Робин Кук
Маркер (5)

4.

Въпреки безпокойствата на Лори, разговорът с д-р Макгилън протече изненадващо спокойно. Той прие новината за липсата на доказателства при аутопсията хладнокръвно. Сякаш бе приел информацията като комплимент за обожавания си син, която потвърждаваше представата, че момчето му наистина е идеално както външно, така и вътрешно.

Лори остави слушалката и се замисли, гледайки с празен поглед напред към корковото табло, окичено с безбройни бележки, напомняния и визитни картички. Чудеше се как да ускори процеса, но ръцете й бяха вързани. Трябваше да изчака Морийн и Питър и се надяваше да получи отговор на въпросите си.

Минутите се точеха. По едно време влезе Рива, стовари папките на бюрото си и се отпусна уморено в стола Лори махна с ръка, но не се обърна. Умът й се бе отплеснал към Джак и дразнещото му безгрижие и веселост и техните отношения. Макар да не й бе приятно да го признае, ставаше все по-ясно, че той е щастлив от решението й да се изнесе.

Оттам мислите й я пренесоха отново към случая с Шон и коментарите на Джак за резултатите от собствената му работа. Дали бе възможно смъртта на Шон да се дължи на убийство? Спомни си няколко скандални епизода за серийни убийства, станали в здравни институции, особено за един скорошен, който не можеше да бъде разрешен прекалено дълго време. Подобен сценарий трябваше да се обмисли, макар да разбираше, че всички замесени пациенти в тези серии са възрастни, хронично болни хора, и че съществуваше намек за въображаем, макар и разочароващ мотив. Никой от тези жертви не е бил енергичен двадесет и осемгодишен мъж с целия живот пред себе си.

Лори беше сигурна, че убийството е твърде неправдоподобно, и че не трябва да се безпокои за това, преди анализите на Питър да покажат свръхдоза инсулин или дигоксин, или някакво подобно лекарство, с каквото бяха свързани предишните болнични убийства. В края на краищата за това бяха токсикологическите анализи. От опит знаеше, че е рядко да не се открие някаква патология, дори у двадесет и осемгодишен и дори, ако аномалиите не са свързани със смъртта.

За да се подготви за такава вероятност се нуждаеше от колкото се може повече информация. Въпреки, че обичайният начин на действие в такъв случай е да се изчакат резултатите, тя реши да не чака, за да спести време. Импулсивно вдигна телефона и набра номера на съдебните следователи. Барт Арнолд вдигна на второто позвъняване.

— Аутопсирах Шон Макгилън тази сутрин — каза Лори. — Бил е пациент на „Манхатан Дженерал“. Бих искала копие от болничния му картон.

— Запознат съм със случая. Не сме ли ви изпратили онова, от което се нуждаете?

— Съдебно-следователският рапорт е тук, което е чудесно. Но за да бъда честна, ще ви кажа, че съм предприела „изследователска експедиция“. Аутопсията беше отрицателна и съм малко отчаяна. Пък и сроковете ме подпират.

— Ще ви изпратя картона веднага.

Лори остави слушалката, докато се мъчеше да измисли какво друго може да направи, ако всички резултати излязат отрицателни.

— Нещо не е наред ли? — попита Рива. Беше се приближила до стола й, докато разговаряше с Барт. — Понеже знаех колко си уморена, мислех си, че съм ти дала ясен случай. Съжалявам. Искаш ли да поговорим?

— За какво?

— За Джак и за онова, което е станало тази сутрин.

— Нямам голямо желание — отвърна Лори. Тя махна с ръка, сякаш да прогони досадна муха. — Няма повече за казване от онова, което с теб сме предъвквали милион пъти до втръсване. Истината е, че не искам да се забърквам в отношения без бъдеще, нещо, което правех през последните няколко години. Искам семейство. Толкова е просто. Предполагам, че това, което ме дразни, е че Джак се държи толкова безгрижно-весело, като пълен задник.

— Забелязах. Струва ми се, че е театър.

— Кой знае — поклати глава Лори и се засмя на себе си. — Много патетична съм станала. Както и да е, нека ти разкажа за случая Шон Макгилън. — Тя бързо свърза цялата история, включвайки подробностите, които бе обсъждала с родителите, а после и с Джак.

— Не прилича на убийство — каза категорично Рива.

— Знам. Това, което ме тревожи, е че няма да мога да изпълня обещанието, което дадох на родителите. Бях сигурна, че още днес ще мога да им кажа какво е убило сина им, а сега стоя и чакам да станат готови микроскопията и токсикологията. Това направо ме побърква.

— Ако това може да те утеши, според мен Джак е прав, че микроскопията може да ни даде ключа към загадката. Очаквах да откриеш патологията в сърцето, като се има предвид, че баща му е с повишени нива на холестерола и сърдечно заболяване.

В този миг телефонът иззвъня. Лори го вдигна в очакване на любопитна новина за някой от случаите си. Вместо това след първите няколко думи веждите й се вдигнаха изненадано. Тя ахна и се обърна към Рива, прошепвайки:

— Няма да повярваш! Баща ми!

Телефонните разговори на Лори се ограничаваха с обажданията на майка й, пък и това рядко се случваше, докато е на работа.

— Извинявай, ако те прекъсвам — каза д-р Шелдън Монтгомъри. Гласът му беше плътен, с лек английски акцент, макар никога да не бе живял във Великобритания.

— Не ме прекъсваш. На бюрото съм. — Беше невероятно любопитна за какво се обажда, но удържа на изкушението да попита направо, страхувайки се да не прозвучи враждебно. Отношенията между тях така и не станаха близки. Изцяло погълнат от себе си кардиохирург, баща й беше истински работохолик, който изискваше перфектност от всички — нещо, което го бе направило емоционално дистанциран. Лори напразно се беше опитвала да стигне до него, непрекъснато се стараеше да изпъкне в училище, за да му се хареса, но за съжаление така и не успя. После дойде внезапната смърт на брат й, за която Шелдън я обвиняваше. Така слабите връзки между тях бяха изтънели съвсем.

— В болницата съм — продължи баща й. Звучеше както обикновено, сякаш й говореше за времето. — Тук съм с майка ти.

— Какво прави мама в болницата? — попита Лори. Присъствието на Шелдън в болницата бе нещо в реда на нещата, макар да се бе пенсионирал от частната си практика, продължаваше да се отбива често в болницата Лори представа нямаше какво прави там. Майка й, Дороти, никога не ходеше там, макар да участваше в какви ли не мероприятия на болницата за набиране на средства. Последния път, преди петнайсет години, беше отишла за лифтинг на лицето.

— Тази сутрин претърпя операция — каза баща й. — Добре е. Всъщност, дори е много весела.

Лори се надигна от стола:

— Операция? Какво се е случило? Нещо спешно ли е било?

— Не. Беше се записала предварително. За съжаление, майка ти претърпя мастектомия за рак на гърдата.

— Боже мой! Представа нямах. Говорих с нея в събота. Не ми спомена нищо за никаква операция или за рак.

— Познаваш майка си, знаеш как обича да игнорира неприятните неща. Тя категорично настояваше да не ти съобщаваме, докато не мине.

Лори погледна към Рива. Тъй като бюрата им бяха съвсем близо едно до друго в малкия офис, приятелката й можеше да чуе какво си говорят двете страни. Рива завъртя тъмните си очи и поклати глава.

— В какъв стадий е ракът? — попита Лори загрижено.

— В съвсем ранен, без видими нодални усложнения. Изглежда всичко ще се оправи. Прогнозите са отлични, макар че ще се наложи да премине и през друго лечение.

— Казваш, че се чувства добре?

— Наистина много добре. Вече се храни нормално.

— Мога ли да говоря с нея?

— За съжаление това е малко трудно. Не съм в стаята й в момента, намирам се в сестринската стая. Надявам се да можеш да минеш днес следобед да я видиш. Има още нещо, за което бих искал да говоря с теб.

— Разбира се, ще дойда. — Лори остави слушалката.

— Наистина ли нищо не знаеше за това?

— Нищичко. Нямах и най-далечна представа. Не знам да се ядосвам ли, да се обиждам ли или да ми е мъчно. Що за семейство! Не мога да повярвам. Почти на четиридесет и три съм и съм лекар, а майка ми ме третира като дете. Представяш ли си, искала да ме предпази?

— В нашето семейство е тъкмо обратното. Всеки знае всичко за всички. Малко прекалено е, ако ме питаш, не съм привърженик на такива отношения. Най-добре е да бъде нещо по средата.

Лори се изправи и се протегна. Изчака моментът на смайване да отмине. Умората й се беше върнала. Взе сакото от закачалката на вратата и си помисли, че ако трябваше да избира, сигурно щеше да избере да живее в семейство като на Рива. Двете бяха на една и съща възраст.

— Искаш ли да поема телефонните ти разговори? — попита Рива.

