Робин Кук
Маркер (17)

17.

Когато будилникът наруши тишината в ранната съботна сутрин, Лори се почувства по същия начин, както в петък. За пореден път не бе спала добре, а през малкото време, когато се унасяше, сънува тревожни, объркани сънища.

Още щом стана, повтори теста за бременност. Отново положителен. Нямаше и най-малко съмнение, че е бременна. Пък и сутрешното гадене, придружено от дискомфорт ниско вдясно говореше красноречиво. За щастие, не й се бе случило по време на снощната й среща с Джак, макар в таксито на връщане силна колика да я бе накарала да се сгърчи. Ето, и сега! След миг болката изчезна пак така внезапно, както се бе появила. Лори бе убедена, че е свързана с храносмилателната й система Малко по-остра от менструална, което я караше да си мисли, че няма нищо общо с бременността й. Объркващото бе, че се появява заедно със сутрешното гадене, което я караше да предполага, че са свързани.

Тя изяде купичката с овесени ядки и я остави на кухненския плот. Натисна мястото, където чувстваше дискомфорта, като проверяваше дали ще усети бодване. Не, не усещаше нищо, дори натискането й се отразяваше положително. Когато дръпна ръката си, неприятното чувство бе изчезнало, което я накара да предположи, че проблемът е чревен.

Доволна, тя се облече бързо. Беше дежурна, което означаваше, че трябва да отиде в Патологическия и да види какви случаи са пристигнали нощес. Знаеше, че би трябвало да направи няколко аутопсии, макар всички да ги оставяха за понеделник.

Времето бе типичното мартенско за Ню Йорк — беше студено и ръмеше. Тя се сви под чадъра и тръгна на север към Първо авеню. Беше се огледала за такси, но в такова време всичко бе заето.

Вървеше и мислеше за срещата си с Джак. Сега вече разбираше защо е била толкова емоционално нестабилна и се люшка от една крайност в друга. Беше се обидила на Джак, когато я попита кой е бащата, но като размисли, въпросът беше резонен. Това сигурно бе най-важният разговор в живота й. Единственото, за което се молеше, бе Джак да отговори така, както тя се надяваше. Вероятността бе петдесет на петдесет.

На улицата до Патологическия видя няколко телевизионни коли, което означаваше, че нещо се е случило през нощта. Усети, че се стяга. Общуването с медиите не бе най-любимата част от заниманията й. Имаше няколко злощастни опита с журналисти в миналото, до степен, че без малко да загуби работата си.

Поколеба се дали да не мине по Трийсета улица и да влезе откъм входа за моргата. Телевизионните коли бяха само три и антените им не бяха опънати. Като предположи, че онова, което ги е довело до Патологическия център няма да е новина като за челна страница, тя изкачи стълбите и влезе. Във фоайето се суетяха десет-дванайсет репортери.

Тя помаха с ръка към Марлин, която идваше за по няколко часа всяка събота, и се опита да прекоси фоайето. Почти веднага един журналист я разпозна и прегради пътя й, завирайки микрофона в лицето й. Светнаха няколко светкавици и коридорът се обля в ярка светлина, когато операторите вдигнаха камерите на раменете си.

— Докторе, как ще коментирате злополуката? — попита я журналистът. Останалите се скупчиха около тях и протегнаха микрофоните си. — Според вас двойно убийство ли е било, или двамата са били бутнати?

Лори разбута микрофоните.

— Нямам представа за какво говорите, а всяка информация, която излиза от този офис трябва да бъде съгласувана от шефа и заместника му или от „Връзки с обществеността“. И вие го знаете много добре.

Тя си проби път напред, игнорирайки следващите въпроси. За нейно облекчение, видя Робърт през стъклото. С негова помощ успя да влезе вътре и затвори вратата след себе си, оставяйки разбунената тълпа журналисти.

— Като вълци са — промърмори мъжът.

— Но какво е станало? — погледна го недоумяващо Лори.

— Две тринайсетгодишни момчета са били бутнати върху релсите на метрото.

Тя примига. Запита се защо не й се бяха обадили през нощта. За щастие, четиримата патрулиращи доктори бяха достатъчно компетентни, за да се справят с подобни критични ситуации. За такива наемаха предимно стажанти последна година, които гледаха да изкарат някой долар на лунна светлина.

— Идентифицирани ли са?

— Аха. Това правихме през цялата нощ.

Тя въздъхна с облекчение, че това й се бе разминало. Разпознаването, особено на деца, беше нещо мъчително както за лекаря, така и за съкрушените родители. Продължи напред. Видя Марвин и се зарадва, че дежурството й съвпада с неговото. Той вече бе направил кафето и седеше над разтворените папки.

