Робин Кук
Маркер (25)

25.

— Извинете! — Кейтлин побутна Джак по рамото.

Той примига и изплува от дълбините на съня. В първия момент изглеждаше объркан, но бързо се ориентира и се изправи. Беше изненадан и разочарован, че е заспал.

— Какво има? Тя добре ли е?

— Добре е, добре е — избърбори Кейтлин. Нивото на калия е нормално, жизнените й показатели са стабилни. Дори прие малко течности през устата, д-р Райли разреши. Дренажът също е свален и тя се чувства много добре.

— Слава богу! — Той се надигна, но лекарката задържа ръката си върху рамото му и го накара да седне отново.

— Знам, че искате да я посетите, но според мен е по-добре да я оставите на спокойствие. Тя е доста изтощена и й се спи.

Джак кимна.

— Сигурно сте права. Всъщност, разтревожен съм за нейната сигурност. Излишно е да казвам, че съм сигурен, че някой умишлено й е дал калия.

— Предполагам. Но нека да се уверим. Засега ще помоля някой от стажантите да бъде непрекъснато край нея. Никой няма да я доближава без негово разрешение.

— Идеално — каза Джак.

— Предполагам няма смисъл да питам дали подозирате някого конкретно?

— Мисля, че е по-добре сега да говорим по-малко за това. Знам, че за болница, където слуховете се разпространяват като червен вятър, това е трудна работа, но ще е наистина по-добре, ако вие и колегите ви не казвате нищо за случилото се поне още ден-два. Скоро ще дойде детектив от отдел „Убийства“ и се надявам той да разплете цялата история.

В този момент на вратата застанаха двама полицаи. Единият беше едър, набит афроамериканец, с издута от мускули униформа. Казваше се Кевин Флетчър. Другият бе една сравнително слаба испанка на име Тойя Санчес. И двамата изглеждаха неловко тук в болницата.

— Защо не вземете два стола и не седнете до вратата? — предложи им Джак. — Така ще сте сигурни, че никой няма да посмее да влезе без разрешение.

След това се обърна към Кейтлин:

— Предполагам, че има само една врата?

— Така е, да — потвърди лекарката.

Двамата полицаи се настаниха отстрани на двойната врата, а лекарката отиде да прави визитации. Той се отпусна на дивана. Замисли се какво ли трябва да означава това, че някой убива пациенти, които имат положителни маркери за болестотворни гени. Беше му пределно ясно, че обяснението за подобно злодеяние не може да е, че някой антисоциален тип се разхожда насам-натам, макар че инжектирането на калий сигурно се дължеше и на такава причина. Беше убеден, че сигурно има някакъв по-широк заговор, в който са замесени висши чиновници от „АмериКеър“. Чист пример за това как медицинската практика може да бъде извратена от превръщането й в голям бизнес. Той лично знаеше, че съществуват хора в топ-администрациите на тези огромни здравноосигурителни компании като „АмериКеър“, които до такава степен са се бюрократизирали и откъснали от първоначалната мисия на организацията, че отдавна са забравили за какво са там.

Суматохата в коридора го откъсна от мислите му. Беше пристигнала група сестри, които хихикаха и се побутваха при вида на полицаите, пред които трябваше да се легитимират, за да бъдат допуснати в отделението. Като ги гледаше как се смеят, Джак се запита дали щяха да са така безгрижни, ако знаеха какво се случва зад стените на тяхната болница. Вероятно биха се засегнали, ако им кажеха, че измежду тях има заподозрян.

Тези мисли го върнаха отново към Джасмин Ракоци. Ако тя беше виновницата, както подозираше, как би могла да бъде медицинска сестра? Струваше му се невъзможно. Как е могла да получи работа в такава престижна болница? Нямаше никакъв смисъл, особено пък идеята, че някой бюрократ, скрит дълбоко в организационната структура на „АмериКеър“ трябва да й е казвал на кого да инжектира калия.

Джак погледна стенния часовник. Беше малко след седем сутринта. Това обясняваше нашествието на сестри и лекари — едни влизаха други излизаха. Беше краят на едната смяна и началото на другата.

Той скочи от дивана. Не му беше хрумнало, че Джасмин Ракоци може да си тръгне, преди Лу да е дошъл. Ако тя беше виновницата и усещаше, че я подозира, можеше вече да е изчезнала. С няколко крачки той се озова в коридора и каза на двамата полицаи, че се качва на шестия етаж. Помоли ги, когато Лу Солдано дойде, да го изпратят при него.

