Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса (5)

Четвърта глава

Чувстваше се като натрапница. Бри бе в спретнатия си елегантен офис единствено защото Рийв я доведе. Беше му много благодарна, когато почука на вратата й в осем и заговори направо.

— Готова ли си? — попита той без други обяснения.

Самата мисъл да помоли някой от персонала в двореца да я упъти никак не й беше приятна. Никак не й се искаше още от първия ден след завръщането й да започнат приказки и да я гледат любопитно. На него не й се налагаше да се извинява и да му обяснява.

Рийв е тук, каза си тя, за да направи точно каквото трябва, да я отведе дискретно до офиса. Стига да мислеше за това, а не за миговете на терасата от предишната вечер, всичко щеше да е наред. Щеше да се чувства по-добре, ако не се бе събудила с мисълта за него.

След сравнително кратка, но мълчалива разходка по коридорите, по време на която Бри усещаше собственото си напрежение, докато Рийв излъчваше единствено спокойствие, той й посочи една ъглова стая в източното крило на третия етаж.

Щом влезе, тя бавно обиколи помещението. Не беше голяма, ала бе точно по предназначение. Светлината бе отлична, оборудването първокласно, а и беше изолирана.

Мебелите бяха изящни, но без излишен лукс. Почувства се по-спокойна.

Функционалното махагоново бюро в центъра на стаята бе подредено. Цветовете бяха меки, пастелни, забеляза Бри, докато минаваше между два абаносови стола с фина ориенталска тапицерия. И тук цветята бяха свежи и в изобилие. Розови рози надигаха глави от ваза от севърски порцелан, а белите карамфили изглеждаха толкова нежни в уеджуудската ваза. Извади една розова пъпка, завъртя я за дългото стебло между пръстите си и се обърна към Рийв.

— Значи тук работя. — Забеляза дебелата книга в кожена подвързия, ала само я докосна. Дали като я отвори, няма да се окаже, че дните й са запълнени само с обеди, срещи за чай, проби и уговорки за ходене по магазините? Ами ако наистина беше така, как да постъпи? — Каква работа върша?

Тези думи бяха предизвикателство. Бяха молба. Отправяше му и двете.

Той си бе научил домашното. Докато тя спеше предишния следобед, Рийв прегледа работните й папки и датника. Почти нямаше нещо за Нейна Светлост Габриела Кординска, което да не знае. Само че Бри Бисет бе по-затворена.

Прекара цял час със секретарката й и още един с управителя на двореца. Поговори кратко, но изключително предпазливо с бившата й бавачка, при която трябваше първо да заличи един особено силен инстинкт да защитава детето, който бе станал част от самата нея в продължение на поколения. Представата, която доби, само превърна принцеса Габриела в още по-сложно същество, а Бри Бисет му се стори по-интригуваща от всякога.

Реши да й помогне, защото се нуждаеше от помощ, ала нещата съвсем не бяха прости. Загадката около отвличането й не му даваше мира. На пръв поглед баща й като че ли бе поверил разследването на полицията и се бе заел с делата си. Рийв рядко имаше доверие на нещата такива, каквито изглеждат на повърхността. Не му отне много време, за да разбере, че владетелят бе консервативен, затворен и не обичаше много да приказва. Младият мъж искаше да намери обяснение за отвличането, но преди това се налагаше да разбере самата Габриела.

От описанието, което направи на семейството си предишния ден, той усети, че е проницателна. Впечатленията обаче, които добиваше сама за себе си, съвсем не бяха точни. Или пък тя просто се страхуваше от себе си, реши Рийв. За момент се замисли как ли би се почувствал, ако една сутрин се събуди и се окаже, че няма минало, никакви връзки, не знае нищо за себе си. Би се парализирал от ужас. След това бързо отхвърли тази мисъл. Колкото повече съчувствие проявяваше към нея, толкова по-трудна щеше да му бъде работата.

— Заела си се с няколко проекта — отвърна простичко той и пристъпи към бюрото. — Някои от тях можеш да наречеш ежедневни задължения, а други са напълно официални.

И точно в този момент пред очите й изплува спомена за случилото се между тях предишната вечер. Бе развълнувана, бе като обладана. Дали някой друг мъж я бе карал да се чувства така преди? Не се отдръпна, ала си наложи да се стегне. На чувствата, каквито и да бяха те, не биваше да им се позволява да се намесват в неотложните задачи.

— Проекти ли? — повтори спокойно Бри. — Нещо различно от маникюра ли?

— Не си ли прекалено строга с Габриела? — измърмори Рийв.

Покри ръката й с дланта си и я постави върху кожената книга. Пет безкрайни секунди двамата останаха безмълвни.

— Може и да си прав, но трябва да я опозная, за да я разбера. Точно сега за мен е много по-непозната, отколкото за теб.

У него отново се надигна съчувствие. Каквито и да бяха желанията му, той не можеше да ги отблъсне напълно. Ръката под неговата бе стегната, гласът й звучеше твърдо и убедено, ала в очите й забеляза колебание, объркване и зов.

— Седни, Бри.

Нежността в гласа му я накара да се поколебае. Когато един мъж говори така, нима жената е в безопасност? Тя бавно измъкна ръка изпод неговата и си избра един от столовете.

