Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса (9)

Осма глава

Нищо не става по-лесно, мислеше си Бри, докато вървеше по просторния коридор с множество прозорци от двете страни, на път към голямата бална зала. В коридора бяха закачени картини, които щяха да извикат сълзи в очите на всеки художник с истински чувства. Мебелите бяха грижливо поддържани векове наред. Тя отмина, без да забележи нищо около себе си.

Вместо да става по-простичък, животът с всеки изминал ден се превръщаше в сложна загадка. Нима Рийв не й бе казал, че той никога не е достатъчно обикновен. Нямаше смисъл да си мечтае, че можеше и да е сбъркал.

Само преди седмица бе лежала до него на тясната койка, полуунесена в сън, докато Рийв не я бе привлякъл отново към себе си. И я беше любил отново. Нима това не ги правеше любовници, запита се Бри и спря край един от прозорците. Не се ли предполагаше, че любовниците трябва да се чувстват свободно и спокойно, когато са заедно, и да се желаят? Беше изминала цяла една седмица. През всичкото това време той бе безупречно учтив, привидно внимателен. По свой начин беше много мил. И направи всичко по силите си, за да не се докосва до нея. Тя се облегна на перваза и погледна надолу. Стражата се сменяше. Докато наблюдаваше безшумната и изключително приятна церемония, Бри се зачуди дали пък Рийв не бе решил, че бе крайно време и нейната стража да се смени. А какво щеше да прави, ако той напуснеше?

Тя, разбира се, много добре знаеше, че трябва да приеме клюките. Годежът им бе новина номер едно не само в Кордина и Европа, но и в Съединените Щати. Което и списание да отвореше, веднага се натъкваше на свои снимки.

Голяма работа, каза си Бри и сви рамене. Клюките идват и си отиват. Без да мисли, завъртя диаманта на пръста си. Да, клюките не означаваха нищо. Ала Рийв… Той беше много важен.

Ако разбираше по-добре себе си, живота си, щеше ли по-успешно да се справи с нещата, които се случваха?

Или щеше да се занимава с неща, които в момента не се бяха случили? Не, животът определено не беше прост.

Да се влюбиш, е достатъчно трудно, когато нещата си протичат нормално, но когато пред теб има множество празни страници, толкова много отговорности, на които да привикнеш, всичко е много по-страшно, отколкото интересно.

Рийв ще се върне във фермата си, напомни си тя. Във фермата, в родната си страна, щеше да се върне към живота, с който бе свикнал. И Бри, както и семейството й, както и неколцина други, на които можеше да се има доверие, знаеха много добре този факт. Дори и Рийв да я поканеше, тя можеше ли да тръгне? Ала той нямаше да я покани, каза си Бри и се опита да приеме истината. Все пак тя си оставаше само една от любовниците в живота му, една случайна жена. Едва ли за него бе същото, каквото бе и за нея, защото Рийв бе единственият.

Отговорност. Бри затвори очи за момент и си наложи да осъзнае думата. Трябваше да мисли за отговорностите си, а не да се отдава на мечти, и то посред бял ден. Нямаше да има приказна сватба, нито пък великолепна бяла рокля с воал, която всеки дизайнер в света си мечтае да създаде. Нямаше да има и огромна торта, нито пресечени саби. Щеше да има край и окончателно любезно сбогуване. Нямаше право да иска каквото и да било друго. Но нямаше сили да не го желае.

Когато се обърна, фигурата в другия край на коридора я накара да трепне и да се притисне към прозореца.

— Александър! — Бри отпусна ръката, която бе притиснала инстинктивно към сърцето си. — Уплаши ме.

— Не исках да те стряскам. Изглеждаше ми… — Нещастна бе на устата му. Самотна. — Умислена.

— Гледах стражата. — Усмивката й бе любезна гримаса, с която даряваше всички около себе си. Всички, с изключение на Рийв. Ала за разлика от Александър тя не бе забелязала разликата. — Изглеждат толкова спретнати и красиви в униформите. Тъкмо отивах към балната зала, за да проверя дали всичко е наред. Направо не е за вярване, че остава толкова малко време до бала, а предстоят толкова много задачи. Почти всички отговори са още тук, така че…

— Бри, трябва ли да ми говориш така, сякаш съм някой, на когото дължиш любезности?

Тя отвори уста, но след това отново я затвори.

— Извинявай. Все още се чувствам неловко.

— Недей да ми демонстрираш тази маска, поне не на мен. — Той бе млад, висок и несъмнено силно раздразнен. — Както изглежда, тя не ти трябва, когато си с Рийв.

Гласът на Бри стана леденостуден.

— Веднъж вече се извиних. Нямам намерение да ти се извинявам за втори път.

— Не съм искал извинение. — Той пристъпи към нея с бързата отсечена крачка на човек, който знае къде отива. Един ден Александър щеше да управлява и да поеме по вече утъпканата пътека. Въпреки че бе по-висок, те се гледаха право в очите. — От теб искам само да обърнеш малко повече внимание на семейството си, също както на онзи непознат.