— Изглежда, че ще имаме доста работа — каза тя и кимна към папките.

— Боя се, че си права. — Той забарабани с пръсти по бюрото. — Имаме и друг от онези странни постоперативни от „Дженерал“.

— Шегуваш ли се?

— Има бележка от Джанис.

Лори се наведе и я прочете бързо. Бяха отбелязани подробности за Патриша Пруит, както и всичко, отнасящо се до този случай. Тя си пое дълбоко дъх. Предполагаше, че няма да открие никаква сърдечна патология и тогава серията скачаше до четиринадесет, като осемте бяха от „Манхатън Дженерал“. Това не можеше да продължава така.

— Да направим първо Пруит — предложи Лори.

— Преди двете момчета? — вдигна вежди Марвин. — Видя ли всичките онези вестникари, които чакат като хиени отвън?

— Видях ги, но ще почакат още малко — каза тя. Искаше да се увери час по-скоро, че Пруит наистина е част от серията й и да информира Роджър. Нещо трябваше да се направи. Не можеше да стоят отстрани и просто да гледат.

— Добре, слизам долу да подготвя.

— Нещо друго за отбелязване?

— Повечето ми изглежда рутинно. Предполагам, че ще искаш да хвърлиш по един поглед.

Докато Марвин слизаше надолу по стълбите, Лори прелисти всички папки. Както и бе очаквала, Марвин бе прав. Щяха да направят четирите случая и да си починат, освен ако, разбира се, не излезеше нещо друго, докато работят. След като реши това тя отиде в офиса си. Добре че го направи — на бюрото й бе струпана купчина болнични картони. За нейно изумление, тук бяха картоните на Люис и Собчак от „Манхатън Дженерал“, както и шестте от „Свети Франциск“ — всички те пристигнали в рекордно къс срок.

Най-отгоре върху купчината бе този на Роуена Собчак. Лори го прелисти и се спря на бележките от операцията и данните за анестезиологията. Както при Макгилън и Морган, и тук нямаше нищо необичайно. Тъкмо се канеше да остави картона, когато се показа къса лента от ЕКГ. Беше нагъната като хармоника, залепена най-отгоре за страницата.

Лори отвори картона на това място. Беше бележка написана от дежурния стажант от екипа по реанимация. Прочете я, но й се стори неясна. Разгъна ЕКГ-то и се взря в записа. Графиката беше разтегната, което подсказваше слаба сърдечна дейност, ако изобщо имаше такава. А може би представляваше лошо координирана сърдечна електрическа активност, която не предизвикваше никаква мускулна контракция. По-нататък линията ставаше все по-изкривена, след което рязко преминаваше в права. Накрая, надраскана с молив, се мъдреше следната бележка:

Кратък ЕКГ сегмент от началото на опита за реанимация, след който не бе установена никаква по-нататъшна електрическа активност.

Тя нямаше кой знае колко голям опит в разчитането на електрокардиограми и този къс отрязък не й говореше нищо, но тъй като нямаше подобни следи нито при Макгилън, нито при Морган, реши да се обърне към някой по-вещ в тази област. Отбеляза си мястото в картона и си остави бележка да не забрави да се консултира с кардиолог.

В този миг телефонът иззвъня и звукът я накара да подскочи. Тя го погледна като се надяваше да е Джак. Сложи ръката си върху слушалката и изчака да звънне още веднъж, сякаш вибрациите, които усещаше с кожата си, щяха да й подскажат кой звъни. Оказа се Марвин; обаждаше се да каже, че всичко в залата за аутопсии е готово.

Лори остави картона на Собчак върху купчината. Щеше да се върне по-късно днес следобед и да прегледа всичко, за да се увери, че случаите в Куинс са същите като в „Дженерал“. Погледна отново към телефона изкушавайки се за един кратък миг да позвъни на Джак, но забеляза малката лампичка отстрани, която индикираше, че има съобщение на гласовата поща. Учудена кой ли ще й оставя съобщение през нощта тя вдигна отново слушалката и провери.

Изненада се, когато чу гласа на Роджър. Явно бе приел предложението й твърде сериозно, щом работеше без да спира до два след полунощ. Беше направил списък със заподозрени, включвайки един анестезиолог — д-р Наджах, който наскоро се бе преместил от „Свети Франциск“ в „Манхатън Дженерал“. Останалото обещаваше да й каже, когато се срещнат. Лори усети задоволство и нетърпение да чуе подробностите. Тя се усмихна и стана. След малко, докато вървеше към асансьорите, мисълта й се прехвърли към Джак. Дали щеше да се обади? Човек никога не можеше да е сигурен с него.

