Дейвид Балдачи
Тотален контрол (30)

30.

Когато Сидни влезе в стаята, Сойър и Джаксън станаха на крака. Сойър се сепна, когато я видя. Направи усилие да прибере стомаха си, ръката му несъзнателно се опита да приглади един упорит кичур. Когато отново я свали, имаше чувството, че не е част от тялото му. Двамата се представиха и се легитимираха. Сойър забеляза, че Сидни го погледна някак особено, преди да седне срещу тях.

Веднага прецени, че си я бива — красавица с ум и душа. Но имаше и още нещо. Би могъл да се закълне, че я е виждал някъде. Очите му се плъзнаха по тялото й. Черната рокля беше елегантна и съвсем подходяща за случая. Но подчертаваше някои предизвикателни извивки, а краката й, в черни чорапи, бяха не по-малко привлекателни. Лицето й беше прекрасно в отчаянието си.

— Мисис Арчър, не сме ли се виждали някога?

Изненадата й беше неподправена.

— Не мисля, мистър Сойър.

Той я погледна още веднъж, сви рамене и заговори бързо:

— Мисис Арчър, както вече обясних на баща ви, ужасно съжаляваме, че ви безпокоим в такъв момент, но трябваше да разговаряме с вас колкото е възможно по-скоро.

— Може ли да попитам за какво става дума? — Сидни бе включила на автопилот. Очите й зашариха неспокойно наоколо, най-накрая се спряха на Сойър. Заприлича й на стена, но пък изглеждаше искрен. При нормални обстоятелства би се доверила на този човек изцяло. Само че обстоятелствата далеч не бяха нормални.

Зелените й очи блестяха и Сойър трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи над задачата си. Беше като хипнотизиран. Опита се да разгадае дълбините им и установи, че плува в непознати води.

— Става дума за съпруга ви, мисис Арчър — отговори той почти веднага.

— Можем да си говорим на ти. Какво за съпруга ми? Нещо във връзка с катастрофата ли?

Сойър забави темпото. Изучаваше я, но без да личи. Всяка дума, всеки жест, всяка пауза бяха от значение. Това, което правеше в момента, често беше уморително и нерядко се оказваше напразно, но понякога даваше удивително добри резултати.

— Не е било катастрофа, Сидни — каза той накрая.

Светлината в очите й трепна, както осветените прозорци на къщите по време на буря. Устните й бяха леко отворени, но тя мълчеше.

— Самолетът е свален умишлено. Всички на борда, до последния човек, са били убити преднамерено.

Сойър замълча и се вгледа в лицето й. Сидни сякаш изключи и остана в това състояние близо минута. На лицето й беше изписан истински, неподправен ужас. Очите й изгубиха трескавия си блясък.

— Сидни? — обади се Сойър след малко. — Сидни?

Тя се стресна, върна се към реалността, но веднага пак се понесе някъде далеч. После изведнъж се наведе напред, улови глезените си и тялото й се разтърси неудържимо. Започна да стене. Сойър бързо отиде при нея и я улови за раменете.

— Донеси нещо… чай, вода, каквото и да е — нареди на Джаксън. — Рей, бързо!

Джаксън излезе.

Майката на Сидни напълни чаша вода и му я подаде. Бил Патерсън вдигна вестника и му показа заглавието.

— Затова е всичко, нали?

Най-горе с големи букви бе написано:

САМОЛЕТЪТ НА „УЕСТЪРН ЕЪРЛАЙНЗ“ СВАЛЕН УМИШЛЕНО. ВЛАСТИТЕ ПРЕДЛАГАТ НАГРАДА ОТ ДВА МИЛИОНА

— Джейсън и всички останали са били жертва на терористи, нали? — попита Бил Патерсън. Чу се тихото хлипане на жена му, която седеше на стола, закрила лице с ръце.

— Не сега, мистър Патерсън. — Тонът на Джаксън не търпеше възражение. Той излезе с чашата.

Пол Брофи междувременно бе излязъл навън, уж за да запали цигара, въпреки студа. Ако някой беше погледнал през прозореца, щеше да види, че говори по малкия си клетъчен телефон.

 

 

Сойър се принуди едва ли не да излее водата в гърлото на Сидни и най-накрая тя се съвзе и се надигна. Погледна го с благодарност.

— Сидни, повярвай ми, ако не беше толкова важно, щяхме да те оставим на спокойствие.

Тя кимна. Все още изглеждаше ужасно. Сойър изчака малко, докато събере мислите си, и зададе няколко безобидни въпроса за работата на Джейсън в „Трайтън Глоубъл“. Тя отговори спокойно и с видимо облекчение, макар и да бе озадачена. Сойър огледа обстановката и попита:

— Някакви финансови проблеми?