Чувството за вина вече я уморяваше, задушаваше я. В гласа й нямаше извинение, само предизвикателство.

— Това съвет ли е или заповед?

— Никой никога не е бил в състояние да ти заповяда — сопна се Александър и избухливостта, която бе потискал седмици наред, излезе наяве. — Ала и никой никога не е бил в състояние да те посъветва. Ако можеше да ти се вярва, че ще се държиш както подобава, нямаше да се налага да викаме на помощ непознати.

— Според мен не е нужно да намесваш Рийв в разговора.

— Така ли? — Той пое ръката й, докато говореше, което му бе стар навик. — И какво има между вас двамата?

Гласът й стана леден. Също и очите.

— Това не ти влиза в работата.

— По дяволите, Бри. Аз съм ти брат.

— И на мен така ми казаха — отвърна бавно тя, без да се замисля, че думите й могат да обидят или наранят Александър. — Ти си по-малък от мен с няколко години и не смятам, че ти дължа обяснение, както и на когото и да било, за личния си живот.

— Може и да съм по-млад — изсъска през зъби Александър, — но съм мъж и много добре знам какви мисли минават през ума на един мъж, когато гледа една жена, както онзи американец те гледа.

— Александър, не трябва ли да престанеш да говориш за него като за „американеца“? Все едно че става въпрос за някаква по-низша порода. И освен това — продължи Бри, преди той да успее да отговори, — ако не ми харесваше начина, по който Рийв ме гледа, сама щях да сложа край. В състояние съм и сама да се грижа за себе си.

— Ако беше така, нямаше да ни се налага да преминем през онзи кошмар преди няколко седмици. — Видя я как пребледня, ала гневът го тласна още по-напред. — Ти беше отвлечена, държана в плен, а след това се наложи да те изпратят в болница. Дни наред чакахме, молехме се и седяхме бездейни. Не ти ли хрумна, че сме преживели истински ад? Може и да не ни помниш, може и да не означаваме нищо за теб сега, но това не променя начина, по който се чувстваме.

— Да не би да мислиш, че ми е приятно? — Внезапно от очите й рукнаха сълзи. Ако ги беше очаквала, можеше и да успее да ги спре. — Не знаеш ли колко усилия полагам, за да си върна паметта? Сега ме притискаш в ъгъла и ме критикуваш и обиждаш.

Гневът се стопи и отстъпи на чувството за вина. Той бе забравил колко самотна му се стори, когато я видя край прозореца.

— Не е ли било винаги така? — попита тихо Александър. — Винаги казваше, че се опитвам да управлявам Кордина, като властвам над вас с Бенет. Извинявай, Бри. Обичам те. Ала не мога да спра да те обичам, докато станеш готова.

— О, Алекс. — Тя пристъпи към него и за пръв път го притисна към себе си. Той беше висок, изправен, силен. Но сега усети гордост. Не й беше лесно да чака, докато нещата се изяснят, нито пък щеше да е лесно за мъж като брат й. — Често ли се караме?

— Непрекъснато. — Алекс я притисна по-здраво за миг, след това я целуна по косата. — Татко все казва, че е защото и двамата си мислим, че знаем всичко.

— Е, аз поне вече не мога да твърдя подобно нещо. — Пое си бързо дъх и се отдръпна. — Моля те, Алекс, недей да мразиш Рийв. Не мога да твърдя, че не го мразех и аз в началото, ала истината е, че той жертва прекалено много, като остана тук и се съгласи на всички тези маневри, вместо да се прибере.

— Трудно е. — Алекс пъхна ръце в джобовете си и погледна през прозореца. — Знам, че не е обвързан с никакви задължения и че ни прави услуга. Всъщност дори го харесвам.

Бри се усмихна и си спомни, че Бенет бе използвал същия израз.

— Надявах се да е така.

— Просто смятам, че подобни неща не бива да излизат извън семейството. Като че ли не ни стигаше Лубе, само дето не можем без него.

— Много ли ще се ядосаш, ако ти кажа, че предпочитам Рийв да е около мен, пред Лубе?

За пръв път видя Александър да се усмихва широко. Усмивката му бе бърза и искрена.

— Щях да ти кажа, че си си изгубила ума, ако беше обратното.

— Ваше Височество…

И Александър, и Бри се извърнаха. Джанет Смидърс направи изискан реверанс към всеки поотделно.

— Моля да ме извините, принц Александър, принцеса Габриела.

Както обикновено, тя бе безупречно облечена, тъмната й коса прибрана на кок, а по слабото й лице се забелязваше изключително дискретна козметика. Говореше със съвършен акцент, всяка дума произнасяше ясно и отчетливо. Костюмът й бе класически и строг. Бри го намери за скучен и никакъв. Но Джанет Смидърс беше работлива, интелигентна, умна и дискретна. Ако беше в стая с повече от четирима, никой нямаше да я забележи. Сигурно главно поради тази причина Бри се чувстваше длъжна да се държи мило с нея.