— Стига да нямаш нищо против, особено тези от Морийн и Питър. Остави ми бележка на таблото. Скоро се връщам. Няма да мъкна куфара със себе си.

Тя излезе бързо и в първия момент се поколеба дали да не се отбие при Джак да му каже за майка си, но се отказа. Сигурно щеше да прояви съчувствие, но не й се искаше да рискува за днес повече. Подчертаното му безгрижие днес й стигаше.

Навън дъждът вече беше спрял и можеше по-лесно да хване такси. След половинчасово обикаляне най-сетне слезе пред стълбите на Университетската болница. Какво ли имаше предвид баща й като каза, че иска да поговорят за още нещо, свързано с болестта на майка й? Звучеше малко уклончиво.

Болничният коридор жужеше в този час, когато хората идваха на свиждане на близките си. Лори се отби на информацията, за да разбере в коя стая се намира майка й, укорявайки се, че не се е сетила да попита баща си. После взе съответния асансьор за нагоре, отмина сестринския пункт и продължи, без някой да й обърне внимание. Това беше ВИП-крилото, което означаваше, че подовете са с килими, а по стените висят оригинални картини.

Вратата към стаята на майка й беше отворена като повечето останали и тя влезе направо. Видя майка си в типичното за болниците легло с предпазни релси и система, която стигаше до лявата й ръка. Седеше, подпряна на безброй възглавници, облечена в копринен розов халат, вместо в обичайните болнични одежди. Средно дългата й прошарена коса, обикновено бухнала в едри вълни, сега изглеждаше сплескана като старомодна шапка за баня; негримираното й лице имаше сивкав цвят, лицевите кости изпъкваха под изтънялата кожа, а очите й бяха хлътнали като при дехидратация. Изглеждаше крехка и уязвима и макар да бе по начало дребна, сега направо се губеше в голямото болнично легло. Сякаш бе остаряла от миналата седмица, когато двете се срещнаха, за да обядват заедно. Тогава и дума не стана за рак или за предстояща хоспитализация.

— Влез, скъпа — помаха майка й със свободната си ръка — Вземи си един стол. Баща ти ми каза, че ти е звънял. Не исках да те тревожа, преди да постъпя тук. Толкова е глупаво. Не си струва човек да се тревожи за такива неща.

Лори погледна към баща си, който седеше в пластмасов стол до прозореца и четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Той вдигна глава, кимна й и се усмихна изнурено, след което отново се върна към вестника си.

Тя се премести от едната страна на леглото, взе ръката на майка си и я стисна окуражаващо. Беше студена, с тънки кости.

— Как си, мамо?

— О, добре съм. Дай да те целуна, миличка Лори се наведе.

— Толкова съжалявам, че ти се случи това.

— Няма нищо. Докторът вече идва и каза, че нещата са просто чудесни, което не мога да кажа за косата ти.

Лори потисна усмивката си. Номерът на майка й бе прозрачен. Когато не искаше да говори за себе си, тя започваше да обижда Лори отметна назад силно изрусената си кестенява коса. Обикновено използваше шнола, но тази сутрин я беше свалила, когато облече скафандъра в моргата, а после бе забравила да си я сложи. За съжаление, майка й се заяждаше с косата й още от тийнейджърските години на Лори.

Когато се опита да върне разговора върху операцията, майка й отново се изплъзна и каза, че изглеждала твърде женствено за човек, който работи на такова място. Лори знаеше, че тази реакция е предизвикана от антипатията й към избора й на кариера. Макар родителите й да се бяха примирили, че не ламти за научни степени и да разбираха същината на работата й, бяха разочаровани от момента, в който им съобщи за решението си да стане медицински следовател. Дороти все й натякваше, че не знае какво да каже, когато приятелите й я питат що за доктор е дъщеря й.

— А как е Джак? — поинтересува се Дороти.

— Той е добре — побърза да отговори тя. Не й се подхващаше тази тема.

Слушаше с половин ухо за някакво предстоящо благотворително събитие, докато гледаше как баща й сгъва прочетения вестник. Той се изправи. Макар да наближаваше осемдесетте, имаше внушителна фигура с аристократична осанка. Сребристата му коса си беше още на мястото. Както обикновено, бе грижливо подстриган, облечен с кариран костюм и подходяща вратовръзка. Той застана от срещуположната страна на леглото и зачака майка й да завърши разказа си.

— Лори, имаш ли нещо против да излезем за малко навън?

— Не, разбира се. — Тя кимна на майка си: — Ей сега се връщам.

— Не я тревожи — изгледа Дороти съпруга си.

Шелдън не отговори.

Отвън в коридора двама санитари бутаха количка с опериран пациент. Тя се обърна към баща си. Лицето му, загоряло от пътуването до Карибите през януари, бе изненадващо лишено от бръчки и човек можеше да гадае за възрастта му. Лори не го мразеше, отдавна бе превъзмогнала гнева и отчаянието заради емоционалната му отчужденост. С годините беше осъзнала, че това е негов, а не неин проблем. Но не изпитваше и обич. Сякаш бе нечий чужд баща.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза той.

— Не е нужно да ми благодариш. Разбира се, че ще дойда веднага.

— Страхувах се, че тези новини ще са за теб като гръм от ясно небе. Но майка ти беше тази, която настояваше да не те уведомяваме за състоянието й.

— Досетих се от онова, което ми каза по телефона — каза Лори. Изкушаваше се да каже колко абсурдно е било да крие от нея такава информация, но не го направи. Нямаше смисъл. Майка й и баща й нямаше да се променят.

— Тя дори не ми даваше да ти звъня днес, искаше да изчакаме, докато се прибере утре или вдругиден вкъщи, но аз настоях. Сметнах, че повече не трябва да го отлагаме.

— Да отлагате какво? За какво говориш? — Тя забеляза, че баща й непрекъснато се оглежда, сякаш се тревожи някой да не ги чуе.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но майка ти има маркер за специфична мутация на гена на BRCA1.

Лори усети, че лицето й пламва. Наистина, повечето хора пребледняваха при лоши новини, но при нея ставаше обратното. Като лекар знаеше за този BRCA ген, който в променените си форми се свързваше с рака на гърдата. И по-лошото — знаеше, че подобни мутации се наследяват доминантно, което означаваше, че има шанс петдесет процента тя да носи същия генотип.

— За теб е важно да имаш тази информация по очевидни причини — продължи Шелдън. — Ако през трите седмици закъснение мислех, че това е важно за теб, щях да ти го съобщя веднага. Сега, когато вече знаеш, съм длъжен като лекар да ти кажа, че трябва да се изследваш. Съществуването на такава мутация увеличава вероятността от развитие на рак на гърдата преди осемдесетата ти година. — Той направи пауза и отново огледа коридора. Очевидно се чувстваше неудобно да разкрива семейна тайна пред други хора.

Лори докосна бузата си. Както се страхуваше, кожата й пламтеше. На фона на баща си, който не показваше никакви емоции, тя се почувства смутена, че е толкова открита.

— Разбира се, ти ще решиш — подзе отново Шелдън. — Но съм длъжен да ти напомня, че ако резултатите са положителни, има неща, които можеш да направиш, за да намалиш риска с 90%, като например профилактична билатерална мастектомия. Слава богу, наличието на мутациите на BRCA1 не са същото като болестта Хънтингтън или някоя друга нелечима болест.

Лори се взря в тъмните очи на баща си. Хвана се, че клати глава. Макар отношенията им да бяха обтегнати, особено след смъртта на брат й, макар той да не се държеше като неин баща, тя не можеше да повярва, че бе изрекъл всичките тези думи без никаква топлина. В миналото бе приписвала пълната му незаинтересованост на необходимостта от защитен механизъм срещу ежедневния стрес в болницата. През първата година на стажа си бе асистирала при операции и знаеше колко натоварваща е. Знаеше също, че пациентите му оценяваха неговата безпристрастност, интерпретирайки я по-скоро като връх на увереността, отколкото като недостатък на характера. Но Лори ненавиждаше това.

— Благодаря за тази изключително полезна консултация — изрече тя, като едва сдържаше сарказма в гласа си. Насили се да се усмихне, преди да се обърне и да се върне край леглото на майка си.

— Разстрои ли те, скъпа? — попита Дороти при влизането й. — Лицето ти е червено като цвекло.

В първия момент Лори не отговори. Беше притиснала длан към устата си, за да спре треперенето на долната си челюст. Чувствата й бяха избили на повърхността, слабост, която винаги бе презирала, особено в присъствието на хладнокръвния си баща.

— Шелдън! — извика Дороти, когато той се отпусна отново в стола си до прозореца. — Какво си й казал? Предупредих те да не я тревожиш с моите истории.

— Не съм й говорил за теб. — Той се пресегна и взе „Ню Йорк Таймс“. Разговаряхме за нея.

