Дейвид Балдачи
Тотален контрол (28)

28.

— Аз съм Пол Брофи, колега на Сидни, мистър… — Брофи беше до вратата, с пътната си чанта в ръка.

— Бил Патерсън. Аз съм бащата на Сидни.

— Говорила ми е за вас, мистър Патерсън. Съжалявам, че се запознаваме по такъв повод. Случилото се е ужасно. Дъщеря ви е забележителна жена. С нея сме много близки като колеги, така че дойдох от Ню Йорк…

Пол Брофи остави пътната чанта в ъгъла. Беше с тъмносин двуреден костюм, модна вратовръзка и блестящи черни обувки. Нещо в поведението му обаче, може би лекотата, с която се движеше в скърбящия дом, накара Патерсън да се намръщи. През по-голямата част от живота му вътрешните му датчици за фалш бяха работили на пълна мощност. Сега червената сигнална лампа мигаше предупредително.

— Всички нейни близки дойдоха… името ви беше Пол, нали? — Патерсън подчерта думата „близки“.

Брофи бързо го измери с очи.

— Да. В такъв момент най-важното нещо е подкрепата на близките. Надявам се, не мислите, че се натрапвам. Това е последното, което бих искал да направя. Говорих със Сидни снощи и тя каза, че мога да дойда. Работим заедно от години. Справяли сме се със сделки, от които можеш да получиш язва на стомаха. Е, няма защо да ви казвам това. През последните пет години, преди да се пенсионирате, вие на практика управлявахте „Бристъл Алуминум“. Името ви се споменаваше в „Уолстрийт Джърнъл“ почти всеки месец. Когато се пенсионирахте, във „Форбс“ излезе цяла статия за вас.

— Не е лесно да се занимаваш с бизнес — съгласи се Патерсън.

— Е, конкурентите ви със сигурност са мислели така — усмихна се Брофи.

Патерсън отвърна на усмивката му. Реши, че може би се заблуждава за този човек. В края на краищата беше дошъл специално за случая от толкова далеч. Освен това моментът никак не беше подходящ и нямаше смисъл да усложнява нещата със съмненията си.

— Мога ли да ви предложа нещо за хапване? Питие? Казахте, че идвате от Ню Йорк?

— Да. С първия полет. Не бих се отказал от чаша кафе… Сидни? — Видя високата й фигура и нетърпеливо я обгърна с поглед.

Сидни се приближи по коридора заедно с майка си. И двете бяха облечени в черно.

— Здравей, Пол.

Брофи отиде бързо при нея, прегърна я и я целуна по бузата, малко по-дълго, отколкото би трябвало. Леко смутена, Сидни го представи на майка си.

— Как го приема Ейми? — попита Брофи.

— При една приятелка е — отговори Сидни. — Все още е твърде малка, за да разбере какво се е случило.

Майка й го изгледа враждебно.

— Да, разбира се. — Брофи отстъпи крачка. Нямаше деца, но това не оправдаваше нелепия му въпрос. Сидни неволно му помогна.

— Пол долетя от Ню Йорк тази сутрин — каза тя.

Майка й кимна разсеяно и отиде в кухнята, за да приготви някаква закуска.

Брофи огледа Сидни. Косата й, руса и копринена, рязко контрастираше на траурната рокля. Потънала в скръб, тя му се струваше особено привлекателна и макар да имаше свои собствени планове, видът й го смути. Тази жена наистина беше красива.

— Хората ще отидат направо в църквата — каза тя. — След службата всички ще дойдат тук. — Мисълта за предстоящото сякаш я изпълваше изцяло.

Брофи веднага долови тона й.

— Не се притеснявай. Аз ще съм на линия винаги когато искаш да останеш сама. Ще пълня чиниите и ще поддържам разговора, докато е нужно. Ако не друго, като адвокат поне се научаваш да говориш много, без да казваш нищо.

— Няма ли да се връщаш в Ню Йорк?

Брофи поклати глава и се усмихна тържествуващо.

