Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Total Control, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1997

ISBN 954-8240-51-3

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

48.

Сидни Арчър се надигна от пода. Чувството за обреченост и страх постепенно отстъпиха място на един по-силен импулс — да оцелее. Отключи едно от чекмеджетата на бюрото и извади паспорта си. Държеше го там, защото често се налагаше да пътува в чужбина по работа, почти без предупреждение. Сега причината беше съвсем лична — оцеляването й. Влезе в съседния кабинет, на млад колега, бейзболен запалянко, което личеше по предметите в кабинета му. Взе една бейзболна шапка, вдигна косата си нагоре и нахлупи шапката почти до носа си.

Провери чантата си. С изненада откри, че портмонето й все още е там, пълно със стодоларовите банкноти, останали от пътуването до Ню Орлиънс. Убиецът не ги бе докоснал. Излезе от сградата, спря такси и се отпусна на задната седалка. След малко внимателно извади пистолета на покойния Голдман от джоба си и го мушна в кобура, който й бе дал Сойър. Закопча шлифера.

Спря таксито пред гара Юниън и слезе. С пистолета не би могла да мине през проверките на летището, но във влака нямаше защо да се безпокои. Планът й беше прост — да отиде на безопасно място и да обмисли положението. Искаше да се обади на Лий Сойър, само че предпочиташе да го направи от друга държава. Проблемът бе, че се бе опитала да помогне на мъжа си. Че бе излъгала ФБР. Сега й се струваше глупаво, но си даваше сметка, че тогава нямаше какво друго да направи. Нямаше как да не помогне на Джейсън. Нямаше как да не отиде там, където бе поискал той. Сега? Щяха да открият пистолета й недалеч от двата трупа. Там беше и записът на разговора й с Джейсън. Какво щеше да си помисли Сойър, когато научеше всичко това? Беше му обещала да не крие нищо от него. Беше сигурна, че ще й сложат белезниците. Отчаянието започна да я обзема отново, но тя се стегна, вдигна яката на шлифера, за да се защити от ледения вятър, и влезе в сградата.

Купи си билет за следващия влак за Ню Йорк, след двайсет минути. Щеше да пристигне около пет и половина сутринта. Оттам щеше да вземе такси до летище Кенеди и да замине някъде в чужбина с еднопосочен билет, макар и още да не знаеше къде точно. Отиде до банковия автомат на долния етаж на гарата и изтегли малко пари. Щом я обявяха за издирване, нямаше да може да използва кредитната си карта. Спомни си, че няма други дрехи, а по това време всички магазини на гарата бяха затворени. Трябваше да внимава да не прави впечатление.

Намери телефон и извади бележника си. Отвътре изпадна визитката на Лий Сойър. По дяволите! Трябваше да му се обади. Беше му задължена. Набра домашния му номер. След четири позвънявания се включи телефонният секретар. Поколеба се за миг и затвори. Набра друг номер. Стори й се, че мина цяла вечност, преди да й се обадят.

— Джеф?

— Кой е?

— Сидни Арчър.

Чу го как се намества в леглото, вероятно за да види колко е часът.

— Очаквах да ми се обадиш. Заспал съм.

— Джеф, нямам много време. Случи се нещо ужасно.

— Какво? Какво се случи?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Тя се замисли за момент и продължи: — Джеф, ще ти дам номера, на който можеш да ми се обадиш веднага. Намери външен телефон и ми звънни.

— За бога, минава два сутринта!

— Джеф, моля те, направи го!

Джеф изсумтя нещо, но се съгласи.

— Изчакай пет минути. Кой е номерът?

След около шест минути телефонът иззвъня. Сидни грабна слушалката.

— Обаждаш се от улицата, нали? Честно?

— Да! И задникът ми замръзва. Говори, слушам те.

— Джеф, имам паролата. Беше в пощата на Джейсън. Бях права. Изпратил я е на грешен адрес.

— Чудесно. Сега ще можем да прочетем файловете.

— Няма да можем.