* * *

Джак остави химикалката и се обърна да види извития над бюрото гръб на Чет Макгавърн. Макар да беше с пет години по-млад от Джак, бяха започнали работа в Патологическия център по едно и също време и деляха един и същ офис. Наистина, разбираха се отлично, но беше абсурдно, че градската управа не може да им осигури отделни кабинети. Модерната преди половин век сграда сега напомняше динозавър, очакващ милостиня. И понеже знаеше, че динозаврите са живели преди повече от шестдесет милиона години, Джак се надяваше, че сградата в сегашната си конфигурация няма да се наложи да чака толкова дълго.

— Не мога да повярвам! — извика Джак. — Свърших. Не ми се беше случвало досега.

Чет се обърна. Имаше момчешко лице, руса коса, значително по-дълга от тази на Джак, но я носеше в същия небрежен стил. Както Джак, и той създаваше впечатление за атлетичност, но то се дължеше на почти всекидневните посещения във фитнес залата, а не на уличен баскетбол. Беше в средата на четиридесетте, но изглеждаше много по-млад.

— Какво разбираш под „свърших“? Какво си свършил?

Джак кръстоса ръце зад главата си.

— Всичките си случаи.

— Какви са тогава тези папки? — Чет посочи към внушителната купчина, заплашваща да се събори.

— Чакат лабораторните резултати.

— Голяма работа! — изхили се Чет, преди да се върне към листовете на бюрото си.

— Хей, за мен е голяма — каза Джак. Той стана наведе се, докосна с ръце пода и остана така известно време. След непривичното колоездене до службата тази сутрин чувстваше ахилесовите си сухожилия напрегнати. След малко се изправи и погледна часовника си. — Прекрасно! Едва три и половина. Чудесата никога ли не свършват? Мога да направя една обиколка на двора.

— Ако е сухо — промърмори Чет, без да вдига глава. — Защо не отидеш до спортния клуб Ел Ей. Там ще е сухо. Ако беше умен, щеше да идваш с мен на тренировки. Бях миналия петък и ще ти кажа, че мацките си ги бива. Имаше една страхотна беше облякла опънато черно трико, което не оставяше нищо за въображението.

— Току виж си се влюбил — подигра му се Джак. — Ще мине време, ще се събудиш един ден и ще си спомняш тези трудни пубертетски години със смях.

— Денят, в който ще спра да заглеждам жените, ще е денят, когато съм готов да скоча в някоя от онези чамови кутии долу под стълбите.

— Никога не ме е привличало да гледам как другите спортуват — заяде се Джак. — Ще го причисля към слабостите ти.

Той взе сакото си от облегалката на стола и излезе от офиса като си подсвиркваше. Беше един интересен и стимулиращ ден. Когато стигна до стаята на Лори, надникна през вратата, питайки се дали е променила мнението си да се върне вечерта при него. Вътре беше празно, на бюрото й лежеше отворена папка.

Джак се приближи с бавни стъпки и погледна името. Както и предполагаше, беше Шон Макгилън. Беше любопитен защо Лори и Джанис са се вторачили в този толкова ясен и прост според него случай. Всъщност, не беше негова работа, но му се виждаше странно, че и двете демонстрират непрофесионални емоции. Разлисти папката и попадна на рапорта на Джанис. Прочете го бързо. Нищо не привлече вниманието му. Като се изключи, че жертвата беше само на двадесет и осем години, в обстоятелствата нямаше нищо забележително. Може наистина да беше тъжно, да беше трагедия за семейството и приятелите на този човек, но нито на човечеството, нито на града му ставаше нещо от това. В огромен град като Ню Йорк ежедневно се разиграваха безброй лични трагедии.

Джак побърза да затвори папката и да излезе, сякаш вършеше нещо незаконно и се страхуваше да не би някой да го хване. Пък и вече май нямаше чак такова голямо желание да види Лори и да я разубеждава да промени решението си — не издържаше на толкова емоции. Не можеше да си позволи да се вживява във всяка семейна трагедия. Неговата му стигаше.

На първия етаж се сети за велосипедните си принадлежности, както и за самото колело. Махна на охраната от вечерната смяна, Майк Лестър, когато изнесе колелото си на рампата, след което стъпи на тротоара. Дъждът беше спрял и беше станало много по-студено от сутринта. Беше благодарен, че е с ръкавици, когато се метна на колелото и завъртя педалите по 30-а улица към Първо авеню.

В контраст със сутрешното си каране, Джак се наслаждаваше на следобедния слалом между колите, такситата и автобусите, докато се носеше на север, предизвиквайки трафика. Накрая пресече Медисън авеню, използвайки краткия път, за да позволи на кръвообращението си да облекчи четириглавите му мускули. Насочи се отново на север и натисна здраво педалите. В редките случаи, когато трябваше да спре на светофар, се запитваше между две бързи вдишвания на какво се дължи радостта от това надпрепускане с опасността. Чувствайки, че е свързано с нещата, за които не му се искаше да мисли, той се отказа от опитите си да разбере и просто се отдаде на преживяването.

На площад Гранд Арми Джак влезе в Сентръл Парк. Това беше любимата му част от пътуването. Беше студено, при издишване от устата му излизаха облачета пара и се стопяваха във въздуха; небето беше станало тъмно пурпурно, все още се виждаха и следи от яркочервено, което бързо се стопяваше зад назъбените върхове на сградите от двете страни на Сентръл Парк Уест.

Уличните лампи в парка бяха запалени и Джак се носеше между сферите светлина и бледите кръгове около тях. Сега се срещаха повече бегачи, отколкото сутринта и той намали. След 80-а улица броят на ентусиастите в анцузи започна рязко да намалява. Нощта вече бе обхванала цялото небе. И сякаш за да станат нещата по-лоши, на Джак му се стори, че разстоянието между лампите се увеличава. Както се бе стъмнило явно трябваше да намали скоростта почти до пешеходна, защото не виждаше къде кара и се налагаше да внимава за скрити препятствия.

След 90-а улица стана дори още по-тъмно, особено в хълмистата част, точно където бе почувствал такава бодрост и оживление тази сутрин. Съвсем обратното, сега го обхвана някакво неприятно предчувствие. Голите обезлистени дървета сякаш се надвесваха над пътеката. Вече не можеше да види сградите по протежение на Сентръл Парк Уест и като се изключат няколкото случайни, далечни клаксона на таксита, можеше да се каже, че се движи в огромна, отделена от света гора. Когато излезе на 106-а улица почувства облекчение. Натисна бутона за светофара и се запита кое беше провокирало така въображението му. Макар да не бе карал през парка от месеци, беше го правил достатъчно много пъти и не помнеше някога да му е въздействало по такъв начин. Беше направо абсурдно да не се страхува от безумния слалом, който правеше между колите, което наистина бе опасно, а да го прихваща, докато се движи в пустия парк. Като впечатлителен десетгодишен хлапак в нощта на Вси Светии.

Когато светофарът се смени, Джак пресече Сентръл Парк Уест и тръгна по 106-а. Скоро се появи кварталното баскетболно игрище. Беше осветено от редица мъгливи живачни лампи, които той бе платил. Всъщност, беше платил за преустройство на цялото игрище, като си мислеше, че така ще зарадва съкварталците си. За негова изненада, кварталният комитет го накара да обмисли преустройството на целия парк, включително алеята за малки деца, щом се кани да финансира баскетболната секция. Отне му само една нощ да се съгласи да направи цялата тази щуротия. В края на краищата, какво да прави с парите си? Оттогава бяха изминали шест години и Джак си бе върнал повече от успешно парите.

— Излязъл си да се поразкършиш, а, док? — извика един от играчите.

Имаше само петима мъже, всичките афроамериканци, които загряваха небрежно на далечния кош. От уважение към студа бяха навлекли модни одежди от по няколко ката в стил хип-хоп. Един от тях бе спрял при появата на Джак. Джак позна по гласа, че е Уорън; бяха се сближили с течение на времето. Уорън беше як, атлетичен и де факто бе тартор на местната банда.

— Такова е намерението ми — извика Джак в отговор. Някой друг ще дойде ли, или ще бъдем трима на трима?

— Миналата нощ го отложихме заради дъжда, така че сега ще пристигне цялата банда. За това се пъхай в маратонките си и домъквай белия си задник по-скоро. Иначе има да обикаляш и да се облизваш. Схващаш ли?

Джак вдигна палец. Беше схванал много добре даже. Щеше да има много повече от десет души, което означаваше, че първите десет ще играят, докато другите ще са принудени да се домогват до следващата игра. Това беше сложна система и му бе отнело няколко години, докато я проумее. Според стандартите на повечето хора, това не беше нито демократично, нито честно. Единадесетият, който дойдеше, избираше на свой ред другите четирима, които искаше да са в отбора му. На този етап редът на пристигащите вече изгубваше всякакво значение. Всъщност, понякога сред избраните попадаше и някой от изгубилия отбор поради особено добрите си качества на играч. На времето, когато Джак бе дошъл в квартала, бяха минали месеци, преди да участва в първия си мач, и то защото чак на края схвана, че просто трябва да е на игрището рано-рано.

