Робин Кук
Маркер (20)

20.

Джак успя да изиграе Флаш — финт с глава, лъжливо движение за стрелба, пас, светкавично завъртане и за миг Флаш изгуби представа за местоположението му. Докато Флаш се осъзнае, Джак вече бе успял да се промъкне под коша. Уорън бе видял движението с крайчеца на окото си и изстреля перфектен пас към чакащите му ръце. Джак се завъртя и излетя в подскок да пусне топката отгоре и да спечели изравнителната точка. За съжаление, не това се получи. Поради някаква необяснима неточност от страна на Джак топката не отскочи от таблото и не мина през коша, както бе възнамерявал. Вместо това тя се заклещи между ринга и таблото и остана там.

Играта спря. Тотално смутен, че е пропуснал такъв лесен изстрел, Джак подскочи, за да освободи топката. След това, за допълнително унижение, един играч от противниковия отбор я сграбчи, напусна наказателното поле и отстреля един дълъг пас към Флаш, който се възползва от предимството, че Джак е под коша и не го пази. Джак можеше само да изгледа безсилно как Флаш се носи към отсрещния край и стреля — за разлика от самия него — право в техния кош. Мачът свърши. Отборът на Флаш спечели.

Джак се измъкна от игрището, искаше му се да изчезне. Заобиколи няколко локви покрай линията и опрял гръб в металната ограда, се отпусна и седна на едно сухо местенце. Уорън се мотаеше наоколо с ръце на хълбоците и насмешлива усмивка върху лицето. Беше с петнайсет години по-млад от Джак и с тяло, на което можеше да завиди всеки модел на мъжко бельо. Като най-добър играч в квартала и желан съотборник, той мразеше да губи и не само защото това означаваше да остане една или две игри извън игрището. За него това бе лична обида.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — не издържа той накрая. — Как можа да изпуснеш такава топка? Мислех, че си се оправил, но това определено е едно от най-жалките ти изпълнения.

— Съжалявам, човече — каза Джак. — Предполагам, че не съм бил съсредоточен.

Уорън се изсмя подигравателно, преди да се отпусне до Джак с щръкнали нагоре колене. Срещу тях се заформяше група от петима, готови да вземат Флаш и неговия отбор. Въпреки лошото време и фактът, че е събота през нощта, се беше събрала голяма тълпа.

Джак бе възстановил до известна степен формата си през последните няколко седмици, но този следобед натякванията на Лори и влизането й в ролята на жертва го бяха извадили от равновесие. Той можеше да й съчувства заради онова, с което се сблъскваше, но от негова гледна точка тя нямаше представа какво значи наистина да си жертва. И като връх на всичко продължаваше да се дразни на чувството му за хумор, което бе единствената му защита срещу грубата реалност, в която съдбата и „АмериКеър“ го бяха хвърлили. А най-лошото от всичко беше, че не искаше да слуша какво мисли той за нейната изненадваща бременност. След като го зашемети с новината, той очакваше да сподели с нея чувствата си, всичките „за“ и „против“. Беше започнал да възприема идеята за ново семейство като реална и дори осъзна, че не се плаши чак толкова, колкото си мислеше. До този следобед, когато тя отново го притисна за незабавни отговори.

— По дяволите! — въздъхна той, свали лентата от челото си и я хвърли на тротоара.

Уорън го изгледа въпросително.

— Човече, в лоша форма си! Нека да позная! Лори продължава да те действа.

— Представа нямаш — отвърна Джак. — Канеше се да му разкаже, когато чу далечно, глухо избипкване. Грабна раницата си, дръпна ципа и извади клетъчния си телефон, който обикновено не носеше на игрището, освен когато е дежурен на повикване. Но тази вечер след скарването с Лори го взе, в случай, че го потърси. Когато го отвори, видя че има съобщение от нея.

