Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса (2)

Първа глава

— Идва в съзнание.

— Слава богу.

— Господине, трябва да отстъпите за момент и да ми дадете възможност да я прегледам. Може отново да изпадне в безсъзнание.

Чу гласовете, докато плуваше над мъглите. Звучаха глухо, идваха някъде отдалече. Сграбчи я страх. Въпреки че бе в унес, дишането й стана накъсано. Не беше успяла да избяга. Въпреки това нямаше да покаже, че я бе страх. Обеща си го. Докато се приближаваше към повърхността, сви ръце в юмруци. Усети как пръстите се впиват в дланта и това възвърна част от самообладанието й.

Отвори бавно очи. Всичко пред погледа й бе неясно, замъглено, но след това бавно се проясни. Докато се вглеждаше в лицето, надвесено над нея, страхът й се надигна.

Лицето й бе непознато. Не беше един от тях. Можеше да ги познае, нали? Увереността започваше да я напуска, ала тя запази спокойствие. Това лице бе кръгло и приятно, с грижливо подстригана къдрава бяла брада в пълен контраст с плешивата гладка глава. Очите бяха проницателни, уморени, но мили. Когато мъжът пое ръката й в своята, тя не се отдръпна.

— Скъпа моя — изрече той с приятен нисък глас. Внимателно прокара пръст по кокалчетата на ръката й, докато я накара да се отпусне. — Вие сте в безопасност.

Усети, че й измерва пулса, ала продължи да го гледа в очите. Безопасност. Все още нащрек, тя отклони поглед от него. Болница. Въпреки че стаята бе почти елегантна и доста просторна, тя разбра, че бе в болница. Тук всичко миришеше на цветя и на дезинфектант. След това забеляза мъжа, застанал точно отстрани.

Беше с изпъната военна стойка, изискано облечен. Косата му бе прошарена, а облеклото — безупречно. Имаше слабо, аристократично, красиво лице. Строго лице, макар и много бледо в сравнение със сенките под очите му. Независимо от стойката и облеклото си, създаваше впечатление, че не е спал дни наред.

— Миличка… — Гласът му трепереше, когато се приведе, за да поеме свободната й ръка. Зад думата прозираха сълзи, които не си отидоха, докато притискаше пръстите й към устните си. Стори й се, че ръката, която я държеше, макар силна и здрава, леко потреперва. — Най-сетне си те върнахме, любов моя. Върнахме те.

Тя не се отдръпна. Състраданието, което изпита, я накара да се въздържи. Ръката й бе отпусната в неговата, когато за втори път вдигна поглед към лицето му.

— Кой сте вие?

Мъжът рязко вдигна глава. Мокрите му очи се взряха в нейните.

— Кой…

— Много сте слаба. — Докторът го прекъсна с любезен глас и привлече вниманието й. Забеляза, че поставя ръка на рамото на другия мъж, дали за да го накара да се въздържи, или за да му даде сила, тя не можа да прецени. — Преживяхте толкова много. Първоначалното объркване е нещо естествено.

Тя лежеше, отпусната по гръб, и наблюдаваше как докторът прави някакви знаци на мъжа. В стомаха й се надигна гадене. Усети, че е на топло и сухо място. Топло и сухо, но отвътре чувстваше празнота. Имаше тяло, което се чувстваше уморено. А вътре в това тяло бе истинска пустош. Гласът й прозвуча учудващо силен, когато заговори отново. И двамата мъже се обърнаха.

— Не знам къде съм. — Под пръстите на лекаря пулсът й прескочи, а след това отново се успокои. — Не знам коя съм.

— Вие преживяхте много, скъпа моя. — Докторът говореше спокойно, ала умът му препускаше с бясна скорост. Специалисти, помисли си той. Ако не си върнеше паметта за двадесет и четири часа, щеше да има нужда от най-добрите.

— Нищо ли не си спомняш? — Другият мъж видимо се бе стреснал при думите й. Макар и все още с изпънати рамене, зачервените му от безсъние очи се насочиха надолу към нея.