Както и бе очаквала, аутопсията на Патриша Пруит бе съвършено подобна на останалите от серията с липсата на всякаква патология в добавка към внезапната смърт. Операцията бе минала гладко, без следи от инфекция, нямаше тромби в главните кръвоносни съдове, в корема или гърдите. Сърцето, белите дробове и мозъкът бяха напълно нормални.

На края на процедурата Лори помогна на Марвин да премести трупа обратно в количката.

— С кое от двете момчета да продължим? — попита я той.

— Няма значение. — Бе отворила двете папки на близката свободна маса и търсеше рапорта на съдебните патолози. После, като помисли малко, добави: — Всъщност, защо не аутопсираме и двете едновременно?

— Нищо против. — И той тръгна с количката към коридора.

Преди няколко години Лори щеше да отнесе папките горе, в кафенето, и да ги прегледа между отделните случаи, но сега застана права до вентилатора и зачете рапорта на съдебните инспектори. Почти веднага схвана кое бе предизвикало журналистическия интерес. Трагичното събитие имаше онази мрачна и зловеща притегателна сила, която таблоидите толкова обичаха. Злополуката бе станала в три след полунощ на спирката на 59-а улица. Градската мотриса бе връхлетяла и премазала двете деца.

Проблемът бяха противоречивите истории. Машинистът твърдеше, че момчетата са чакали последната минута, за да скочат, така че той нищо не можел да направи. На такъв сценарий навеждаха и двамата самоубийци, но машинистът се провали на теста за проверка на алкохол, което хвърли сериозни съмнения върху истинността на думите му. Другата история беше на началник-влака, който твърдеше, че се намирал между вагон едно и вагон две и гледал навън, когато мотрисата навлязла в спирката. Казваше, че не забелязал никакви деца на платформата. Третата история беше на служителя от будката за жетони, който разказваше за подозрителен мъж, който преминал през въртящата се врата след децата, но изчезнал веднага.

Вратата към коридора се отвори рязко и Марвин вкара друга количка.

— Гледката не е приятна — предупреди той.

— Мога да си представя — промърмори Лори и продължи да чете рапортите. Не бяха намерени никакви предсмъртни писма нито на платформата, нито у жертвите. От разговорите с родителите на двете деца ставаше ясно, че не са страдали от депресия. Според думите на един от близките децата били „диви и проклети, но никога не биха посегнали на себе си“.

— Отивам да докарам и другия — извика Марвин.

Тя вдигна рамене без да откъсва поглед от написаното.

Когато най-сетне свърши, извади листовете за аутопсията от папките и се приближи да види първия труп. След миг Марвин се появи с втората количка.

— Господи боже! — прошепна тя.

Ръката на първото момче бе жестоко отрязана от рамото и лежеше отстрани до торса. Главата и лицето приличаха на каша. Нямаше начин гледката да се направи по-поносима за родителите.

Лори се зае с външния оглед, изброявайки всичките видими травми. Беше очевидно, че тялото е било премятано под влака, докато той е спрял.

— Ето и вторият — каза Марвин, докато откарваше празната количка в ъгъла.

Лори не се обърна. Тя откри нещо неочаквано върху пениса на момчето, което я накара да се наведе и да погледне ходилата на краката му. Марвин застана от другата страна на масата.

— Забелязах го — каза той, проследявайки погледа й. — Какъв извод си правиш? — Освен протриванията, имаше и обгаряния.

— Къде са обувките? — попита Лори.

— В найлонова торба в коридора.

— Донеси ги. — Тя изглеждаше замислена. Пристъпи бавно към второто дете.

След няколко минути вече бе разрешила мистерията. Марвин се върна с маратонките, които изглеждаха не по-добре от телата. Лори ги взе и огледа ходилата.

— Изглеждат прекалено чисти, като се има предвид какво се е случило.

— Какво имаш предвид?

В този момент вратата се отвори и в рамката й застана Сал Д’Амброзио — един от санитарите в моргата. Изглеждаше по-възбуден от обичайното.

— Докараха един обезглавен мъж и без ръце… Дойдоха и няколко ченгета. Какво да правя?

— Предполагам, че трябва да мине през рентгена, да бъде претеглен и фотографиран, нали? — попита Лори. За разлика от Марвин, който не се нуждаеше от много обяснения, Сал с неговата апатия често лазеше по нервите й. Имаше протокол, който трябваше да се спазва при пристигането на всяко тяло в Патологическия.

— Всичко е готово — каза мъжът, усетил нетърпението й. — Мислех да дойда с ченгетата, може да се окаже трудна история. — Той се измъкна и вратата се затвори.