— От нея е — каза той с раздразнение. Нямаше представа какво да очаква, а на чудо не се надяваше, затова с нежелание реши да го изслуша. Още след първите думи се изправи. Долната му челюст увисна и той застина.

— Мили боже! Откарали са я с линейка в „Манхатън Дженерал“ за спешна операция.

Излязъл най-сетне от вцепенението, той се наведе да си вземе нещата и се разбърза.

— Трябва да я измъкна от там! — Той хукна към изхода.

— Спри! — извика Уорън подире му.

Но Джак нито спря, нито намали, знаейки колко сериозна може да е извънматочната бременност.

— Какво ще кажеш да те закарам дотам? — извика Уорън. — Возилото ми е на ъгъла.

— Фантастично!

— Иди и се преоблечи, аз ще те чакам тук.

Джак махна с ръка преди да спринтира през улицата. Вземаше по две стъпалата към апартамента си и в движение смени анцуга с дънки и риза. Бързаше да отиде в болницата, преди Лори да е влязла в операционната. Не му харесваше идеята да я оперират, а още по-малко — това да стане в „Манхатън Дженерал“.

Верен на думата си, Уорън го чакаше в черния си джип отвън. Джак скочи вътре и колата потегли със свирене на гуми.

— Сериозна ли е операцията? — попита Уорън.

— И още как! — отвърна Джак. Докато връзваше вратовръзката си, не спираше да се укорява, че е реагирал толкова емоционално на избухването й този следобед. Трябваше просто да я остави да се наприказва без да я подлага на опасност, но беше изгубил контрол.

— Сериозно ли е? — попита за втори път Уорън.

— Нека да го кажа така: от проблем като този са умирали хора.

— Не дрънкай глупости! — промърмори приятелят му и натисна газта.

Джак се хвана за дръжките над вратата за да се задържи, докато пресичаха с безумна скорост кръстовището на Деветдесет и седма улица. Няколко минути по-късно пред тях се показа сградата на „Манхатън Дженерал“.

— Къде да те сваля? — попита Уорън.

— Откъм спешното.

Уорън се мушна между две линейки на рампата и спря, а Джак излетя навън. Приемната беше пълна с хора. Той се насочи директно към двойната врата, която водеше към спешното, но беше спрян от едър униформен полицай с червено лице. Мъжът стоеше отстрани, но застана пред вратата, когато Джак се приближи.

— Трябва да се запишете на регистратурата — обясни униформеният и посочи зад гърба му.

Джак извади портфейла си го отвори. Към него беше прикрепена официалната му карта на съдебен медик. Полицаят дръпна ръката му, за да види по-отблизо.

— Съжалявам, док — кимна той, след като прочете името му.

След като надникна зад няколко прегради и не откри Лори, Джак спря една от сестрите, която, понесла кръвни проби, бързаше по коридора. Когато я попита за Лори, тя примига с късогледите си очи и кимна към изтърканата табелка, която бе подминал без да види.

— В интензивното е — каза жената и посочи към вътрешността на отделението. — Стая 22.

Завари я сама, заобиколена от всякакъв вид апаратура. Зад нея се виждаше екран, който показваше стойностите на кръвното налягане и пулса й в момента. Очите й бяха затворени, ръцете — скръстени върху гърдите с преплетени пръсти. Като се изключи бледнината, тя изглеждаше като олицетворение на спокойствието. Зад леглото й от системата висяха няколко бутилки и торбички с кръв, чието съдържание се отвеждаше от тръби до лявата й ръка.

Той направи няколко стъпки към нея, сложи ръка на челото й, като се стараеше да не я буди.

— Лори? — Гласът му прозвуча меко.

Клепачите й потрепнаха и тя бавно ги вдигна. На лицето й се появи измъчена усмивка.

— Слава богу, че си тук.

— Как си?

— Като се има предвид състоянието ми, доста добре. Упойката вече действа и скоро ще ме качват горе за операция. Надявах се да дойдеш преди това.

— Наистина ли е извънматочна бременност?