— Добре. Това първи урок ли ще бъде?

— Ако предпочиташ. — Той седна на края на бюрото, така че между тях остана достатъчно разстояние и можеше спокойно да я гледа право в очите. — Кажи ми за какво си мислиш, когато се каже принцеса.

— Да не би да се правиш на аналитик?

Рийв кръстоса крака в глезените.

— Въпросът ми е много прост. Ако искаш, може и отговорът ти да е такъв.

Бри се усмихна и се поуспокои.

— За красивия принц, за вълшебна кръстница, за стъклени пантофки. — Тя докосна лениво бузата си с розовите листенца и премести поглед от него към един лунен лъч, спрял на пода. — Кочияши във впечатляващи униформи, карети с бели сатенени седалки, красиви сребърни корони, бухнали рокли. Тълпи… Огромни тълпи — повтори Бри и очите й се приковаха към слънчевия лъч, — които те приветстват под прозорците. Слънцето ти блести в очите и не можеш да видиш почти нищо, но чуваш добре. Махаш с ръка. Носи се аромат на рози, невероятно силен. Морето от хора и гласовете им се надигат толкова много, сякаш ще те погълнат. Хубаво е, приятно и обвързващо. — Тя замълча и изпусна розата на скута си.

Ръката й трепереше. Той я забеляза в секундата, преди да изпусне цветето.

— Това само въображаема картина ли беше, или си го спомняш?

— Аз… — Как да обясни? Все още усещаше уханието на розите, чуваше веселите възгласи, ала не помнеше. Усещаше как очите й започваха да парят от силното слънце, но не можеше да застане до прозореца. — Това са само впечатления — каза му след малко. — Идват и си отиват. Никога не се задържат.

— Не се насилвай.

Бри рязко вдигна глава.

— Искам…

— Знам какво искаш. — Гласът му бе спокоен, дори небрежен. В очите й проблесна раздразнение. С това вече Рийв можеше да се справи. Взе бележника, но не го отвори. — Ще ти кажа как протича един обикновен ден на Нейна Светлост Габриела Кординска.

— А ти как разбра?

Той задържа бележника на дланта си, докато я наблюдаваше.

— Работата ми е да знам. Ставаш в седем и тридесет и закусваш в стаята си. От осем и половина до девет провеждаш среща с управителя на двореца.

— Regisseur. — Тя премигна, а след това сви вежди. — Това е френската дума. Нарича се regisseur, не управител.

Рийв не каза нищо, а Бри продължи да се мръщи и да се опитва да си спомни защо ли този термин й бе толкова познат.

— Двамата уточнявате менюто за съответния ден. Ако не предстои официална вечеря, обикновено уточнявате обяда. Поела си това задължение, след като майка ти е починала.

— Ясно. — Зачака да усети мъка. Копнееше да я усети. Не изпита нищо. — Продължавай.

— От девет до десет и тридесет си тук, в офиса, със секретарката и преглеждате официалната кореспонденция. Обикновено й диктуваш отговорите, след това сама подписваш писмата.

— Тя от колко време работи с мен? — попита рязко Бри. — Тази Джанет Смидърс.

— Малко по-малко от година. Предишната ти секретарка има бебе и е напуснала.

— А аз… — Докато търсеше думата, тя си играеше с пръстите си. — Отношенията ни добри ли са?

Рийв наклони глава на една страна.

— Никой не се е оплаквал.

Бри разочаровано поклати глава. Как да обясни на един мъж какви са отношенията й със секретарката като жени? Как да обясни, че се чуди дали има близки приятелки, дали има някоя жена, която да разчупи мъжкия кръг, с който бе заобиколена? Може би това бе още едно от нещата, които трябваше да разбере.

— Продължавай, моля те.

— Ако ти остане време, се заемаш с личната си кореспонденция още сутринта. Ако ли не, оставяш я за вечерта.

Звучи досадно, помисли си тя, ала задълженията често бяха досадни.

— Какво значи официална кореспонденция?

— Ти си президент на организацията „Помощ за деца инвалиди“. ПДИ е най-голямата благотворителна организация на Кордина. Освен това си говорителка на международния Червен кръст. А си и доста дейна участничка в Центъра за изящни изкуства, създаден в памет на майка ти. Ти си тази, която отговаря на съпругите на държавни глави и участва в различни комитети, приемаш или отказваш покани и забавляваш гостите при различни държавни прояви. С политиката и управлението се занимава баща ти, и донякъде Александър.

— Значи аз съм се заела с по-женски задължения…

Бри видя усмивката му, бърза, примамлива и искрена.

— Не бих го казал, след като поразгледах ангажиментите ти, Бри.

— Които до този момент — изтъкна тя, — се ограничават до отговаряне на писма.

— Три пъти седмично си в централата на ПДИ. Лично аз не бих се занимавал с цялата тази бюрокрация. Вече осемнадесет месеца притискаш Националното събрание да увеличи бюджета за Центъра по изящни изкуства. Миналата година си обиколила четиринадесет страни заради Червения кръст и си прекарала десет дни в Етиопия. В списание „Уърлд“ има десет страници по този въпрос. Виждам, че и ти имаш копие.

Бри отново вдигна розата и прокара пръст по листенцата, докато се надигаше.

