Робин Кук
Маркер (19)

19.

Връщането в Патологическия център не й отне много време, но качването в таксито още веднъж провокира болката в корема й. Марвин я очакваше и тя веднага се зае с аутопсията. Докато свърши, болката беше изчезнала и на нейно място се бе появило неопределено усещане за натиск. Когато се преобличаше, натисна с пръсти мястото. За разлика от сутринта това само влоши положението. Обезпокоена, побърза да отиде в тоалетната и да види дали няма кръвоизлив, но всичко се оказа наред.

Тя се качи в офиса си и погледна телефона. Запита се за втори път дали да не се обади на Лора Райли, но пак се отказа. Не я познаваше достатъчно добре, пък и не й се искаше да я безпокои с проблеми, които по всяка вероятност можеха да почакат до понеделник. В края на краищата симптомите не се появяваха за първи път. Внезапната поява на няколкото капки кръв беше единственият обезпокоителен аспект, но изглежда тревогата е била напразна.

Вместо да се тревожи по-добре беше да се заеме с картоните от Куинс и списъците на Роджър. Дължеше му поне това.

Установи, че картоните от „Свети Франциск“ са значително по-различни от тези в „Дженерал“. Докато „Манхатън Дженерал“ бе третата по важност учебна болница, „Свети Франциск“ бе чисто и просто обществена институция. Нямаше ги бележките от стажуващи лекари и по тази причина досиетата изглеждаха много по-опростени.

Но в демографско отношение — точно както очакваше — случаите съвпадаха напълно. Всички жертви бяха сравнително млади хора, починали в рамките на двадесет и четири часа след оперативната намеса.

Роджър й беше казал, че случаите в „Дженерал“ са на сравнително скорошни абонати на „АмериКеър“. Тя провери как стоят нещата в Куинс. Същото! Всичките починали пациенти се водеха към „АмериКеър“, а двама от тях бяха само от два месеца.

Лори се замисли над този любопитен факт. Дали беше случайно? Кой знае. Тя се пресегна взе листче и написа: всички жертви са абонати на „АмериКеър“. После добави: всички жертви са починали в рамките на двадесет и четири часа след упойката; всички жертви са били на системи; всички жертви са млади хора; всички жертви са здрави.

Погледна списъка си и се опита да измисли по какъв друг начин са били свързани жертвите. Не й хрумна нищо, затова остави листчето и се върна към картоните. Макар да знаеше, че трагедиите се бяха разигравали в различни части на болницата, много от тях — на етажа на хирургията, нямаше представа дали е било така и в Куинс. Провери и установи, че и там е било същото, случаите бяха пръснати из почти всички отделения.

Понеже картоните от Куинс бяха по-тънки, тя прегледа всяка страница, хвана се дори, че чете разрешенията за приемане, които бяха върху стандартни бланки. Описваше се подготовката за операция, забраната за даване на всякакви лекарства през устата след полунощ, както и различни рутинни лабораторни изследвания. Очите й се спуснаха надолу по списъка и спряха върху тест, който не й бе известен. Бе групиран с кръвните тестове, затова предположи, че се касае за някакво изследване на кръвта. Наричаше се MASNP. Никога не бе чувала за подобен тест. Запита се дали NP означава нуклеарен протеин — ядрен белтък — и ако е така какво трябваше да означава MAS? Нямаше представа, но ако беше права в предположението си за NP, може би тестът бе свързан с някакво имунологично изследване.

Върна се обратно към картоните и започна да търси. Откри прикачени всички резултати от лабораторни изследвания, с изключение на резултатите от MASNP.

С нараснало любопитство започна да търси из другите картони от Куинс. Във всеки имаше бланка за такова изследване, но не и резултати. Същото бе и с картоните от „Дженерал“.

Взе листче от купчинката и записа: на всички жертви е назначено изследване MASNP, но резултати няма; Какво представлява MASNP?

Тя си спомни за кратката електрокардиограма в картона на Собчак, направена от реаниматорите и започна да търси. Откри го лесно, тъй като листчето за отбелязване, което бе сложила, се подаваше отвътре. Отвори картона, разгъна диаграмата и препрочете бележката, която сама си бе написала след аутопсията — да я покаже на кардиолог.

Реши да провери дали в другите картони няма ЕКГ, свързано с опитите за реанимация. Не си спомняше да е забелязвала такова, но искаше да е сигурна.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо — произнесе някакъв глас.