Натовареният ден бе започнал. Пред асансьора чакаха най-малко десет-дванайсет души, както и санитари с колички, които караха пациенти към хирургията. Вратата на кабинката едва се затвори и хората стояха притиснати един в друг като сардели. Всички мълчаха опитвайки се да потиснат нетърпението си. Джак се надяваше да успее да хване Джасмин Ракоци преди да се е изнесла.

На отсрещната страна имаше друг асансьор, чиито врати тъкмо се затваряха. Стори му се, че мярва за миг странното й лице. Беше мимолетен образ и той завъртя рязко глава, за да погледне пак, но вратата бе плътно затворена.

За секунда се поколеба. Ако изтичаше надолу по стълбите, можеше и да успее да я хване. Ами ако грешеше и не беше Ракоци? След няколко фалстарта Джак се върна на план „А“ и тръгна към сестринския пункт. Там се виждаха четири-пет сестри, някои от които той позна. Имаше също така и един служител от охраната, който тъкмо бе дошъл да поеме смяната си.

Джак побърза да се представи и попита за Джасмин Ракоци. Охранителят, закръглен мъж с конска опашка, му каза, че Ракоци си е тръгнала точно преди две секунди, дори надникна зад Джак, за да види дали не е около асансьорите.

— Знаете ли къде е отишла? — попита Джак, осъзнавайки, че наистина я е видял. — Трябва да говоря с нея. Важно е.

— Не се прибира пеша вкъщи — отвърна мъжът. — Има страхотен черен „Хамър“. Няма да повярвате каква звукова уредба има! Веднъж беше паркирала на втория етаж на гаража, точно срещу вратата към моста за пешеходците.

— На кой етаж се слиза за изхода към пешеходния мост? — нетърпеливо попита Джак.

— На втория, разбира се. — Мъжът направи отегчена физиономия, сякаш това бе най-тъпият въпрос, който бе чувал.

Джак хукна по коридора.

Стълбището бе боядисано в металносив цвят, а самите стъпала бяха стоманени и всяка негова стъпка отекваше като барабанен екот в затвореното пространство. От бързото движение надолу по спирала и от безсънната нощ му се зави свят и когато стигна до втория етаж се олюля.

Така както беше небръснат и разрошен, в комбинация с несигурната му походка още щом се появеше хората се дръпваха и извръщаха глави. Най-сетне някой се съжали и му каза в коя посока се намира мостът за пешеходци. Докато се извиняваше наляво и надясно той си пробиваше път напред към гаража на паркинга. След преодоляването на няколко врати пред него се простря в цялата си дължина Медисън авеню и той осъзна, че е достигнал нужното място. Имаше още една двойна врата към малко фоайе, пълно с хора, които чакаха асансьора Джак се промъкна през тълпата и натисна тежката врата. В гаража беше оживено — отвсякъде излизаха и влизаха коли със запалени фарове. Навън нощното небе започваше да се развиделява докато болнавите флуоресцентни светлини къпеха вътрешността на гаража.

Джипът на Джаз му се наби веднага на очи. Както бе казал служителят от охраната, тя бе паркирала срещу вратата към свързващия пешеходен мост. Вдигайки се на пръсти, той видя Ракоци — пресичаше пътеката. Тя се провря между гъсто паркираните коли и се приготви да влезе в купето.

— Госпожице, Ракоци! — опита се да надвика Джак рева на двигателя. Видя я, че се обръща и гледа в неговата посока. — Почакайте за секунда! Трябва да говоря с вас! — За миг в съзнанието му проблесна въпросът дали трябва да се приближава до жена, за която се предполагаше, че може да е сериен убиец. Но желанието му да не я изпусне заглуши безпокойството. В цялата суматоха от коли и хора се чувстваше достатъчно защитен, още повече, че нямаше никакво намерение да се конфронтира с нея.

Огледа се бързо, преценявайки трафика. Изгорелите газове, които бълваха ауспусите, както и шумът, бяха ужасни. Джак мина от отсрещната страна. Тя стоеше до открехнатата врата на колата си — дистанционното бе изчезнало, по всяка вероятност в джоба й. Беше облякла огромно, сивкаво яке над бялата униформа. Дясната й ръка бе в джоба. Изражението й бе високомерно, почти предизвикателно.

Джак се приближи.

— Налага се да се върнете в болницата — произнесе той достатъчно силно, за да надвика бученето на трафика. Опита се да придаде достатъчно авторитетност на гласа си, за да избегне спора. — Някои хора искат да разговарят с вас.