Понеже нямаше никакво желание да стои отстрани на студа и да гледа, той натисна педалите. На тротоара метна колелото на рамо и хукна по стълбите към сградата. Заобиколи някакви големи зелени торби за боклук и отвори. От вътрешната страна се търкаляха две изоставени бутилки евтино вино. Трябваше да внимава къде стъпва, ако не искаше неприятни изненади. Апартаментът му се намираше в дъното на четвъртия етаж. Пусна колелото, докато се бореше с ключовете и след малко вече беше вътре. Събу набързо обувките, свали сакото, вратовръзката и ризата и ги метна на облегалката на дивана. Останал само по боксерки, изтича до банята да си вземе баскетболния екип, който обикновено висеше на завесата за душа, но се спря внезапно. Вместо шортите му там се мъдреха два чифта бикини на Лори. Беше забравил, че предната вечер не е играл и тя беше прибрала екипа му в килера.

Свали бикините от пластмасовата пръчка и в този момент очите му бавно се вдигнаха към огледалото. Беше сам и отпуснатото му лице отразяваше истината, която бе отбягвал целия ден: Лори нямаше да е тук, когато се върнеше след баскетбола. Нямаше да ги има обичайните остроумни закачки, смехът. Нямаше да се спуснат по Кълъмбъс авеню да хапнат в някой от многобройните ресторанти на Горен Уест Сайд. Вместо това щеше да се върне в празния апартамент, както е било през всичките онези години, след като за пръв път бе пристигнал в града. Тогава бе потискащо и сега щеше да е същото.

— Ей, баскетболен кош такъв! — присмя се той на отражението си. После наведе очи към бикините, изпълнен със смесени чувства, включително гняв към себе си и към Лори. Понякога животът изглеждаше толкова сложен.

Отправи се към спалнята и отвори едно от опразнените чекмеджета, което Лори бе използвала, и остави бельото вътре. После поклати глава и отиде да вземе екипа си.

За свое облекчение се появи на игрището, преди да са се събрали първите десетима и Уорън го избра в своя отбор. Джак започна да загрява. Смяташе, че е готов, когато след няколко минути играта започна, но се оказа, че не е. Играеше лошо и допринесе за загубата. Уорън и Джак, заедно с останалите от отбора, бяха изхвърлени отстрани, треперейки на студа. Никой от тях не се радваше.

— Човече, беше пълен боклук! — обърна се Уорън към Джак. — Направо ни закла. К’во става, бе?

Джак поклати глава.

— Предполагам, че съм разсеян. Лори иска да се жени и да има деца.

Уорън я познаваше. През изминалите няколко години той и гаджето му, Натали, се срещаха с Джак и Лори почти всяка седмица. Бяха направили дори съвместно пътуване до Африка преди време.

— Значи мацката ти иска да се жени и да има деца? — повтори Уорън иронично. — Хей, човече, кажи по-добре нещо ново. И аз имам същия проблем, но да си ме видял да хвърлям проклетата топка встрани или да пропусна хубав пас? Я се стегни! Пък и не ме гледай мен. Мисля, че трябва да си подредиш приоритетите, ако схващаш какво ти казвам.

Джак кимна. Уорън беше прав, но не по начина, по който предполагаше. Лошото беше, че Джак не знаеше дали е способен да подреди проклетите приоритети, тъй като не знаеше какви са те.

* * *

Лори подпря с глезен вратата на асансьора, докато се опитваше да изнесе куфара си на петия етаж. Изискваше се известно усилие, тъй като нивото на етажа беше няколко инча по-високо от кабинката на асансьора. Тя излезе и пусна вратата с облекчение. Добре, че куфарът й беше с колелца, защото сега й се струваше, че е станал по-тежък. Знаеше, че се дължи на купищата козметика, шампоани, балсами и тоалетни млека, които бе пренесла в апартамента на Джак. Въздъхна. Сега трябваше да се върне за торбата със зеленчуци.

Докато търсеше ключовете в чантата си, чу веригата на отсрещния апартамент да издрънчава. Лори живееше в сграда на 19-а улица с по два апартамента на етаж. Когато се нанасяше в жилището, което гледаше към заден двор с размерите на пощенска марка, отсреща живееше една саможивница, Дебра Енглър. Имаше навика да отваря вратата си с трясък и да наднича всеки път, когато Лори излезеше в коридора. Повечето пъти Лори се дразнеше на навика й, но този път не й пукаше. Това можеше да се тълкува като своеобразна проява на близост и поздрав за добре дошла вкъщи.

С влизането си вътре Лори активира всички възможни ключалки, резета и вериги, инсталирани от предишния наемател. След това се огледа. Не беше идвала повече от месец и не можеше да си спомни кога за последен път е спала тук. Целият апартамент се нуждаеше от основно чистене, въздухът беше застоял. Беше по-малък от този на Джак, но далеч по-уютен и удобен, с истинско обзавеждане, включително телевизор. Цветовете на дамаските и боите бяха топли и привлекателни. По стените висяха няколко копия на Густав Климт, сложени в рамки.

Лори замъкна куфара в малката си спалня и се зае да подрежда. После отиде да вземе един душ, навлече халат и започна да си приготвя салата. Макар да не беше обядвала, в действителност не беше гладна. Пренесе салатата заедно с чаша вино в дневната и включи лаптопа. Докато го чакаше да се зареди, мислите й се върнаха към разговора с баща й. Беше се старала да не мисли за това, докато не се прибере вкъщи и не се разрови в Интернет, пък й беше нужно и време да се успокои. Малкото, което знаеше, не й позволяваше да мисли трезво.

Проблемът беше, че медицинската наука се движеше с бясна скорост. Лори беше студентка в медицинското училище в средата на осемдесетте и бе учила доста генетика, тъй като това бе времето на сериозните пробиви в изследването на ДНК. Но оттогава броят на откритията в тази област растеше в геометрична прогресия, достигайки връх в определянето на 3,2-та милиарда нуклеотидни двойки на човешкия геном, което бе обявено с победни фанфари през 2000-та година.

Тя се опитваше да е в час с последните генетични достижения, тъй като те до голяма степен бяха свързани с криминологията. Но криминологията се интересуваше от ДНК предимно като метод за идентификация. Беше открито, че определени некодиращи области или области, несъдържащи гени, показват определени индивидуални специфики, като дори при близки роднини нуклеотидните двойки са различни. Тестовете се наричаха „снемане на отпечатъци от ДНК“ и Лори бе добре запозната с тях.

Но структурата и функционирането на гените бяха съвсем друго нещо, област, в която тя не се чувстваше подготвена. Бяха се родили две нови науки: медицинска геномика, която се занимаваше с безкрайно сложния поток информация, свързана с клетката; и биоинформатика, която представляваше прилагане на компютри към тази информация.

Лори отпи глътка вино. Беше обезсърчаващ процес — да се опита да проумее онова, което бе научила от баща си: че майка й носи маркера за гена BRCA1 и че съществува петдесет процентова вероятност самата Лори да е носител на този маркер. Тя потръпна. Имаше нещо объркващо перверзно в това да разбереш, че в тялото ти може да се крие нещо потенциално смъртоносно. През целия си живот досега бе смятала, че е добре човек да бъде информиран. Сега вече не бе сигурна. Може би имаше неща, които е добре да не се знаят.

Веднага щом получи достъп до Интернет, тя натрака „ген BRCA1“ и пусна търсачката. Не след дълго получи петстотин и двадесет страници с информация по въпроса. Взе си малко салата, кликна върху първата страница и зачете.

* * *

— О! — възкликна Чет Макгавърн в изблик на възторг пред женската фигура, която следеше с крайчеца на окото си. Беше жената, за която спомена на Джак този следобед, облечена в същото трико. Предположи, че наближава трийсетте, но не можеше да е сигурен. За сметка на това бе сигурен, че тя притежаваше най-хубавата фигура, която някога бе виждал. В момента лежеше по очи върху пейката и правеше упражнения за ахилесовите сухожилия и седалищните мускули. Подчертаната извивка на гърба и ритмичното полюляване на стегнатото й задниче го накараха да потръпне от вълнение.

Той стоеше на около двайсет стъпки от нея, умело се трудеше над тежестите срещу огледалната стена, така че хем да бъде близо, хем да не събужда подозрения. Беше я виждал в курса за скулптиране на фигурата в петък, но сега я бе последвал в тази зала, където все още се виждаха хора дори и след девет вечерта. Възнамеряваше да я заговори и да я покани на питие с надеждата да изкопчи телефонния й номер. Повечето от гаджетата му бяха жени, които познаваше от безбройните клубове за здраве.

