Дейвид Балдачи
Тотален контрол (17)

17.

Униформеният пазач придружи Лий Сойър през голямото фоайе на сградата, в която беше седалището на Федералния резерв, на Конститюшън Авеню. Сойър реши, че мястото напълно отговаря на огромното влияние, което имаше обитателят му. Качиха се на втория етаж и спряха пред масивна дървена врата. Униформеният почука. До ушите им достигна „влез“. Сойър отвори вратата и се оказа в голям, луксозно обзаведен кабинет. Извисяващите се до тавана библиотеки, тъмните мебели и гипсовите орнаменти по тавана вдъхваха респект. Върху масивното, тапицирано с кожа бюро светеше лампа с абажур. Миришеше на дим от пури. Сойър видя сивкавите кълба, увиснали във въздуха като привидения. Обстановката му напомняше кабинетите на професорите от колежа. В камината гореше слаб огън.

Един възпълен мъж се завъртя на стола и застана с лице към него. Масивно червендалесто лице, светлосини очи, превърнати в тънки цепки от увисналите клепачи, и най-гъстите вежди, които Сойър някога бе виждал. Косата му беше гъста и побеляла, носът — широк, а върхът му беше дори още по-червен. За момент Сойър си помисли, че е попаднал при Дядо Коледа.

Мъжът стана от стола си и силният му глас, който изпълни стаята, разсея всякакви подобни мисли.

— Агент Сойър, аз съм Уолтър Бърнс, заместник-председател на борда на Федералния резерв.

Сойър пристъпи напред и стисна месестата му ръка. Бърнс беше висок колкото него, метър и осемдесет, но тежеше поне с трийсет килограма повече. Посочи стол и Сойър седна. Домакинът се върна на мястото си и Сойър забеляза, че движенията му са плавни, както на повечето пълни хора.

— Благодаря, че ме приехте, сър.

Бърнс го изгледа с пронизващите си очи.

— Да разбирам ли намесата на вашата институция като знак, че самолетът не е паднал поради механичен или друг подобен проблем?

— Проверяваме всички възможни версии. В момента нищо не е изключено, мистър Бърнс. — Лицето на Сойър беше безизразно.

— Името ми е Уолтър, агент Сойър. Тъй като и двамата сме част от системата, наречена федерално управление, мисля, че ни е позволено удоволствието да си говорим на „ти“.

Сойър се усмихна.

— Моето име е Лий.

— С какво мога да ти бъда полезен, Лий?

Леденият дъжд забарабани по прозорците и сякаш изведнъж стана студено. Бърнс отиде до камината и кимна на Сойър да премести стола си там. Хвърли в огъня няколко цепеници, които извади от месингова кофа, а Сойър отвори бележника и прегледа записките си.

— Истината е, че малцина извън финансовите кръгове знаят с какво точно се занимава Федералният резерв.

Бърнс разтри едното си око и на Сойър му се стори, че се киска.

— Ако бях хазартен тип, щях да се обзаложа, че половината от населението на страната няма представа за съществуването на системата на Федералния резерв и че девет от всеки десет души нямат понятие какви функции изпълнява. Трябва да призная, че намирам тази липса на популярност за много приятна.

Сойър се замисли, после се наведе към по-възрастния мъж и попита направо:

— Кой би спечелил от смъртта на Артър Либерман? Не в личен план, а от професионална гледна точка, като председател на Федералния резерв.

Очите на Бърнс се разшириха и от цепки се превърнаха в полукръгове — повече не можеше да ги отвори.

— Намекваш, че някой е гръмнал самолета, за да премахне Артър? Ако не възразяваш, според мен това звучи доста пресилено.

— Не казвам, че се е случило това. В момента проверяваме всички възможни версии. — Сойър говореше тихо, сякаш се страхуваше, че някой може да подслушва. — Истината е, че прегледах списъка на пътниците и твоят колега се оказа единственият висш държавен служител на борда. Ако самолетът е свален от взривно устройство, логично е да се предположи, че целта е била да бъде убит шефът на Федералния резерв.

— А не може ли да е било обикновен терористичен акт и Артър да се е оказал на борда по една случайност?

Сойър поклати глава.