Объркана, но решена да отблъсне страха, тя се опита да се надигне, ала докторът прошепна нещо и я настани обратно на възглавниците. Спомни си… Тичаше, бурята, тъмнината. Някакви светлини изникнаха пред нея. Стисна очи, решена да запази самообладание, въпреки че нямаше представа защо бе толкова важно. Гласът й все още звучеше силен, но приглушен, когато отново посмя да отвори очи.

— Не знам коя съм. Кажете ми.

— След като си починете още малко — подзе лекарят.

Другият мъж пресече думите му с един-единствен поглед. А този поглед, забеляза тя, бе и арогантен, и заповеден.

— Ти си моя дъщеря — каза той. Пое отново ръката й и я стисна силно. Дори лекото потреперване бе изчезнало. — Нейна Светлост Габриела Кординска.

Кошмар или приказка, запита се тя, докато го гледаше. Баща й? Светлост? Кордина… Името й се стори познато и тя го запомни, ала какви бяха тези приказки за крале? Беше готова да отхвърли чутото, но се отказа, когато забеляза изражението му. Този човек не лъжеше. Лицето му бе безизразно, ала очите бяха изпълнени с чувства и тя се усети привлечена от тях, въпреки че не ги помнеше.

— Ако съм принцеса — подзе внимателно и сухата сдържаност в гласа й я накара да трепне. Нима се забавляваше, зачуди се тя. — Това значи ли, че вие сте крал?

Той почти се усмихна. Травмата може и да бе объркала ума й, но това все още си беше Бри.

— Кордина е княжество. Аз съм принц Арманд. Ти си най-голямото ми дете. Имаш двама братя. Александър и Бенет.

Баща и братя. Семейство, корени. Това нищо не й говореше.

— Ами майка ми?

Този път изражението му бе на неприкрита болка.

— Тя почина, когато ти беше на двадесет. Тогава пое ролята на моя официална домакиня и се занимаваш с всички нейни задължения, Бри. — Гласът му изгуби официалното си, безлично звучене. — Наричаме те Бри. — Той обърна ръката й така, че сапфирите и диамантите на гривната, украсяваща лявата й китка, да заблестят към нея. — Подарих ти я за двадесет и първия ти рожден ден, преди почти четири години.

Тя погледна гривната, а после и силната красива ръка, която държеше нейната. Не си спомняше нищо. Изпитваше единствено доверие. Когато вдигна отново очи, си наложи да се усмихне.

— Имате отличен вкус, Ваше Височество. — Той се усмихна, въпреки че бе опасно близо до сълзи. Също както и тя. — Моля ви — каза и на двамата. — Много съм уморена.

— Да, сигурно. — Докторът я погали по ръката, както правеше винаги, още от деня на раждането й, въпреки че тя нямаше представа за това. — За момента почивката е най-доброто лекарство.

Принц Арманд с неохота пусна ръката на дъщеря си.

— Ще бъда наблизо.

Силите й вече се възвръщаха.

— Благодаря. — Чу вратата да се затваря, ала усети, че докторът бе до нея. — Наистина ли съм тази, която той твърди?

— Едва ли някой знае по-добре от мен. — Докторът я докосна по бузата, в знак на обич, а не за да провери температурата й. — Бях на раждането ви. Преди двадесет и пет години, през юли. Сега си почивайте, Ваша Светлост. Трябва ви единствено почивка.

 

 

Принц Арманд крачеше в коридора с бърза, обиграна крачка, а член на кралската гвардия го следваше неотклонно. Искаше му се да остане сам. Господи, как му се искаше да остане сам само за пет минути в някоя изолирана стая. Там щеше да се освободи от част от напрежението, от чувствата, които го разкъсваха. За малко не загуби дъщеря си, съкровището си. А ето че сега, след като отново бе в безопасност, го гледаше като чужд човек.

Когато откриеше кой… Арманд се отърси от тази мисъл. Тя щеше да остане за по-късно. Обеща го пред себе си.

В просторната слънчева чакалня стояха на пост още трима от кралската гвардия и неколцина от полицейското управление в Кордина. Синът на Арманд и негов наследник, Александър, крачеше неспокойно и пушеше. Младият мъж бе наследил мургавото лице с изсечени черти на баща си и същата стегната военна стойка, но очевидно все още не бе овладял изумителния самоконтрол на владетел.