— Смяната ми свърши — отвърна тя с презрителна усмивка. — Прибирам се вкъщи. — Тя стъпи в купето и се намести зад волана.

Джак я хвана за лакътя и я дръпна навън.

— Разговорът е важен — натърти той и понечи да продължи, но така и не успя. С напълно неочаквано извъртане, заето вероятно от карате, тя освободи ръката си, като в същото време го ритна в слабините. Той се преви на две и изохка. Следващото, което усети бе студеното дуло на оръжие, опряно в тила му.

— Ставай, задник такъв! — произнесе Ракоци достатъчно силно, за да я чуе. — И влизай в проклетата кола!

Той вдигна глава. Бе присвил очи от болка и не бе напълно сигурен, че ще може да се движи.

— Това нещо тук може да гръмне, ако продължиш да се мотаеш — изсъска тя.

Джак тръгна, докато тя го следваше отзад. Той се хвана с лявата ръка, за да успее да влезе в купето и да се отпусне зад волана. Не усещаше нищо друго, освен непоносимата болка в слабините. Това го караше да се чувства слаб и безпомощен, като гумена играчка.

— Прехвърли се на съседната седалка! — нареди му тя и се огледа бързо да види дали някой не е забелязал какво се случва. Заради суматохата и шума наоколо никой не им обръщаше внимание. — Хайде! — сопна се отново тя и побутна главата му със заглушителя. Заради скоростната кутия Джак не бе сигурен, че ще може да направи онова, което се иска от него, макар да чувстваше, че няма избор. Той се подпря на междинната конзола в пасажерската седалка, завъртя се и като сгъна колене, прехвърли крака си.

Джаз бързо се качи, намести се зад волана и затвори вратата, елиминирайки външния шум. Продължаваше да държи оръжието насочено към Джак, на сантиметри от челото му.

— Та за какво искат да си говорим тези хора? — изгледа го тя подигравателно и с неприкрито презрение.

Той понечи да отговори, но тя го прекъсна:

— Не се напъвай, няма смисъл.

Звукът от гърмящото оръжие въпреки заглушителя бе достатъчно силен в ограниченото пространство, за да накара ушите му да звъннат. Очите му, които инстинктивно примигаха от шума, се отвориха навреме, за да видят как главата й се килва напред и се блъсва във волана. По тила й потече кървава струйка и пистолетът падна от ръцете й.

— Извинете — произнесе един мъжки глас от дълбините на задната седалка. — Бихте ли ми подали Глока на госпожица Ракоци? Предпочитам да го хванете за дулото.

Джак взе пистолета и след като се отпусна на облегалката, се опита да погледне на задната седалка. Изгледът бе ограничен от затъмнените прозорци. Единственото, което видя бе тъмен силует. Във въздуха се носеше тежката миризма на кордит.

— Чакам пистолета — произнесе мъжът в сянката. — Ако не правите каквото ви казвам, последствията ще бъдат ужасни. Ще ми се да вярвам, че сте готов да помагате, след като очевидно ви спасих живота.

Объркан от това неочаквано развитие на събитията, Джак вдигна оръжието през пролуката между двете предни седалки. В този момент вратата откъм шофьорската седалка зейна и безжизненото тяло на Джаз се търкулна върху бетона. Изненадан, Джак видя в рамката на вратата не по-малко смутения Лу.

— На задната седалка! — извика му Джак. — Внимавай!

Лу изчезна в мига, когато седящият отзад мъж стреля отново. Последва шум от счупено стъкло. Без да мисли, Джак се изви назад и се прицели на сляпо към сенчестата фигура, изстрелвайки три последователни куршума. В купето отново се разнесе миризма на кордит.

Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Когато се отпусна на облегалката, чу гъргорещ звук, който идеше отзад. Боеше се да мръдне, очакваше непознатият да се изправи и да го застреля, както беше застрелял Ракоци.

— Лу? — извика той. Страхуваше се, че приятелят му може да е убит. — Добре ли си?

— Да да добре съм. Но кой беше този, по когото стреля?

— Нямам представа.

— Доколкото си спомням, беше ми обещал да не се правиш на герой — сряза го Лу. — И сестрата ли застреля?

— Не, не бях аз — завъртя глава той. — Уби я човекът от задната седалка.

— Не знам кой беше, но стреля и по мен — каза Лу. — А това не ми харесва.

