Робин Кук
Маркер (2)

1.

Звукът на падащи капки напомняше метроном. Някъде навън по противопожарната стълба капките от несекващия дъжд се разбиваха с удар в металната повърхност. За Лори Монтгомъри шумът изглеждаше силен почти колкото лита̀вра в иначе тихия апартамент на Джак Степълтън, карайки я да потрепва в очакване на всеки следващ удар. Единствената конкуренция през дългите часове беше компресорът на хладилника, който се включваше и изключваше, съсъкът и думкането на радиатора, когато температурата се покачеше и случайните далечни клаксони и сирени, толкова типични за Ню Йорк, че човешкото съзнание инстинктивно ги игнорираше. Но Лори не бе такава късметлийка. След като се обръща и въртя три часа, бе станала свръхчувствителна към всеки звук наоколо.

Тя се обърна отново и отвори очи. Анемичните пръсти на светлината бяха стигнали до потъналите в сянка ъгли на прозореца и й позволяваха по-добър изглед към празния и скучен апартамент. Причината тя и Джак да са тук, вместо в нейното жилище, бе големината на спалнята й: бе толкова малка, че би побрала най-много две единични легла, което правеше съвместното спане проблематично. А пък и Джак искаше да е по-близо до любимото си квартално баскетболно игрище.

Лори погледна към радиобудилника. Колкото повече време минаваше, толкова повече се ядосваше. Така както не си беше доспала, днес щеше да се чувства направо като изцедена в патологията. Питаше се как бе издържала по време на следването в медицинското училище, чието истинско име би трябвало да бъде „лишаване от сън“. Тя усети, че сегашната й неспособност да заспи не е единственото, което я ядосва.

Беше посред нощ, когато Джак съвсем случайно й напомни за предстоящия й рожден ден, питайки я дали иска нещо специално, за да го отпразнува. Знаеше, че това е съвсем невинен въпрос, провокиран от приятната възбуда след правенето на любов, но той я накара да се размисли за бъдещето — нещо, което от известно време упорито отбягваше да прави. Изглеждаше невероятно, но скоро щеше да стане четиридесет и тригодишна. Някъде около трийсет и пет клишето за тиктакащия репродуктивен часовник бе станало за нея реалност и сега изпращаше тревожни сигнали.

Лори въздъхна неволно. В самотата й, когато часовете отминаваха един след друг, тя се терзаеше над мисълта за социалното тресавище, в което бе затънала. Що се отнася до личния й живот, нещата бяха зациклили от прогимназията. Сегашното положение задоволяваше напълно Джак, което се доказваше от отпуснатия му силует и звуците на блаженство по време на сън, което правеше нещата още по-лоши за Лори. Тя искаше семейство. Винаги е била сигурна, че ще има семейство, дори по време на относително буйните си двайсет и ранните трийсет години, а ето я сега — на четиридесет и три, живееща в грозен апартамент в покрайнините на Ню Йорк, спяща с мъж, който не си и прави труда да помисли за женитба или деца.

Тя отново въздъхна. Преди съвсем съзнателно се опитваше да избягва да разстройва Джак, но сега пет пари не даваше. Беше решила да говори с него отново, макар да знаеше, че това е нещо, което той старателно отбягва. Но този път тя бе решила, че трябва да има някаква промяна. В края на краищата защо трябваше да се примирява да живее ужасен живот в апартамент, подхождащ повече на двойка бедни докторанти, отколкото на сертифицирани съдебни патолози, каквито тя и Джак бяха, и да поддържа връзка, в която разговорите за женитба и деца бяха едностранно забранени?

Е, не всичко бе толкова лошо. Що се отнася до кариерата й, по-добре не можеше и да бъде. Тя обичаше работата си на патолог в Патологическия център в Ню Йорк, където работеше от тринайсет години и се чувстваше щастлива, че има такъв колега като Джак, с когото може да споделя опита си. И двамата благоговееха пред интелектуалното предизвикателство на съдебната патология; всеки ден научаваха нещо ново. И двамата не понасяха посредствеността, и двамата се бяха изключили от политическата потребност да са част от бюрокрацията. И все пак колкото и съвместими да бяха в работата, това не компенсираше натрапчивото й желание за семейство.

Джак внезапно се раздвижи и се търкулна по гръб. Лори се загледа в отпуснатото му лице. В нейните очи той бе красив мъж с късо подстригана светлокестенява коса, в която вече се прокрадваха бели нишки, гъсти вежди и силни, остри черти, обикновено омекотени от лека усмивка дори по време на сън. Тя го възприемаше като агресивен, но и любезен, самоуверен, но и скромен, предизвикателен, но и великодушен, а най-често — като игрив и забавен. С бързия си ум и чувство за хумор животът с него никога не бе скучен и еднообразен, особено с младежкия му ентусиазъм да поема рискове. Като минус можеше да посочи ината му, когато ставаше дума за женитба и деца.