Също като вулкан е, мислеше Арманд, докато наблюдаваше двадесет и три годишния принц. Вулкан, който кипи и тътне, ала още не е изригнал.

На розовото плюшено канапе се бе отпуснал Бенет. Беше на двадесет и имаше реалната опасност да се превърне в най-новия принц плейбой. Той също бе мургав, но във всяка черта се бе запечатала изключителната красота на майка му. Независимо от често проявяваното си безразсъдство и липсата на всякаква дискретност, той таеше състрадателност и доброта, заради които се бе превърнал в любимец и на пресата, и на поданиците. Да не забравяме и женската половина от населението на Европа, помисли си кисело Арманд.

До Бенет бе седнал американецът, когото Арманд помоли да дойде. Принцовете бяха така погълнати от собствените си мисли, че не забелязаха появата на баща си. Единствено американецът не пропускаше нищо. Именно затова владетелят бе настоял да бъде тук.

Рийв Макджий остана притихнал за момент, докато наблюдаваше как очите на принца обхождат стаята. Справя се твърде добре, помисли си Рийв, но той и не бе очаквал друго. Срещите му с владетеля на Кордина се брояха на пръстите на едната му ръка, ала бащата на Рийв бе учил с принца в Оксфорд, където двамата се сприятелили и през всички изминали години, независимо от разстоянието, което ги разделяше, бяха съхранили уважение един към друг.

Арманд бе станал владетел на малка, но очарователна страна край Средиземно море. Бащата на Рийв се бе впуснал в дипломатическата кариера. Въпреки че синът му бе закърмен с политиката и владееше всички тънкости на протокола, той избра кариера извън светлините на прожекторите. Рийв предпочиташе да работи под прикритие.

След десет години работа с по-обикновените граждани в столицата, Рийв върна полицейската си значка и се впусна в частен бизнес. Това беше моментът, когато усети, че му бе дошло до гуша да следва наложени правила и условности. Често се оказваше, че собствените му изисквания бяха много по-строги, значително по-категорични, ала поне той сам си ги диктуваше. Опитът, придобит в отдел „Убийства“, а след това в специалните служби, го научи да разчита първо на инстинктите си.

Рийв беше от богато семейство. Благодарение на уменията си, натрупа още пари. Преди гледаше на професията си като на източник на средства и вълнения. Напоследък младият мъж не работеше за пари. Поемаше незначителен брой поръчки, а някои си избираше сам. Единствено и само когато нещо силно го заинтригуваше, той се срещаше с клиента и поемаше пълна отговорност по случая. За околните бе фермер, при това начинаещ, а и сам често се възприемаше като такъв. Преди по-малко от година купи ферма и вложи в нея идеи и мечти, също и надеждата да се оттегли завинаги там. Възприемаше я като убежище. Десетте години, в които ден след ден се налагаше да се изправя пред добро и зло, пред законност и пълно безредие, му бяха напълно достатъчни.

Повтаряше си, че бе отдал своя дан, преди да се оттегли от службата си, в полза на обществото. Един частен детектив можеше да изявява предпочитания и да си избира клиентите. Имаше възможност сам да налага темпото си на работа и да определя хонорара си. Ако дадена работа се окажеше опасна, Рийв се справяше с нея по свой начин. Независимо от всичко, през последните години се бе заемал все по-малко и по-малко с частни случаи. Опитваше се да се откъсне. Ако изпитваше някакви угризения, той си оставаше единственият, който знаеше за тях. Фермата му предлагаше коренно различен живот. Беше си обещал, че един ден ще се превърне в смисъла на живота му. Тази година отложи първия опит да засее пролетните насаждения, за да се отзове на молбата на Арманд.