Лори спря за минута. Чувайки, че са докарали тяло без глава и без ръце, в нея се появи чувството за дежа вю, което я върна седем години назад, когато един подобен труп бе изхвърлен при наводненията край Ийст ривър. Идентифицирането бе преминало изключително трудно. Излезе, че човекът се е казвал Франкони и този господин Франкони отведе посмъртно нея и Джак в Екваториална Гвинея в Западна Африка.

— Хей! — прекъсна мислите й Марвин. — Обясни ми! Разпали любопитството ми и спря. Какво искаше да кажеш за двете деца?

Лори започна да му обяснява, но вратата отново се отвори. Вътре, за изненада на двамата, влезе облечена в мантия, закачулена и маскирана фигура.

— Съжалявам, но вътре не се допуска никой — извика Лори и вдигна ръка. За миг си помисли, че влезлият може да е решен на всичко журналист, който някакси е успял да надхитри охраната.

— О, Лори, стига! — отвърна мъжът и спря. — Джак ми каза, че през уикендите по-лесно се влиза и че той се облича така, освен ако случаят не е заразен.

— Лу?

— Да, аз съм. Нямаше да ме познаеш в някой от онези костюми, нали? Страшно ми отиват.

— Ако Калвин влезе, направо ще те убие!

— А каква е вероятността да влезе?

— Нулева предполагам.

— Ами, давай тогава — каза Лу. Той се приближи до нея и погледна двете момчета после очите му отново се върнаха върху нея. — Боже! Каква гледка! Как издържаш?

— Медалът си има и обратна страна — съгласи се тя. — Какво те води насам толкова рано в събота?

— Дойдох с „конника без глава“. Поредното вълнение в „Манхатън Дженерал“. Казвам ти, това място е прокълнато.

— По-добре ми кажи какво става.

— Извикаха ме още на разсъмване. Изглежда, че човекът, който отговаря за труповете в „Манхатън Дженерал“ е дошъл на работа както обикновено и е открил труп, който не би трябвало да е там. — Лу се засмя. — Искам да кажа, че е малко смешно да откриеш допълнително тяло в моргата. Чувал съм за трупове, които са били премествани или са изчезвали, но да намериш още един е малко странно, не мислиш ли?

— Защо са те извикали? Защо не са го откарали в местния участък?

— Моят капитан след убийството на медицинската сестра има карт бланш за болницата. Затова ми се обади веднага и ме накара да се домъкна дотук. Проблемът е, че в случая с неговата балдъза няма никакъв напредък и затова си го изкарва на мен. Е, има някакви прилики. Тялото, което докарахме е с две дупки от куршуми, точно както беше и при балдъзата му.

— Идентифицирахте ли го?

— Не, няма никакви следи. Освен това в болницата никой не липсва, нито от пациентите, нито от персонала.

— Да кажеш нещо за главата и ръцете на трупа?

— Няма ги. Не могат да ги открият.

— И какво? Твоят капитан смята, че новият труп е по някакъв начин свързан с неговата роднина?

— Е, не го каза точно с тези думи, но е ясно, че това има предвид. Странно е. Трупът е бил съвършено чист, когато нашият човек го намерил в дъното на стария им охладител. Никаква кръв, никакви мръсотии, нищо, сякаш току-що е излязъл изпод душа. Твърде мистериозно е, ако ме питаш, а съм видял достатъчно зловещи неща в кариерата си.

— А как са били отрязани главата и ръцете?

— Какво искаш да кажеш?

— Чисто ли е било направено, или са били накълцани?

— Чисто. Много чисто.

— Искаш да кажеш: по начина, по който би го направил лекар?

— Мисля, че да. Не ми беше хрумвало, но сега като казваш…

— Случаят изглежда интригуващ.

— Ще го поемеш ли веднага? Капитанът ми каза да му се обадя колкото се може по-скоро.

— Съжалявам, но първо трябва да свърша с двете момчета.

Лу я погледна, после очите му се плъзнаха по масата.

— Какво им се е случило?

— Били са прегазени в метрото.

Сержантът поклати глава:

— Това ли е, което събра медиите във фоайето?

— Боя се, че да. Самата идея да бъдеш прегазен в метрото е достатъчно зловеща, но става още по-привлекателна за журналистите, ако се разглежда като двойно самоубийство или двойно убийство.

— Аха — обади се Марвин за пръв път. — И щях да чуя отговора в момента, в който ти влизаше.

— Наистина ли? — вдигна вежди Лу. Той преодоля колебанието си и пристъпи навътре. — Тези момчета изглеждат така, сякаш са били хвърлени в месомелачка. Е, и какво е — самоубийство или убийство?

— Нито едното, нито другото — обади се Лори. — Било е злополука.

Двамата мъже я погледнаха изненадано.