— Има всички признаци.

— Съжалявам, че трябва да минеш през това.

— Не си ли в известна степен облекчен? Отговори ми честно!

— Не, не съм облекчен. Всъщност се безпокоя. Не можем ли да те откараме в друга болница? Например в болницата на баща ти?

Тя се усмихна спокойно, повлияна от упойката и поклати глава.

— Лекарката ми има разрешително за практикуване само тук. Попитах дали не можем да отидем някъде другаде, но се боя, че нямам избор. Вътрешният кръвоизлив продължава, така че не разполагаме с много време. — Тя хвана ръката му. — Знам какво си мислиш, но аз съм добре тук и особено сега, след като дойде. Макар теоретично да съществува риск да стана жертва на оня маниак, не мисля, че е висок. Пък и д-р Наджах е задържан.

Джак кимна. Знаеше, че статистически е права, но това бе слаба утеха. Не му харесваше, че Лори трябва да прекара известно време тук, но осъзнаваше, че в този момент не разполагаха с друг вариант. Можеше да загуби много кръв, ако решеха да я пренасят на друго място.

— Добре съм, наистина — добави тя. — Освен това лекарката ми харесва. Извадих страхотен късмет с нея. Тя ме увери, че след операцията ще ме оставят в постанестезиологичното отделение за наблюдение.

— Какво се е случило със стаята за възстановяване?

Лори се усмихна и сви рамене.

— Не знам. Сега го наричат така. Както и да е, лекарката ми каза, че може би трябва да стоя почти цялата нощ и ако ме оставят, тя ще иска да съм в интензивното заради многото загубена кръв. Нито един от моите случаи не е станал в интензивното. Ще съм на сигурно до утре, когато ще можем да мислим за преместване на друго място. Баща ми може да ме вземе в Университетската болница и дори лекарката ми да не дойде с мен, предишният ми гинеколог ще я замести, сигурна съм.

Джак кимна. Не беше очарован, но разбираше, че е права. Освен това по отношение на спешната хирургия „Манхатън Дженерал“ беше най-доброто.

— Сега успокои ли се?

— Предполагам — стисна ръката й той.

— Чудесно — каза Лори. — Да не забравяме, че главният заподозрян е в ареста.

— Не бих разчитал много на това — каза Джак.

— Нито пък аз, ако това бе единственото. Но то ми действа все пак успокоително.

— Добре, добре. Сега това е най-важното. Идеята да си в това отделение под наблюдение ми харесва. Много по-сигурно е. Колкото до Наджах — всичко засега е само предположение.

— Несъмнено — съгласи се Лори. — Което ме води до следното предложение. Няма смисъл да стоиш тук, докато ме оперират. Защо не се върнеш в Патологическия и да прегледаш документите на бюрото ми, най-вече списъка на Роджър. Можеш дори да го донесеш тук. Записала съм върху него някои идеи, но е добре и ти да ги видиш, особено ако зациклим с Наджах.

— Съжалявам — категорично се противопостави Джак. — Нямам никакво намерение да ходя никъде, докато те оперират. Точка!

— Добре, не се ядосвай! Беше просто предложение.

— Благодаря, но няма да стане.

Той погледна към екрана зад гърба й. Забеляза, че кръвното й налягане е ниско, а пулсът — висок, но беше доволен, че показателите остават стабилни.

— Джак — каза Лори и стисна ръката му. — Съжалявам, че бях толкова раздразнителна този следобед. Сбърках, че не исках да разговаряме. Извинявай.

— Извинението се приема — погледна я той. — Аз също съжалявам, че бях толкова докачлив. Ти имаше предостатъчно причини да си объркана. Проблемът е, че ме беше яд на самия мен. Разбира се, това не е извинение, но…

— Добре, Лори — долетя един приятен глас. Лора Райли влезе в стаята заедно с една санитарка. — Операционната е готова и всичко, от което се нуждаем, си ти.