— А добре ли се справям? — попита тя. — Знам ли какво правя, или просто отбелязвам присъствие?

Рийв дръпна от цигарата.

— И двете. Една красива млада принцеса привлича внимание, пресата, средства и интерес. Една умна млада жена използва и това, и интелекта си, за да получи нещата, които си е наумила. Ако съдя по дневника ти…

— Чел си ми дневника?

Той вдигна едната си вежда, докато се вглеждаше в изражението й на възмущение и неудобство. Тя няма представа, помисли си, дали има нещо за притеснение.

— Нали ме помоли да ти помогна — напомни й внимателно. — Как да ти помогна, без да те опозная? Но, успокой се… — Рийв запали небрежно цигара. — Ти си изключително дискретна, Габриела, дори по отношение на нещата, които записваш в личния си дневник.

Няма защо да се гърча, каза си тя. На него сигурно му доставя удоволствие.

— Та какво казваше?

— Според дневника ти, пътуванията са уморителни. Никога не си ги обичала особено много, но въпреки това пътуваш през цялата година, защото се налага. Трябва да се събират пари, да се присъства на различни събития. Работиш много, Габриела, честна дума.

— Ще трябва да приема думите ти. — Тя върна розата във вазата. — И искам да започна. Първо, след като се налага да запазим в тайна загубата ми на памет, трябва да разполагам с имената на хората, които се предполага, че познавам. — Бри заобиколи бюрото, седна и взе една химикалка. — Ти ще ми кажеш всичко, което знаеш. След това ще се обадя на Джанет Смидърс. Днес имам ли някакви ангажименти?

— В един часа, в центъра на ПДИ.

— Чудесно. До един трябва да науча много неща.

 

 

Преди да я остави със секретарката, Рийв беше дал на Бри повече от петдесет имена с описания и обяснения. За него щеше да е едно малко чудо, ако тя успееше да запомни дори и половината.

Ако имаше право на избор, той щеше да се качи на колата си и да подкара нанякъде. Към морето, към планините, нямаше значение накъде. Дворците, колкото и да бяха просторни, красиви и исторически ценни, си бяха просто стени и подове. Искаше му се да се порадва на небето.

За момент Рийв спря край един прозорец и погледна навън, след което се качи на четвъртия етаж в кабинета на принц Арманд. Работа за полицаи, каза си нетърпеливо. Да обикаляш напред-назад и да висиш над преписката. Все още не бе успял да се отърве от тези неприятни неща.

Въведоха го веднага и той откри, че принцът си сипва кафе. Стаята бе двойно по-голяма от тази на Бри, много по-разкошно мебелирана и очевидно бе на мъж. Въпреки че високият таван бе със сложни плетеници и богата позлата, столовете бяха с широки седалки, а дъбовото бюро внушително. Арманд бе разтворил прозорците и светлината нахлуваше по огромния червен килим.

— Току-що си тръгна Лубе — каза Арманд без предисловия. — Видя ли вестника?

— Да. — Рийв прие чашата кафе, ала не седна, тъй като и принцът остана прав. Знаеше отлично кога да се съобразява с протокола и кога да го пренебрегва. — Очевидно всички са доволни и чувстват облекчение, че Нейна Светлост се е завърнала жива и здрава. Има и доста предположения за отвличането. Но всичко това трябваше да се очаква.

— Има и много критика към полицията на Кордина — добави Арманд и сви рамене. — Това също трябваше да се очаква. И на мен ми се иска да ги критикувам, ала те не разполагат с нищо, за да предприемат каквото и да било.

Рийв хладно наклони глава.

— Така ли?

Очите им се срещнаха, докато двамата преценяваха думите си.

— Полицията си изпълнява задълженията, както аз моите, а ти — твоите. Беше ли с Габриела тази сутрин?

— Да.

— Седни. — С нетърпеливо махване той посочи към един стол. По дяволите с протокола, все още не му се сядаше. — Как е тя?

Рийв седна и загледа принца как обикаля стаята със същата нервна грациозност, която притежаваше и дъщеря му.

— Физически, бих казал, че е почти напълно възстановена. Емоционално се държи единствено защото е твърдо решила да се справи. В момента секретарката й я запознава с имена и лица. Изобщо смята да спази уговорките си още днес.

Арманд глътна половината кафе на един дъх. Вече бе пил прекалено много тази сутрин.

— Ти нали ще отидеш с нея?

Рийв също отпи от кафето си. Беше черно, силно и горещо.

— Ще отида.

— Трудно е… — Арманд прекъсна думите си, за да потисне напиращите чувства. Гняв, тъга, разочарование? Рийв не беше сигурен. — Трудно е — повтори той напълно спокоен, — да останеш настрани и да не вършиш нищо, да не даваш нищо от себе си. Ти дойде по моя молба. Остана по моя молба. А сега се улавям, че ревнувам, че си спечелил доверието на дъщеря ми.

— Още е рано да говорим за доверие. В момента тя ме намира за полезен. — Той долови раздразнението в гласа си и внимателно го потисна. — Мога да й дам информация за нея самата, без да обърквам чувствата й.

— И тя, като майка си, се поддава на чувствата. Когато обича, дарява цялата си обич. Това само по себе си е истинско богатство. — Арманд остави кафето да се охлади и седна зад бюрото. Това бе протоколна постъпка, Рийв бе сигурен. Съвсем незабележимо той изостри вниманието си. — Снощи Бенет изтъкна, че е възможно да съм те поставил в неловко положение.