— Защо?

— Защото изгубих дискетата.

— Какво? Как така я изгуби?

— Няма значение. Вече не е у мен. Не мога да я взема.

Съсредоточи се. Искаше да каже на Джеф да замине някъде за известно време, защото го грози сериозна опасност. Думите му обаче я накараха да замръзне.

— Е, имаш късмет.

— Какво?

— Направих копия. Твърде много файлове съм губил поради чиста небрежност и винаги правя резервни копия. За всеки случай.

— Джеф, сериозно ли говориш?

— Докато беше в кухнята, а аз се опитвах да разшифровам файловете. Записах ги дори на две места за по-голяма сигурност. На твърдия диск и на дискета.

В първия момент Сидни не можа да реагира. След това накара Фишер да се изчерви:

— Обичам те, Джеф!

— Кога ще дойдеш, за да видим най-накрая какво има в тези файлове?

— Не мога, Джеф.

— Защо?

— Трябва да замина извън града. Ще ти дам един адрес. Моля те, изпрати дискетата там. С „Федерал Експрес“. Рано сутринта, Джеф. Възможно най-рано.

— Сидни, не разбирам.

— Джеф, помогна ми много и съм ти благодарна, държа да го знаеш. Не искам обаче да те забърквам повече. Прибери се у дома, вземи дискетата и отиди в някой хотел. Ще ти платя разноските.

— Сид…

— Изпрати ми я веднага щом отворят най-близкото бюро на „Федерал Експрес“. След това се обади във фирмата и кажи, че ще си удължиш отпуската с още няколко дни. Къде живеят родителите ти?

— В Бостън.

— Добре. Замини за Бостън и стой при тях. Ще ти платя всички разходи. Просто замини.

— Сид!

— Джеф, имам само около минута, така че, моля те, недей да спориш с мен. Само така ще си в безопасност.

— Шегуваш ли се?

— Имаш ли нещо за писане?

— Да.

— Ще ти продиктувам адреса за дискетата. — Даде му адреса и телефонния номер в къщата на родителите си, в Бел Харбър, Мейн. — Ужасно съжалявам, че те забърках в това, но само ти можеш да ми помогнеш. Благодаря ти. — Тя затвори.

Фишер постави слушалката на мястото й, огледа се уморено, после изтича до колата и подкара към дома. Малко преди да паркира край бордюра, забеляза черен микробус на стотина метра по-назад. Присви очи и видя два силуета на предната седалка. Пулсът му се ускори. Направи обратен завой по средата на улицата и се върна. Не погледна към шофьора на микробуса. След още малко вдигна очи към огледалото — следяха го.

Стигна до целта си, двуетажна тухлена сграда, над чийто вход беше написано „КИБЕР@БАР“, и спря отпред. Собственикът на заведението му беше приятел. Фишер му бе помогнал да инсталира компютрите.

Барът беше отворен денонощно и имаше защо — дори и по това време беше почти пълен, предимно с млади хора, които нямаше да стават рано, за да ходят на работа. Вместо гърмяща музика и пелена от цигарен дим обаче — пушенето беше забранено заради чувствителната апаратура — в заведението се чуваха звуци от компютърни игри и приглушени разговори за нова техника и програми. Момчетата и момичетата флиртуваха и тук, само че темите за разговор бяха малко по-различни.

Фишер откри собственика, млад човек, който нямаше и трийсет години, обясни му какво иска от него, без да навлиза в подробности, и дискретно му подаде листчето, на което беше записал адреса в Бел Харбър. Собственикът изчезна в офиса си, а Фишер седна пред един компютър. Когато погледна навън през витрината, видя черният микробус да спира на отсрещния тротоар.

Една сервитьорка му донесе бира и соленки. В салфетката, която остави на масата до него, беше увита дискета. Фишер я извади и я мушна в устройството. След минута се свърза с компютъра си у дома. След още трийсет секунди файловете на Сидни бяха записани на дискетата. Погледна към улицата. Микробусът все още беше там.