Лори се обърна. На прага стоеше Джак. На лицето му вместо обичайната насмешлива усмивка се бе изписала загриженост.

— Изглеждаш ужасно заета — добави той.

— Най-добре е да съм заета. — Тя се протегна за стола на Рива и го приближи до бюрото си. — Радвам се, че те виждам. Влизай и се разполагай.

Той се отпусна върху стола и погледна към натрупаните хартии върху бюрото й.

— Какво правиш?

— Проверих дали случаите в Куинс са аналогични на тези в „Дженерал“. И се оказа, че са аналогични. Открих и друго любопитно нещо. Чувал ли си за тест, наречен MASNP? Предполагам, че е съкращение, но не съм го чувала.

— Нито пък аз — каза Джак. — Къде си го видяла?

— Върху стандартизираните предоперативни предписания в картоните на всички случаи — каза Лори. Взе един картон от купчината и му го подаде. — Има го във всичките. Предполагам, че е част от рутинна практика на „АмериКеър“, най-малкото в тези две болници.

— Интересно — промърмори Джак и поклати глава. — Провери ли в какви единици се записват резултатите?

— Опитах, но не открих никакви резултати.

— В нито един картон?

— В нито един!

— Ами, мисля, че можем да изясним това в понеделник, ще помолим някой от съдебните следователи да погледне.

— Добро хрумване. — Лори си го отбеляза върху друга бележка — Има и друго любопитно около тези жертви. Всички те, без изключение, са скорошни абонати на „АмериКеър“, присъединили са се в рамките на последната година.

— Звучи успокоително, особено като се има предвид, че и ние спадаме към тази категория.

Тя се засмя насила.

— Не се бях сетила.

— Планът се разраства толкова бързо, че мога да си представя какъв огромен процент представлява това.

— Така е, но продължава да ми се вижда странно.

— Нещо друго за отбелязване? — попита Джак.

— Има едно нещо… — Тя погледна разхвърляните по писалището картони и издърпа картона на Собчак, след което разтвори електрокардиограмата. — Тази диаграма кара ли някаква камбанка в теб да зазвъни? Записана е от реаниматорите в момента, когато са взели пациентката, непосредствено преди правата линия.

Джак се вгледа в завъртулките, твърде объркан, за да признае, че никога не е бил добър в разчитането на електрокардиограми дори и при по-спокойни обстоятелства. Отрано бе решил да стане офталмолог и не обръщаше особено внимание на неща, които нямаше да му трябват.

Завъртя глава и върна картона на Лори.

— Ако непременно трябва да кажа нещо — изглежда така, сякаш отвеждащата система на сърцето е отказала и това е очевидно от начина, по който е изписана графиката. Но не трябва мен да питаш, по-добре се консултирай с кардиолог.

— Точно това се каня да направя.

— Какво става със списъците на Роджър? — попита той. — Остана ли ти време да ги прегледаш?

— Още не. Трябваше да направя една аутопсия, тук съм от не повече от час, час и половина. Първо ще приключа с картоните, мисля, че те най-много ще ни помогнат. Там трябва да е скрито разковничето.

— Не мислиш ли, че може да е случайно?

— Не. Има нещо, което свързва тези пациенти, освен онова, което вече знаем.

— Не съм сигурен. Просто жертвите са се оказали на погрешното място в погрешното време.

— Открихте ли нещо за Наджах?

— И да и не — каза Джак. — Арестували са го, но не иска да сътрудничи. Възмущава се, че е дискриминиран и е жертва на расова основа. Откараха го в ареста, но той не иска да говори. Настоява да изчака адвоката си, който утре щял да се върне от Флорида.

— А оръжието?

— Изпратиха го за балистична експертиза. Ще трябва да почакаме за резултатите. Но съм сигурен, че междувременно той ще бъде освободен под гаранция.

— Какво мисли Лу, дали той е нашият човек?

— Оптимист е, особено като се има предвид поведението му. Лу казва, че ако човек е невинен, се старае да сътрудничи. Разбира се, Лу се е съсредоточил единствено върху това кой е застрелял медицинската сестра и Русо. Не мисли за твоята серия.

— А ти?

— Както казах, допада ми идеята ти, че е анестезиолог. Като се има предвид опита му, може да е ликвидирал тези пациенти по начин, който ни е трудно да разберем. Колкото до предположението, че той е стрелял по сестрата и Русо, то е добавъчно, тъй като се основава на информацията ни, че притежава деветмилиметров пистолет. Проблемът е, че такива оръжия — с лопата да ги ринеш.