Рийв отпи от кафето, външно спокоен, но иначе нащрек.

— По какъв начин!?

— Ти ще бъдеш непрекъснато до Габриела, и в личния й живот, и на обществени места. Заради положението й я снимат често. Непрекъснато говорят за живота й. — Принцът вдигна парче гладка бяла скала, оставена на бюрото му. Тя бе точно с размера на дланта му. Преди години жена му я бе намерила на брега. — В загрижеността си за безопасността на Габриела и бързото й възстановяване не обмислих внимателно какво може да предизвика присъствието ти.

— Що се отнася до мястото ми в живота на Габриела ли?

Устните на Арманд трепнаха.

— Радвам се, че не се налага да обяснявам всичко с деликатност. Бенет е млад и неговите любовни авантюри ги описват със симпатия в световната преса. — В гласа му се прокрадна смес от гордост и раздразнение. Съдбата на родителя, помисля си Рийв развеселен. Беше забелязвал същото и у баща си — сигурно затова той пръв се сети.

— Аз съм тук, за да осигуря безопасността на Нейна Светлост — отвърна Рийв. — Нещата са много прости.

— За владетеля на Кордина не е никак просто да покани един бивш полицай, американски полицай, да охранява дъщеря му. Най-малкото ще бъде възприето като обида. Ние сме малка страна, Рийв, ала гордостта никога не е малка.

Младият мъж помълча за момент, прецени и обмисли нещата.

— Искаш да си тръгна ли?

— Не.

Облекчение. Не биваше да изпитва точно това, поне не толкова осезаемо. Но ръката му, стиснала чашата кафе, се отпусна.

— Не мога да си променя националността, Арманд.

— Не. — Отговорът му отново бе кратък. Той прехвърли камъка в другата си ръка. — Само че е възможно да промениш ситуацията си по такъв начин, че да имаш възможност да си близо до Габриела, без да предизвикваш погрешно впечатление.

Този път Рийв се усмихна.

— Да й стана ухажор?

— Отново ме улесняваш. — Арманд се отпусна на стола, впил очи в сина на приятеля си. Ако обстоятелствата не бяха толкова сложни, той би одобрил връзката между дъщеря си и Рийв. Не можеше да отрече, че се бе надявал Бри да се ожени досега, че умишлено я бе събирал с представители на британското кралско семейство и френската аристокрация. Семейство Макджий имаха отлично родословие и се радваха на безупречна репутация. Нямаше да му е неприятно, ако хипотетичното му предложение бе истина. — Аз бих направил една стъпка след ухажването. Ако не възразяваш, бих искал да обявя годежа ти с Габриела. — Той зачака някакъв знак, жест, изражение. Рийв го наблюдаваше с любезно внимание. Арманд прокара палец по камъка. Уважаваше хората, които пазеха мислите си за себе си. — Като неин годеник — продължи той, — можеш да си до нея, без да предизвикваш въпроси.

— Въпросът, който ще възникне, ще бъде как съм станал неин годеник, след като съм в Кордина само от няколко дни.

Арманд кимна, впечатлен от ясния отговор.

— Дългогодишното ми приятелство с баща ти дава достоверност на нещата. Бри беше в страната ви миналата година. Можем да кажем, че връзката ви е започнала тогава.

Рийв извади цигара. Имаше нужда да запали.

— Обикновено годежите завършват със сватба.

— При нормалните е така. — Арманд остави камъка на бюрото и скръсти ръце. — Това, разбира се, е само за улеснение. Когато вече няма нужда, ще обявим, че двамата с Габриела сте променили намеренията си. Годежът ще бъде разтрогнат и всеки от вас ще продължи по пътя си. На пресата тази мелодрама ще им допадне и така никой няма да пострада.

Принцесата и фермерът, помисли си Рийв и се усмихна. Играта можеше и да се окаже интересна. Преди всичко да приключи, можеше да има незабравими моменти.

— Дори и аз да дам съгласието си, има още един играч.

— Габриела ще направи това, което е най-добре за нея и за страната й. — Принцът представяше твърде простичко нещата, като човек, който отлично съзнава собствената си власт. — Всичко зависи от теб, не от нея.

Тук нямаше място за избор. Нали тя каза, че това мрази най-много. Да си от кралското семейство включваше много повече задължения от лъскавата сребърна корона и стъклените пантофки. Рийв изпусна облак дим. Въпреки че й съчувстваше, това нямаше да го спре да направи правилния избор по отношение на нея.

— Разбирам основанията ти. Ще играем по твоите правила, Арманд.

Принцът се изправи.

— Ще говоря с Габриела.

Рийв не си въобразяваше, че тя ще бъде очарована. А и той не искаше Бри да е възторжена. Щеше да му бъде по-лесно ако проявеше заядливост, ако се държеше донякъде като ледената кралица. Безпомощният й поглед, уязвимостта и несигурността й го обезоръжаваха.