Сервитьорката приближи и го попита дали има нужда от още нещо. Подаде му фирмен плик на „Федерал Експрес“ с етикет, на който беше напечатан адресът. Фишер погледна към улицата и забеляза, че малко по-нататък беше спряла полицейска кола. Двамата полицаи се бяха облегнали на нея и разговаряха.

Сервитьорката понечи да вземе дискетата, за да я сложи в плика, но Фишер я спря — не искаше да излага на опасност и приятелите си. Кимна й да се приближи и прошепна нещо в ухото й. Тя се отдалечи и след малко се върна с друг плик. Облепен с предостатъчно пощенски марки. Фишер се усмихна. Щеше да изпрати дискетата с обикновена поща, не толкова бързо, колкото с „Федерал Експрес“, но при дадените обстоятелства така беше по-добре. Сложи дискетата в плика, запечата го и го мушна в джоба на палтото си. Плати сметката, като остави голям бакшиш за сервитьорката, после поля лицето и гърдите си с бира и допи остатъка на един дъх.

Веднага щом излезе, фаровете светнаха, двигателят заработи и микробусът потегли към него. Фишер започна да залита и да пее с цяло гърло. Двете ченгета веднага наостриха уши. Фишер им помаха весело, качи се в колата си и запали мотора. Подкара към полицаите в насрещното платно.

Профуча край тях с бясна скорост и те моментално скочиха в колата. Микробусът изостана на безопасно разстояние, после, когато полицаите най-накрая успяха да спрат Фишер, сви в една от преките и изчезна. Вонята на бира и безразсъдното шофиране осигуриха на Фишер белезници на китките и бърз превоз до полицейския участък.

— Надявам се да имаш добър адвокат, приятел — подхвърли единият полицай от предната седалка.

— О, познавам няколко — отговори Джеф доволно.

В полицейския участък взеха отпечатъци от пръстите му и описаха вещите му. Позволиха му да се обади по телефона. Преди това обаче Фишер помоли дежурния сержант да му направи услуга. Сержантът се съгласи, отиде до пощенската кутия на участъка и пусна плика с дискетата. С обикновена поща. Докато го водеха към килията, Джеф си заподсвирква весело. Беше ги изиграл.

 

 

Сойър се изненада приятно, когато разбра, че няма да се наложи да пътува чак до Калифорния, за да се срещне с Чарлс Тийдман. Оказа се, че е дошъл във Вашингтон заради някаква конференция. Въпреки че беше три сутринта, Тийдман, който се движеше по времето на Западното крайбрежие, се съгласи да се срещнат. Дори с готовност, както се стори на Сойър.

Посети го в хотел „Четирите сезона“ в Джорджтаун и двамата седнаха в малка стаичка за срещи до ресторанта, който отдавна беше затворен. Тийдман беше дребен, гладко избръснат човек с воднисти сиви очи зад очила с крехки телени рамки. Беше прехвърлил шейсетте и имаше навика нервно да свива и отпуска дланите си. Дори и по това време на денонощието беше облечен в строг сив костюм с жилетка и папийонка. На корема му блестеше елегантен ланец. С консервативната си външност приличаше повече на човек от Източното крайбрежие и Сойър скоро разбра, че преди да замине за Калифорния, Тийдман е живял дълги години в Ню Йорк. В началото на разговора рядко вдигаше очи към събеседника си и предпочиташе да седи, забил поглед в пода.

— Познавали сте Артър Либерман добре — каза Сойър. Беше време да говори по същество.

— Учихме заедно в Харвард. След това започнахме заедно в една и съща финансова къща. Аз му станах кум, а той — на мен. Беше един от най-старите и най-добрите ми приятели.

Сойър реши да се възползва.

— Бракът му приключи с развод, нали?

Тийдман кимна.

— Да.

Сойър погледна бележника си.

— Това е станало по времето, когато са разглеждали кандидатурата му за поста във Федералния резерв, нали?

Тийдман кимна.