Освен гъргорещите звуци Джак долови и хриптене. Завъртя бавно глава. На мътната светлина видя отпусната ръка, която лежеше на седалката с показалец на спусъка. Мъжът седеше, облегнал глава назад, с разперени ръце. Беше със скиорска маска на лицето и дишаше тежко.

— Прострелял съм го — каза Джак.

Лу мина отстрани и провря пистолета си през разбитото задно стъкло.

— Светни, ако обичаш…

Джак затърси бутона за вътрешното осветление. Скоро мъртвешката светлина обля купето. От гърдите на мъжа се стичаше ручейче кръв.

— Хвани пистолета за цевта и го сложи на предната седалка — нареди Лу.

Джак се протегна предпазливо, сякаш мъжът можеше да се съживи внезапно като във филм на ужасите, и изпълни нареждането. След това излезе, заобиколи и отвори задната врата. Смъкна маската от лицето на мъжа с надеждата, че ще улесни дишането му и провери за пулс.

— Слаб и учестен. Няма да издържи, ако не побързаме. Добре е, че практически сме в болницата.

— Провери сестрата — каза Лу, — а аз ще го измъкна от колата.

Джак заобиколи джипа и се наведе. Джаз беше простреляна отзад в главата. Куршумът бе минал през мозъчния ствол. Беше мъртва.

— Какво е положението? — попита Лу.

— Мъртва е. Да се съсредоточим върху него.

Те подхванаха мъжа и закриволичиха между паркираните коли. Когато наближиха вратите, няколко от болничните служители се спряха и загледаха отдръпвайки се да им сторят път.

Две сестри притичаха да им помогнат.

— Спешното е на долния етаж — каза едната — Ще чакаме ли асансьор или ще се опитаме да слезем по стълбите?

— Ще чакаме асансьора — отвърна Джак. Беше наясно, че мъжът няма да издържи дълго. — Само че ще се качим горе. Той е за гръдна операция и то веднага.

Двете жени се спогледаха, но не казаха нищо.

Когато групата се приближи до сестринския пункт на отделението, дежурните сестри се втрещиха, че външни хора са си позволили да влязат тук без стерилно облекло. Възмущението им не трая дълго, когато видяха, че се касае за пациент със смъртоносни рани.

— Стая 8 е подготвена за сърдечна операция — извика едната.

Джак и Лу отстъпиха, когато хирурзите след броени минути наобиколиха пострадалия. Един от гръдните хирурзи поиска скалпел, който бързо бе сложен в разтворената му ръка. Без да се колебае, той направи уверен разрез върху гръдния кош, счупи откритото ребро и се разкри огромно количество кръв. В този момент Лу реши, че е по-добре да изчака навън.

— Изсмукване — нареди хирургът.

Джак се заслуша в шегите. Наистина, хирурзите бяха особено племе. Въпреки необичайността на случката и потъналите им в кръв ръце, те си разменяха закачки. А после разправяха, че патолозите били безчувствени!

Бързо бе установено, че куршумите са преминали през белите дробове. За хирурзите това бе банален проблем. Виж, третият куршум се оказа предизвикателство. Той бе пробил големите кръвоносни съдове.

Бързо ги клампираха и пациентът бе включен към апарат, поддържащ сърцето и белите дробове. В този момент някои от лекарите напуснаха и отидоха да се занимават с назначените им случаи. Джак се приближи до анестезиолога, за да го попита какви са шансовете за оцеляване на мъжа, но шефката на сестрите го потупа по гърба.

— Съжалявам, господине — каза тя, — но тук се опитваме да спазваме стерилност. Налага се да излезете и да се преоблечете, ако желаете да наблюдавате. — И тя му подаде чехли, които да сложи над обувките си.

— Няма проблем — кимна той. Учуди се, че не го бяха изритали по-рано.

Когато излезе в дългия коридор, събитията от безкрайната нощ си казаха своето. Беше изтощен до такава степен, че усети краката си сякаш пълни с олово. Освен това му се гадеше. Намери Лу да седи в препълнената чакалня и да говори по клетъчния си телефон. На масичката пред него стояха портфейл и шофьорска книжка. Той посочи към книжката, без да прекъсва разговора. Джак се пресегна и я взе. Беше на Дейвид Розенкранц. Приближи я към себе си и се вгледа в ламинираната снимка. Мъжът приличаше на американски футболист с дебел врат и широка, откриваща всичките му зъби усмивка. Беше красив.