Лори представи Лора на Джак, но разговорът беше кратък, защото горе ги чакаха.

— Ще има ли проблеми, ако наблюдавам? — попита Джак.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Лора без колебание. — Но тъй като сега е вечерната смяна, мога да ви заведа до чакалнята на хирургическото и да почакате там. Това малко нарушава правилата, но нали все пак сте лекар. Веднага щом се погрижим за Лори, ще ви уведомя. Стига, разбира се, всичко да е наред с нея.

— Всичко ще е наред — усмихна се Лори.

— Ще се кача в чакалнята — съгласи се Джак. — Но може би е добре първо да дам кръв. Лори и аз сме от една кръвна група и ако се наложи да й преливате, бих искал аз да съм донорът.

— Страхотно — каза Лора. — Ще се възползваме. — Тя се обърна към Лори: — Сега да тръгваме към операционната и да те приготвим. — Санитарката освободи колелата на количката и я насочи към вратата.

* * *

— Извинете — долетя един властен глас.

Джаз спря и се обърна. Беше собственикът на няколкото магазина на Кълъмбъс авеню, които тя посещаваше. Той я потупа по ръката.

— Забравихте да платите — каза мъжът, посочвайки платнената й чанта, която бе преметнала през рамо.

На лицето й се появи крива усмивка. Прецени, че този анемичен тип тежи не повече от петдесет килограма с мокри дрехи. Беше поразително колко нахални могат да са някои хора, макар да няма начин да ги спреш. Разбира се, можеше и да е въоръжен, макар да не й се вярваше. Беше в чиста бяла престилка, вързана на кръста, което правеше невъзможен достъпа до каквито и да са джобове.

— Взехте мляко, хляб и яйца, но не платихте — изреди мъжът, след което сви устни. Нямаше съмнение, че е разгневен и се държеше сякаш е готов да се бие, което беше пълна глупост, освен ако нямаше черен пояс по някое екзотично бойно изкуство. Тя беше по-висока от него, очевидно в по-добра форма и дясната й ръка държеше Глок в джоба на якето.

— Върнете се обратно в магазина — заповяда мъжът.

Джаз инстинктивно се огледа. Никой не им обръщаше внимание, което несъмнено щеше да се промени, ако тя направеше сцена. Макар да се изкушаваше. Погледна към досадника. Но преди да е заговорила клетъчният й телефон в джоба започна да бибипка и да вибрира в ръката й. Обикновено го оставяше вкъщи, когато излиза.

— Един момент — каза тя на собственика, докато вадеше телефона. Широка неподправена усмивка се разля по цялото й лице, когато видя, че съобщението е от господин Боб. След получаването на три имена през последните два дни не очакваше скоро друго, но защо иначе щеше да я търси по това време. Бързо отвори съобщението.

— Добре! — възкликна тя. На екрана беше изписано името Лори Монтгомъри. Джаз извади ръката от джоба си и показа на собственика среден пръст. Не би могла да е по-доволна. Още пет хиляди долара бяха на път към нея, като се имаше предвид, че за три нощи щеше да изкара цели двайсет хиляди.

— Съпругата ми ще се обади в полицията, ако не се върнете и не платите — настояваше мъжът.

Връхлетяна от неочаквания късмет, тя изпита неочаквано великодушие и благородство.

— Знаете ли, сега като го споменахте, си помислих, че наистина излязох без да платя. Защо не се върнем и не уредим въпроса?

* * *

Колелата на самолета докоснаха пистата и фюзелажът се разтресе от удара. Шумът и вибрациите изтръгнаха Дейвид Розенкранц от дълбините на съня. След моментното объркване той бързо се окопити. Обърна се към прозореца и погледна през обления от дъжд прозорец. Бяха се приземили на летище „ЛаГуардия“, светлините на терминала едва се забелязваха през натежалия от мъгла въздух.

— Подходяща нощ за водоплаващи — произнесе един глас. — Казаха, че ще завали към десет и взеха че познаха!