— Неподходящ момент.

— Може да се каже. — Тийдман взе гарафата от масата и си наля чаша вода. Отпи, устните му бяха сухи и напукани.

— Доколкото разбрах, бракоразводният процес е започнал зле, но скоро нещата са се уредили и всичко това не се е отразило на избирането му за поста. Имал е късмет, бих казал.

Очите на Тийдман заблестяха.

— Наричате това „късмет“?

— Имах предвид, че е получил поста. Като близък негов приятел, предполагам, че знаете повече за всичко това от когото и да било друг. — Сойър го изгледа изпитателно, прямо.

Тийдман мълча цяла минута, после въздъхна, остави чашата си и погледна Сойър в очите.

— Вярно е, че Артър стана председател на борда на Федералния резерв, но също така е вярно, че разводът му струваше всичко, за което беше работил през годините, мистър Сойър. Не е честно, при блестяща кариера като неговата.

— Като председател обаче е получавал добри пари, нали? Поинтересувах се за заплатата му. Сто трийсет и три хиляди и шестстотин долара годишно. Бил е доста по-добре от повечето американци.

Тийдман се засмя.

— Така е, само че преди да заеме този пост, Артър печелеше стотици милиони. Вследствие на това беше развил скъпоструващи предпочитания и беше натрупал дългове.

— Големи ли?

Тийдман отново заби поглед в пода.

— Да кажем, че бяха повече, отколкото би могъл да покрие със заплатата си във Федералния резерв, въпреки че е сравнително голяма.

Сойър кимна и зададе следващия си въпрос:

— Какво можете да ми кажете за Уолтър Бърнс?

Тийдман рязко вдигна глава.

— Какво искате да знаете?

— Най-общи неща. За и около него — отвърна Сойър невинно.

Тийдман почеса брадичката си и погледна красноречиво бележника на Сойър. Той го затвори и каза:

— Извън протокола.

— Не се съмнявам, че Бърнс ще наследи Либерман на поста. Подходящ е. Беше поддръжник на Артър. Винаги гласуваше като него.

— Това лошо ли беше?

— Обикновено не.

— Тоест?

Банкерът се втренчи в Сойър и изражението му изведнъж стана ледено.

— Човек не бива да се подчинява сляпо на чужда воля, когато собственият му разум диктува друго.

— Значи вие лично невинаги сте били съгласен с Либерман?

Тийдман се замисли. Личеше, че вече съжалява, задето е допуснал този разговор да се състои.

— Членовете на борда на Федералния резерв са назначени, за да мислят със собствените си глави и да прилагат собствените си преценки, а не сляпо да се подчиняват на аргументи, които нямат основа в реалността и могат да доведат до катастрофални последици.

— Това е доста тежка присъда.

— И работата в борда не е лека.

Сойър погледна бележките си от разговора с Уолтър Бърнс.

— Бърнс ми каза, че Либерман е уловил бика за рогата още в самото начало, за да привлече вниманието на пазара и за да го разтърси. Да разбирам ли, че според вас това не е било чак толкова добра идея?

— По-точно казано, идеята е нелепа.

— Добре, след като е така, защо мнозинството го е подкрепяло? — попита Сойър скептично.

— Противниците на икономическото прогнозиране използват една фраза… Дай на някой икономист резултата, който ти трябва, и той ще намери цифри, които да го оправдаят. Целият град е пълен с манипулатори на числа, които интерпретират едни и същи данни както им е изгодно, независимо дали става дума за федералния бюджет или за натрупаните резерви в социалното осигуряване.

— Значи данните могат да бъдат манипулирани?

— Разбира се, че могат. Зависи кой плаща за тълкуването и чии политически задачи се изпълняват. — Лицето на Тийдман стана строго. — Несъмнено сте чували за принципа, че всяко действие поражда равно по сила противодействие. — Сойър кимна. — Убеден съм, че е бил формулиран в политиката дълго преди да бъде формулиран в науката.