Когато Бри изскочи от двореца няколко минути преди един, очакванията му се оправдаха. Беше наметнала сако в същия тъмен наситен цвят като полата. Косата й се стелеше по гърба и отразяваше всеки цвят на слънчевите лъчи. Очите й, когато отметна глава назад, го пронизаха като великолепни златни стрели. Създание на светлината помисли си Рийв, докато я очакваше, подпрян на колата. Мястото й не бе зад стените на двореца, а под откритото небе.

Той й се поклони, когато отвори вратата. Тя го погледна гневно.

— Ти ми заби нож в гърба. — Тръшна се на предната седалка и погледна право напред.

Рийв подрънкваше ключовете в джоба си, докато заобикаляше, за да седне зад волана. Можеше да подходи към въпроса с такт… А можеше и да се справи както му беше приятно.

— Да не би нещо да не е наред, скъпа? — попита той, щом се настани до нея.

— Това някаква шега ли е? — Погледна го отново с тежкия си поглед. — Как смееш?

Рийв пое ръката й и я задържа, въпреки че Бри се опита да се освободи с едно силно дръпване.

— Габриела, някои неща трябва да се приемат по-леко.

— Какъв фарс. Каква измама! — Рязко, макар и с финес, тя премина на бърз френски, а той разбра думите й само отчасти. Тонът на гласа й бе пределно ясен. — Първо трябваше да те приема за бодигард — продължи Бри вече на английски, ала без да спира. — Така, когато и да се обърнех, ти щеше да си все до мен, да ми висиш над главата. Сега пък тази преструвка, че ще се женим. И защо е нужно? — попита тя. — За да не разбере никой, че баща ми е наел бодигард, който не е нито кординец, нито французин. За да не бъде опетнена репутацията ми, след като непрекъснато ме виждат с един и същи мъж. Ха! — Махна с ръка, без да крие лошото си настроение. — Нали става въпрос за моята репутация.

— Не бива да забравяме и моята — отвърна хладно Рийв.

При тези думи Бри се извърна към него и го погледна високомерно. Измери го първо от горе надолу, а после обратно.

— Спокойно мога да кажа, че вече си си изградил репутацията. А твоите проблеми не ме засягат — добави тя, преди той да успее да проговори.

— А би трябвало, след като си ми годеница. — Рийв включи двигателя и подкара, без да бърза.

— Това е само една абсурдна игра.

— Напълно съм съгласен.

Тези думи я спряха. Бри отвори уста, за да продължи да бълва гневното си възмущение, но я затвори с почти ясно доловимо сумтене.

— Значи за теб е един абсурд да си сгоден за мен?

— Абсолютно.

Ето че откри нещо ново у себе си. Притежаваше завиден заряд суета.

— Защо?

— Обикновено не се оказвам сгоден за жени, които почти не познавам. А и бих помислил доста сериозно, преди да се хвана на въдицата на едно упорито, егоистично и кисело същество.

Тя вирна брадичка. Извади от чантата си слънчеви очила и ги забоде на носа си.

— Значи извади голям късмет, че това състояние е само временна преструвка, нали така?

— Да.

Бри затвори шумно чантата.

— А и няма да продължи кой знае колко дълго.

Той не се усмихна. Един мъж не бива да поема прекалено много рискове наведнъж.

— Колкото по-кратко, толкова по-добре.

— Ще се постарая да не ти създавам неудобства. — През останалата част от пътуването тя не продума.

Пътят им бе кратък, ала Бри не бе доволна. Сега, след като имаше към кого да насочи гнева си, страхът да се изправи пред хора, които не бяха нищо повече от имена, се бе изпарил. Трябваше да си остави повече време, за да се подготви.

Сградата, в която бе централата на организацията „Помощ за деца инвалиди“, бе стара и изключително представителна. Някога тук бе живяла прабаба й, както й разказа кльощавата Джанет Смидърс.

Бри слезе от колата с обиграна елегантност. Стомахът й се бе стегнал. Когато тръгна към входа, си повтори отново разположението на сградата. Нямаше никакво намерение да стиска ръката на Рийв, но когато усети допира на дланта му, не се отдръпна. Понякога бе неудобно, дори бе за предпочитане да държи дявола за ръката.

Пристъпи в прохладното бяло фоайе на сградата. В същия момент жената, седнала на бюрото до входа, стана и направи лек реверанс.

— Ваша Светлост. Толкова се радвам да ви видя жива и здрава.

— Благодаря, Клаудия. — Колебанието, преди да каже името, бе толкова кратко, че самият Рийв едва го забеляза.

— Не ви очаквахме, Ваша Светлост. След случилото се… — Гласът й пресекна. Очите й се напълниха със сълзи.

Състраданието обзе Бри, преди да надвият инстинктите и политиката. Тя протегна и двете си ръце.

— Чувствам се отлично, Клаудия. Нямам търпение отново да се заема с работата си. — У тази жена усети топлота, една връзка, която не бе създала със собствената си секретарка. Ала не можеше да очаква нищо, преди да разбере нещата изцяло. — Това е господин Макджий. Той е отседнал у нас… Клаудия работи в ПДИ вече десет години, Рийв — предаде му Бри информацията, която самият той й бе казал тази сутрин. — Според мен би могла да се справи с управлението на организацията съвсем сама. Кажи ми, Клаудия, оставила ли си поне нещо, което бих могла да свърша аз?

— Балът, Ваша Светлост. Както обикновено, се появиха усложнения.