Жената завърши серията си и без да губи време се изправи, погледна към стенния часовник и се отправи бързо към следващия уред за трениране на гръдните мускули. Чет я гледаше в огледалото, някъде изотзад очите му засякоха да влиза един от служителите. Познаваше го, падаше си малко фукльо, особено след като бе влязъл в ролята на инструктор. Казваше се Чък Норнър. Чет остави тежестите и с ленива походка се запъти към него.

— Здрасти, Чък! — произнесе той полугласно. — Познаваш ли мацката, дето се старае на онзи уред там?

Инструкторът се изви да види за кого става дума.

— Красавицата ли? Онази с личице на фея и побъркващо тяло?

— Същата.

— Ами да, познавам я, идва редовно.

— Как се казва?

— Джасмин Ракоци, но й викат Джаз. Каква фигура само, а?

— Прекрасна — съгласи се Чет. — Що за име е това — Ракоци!

— Унгарско.

— Знаеш ли дали излиза с някого?

— Представа нямам. Но мога да ти кажа, че е същински барут. Идва тук с един черен Хамър. Предупреждавам те: не е твърде общителна поне не тук. Да не си замислил да я сваляш?

— Точно това мисля — отвърна Чет небрежно. Той се обърна и видя, че тя продължава да се поти над уредите. Не се размотаваше. По гладкото й чело блестяха капчици пот.

— На бас, че нищо няма да излезе!

Чет го изгледа продължително и устните му се изкривиха в усмивка. Беше получил необходимия му импулс, за да преодолее колебанието си.

— Ти черпиш!

Той вдигна дъмбелите още няколко пъти. Сега вече беше поел ангажимента да направи опит за сближаване с Джаз, макар да имаше опасения. Истината беше, че изобщо не бе такъв смелчага, какъвто обичаше да се изкарва.

Застанал срещу огледалото, той се опитваше да измисли как да направи първата стъпка. За съжаление, нищо не му идваше наум и разтревожен, че тя внезапно може да свърши и да изчезне в дамската съблекалня, той се приближи към нея.

Всъщност, това изобщо не беше „приближаване“. Просто тръгна към уреда в момента, когато си помисли, че тя свършва с него. Устата му беше пресъхнала и сърцето му заби учестено. Като се окуражаваше, направи още няколко стъпки напред. Когато застана срещу нея, тя спря, взе лежащата до нея кърпа и избърса лицето си.

— Здравей, Джаз! — произнесе той бодро, сигурен, че тя мигновено ще се поинтересува откъде знае името й.

Джаз не отговори, само бавно смъкна кърпата, разкривайки лице и прониза Чет с горящите си тъмнокафяви очи. Отблизо съвсем не приличаше на фея. Под каската от тъмна коса, разбъркана от тренировката, чертите й бяха екзотични. Онова, което Чет бе взел за загар, беше естествено мургава кожа, която правеше зъбите й да изглеждат още по-бели. Очите й имаха издължена бадемовидна форма, а носът бе леко орлов. Всичко това бе напълно приемливо за Чет, с изключение на хлътналите бузи и изражението й. Тези бузи правеха израза й плашещо безочлив, като на портретните снимки на морските новобранци, които беше виждал.

Това не го окуражи особено, особено след като тя не му отговори.

— Може би трябва да се представя? — Той се опита да поддържа безгрижен тон, което бе трудно, като се имаше предвид втренчения й поглед. Беше още по-неприятно заради дъмбелите, които опъваха надолу ръцете му. Беше ги взел, за да впечатли тази жена с добре оформена мускулатура. Тънкото й еластично трико не скриваше много.

Джаз отново не каза нищо. Дори не мигна.

— Аз съм д-р Чет Макгавърн — добави той. — Използваше лекарския си статус като коз да се сближава с жените, макар никога да не споменаваше що за доктор е, докато не го притиснеха. Досегашният му опит показваше, че ролята на съдебен патолог не се ползва със същото уважение като ролята на клиничен лекар.

Ситуацията бързо стана неловка. Не само защото Джаз не беше казала нищо в отговор на това, че е доктор, но и защото изражението й от безочливо бе станало презрително. Чет се опита да вдигне рамене, но се оказа трудно с дъмбелите. Изгубил надежда, той отрони:

— Надявах се, че ако не сте толкова заета, можем да пийнем по едно питие на бара, когато свършите тренировките си. — За нещастие гласът му прозвуча много по-високо, отколкото беше очаквал.

— Направи ми една услуга, тъпако — произнесе Джаз отровно. — Разкарай се!

Ама че задник! — помисли си тя, когато лицето на Чет посърна след язвителната й забележка. Той затътри крака към вратата като куче с подвита опашка. Беше го видяла в петък. И тогава, както и сега, й хвърляше тайни погледи. И сякаш не беше достатъчно, ами днес я проследи до тази зала, дотягайки й до смърт, като се правеше, че вдига тежести, за да стои близо до нея. Не можеше да повярва, че някой с всичкия си ще тръгне да се самопредлага, облечен в моден тренировъчен екип с името на дизайнера отпред. Поло! Пресвети боже! Беше толкова претенциозно, че направо я отвращаваше.

Тя се изправи и се насочи към наклонената плоскост, за да прави коремни преси. Не знаеше къде е отишъл и щеше да се радва развратният му поглед да е по-далеч. Мразеше типове от Айви лигата^[1] а той определено бе такъв. Надушваше ги от километър. Перчеха се наоколо с научните си степени, но всъщност нищо не разбираха. Фактът, че Чет дори за миг бе допуснал идеята, че тя може да иска да пийне нещо с него, беше плесница през лицето.

След още един бърз поглед към часовника, за да се увери, че разполага с достатъчно време, Джаз направи стотната си коремна преса, запазвайки дишането си равномерно. Единственият проблем с тези зали беше, че трябва да се занимава с мъже като Чет буквално всеки ден. Повечето от тях казваха, че искат да й купят напитка, но тя знаеше, че съвсем не е това, което наистина искат. Искаха секс, както всички мъже. По времето, когато беше в гимназията, а дори и в прогимназията, сигурно би благоволила да излезе с него заради парите му, като му сипеше малко екстази, за да се възползва от него. Но това беше в годините, когато гледаше на секса като на спорт, когато това й даваше чувство за власт и докарваше родителите й до лудост. Вече не се нуждаеше от такова нещо. Даже й бе досадно да се занимава с подобни глупости. Беше загуба на време, особено като се има предвид, че бе далеч по-лесно и отнемаше по-малко време сама да се погрижи за себе си, когато беше в настроение.

Тя свърши серията коремни преси, стана и се огледа в огледалото. Беше се изправила в пълния си ръст. Харесваше й това, което вижда, особено очертанието на ръцете и краката. Беше в по-добра форма, отколкото след военноморския тренировъчен лагер, когато насила трябваше да играе упражненията.

С кърпа в едната ръка, тя се наведе, за да вземе бутилката с минерална вода. Беше останало съвсем малко и тя я изпи на един дъх. След това се отправи към съблекалнята. Докато вървеше, виждаше как мъжките погледи я следват тайно. Внимаваше да не срещне погледа си с някого и да запази презрителното изражение на лицето си, което бе лесно, като се има предвид, че точно това чувстваше. Хвърли бегъл поглед и видя, че Господин Айви лигата говори на Птичия мозък — мъжа, който обработи документите й, когато за първи път дойде в клуба миналия месец. Русият Господин Поло сега бе сложил ръце на хълбоците си и гледаше тъжно и гузно. Джаз потисна усмивката си, когато си помисли как й се хвалеше, че бил лекар, сякаш това можеше да я впечатли! Познаваше толкова много лекари, и всичките бяха мижитурки. Тя хвърли празната бутилка в контейнера до вратата, преди да се насочи към съблекалнята. Когато мина край рецепцията, видя, че е станало почти девет и четиридесет, което означаваше, че трябва да пали возилото си и да действа, тъй като й харесваше да свършва работата си рано и да е готова, ако изникне друга задача. Миналата нощ бе имало известно затишие преди мисията, която — надяваше се Джаз — щеше да даде началото на цяла нова поредица. Но не се оплакваше от почивката, тъй като в общи линии си беше късметлийка. Понякога се чудеше как са я открили, но не задържаше твърде дълго мисълта си върху този въпрос. Беше крайно време нещата да потръгнат, предвид всичките й усилия, и особено така наречената й официална школовка при военните. Да ходи в полувисш институт с всичките му тъпаци, за да се издигне от интендант до лицензирана медицинска сестра бе най-голямото изпитание в живота й.

В съблекалнята имаше маса, отрупана с безалкохолни. Джаз си взе една кола и отпи удовлетворителна глътка. На кутийката имаше надпис с молба да остави името си и да отбележи какво е взела от масата, така че да го включат в сметката й. Докато отпиваше повторно от кутийката и вървеше към ВИП-секцията, където имаше собствено шкафче, тя се запита що за глупак би си оставил името, но в крайна сметка си каза, че глупаците се раждат всяка минута.