— Ако наистина става дума за саботаж, не смятам, че Либерман се е оказал в самолета случайно.

Бърнс се облегна и бавно изпъна краката си към камината.

— Боже! — промърмори той и се втренчи в огъня. Двамата мълчаха близо минута.

Най-накрая Сойър се раздвижи.

— Едва ли е нужно да казвам изрично, че този разговор е крайно поверителен.

Бърнс се обърна рязко към него.

— Лий, бива ме да пазя тайни.

— Е, да се върнем на въпроса. Кой печели?

Бърнс се замисли.

— Икономиката на нашата страна е най-силната в целия свят. Накъдето тръгне Америка, натам върви и светът. Ако чужда държава, враждебно настроена към Америка, реши да навреди на икономиката й и да разтърси световните финансови пазари, може да предприеме подобно действие. Фактически резултатът ще е такъв. Не се съмнявам, че на пазара ще има сериозни сътресения, ако се разбере, че Либерман е бил убит предумишлено. — Бърнс поклати тъжно глава. — Не смятах, че ще доживея подобно нещо.

— А в страната има ли някой, който би искал той да не е между живите? — попита Сойър.

— Още от създаването на Федералния резерв витаят възможни хипотези за заговори и те звучат толкова правдоподобно, колкото и да са безсмислени, че немалко хора, сигурен съм, гледат на тях съвсем сериозно.

Сойър присви очи.

— Хипотези за заговори?

Бърнс се прокашля шумно.

— Има хора, които смятат, че Федералният резерв всъщност е инструмент на богатите фамилии по целия свят да държат бедните там, където им е мястото. Или пък че получаваме заповеди от малка група едри банкери. Чувал съм дори предположението, че сме пионки в ръцете на извънземни, които са инфилтрирани в най-високите етажи на властта. Между другото, в акта ми за раждане пише Бостън, Масачузетс.

Сойър поклати глава.

— Звучи налудничаво.

— Точно така. Като че ли икономика, в която се въртят седем трилиона долара и работят сто милиона души, може да бъде управлявана тайно от шепа магнати с костюми.

— Възможно ли е някаква група, която вярва в подобни глупости, да е убила Либерман за отмъщение или наказание?

— Ето какво… малко правителствени институции будят повече страх и неразбиране от Федералния резерв. Когато спомена тази възможност, казах, че звучи пресилено. Сега ми се струва, че първоначалната ми реакция не е била правилна. Но да свалят цял самолет…

Бърнс поклати уморено глава.

Сойър записа нещо в бележника си.

— Бих искал да науча повече за Либерман.

— Артър Либерман беше добре известен във висшите финансови кръгове. Години наред, преди да се заеме с държавна работа, беше един от най-добрите играчи на Уолстрийт. Наричаше нещата с истинските им имена и най-често беше прав в преценките си. Още когато оглави борда, направи поредица елегантни ходове, с които разтърси пазарите и показа кой е шефът. — Бърнс млъкна и хвърли още една цепеница в огъня. — Всъщност той управляваше по начина, по който бих искал да го управлявам аз, ако бях на негово място.

— Имаш ли представа кой може да наследи Либерман на поста?

Бърнс поклати глава.

— Не.

— Нещо необичайно да се е случило тук по времето, когато Либерман замина за Лос Анджелис?

Бърнс сви рамене.

— На петнайсети ноември имахме заседание на ФКСП, но то беше редовно и се проведе по график.

Сойър го погледна учудено.

— ФКСП?

— Федерална комисия по свободния пазар. Това е комисията, която формира политиката ни.

— Какво се решава на тези заседания?

— Ами… казано с две думи, седмината членове на борда на гуверньорите и директорите на пет от дванайсетте банки на Федералния резерв преглеждат нужната финансова информация и решават какво трябва да се предприеме във връзка с паричната маса и лихвените проценти.

Сойър кимна.

— Когато Федералният резерв повиши или намали лихвения процент например, цялата икономика се свива или разширява.

— Поне ние си мислим така — каза Бърнс с насмешка. — Действията ни невинаги водят до желания резултат.

— На последното заседание на комисията случи ли се нещо необичайно?

— Не.