След няколко минути Лу затвори телефона си и погледна към Джак.

— В този момент не искам да ме тормозиш с дълги обяснения как се е случило това — каза той уморено. — Бих искал да знам само защо. Последното нещо, което ми обеща беше, че ще седиш в чакалнята пред вратата на кардиологичното отделение.

— Така възнамерявах — отвърна Джак. — След това осъзнах, че смените се сменят и внезапно се разтревожих, че Ракоци ще изчезне. Просто исках да съм сигурен, че ще е тук, когато ти пристигнеш.

Лу разтърка лицето си с две ръце и изсумтя. Очите му бяха зачервени. Той изглеждаше почти толкова зле, колкото Джак.

— Аматьори! Мразя ги! — произнесе той патетично.

— Не ми беше хрумвало, че може да е въоръжена — опита се да се оправдае Джак.

— А двата смъртни случая тук, причинени от огнестрелни рани…? И това ли не ти хрумна?

— Не — призна Джак. — Наистина бях разтревожен, че може никога вече да не я видим. Само исках да я помоля да остане. Нямах намерение да я виня или нещо подобно.

— Лошо решение — каза Лу. — По този начин убиват хора като теб.

Джак вдигна рамене. Знаеше, че приятелят му е прав.

— Видя ли шофьорската книжка на мъжа когото си застрелял? Кой е Дейвид Розенкранц?

Джак поклати глава.

— Представа нямам. Никога не съм го виждал преди, нито пък съм чувал името му.

— Ще прескочи ли трапа?

— Още не знам. Исках да попитам анестезиолога, но ме изритаха. Според мен хирурзите са оптимисти, ако се съди по начина, по който говорят.

— Как е Лори?

— Добре. Много добре. Или най-малкото беше, когато я оставих. Не очаквах, че това ще се проточи толкова дълго.

Когато тръгнаха към асансьорите, сержантът прочисти гърлото си:

— Знам, че си изтощен и че има защо, но се боя, че се налага да знам какво се е случило от момента, когато си слязъл долу в гаража.

— Хванах сестрата тъкмо когато се качваше в джипа. Вече беше отворила вратата аз й извиках и се втурнах към нея. Очевидно беше, че няма никакво желание да сътрудничи. Когато я хванах за лакътя, за да я издърпам, тя ме изрита в слабините. След това извади пистолета и ми нареди да вляза в колата.

— Това да ти е за урок — каза Лу. — Никога не влизай в кола с въоръжен човек.

— Да не мислиш, че съм имал голям избор?

— След това дойдох аз — продължи Лу. — Видях те, че влизаш в джипа. Видях дори оръжието в ръцете й. За съжаление, трябваше да изчакам няколко коли, които минаваха в този момент. Какво стана в колата?

— Всичко се случи много бързо. Човекът, който явно е бил вътре, е чакал Ракоци. И точно в момента, когато тя се канеше да стреля в мен, той я застреля. Господи… — Гласът на Джак трепна, когато си помисли, че е бил на косъм от едно последно пътуване до Патологическия център.

— Голям глупак си — не се сдържа Лу и го тупна по рамото. — Имаш ужасната склонност да се забъркваш в отвратителни ситуации. Навираш се право в устата на вълка. Разбираш ли го?

— Вече да — призна Джак.

Асансьорът пристигна и те се качиха.

— Добре — измърмори Лу. — Въпросът е: Защо? Имаш ли някакво обяснение?

— Имам. Но нека ти обясня пак. Лори едва не умря от свръхдозата калий, което е явен опит за убийство. Няма начин да се докаже заради физиологията на калия в човешкия организъм, но не го отменя. Знам със сигурност, че всички пациенти от „черната серия“ на Лори са били убити по този хитър начин и че не са били случайно избрани. Всички те, включително Лори, са били позитивни за генетичните маркери за сериозни заболявания.

Асансьорът спря на първия етаж и Джак и Лу излязоха. Болницата бе пълна с хора и те продължиха да говорят тихо.

— И как се връзва това с действията на сестрата?

— Според мен е доказателство за голям заговор — отвърна Джак. — И ако си късметлия, ще разбереш, че сестрата е работила за някого в някаква сложна система, която в края на краищата води до група застрахователи, включително „АмериКеър“.

— Чакай, чакай — прекъсна го Лу. — Да не би да казваш, че такава сериозна организация като „АмериКеър“ може да е забъркана в убийство на собствени пациенти? Да не си се побъркал!