Душът беше нещо, с което Джаз не се мотаеше. След като се насапунисаше и си сложеше шампоан, обичаше да постои няколко минути със затворени очи и да остави водата да барабани по главата й и да се стича по извивките на добре оформеното й тяло. Освен това затварянето на очите носеше допълнителен бонус: то й спестяваше гледката към другите жени, някои от които имаха задни части с размерите на малка държава и кожа, която напомняше лунната повърхност. Не можеше да повярва, че имат толкова ниско самоуважение, че да се изоставят чак дотам.

След душа подрязаната й коса се нуждаеше само от леко издухване със сешоара. Когато беше съвсем млада полагаше огромно усилие за прическата си, но престоят сред военните я бе излекувал. Беше я отървал и от старата страст към козметиката. Сега единственото, което слагаше, бе малко червило, и то по-скоро за да не изсъхват устните й, отколкото поради някаква друга причина. Облече се набързо и наметна средно дълга бяла престилка, от страничния джоб, на която стърчеше стетоскоп. От предното й джобче се подаваше цяла колекция от химикалки, моливи и какви ли не други пособия.

— Да не би да сте сестра в спешното? — запита един глас.

Джаз се огледа. Една от тлъстите жени седеше на пейката срещу нейното шкафче, увита в кърпата си като наденица. Джаз се замисли дали да я удостои с отговор. Обикновено стоеше над обичайното дърдорене в съблекалните и предпочиташе да действа експедитивно, без много приказки. И все пак шаблонът, който този въпрос налагаше върху нея, плачеше за подходящ отговор.

— Не, неврохирург съм — отвърна тя. Извади огромното си зелено-кафяво камуфлажно яке и го навлече. Имаше джобове, дълбоки като златни мини. Бяха пълни, особено десният.

— Неврохирург! — възкликна жената невярващо. — Без майтап?

— Без майтап — повтори Джаз с тон, който не предполагаше продължение на разговора. Натъпка потното си трико в спортния сак и заключи шкафчето. Макар и да не погледна жената, която я бе заговорила, усети, че онази е вперила очи в нея. Не я беше грижа дали й е повярвала или не. Нямаше значение.

Без да каже нищо повече, Джаз се понесе през съблекалнята и излезе в коридора. След като натисна копчето на асансьора, пъхна ръка в десния джоб на якето си и погали любимата си вещ, компактен девет милиметров Глок. Начинът, по който удобната му ръкохватка прилягаше в дланта й, й даваше успокояващо чувство за власт и събуждаше натрапчиви фантазии как го насочва към отрепки от рода на Господин Айви лига на закрития паркинг. Толкова бързо щеше да стане, че свят да му се завие. В един миг щеше да прави някакъв тъп коментар, а в следващия — да се пули в дулото. Джаз си бе дала труда да снабди оръжието със заглушител, тъй като друга нейна фантазия беше да очисти една от шефките на сестрите.

Въздъхна. Цял живот й се бе налагало да се съобразява с измишльотините на некомпетентен ръководен персонал. Беше се започнало още в гимназията. Спомняше си като вчера деня, в който я повикаха в кабинета на класния. Нещастникът смутолеви, че е объркан, понеже на тестовете за интелигентност е изкарала повече от впечатляващ резултат, а в същото време оценките й са толкова ниски. Каква е причината?

Пфу, изрече тя гласно, докато си припомняше случката. Човекът беше толкова бавно загряващ, не можеше да проумее, че девет десети от всички учители са от същия повреден клон на генофонда, от който и той. Да се ходи на училище бе чиста загуба на време. Онзи я беше предупредил, че няма да успее да влезе в колеж, ако продължава да я кара така. Е, тя не даваше пет пари. Знаеше, че единственият истински начин да се измъкне от помийната яма на живота бе военната служба.

Проблемът бе там, че и при военните нещата не бяха розови. Отначало всичко изглеждаше наред, понеже имаше доста за наваксване, трябваше да влезе във форма и тъй нататък. Тестовете за оценка на способностите сочеха, че е подходяща за работа във военна болница. Това, естествено, беше поредният майтап, тъй като тя винаги лъжеше на тези тъпи тестове. Но Джаз продължи маскарада; подобно бъдеще звучеше добре и най-вече самостоятелността, която то й обещаваше. В крайна сметка реши да опита като независим интендант към военноморските сили. Но когато най-сетне получи поста, нещата тръгнаха надолу. Някои от офицерите, с които й се налагаше да се занимава, бяха малоумници. Особено тези, които командваха проникването на нейната група сред силите на неприятеля през февруари 1991-а в Кувейт. Скъса се да стреля иракчани, докато най-сетне командирът й взе пушката, все едно, че не й се полагаше да се позабавлява малко. Каза й да ограничи дейността си до грижа за здравните нужди на хората. Нещата достигнаха кулминацията си в Сан Диего около година по-късно. Същият офицер кретен взе, че се изтресе в един бар, където тя и няколко низши офицери обръщаха бира след бира. Тъпанарът здравата се накваси и я сграбчи, когато не го гледаше. И сякаш това не стигаше, я нарече „откачена лесбийка“, когато отхвърли предложението му да спи с него. Това беше последната капка, така че Джаз го простреля в крака. Впрочем, не се мереше точно там, но важното е, че той схвана посланието. Разбира се, тази случка сложи край на военната й кариера, но на този етап тъй или иначе не й пукаше. Беше й дошло до гуша.

Преместването от военните в полувисшия институт се оказа като да скочиш от тигана в огъня. Но Джаз упорстваше. Вярваше, че да получи лиценз на сестра ще е печелившият й билет — сестрите винаги се търсеха и щеше да бъде по-независима. За нещастие, реалността не се бе оказала по-различна от тази при военните, що се отнася до шефовете, които я принуждаваха да се мести от работа на работа с напразната надежда, че нещата ще се наредят по-добре в новата институция. Но така и не стана. Сега и това нямаше значение.

Когато асансьорът спря на горния етаж на паркинга, Джаз излезе, мина през остъкленото фоайе и се отправи към втората си любима вещ — чисто нов, лъскав черен като оникс Хамър. Тя гальовно прокара пръсти по гладката му повърхност, мярвайки отражението си в прозорците. С изключение на предното, всички останали стъкла бяха затъмнени до такава степен, че приличаха на черни огледала. Преди да отвори вратата, отстъпи няколко крачки назад, за да се наслади на ъгловатия му силует и застрашителна предница.

Джаз се метна вътре, хвърли сака и клетъчния телефон на пасажерската седалка и запали двигателя. Ауспухът изръмжа тихо. Тя не се сдържа и се усмихна. При влизането в колата усещаше трепетна възбуда като при вземането на кока, само че по-приятна. Това й напомни също колко прекрасен бе днешният ден, когато господин Боб й бе направил предложението. Не знаеше пълното му име, което наистина бе глупаво. Беше й казал, че е от съображение за сигурност, когато го попита, и сега чувстваше, че наистина няма значение. При тази първа среща го бе видяла да се приближава с ъгълчето на очите си и бе помислила, че е поредният мъжкар, който се готви да предприеме атака, но се оказа съвсем различно. Впечатли я мигновено, като се обърна към нея с „док Джей Ар“, което бе прякорът, който й бяха дали в първата военноморска ескадрила. Не бе чувала това обръщение повече от няколко години, така че се изненада и предположи, че самият господин Боб е от военноморските. Беше я причакал да излезе от болницата в Ню Джърси, където беше на вечерна смяна от три след полунощ до единадесет на обяд. Каза й, че има бизнес предложение за нея и я попита дали иска да изкара допълнителни пари — много допълнителни пари.

Усетила, че нейният кораб най-после е пристигнал, Джаз прие поканата му и отиде с него в Хамъра му, който бе огледален образ на нейния собствен. Преди да влезе в джипа, тя се увери, че вътре няма никого другиго и потупа Глока, който лежеше в джоба й. Тогава още не му бе взела заглушител, така че бе лесно да натисне спусъка. Ако господин Боб направеше нещо нежелателно, щеше да стреля в него по същия начин, както бе сторила с онзи офицер от близкото й минало. Не вярваше в заплахи. Щом оръжието се извади, трябва да се използва. Така мислеше.

Но нямаше за какво да се тревожи. Господин Боб бе въплъщение на бизнеса. Завършиха разговора в малък задимен бар в центъра на Нюарк, където господин Боб й изказа съчувствието си за преживяванията й при военните и за незаконния начин, по който я бяха уволнили. Тя каза, че това е абсолютно вярно за образцовата й служба, тъй като е била вербувана за важна мисия, за която би трябвало да бъде компенсирана по съответния начин. Господин Боб продължи и каза, че те — Джаз вече трябваше да знае кои са „те“ — са наясно с уникалната й квалификация и знаят, че е в състояние да извърши онова, което се иска от нея. Тогава я попита дали желае да се заеме.