— Как можеш да си сигурна? — попита Лу.

— Убедена съм, че при аутопсиите ще открия, че децата са били убити, когато влакът ги е ударил. — Вижте слабото обгаряне на краката. — Тя вдигна крака на едното момче и посочи тъмно петно.

— И какво е това? — не издържа Лу.

— Изгаряния. — Тя посочи към пенисите на момчетата.

— Оу! — Лу направи гримаса на болка.

— Мисля, че са направили фаталната грешка да уринират едновременно върху третата релса, докато са стояли или на стоманения край на платформата, или на самите релси. Образувала се е електрическа дъга и ги е убила…

— Мили боже! — Лу се изправи. — Никога не ми го припомняй.

Лейтенантът остана за аутопсиите на двете момчета, които приключиха бързо. Както и бе предположила, Лори откри видими доказателства за теорията си. Междувременно разказа на Лу за аутопсията на Патриша Пруит, с която продължаващата зловеща серия от необясними смъртни случаи в „Манхатън Дженерал“ стигаше до осем.

— Лоша работа — поклати глава той. — Вчера Джак ми каза, че са седем и че обмисля идеята ти за сериен убиец, но че официално ръководството не излизало с никакво становище. Каква е реакцията на Калвин сега? Патологическият няма ли да даде пресконференция?

— Калвин още не знае за последния случай от тази сутрин — отвърна Лори. — Не знам как ще реагира, но не съм оптимистка. Страхувам се, че трябва да стане нещо извънредно, за да стигне до съзнанието му, тъй като токсикологията още не е готова. Когато се касае за „Манхатън Дженерал“, той е като кон с капаци. Все още мисли за болницата като за стария, уважаван академичен център, където е стажувал навремето. Последното, което би искал, е да накърни репутацията им.

— Ако там умират здрави хора, репутацията им така или иначе ще пострада. Съобщи ми, ако се съгласи с теб и промени мнението си. Както казах и на Джак, с всичко, което се случва в момента ръцете ми са вързани, поне официално. Вторачил съм се в случая на Чапман. Ако не стигна до някакъв заподозрян, току виж са ме изхвърлили с гръм и трясък от службата.

— Всъщност, аз работя с д-р Роджър Русо по няколко основателно заподозрени. Оставил ми е съобщение тази нощ, според него е постигнал известен напредък.

— Не ми е приятно да ми казваш, че работиш с този човек по обясними причини. Но ако стигнете до някакви имена мога да направя нещичко, стига да не е официално.

— Мисля, че вече разполагаме с едно — каза Лори. Тя подаде инструментите на Марвин и когато санитарят излезе да извика Сол да му помогне, тя продължи да му разказва за серията си и вероятността потенциалният убиец да се е преместил от „Свети Франциск“ в „Дженерал Манхатън“, както и че Роджър проверява трансфериралите се и може би дори е разговарял с някои от тях, включително с анестезиолога Наджах.

— Чакай малко! — Сержантът вдигна ръка. — Спри точно тук. Да не би да ми казваш, че твоето гадже възнамерява да отиде сам и да говори с Наджах или другите заподозрени?

— Мисля, че да — отвърна Лори. Не беше очаквала такава негативна реакция от Лу.

— Това е безумие — поклати глава той. — Знаеш какво мисля за аматьорите, които се правят на детективи. Едно е да разполагаш с имена теоретично и съвсем друго да тръгнеш да разследваш практически някого.

— Защо? Нали трябва да се опиташ да стесниш кръга от заподозрени? Пък и това засега са чисти догадки.

— Исусе Христе! Лори, мразя, когато говориш по този начин! Нека да допуснем за миг, че наистина зад т.нар. ти „серия“ стои убиец. Ако е така и ако той не е абсолютно откачен, може да е изключително опасен. Най-малката провокация може да го изкара от релси.

Марвин и Сол се върнаха в залата. Докато пренасяха труповете на двете момчета върху чакащите колички, Лори и Лу стояха безмълвни. И двамата се бяха почувствали неловко от внезапния емоционален изблик на лейтенанта. Когато вратата се затвори зад санитарите, Лу се изкашля.

— Съжалявам — каза той. — Не исках да прозвучи чак толкова ужасно. Аматьорското разследване ме плаши. Последното, което искам, е да рискуваш живота си, както го направи по време на Пол Серино и на кокаиновата афера. Разправията с психопати не е шега работа.

— Мисля, че си прав.

— Да минем на нещо по-приятно. — Лу побърза да смени темата. — Нямам търпение да те попитам как мина срещата ти с Джак снощи. Твоите момчета заровиха ли томахавките или…?

Лори не се задълбочи да му обяснява, а и неговите инстинкти вероятно му подсказваха, че не бива да настоява.