— Можеш ли да ми кажеш съвсем общо кой какво каза на заседанието? Може би звучи неуместно, но ако открием мотив, ще е по-лесно да се доберем до този, който е извършил престъплението.

Гласът на Бърнс се издигна с цяла октава.

— Невъзможно. Разискванията на комисията са абсолютно секретни. Не мога да ги обсъждам с теб или с когото и да било друг.

— Уолтър, няма да настоявам повече, но ако на това заседание е било обсъждано нещо, което има отношение към разследването на ФБР, можеш да си сигурен, че ще се доберем до него. — Сойър се вторачи в очите му и не отмести поглед, докато Бърнс не сведе глава.

— Месец, месец и половина след заседанията се публикува кратко съобщение за разискванията, но само след като е минало следващото заседание. Резултатите, независимо дали са предприети конкретни действия, или не, се публикуват още същия ден.

— Прочетох във вестника, че Федералният резерв е оставил лихвените проценти непроменени.

Бърнс сви устни и го изгледа.

— Точно така. Не променихме лихвените проценти.

— А как всъщност ги променяте?

— Има два лихвени процента, които Федералният резерв може да регулира. Единият засяга междубанковия пазар. Има се предвид лихвата, която вземат банките, когато дават заеми на други банки, за да покрият изискванията за резервите. Когато този процент се промени, лихвите по депозитите, съкровищните бонове, ипотеките и търговските ценни книжа също се променят много скоро. Желаният лихвен процент се определя на заседанията на комисията. Тогава нюйоркската банка на Федералния резерв, чрез бюрото си за вътрешна търговия, купува или продава държавни ценни книжа, така че да ограничи или увеличи наличността на средства, достъпни за банките. По този начин тя поддържа новия лихвен процент. Наричаме го увеличаване или намаляване на ликвидността. Точно така Артър улови бика за рогата, когато стана шеф. Променяше този лихвен процент по непредвидим за пазара начин. Вторият лихвен процент, който Федералният резерв може да променя, е сконтовият. Засяга лихвата, която начислява Федералният резерв, когато дава заеми на банките. Тя обаче има ограничено значение, защото се прилага само при спешни заеми за спасяване на положението. Наричаме го „прозорец за крайни случаи“. Банките, които прибягват до това средство твърде често, стават обект на повишено внимание, защото в банковите кръгове подобно нещо се смята за признак на слабост. Поради тази причина повечето банки предпочитат да вземат заеми от други банки, макар и при малко по-висока лихва.

Сойър реши да смени посоката.

— Добре, а самият Либерман държал ли се е странно? Нещо да го е притеснявало? Да са го заплашвали?

Бърнс поклати глава.

— Пътуването до Лос Анджелис… беше ли в реда на нещата, или замина неочаквано?

— Съвсем в реда на нещата. Артър трябваше да се срещне с Чарлс Тийдман, директора на банката на Федералния резерв в Сан Франциско. Артър посещаваше директорите редовно, а освен това с Чарлс бяха приятели.

— Един момент… след като Чарлс Тийдман е бил директор на банката в Сан Франциско, защо Либерман е заминал за Лос Анджелис?

— Там имаме клон. Освен това Чарлс и жена му живеят в Лос Анджелис и Артър щеше да им гостува.

— Но нали се е срещнал с Тийдман на заседанието през ноември?

— Така е, само че срещата в Лос Анджелис беше планирана доста време преди това и фактът, че трябваше да се състои малко след заседанието на комисията, е чиста случайност.

— Нещо друго, което би могло да ми бъде полезно?

Бърнс помисли малко и пак поклати глава.

— Не мога да си представя с какво Артър би предизвикал подобно безумство.

Сойър стана и стисна ръката на Бърнс.

— Благодаря за информацията, Уолтър.

Обърна се, за да излезе, но Бърнс го улови за рамото.

— Лий, информацията, с която разполагаме във Федералния резерв, е толкова ценна, че и най-малката недискретност би могла да донесе невероятни печалби на хора, които не заслужават. Предполагам, че през годините съм се научил да държа устата си затворена, за да избегна подобно събитие.

— Разбирам.

Сойър закопча палтото си, а Бърнс улови дръжката на вратата с месестата си ръка.

— Вече имате ли заподозрени?

Агентът се обърна към него.