— Ще остана известно време във Вашингтон. — Извади от вътрешния си джоб тънък диктофон и добави: — Погрижил съм се за всичко. Продиктувах три писма и речта, която трябва да произнеса на един прием следващия месец. Това означава, че ще съм на твое разположение, докато имаш нужда от мен. — Усмихна се нежно, прибра диктофона и улови ръката й.

— Трябва да свърша някои неща, преди да тръгнем. — Сидни се усмихна смутено и бавно измъкна ръката си.

— Добре, аз в това време ще подосаждам на родителите ти в кухнята.

Сидни отиде в спалнята. Брофи я проследи с поглед и се усмихна при мисълта за бъдещето. След това отиде в кухнята, където майката на Сидни приготвяше яйца с бекон. Бил Патерсън се суетеше около кафеварката. Телефонът иззвъня. Патерсън вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Ало? Да, домът на семейство Арчър. Да… вижте, не може ли да почака? Добре, добре, един момент.

Мисис Патерсън погледна мъжа си.

— Кой е?

— Хенри Уортън. — Обърна се към Брофи и попита: — Това не беше ли шефът на фирмата ви?

Брофи кимна. Беше човек на Голдман, но макар и този факт да се пазеше в дълбока тайна, Уортън не го обичаше. Брофи очакваше с нетърпение деня, когато щеше да има друг шеф.

— Чудесен човек. Много внимателен с колегите.

— Да, може би. Само че не е подбрал момента — отбеляза Бил Патерсън. Остави слушалката и излезе от кухнята. Брофи се усмихна помирително и отиде да помага на мисис Патерсън.

Бил Патерсън почука на вратата.

— Сидни?

Тя отвори. На леглото бяха разхвърляни множество снимки на Джейсън и семейството му. Патерсън преглътна.

— Скъпа, търсят те от фирмата. Било важно.

— Кой?

— Хенри Уортън.

Сидни сбърчи вежди за миг, но веднага след това лицето й се проясни.

— Сигурно се обажда, за да каже, че няма да може да дойде на службата. В момента съм в немилост. Ще се обадя оттук, татко. Кажи му да почака малко.

Преди да затвори вратата, Патерсън за миг видя, че дъщеря му го гледа засрамена, като ученичка, която са хванали да пуши. Направи крачка към нея и я целуна.

Върна се в кухнята и вдигна слушалката.

— Ще ви се обади след малко, моля почакайте — каза той троснато. Остави слушалката и тръгна към кафеварката, за да продължи, но някой почука на вратата и го прекъсна. Тримата в кухнята вдигнаха очи.

— Очакваш ли някого толкова рано? — попита Бил Патерсън жена си.

Тя поклати глава.

— Сигурно е някой съсед. Отиди да отвориш, Бил.

Той тръгна към вратата. Брофи го последва. Когато отвори, видя двама мъже в костюми.

— С какво мога да ви помогна? — попита Бил Патерсън.

Лий Сойър извади документите си, другият също.

— Специален агент Лий Сойър, ФБР. Това е партньорът ми Реймънд Джаксън.

Сидни бързо прибра снимките и остави само една, от деня, в който се бе родила Ейми. Джейсън, облечен с бяла престилка, държеше в ръце дъщеря си, само на няколко минути. Лицето му изразяваше абсолютната бащинска гордост. Прибра я в чантата си. Беше сигурна, че ще й потрябва по-късно през деня, когато положението станеше нетърпимо. Приглади роклята си, отиде до нощното шкафче, където беше телефонът, седна на леглото и взе слушалката.

— Ало? Хенри?

— Сид.

Ако не беше седнала, със сигурност щеше да падне на пода. Цялото й тяло в миг се отпусна. Имаше чувството, че нещо е смачкало мозъка й.

— Сид? — чу още веднъж. В гласа прозвуча тревога.

Бавно, постепенно успя да се съсредоточи. Имаше чувството, че изплува от някакви дълбини, при които човек не би могъл да оцелее. Умът й заработи изведнъж и докато се бореше с желанието да припадне, успя да произнесе една дума, която смяташе, че повече няма да изрече никога.

— Джейсън?