— Така ли мислиш? — погледна го Джак. — Във всяка географска област, където такива здравноосигурителни гиганти се конкурират — нещо, което те се опитват да избегнат като задушават конкуренцията или откупуват опозицията, ако са достатъчно големи — те се състезават с цените на застрахователните премии. Как определят премиите си? Ами по старомодния статистически начин обобщават рисковете, преценяват колко ще им струва лечението, добавят печалбата, разделят на броя пациенти и бинго! — ето ти премията. Внезапно, под носа на всички, правилата са се променили. С дешифрирането на човешкия геном старата концепция за здравно осигуряване се изхвърля на боклука. С използването на отделни, лесно изпълними тестове, хората, чието лечение ще им струва много пари, могат да бъдат разпознати. Проблемът е, че големите здравни заведения не могат да демонстрират дискриминация, ето защо те трябва да го поемат. Така че с чисто търговски цели тези пациенти се налага да бъдат елиминирани.

— Опитваш се да ми кажеш, че според теб някои администратори в „АмериКеър“ са способни да извършат убийство?

— Всъщност не! — каза Джак. — Фактическото убийство се извършва от някой откачен тип, каквато сигурно ще се окаже госпожица Ракоци, ако тя е виновната. Това, за което говоря, е потресаващо престъпление на „белите якички“ с различни нива на съучастничество. И за това, че има хора, които ръководят здравеопазването от лъскавите си офиси и мислят предимно за крайния резултат, за печалбата. За съжаление, това е начинът, по който действа бизнесът и затова е необходим правителствен контрол като ръководно правило в икономиката на свободния пазар. Може да ти звучи мизантропски, но човешките същества са склонни да се грижат предимно за собствените си интереси и често действат сякаш са с наочници.

Лу поклати глава. Беше възмутен.

— Не мога да повярвам, че ми казваш всичко това! За мен болниците винаги са били мястото, където те лекуват!

— Съжалявам — усмихна се Джак горчиво. — Времената се менят, приятелю. Дешифрирането на човешкия геном е наистина монументално събитие. За известно време, като че ли остана в сянката на общественото мнение, но сега се завръща с фанфари. В съвсем недалечно бъдеще то ще промени всичко, което знаем за медицината. Повечето промени ще са за добро, но ще има и такива, които ще са за лошо.

Така става винаги с технологичния прогрес. Може би не трябва да му слагаме етикета „прогрес“. Може би трябва просто да го наричаме „промяна“.

Двамата се изгледаха. Джак си помисли, че изражението на детектива изразява нещо между безпомощност и раздразнение.

— Да не ме будалкаш нещо, а? — попита невярващо Лу.

— Не — засмя се късо Джак. — Напълно сериозен съм.

Лу се замисли за миг, след което произнесе мрачно:

— Не знам дали искам да живея в такъв свят. Хайде! Да отидем и да приключим с разпознаването на Ракоци.

Те влязоха в спешното, вече препълнено с пациенти. Няколко униформени полицаи даваха показания. Лу пошепна нещо на директора на спешното, д-р Робърт Спрингър и мъжът ги поведе към травматологичното. Вътре се намираше Джасмин Ракоци. Лежеше гола върху едно от леглата. В гърлото й бе пъхната ендотрахиална тръба, свързана към респиратор. Гръдният й кош ритмично се надигаше и спускаше. Зад нея на екрана на плоския монитор се виждаха пулсът и стойностите на кръвното й налягане. Кръвното налягане бе ниско, но пулсът изглеждаше нормален.

— Е, това ли е жената, която си видял в стаята на Лори? — попита Лу.

— Да това е — отвърна Джак, след което се обърна към д-р Спрингър: — Защо сте я обдишвали?

— Искахме да я поддържаме респирирана — отвърна лекарят, докато нагласяше стойностите на респиратора.

— Не мислите ли, че мозъчния ствол е разрушен? — Джак бе изненадан, че полагат толкова усилия в една съвършено ясна ситуация.

— Несъмнено. — Д-р Спрингър се изправи. — От банката за трансплантации се опитват да открият евентуални роднини. Искат да спасят вътрешните органи.

Лу погледна към Джак.

— Каква ирония — поклати глава той. — Тя може да спаси няколко души.

— „Ирония“ не е достатъчно силна дума — въздъхна Джак. — По-скоро убийствена сатира.

За изненада на д-р Спрингър детективът плесна патолога по главата, обвини го, че е надут задник и двамата излязоха смеейки се.