— Не мислиш ли, че този, който е убил пациентите е убил също сестрата и Русо?

— Не съм убеден.

— А аз съм — каза тя. — Логично е. Сестрата вероятно е забелязала нещо подозрително. Смъртта й настъпва на сутринта след добавянето на още два случая към серията ми. Колкото до Роджър, отишъл е специално в болницата за да разговаря с хора които смята, че могат да бъдат потенциални заподозрени. Може да са се скарали с Наджах. Може дори да го е видял в стаята на Пруит.

— Възможно е — кимна Джак.

— Радвам се, че са арестували Наджах. Ако е той, два пъти ще помисли, преди да направи нещо, като знае, че Лу му диша във врата, което на свой ред означава, че тази нощ ще спя малко по-добре. А междувременно ще прегледам списъците на Роджър внимателно.

Джак кимна одобрително няколко пъти. След малко каза:

— Знам, че е встрани от темата, но дали можем да започнем оттам, където бяхме спрели последната нощ?

Лори го погледна изучаващо. Беше забелязала, че типичното му подигравателно изражение беше изчезнало сега, когато разговорът преминаваше на лични теми. В душата й се надигна вълна от смесени чувства — безсилие и раздразнение. Всичко това, което ставаше — от вината за смъртта на Роджър до болката ниско в корема, я караше да избягва повече разочарования.

— Какъв е проблемът? — попита той, след като тя не отговори. Интерпретирайки погрешно колебанието й, той вдигна вежди въпросително и презрително добави: — Да не би все още да не му е дошло времето или мястото?

— Правилно си го схванал! — избърбори тя, опитвайки се да не губи самообладание. — Градската морга не е най-подходящото място да се дискутира създаването на семейство. А и за да съм честна с теб, изведнъж осъзнах, че съм приключила разговорите по въпроса. Фактите са пределно прости. Казах ти как се чувствам, казах ти, че съм бременна. Това което не знам е как се чувстваш ти и дали си в състояние да изоставиш ролята си на погълнат единствено от себе си човек. Ако това искаш да ми кажеш, давай! Кажи ми го! Уморих се да го обсъждаме, уморих се да чакам да стигне до съзнанието ти.

— Виждам, че това наистина не е времето и мястото за такъв разговор — раздразнено каза той и се изправи. — Мисля да изчакам по-благоприятно стечение на обстоятелствата.

— Прави каквото искаш! — сопна му се Лори.

— Знаеш къде можеш да ме намериш — каза той, преди вратата да се хлопне след него.

Тя се обърна към бюрото си, отпусна глава в ръце и въздъхна. За миг се поколеба дали да не изтича след Джак, но дори и да го направеше, не знаеше какво да му каже. Беше очевидно, че той не се канеше да й каже това, което й се искаше да чуе. В същото време се запита дали не беше прекалено настоятелна още повече, че не му бе казала за последните симптоми и страха да го признае дори пред себе си: страхът да не пометне, което би променило всичко за пореден път.

* * *

Беше малко след четири следобед, когато Дейвид Розенкранц зави и спря колата си на паркинга пред малкия търговски център, където се намираше офисът на Робърт Хоторн. В миналото сградата бе функционирала като склад, но като голяма част от възстановения Сейнт Луис, бе събудена за нов живот. На първия етаж имаше скъп ресторант, а на втория — бутици. Когато Робърт Хоторн — или господин Боб, както го знаеха сътрудниците му — дойде в града, първо, за да създаде компания „Неблагоприятен изход“, и в последствие — да започне операция „Пресяване“, бе намерил мястото за удобно, тъй като бе близо до адвокатските офиси на Дейвидсън и Фейбър. Дейвид не знаеше какви бяха връзките с адвокатската фирма, но знаеше, че не трябва да пита. Това, което наистина знаеше, беше че Робърт сравнително редовно идва тук.