Джаз се разсмя, когато даде заден и излезе от паркинга. Когато се сети за онзи разговор, си помисли, че е направо смахнат да я пита дали се интересува от тази работа, преди да е разбрала какво точно ще трябва да прави и му отговори веднага. Тогава той спря да увърта. Каза, че се нуждаят от хора като нея, за да елиминират лекарската некомпетентност, която, каза той, била дълбоко вкоренена макар и трудно да се откривала заради конспирацията на част от лекарския персонал. Това я беше убедило напълно, че е най-подходящата за случая. Тя бе направо експерт по това да разкрива некомпетентността, тъй като бе източник на това във всяка институция, с която бе работила. Господин Боб каза, че нейната работа ще е да му съобщава по електронната поща всички случаи с неблагоприятен изход, особено свързаните с анестезия, акушерските и неврохирургическите, но подчерта, че те не са предпочитани. Просто се интересували от всичко, което може да се открие. Заради усилията си щяла да получава по две хиляди долара на случай с добавка бонус от хиляда долара за всеки, който е в резултат на неправилно лечение и още пет хиляди, ако присъдата по евентуалното дело е в полза на ищеца.

И тя беше започнала. Следвайки препоръките на господин Боб, тя се прехвърли от вечерни на нощни смени, което не бе трудно, тъй като последните не бяха особено популярни. Ползата беше, че по време на малките часове имаше по-слаб надзор, което правеше обикалянето по коридорите, проверяването на картоните и хващането на клюките много по-лесно, отколкото през деня. Господин Боб имаше и други полезни препоръки, които според думите му произтичали от десетилетния им опит. Няколко десетилетия, бе подчертал той. Беше казал също, че Джаз се включва в нелегална елитна организация.

Бе успяла още в началото. Тайният характер на операцията беше допълнителна облага; беше й дори по-забавно да работи. Парите се изпращаха телеграфически в офшорна сметка, която „те“ бяха открили на нейно име. Тя растеше бързо, растяха освободените от данъци пари. Единственият проблем беше, че ако искаше да ги използва, трябваше да ходи до Карибите, необходимост, която тя едва ли схващаше като бреме.

Но после, след четири години и няколко премествания в различни болници, последната от които „Св. Франциск“ в Куинс, нещата потръгнаха дори още по-добре. Господин Боб се появи да каже, че като резултат от изключителната й работа тя ще бъде подготвена заедно със строго подбрана група за издигане в ранг в нелегалните отряди със специални задачи. Сега тя се готвеше да участва в дори по-важна мисия, за която възнаграждението й щеше да е още по-високо. Нивото на секретност също щеше да е по-високо. Това беше високо секретна операция с кодово име „Операция Пресяване“.

— По повърхността не трябва да остава и вълничка — бе казал той. — Попитал я беше дали разбира. Има си хас да не разбираше!

Господин Боб продължи да й обяснява, че ситуацията ще е обратна на задължението й да ги осведомява за случаите с „неблагоприятен изход“, което щеше да продължава да прави. При „Операция Пресяване“ тя щеше да получава по електронната поща име на пациент. След това, като следва грижливо протокола, трябваше да „накаже“ пациента.

Настъпи пауза. В първия миг Джаз не разбра накъде бие той. Беше объркана от думата „накаже“, докато най-накрая й светна. През тялото й премина тръпка на предчувствие.

— Този протокол е изготвен от професионалисти и е напълно безопасен — каза господин Боб. — Няма начин да бъде разкрит, но трябва да го спазваш точно. Схващаш ли?

— Разбира се, че схващам — отвърна тя. Какво, за тъпа ли я мислеше?

— Искаш ли да станеш част от екипа?

— Определено — каза Джаз. — Но ти не ми каза какво ще е възнаграждението.

— Пет хиляди на случай.

Джаз си спомни усмивката, която се бе появила на лицето й. Мисълта, че й плащат пет хиляди долара, за да направи нещо толкова вълнуващо и забавно беше прекалено хубава, за да е истина. А то се оказа още по-добре, отколкото си представяше. След първите пет мисии, които преминаха без всякакви издънки, благодарение на взетите предварителни мерки, господин Боб се беше появил с Хамъра.

— Това е знак за нашата признателност — обясни той, докато й подаваше ключовете и документите. — Използвай го със здраве!

Джаз излезе от закрития паркинг на здравния клуб към Кълъмбъс авеню. При спирането на първия червен светофар активира клетъчния си телефон. От опит знаеше, че покритието в гаража е лошо. Беше възнаградена със съобщение от господин Боб. С нарастващо вълнение тя го отвори. Беше друго име!

Да, прошепна тя с решителна гримаса, като атлет, който току-що е направил перфектен ход. Едновременно с това юмрукът й разцепи въздуха, но тя бързо се овладя. Военната й подготовка мигновено я бе върнала към обичайното й спокойствие и хладнокръвие. Получаването на второ име, след като първото бе дошло предишната вечер, вероятно означаваше началото на други серии. Макар имената да идваха на произволни интервали, те клоняха към групиране в едно. Тя нямаше представа защо.

Наведе се напред и сложи клетъчния си телефон във вдлъбнатината над жабката. Движението я накара да се поколебае, когато светофарът светна зелено. Таксито от дясната й страна се залюля и се понесе напред с намерението да влезе в платното й. Тя натисна педала на газта на своя Хамър V–8. Мощната машина се понесе напред и глътна преднината на таксито за отрицателно време, принуждавайки шофьора да набие спирачки. Тя му показа среден пръст, докато го задминаваше.

След още няколко подобни размени на любезности с таксиметрови шофьори покрай Сентръл парк Саут, Джаз си проправи път към Ийст Сайд, а след това пое на север по Медисън към манхатънската общинска болница. Беше десет и петнадесет, когато влезе в огромния гаражен комплекс. Едно от предимствата да работиш нощна смяна беше изобилието от свободни места близо до самия вход на болницата на втория етаж. Взе клетъчния си телефон и го пусна в левия джоб на якето си, след което прекоси пешеходния мост и влезе в болницата.

Както бе запланувала, бе малко подранила. Отиде директно на шестия етаж, където работеше. Беше главният хирургически етаж и винаги пълен с хора. След като съблече якето си, тя седна пред един от компютърните терминали и небрежно написа „Дарлин Морган“. Секретарката не й обърна внимание, събра бързо нещата си и се приготви да си тръгва.

Джаз се зарадва — Дарлин Морган беше в стая 629 на същия етаж, което правеше мисията много по-лесна. Винаги можеше да отиде на друг етаж по време на почивките си, както бе правила при предишни мисии, но все пак съществуваше вероятност да събуди известен интерес и любопитство.

Тя взе асансьора за надолу и натисна първия етаж за спешното отделение. Вечерите бяха най-напрегнатото време тук и приемното гъмжеше от хора и плачещи бебета, болни и пострадали от какво ли не. Беше истински хаос, точно това, на което Джаз разчиташе. Никой не я попита, когато влезе в хранилището, където се държаха медикаментите и препаратите за интравенозните системи. Макар да не очакваше никакви спънки, тя се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава. Беше рефлекс. След това бръкна в картонената кутия с ампулите с концентриран калиев хлорид, извади една и я мушна в джоба си. Както бе казал господин Боб, в натовареното спешно отделение никой нямаше и да забележи липсата.

След приключване на първата част от мисията, Джаз се изкачи нагоре по стълбите, за да изчака сестринския рапорт и да започне вечерната си смяна. Повече от любопитство, отколкото по друга причина, тя издърпа картона на Дарлин Морган, за да види дали има нещо интересно. Разбира се, не я беше грижа изобщо дали има или няма.

* * *

— Мамо, искам да се върнеш довечера — изхленчи Стивън.

Дарлин Морган погали главичката на осемгодишния си син и размени тревожен поглед със съпруга си Пол. Стивън беше едър за годините си и се държеше зряло, макар случаят в момента да не беше такъв. Тревожеше се, че майка му е в болницата и не искаше да се пусне от ръката й. Дарлин бе изненадана, когато видя Пол да влачи след себе си малкото момче, тъй като според болничните правила вътре нямаха право да влизат по-малки от дванадесетгодишни; а макар и едричък, Стивън не можеше да мине за дванадесетгодишен. Но детето се бе молило толкова дълго, че сестрите си бяха затворили очите.

Дарлин се зарадва, когато ги видя, но сега се безпокоеше, че може да имат неприятности при излизането. Още преди половин час Пол се бе опитал да си тръгнат, но детето се разстрои и удължиха визитата. Тя с усилие издърпа ръката си и прегърна момченцето, привличайки го към себе си.

— Стивън — произнесе тя нежно. — Спомняш ли си какво си говорихме вчера. Мама трябва да остане, за да я оперират.

— Защо?

Дарлин погледна Пол, който поклати глава. И двамата знаеха, че няма как да му обяснят.