— Съжалявам, Уолтър, но ние, във ФБР, също имаме тайни.

 

 

Хенри Уортън седеше зад бюрото си и нервно потрепваше с крак по покрития с килим под. Шефът на „Тайлър, Стоун“ беше дребен на ръст, но голям като адвокат. След като трийсет и пет години бе защитавал интересите на елитния американски бизнес, не беше никак лесно да го уплашиш. Въпреки това обаче човекът, който седеше пред него сега, почти бе успял.

— И какво ти каза тя? Въобще не е знаела, че мъжът й е в самолета? — попита Уортън.

Нейтън Гембъл се взираше в ръцете си с полузатворени очи. Изведнъж погледна към Уортън и го накара да трепне.

— Само това я попитах.

Уортън поклати тъжно глава.

— Да, разбирам. Когато говорих с нея, беше съсипана. Горката жена. Такъв удар, най-неочаквано… И…

Уортън млъкна, защото Гембъл стана рязко и отиде до прозореца зад гърба му. Вашингтон бе огрян от обедното слънце.

— Хенри, мина ми през ум, че ще е по-добре останалите въпроси да зададеш ти.

Гембъл заразглежда многобройните дипломи от престижни университети, покриващи почти изцяло едната стена на просторния кабинет.

— Много впечатляващо. Аз не съм завършил и средно училище. Не знам дали знаеш. — Погледна адвоката през рамо.

— Не знаех — каза Уортън тихо.

— Е, мисля, че се справям добре за изхвърлен от училище. — Гембъл сви едрите си рамене.

— Меко казано. Твоят успех е невероятен.

— Започнах от нула, може би и ще свърша така. — Гембъл подравни една от дипломите и се обърна към Уортън: — Да се върнем на темата. За мен беше очевидно, че Сидни Арчър е знаела къде е мъжът й.

— Мислиш, че те е излъгала? Нейтън, моите уважения, но просто не мога да повярвам — изгледа го удивено Уортън.

— Джейсън Арчър работеше по един от големите ми проекти. Систематизираше финансовите документи на „Трайтън“ за сделката със „Сайбърком“. Този тип беше компютърен гений. Имаше достъп до всичко. Всичко! — Гембъл насочи пръст към Уортън, който потри нервно ръце. — Хенри, знаеш, че тази сделка трябва да стане. Поне това ми повтарят всички.

— Направо идеалният брак — осмели се да се обади Уортън.

— Може да се каже. — Гембъл извади пура и отдели известно време, за да я запали. Издуха дима към Уортън. — Както и да е. От една страна, Джейсън Арчър е в течение на всичките ми дела, от друга страна, Сидни Арчър води преговорите по сделката. Разбираш ли какво ти казвам?

Уортън направи озадачена физиономия.

— Боя се, че не. Аз…

— Има и други компании, които не по-малко от мен искат да купят „Сайбърком“. Готови са да дадат много пари, за да се доберат до условията, които предлагам. Ако успеят, ще се намесят и ще ме прецакат. Не обичам да ме прецакват, особено по този начин. Разбираш ли?

— Да, естествено, Нейтън. Но как…

— Знаеш много добре, че една от фирмите, които искат да сложат ръка на „Сайбърком“, е „Ар Ти Джи“.

— Нейтън, ако намекваш, че…

— Твоята фирма също така защитава интересите и на „Ар Ти Джи“.

— Нейтън, знаеш, че съм се погрижил за това. Нашата фирма не представя „Ар Ти Джи“ по офертата й за „Сайбърком“.

— Но Филип Голдман все още е съдружник там, нали? И продължава да е тежката артилерия на „Ар Ти Джи“?

— Разбира се. Не бихме могли да поискаме от него да напусне. Това е обикновен конфликт на интереси между клиентите ни и сме взели всички необходими мерки. Филип Голдман не работи с „Ар Ти Джи“ по офертата за „Сайбърком“.

— Следиш ли го по двайсет и четири часа на денонощие, подслушваш ли телефона му, четеш ли кореспонденцията му, наблюдаваш ли сътрудниците му?

— Разбира се, че не!

— Тогава не можеш да си абсолютно сигурен, че не работи за „Ар Ти Джи“ срещу мен, нали?