— От мен ли имаше нужда, Джанет?

— Търсиха ви, Ваша Светлост, госпожица Кристина Хамилтън.

— Госпожица… — Бри се поколеба за момент и се опита да си спомни нещата, които знаеше за това име.

— Бяхте заедно в колежа — помогна й Александър и обви раменете на Бри с ръка. Изведнъж се усети, че й обяснява за най-добрата й приятелка. Докосването му бе нежно. — Тя е американка. Дъщеря на строител.

— Да, ходила съм и на гости в… Хюстън. В пресата твърдят, че сигурно ще бъде поканена на сватбата ми, че може дори да ми е шаферка. — Бри се замисли за изрезката, която й бяха дали. Висока зашеметяваща жена с тъмна коса като истинска грива и игрива усмивка. — Значи се е обаждала, Джанет. Каза ли нещо?

— Помоли да ви намеря, Ваша Светлост. — По нищо в гласа на Джанет не можеше да се разбере какво мисли по въпроса. — Трябва да ви предам, че ще позвъни отново точно в един.

— Ясно. — Бри развеселено погледна часовника си. Значи й оставаха петнадесет минути. — Добре, май трябва да си отида в стаята. Джанет, ако нямаш нищо против, би ли проверила балната зала вместо мен и отбележи какво още трябва да се свърши. Страхувам се, че не ни остава много време.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Тя отново направи изискания си, ала лишен от всякакво чувство реверанс и тръгна по коридора.

— Колко изключително безлична жена — отбеляза Александър, когато бе сигурен, че тя вече не можеше да го чуе.

— Алекс — измърмори Бри като порицание, въпреки че самата тя бе напълно съгласна със забележката.

— Знам, че препоръките й са безупречни, но, о, боже, сигурно е страшна досада да се разправяш с нея всяка сутрин.

Бри помръдна леко с рамене, сякаш искаше да ги свие.

— Не е кой знае колко стимулиращо. Ала сигурно съм имала някаква причина, за да я назнача.

— Ти каза, че търсиш неомъжена жена, към която да не се привързваш. Когато Алек напусна… Предшественичката на Джанет… Ти бе нещастна дни наред.

— Виждам, че изборът ми е бил правилен. — Когато Александър я дари с още една от бързите си усмивки, тя отново сви рамене. — Трябва да слизам, преди Кристина да позвъни. — Не добави, че иска набързо да прегледа записките си и да си спомни каквото трябва за Кристина Хамилтън. Преди да тръгне, протегна ръка. — Приятели ли сме?

Александър пое ръката й и се поклони на шега.

— Приятели, но въпреки това ще държа под око американеца.

— Както искаш — изрече небрежно Бри и тръгна по коридора.

Алекс гледа след нея, докато тя зави към стълбите. Май трябваше да си поприказва с Рийв Макджий.

 

 

Щом влезе в малкия си хол, Бри се настани на канапето с купчина бележки. Беше си записвала всякакви подробности от казаното от Рийв и секретарката. Всичко бе подредено в азбучен ред, прилежно и подробно. Налагаше се да разполага с подробностите. Записките бяха единствените й сведения за хора, които някога бе познавала много добре. Щом амнезията трябваше да остане добре пазена тайна, не биваше да прави глупави грешки.

Кристина Хамилтън, помисли си тя и разгърна двете страници, които съдържаха всичко за жената, била някога нейна приятелка. Бяха прекарали четири години в Сорбоната в Париж. Когато Бри затвори очи, й се стори, че вижда Париж, мокрите от дъжда улици, натовареното движение, прелестните стари сгради, прашните малки магазинчета, градините, които изпълваха сърцето ти с цвят. Само че от Кристина Хамилтън нямаше и следа.

Крис, поправи се Бри, когато забеляза галеното име. Крис учеше изкуство, а сега притежаваше галерия в Хюстън. Имаше и по-малка сестра, Ив, която Крис ту хвалеше, ту презираше. Имаше и любовни истории. Веждите на Бри се извиха, когато прегледа списъка на мъжете, с които Крис бе имала връзка. Ала тези връзки не бяха достатъчно дълбоки, за да се ожени. На двадесет и пет тя си оставаше сама, преуспяла независима художничка и делова жена. Бри усети как я пробожда завист, която бързо изчезна и остана почти незабелязана.

Интересно, мислеше си тя. Дали двете са били съпернички? Бяха й дали факти, данни, различна информация, но никой не можеше да прецени чувствата й.

Когато личният й телефон звънна, Бри държеше записките в една ръка, а с другата пое слушалката.

— Ало.