— Моите уважения, но не е ли възможно да са смятали възгледите ви за погрешни?

— Аз не съм безпогрешен, агент Сойър. Все пак, занимавам се с финансовите пазари от четирийсет години. Виждал съм растящи пазари и свиващи се пазари. Виждал съм процъфтяващи икономики и икономики на ръба на финансовия колапс. Виждал съм шефове на Федералния резерв, които в кризисни моменти предприемат бързи и ефективни мерки, и други, които с действията си обръщат всичко нагоре с краката. Едно ненавременно променяне на лихвените нива на междубанковия пазар с някакъв си половин процент може да струва хиляди работни места и да срути цели сектори на икономиката. Това е огромна власт, която не може да се упражнява лекомислено. Играта на Артър с лихвените проценти излагаше бъдещето на всички американци на сериозна опасност. И се оказах прав.

— Мислех, че сте били близки — отбеляза Сойър. — Не се ли е съветвал с вас?

Тийдман започна да си играе нервно с едно от копчетата на сакото си.

— Артър се съветваше с мен, при това често. Престана преди около три години.

— През тези три години ли си играеше с лихвите?

Тийдман кимна.

— Най-накрая стигнах до извода, както мнозина други членове на борда, че Артър иска да съживи ленивия финансов пазар с директен удар по физиономията. Това обаче не е задача на Федералния резерв, твърде опасно е. Преживял съм последните години на Голямата депресия и нямам желание да ги преживея отново.

— Никога не съм си представял колко голяма власт има бордът.

— Давате ли си сметка, че когато решим да вдигнем лихвения процент, знаем доста точно колко фирми ще фалират, колко хора ще загубят работата и домовете си? Разполагаме с всички тези данни, подвързани и щателно проучени. За нас всичко това са само цифри. Официално никога не гледаме отвъд тях. Ако го правехме, никой от нас нямаше да има сили да върши тази работа. Поне за себе си съм сигурен. Ако следяхме статистиките за самоубийствата, убийствата и другите престъпления, щяхме да боравим по-внимателно с мощните инструменти, които са в ръцете ни.

— Самоубийствата и убийствата? — Сойър го погледна навъсено.

— Ще се съгласите, че в основата на всяко зло стоят парите. Или, по-точно казано, тяхната липса.

— Наистина, досега не бях мислил по този начин. Значи имате власт като…

— Богове? — Очите на Тийдман заблестяха. — Ние сме една от най-ревностно пазените тайни на тази страна. Струва ми се, че ако обикновените хора осъзнаваха докрай какво можем да направим и сме правили неведнъж в миналото, щяха да щурмуват сградата, да ни оковат и хвърлят в тъмница, ако не и нещо по-лошо. И може би ще са прави.

Сойър погледна бележките си и попита:

— Знаете ли датите, на които са променяни лихвените проценти?

— Не наизуст — сепна се Тийдман. — Може би това е странно признание за един банкер, но паметта ми вече не е така добра. Мога да ви ги дам по-късно.

— Ще съм ви благодарен. Възможно ли е да е имало някаква друга причина Либерман да експериментира с лихвите?

На лицето на Тийдман се изписа тревога, примесена със страх.

— Какво искате да кажете?

Сойър се дръпна назад.

— От думите ви излиза, че преди три години внезапно е престанал да се държи както обикновено. Не ви ли се струва странно?

— Не ми е хрумвало подобно нещо. Все пак, боя се, че не ви разбирам.

— Ще се изразя максимално ясно. Може би Либерман е променял лихвите против волята си?

Тийдман повдигна вежди.

— Кой би могъл да принуди Артър да го прави?

— Имам предвид шантаж — отвърна Сойър кратко. — Някакви предположения?

— Чух слухове за някаква жена преди години…

— Не вярвам в тези слухове — прекъсна го Сойър. — Вие също не вярвате, Либерман е платил на жена си при развода, за да избегне скандала, но нищо повече. Не е било заради жена. — Наведе се напред и доближи лицето си на сантиметри от неговото. — Какво можете да ми кажете за Стивън Пейдж?