— Дал ми е думата си — отвърна Уортън троснато. — Освен това имаме начини да контролираме нещата.

— Все едно, не можеш да знаеш какво са си наумили съдружниците ти, включително и Сидни Арчър, нали?

— Тя е един от най-почтените хора, които някога съм срещал. Да не говорим за ума й. — Уортън се наежи.

— И в същото време не знае, че мъжът й е тръгнал за Лос Анджелис, където по една случайност е централата на „Ар Ти Джи“. Интересно съвпадение, не мислиш ли?

— Не можеш да обвиняваш Сидни за действията на мъжа й.

Гембъл извади пурата от устата си и съсредоточено махна едно мъхче от сакото си.

— На колко възлизат годишните сметки на „Трайтън“ при вас, Хенри? Двайсет милиона? Четирийсет милиона? Мога да проверя точната цифра, когато се върна в офиса. Горе-долу толкова, нали? — Гембъл стана. — Познаваме се от доста време, Хенри. Наясно си как действам. Ако някой си мисли, че може да ме измами, греши. Може и да мине известно време, но след това ножът се обръща в обратна посока и реже два пъти по-дълбоко, отколкото е порязал мен. — Остави пурата си на бюрото, подпря се на длани и се наведе напред, само на сантиметри от лицето на Уортън. — Ако загубя „Сайбърком“ само защото собствените ми хора са ме предали, когато се заема с отговорните за провала, ще им се стори, че са попаднали в придошлата Мисисипи. Ще има множество потенциални жертви, повечето от които ще са напълно невинни, само че няма да имам време да гледам кой какъв е. Разбираш ли ме?

Тонът на Гембъл беше тих и спокоен, но въпреки това Уортън се почувства като ударен с гигантски юмрук. Вторачи се в боса на „Трайтън“ и преглътна мъчително.

— Струва ми се, че те разбирам.

Гембъл облече палтото си и взе пурата.

— Приятен ден, Хенри. Когато говориш със Сидни, поздрави я от мен.

 

 

В един часа следобед Сидни Арчър изкара джипа от паркинга на мотела и подкара бързо към шосе 29. Мина покрай мемориалния спортен комплекс, където някога бе играла тенис, докато се бореше с юридическото образование. Остави колата в подземния гараж на „Ъгъла“ — комплекс с множество книжарници, ресторанти и барчета, любимо свърталище на студентите. Влезе в едно кафене и си поръча кафе и „Вашингтон Поуст“. Седна на една от масичките и едва не падна от стола. Заглавието беше написано с едри черни букви почти на цялата първа страница, за да привлече вниманието, което съдържанието заслужаваше:

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА БОРДА НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ УБИТ ПРИ САМОЛЕТНА КАТАСТРОФА.

Имаше и снимка на Либерман. Поразиха я проницателните му очи.

Сидни прочете репортажа бързо. Либерман бе сред пътниците на полет 3223. Пътувал до Лос Анджелис редовно всеки месец. Шейсет и две годишният разведен Либерман бил шеф на Федералния резерв от четири години. Вестникът отделяше много място на забележителната му финансова кариера и на уважението, с което се ползвал по целия свят. За смъртта му се съобщавало толкова късно, защото правителството полагало усилия да се избегнат сътресения във финансовите кръгове. Въпреки тези усилия пазарите по целия свят започвали да реагират. Най-накрая се съобщаваше, че погребението ще бъде на следващия ден във Вашингтон.

Имаше още едно кратко съобщение за катастрофата. Нямало нови данни за причините, но разследването продължавало. Проучвали се всички възможни версии — климатични условия, повреда, саботаж. Засега не можело да се каже нищо определено.

Сидни допи кафето, захвърли вестника и извади клетъчния телефон от чантата си. Набра номера на родителите си и известно време поприказва с Ейми, която все още се притесняваше от телефона и каза едва няколко думи. След това поговори с майка си и баща си. После прослуша съобщенията на телефонния секретар. Бяха се натрупали доста, но едно от тях се открояваше на фона на останалите: Хенри Уортън. Фирмата щедро й позволяваше да си остане у дома колкото е необходимо, за да превъзмогне тази лична трагедия. Сидни беше убедена, че и цял живот няма да й е достатъчен. Гласът на Хенри звучеше тревожно и тя знаеше какво означава това — Нейтън Гембъл го бе посетил.