— Най-малкото, което можеш да направиш, когато ти звъни стара приятелка чак от другата страна на Атлантическия, е да си на телефона.

Гласът й хареса. Беше топъл, сух и малко ленив. Този път Бри усети съжаление, че не познава чувствата си.

— Крис… — Поколеба се, а след това се остави на инстинктите си. — Не знаеш ли, че кралските особи имат много натоварен график?

Смехът я възнагради за опита, ала тя не се отпусна.

— Нали знаеш, че когато короната ти натежи прекалено много, можеш да притичаш до Хюстън. Честна дума, още едни ръце ще ми дойдат добре в галерията. Всъщност как си, Бри?

— Аз… — Странно, но усети как у нея напира желание да разкаже всичко. Имаше нещо толкова успокояващо в гласа без лице. Не забравяй за задълженията, напомни си тя. За отговорностите. — Много добре.

— Ей, аз съм Крис, нали не си ме забравила. О, боже, Бри, когато прочетох за отвличането, за малко… — Тя замълча и Бри едва долови изречената ругатня. — Знаеш ли, говорих с баща ти. Искаше ми се да дойда. Той пък каза, че това едва ли ще бъде най-доброто за теб.

— Май не. Имах нужда от време, ала се радвам, че си искала да дойдеш.

— Няма да те разпитвам за това, миличка. Сигурна съм, че най-доброто е да забравиш цялата тази работа.

Бри се засмя неудържимо.

— Точно това се опитвам да направя.

Крис изчака за миг, неособено доволна от реакцията на Бри. Най-сетне заговори отново.

— Искам да те питам какво става в Камелот?

— Какво да става?

— Този потаен вихрен романс, който завърши с годеж, Бри. Знам, че винаги си била изключително дискретна, но не мога да повярвам, че не си ми казала и думичка за Рийв Макджий.

— Май не знаех какво да кажа. — Това не бе далече от истината, помисли си с горчивина Бри. — Всичко се случи толкова бързо. Нито бяхме мислили, нито бяхме говорили за годеж, когато Рийв пристигна миналия месец.

— Какво казва баща ти?

Бри се усмихна кисело, доволна, че не се налага да внимава за изражението си.

— Може да се каже, че той го уреди.

— Да не си помислиш, че не одобрявам? Американец, бивше ченге… Ти все казваше, че няма да се ожениш за някой прекалено подходящ.

Бри се подсмихна.

— Май съм говорила сериозно.

— Всъщност вече си мислех, че никога няма да се решиш на такава стъпка. Винаги си била прекалено предпазлива и внимателна с мъжете. Помниш ли онзи модел от часовете на професор Дебар?

— Мъжът ли? — опита се да улучи Бри и бе възнаградена с дълъг искрен смях.

— Ами да. Погледна онзи великолепен екземпляр на мъжко съвършенство и го нарече плиткоумен и суетен опортюнист. Останалите пък ни течаха лигите по гръдните му мускули, а той взе, че се захвана със Силвия за петдесет хиляди франка.

— Горката Силвия — промърмори Бри, без да разбира за какво точно става въпрос.

— Ами тя можеше да си го позволи. Както и да е, Бри, знам, че си заета. Звънвам, за да се самопоканя и да доведа и Ив с мен за няколко дни.

— Знаеш, че си винаги добре дошла — каза машинално Бри, като умът й препускаше. — Нали ще дойдете за бала? Можете ли да останете?

— Това беше идеята. Надявам се да не се сърдиш, че ще домъкна и Ив, но това момиченце направо е подлудило татко. Бри, малката тиква иска да става актриса.

— Ами?

— Знаеш, че при татко няма шест-пет. Той не може да си представи една от любимите си щерки, облечена във фър-фър костюми и наклепана с грим. Виж, ако искаше да става театрален агент… Както и да е, мислех, че и на двамата ще им дойде добре, ако ги делят няколко хиляди километра поне за седмица. Значи, ако ви се намират две излишни легла в онзи палат…

— Е, в краен случай ще разгънем диваните.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ще пристигнем в деня преди бала. Ще мога да ти помогна… И да се запозная с възлюбления. Между другото, Бри, какво е да си влюбен?

— Ами… — Бри сведе поглед към пръстена и си спомни омаята, която я превземаше само след един негов поглед, след едно докосване. — Не се чувстваш много в твои води.

Крис се разсмя.

— Ти да не си си мислила, че ще е друго? Грижи се за себе си, скъпа. Скоро ще се видим.

— Чао, Крис.

След като затвори, Бри поседя неподвижна. Беше успяла. Кристина Хамилтън не заподозря нищо. Бри си беше остроумна, весела и… лъжлива. В прилив на лошо настроение тя запокити бележките, а те се разпиляха и полетяха към пода. Продължи да се мръщи, дори когато чу дискретното почукване на вратата.

Не, няма да ги вдигна, реши Бри. Ще ги оставя там, където са, там им е мястото.