— За какво е всичко това? — на свой ред запита тя. Бе възвърнала самообладанието си. Спомни си думите на Джейсън, че ще й осигури всичко, което поиска.

— Налага се — отговори Сойър веднага, без никакво колебание и се вгледа в очите й. Сидни имаше чувството, че погледът му прогаря външната й обвивка, че чете мислите й и достига до съмненията, заровени някъде там, вътре. Даде си сметка, че трябва да е много внимателна.

— Разговаряме с всички близки на жертвите. Ако самолетът е свален заради някой на борда, трябва да разберем какви са били причините.

— Да — кимна Сидни. — Ще ви отговоря. Финансово бяхме по-добре от когато и да било преди.

— Сидни, ти си адвокат на „Трайтън“, нали?

— Да. Те са ми клиенти както още петдесетина други. Какво от това?

Сойър смени тактиката.

— Джейсън Арчър си е взел няколко дни отпуск, знаеш, нали?

— Аз съм му жена.

— Добре, в такъв случай може би ще успееш да ни обясниш защо е бил в самолета за Лос Анджелис? — Едва не я попита защо й е казал, че ще се качи на самолета, но за щастие не го направи.

Тонът на Сидни стана делови.

— Предполагам, че вече сте говорили с някого от „Трайтън“. Може би сте говорили и с Хенри Уортън. Джейсън ми каза, че заминава по работа на „Трайтън“. Сутринта, преди да замине, му припомних, че същия ден трябва да замина за Ню Йорк, за да се срещна с хората от „Трайтън“. Тогава Джейсън ми каза, че заминава за Лос Анджелис, защото му предлагали нова работа. Не искаше никой от „Трайтън“ да разбере, че ще пътува, и му обещах да си мълча. Знам, че не е много честна постъпка, но го направих.

— Само че не е имало никаква нова работа.

— Така е. — Сидни се отпусна назад.

— Като негова съпруга, имаш ли някаква представа защо всъщност е отивал в Лос Анджелис? Някакви подозрения?

Тя поклати глава.

— Значи това е всичко? Само толкова? И си сигурна, че няма нищо общо с „Трайтън“?

— Джейсън не говореше с мен за работата си.

— Защо? — Сойър копнееше за чаша кафе. Тялото му започваше да го предава след бодърстването при Харди.

— Моята фирма защитава интересите на няколко други компании, за които може да се каже, че са конкуренти на „Трайтън“. Все пак всички те, включително и „Трайтън“, са се отказали от претенции към нас, защото винаги когато е необходимо, издигаме „китайски стени“…

— Моля? — обади се Рей Джаксън. — „Китайски стени“ ли?

Сидни го погледна.

— Това означава прекратяване на всякакви контакти между адвокати от фирмата, които защитават интересите на конкуриращи се компании, дори безобидните разговори в коридора. Забранява се всякакъв достъп до информацията. Съответните данни могат да се използват само със специална парола, известна единствено на този, който ръководи работата по дадена сделка. Освен това поддържаме прецизна информация за условията по време на преговорите, защото сделките се променят бързо, а ние не искаме клиентите ни да изпадат в неочаквани ситуации. Човешката памет е слаба. Компютърната е доста по-добра. Теорията е, че една юридическа фирма може да се раздели на изолирани помежду си части, ако се наложи, за да се избегнат проблеми от този род. Затова използваме фразата „китайска стена“.

Сойър се приведе напред.

— А кои други фирми от тези, чиито интереси защитавате, са конкуренти на „Трайтън“?

Сидни се замисли за момент. Веднага й дойде наум едно име, но не знаеше дали трябва да го съобщи. Ако го направеше, разговорът би могъл да приключи.

— Групировката „Ар Ти Джи“.

Сойър и Джаксън се спогледаха.

— Кой от вашата фирма се занимава с „Ар Ти Джи“? — попита Сойър.

— Филип Голдман — отвърна Сидни.

Сойър беше сигурен, че долови особен блясък в очите й.

 

 

Студът бе започнал да прониква през скъпите ръкавици на Пол Брофи, който все още беше пред къщата.

— Не, нямам представа какво става — каза той по телефона. По линията долетя водопад от укори заради декларираното неведение и Брофи се видя принуден да отдалечи слушалката от ухото си. — Чакай малко, Филип. Това е ФБР. Въоръжени са, нали? Самият ти не очакваше подобно нещо, как бих могъл да го предвидя аз?

Възхищението от интелектуалното му превъзходство явно успокои Филип Голдман, защото Брофи отново залепи телефона за ухото си.

— Да, сигурен съм, че беше той. Познах гласа му, а освен това тя няколко пъти се обърна към него по име. Записах всичко. Брилянтен ход, не мислиш ли? Какво? Да, разбира се, че смятам да стоя тук колкото може повече. Добре, ще ти се обадя пак след няколко часа.