Тийдман се сепна, но само за част от секундата.

— За кого?

— Това може да освежи паметта ви. — Сойър извади от джоба си снимката, която Джаксън бе намерил в апартамента на Либерман, и му я подаде.

Тийдман я пое с трепереща ръка. Наведе глава, високото му чело се сбръчка. Сойър разбра, че го познава.

— Колко време продължаваше това? — попита го тихо.

Тийдман раздвижи устни, но не каза нищо. Подаде снимката на Сойър, отпи глътка вода и наведе глава. Така му беше по-лесно да говори.

— Аз ги запознах — отговори Тийдман. — Стивън работеше в инвестиционен фонд „Фиделити“, а Артър все още беше директор на нюйоркската банка на Федералния резерв. Аз самият се запознах със Стивън на един финансов симпозиум. Много колеги, чието мнение уважавам, не пестяха хвалбите си за него. Беше удивително интелигентен млад човек с някои интригуващи идеи за финансовите пазари и ролята на резерва в развитието на световната икономика. Беше дружелюбен, приятен, симпатичен. Беше завършил с отличие. Знаех, че Артър с удоволствие ще го включи в кръга на приятелите си интелектуалци. Сприятелиха се бързо. — Тийдман млъкна.

— И приятелството им в крайна сметка се превърна в нещо друго?

Тийдман кимна.

— По това време знаехте ли, че Либерман е хомосексуален или поне бисексуален?

— Знаех, че има проблеми с брака. Нямах представа, че тези проблеми произлизат от сексуалното… объркване на Артър.

— Изглежда, е успял да се справи с объркването. Развел се е.

— Не мисля, че идеята е била на Артър. Струва ми се, че щеше да е доволен, ако можеше да поддържа поне фасадата на щастлив хетеросексуален брак. Знам, че в наше време много хора не желаят да се крият, но Артър държеше на семейния си живот, а и финансовите среди са много консервативни.

— Значи жена му е поискала да се разведат? Тя знаеше ли за Пейдж?

— За отношенията помежду им? Не, не вярвам. Но, изглежда, знаеше, че Артър й изневерява, и то не с жена. Вероятно заради това разводът беше толкова жесток за него. Артър трябваше да действа бързо, за да не даде възможност на жена си да каже на адвокатите си за своите подозрения. Тя му взе всичко. До последния долар. Артър сподели с мен като с най-близък приятел. Аз ви го казвам като нещо, което трябва да си остане между нас.

— Оценявам това, мистър Тийдман. Искам обаче да разберете, че ако Либерман е бил причината да взривят онзи самолет, ще трябва да използвам всички възможни средства, за да разнищя престъплението. Мога само да ви обещая, че няма да разкрия онова, което ми съобщихте, ако не засяга пряко разследването ми. Ако се окаже, че личният живот на Артър Либерман няма нищо общо, никой няма да научи за него. Съгласен ли сте?

— Да — кимна Тийдман. — Благодаря ви.

Сойър видя умората на събеседника си и реши да приключи по-бързо.

— Запознат ли сте с обстоятелствата около смъртта на Стивън Пейдж?

— Знам само каквото прочетох във вестниците.

— А знаете ли, че е бил заразен със СПИН?

Тийдман поклати глава.

— Само още два въпроса. Знаехте ли, че Либерман е бил безнадеждно болен от рак на панкреаса?

Тийдман кимна.

— Как се чувстваше? Отчаян? Съсипан?

Тийдман не отговори веднага. Седеше мълчаливо с ръце в скута.

— Всъщност Артър изглеждаше щастлив — каза той след малко.

— Имал е неизлечима болест и е бил щастлив?

— Знам, че звучи странно, но не бих могъл да го изразя по друг начин. Щастлив и облекчен.

Озадачен, Сойър благодари на Чарлс и си тръгна. Разговорът бе предизвикал десетки нови въпроси, без да даде нито един отговор.