— Да, влез.

— Моля да ме извините, Ваша Светлост. — Джанет влезе в хола, тиха и невзрачна, както обикновено. — Помислих, че ще искате да разберете, че балната зала е наред. В момента закачват пердетата. — Въпреки че погледна към пръснатите по пода бележки, тя не каза и дума. — Говорихте ли?

— Да. Да, говорих с госпожица Хамилтън. А ти можеш да предадеш на баща ми, че тя не заподозря нищо.

Джанет стискаше скромно ръце пред себе си.

— Моля да ме извините, Ваша Светлост, не разбрах?

— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че не му докладваш? — попита Бри. Изправи се, разкъсвана от чувство за вина и чувство на отчаяние. — Веднага забелязах колко внимателно ме следиш, Джанет.

— Доброто ви състояние ме засяга пряко, Ваша Светлост… — Гласът на Джанет си оставаше напълно безличен, а ръцете й не трепваха. — Ако съм ви обидила…

— Обиждат ме подмолните действия — отвърна Бри. — И то много.

— Сигурно Ваша Светлост се чувства…

— Изобщо нямаш представа как се чувствам — прекъсна я Бри, врътна се и понечи да излезе от стаята. — А и как би могла? Ти помниш ли баща си, брат си, най-близките си приятели?

— Ваша Светлост… — След миг Джанет пристъпи крачка напред. Към това избухване и тази емоционалност трябваше да се подходи с внимание. — Изглежда никой от нас не ви разбира истински, ала това не означава, че не ни е грижа. Ако има нещо, с което мога да ви помогна…

— Не. — Вече по-спокойна, Бри се обърна. — Не, нищо. Извинявай, Джанет. Не трябваше да ти викам.

Усмивката й бе едва забележима и не промени изражението й.

— Но вие трябваше да се развикате на някого. Надявах се… Искам да кажа, мислех, че след като поговорите със стара приятелка, ще си спомните поне нещо.

— Абсолютно нищо. Понякога се чудя дали изобщо ще успея да си спомня.

— Ала лекарите са оптимистично настроени, Ваша Светлост.

— Лекари. Нагледах се вече на лекари. Все повтарят да имам търпение. — Тя въздъхна и започна да пренарежда гардениите във вазата. — А как да имам търпение, след като ми се появяват отделни проблясъци за това коя съм и какво ми се е случило.

— Но и проблясъците са нещо. — Джанет пристъпи още една крачка по-близо и след кратко колебание положи ръка върху ръката на Бри. — Нали си спомняте поне малко нещо.

— Не… Това са само впечатления. Нищо конкретно. — Проблясъкът, свързан с ножа, бе за нещо остро и прекалено грозно, за да се замисля. Имаше нужда от спомен, който умът й щеше да приеме с готовност, спомен, който да я успокои. — Конкретните неща се подреждат едно до друго, нали, Джанет?

— Не съм лекар, Ваша Светлост, ала според мен трябва да приемете настоящето положение.

— Тоест, че животът ми е започнал преди по-малко от месец ли? — Бри поклати глава. — Не, не мога. Не искам. Ще открия каквото трябва.

 

 

Един етаж над тях Александър седеше в просторния си кабинет и наблюдаваше Рийв. Беше обмислил тази среща изключително внимателно и смяташе, че има право да я проведе.

— Благодаря ти, че ми отдели време, Рийв.

— Сигурен съм, че става въпрос за нещо важно, Алекс.

— Габриела е много важна.

Рийв кимна бавно.

— За всички ни.

Това не беше отговорът, който очакваше. Но той добре познаваше важността на неочакваните ходове.

— Много ценя всичко, което правиш, Рийв, и знам, че баща ми разчита изключително много на едно старо приятелство. Положението ти тук става все по-важно с всеки изминал ден.

Рийв се отпусна на стола. Въпреки че ги деляха поне десет години, той нямаше впечатление, че срещу него седи момче. Александър бе станал мъж много по-рано от връстниците си. Рийв обмисли следващия си ход и реши, че агресивното настъпление ще бъде най-подходящо.

— Да не би да се притесняваш заради възможността да ти стана зет, Алекс?

Ако принцът се разгневи, той успя добре да го скрие.

— И двамата знаем каква игра се играе. Загрижен съм за Габриела. Сега тя е много уязвима, прекалено уязвима. Тъй като по желание на баща ми си по-близък с нея, отколкото семейството й, можеш да наблюдаваш и да съветваш.

— Да не би да се притесняваш, че бих могъл да забележа нещо, което не ми влиза в работата, или че ще й дам неподходящ съвет?

Алекс разпери ръце върху бюрото.

— Сега вече разбирам защо баща ми ти се възхищава, Рийв. И ми се струва, че знам защо Бри ти има доверие.

— Не, не разбираш.