Приличаше повече на войник, отколкото на фермер. Когато се изправи при влизането на Арманд, високото му стройно тяло се раздвижи с приятна атлетична грация. Беше облякъл спретнато ленено сако върху съвсем обикновена тениска и внимателно пригладени панталони, но бе в състояние да изглежда както небрежно-елегантен, така и достатъчно официален. Рийв бе от мъжете, които всички забелязваха, независимо от дрехите. Хората първо спираха поглед на лицето му, вероятно заради впечатляващата мъжествена красота, наследена от шотландските и ирландските му прадеди. Кожата му щеше да е доста бледа, ако не прекарваше толкова много време на открито. Тъмната му коса бе грижливо подстригана, ала често се спускаше непокорно над челото. Широката му уста обикновено оставаше сериозно стисната.

Скулите му бяха високи, сякаш изваяни, а очите му блестяха с горещ ирландски чар. Често, когато се налагаше, ги използваше, за да омайва околните, но те умееха да се превръщат и в застрашителни светкавици. Стойката му бе по-отпусната от тази на принца, ала не му отстъпваше по наблюдателност.

— Ваше Височество.

Щом чуха гласа на Рийв, и Александър, и Бенет скочиха.

— Бри? — попитаха едновременно и двамата. Бенет веднага пристъпи към баща си, а Александър остана на място. Веднага загаси цигарата си в близкия пепелник.

Рийв забеляза, че в бързината я счупи на две.

— Беше в съзнание — обясни кратко Арманд. — Имах възможност да поговоря с нея.

— Как се чувства? — Бенет насочи към баща си тъмните си, угрижени очи. — Кога можем да я видим?

— Много е уморена — отвърна Арманд и докосна леко ръката на сина си. — Може би утре.

Александър стоеше притеснен до прозореца.

— Знае ли кой…

— По този въпрос ще говорим допълнително — прекъсна го владетелят.

Александър бе готов да каже още нещо, но задължителната сдържаност го възпря. Добре познаваше неписаните правила и ограничения, които съпътстваха титлата му.

— Скоро ще я приберем у дома — каза тихо той, готов да предизвика баща си. Погледна към гвардейците и полицаите. Габриела може и да беше добре защитена тук, ала Александър предпочиташе да е у дома.

— Веднага, щом е възможно.

— Може и да е изморена — започна Бенет, — но по-късно ще иска да види някое познато лице. Ние с Алекс ще поизчакаме.

Познато лице. Арманд плъзна поглед над сина си към прозореца. За неговата Бри нямаше познати лица. Щеше да им обясни, но по-късно, когато останеха сами.

— Можете да тръгвате. — Думите му се отнасяха и към двете момчета. — Утре ще си е починала значително повече. Сега бих искал да поговоря с Рийв. — Той отпрати синовете си с махване на ръка. Забеляза, че и двамата се колебаят и повдигна едната си вежда. Това не беше, както обикновено, проява на гняв.

— Боли ли я нещо? — изрече с мъка Александър.

Изражението на Арманд се смекчи. Единствено човек, който го познаваше, би забелязал тази промяна.

— Не, уверявам ви. Скоро — добави той, забелязал, че Александър все още не бе доволен, — ще можеш сам да се увериш. Габриела е силна. — Простите му думи не скриха гордостта, която изпитваше за нея.

Александър прие отговора с кимване. Каквото и друго да искаше да каже, се налагаше да почака, докато останат сами. Потегли с брат си, следван от двама гвардейци.

Арманд проследи с поглед излизането на синовете си и се обърна към Рийв.

— Ако обичаш — започна той и махна с ръка. — За момент ще използваме кабинета на доктор Франко. — Тръгна по коридора, сякаш не бе забелязал охраната. Рийв веднага обърна внимание, че гвардейците бяха напрегнати. Отвличането на някоя кралска особа, мислеше си той, изнервя хората. Арманд отвори вратата, изчака Рийв да влезе и веднага я затвори. — Заповядай, седни — покани го той. — Аз все още не мога да се отпусна. — Бръкна в джоба си и извади тъмнокафява цигара, една от десетте, които си позволяваше да пуши на ден. Преди още да бе успял сам да запали, Рийв щракна запалка. — Благодаря ти, че дойде, Рийв. Все още не съм имал възможност да ти кажа колко високо ценя помощта ти.

— Не е нужно да ми благодарите, Ваше Височество. Все още не съм направил нищо.

Арманд издуха дима. Пред сина на приятеля си можеше да се отпусне поне малко.