Самият Дейвид не оставаше често в града заради естеството на работата — налагаше се да обикаля различните градове, да проверява сътрудниците, да работи с тях при необходимост. Не беше лесна работа, като се имаха предвид странните образи, които функционираха в системата като независими контрактори. В началото Дейвид само „гасеше пожара“, но сега след като бе работил за Робърт повече от пет години, вече му поверяваха и вербуването на нови сътрудници. Това беше много по-забавно и предизвикателно. Робърт идваше с имената, които получаваше от стар приятел от армията, който продължаваше да работи в Пентагона. Повечето бяха хора с медицинска квалификация в редиците на военните, уволнени къде повече, къде по-малко справедливо. Самият Дейвид не бе служил в армията, но си представяше как преживяното можеше да повлияе на хора опитващи се да се върнат към цивилния живот, особено на онези, които се бяха сражавали. След извращенията в Ирак разполагаха с голям брой потенциални новобранци. Разбира се, търсеха и хора, изхвърлени от цивилните болници.

Върху вратата към офиса нямаше табелка. Дейвид почука по вратата с кокалчетата на пръстите си, в случай че Ивон, секретарката, любовница на Робърт, е във вътрешния офис. Робърт, Ивон и Дейвид бяха единственият персонал.

Чу се изщракване на отключващ механизъм, когато едрогърдата Ивон отвори вратата. Със сладникав, оцветен от южняшки акцент глас, тя го покани да влезе вътре. Речта й беше изпъстрена с изрази като „миличък“, „скъпи“, но Дейвид не се хващаше. Въпреки изрусената коса, късите блузки и долнопробните като на проститутка обувки с дебели подметки, той знаеше, че тя е с Робърт и е професионалист по таекуондо. Дейвид съжаляваше онези, които след няколко питиета можеха погрешно да решат да се възползват от свободното й поведение.

Офисът беше обикновен. Вътре имаше две бюра — едно в предната стая и едно във вътрешния офис на Робърт, два компютъра, две малки масички, няколко стола, шкаф за папки и две кушетки. Всичко беше под наем.

— Старият грозен шеф е в задната стая, скъпи — прошепна Ивон. — Да не вземеш да го разтревожиш, чу ли?

Нямаше намерение да тревожи Робърт. Знаеше, че нещо е станало, когато Робърт му бе позвънил. Дейвид се бе върнал в града предишната вечер, след доста дни по Западното крайбрежие и се надяваше на малка почивка.

— Сядай! — каза му Робърт, когато го видя да влиза. Седеше зад бюрото си с вдигнати в единия ъгъл крака, с ръце зад тила. Якето му беше метнато върху кушетката.

— Искаш ли кафе, скъпи? — пропя Ивон. На масата в предната стая имаше италианска кафе машина.

Той отказа с усмивка. Погледна към Робърт — седеше, присвил устни.

— Неотдавна получих няколко лоши новини — каза Робърт. — Изглежда нашата матка унгарка в Голямата ябълка не може да се контролира.

— Да не би да е застреляла някого?

— Боя се, че да — каза Робърт. — Този път е бил един от шефовете. Тази жена е заплаха. Добра е, но излага на риск цялата операция.

— Сигурен ли си, че тя го е извършила?

— Дали съм сто процента сигурен? Не! Деветдесет и девет процента? Абсолютно! Стрелбите я следват като мухи миризливо сирене. Очевидно е, че така не може да продължава и се боя, че ще се наложи да прекъснеш малката си ваканция. Ивон ти направи резервация за полета в десет и трийсет.

— Разполагам с много малко време. Оръжие?

— Ивон се погрижи и за това. Просто трябва да направиш едно отклонение, преди да влезеш в града.

— Адресът?…

— Ивон ще ти го даде. Не се тревожи, помислили сме за всичко.

Дейвид се изправи.

— Нямаш нищо против, нали? — изгледа го Робърт.

— Не, разбира се. Знаех, че това ще се случи рано или късно.

* * *

Отвън, зад мръсния прозорец на офиса на Лори денят угасна и премина в нощ, докато тя си блъскаше главата над болничните картони, надявайки се да открие още някое парченце информация. Но нищо не излезе.

Беше прегледала внимателно списъците на Роджър и бе подредила имената по реда на потенциалната им вероятност да са замесени. Продължаваше да мисли, че Наджах привлича вниманието най-силно и е най-подозрителен, но и останалите от нощната смяна й се видяха интересни, особено като се имаше предвид, че всички те имат практически неограничен достъп до пациентите. Следващият списък включваше осем лекари с отнети права през предшестващия шестмесечен период. Би й се искало да разбере, ако това е възможно, какво е направил всеки от тях, за да даде основание за такова дисциплинарно наказание.