Годишният благотворителен бал, каза си Бри. Той бе традиция в Кордина и най-значителното събитие за набиране на средства за ПДИ. Тя, като президент, трябваше да го организира. Като принцеса, трябваше да влезе в ролята на домакиня. Всяка пролет балът привличаше богатите, известни и важни личности в Кордина.

— Не би било нормално, ако нямаше усложнения. Хайде, Рийв, да видим дали ще успееш да ни помогнеш.

Преминала първото препятствие, Бри пое по стълбите, прекоси коридора и спря до втората врата от дясно.

— Браво — похвали я Рийв, когато тя затвори вратата.

— Все се надявам… — Сви рамене и недоизказа мисълта си. Все се надяваше, че някой ще раздвижи спомените, че ще отключи първата ключалка в мозъка й и спомените ще се върнат.

Бри пристъпи бързо напред и дръпна пердетата.

Стаята не бе толкова елегантна, колкото личния й кабинет. На едната стена имаше шкаф за папки, рафтовете от метал, напълно безличен. Въпреки че бюрото бе с орнаменти, направено от прекрасна череша, цялото бе отрупано с папки, бележки и различни документи. Тя се приближи, седна и вдигна една от бележките. Отнасяше се за дарение за педиатричното отделение в болницата и почеркът бе неин.

Колко странно изглежда, помисли си Бри. По-рано бе взела химикалката и просто си бе написала името, за да види как изглежда подписа й. Пишеше с едри заоблени букви, доста характерен почерк. Тя остави бележката и се зачуди откъде да започне.

— Ще отида да донеса кафе — предложи Рийв.

— И някаква торта или сладки — добави разсеяно Бри, вече започнала да подрежда документите по бюрото. — Нямах време да обядвам. — Погледна го и вдигна едната си вежда. — Бях прекалено ядосана, за да обядвам, но май трябва да похапна нещо, преди да успея да се справя с всичко това.

— Хамбургер?

— Сандвич със сирене, без лук. — Усмихна се широко, защото предпочитанията й бяха толкова спонтанни. — И да е добре препечен. — Почти успя да си се представи седнала на същото това бюро, да похапва забързано импровизирания обяд, докато се обажда на различни хора и подписва документи. Започна да подрежда с прилив на ентусиазъм.

Беше много добра. Какво удоволствие да откриеш, че имаш талант. Само за два часа успя да прецени обстановката в кабинета си и бавно и систематично започна да се справя с подробностите, проблемите и решенията. Нещата се подреждаха напълно естествено, също като храненето, обличането и ходенето. Трябваше единствено да обмисли различните аспекти, да прецени всичко, свързано с тях, и да изпълни задачата. В края на двата часа самоувереността й бе пораснала, а настроението й бе отлично. Когато си тръгна от кабинета, бюрото все още бе отрупано. Ала това си беше нейната неразбория, в тази разхвърляност знаеше кое къде е.

 

 

— Толкова беше хубаво — обърна се тя към Рийв, когато отново седна в колата. — Много хубаво. Сигурно ще ме вземеш за глупачка.

— Нищо подобно. — Той седна до нея, но не протегна веднага ръка към ключа. — Постигна невероятно много, и то само за два часа, Бри. Като ченге знам колко отегчителна и досадна е бюрокрацията.

— Ала когато благодарение на нея постигаш нещо, главоболията си струват, нали така? ПДИ е добра организация. Не се занимава само с празни приказки. Тя оказва помощ. Оборудването за педиатричното отделение, новото крило. Инвалидните столове, проходилките, слуховите апарати, инструкторите. Струват много пари, а ние осигуряваме тези средства. — Бри сведе поглед към блестящите диаманти и сапфири на пръста си. — Кара ме да се чувствам полезна.

— Изпитваш нужда да се чувстваш полезна?

— Да. Само защото съм родена с това положение не означава, че не трябва да си заслужа правото да го заемам. Особено сега, след като…

— Не помниш, че си родена с привилегиите.

— Нямам представа как съм се чувствала преди — измърмори тя и се загледа към елегантната кожена чанта в скута си. — Знам само как се чувствам сега. Имам си титла, но тя си има съответната цена. Това е сигурно.

Рийв запали колата.

— Учиш бързо.

— Налага ми се. — В гласа й прозвуча умора, ала Бри не се отпусна. Не можеше. — Рийв, още не ми се иска да се връщаме. Може ли да се поразходим малко с колата? Всъщност няма значение къде. Просто искам да поостана навън.

— Добре. — Веднага разбра нуждата й да бъде далече от притискащите я отвсякъде стени, от ограниченията. Самият той бе израсъл с тях. Беше им се противопоставил и ги бе отхвърлил. Без дори да се замисля, се отправи към морето.

Извън столицата имаше места, където пътят лъкатушеше близо до крайбрежните скали. Точно преди пристанището на Кордина, Лебар, на места всичко бе диво, необработено и прекрасно. Рийв спря край огромен куп скали, където дърветата растяха наклонени на една страна от вятъра.

Бри слезе от колата, за да се наслади на красотата. И мирисът, и вкусът на морето й бяха познати. Не беше сигурна дали бе била на това място преди, но то й вдъхна спокойствие. Потисна желанието си да разбере дали и в миналото бе идвала тук и тръгна към старата яка дига.