Брофи остави телефона, разтри премръзналите си пръсти и влезе в къщата.

 

 

Сойър наблюдаваше Сидни Арчър внимателно. Тя нервно стискаше ръце. Чудеше се дали да пусне бомбата — да й каже, че Джейсън Арчър със сигурност не е погребан в кратера във Вирджиния. След дълга вътрешна борба разумът победи чувствата. Той стана и подаде ръка.

— Благодаря за разговора, Сидни. Ако си спомниш нещо, което според теб би могло да ни помогне, обади се на някой от тези телефони по всяко време. — Подаде й картичката си. — Домашният ми номер е на гърба. Ще ми дадеш ли някакви свои координати, където мога да те открия?

Сидни затършува в чантата си и намери своя визитка.

— Още веднъж, съжалявам за мъжа ти — каза Сойър. Беше истина. Ако Харди беше прав, това, което тази жена преживяваше в момента, щеше да е като разходка в парка в сравнение с изпитанията, които я очакваха в бъдеще. Рей Джаксън излезе. Сойър понечи да го последва, но Сидни го улови за ръкава и го спря.

— Мистър Сойър?

— Наричай ме Лий.

— Лий… не съм толкова глупава, че да не си давам сметка колко съмнително изглежда всичко това.

— Нито за миг не съм си помислил, че си глупава, Сидни. — Гледаше я с респект, макар и думите му да не прозвучаха съвсем убедително.

— Има ли някаква причина да подозирате, че мъжът ми е бил замесен в нещо… — тя замълча и преглътна, за да произнесе немислимото — … в нещо незаконно?

Сойър се вгледа в нея и чувството, че я е виждал някъде, постепенно прерасна в убеденост.

— Сидни, засега ще кажа само, че действията на мъжа ти, преди да се качи на самолета, ни създават някои проблеми.

Сидни си спомни излизанията на Джейсън през нощта, работата му до късно.

— Случило ли се е нещо нередно в „Трайтън“?

Сойър забеляза безпокойството й. Въпреки че нямаше навик да говори напразно, нещо го подтикваше да й каже всичко, което знае. Устоя на изкушението.

— Сидни, разследването продължава. Не мога да говоря сега.

Тя отстъпи назад.

— Разбирам.

— Ще поддържаме връзка.

Сойър излезе, а Сидни си спомни последните думи на Нейтън Гембъл след срещата им. Изведнъж я обзе страх. Обгърна раменете си с ръце и се приближи до камината.

При обаждането на Джейсън първоначално бе изпаднала в еуфория. Никога не бе изпитвала такава радост. Но малкото неща, които й каза по-късно, отново я тласнаха в бездната. Беше напълно объркана и безпомощна, но и напълно лоялна към съпруга си — доста тежка емоционална смес. Питаше се какви ли изненади ще донесе утрешният ден.

 

 

Когато двамата агенти тръгнаха към вратата, за тях се залепи Пол Брофи, който не престана да говори.

— Така че моята фирма, естествено, би искала да научи, ако Джейсън Арчър е направил нещо нередно в „Трайтън Глоубъл“. — Най-накрая Брофи млъкна. В погледа му се четеше надежда.

Сойър продължи напред.

— Мога да си представя. — Агентът от ФБР спря пред кадилака на Бил Патерсън, който беше паркиран на алеята. Опря крак на бронята, за да завърже обувката си, и прочете рекламната лепенка на стъклото: „МЕЙН, НАЙ-ДОБРОТО МЯСТО ЗА ПОЧИВКА.“ Кога за последен път почивах, помисли си. Наистина си загазил, след като дори не можеш да си спомниш.

— Как каза, че ти беше името? — обърна се той към адвоката, който бе спрял и го чакаше.

Брофи погледна пътната врата и се приближи.

— Брофи. Пол Брофи. — И добави забързано: — Както казах, аз съм от нюйоркската кантора и нямам почти нищо общо със Сидни Арчър.

Сойър го изгледа.

— И въпреки това си дошъл от толкова далеч за възпоменателната служба? Нали това каза?

Брофи погледна единия, после другия. Рей Джаксън присви очи презрително. Този човек го изпълваше с отвращение.

— Всъщност аз съм тук като представител на фирмата. По задължение, така да се каже. Сидни Арчър всъщност не е на пълен работен ден, а аз и бездруго трябваше да дойда по работа, така че…

Сойър се вторачи в един облак над къщата.

— Наистина ли? Трябва да знаеш, че вече успях да науча едно-друго за мисис Арчър. Според хората, с които разговарях, тя е един от най-добрите адвокати в „Тайлър, Стоун“. Независимо дали е на пълен работен ден, или не. Всъщност поисках от трима души във фирмата, независимо един от друг, да посочат кои са според тях петимата най-добри адвокати. Знаеш ли какво се получи? Въпросната дама фигурираше и в трите списъка. — Изгледа Брофи с насмешка и добави: — Чудно защо, но твоето име изобщо го нямаше.