Докато се занимаваше със списъците и картоните, си помисли дали да не се обади на Джак. Знаеше, че реакцията й е била пресилена, че трябваше да го остави да говори независимо дали щеше да й каже това, което на нея й се иска да чуе. В същото време всичко, което му бе казала, за съжаление беше истина. Уморила се беше от нерешителността му, заради която се изнесе от неговия апартамент. В крайна сметка реши да не се обажда. Щеше да е като слагане на сол в рана. По-добре да изчака до сутринта и ако той не й се обади, тогава да му позвъни.

Тя подреди картоните в две спретнати купчинки. До тях остави бележките, които си бе водила както и списъка с подобните случаи. Сложи диска с дигиталните записи най-отгоре и си погледна часовника. Седем без петнадесет. Беше време да се прибира. Можеше да си направи лека вечеря, преди да си легне. Друг е въпросът дали щеше да успее да заспи. Не й се искаше да се прибира по-рано от страх да не се депресира. Опитваше се да се занимава с нещо, за да не се връщат мислите й към смъртта на Роджър, към арогантното поведение на Джак и собствените й увеличаващи се проблеми.

Тя се отблъсна от бюрото, включи компютъра и сложи диска в него, разлиствайки страниците, докато попадна на лабораторните анализи на Сивън Люис. Разпечатката беше съвсем малка и Лори плъзна пръст надолу по колонката. Почти накрая забеляза MASNP. Погледът й се отклони хоризонтално към резултатите. В съответната графа пишеше: Позитивни MEF2A.

Лори разсеяно прокара пръсти през косата си, докато се взираше в неясното означение. Нямаше обяснение. MEF2A за нея бе точно толкова безсмислено, колкото и MASNP. Беше като за търсиш дефиниция за някаква непозната дума и да откриеш синоним, който не разбираш. Тя взе друго листче от бюрото, преписа резултата и завъртя един голям въпросителен знак след него. Остави го при другите, отблъсна назад стола и понечи да се изправи. Неочакваната болка я накара да извика и тя прехапа устни, облягайки се с две ръце върху бюрото. Спазмът в дясната част на корема трая няколко секунди, след което започна да отслабва и тя сковано седна обратно в стола, опитвайки се да не прави излишни движения.

Постоянният, макар и поносим дискомфорт, се бе появил след като бе свършила с аутопсията, но така и не отмина напълно. Усещаше го по-скоро като тежест, отколкото като болка до момента, в който се опита да се изправи.

Щом болката намаля до степен да й позволи спокойно да диша, тя се размърда и изправи гърба си. Слава богу, вече се чувстваше значително по-добре. На челото й бе избила пот и тя я изтри с опакото на ръката си. Вярно, бе разтревожена, но чак пък да се изпоти? Запита се дали не е вдигнала температура, макар да не усещаше такива признаци. Внимателно опипа корема си. За разлика от преди, сега определено усети напрегнатост, което й се стори ужасяващо. Както бе забелязала по-рано, това бе точно мястото, където се появяваше болката от апендикса.

Тя несигурно се изправи. Внимателно направи няколко крачки към вратата, като се подпираше с ръце в стената. Болката, макар и поносима, напомни за себе си. Лори събра смелост и тръгна по коридора към тоалетната. Кървенето се бе подновило и сега кръвта беше повече. Определено не ставаше въпрос за апендикс.

С нарастваща тревога след малко се върна в офиса си и седна. Продължаваше да се колебае дали да звънне на д-р Лора Райли. Най-накрая се реши и набра номера й. Когато операторът отсреща вдигна тя се представи, издиктува номера си и каза, че се налага спешно да говори с лекар. Сега трябваше да изчака обаждането.

Остави слушалката и установи ново усещане: неопределена болка в областта на гърба. Беше съвсем лека и тя се зачуди дали пък не си въобразява, като се имаше предвид тревогата й. Ако обаче бе реално, можеше да се окаже перитониално възпаление. За да провери вероятността Лори натисна корема си с показалец, след което рязко дръпна ръка. Остра, прорязваща болка я накара да смръщи лице. Това потвърждаваше опасенията й за перитониално възпаление, което я накара да се разтревожи, че може би има не само извънматочна бременност, но и спукване. Ако беше така, времето беше изключително важно. Можеше да е с вътрешен кръвоизлив.

Телефонният звън прекъсна мрачните й мисли и тя приближи слушалката до ухото си. Лори разпозна гласа на Лора Райли, както и това, че е на обществено място. Чуваха се шумни разговори, смях.