— Сигурно си мислиш, че проявих прекалена строгост към синовете си.

— Мисля, че вие познавате синовете си доста по-добре от мен.

Арманд се засмя кратко и седна.

— Проявяваш дипломатичния усет на баща си.

— Понякога.

— А доколкото забелязвам, си наследил и неговия бърз ум и съобразителност.

Рийв се зачуди дали баща му би се зарадвал на това сравнение и се усмихна.

— Благодаря ви, Ваше Височество.

— Моля те, когато сме насаме, наричай ме Арманд. — За пръв път, след като дъщеря му се събуди, той изгуби самоконтрол. С една ръка притисна силно челото над веждите си. Не издържаше повече насъбрания се обръч от напрежение. — Боя се, че ще се позова на приятелството с баща ти, когато отправя тази молба към теб, Рийв. Правя го единствено от обич към дъщеря ми, повярвай ми, нямам друг избор.

Рийв наблюдаваше изпитателно мъжа, седнал срещу него. Забеляза, че бащата отчаяно се бори да запази самообладание. Без да продума, Рийв извади една от своите цигари, запали я и остави на Арманд още няколко минути.

— Разкажи ми.

— Тя не помни нищо.

— Не си спомня кой я е отвлякъл? — Леко намръщен, Рийв се загледа във върха на обувката си. — А изобщо видяла ли ги е?

— Тя не помни абсолютно нищо — повтори Арманд и вдигна глава. — Дори и собственото си име.

Рийв веднага прецени казаното и вероятните последици. Кимна, без да изразява мислите, които препускаха в главата му.

— Доколкото знам, временната амнезия е често срещано явление след подобно преживяване. Какво мисли лекарят?

— Скоро ще говоря с него. — Напрежението, което го бе притискало шест дни, му личеше, ала той не позволи то да проличи и в гласа му. — Ти дойде, щом те повиках, Рийв. Дори не ме попита защо.

— Не.

— Като американски гражданин нямаш никакви задължения към мен.

Рийв изпусна тънка струя дим от вирджинския тютюн и той се смеси с белите кълба от френската цигара на Арманд.

— Нямам.

Арманд леко сви устни. Същият като баща си, помисли си принцът. На Рийв Макджий можеше да има доверие, също както и на баща му. Щеше да му повери най-скъпото, което притежаваше.

— За човек в моето положение винаги има известна опасност. Нали знаеш?

— Всеки човек на властта се налага да живее с този проблем.

— Да. Както и децата на владетеля, заради произхода им. — За момент той отклони поглед към ръцете си и към инкрустирания златен пръстен. Беше принц по рождение. Но също така беше и баща. До този момент никога не му се бе налагало да избира кое от двете да постави на първо място. Бе възпитан, обучен и създаден, за да управлява. Арманд бе с ясното съзнание, че първото му задължение бе към народа. — Децата ми, естествено, си имат лична охрана. — С внимателно прикрита ярост, той загаси цигарата си. — Както се видя, това не е било достатъчно. Бри, Габриела, често проявява нетърпение към охраната. Доста ревниво пази правото си на лично уединение. Вероятно съм я разглезил. Ала ние сме мирна страна, Рийв. Хората обичат кралското семейство на Кордина. Ако дъщеря ми успява да се изплъзне от охраната си от време на време, аз се старая да омаловажа въпроса.

— Така ли е било този път?

— Тя искаше да излезе на разходка с колата си в провинцията. Понякога го прави. Задълженията на титлата й са многобройни. Габриела има нужда да изпусне малко пара. Допреди шест дни, поне на мен, това ми се струваше напълно безобидно и затова допусках подобни дребни бягства.

Гласът на Арманд подсказа на Рийв, че мъжът пред него ръководи семейството си, също както и страната, справедливо и безпристрастно. Той прибави и това впечатление към останалата част от информацията.

— Преди шест дни — повтори Рийв. — Тогава дъщеря ти е била отвлечена.

Арманд кимна спокойно. Тук бяха необходими факти, емоциите само биха объркали нещата.