— Напротив. — Той не проявяваше несигурност. Мъж в положението на Александър не можеше да си го позволи. Ала въпреки това замълча за момент. Искаше да е сигурен, че бе подбрал подходящите думи, съответния тон. — Сигурен съм, че що се отнася до сигурността на Бри, тя е в добри ръце. Що се отнася за останалото… — Той срещна погледа на Рийв. Никой не отклони очи. — Що се отнася до останалото, ще се погрижа или да те изпратят да си ходиш, или да те наблюдават много внимателно.

— Напълно справедливо. — Рийв си извади цигара. Алекс поклати глава, когато му предложи и на него. — Значи нямаш нищо против положението ми на бодигард, но се притесняваш от една по-интимна връзка.

— Много добре знаеш, че възразих… Не, нека бъдем откровени… Борих се с всички сили против годежа ти със сестра ми.

— Разбирам, че и двамата с Лубе изразихте известни съмнения.

— Не ми е приятно, че мнението ми съвпада с това на Лубе — измърмори Александър и се усмихна на Рийв откровено и открито. — Баща ми смята талантите и опита на Лубе като министър за компенсация на всичките му отживели идеи за толкова много неща.

— Да не забравяме за накуцването му. — Щом видя изражението на Александър, Рийв издуха облак дим. — Двете семейства знаят много за историята си. Баща ми е бил в колата с Лубе и принца, когато са катастрофирали преди тридесет и пет години. Баща ти си е счупил ръката, а моят имал леко сътресение, ала за съжаление Лубе е бил най-сериозно наранен.

— Катастрофата няма нищо общо със сегашния му пост.

— Сигурен съм, че е така. Баща ти не действа по този начин. Но вероятно проявява повече толерантност. Той е карал, когато се е случило. Угризенията са напълно човешко чувство. Така или иначе… — Рийв реши да смени темата. — Това просто показва, че семействата ви са обвързани в известно отношение. Старо приятелство, стари връзки. Годежът ми със сестра ти бе приет лесно именно поради тази причина.

— А ти лесно ли го прие?

Този път Рийв се поколеба.

— Алекс, какво предпочиташ, отговор, който да те успокои, или истината?

— Истината.

— За мен не бе никак лесно да се съглася на този измислен годеж с Габриела. Не ми е никак лесно да се представям за неин годеник, нито пък да гледам пръстена си на ръката й. Никак не ми е лесно — отвърна бавно Рийв. — Истината е, че съм влюбен в нея.

Александър не отговори, нито пък показа, че е изненадан. След малко протегна ръка и прокара пръст по сребърната рамка на една снимка. Сестра му го гледаше, усмихната, прекрасна.

— Какво смяташ да правиш?

Рийв вдигна вежда.

— Не би ли трябвало баща ти да ме попита, Алекс?

— Но ти не си казал на баща ми.

— Не съм. — Рийв загаси цигарата си с бавно движение. — Нищо няма да правя. Много добре съзнавам какви са отговорностите и ограниченията, докато съм край сестра ти.

— Разбирам. — Александър взе химикалка и я завъртя между пръстите си. Май не познаваше Рийв Макджий толкова добре, колкото си мислеше. — Ами чувствата на Бри?

— Чувствата на Бри са си нейни. Тя няма нужда от нови усложнения, поне в този момент. След като си спомни, повече няма да има нужда от мен.

— И това е всичко.

— Аз съм реалист. Каквото и да се получи между мен и Бри сега, то може много лесно да се промени, когато тя си върне паметта.

— И ти ще й помогнеш да стигне този момент.

— Трябва да си спомни — заяви Рийв. — Бри страда.

Алекс погледна отново снимката и се почувства отговорен.

— Знам.

— Наистина ли? А знаеш ли колко виновна се чувства, че не може да си спомни хората, които търсят любовта й? Знаеш ли колко е уплашена, когато някой от сънищата й я отведе на ръба на спомените, а след това изчезне?

— Не. — Александър пусна химикалката. — Тя не ми се доверява… Мисля, че разбирам защо. И ми се струва, че разбирам защо баща ми ти има сляпо доверие. — Погледна ръцете си и се почувства безпомощен. — Сънува ли?

— Спомня си тъмнината, чува гласове и се страхува. — Той се сети за съня й с ножа, ала не го спомена. Бри сама щеше да прецени дали да говори по този въпрос. — Според мен има и още.

— Разбирам. Сега вече разбирам повече. — Погледът на Александър отново се прикова в лицето на детектива. — Имаш право да изпитваш неприятно чувство от въпросите ми, Рийв, но и аз имам право да ги задавам.

— Точно така. — Рийв стана и сам сложи край на разговора. — Просто не бива да забравяш, че ще направя всичко, което ми е по силите, за да опазя сестра ти.

Алекс също се изправи.

— Точно така.