Тя започна да се извинява, че звъни в събота вечерта, но че няма друг избор. Описа подробно симптомите, включително болката при натиск. Призна, че е усещала дискомфорт преди да разговаря с нея предишния ден, но е забравила да го спомене и е решила, че може да почака до следващия петък.

— Първо — не е необходимо да се извинявате — каза Лора. Всъщност, бих предпочела да се обадите по-рано. Не искам да ви плаша, но може да се окаже извънматочна бременност. Възможно е да имате вътрешен кръвоизлив.

— Помислих си същото — призна Лори.

— Продължавате ли да се потите?

Тя попипа челото си. Беше покрито със ситни капчици.

— Боя се, че да.

— Какъв е пулсът ви? Ускорен или нормален?

— Определено е ускорен. — Беше се надявала изпотяването и бързият пулс да се дължат на притесненията й, но въпросът на гинеколожката я накара да осъзнае, че може да има друго обяснение. Можеше да изпадне в шок!

— Добре — произнесе д-р Райли с овладян, професионален глас. — Искам да ви прегледам в спешното отделение на „Манхатън Дженерал“.

По гърба й минаха студени тръпки при мисълта да е пациент на „Манхатън Дженерал“.

— Не може ли да стане в друга болница? — попита тя.

— Страхувам се, че не е възможно — отвърна Лора. — Това е единствената болница, за която имам разрешително. Освен това разполагат с пълно оборудване, ако се наложи. Къде се намирате в момента?

— В офиса си в Патологическия център.

— На Първо авеню и Тридесет и шеста улица?

— Да.

— А къде по-точно в сградата е вашият офис?

— На петия етаж. Защо питате?

— Мисля да изпратя линейка.

Боже Господи, помисли си Лори. Не искаше да пътува с линейка.

— Мога да взема такси — предложи тя.

— Няма да вземате такси — прекъсна я Лора. — Едно от първите правила за пациентите, нуждаещи се от спешна помощ, е да спазват нарежданията. Нещо, което лекарите, озовали се в ролята на пациенти трудно възприемат. Можем да спорим за това по-късно, но сега нямаме време. Ще изпратя линейка колкото се може по-бързо и ще се срещнем с вас в спешното. Знаете ли кръвната си група?

— Нулева положителна.

— До скоро. — Връзката прекъсна. Лори остави с трепереща ръка слушалката. Беше шокирана. Неприятностите ставаха норма. Бе минал само един ден, след като бе идентифицирала тялото на приятел, и вече се сблъскваше с ужасяващата перспектива да стане пациент на спешното и дори да претърпи операция в болница, за която предполагаше, че вилнее сериен убиец. Единственото утешение беше, че един от най-силно заподозрените е в момента в ареста на полицейското.

Тя вдигна телефона. Нямаше желание да звъни на Джак, но при това развитие на нещата се налагаше. Нуждаеше се от подкрепата му, от това да я пази, ако се наложеше да я оперират.

Телефонът звънна веднъж, после втори път. Хайде, Джак, вдигни, молеше сетя. Телефонът продължи да звъни. Беше ясно, че не си е в апартамента. Както и очакваше, включи се телефонният му секретар. Докато чакаше да чуе сигнала тя усети, че я залива вълна на възмущение. В момента Джак сигурно се вихреше на баскетболното игрище и се правеше на тийнейджър. Макар и да не искаше, не можеше да не направи сравнение — ако Роджър не беше убит, сега щеше да му се обади и той да дойде.

— Изникна голям проблем — каза тя, след като чу сигнала. — Нуждая се отново от помощта ти. В момента чакам да пристигне линейка и да ме откара в „Манхатън Дженерал“. Д-р Райли смята, че може да се касае за извънматочна бременност. Положителната страна ще е в това, че натискът върху теб ще отпадне, а негативната — че ще ме настанят вероятно в спешната хирургия. Имам нужда да си там. Не искам да ставам част от моята серия. Моля те, ела!

След като натисна бутона за прекъсване, тя набра клетъчния телефон на Джак. Мина през същата процедура, остави му подобно съобщение с надеждата, че ще чуе поне едното. След това стана с намерението да облече сакото си и да слезе на първия етаж, за да изчака там идването на линейката. Когато се изправи, притисна корема си, надявайки се да предотврати поредните спазми. Вместо това ушите й писнаха и тя усети, че й се завива свят.