Набра познатия номер и я свързаха с кабинета на Уортън. Докато го чакаше да се обади, положи усилия да овладее нервите си. Уортън можеше да бъде чудовище или вдъхващ страхопочитание учител в зависимост от това дали е благоразположен към теб, или не. Винаги я бе подкрепял. А сега? Чу гласа му и пое дълбоко въздух.

— Здравей, Хенри.

— Сид, как си?

— Още не мога да осъзная какво се е случило, честно казано.

— Може би така е по-добре. Засега поне. Ще издържиш. Може да ти се струва невероятно, но ще издържиш. Ти си силна.

— Благодаря за подкрепата, Хенри. Чувствам се зле, че ви изоставих така. Сделката със „Сайбърком“…

— Знам, Сидни. Не се тревожи.

— Кой ще поеме нещата? — Не искаше да започне с Гембъл в самото начало.

Уортън не отговори веднага. Когато заговори, гласът му беше притихнал.

— Сид, какво ще кажеш за Пол Брофи?

Въпросът я свари неподготвена, но пък й осигуряваше известна отсрочка. Може би пък Гембъл не бе разговарял с Хенри?

— Пол ми допада, Хенри.

— Да, да, зная. Той е приятен човек, омагьосва клиентите, бива го в приказките…

— Искаш да знаеш дали може да оглави екипа по сделката със „Сайбърком“? — прекъсна го Сидни.

— Както знаеш, досега той беше в играта. Сега обаче трябва да излезе на по-високо ниво. Искам колкото е възможно по-малко хора да имат достъп до сделката. Знаеш защо. Знаеш също, че имаме потенциален проблем с Голдман и участието му в „Ар Ти Джи“. Не искам да има дори намек за непочтеност. Освен това желая да поверя операцията на човек, който наистина може да се справи със задачата. Бих искал да чуя мнението ти за него.

— Този разговор между нас ли ще си остане?

— Разбира се.

Сидни заговори авторитетно, доволна, че има възможност да анализира нещо друго, а не собствената си загуба.

— Хенри, знаеш много добре, че сделките като тази приличат на шахматна партия. Трябва да предвиждаш пет-десет хода. И няма шанс да се поправиш, ако сгрешиш. Пол има прекрасно бъдеще във фирмата, но не притежава нужната широта на погледа, нито пък усет за подробностите. Мястото му не е сред хората, които ще финализират сделката със „Сайбърком“.

— Благодаря ти, Сидни. Аз мислех същото. Ще поверя сделката на Роджър Егерт.

— Той е първокласен специалист.

— Изказа се много ласкаво за работата ти досега. Мисля, че употреби фразата „съвършено на място“. — Уортън замълча за миг. — Сидни, трябва да те помоля нещо, макар и ужасно да не ми се иска.

— Какво, Хенри?

Чу го как въздъхна.

— Можеш ли да отделиш малко време, за да поговориш с Егерт? Той е навлязъл доста дълбоко в материята, но ако го подковеш по въпросите на стратегията и тактиката, цена няма да имаш. Сидни, нямаше да искам това от теб, ако не беше толкова важно. Във всеки случай ще трябва да му дадеш паролата за достъп до главния файл в компютъра.

Сидни закри слушалката с длан и въздъхна. Знаеше, че Хенри не беше лош човек, но бизнесът за него беше преди всичко останало.

— Ще му се обадя още днес, Хенри.

— Няма да го забравя, Сидни.

Звукът заглъхна и тя излезе от кафенето, за да приема сигнала по-добре. Навън тонът на Хенри Уортън й се строи леко променен.

— Тази сутрин при мен дойде Нейтън Гембъл.

Сидни спря и се облегна на тухлената стена на кафенето. Затвори очи и стисна зъби до болка.

— Изненадана съм, че е чакал толкова дълго.

— Беше малко объркан, за да не използвам по-силна дума. Твърдо е убеден, че си го излъгала.