Двамата санитари вкараха в залата една количка и пренесоха обезглавения труп върху масата.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Лори, след като погледна тялото. — Забележително чисто. — В рязък контраст с обезобразените тела на момчетата тук нямаше кръв дори на мястото на врата и китките, които бяха отрязани остро като в илюстрация на учебник по анатомия. Сол изкара количката в коридора докато Марвин прекарваше тялото през рентгена.

Двата куршума изпъкваха като бели петна върху сиво-черното поле. Едното беше със сплескана неправилна форма, а другото изглеждаше нормално. Лори посочи деформираната сачма в средата на торса.

— Предположението ми е, че тя е ударила гърба. — Пръстът й се плъзна върху деформацията по гръбначния стълб. — Бих казала, че е спряла в черния дроб. Другата е в средостението, в центъра на гръдния кош и не бих се изненадала, ако открием, че е перфорирала дъгата на аортата. Това е бил фаталният куршум.

— Прилича на деветмилиметров.

— Ще видим — каза Лори.

Тя се върна до масата и започна външния преглед. Помоли Марвин да обърне тялото, за да види входните рани, както и да ги фотографира. Но когато санитарят го направи, тя забеляза миниатюрна, сложна татуировка на октопод в долната част на гърба.

Олюля се и си пое дълбоко дъх. Наведе се напред и се улови за ръба на масата за да се задържи изправена. Беше вперила очи в татуировката.

— Д-р Монтгомъри, добре ли сте? — попита я Марвин.

Тя не помръдна. След първоначалното олюляване сега стоеше като замръзнала.

— Лори, какво стана? — попита Лу и се опита да надникне зад пластмасовата маска пред лицето й.

Тя тръсна глава за да излезе от моментната си скованост, след което отстъпи.

— Трябва да прекъсна — произнесе с висок глас. — Тази аутопсия ще трябва да почака. — След което се обърна и се насочи към вратата.

Санитарите я гледаха неразбиращо. Лу я извика, но тя не се обърна. Когато вратата се затвори, той погледна към Марвин.

— Какво става тук?

— Представа нямам — отвърна той и върна тялото в първоначалната му позиция по гръб. После се изсмя късо и безрадостно: — Никога не се е случвало преди. Може да е болна.

— По-добре да проверя — каза Лу.

Очакваше да я намери в коридора, но я нямаше. От мястото, където стоеше, се виждаше всичко до будката на портиера. Объркан от станалото, той закрачи покрай редиците с хладилни камери, където се съхраняваха труповете преди аутопсия. Когато стигна до края, забеляза Лори в хранилището — включваше батерията си да се зарежда.

— Какво става? — попита я той. — Добре ли си? Няма ли да правиш ти аутопсията?

Тя се обърна и го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Хей! Какво ти става? — Той свали маската си и съблече престилката, след което я прегърна силно.

След няколко минути той се дръпна и се взря в нея. Тя избърса очите си с ръка и изхлипа.

— Искаш ли да поговорим?

Лори кимна, но не направи опит да се освободи от прегръдката му. Пое си дълбоко дъх. Устните й трепереха.

— Успокой се.

— Боя се, че знам на кого е трупът — успя да произнесе най-сетне тя. — Това е Роджър Русо, моят приятел от „Манхатън Дженерал“.

— Мили боже! — каза Лу полусъчувствено, полураздразнено. — Сега разбираш защо ти казах, че аматьорското разследване е опасно.

— Нямам нужда от лекции — прекъсна го Лори и се изтръгна от ръцете му.

— Извинявай. Знам, че е така.

— Кажи ми нещо — започна тя предизвикателно. — Този човек беше нещо важно в живота ми, а аз съм тази, която го тласна да направи онова, което той в края на краищата направи. О, Господи, каква бъркотия! — Тя стисна главата си с две ръце.

— Извинявай, д-р Монтгомъри, но не е точно така. Ти предполагаше, че се е добрал до някои имена. И доколкото ми е известно, не си го карала да ходи из болницата и да разговаря с тези хора. Това е била негова идея.

— В момента това няма никакво значение — въздъхна тя и отпусна безсилно ръце.

— Възнамеряваш ли да довършиш случая?

— Не, не възнамерявам — сопна му се тя.

— Добре, добре. Не ми се дразни, аз съм на твоя страна.

— Съжалявам. — Гласът й потрепна.

Робърт Харпър, шеф на охраната, мина покрай Лори и продължи по посока на охладителя, след което се появи отново с бърза крачка.

— Журналистите стават неспокойни — докладва той. — Чули са за обезглавения труп и настояват да получат подробности.