Лори се наведе към Джак и се вгледа в него отблизо. Той определено се усмихваше, което събуди отново раздразнението й. Не беше честно той да е толкова доволен от състоянието на нещата в момента. Макар да бе сигурна в чувствата си и да вярваше, че и той я обича, нежеланието му да поеме ангажимент направо я изкарваше от релси. В началото го разбираше: той преживяваше трагедията от загубата на първата си съпруга и малките си дъщери в самолетна катастрофа. Знаеше, че изпитва чувство за вина, че трагедията се бе случила след посещение на семейството му, когато се е преместил да работи в друг град. Знаеше също, че след случая е страдал от тежка реактивна депресия. Но от онзи трагичен ден бяха изминали тринайсет години. Лори се беше опитвала да бъде чувствителна към неговите нужди и бе търпелива, когато най-накрая започнаха да се срещат и да излизат заедно. Но сега, четири години по-късно, тя усещаше, че е изчерпала лимита си. В края на краищата и тя имаше нужди, нали така?

Алармата на часовника разби тишината. Ръката на Джак се протегна и натисна копчето, след което се върна в топлината на завивките. За пет минути спокойствието в стаята се възвърна и Джак отново потъна в сън и задиша равномерно и дълбоко. Това бе част от сутрешния ритуал, който Лори никога не виждаше, защото Джак винаги ставаше преди нея. Тя беше нощна птица и обичаше да чете, преди да изгаси лалетата, оставайки много след полунощ. Още от първите дни на съвместното им съжителство се бе научила да спи въпреки будилника, като знаеше, че Джак има грижата за него.

Когато алармата се включи за втори път, той я изключи, отхвърли чаршафите и спусна крака на пода с гръб към Лори. Тя го гледаше как се изправя, чуваше прозяването му, докато търка очи. Той стана и се затътри към банята, без да го е грижа, че е гол. Лори сложи ръце на тила си и го загледа: въпреки, че бе раздразнена, трябваше да признае, че гледката е приятна. Чу го, че пуска водата от тоалетното казанче. Когато отново се появи, продължи да трие очи, докато минаваше откъм нейната страна на леглото, за да я събуди.

Наведе се да я хвана за раменете и да я разтърси леко, както винаги, но се спря, когато видя, че очите й са отворени и го гледа.

— Ти си будна? — Веждите му се вдигнаха въпросително. — Инстинктивно беше усетил, че нещо не е както трябва.

— Не съм заспивала повторно след полунощната ни среща.

— Беше хубаво, а? — каза той, надявайки се, че хуморът му ще разсее раздразнението й.

— Джак, трябва да поговорим — произнесе тя равно, седна и събра одеялото пред гърдите си. Беше заковала предизвикателно очи в него.

— Не правим ли точно това? — Веднага бе предположил накъде бие и не можеше да сдържи сарказма в гласа си. Макар да знаеше, че тонът му не е най-подходящият, не можеше да се въздържи. Сарказмът бе защитна реакция, която бе развил през последните десет години.

Лори понечи да отговори, но той вдигна ръка:

— Съжалявам. Не искам да прозвучи безчувствено, но имам необяснимото подозрение накъде води този разговор, а сега не е най-подходящият момент. Съжалявам, Лори, но трябва да съм в моргата след час, а още не съм си взел нито душ, нито съм се облякъл, нито съм закусил.

— Джак, никога не е подходящият момент.

— Добре, нека го кажа по следния начин: това е възможно най-лошият момент за такъв вид сериозни, емоционални разговори. Шест и половина сутринта в понеделник, след дълъг уикенд, и трябва да излизам за работа. Ако нямаш нищо против, през последните два дни имаше поне дузина случая, в които можеше да кажеш за какво става дума и тогава щях да се радвам да поговорим.

— О, глупости! Да си го кажем направо, ти никога не искаш да говорим за това. Джак, в сряда ставам на четиридесет и три. Четиридесет и три! Не мога да си позволя лукса да проявявам търпение. Не мога да те чакам да решиш какво искаш да правиш. Скоро ще вляза в критическата.

Джак се вгледа в синьо-зелените й очи. Беше ясно, че няма намерение да се примири лесно.

— Добре — каза той и издиша шумно, сякаш бе отстъпил. Отмести поглед надолу към босите си крака. — Какво ще кажеш да поговорим довечера, след вечеря?