— Хенри, знам, че нещата не изглеждат добре. — Замълча за момент и реши да говори направо. — Джейсън ми каза, че заминава за Лос Анджелис, защото му предлагали нова работа. Ясно е, че не би искал това да се разбере в „Трайтън“. Накара ме да се закълна, че няма да казвам на никого. Затова не казах на Гембъл.

— Сид, ти си адвокат на „Трайтън“. Няма тайни, които…

— Стига, Хенри, тук става дума за съпруга ми. „Трайтън“ нямаше да пострада, договорът му позволяваше да напусне, когато си пожелае.

— Сидни, не ми е приятно да ти го кажа, но Гембъл намекна, че подозира Джейсън в кражба на фирмени тайни.

— Джейсън никога не би направил подобно нещо!

— Не е там въпросът, а как нашият клиент възприема ситуацията. Фактът, че си излъгала Нейтън Гембъл, не ни помага никак. Знаеш ли какво ще стане с фирмата, ако Нейтън реши да изтегли сметката на „Трайтън“? Не си мисли, че не би го направил. — Уортън постепенно повишаваше тон.

— Хенри, когато Гембъл поиска да се свържа с Джейсън по телефона, имах на разположение само две минути, за да мисля.

— Добре, за бога, защо не призна на Гембъл истината? Както сама каза, Джейсън е бил в правото си.

— Защото няколко секунди след това разбрах, че мъжът ми е умрял!

Двамата замълчаха, но напрежението бе осезаемо.

— Мина известно време — напомни й Уортън. — След като не си искала да кажеш на тях, можеше да се довериш поне на мен. Щях да уредя нещата. И сега си мисля, че ще се оправя. Гембъл не може да се сърди на нас, че мъжът ти е искал да си смени службата. И не смятам, че в бъдеще ще приеме с радост да движиш работите му. Може би е добре, че известно време ще си в отпуск.

Когато проговори, гласът на Сидни едва се чуваше. Имаше чувството, че някой е натикал в гърлото й огромен юмрук.

— Хенри, не можеш да кажеш на Гембъл за новата работа на Джейсън.

— Ще ми обясниш ли защо?

— Защото научих, че Джейсън не е заминал, за да си урежда ново място. Явно… — Тя замълча, за да потисне риданието си. — Излъгал ме е.

Сега в гласа на Уортън имаше гняв.

— Нямаш представа каква вреда може да нанесе всичко това на фирмата.

— Хенри, не знам какво става. Казвам ти това, което знам, а то не е много.

— Какво според теб трябва да кажа на Гембъл? Той очаква отговор от мен.

— Прехвърли топката при мен, Хенри. Кажи му, че не можеш да се свържеш с мен. Не се обаждам. Няма да се върна в офиса, докато нещата не се изяснят.

Уортън се замисли.

— Може би това ще свърши работа. Поне временно. Сидни, знам, че грешката не е у теб, но фирмата не бива да пострада. Това е основната ми грижа.

— Разбирам, Хенри. Междувременно ще направя всичко възможно, за да разбера какво става.

— Ще се молим за теб, Сидни. Обади се, ако имаш нужда от нещо. В „Тайлър, Стоун“ сме като голямо семейство. Помагаме си.

Сидни прекъсна линията и прибра телефона. Думите на Уортън я бяха засегнали, но може би пък не биваше да е толкова наивна? С Хенри бяха колеги и приятели в професията, но само до определена степен. Разговорът й с него й бе показал колко повърхностни могат да са понякога служебните отношения. Докато работиш и не предизвикваш смущения, докато благосъстоянието на фирмата се увеличава, няма за какво да се безпокоиш. Сега, когато внезапно се бе превърнала в самотна майка, трябваше да направи всичко възможно кариерата й на юрист да не бъде прекратена. Още един проблем, който се добавяше към купчината други.

Тръгна по павираната алея и се насочи към известната университетска ротонда. Мина покрай не по-малко известната сграда, в чиито самостоятелни стаи, почти непроменени от времето на Томас Джеферсън и отоплявани само с камини, живееха най-добрите студенти. Красотата на университетския комплекс винаги я бе изпълвала с възхищение. Сега не й обърна внимание. Измъчваха я множество въпроси и бе крайно време да потърси отговорите им. Седна на стъпалата пред ротондата и пак извади клетъчния телефон. Набра номера. Телефонът иззвъня два пъти.