 

 

Беше късно, когато Рийв застана под горещия успокояващ душ. Имаше нужда от него много повече, отколкото от празното си легло. Тази вечер бе придружил Бри на някаква вечеря, където ги обсипаха с въпроси за сватбата. Кога, кой, къде? Колко? Скоро ли? А поканените?

Ако нещата не започнеха да си идват на мястото след бала, вече нямаше да могат да използват приготовленията и организацията заради това, че не правят планове.

Сега се нуждаеха единствено от една измислена дата за сватбата, мислеше си той, докато водата го обливаше и се стичаше по врата му. Ако нещо не се променеше, двамата щяха да се озоват пред олтара, само и само да накарат злите езици да млъкнат. Това май бе върхът и на фантазиите, и на глупостта, каза си Рийв. Да се оженят, само и само да спрат слуховете. Ами тогава пък колко по-трудно щеше да бъде в сравнение със сега?

Тази вечер трябваше да седи по време на вечерята, да я наблюдава и да приема поздравления за невероятния си късмет. Седеше на няколко крачки от нея и си спомняше всичко, което двамата бяха изпитали на тясната койка в кабината.

Бедата бе, че той си спомняше преживяното прекалено живо, искаше прекалено много. След това беше изключително внимателен и избягваше всяка възможност да остават съвсем сами. Когато не бяха в двореца или в колата, се налагаше да ходят на някой прием или на някое от нейните благотворителни събития. Придружаваше я до централата на ПДИ или до Червения кръст. Ходеха заедно в музея, ала нито тя, нито Рийв предложи да отидат отново на плаване.

Не можеха да си го позволят, реши той, когато излезе от душа. Да пристъпи правилата и да се влюби в нея съвсем не бе предварително планирано. Все още имаше задача, която се налагаше да изпълнява. Тя пък трябваше да преоткрие живота си. Когато и двете им задачи бяха успешно завършени, тогава и връзката помежду им щеше да прекъсне.

Така беше редно, мислеше си Рийв. С кърпа, вързана на кръста, той метна още една на косата си. Не можеше да си представи Бри в неподдържаната къща в планината. А и неговото място не беше в двореца. Нещата бяха изключително прости.

След това влезе в стаята и се оказа, че нищо не бе чак толкова просто.

Бри седеше в едно кресло, светлината се промъкваше през рамото й, докато тя ровеше в някаква книга. Беше нервна, но изпълнена с решителност. Успя да скрие притеснението си, когато вдигна поглед.

— Струва ми се, че винаги съм обичала Стайнбек — поясни Бри и остави книгата. — Кара ме да се чувствам така, сякаш съм била в Монтърей. — Тя стана и въпреки че бе прекалено нервна, за да е планирала всичко предварително, приличаше на истинска булка. Семплият бял халат падаше до глезените й и скриваше ръцете й чак до китките. Косата й се стелеше свободно по раменете, където дантелата разкриваше кожата й.

Рийв остана на място, поразен от копнежа в гърдите си.

— Искаш да я вземеш ли?

— Не. — Бри пристъпи към него, сякаш бе изпълнена с увереност. — Ти не идваш при мен, Рийв. Затова реших, че е време аз да дойда при теб. — Имаше нужда да го докосне и хвана ръцете му. Така увереността й придоби реално измерение. — Не можеш да ме отпратиш — прошепна тя. — Няма да си отида.

Не, той наистина не можеше да я отпрати. Здравият разум му казваше, че е редно да го стори, ала същият този здрав разум не успяваше да се справи.

— Отново ли разчиташ на високото си положение, Габриела?

— Само ако се налага. — Тя вдигна ръцете му към лицето си. — Кажи ми, че не ме искаш. Може и да те намразя, но втори път няма да се направя на глупачка.

Рийв знаеше, че може да я излъже, че лъжата му бе най-доброто за нея. Само че лъжата не можеше да излезе от устните му.

— Не мога да ти кажа, че не те искам. Съмнявам се, че мога да ти кажа, че съм си мислил, че ще успея да ти го кажа. Защото така ще се направя на глупак.

Усмихната, Бри го обгърна с ръце.

— Прегърни ме. Просто ме прегърни. — Тя затвори очи, когато бузата й се опря на рамото му. Ето това бе мястото, за което мечтаеше. — Полудях, докато те чаках и се чудех. За малко да загубя самообладание тази вечер, докато дойда.

— По-добре да не беше идвала. Не е много дискретно от твоя страна да идваш в стаята ми в полунощ.

Бри се разсмя и отметна глава назад.

— Не, наистина не е. Затова нека да се възползваме.

Обвила ръце около врата му, тя намери устните му. Точно това бе искала, това бе всичко, от което се нуждаеше, осъзна Бри, докато влагаше всяка частица от себе си в тази целувка. Каквото и да се налагаше да стори, за да мине още един ден, можеше да го преживее, стига да имаше тази нощ с него.