— Искам да говорим сега! — натърти Лори последната дума. Тя се протегна и вдигна нагоре брадичката му — Агонизирах през цялата нощ, докато ти си спеше спокойно. Никакво отлагане повече!

— Лори, трябва да си взема душ. Казвам ти, в момента няма време за това.

— Обичам те, Джак. — Тя взе ръката му, за да го задържи. — Но се нуждая от повече. Искам да се омъжа и да имам деца. Искам да живея на някое по-хубаво място от това. — Тя отдръпна ръката си и направи кръг с нея да покаже лющещата се боя, голите крушки, леглото без табла, двете нощни шкафчета, които представляваха празни дървени каси от винени бутилки, изправени отстрани и тясното бюро. — Не държа да е Тадж Махал, но това тук е абсурдно.

— А аз през всичкото това време съм си мислил, че четири звезди са ти били напълно достатъчни.

— Спести си сарказма, ако обичаш — озъби му се тя. — Малко лукс не би навредил, като се има предвид колко тежка е работата ни. Но не това е въпросът. Връзката ни, както изглежда, те удовлетворява, но съвсем не е достатъчна за мен. Това е заключението.

— Отивам да си взема душ — обяви Джак.

Тя се усмихна горчиво:

— Добре. Вземи си душ.

Джак кимна и се приготви да каже нещо, но промени мнението си. Обърна се и изчезна в банята, оставяйки вратата открехната. Миг по-късно се чу пускането на душа и звукът на шуртяща вода по завесата.

Тя издиша. Трепереше от изтощение и емоционален стрес, но бе горда от себе си, че не пророни и една сълза. Мразеше, когато плаче в подобни ситуации. Представа нямаше как бе успяла да се сдържи сега, но беше доволна. Сълзите никога не помагаха, по-скоро я поставяха в неизгодна позиция.

След като навлече един халат, тя влезе в килера за куфара си. Конфронтацията с Джак я беше облекчила. Като отговаряше точно както тя беше очаквала той само я улесни да направи онова, което бе решила преди събуждането му. Отвори определените за нея чекмеджета на скрина и започна да вади нещата си и да ги опакова. Вече приключваше, когато чу душа да спира и миг по-късно на прага застана Джак, който енергично попиваше водата от косата си. Когато погледна към Лори и куфара, той спря рязко.

— Какво правиш, по дяволите?

— Мисля, че е съвсем ясно какво правя — отвърна тя. Известно време той не каза нищо, просто я гледаше как продължава да подрежда багажа си.

— Отиваш твърде далеч — произнесе той най-накрая. — Не бива да си тръгваш.

— Аз пък мисля да го направя — отвърна тя, без да го поглежда.

— Чудесно! — В гласа му се прокрадна остра нотка. Той се затътри назад, като продължаваше да се бърше.

Изчака го да излезе от банята и влезе вътре. Преднамерено подчертано заключи вратата, въпреки, че обикновено я оставяше отворена. Вече напълно облечена и готова, се отправи към кухнята и се присъедини към Джак, който закусваше студени мюсли и плод. Никой от тях не си даде труд да сяда на пластмасовите столове. И двамата бяха вежливи и единствените думи, които размениха бяха „извинявай“ или „съжалявам“, докато обикаляха около хладилника. Заради тясното помещение бе невъзможно да се разминат, без да се докосват.

В седем бяха готови за излизане. Лори напъха козметиката си в куфара и затвори капака. Когато го занесе в дневната, видя, че Джак вдига велосипеда си от рамката на стената.

— Не се каниш да ходиш с това нещо на работа, нали? — попита тя. Преди да започнат да живеят заедно, Джак често използваше колелото, за да се придвижва. Това винаги я бе ужасявало и я караше да се притеснява, че някой ден ще влезе в моргата „с краката напред“.

— Е, както изглежда, ще се връщам сам в палата си.

— За бога, вали дъжд!

— Дъждът го прави още по-интересно.

— Знаеш ли, Джак, за да бъда тази сутрин честна докрай, ще ти кажа, че намирам този вид безразсъдно поемане на риск от твоя страна не само за неуместно, но и за егоистично, сякаш специално искаш да нараниш чувствата ми.

— Интересно — подсмръкна Джак. — Е, нека тогава аз пък да ти кажа нещо: карането на колелото ми няма нищо общо с твоите чувства. И за да бъда честен, на мен твоите чувства ми изглеждат точно толкова егоистични.

Навън, на 106-а улица, Лори тръгна на запад към Кълъмбъс авеню, за да хване такси. Джак натисна педалите на изток към Сентръл Парк. Нито единият, нито другият помаха с ръка.