Следващото нещо, което чу, бяха гласове, над всички се извисяваше един мъжки глас, който явно говореше по телефона. Говореше, че кръвното налягане е много ниско, че пулсът е почти сто и коремът е леко напрегнат. Лори осъзна, че очите й са затворени и ги отвори. Намираше се на пода в офиса си, с лице към тавана. Една жена прикрепяше система към лявата й ръка. Колегата й стоеше настрани и говореше по клетъчния си телефон. Зад него тя разпозна Майк Лестър. Отстрани стоеше носилка със статив за система.

— Какво се е случило? — попита Лори и се опита да се изправи.

— Не бързайте — възпря я жената. — Току-що имахте лек припадък. Но всичко е наред. Съвзехте се бързо, само няколко секунди след пристигането ни.

Мъжът затвори телефона.

— Добре, да тръгваме! — Той мина иззад Лори и подпъхна ръка под гърба й. Жената застана откъм краката. — На три! — извика мъжът.

Тя усети, че я вдигат и слагат на носилката. Превързаха я здраво и се насочиха към коридора.

Слязоха на партера и количката затрополя по бетонния под. По ирония линейката беше спряла на паркинга до вановете, с които докарваха труповете от болниците.

За нейна изненада пристигнаха в болницата бързо. Чуваше сирените, но сякаш се намираха далече. Следващото нещо, което видя бяха отворените врати на линейката и яркото осветление.

В спешното цареше типичният хаос, но не й се наложи да чака. Откараха я навътре, директно в секцията за незабавна помощ. Когато я поставиха върху масата за прегледи, тя усети върху челото си хладна ръка. Погледна нагоре и очите й срещнаха лицето на млада жена.

— Аз съм д-р Райли. Ще се погрижим за вас, не се тревожете.

— Спокойна съм — увери я Лори.

— Тъй като досега не сме се срещали, трябва да ви попитам дали имате някакви медицински проблеми, какви лекарства сте вземали и дали страдате от алергии.

— На всички въпроси отговорът ми е „не“. Благословена съм с добро здраве.

— Добре — усмихна се Райли.

— Един момент — каза Лори. — Има нещо, което исках да ви кажа. Напоследък си правих тест и съм позитивна за маркера за BRCA1.

— Преглеждали ли сте се при онколог?

— Още не.

— Ами, не мисля, че това ще се отрази на ситуацията в момента. Нека първо ви обясня как ще процедираме. Първо ще направим кулдоцентеза, за да разберем дали има кръв зад матката. Ще усетите щипане, но това е всичко.

— Разбирам — кимна Лори.

Процедурата премина бързо. Резултатът беше положителен.

— Това до голяма степен решава въпроса за операцията — каза Лора. — Най-много се безпокоя, че продължавате да кървите в коремната кухина. Трябва да спрем кръвоизлива. Освен това се налага да ви прелеем известно количество кръв. Разбирате ли всичко, което ви казвам?

— Разбирам.

— Съжалявам, че трябва да преживеете подобно нещо. Искам да ви уверя, че вината не е ваша. Извънматочната бременност се среща много по-често, отколкото хората предполагат.

— Има нещо в миналото ми, което може би е допринесло. В колежа имах възпаление на таза, което е свързано с поставянето на спирала.

— Може да е допринесло, а може и да не е — каза Лора. — Междувременно искате ли да телефонирате на някога?

— Вече се обадих на човека, който бих искала да е тук.

— Добре, отивам в хирургията, за да видя дали всичко е готово. Ще се върна след малко.

— Благодаря ви отново. И съжалявам, че ви провалих съботната вечер.

— За какво говорите? Важното е да ви оправим.

Лори остана сама. Усети любопитство, сякаш целият епизод се отнасяше до някой друг. Можеше да чуе предателските доказателства за драми, разиграващи се наблизо и да види хората, които бързаха да изпълнят различни спешни поръчения.

Почувства се щастлива, че има лекар като Лора Райли и беше благодарна на Сю, че й я е препоръчала. Убедена в професионализма, който тази жена излъчваше, Лори вече не изпитваше предишния страх от операция. Знаеше, че това се налага. Страхуваше се единствено да не стане поредната жертва на серийния убиец. Тя въздъхна и се опита да изгони тази мисъл от съзнанието си. Насочи мислите си към Джак и се запита да ли е получил вече съобщението й. Предполагаше, че може да й е сърдит и да не дойде. Ако беше така нямаше престава какво трябва да направи.