Ниски устойчиви растения с яркочервени цветове се бяха скупчили във всяка пукнатина, жадно протегнали главици към слънцето. Посегна към едно от тях, ала не го откъсна. Щеше да увехне прекалено бързо. Без да обръща внимание на полата си, тя седна на дигата и погледна надолу.

Морето се синееше чак до хоризонта. Ако бе оставено да напредва, щеше да погълне сушата. Дигата бе решила този проблем, но не бе успяла да го укроти. Някъде в далечината се виждаха кораби, огромни товарни кораби на път към или от пристанището, издължени лодки със силно издути платна. Помисли си, че дланите й познават стегнатите въжета, че тялото й е усещало полюшването на морето. Можеше скоро да опита.

— Някои неща ме се струват съвсем обикновени. Имам предвид познати. И това е едно от тях.

— Не е възможно да растеш близо до морето и да не познаваш подобни кътчета. — Вятърът брулеше косата й и я отмяташе от лицето. На светлината изглеждаше златна, с огнени отблясъци.

Седна до нея, ала не прекалено близо.

— Струва ми се, че бих дошла на подобно място единствено за да подишам, когато протоколът започне да ме задушава. — Бри въздъхна, затвори очи и вдигна лице към вятъра. — Чудя се дали винаги съм се чувствала така.

— Можеш да попиташ баща си.

Тя наведе глава. Когато очите им се срещнаха, той видя умората и уплахата, които младата жена толкова старателно прикриваше. Все още не бе успяла да възстанови пълния контрол над себе си, помисли си Рийв. А ето че и той не бе безразличен към уязвимостта й.

— Много ми е трудно. — Гневът и раздразнението, напрежението и съсредоточеното внимание бяха забравени, когато Бри се усети отново привлечена към него. Можеше да разговаря с този мъж, да каже всичко, което й бе на ума, без да очаква фатални последици. — Не искам да го нараня. Силната му обич към мен, това негово безгранично желание да ме защитава наистина ме притеснява. Знам, че чака да си спомня всичко.

— А ти не чакаш ли същото? — Тя се смълча и отново погледна към морето. — Бри, не искаш ли да си спомниш?

Тя продължаваше да се взира към морето и избягваше да го погледне.

— Част от мен копнее отчаяно за това. Но има и друга част, която се съпротивлява, сякаш е нещо прекалено много. Ако си спомня само доброто, какво ще стане с лошото?

— Ти не си страхливка.

— Чудя се, Рийв. Спомням си как тичах. Дъждът, вятърът. Спомням си, че тичах, докато си помислих, че ще умра от изтощение. Най-ясно си спомням страха, толкова силен, че предпочитах да умра, отколкото да спра. Не съм сигурна коя част от мен ще позволи на спомените да се завърнат.

Той разбираше за какво говори Бри. Именно съпричастността го разяждаше, а това бе нещо, което не можеше да позволи. Ала тя бе и нещо, което не можеше да спре.

— Когато си достатъчно силна, няма да имаш избор.

— Нещо у мен се страхува и от това. В такива моменти… — Бри отметна назад глава и се наслади на долетялата с вятъра коса. — Толкова е лесно само да си почиваш и да не мислиш за нищо, просто да позволиш на нещата да се случват сами. Ако не бях тази, която съм, можеше да се оставя и никой нямаше да го е грижа.

— Ти си тази, която си.

— Ти не мечтаеш ли? — попита тя с полуусмивка. — Никога ли не се питаш какво би станало, ако… Мога да си седя тук и да си представям, че някъде горе в планината имам къщичка с градинка. Съпругът ми може да е фермер, а пък аз нося първото ни дете. Животът е простичък и много сладък.

— А пък жената в къщичката си мечтае да е принцеса, която живее в дворец. — Рийв докосна кичур коса, който танцуваше с вятъра. — Животът е изтъкан от мечти, Бри. Никога не е простичък, но може да е много сладък.

— А ти за какво мечтаеш?

Той нави кичура й на върха на пръста си, а след това го пусна.

— Да си изора земята, да я засея, да гледам как посевите никнат. Да съм далече от градските улици.

— Имаш земя в Америка? Ферма ли?

— Да. — Рийв се замисли, че тази земя го чака. Догодина, обеща си той. Беше чакал достатъчно дълго.

— Аз пък си мислех, че си полицай, не… Вече детектив, който работи за себе си. Нещо като човек, отдал се на приключения.

Рийв се разсмя на определението й, но смехът му не бе горчив, а наситен с веселост.

— Хората, които не са в този бизнес, често си мислят само за тъмните улички и не се сещат за папките.

— Но ти познаваш тъмните улички, нали?

Той я погледна твърдо, ала достатъчно спокойно, за да я накара да преглътне притеснено.

— Виждал съм ги и познавам прекалено много такива улички.

Стори й се, че разбира. Знаеше, без да знае, че самата тя бе минавала по тъмните улици. За момент се вгледа в морето и небето. Сега не бе моментът да мисли за тъмната страна.

— Какво ще отглеждаш във фермата?

Рийв се замисли. В подобни моменти почти вярваше, че това бе истина.

— Жито, овес, може ябълки.