— Докато не разберем със сигурност кой я е отвлякъл и защо, не бива да й се позволява дори и нещо толкова безобидно. Готов съм да поверя живота си на кралската гвардия. Но не мога да им поверя дъщеря си.

Рийв внимателно изтръска цигарата си. Смисълът в думите на владетеля бе напълно очевиден.

— Аз вече не работя в полицията, Арманд. А ти нямаш нужда от ченге.

— Ти си имаш свой бизнес. Доколкото разбрах, си специалист в областта на тероризма.

— В моята страна — изтъкна Рийв. — Нямам никакви правомощия в Кордина. — Усети, че любопитството му го подтиква да направи още една крачка. Той нетърпеливо се намръщи към Арманд. — През годините имах възможност да създам много връзки. Мога да ти дам имената на добри специалисти. Ако търсиш бодигард за принцесата…

— Търся човек, на когото мога да поверя живота на дъщеря си — прекъсна го Арманд. Каза го тихо, ала с нетърпяща възражения властна нотка. — Мъж, който ще съумее да запази обективността си не по-зле от мен. Мъж, който има опита да се справя с потенциално взривоопасна ситуация… с финес. Аз внимателно следях кариерата ти. — Той се усмихна на недоумяващото изражение на Рийв. — Имам известни връзки във Вашингтон. Досието ти е безупречно, Рийв. Баща ти може да се гордее с теб.

Рийв се размърда с неудобство при споменаването на баща му. Та това е прекалено лично, помисли си той. Така само ще му бъде по-трудно да приеме и да бъде обективен, както и да откаже любезно и без да изпитва вина.

— Много благодаря. Само че аз не съм ченге. Не съм и бодигард. Аз съм фермер.

Арманд продължаваше да го наблюдава със сериозно изражение, но Рийв забеляза весела искрица в погледа му.

— Да, и на мен така ми казаха. Щом настояваш, нека да е така. Само че аз съм в нужда. В наистина голяма нужда. Сега няма да настоявам. — Арманд много добре знаеше кога да настоява и кога да престане. — Помисли малко над нещата, които казах. Утре можем да поговорим отново, а и ти ще имаш възможност да се видиш с Габриела. Междувременно, бъди наш гост. — Той стана и показа, че това бе краят на разговора. — Колата ми ще те откара обратно в двореца. Аз ще остана тук още малко.

 

 

Късното следобедно слънце навлизаше в стаята. Рийв усети, че му се пуши, докато наблюдаваше играта на лъчите по пода. Разговаря отново с Арманд, по време на закуска в покоите на принца. Рийв много добре разпознаваше стаената решителност и пълновластието. Беше отрасъл с тях.

Изруга тихо и погледна през прозореца към планините, които така красиво обгръщаха Кордина.

Защо, по дяволите, беше тук? Собствената му земя бе на хиляди километри и го очакваше да я изоре. Вместо това се мотаеше в тази малка приказна страна, с изкусително мек въздух и синьо море пред прага. Изобщо не трябваше да идва, си каза ядно Рийв. Когато Арманд му се обади, просто трябваше да се извини и да откаже. А когато и баща му звънна, за да придаде тежест на молбата на принца, Рийв трябваше да му обясни, че нивите го чакат за оран и сеитба.

Само че не го направи. Младият мъж въздъхна и трябваше да си признае защо стана така. Баща му го бе молил за толкова малко неща, а пък му бе дал толкова много. Приятелството, което свързваше посланик Франсис Макджий и Негово Кралско Височество Арманд Кордински, бе силно и непресторено. Арманд пристигна в Щатите за погребението на майка му. Не можеше да забрави колко бе важна тази подкрепа за баща му.

А и не беше забравил принцесата. Продължи да се взира през прозореца. Зад него, жената спеше в болничното легло, бледа, уязвима, крехка. Рийв си я спомни каква бе преди десет години, когато придружаваше родителите си по време на едно гостуване в Кордина.

Случи се на шестнадесетия й рожден ден. Той бе малко над двадесет и вече работеше в полицията. Не хранеше никакви илюзии. И определено не вярваше в приказки. Но Нейна Светлост Габриела бе сякаш излязла от приказка.