— Рийв… — Тя бавно се отдръпна, за да може да го погледне. — Нека тази вечер да няма преструвки и лъжи. — Повдигна ръката му към устните си и я целуна. — Имам нужда от теб. Това достатъчно ли е?

— Напълно. — Той развърза колана на халата. — Нека да ти покажа.

Светлината бе приглушена, прозорците отворени. Бри усети мириса на цветята, които се виеха по стената. Когато Рийв смъкна халата от раменете й, тя потръпна. Беше от възбуда, не от лекия бриз.

— Прекрасна си, Бри. — Сега, след като дрехите вече не ги деляха, той проследи рамото й с пръсти. — Всеки път, когато те видя, е като ново начало. Светлината е различна, ъгълът, ала все едно че те виждам за пръв път.

Рийв приглади косата й настрани от лицето и го обрамчи с длани. След това се взря в нея и я наблюдаваше напрегнато, докато сърцето й започва да блъска неудържимо силно. Целуна я веднъж, два пъти, бавно, ала лекичко. Когато клепките й трепнаха и се затвориха, той ги покри с устни. Преди не бе толкова нежен. Но сега тя сама бе дошла при него. Сега можеше да я дари с нежност.

Когато я пое на ръце, очите й се отвориха в почуда. Не бе очаквала този стар романтичен жест от него. А Рийв щеше да й даде много повече, отколкото си представяше.

Отпусна се на леглото, изпълнена с копнеж. Вдигна пръстите й към устните си и ги целуна един по един. Когато се изви към него, той я притисна с нежни целувки, с покоряващи ласки. Не беше като първия път, сега огънят тлееше, измъчваше и носеше наслада.

Бри си мислеше, че вече й бе показал всички нюанси на удоволствието, което можеше да изпита тялото й. Сега й показваше още и още от невероятната страст.

Тя усети в него нетърпение. Сила. Първия път, когато се любиха, ги бе усетила и пожелала. Ала не и тази вечер. Тази вечер Рийв бе безкрайно нежен. Нежността му й донесе стелеща се, обгръщаща цялото й същество насита, която й бе непозната. Различно удоволствие, незабравимо, успокояващо и сладко. Бри му се отдаде, остави се да бъде водена и насочвана.

Той беше отнел невинността й. По някакъв необясним начин Рийв усещаше, че бе събудила и в него искрица от тази невинност. Не бе търсил подобно нещо, не го бе искал, но и нямаше как да го предотврати. Сигурно един ден, когато всеки от тях поемеше по собствения си път в живота, той трябваше да се справи сам с новото, със загубеното, и нямаше да му е никак лесно. Тази вечер, докато тя бе до него, нежна, отдадена, любима, Рийв щеше да е щастлив.

Затова бе нежен и ласкав. Всичко между тях тази вечер щеше да е незабравимо и за двамата.

Не можеше да откъсне устни от нея, от дългите изваяни бедра. Знаеше колко бе силна. Все пак я бе следвал дни наред и на работа, и на официални събития, които изискваха много. А кожата й бе нежна, чувствителна. Тялото й бе дребно, деликатното тяло на жена, преминала живота си в разкош. Ала Бри притежаваше ума на жена, която не приемаше нито един миг за даденост.

Затова ли я обичаше? Всъщност имаше ли значение?

Тя въздишаше, докато устните му обхождаха тялото й. Той докосваше места, за които дори не бе предполагала, че съществуват. Този нов свят бе тъмен, но в него не се прокрадваше страх. Само очакване. То пулсираше в нея, смесваше се с възбуда, жажда, задоволство. И всяко чувство изместваше предишното.

В нощта се провикваха птици, ала Бри долавяше единствено гласа на Рийв, докато шептеше името й. Бризът галеше лицето й, но дъхът му, опарил кожата й, бе по-сладък. Чаршафите бяха меки, хладни, а когато се допираха до кожата й, сякаш и те пламваха. Ако отвореше очи, щеше да види как ръката й се плъзва по неговата кожа. Тя ликуваше.

Езикът му проследяваше, дразнеше, милваше, измъчваше я. И изведнъж тъмният свят се отдръпна пред неочаквано нахлулата светлина.

Усети как пръстите й стискат завивката. Усещаше, че извиква името му безброй пъти. Усещаше, че удоволствието я поглъща и не успява да го понесе. Когато той се отдръпна, Бри осъзна, че Рийв й даваше много. Ако притежаваше силата, можеше да се протегне и да вземе каквото пожелае. Тя откри тази неподозирана сила.

Мислите изчезнаха. Появиха се нови, непонятни. Искаше го, напълно, завинаги. Искаше да усети как силата, която я владее, нахлува и в него. Искаше да го усети как тръпне, как е покорен. Бри също тръпнеше в омая, а той не й оставяше време да си поеме дъх, преди да възпламени отново и отново.

И тогава, когато вече знаеше, че не може да издържи повече, Рийв я облада с неустоимата сила на желанието, което бе потискал и владял.