— И си имаш къща? — Вече с разпалено любопитство, Бри изви лице към него. — Истинска селска къща?

— Трябва да се пооправи.

— А има ли тераса отпред? Голяма тераса?

Той се разсмя и това й достави удоволствие.

— Достатъчно голяма е. След като сменя няколко греди, дори ще бъде безопасна.

— В топли нощи ще сядаш там в един люлеещ се стол и ще се вслушваш във вятъра.

Рийв подръпна косата й.

— Тревата е винаги по-зелена.

— Така казват. Въпреки това си мисля, че мога да се справя с петдесет седмици задължения, стига да имам две седмици, през които да се отпусна на люлеещия стол и да слушам вятъра. Значи имаш си земя, къща, но не и съпруга. Защо?

— Странен въпрос ми задава годеницата ми.

— Казваш го само за да ме дразниш и да не ми отговориш.

— Проницателна си, Бри. — Той се спусна от стената и протегна ръка. — Трябва да се връщаме.

— Просто ми се струва, че е справедливо да науча повече за живота ти, след като ти знаеш толкова много за моя. — Въпреки това му подаде ръка. — Някога бил ли си влюбен?

— Не.

— Чудя се дали аз съм била. — Гласът й бе замислен и тъжен, когато отново зарея поглед към морето. — Затова те примамих да ме целунеш снощи. Мислех си, че може и да си спомня.

Рийв долови закачката в думите й, ала не му стана весело.

— А спомни ли си?

— Не. Не че никой не ме е целувал преди, но не успях да си спомня.

Дали не го предизвикваше нарочно, или просто говореше напълно искрено? Ръката му се плъзна към кръста й.

— Никого ли?

Тя долови промяната в този нежен, ала опасен глас. Всяка жена би трябвало да прояви здрав разум и да внимава, щом чуе такъв глас. Но тя не бе коя да е жена, напомни си Бри и вдигна глава. Тя беше принцеса.

— Никой. Струва ми се, че нито един мъж не е бил достатъчно важен за мен преди.

— Говориш като жена, която добре знае какво е да желаеш.

Не се отдръпна, въпреки че той бе пристъпил по-близо. Лицето му, помисли си Бри, не бе лице, което ще дава спокойствие на жената през дългите дъждовни вечери. Това бе лице, което възбужда непрестанно. Ръцете му — едри, изящни, силни, нямаше да дарят жената със спокоен сън. Те щяха да ускоряват пулса й, дори и в сънищата. Сама го бе изпитала.

— Може и да си прав. Ала все пак аз не съм дете.

— Не си. — Рийв пристъпи още една крачка. Вятърът се промъкваше между тях. — Нито един от нас не е.

Устните й бяха меки, но изпълнени с колебание. Отвърнаха на допира му, също както и предишната вечер. Не, животът никога не бе прост, помисли си той, докато я притисна. О, господи, но пък беше толкова сладък.

Тя се устреми към него. Не разбираше защо, ала имаше нужда от това точно в този момент, докато морските вълни се разбиваха под тях, а вятърът шепнеше наоколо. Бяха толкова сами, че близостта им се стори напълно естествена, телата им се докоснаха, устните се сляха. Бри усети как ръката му се плъзна в косата й, силна, уверена. Когато пръстите му се сплетоха в косата й, тя отпусна глава назад. Не се предаваше, оставяше се на изкушението.

Ударите на сърцето му бяха силни и забързани също като нейните. Усещаше ги като свой ритъм. Слънчевите лъчи ги обливаха и Бри затвори очи, докато светлината стана червена и много топла. Рийв я вкусваше, опитваше. Мъж, тъмен, ала не съвсем безопасен. Стори й се, че върви по самия край на някаква стена, над скали и води. Беше страшно. Прекрасно. Прекара длани по гърба му. Усети стегнатите мускули. Сигурност, опасност. Искаше ги и двете. Само за миг, настоящия миг, тя можеше да е всяка една жена. Дори кралските особи отдават своя дан на страстта.

Бри бе готова на всеотдайност, но тази мисъл не му донесе спокойствие. Знаеше, че бе заредена с опасност още преди да се остави на импулса да я докосне. Също така добре съзнаваше, че ще изпитва желание да я докосва отново и отново със същия копнеж. Парфюмът й сякаш се стелеше на вълни около него, по-лек от въздуха, по-тъмен от морето.

Дали тя знаеше? Докато се потапяше все по-дълбоко в усещанията, породени от нея, той се зачуди дали Бри знае. Очи на магьосница, лице на ангел. Кой мъж не би паднал на колене пред нея? И въпреки това въздишката й, тиха, приглушена, бе толкова женствена. Плът и кръв, сякаш взети от вълшебна приказка. Как да не бъде изкушен? На нея не можеше да й се устои.

Само че той нямаше избор.

Отдръпна я от себе си също като предишната вечер — бавно, с нежелание, ала твърдо. Очите й останаха затворени още миг, за да изпита насладата на момента докрай. Когато ги отвори, погледът й бе прям и открит. Май и двамата разбираха, че трябва да се отдръпнат от ръба.

— Близките ти ще се чудят къде си.

Бри кимна и отстъпи назад.

— Да. Задълженията са винаги на първо място, нали?

Рийв не й отговори, но тръгнаха заедно към колата.