— „Трайтън Глоубъл“.

— Кей? — каза Сидни.

— Сид? — Кей Винсънт, секретарката на Джейсън, беше прехвърлила петдесетте и обожаваше Джейсън. Няколко пъти дори бе идвала, за да се грижи за Ейми, когато им се бе налагало да излизат. Сидни я бе харесала от самото начало и двете често споделяха мненията си за майчинството, работата и мъжете.

— Кей, как си? Съжалявам, че не ти се обадих досега.

— Как съм аз? О, боже, Сид, толкова съжалявам! Толкова съжалявам!

Сидни почувства как сълзите напират в гърлото на по-възрастната жена.

— Знам, Кей, знам. Стана толкова внезапно, толкова… — Гласът й потрепери, но успя да се овладее. Трябваше да научи някои неща, а Кей Винсънт беше най-честният източник на информация, който би могла да си представи. — Кей, Джейсън си взе отпуск, нали?

— Да. Каза, че щял да боядиса кухнята и да оправи гаража. Говореше за това от седмица.

— Не е ли споменавал пред теб за пътуването до Лос Анджелис?

— Не. Ужасих се, когато разбрах, че е бил в онзи самолет.

— Идвал ли е някой при теб, за да говорите за Джейсън?

— Много хора. Всички са потресени.

— А Куентин Роу?

— Да, няколко пъти. — Кей замълча за миг и попита: — Сид, защо са тези въпроси?

— Кей, това трябва да си остане между нас. Мислех, че Джейсън заминава за Лос Анджелис, за да си уреди нова работа в друга фирма. Това ми каза самият той. Неотдавна открих, че не е било истина.

Докато Кей асимилираше чутото, Сидни се осмели да зададе още един въпрос:

— Идва ли ти наум нещо, което би могло да го накара да ме излъже? Държал ли се е особено на работното си място?

Последва дълга пауза.

— Кей? — Сидни се раздвижи на стъпалата. Започваше да схваща. Изправи се рязко.

— Сид, наистина при нас е строго забранено да обсъждаме компанията. Не искам да имам неприятности.

— Знам, Кей. Аз съм един от адвокатите на „Трайтън“, забрави ли?

— Да, но е малко по-различно. — Гласът на секретарката изведнъж се загуби. Сидни се зачуди дали не е затворила, но след това чу Кей отново. — Можеш ли да ми се обадиш по-късно довечера? Не искам да говоря за това в работно време. Ще съм си у дома към осем. Все още ли пазиш телефонния ми номер?

— Разбира се, Кей. Благодаря ти.

Кей Винсънт затвори, без да каже нищо повече.

Джейсън рядко говореше със Сидни за работата си в „Трайтън“, макар като адвокат от „Тайлър, Стоун“ тя да бе в течение на много неща. Мъжът й гледаше на етичната страна на задълженията си много сериозно. Винаги се стараеше да не поставя жена си в неловко положение. Поне досега. Сидни бавно се върна в подземния паркинг.

Плати на пазача и тръгна към колата си. Изведнъж се обърна, но мъжът вече беше изчезнал зад ъгъла. Сидни се върна бързо на улицата и се озърна. Нямаше жива душа. Но имаше множество магазини. Човек би могъл да се скрие в някой от тях само за секунда. Беше го забелязала най-напред, когато седеше на стъпалата пред ротондата. Гледаше я, скрит зад едно дърво. Беше висок поне един и осемдесет, облечен с тъмен шлифер. Лицето му беше полускрито зад тъмни очила, яката му бе вдигната и още повече скриваше чертите му. На главата си носеше кафява шапка, но въпреки това Сид бе успяла да види, че косата му е светла — руса, червеникаворуса може би. За момент се зачуди дали и параноята не се прибавя към списъка от проблеми, но нямаше време да разсъждава повече. Трябваше да се прибере у дома. Утре трябваше да вземе дъщеря си. Спомни си, че майка й бе споменала възпоменателна служба за Джейсън. Трябваше да я уреди. Мисълта за службата я накара да си спомни кошмарния факт, че Джейсън наистина е мъртъв. Независимо как и защо я бе излъгал, него го нямаше. Сидни подкара към дома.