Брофи се смути, но Сойър нямаше време за губене.

— Значи си тук от известно време? — попита той и кимна към къщата на семейство Арчър.

— От около час, защо? — Тонът на Брофи издаваше наранените му чувства.

— Докато беше тук, случи ли се нещо необикновено?

На Брофи ужасно му се искаше да каже на агентите, че е записал на лента гласа на мъртвеца, но информацията беше твърде ценна, за да я предостави ей така.

— Не. Тя е потисната и уморена или поне така изглежда.

— Какво искаш да кажеш? — Джаксън свали тъмните си очила и се вторачи в Брофи.

— Нищо. Всъщност не познавам Сидни много добре. Нямам представа какви са били отношенията й с мъжа й.

— Аха. — Джаксън присви устни и отново си сложи очилата. — Готов ли си, Лий? — попита той. — На този тук му е студено. Трябва да се прибере, за да се стопли. — Обърна се към Брофи и добави: — Хайде, влез вътре и изкажи съболезнованията си на вдовицата, която едва познаваш.

Джаксън и Сойър тръгнаха към колата си. Физиономията на Брофи се зачерви от яд. Той погледна назад към къщата още веднъж и извика след двамата:

— Спомних си и още нещо. Някой й се обади по телефона.

Агентите се обърнаха едновременно.

— Какво? — попита Сойър. Слепоочията му пулсираха от безсъние и му бе писнало да слуша този палячо. — Кой се обади?

Брофи се приближи и заговори тихо, като от време на време поглеждаше към къщата.

— Около две минути преди да дойдете. Вдигна бащата на Сидни и онзи каза, че е Хенри Уортън. — Агентите се спогледаха озадачено. — Това е шефът на „Тайлър, Стоун“.

— Е, и? — обади се Джаксън. — Какво толкова необикновено има в това?

— Аз си помислих същото, само че…

Търпението на Сойър бе на изчерпване.

— Само че какво? — попита той ядосано.

— Не знам дали имам право да ви кажа.

Тонът на Сойър се нормализира, но заплахата в гласа му не изчезна.

— Брофи, тук е доста студено, за да се занимаваме с глупости, така че те моля най-учтиво да ми кажеш каквото има и това е последният път, когато те моля учтиво.

Сойър се наведе към уплашената физиономия на Брофи, а Джаксън застана плътно зад него.

— Докато говорехте със Сидни Арчър, аз се обадих на Хенри Уортън — отговори Брофи веднага и замълча драматично. — Когато споменах разговора му със Сидни, той се изненада. Не й се бил обаждал. От друга страна, когато тя излезе от стаята след разговора, беше пребледняла като платно. Помислих си, че ще припадне. Баща й също го забеляза и се притесни.

— Ако в деня на погребението на жена ми на вратата почука ФБР, и аз сигурно ще се притесня — отбеляза Джаксън. Едната му ръка се свиваше и отпускаше. Едва се сдържаше да не я стовари върху физиономията на Брофи.

— Да, но според баща й тя е изглеждала толкова зле, преди да й каже, че сте дошли. — Беше измислил всичко това, но, така или иначе, не появата на двамата агенти беше разстроила Сидни.

Сойър обърна глава към къщата, после погледна Джаксън. Рей повдигна вежди едва забележимо. Сойър се вторачи в лицето на Брофи. Ако този тип лъготеше… Но, не… Очевидно казваше истината или поне по-голямата част от нея. Просто умираше да им съобщи нещо, което да свали Сидни Арчър от висините. Сойър не даваше пет пари за личните чувства на Брофи. Интересуваше го обаждането по телефона.

— Благодаря за информацията, Брофи. Ако си спомниш нещо друго, обади ми се на тези номера. — Подаде му картичка и тръгна към колата.

Когато останаха сами в колата, Сойър каза на Джаксън:

— Искам да наблюдавате Сидни Арчър непрекъснато. Искам да провериш всички обаждания от и до дома й през последните двайсет и четири часа, като започнеш от това, за което спомена онзи мухльо.

Джаксън се загледа през прозореца.

— Мислиш ли, че може да се е обадил мъжът й?

— Мисля, че след ужасите, които е преживяла, само нещо наистина голямо би могло да я извади от равновесие. До такава степен.

— Значи наистина е смятала, че е умрял?

Сойър сви рамене.

— В момента не желая да правя никакви заключения. Ще я наблюдаваме и ще чакаме да видим какво ще се случи. Интуицията ми подсказва, че Сидни Арчър ще се окаже доста интересно късче от мозайката.