Дейвид се обърна към мъжа, който седеше до него. Беше предвзет, на средна възраст субект с очила без рамки, и както него — в скъпа риза и с вратовръзка. Робърт настояваше винаги да е облечен в бизнес костюми. Твърдеше, че това придава на операцията им аура на легитимност и законност. На Дейвид това му харесваше, защото така се сливаше по-добре с останалите. С всичките полети, които му се налагаше да прави, той приличаше на един от многото бизнесмени.

Мъжът се наклони към него и погледна през стъклото.

— Вкъщи ли се прибирате, или сте в Ню Йорк по работа? — попита той. През целия полет не бе обелил и дума. Беше отворил лаптопа си и не бе спрял да трака до преди малко.

— По работа — каза Дейвид без да уточнява. Не обичаше да разговаря много-много със спътниците си; разговорите неизбежно стигаха до това какъв е бизнесът му. Преди, ако се налагаше, Дейвид казваше, че е консултант в сферата на здравеопазването. Това вършеше работа до момента, в който се случи да пътува с един тип, който наистина работеше като такъв. Останалата част от разговора беше като игра на зарове и Дейвид като по чудо не се издъни.

— И аз съм по работа — кимна субектът. — Компютърен софтуер. Между другото, къде ще отседнете? Ако сте за към Манхатън, можем да вземем заедно такси. Когато вали в Ню Йорк, не можеш да ги хванеш.

— Много великодушно — каза Дейвид, — но тепърва трябва да търся къде да отседна. Това пътуване беше организирано в последната минута.

— Мога да ви препоръчам „Мариот“ — настоя мъжът. — Почти винаги има свободни стаи през уикендите и е на централно място.

Дейвид се усмихна с най-приятната си усмивка.

— Ще го имам предвид, но не отивам директно в града. Трябва да се отбия в Куинс. — Той планираше да вземе такси до Лонг Айлънд, където щеше да накара шофьора да чака докато вземе уговореното оръжие.

— Не забравяй, че тази фурия Ракоци обикновено е въоръжена — беше му напомнил Робърт. — Така че не й оставяй много пространство за дишане. Всъщност, не й оставяй никакво пространство. Знаеш, че няма никакви угризения да използва тази хубава играчка.

Дейвид беше кимнал на този спонтанен съвет, но напомнянето беше излишно. Беше професионалист и го правеше от години. Той бръкна в джоба си и извади листче с адреса: 1421 Върнан авеню, Лонг Айлънд сити. Запита се що ли за място щеше да се окаже и дали получаването на оръжието ще мине гладко. При последното пътуване до Чикаго източникът на оръжието беше арестуван предишния ден, подлагайки на риск цялата операция и принуждавайки Дейвид да остане в този ветровит град пет дена. Надяваше се тук да не се случи подобен фал, тъй като бързаше да се прибере в Сейнт Луис.

Той погледна другите адреси, които си беше записал на листчето. Те бяха на апартамента на Джасмин Ракоци и фитнес клуба й. И двата се намираха в Горен Уестсайд.

— Къде се намира „Мариот“? — попита Дейвид спътника си, който бързаше да прибере лаптопа в куфарчето си.

— Таймс Скуеър — каза мъжът.

— В Уестсайд ли е?

— Да близо до театъра.

Реши да го запомни. Генералният му план беше да получи оръжието и след това да намери хотел. Беше изтощен от многото дълги нощи, прекарани на Западното крайбрежие и мечтаеше за един хубав, дълъг сън. След това щеше да измисли най-подходящия начин да се справи с Ракоци. Най-приятната част от цялата работа беше да си спомня как изглеждаше тя. Робърт беше подхвърлил, че имала най-красивото тяло, което някога бил виждал, а Робърт определено имаше добър вкус. Дейвид беше решил да се убеди лично, което означаваше, че апартаментът й ще е най-подходящото място.