— Трябва да ми наместят коляното — каза Дарлин.

— Защо?

— Помниш ли миналото лято, когато се нараних, докато играех тенис? Е, тогава нещо в коляното ми се е повредило, казва се връзка. Докторът трябва да ми направи нова. Затова се налага да остана през нощта тук. Утре вечер ще си бъда вкъщи, става ли?

Детето усука края на болничния чаршаф между пръстите си, избягвайки да погледне майка си в очите.

— Стивън, отдавна трябваше да си в леглото. Сега ще се прибереш с татко и утре, когато се събудиш, аз ще се прибера.

— Искам да си у дома тази вечер!

— Знам, че искаш — усмихна му се Дарлин. Тя се протегна и го прегърна отново. От гърлото й се откъсна глухо стенание, когато размърда оперирания си крак. Кракът бе закрепен отчасти неподвижно в двигателен апарат, който бавно, но постоянно разтягаше колянната връзка.

Пол пристъпи, сложи ръка на рамото на сина си и го побутна да се отмести.

— Добре ли си? — погледна той разтревожено жена си.

— Да да — намести се тя бавно в леглото. След това затвори очи и задиша равномерно, докато болката утихне.

— Мисля, че е малко по-нависоко — каза Пол и кимна към апарата — Трябва да сме благодарни на късмета си, че сме тук. В противен случай сигурно трябваше да разбивам банка.

— Не смяташ, че не е трябвало да ме оперират, нали?

— Не, разбира се! Просто си помислих, че старите ни медицински застраховки не покриваха направо нищо. Всеки път трябваше да попълваме какви ли не бланки, за да ни бъде приспаднато едно или друго. Хей, толкова се радвам, че сега всичко е наред.

След малко си тръгнаха и Дарлин остана сама. Цял следобед наоколо бе шумно и непрекъснато имаше движение, но сега цареше пълно спокойствие. Дори покрай вратата й не преминаваше никой. Не знаеше, че всички сестри и санитари от дневната и вечерната смяна правят в момента рапортите си. Единственият звук бе далечното, едва доловимо бибипкане, което идваше от монитора за сърце някъде надолу по коридора.

Дарлин обходи с очи помещението, евтината мебелировка, цветята от Пол върху бюрото, тревистозелената боя на стените и репродукцията на Мане, сложена в проста рамка. Потръпна при мисълта колко много надежди за оздравяване и колко смърт са видели тези стени през годините, но се опита бързо да прогони тези мисли от главата си. Не беше лесно. Тя не обичаше болниците и като се изключи раждането, никога не бе влизала вътре като пациент. Но раждането беше друго нещо. Имаше чувство на радост и очакване, което се носеше из въздуха. Това тук бе нещо различно и далеч по-заплашително.

Тя завъртя глава и погледна нагоре. Капките в интравенозната система падаха безшумно в разширената част на прозрачната тръбичка. Остана загледана като хипнотизирана няколко минути, след което с усилие откъсна очи. Успокояващото беше, че към системата имаше малка помпичка, съдържаща морфин, за да може тя сама да контролира концентрацията му в случай на нужда. До този момент го бе правила само два пъти.

Над краката на леглото й имаше закачен телевизор и тя го включи, повече за компания, отколкото от истински интерес. В момента течаха местните вечерни новини. Тя изключи звука, предпочитайки само да гледа, мозъкът й бе размътен от комбинацията от тазсутрешната упойка и болкоуспокоителните. Апаратът продължаваше да разтяга крака й, но тя се чувстваше странно откъсната от него, сякаш бе нечий чужд крак.

Лесно се изтърколи един час — намираше се в състояние между сън и пълно съзнание. Бе по-скоро сън, когато си спомни, че продължава да лежи и повече като будност, когато се случеше да размърда крака си. Но усети, когато новините свършиха и започна шоуто на Летърман.

Следващото нещо, което знаеше, е че една санитарка я разтърсва да се събуди. Дарлин изскърца със зъби, тъй като неволно бе свила мускула на бедрото си.

— Пишкала ли си след операцията? — попита санитарката. Беше пълна жена с гъста червена коса.

Дарлин се опита да си спомни, но не можа.

— Мисля, че щяхте да помните, така че трябва да го направите сега. Ще донеса подлогата. — Тя изчезна в банята и се върна с контейнер от неръждаема стомана. Подпря го на края на леглото до хълбока й.

— Няма нужда — каза Дарлин. Последното, което искаше, бе да размества отново крака си. Дори самата мисъл за това я накара да потрепери. Хирургът й бе казал, че може да чувства известен дискомфорт след операцията. Колко сдържано се бе изказал!

— Хайде, трябва да го направите — подкани я жената. Тя погледна часовника си, сякаш нямаше време за спорове.

Комбинацията от настойчивостта на санитарката и собственото й замаяно състояние предизвикаха гняв у нея.

— Оставете подлогата; ще го направя по-късно.

— Скъпа, трябва да го направиш сега. Получавам нарежданията отгоре.

— Добре, кажете им тогава на онези „отгоре“, че ще го направя по-късно.

— Ще доведа сестрата и нека ти кажа направо — тя не понася да й се противоречи.

Санитарката отново изчезна. Дарлин поклати глава. Думата „противоречи“ й напомни за времето, когато беше в предучилищна възраст. Тя отмести ледено студената подлога встрани.

Пет минути по-късно сестрата влетя в стаята заедно със санитарката и накара Дарлин да седне. За разлика от санитарката, сестрата беше висока и стройна, с екзотични очи. С ръце на хълбоците, тя се наведе над Дарлин.

— Санитарката ми каза, че си отказала да уринираш.

— Не съм отказала. Казах, че ще го направя по-късно.

— Ще го направиш сега или ще те принудим. Надявам се, че знаеш какво означава това.

Дарлин имаше представа и това съвсем не бе най-привлекателното нещо. Санитарката заобиколи леглото.

— Твой ред е, скъпа — извика сестрата, след като Дарлин не отговори. — Съветът ми е да си отпуснеш мехура.

— Можехте да сте малко по-любезна — промърмори Дарлин, докато се подпираше с длани на леглото.

— Имам прекалено много пациенти, за да съм любезна при уринирането на всеки от тях — сопна й се екзотичната красавица. Тя провери системата, докато санитарката донесе отново подлогата и след малко двете жени излязоха от стаята и я оставиха на спокойствие.

Дарлин въздъхна с облекчение. Помисли си, че това е една от причините да не обича болниците. Няколко минути по-късно те се върнаха и докато санитарката се занимаваше с подлогата, сестрата предложи на Дарлин сънотворно и малка картонена чаша с вода.

— Мисля, че не е необходимо — отвърна Дарлин. С всичките тези опиати през целия ден се чувстваше като отнесена.

— Изпий го — настоя сестрата — Докторът го предписа.

Дарлин я погледна. Не можеше да каже дали изражението й е нагло, отегчено или презрително. Но каквото и да беше, изглеждаше неестествено. Това я накара да се запита защо тази жена е станала сестра. Дарлин взе таблетката и я глътна с малко вода, след което върна чашата на сестрата.

— Можете да сте малко по-мила — посъветва я тя.

— Хората получават това, което заслужават — отвърна младата жена, взе чашата и я смачка в ръката си. — Ще мина по-късно да видя как си.

Не си прави труда, помисли си Дарлин, но не каза нищо. Вместо това само кимна, докато вратата се затваряше. След като усети що за характер е, не й се искаше да я настройва още повече срещу себе си. С този привързан към апарата крак и болката при всяко мръдване на коляното бе напълно зависима от болничния персонал.

Дарлин увеличи дозата обезболяващо, за да потисне приличното на зъбобол притеснение след понесеното изпитание. Скоро се усети спокойна и отнесена. Емоциите, предизвикани от влизането на сестрата и санитарката избледняха напълно. Важното беше, че операцията е минала. Тревогите и страхът от предишната вечер бяха зад нея. Сега бе на път да се възстанови и според доктора щеше да е в състояние да играе тенис само след шест месеца.

Без да усеща прехода, Дарлин потъна в дълбок, лишен от сънища, наркотичен сън. Не осъзнаваше, че времето минава, докато бе грубо издърпана в реалността от изгаряща болка в лявата ръка. Стонът излетя от устните й в мига, в който отвори очи. Телевизорът беше изключен, стаята изглеждаше мътна осветявана от единствената нощна лампа със слаба крушка близо до пода. За един миг изпита объркване, но бързо осъзна къде се намира. Болката сега се разпространяваше в рамото й и тя се пресегна към бутона за повикване. Но не го достигна. Вместо това усети, че една ръка я стисва за китката. С разширени от ужас очи видя бяла фигура, застанала до леглото, с лице, скрито в сянка. Отвори уста да каже нещо, но думите й залепнаха в гърлото. Стаята се замъгли и започна да се върти, преди да усети, че пропада от светлината в тъмното.