— Как са чули, че имаме нов случай? — погледна го изпитателно Лори.

Робърт направи въпросителен жест с ръце.

— Представа нямам. Марлин ми се обади да сляза долу и да ги успокоя.

Лори погледна Лу. Той вдигна ръце:

— Не съм им казвал.

— Истински цирк — промърмори тя мрачно.

— Какво да им кажа? — попита Робърт.

— Кажи им, че ще се обадя на заместник-шефа.

— Съмнявам се, че това ще ги удовлетвори.

— Налага се — каза Лори. Тя си пое дълбоко дъх, мина между двамата мъже и тръгна към аутопсионната зала.

Двамата мъже размениха бързи погледи, преди шефът на охраната да се отправи по стълбите. Лу забърза след Лори и след малко я настигна.

— Русо трябва да бъде аутопсиран.

— Не ми казвай нещо, което вече знам. — Тя отвори вратата рязко, каза на Марвин да си почине и тръгна към асансьора в дъното. Лу я последва.

Когато се качиха в кабинката на мястото на шока и тъгата върху лицето й се бе изписал гняв:

— Може би това най-после ще ги събуди! Може би най-после ще им стигне до съзнанието за какво става дума.

— Съжалявам, но съм на друго мнение — смъртта на Русо не доказва недвусмислено, че смъртта на пациентите от твоята серия се дължи на убийства. Това само ни убеждава, че в „Манхатън Дженерал“ има убиец, който се цели в лекари и медицински сестри. Може същият този човек да е убил пациентите, но може и да не е. Не избързвай със заключенията.

— Не ме интересува какво мислиш, сигурна съм, че са свързани.

— Може и така да е — каза Лу. — Оставил ли ти е Русо някое друго име освен това на д-р Наджах?

— Не, само неговото.

— Но предполагаш, че е разполагал и с други?

— Няма съмнение, той сам ми каза.

— Дали ги има записани някъде?

— Мисля, че да. Спомена ми за някакви списъци.

— Слава богу!

Те слязоха на етажа на Лори и се отправиха към офиса й. Там Лори побърза веднага да набере номера на Джак. Молеше се да си е вкъщи. За нейно облекчение той вдигна на второто позвъняване.

— Съжалявам, че те безпокоя… — започна тя.

— Че ме безпокоиш! Това не е безпокойство. Радвам се да те чуя!

— Бях ти казала, че ще чакам ти да ми се обадиш, но се случи нещо. Джак, трябва веднага да дойдеш в Патологическия център.

— Толкова ли са скучни случаите, че се нуждаеш от ободряване? — попита той, но тя бързо го прекъсна.

— Моля те, прекрати саркастичните си шеги! Тази сутрин докараха Роджър Русо като неидентифицирана жертва. Бил е застрелян миналата нощ в „Манхатън Дженерал“.

— Идвам веднага — каза той и затвори.

Тя остави слушалката и подпря глава върху ръцете си. Очите я смъдяха. След онази фатална нощ в апартамента на Джак, когато не бе могла да спи, сякаш животът й бе излязъл от контрол. Чу, че зад нея Лу разговаря с колегите си в „Манхатън Дженерал“. Казваше им да запечатат офиса на д-р Роджър Русо, докато той отиде и се запознае с досието на д-р Наджах.

Лори простена. Имаше нужда да поплаче за Роджър, но това не можеше да стане сега. Тя вдигна отново телефона, за да се обади на Калвин.

— Какво има? — попита той с обичайната си нетърпеливост. Мразеше да го безпокоят вкъщи без основателна причина.

— Боя се, че са няколко неща. Просто не знам как да започна…

— Не съм в настроение за игрички, Лори. Кажи каквото имаш да ми казваш.

— Добре. Дветдесет и девет процента съм сигурна, че шефът на медицинския персонал в „Манхатън Дженерал“, който ми е приятел и с когото разговарях за моята серия, лежи в момента на една маса в залата за аутопсии и чака да бъде аутопсиран. Бил е застрелян миналата нощ в болницата и е намерен тази сутрин в хладилното отделение.

В първия момент Калвин не каза нищо и тя си помисли, че може би връзката е прекъснала.

— А защо не си сто процента сигурна? — чу се най-сетне гласът на Калвин.

— Трупът беше докаран без глава и с отрязани ръце. Онзи, който го е направил, не е искал да бъде идентифициран.

— А ти как успя да го идентифицираш?

— По уникалната татуировка.

— О, значи може да се каже, че той ти е бил нещо повече от обикновен приятел.

— Беше ми приятел — настоя Лори. — Много добър приятел.

— Добре, добре — каза Калвин, явно искайки да смени темата. — Понеже те познавам, предполагам, че приемаш този епизод като поредно доказателство за идеята ти за серийния убиец.

— Има причини. Вчера сутринта му казах за случаите в Куинс и предложих да погледне кой от служителите се е трансферирал от „Свети Франциск“ в „Дженерал“. Д-р Русо ми е оставил гласово съобщение през нощта, в което ми съобщава, че се е добрал до няколко потенциални заподозрени, с които смята да разговаря.

— Уведомена ли е полицията?

— Разбира се. Детектив Лу Солдано е тук в момента и разговаря с колегите си от болницата.

— Мисля, че не е подходящо ти да правиш аутопсията.

— И през ум не ми е минавало. Джак е на път за насам.

— Джак не е втора смяна.

— Знам. Помислих си, че той не само може да извърши аутопсията, но и да ми окаже морална подкрепа.

— Добре, добре, това е чудесно. Сигурна ли си, че искаш да останеш? Мога да се обадя на някого да те замести тези дни. Предполагам, че е голям шок.

— Шок е, да, но предпочитам да остана.

— Ти решаваш, Лори, не искам да те насилвам. В същото време, искам да сме наясно за становището на Патологическия по отношение на твоите „серии“. Както казах и преди, не сме теоретици. Няма никакви доказателства, че пациентите са били убити. Схващаш ли, Лори? Трябва да съм сигурен, защото не искам разправии с медиите. Тук залогът е прекалено голям.

— Само че има още един случай тази сутрин — каза тя. — Здрава трийсет и седемгодишна жена. С нея в „Манхатън Дженерал“ случаите стават осем!

— Цифрите не ми влияят, Лори, както не трябва да влияят и на теб. Това, което ме интересува е дали Джон ще изрови нещо от токсикологията. Ще се опитам да го попритисна в понеделник, за да удвои усилията си.

Страхотна работа ще свърши това, помисли си тя мрачно, знаейки колко много усилия вече бяха положени.

— Какво друго има? — попита Калвин. — Искаше да кажеш още нещо.

— Да — призна тя. — Не бих ви безпокоила, но тъй като и без това разговаряме, ми се иска да ви информирам. — И тя му разказа историята за двете момчета, както и това, че целият коридор е пълен с журналисти и оператори.

— Знаят ли медиите за обезглавения труп?

— За съжаление — да.

— Ако говориш с тях, ще успееш ли да се въздържиш от коментари за него и за твоята серия? Те несъмнено ще те разпитват.

— Предполагам.

— Лори, да или не?

— Добре, да — произнесе тя, загубила търпение.

— Не ме дразни, Лори, иначе няма да ти позволя да говориш с медиите.

— Съжалявам! Просто съм стресирана.

— Говори с журналистите за инцидента в метрото — подчертай, че разкритията ти са предварително впечатление и предстоят по-нататъшни изследвания. Искам това специално да го кажеш!

— Да, добре, добре. — Тя затвори телефона. Усети се толкова уморена от разговора с Калвин, който постоянно й напомняше за политическата страна на професията й.

Обърна се да види дали Лу е приключил и в този момент острата болка ниско в корема я преряза. За щастие не бе толкова силна, колкото в таксито.

— Джак идва — съобщи тя и се размърда, за да облекчи неприятното усещане. — Той ще направи аутопсията.

Лейтенантът кимна.

— Дочух. Добре направи, че му се обади. Чух също, че се каниш да говориш с онази тълпа долу. Мога да ти помогна и аз да говоря за д-р Русо, докато ти им даваш подробности за инцидента в метрото. Така няма да имаш неприятности с Калвин.

— Добре звучи. — Тя се изправи и болката намаля.

— Трябва да ти кажа, че вече разбрах нещо интересно. Този д-р Наджах има досие. Бил е арестуван преди четири години, когато се е опитал да се качи с пистолет в куфарчето на борда на самолет за Флорида. Разбира се, твърдял, че е случайно, че го бил забравил в ръчния си багаж и че има разрешително.

— Деветмилиметров ли е бил?

— Да.

— Интересно. — Лори сложи ръце на хълбоците си, така че да може да притиска с пръсти мястото, което я боли. Както и сутринта, това помогна почти веднага.

— И още нещо — каза Лу. — Преди да се преквалифицира в анестезиолог, е бил хирург.

— Господи! — погледна го ужасена тя и в съзнанието й изникна обезглавеният труп.

— Ще го задържим за няколко дни и ще го пречупим с помощта на някои от по-опитните ни следователи. Също така ще си осигурим заповед за обиск, може пък да се натъкнем на този деветмилиметров пистолет, който той се е опитал да отнесе във Флорида.

— Идеята ми се вижда добра — съгласи се Лори.