Роклята й, все още я помнеше, бе от бледозелена коприна, пристегната в невероятно тънката й талия, а надолу бухваше като облак. Кожата й искреше от младост и жизненост. Косата й бе прихваната с изящна диамантена диадема, която блестеше, искреше и пръскаше плам по наситенокестенявите й коси. Всеки мъж копнееше да прокара пръсти през такава коса и да усети, че му принадлежи. Лицето й бе сякаш създадено от рози, мляко и нежност, с пълни устни, готови да изрекат примамливи обещания. А пък очите… Рийв ги помнеше най-добре от всичко. Очите й, под тъмните извити вежди, бяха обградени от гъсти дълги мигли и приличаха на истински топази.

Почти с нежелание се обърна към нея.

Лицето й все още бе нежно, може би дори повече, отколкото преди, защото сега вече бе жена. Високите скули й придаваха изискано достойнство. Кожата й бе бледа, сякаш животът и младостта й бяха отнети. Косата й все още бе гъста и наситена, ала сресана назад и така лицето й таеше някаква уязвимост. Красотата не я бе напуснала, но бе толкова деликатна, че човек се страхуваше да я докосне.

Едната й ръка почиваше на гърдите и Рийв забеляза блясъка на диаманти и сапфири. Ноктите й бяха къси и изпочупени, сякаш ги бе гризала или счупила. Спомни си, че когато бе на шестнадесет, на китката си носеше перлена гривна.

Именно този спомен събуди гнева у него. Беше минала седмица от отвличането й, два дни, откакто млада двойка я бе открила, припаднала край пътя, и все още никой нямаше представа какво бе преживяла. Спомни си уханието на парфюма й преди десет години. А тя не помнеше дори собственото си име.

Някои тайни просто можеха да бъдат зарязани да събират прах и никой нямаше да се сети за тях, за други хората се чудеха, обсъждаха ги, ала оставяха разрешението им на по-умните и компетентните. Но ето че съществуваха и тези, които те държаха в напрежение и те предизвикваха да предприемеш нещо. Тъкмо те дразнеха онази страна у него, която не обичаше въпроси без отговор, неясни гатанки и го подтикваха да намери начин да ги разреши, а пък той си въобразяваше, че вече бе овладял този подтик.

Арманд постъпи много умно, помисли си мрачно Рийв, като му предложи сам да посети принцеса Габриела. Какво да прави с нея, питаше се той. Какво, по дяволите, да направи? Трябваше да се заеме със собствения си живот, който сам си бе избрал. Един мъж, поел към ново начало, нямаше време да се забърква с проблемите на другите. Нали тъкмо от чуждите проблеми се опитваше да се откъсне?

Смръщи чело при тези мисли и така го видя Бри за пръв път, когато отвори очи. Тя се загледа в мрачното, потъмняло от гняв лице, забеляза искрящите сини очи, стиснатите устни и застина. Къде тук свършваше сънят и започваше реалността, запита се Бри и се стегна. Болницата. Отмести поглед за миг, колкото да се увери, че бе все още на същото място. Пръстите й стиснаха чаршафите с такава сила, че кокалчетата й побеляха, ала гласът й прозвуча напълно спокоен.

— Кой сте вие?

Каквото и да се бе променило у нея през годините и през последната седмица, очите й си бяха същите. Светлокафяви, дълбоки. Пленителни. Рийв задържа ръце в джобовете си.

— Аз съм Рийв Макджий, приятел на баща ти.

Тя малко си отдъхна. Спомни си мъжа с уморените очи и военната стойка, който й каза, че й е баща. Никой нямаше представа каква неспокойна и мъчителна нощ бе прекарала, докато се опитваше да открие макар и проблясък от някакъв спомен.

— Познавате ли ме?

— Запознахме се преди няколко години, Ваша Светлост. — Очите, които го бяха очаровали при момичето, а сега и при жената, сякаш го поглъщаха. Тя има нужда от нещо, каза си той. Опитва се да се хване за нещо. — Беше на шестнадесетия ви рожден ден. Бяхте великолепна.

— Вие сте американец, Рийв Макджий.

За момент той се поколеба и присви очи.

— Да. Как познахте?

— По гласа ви. — Обзе я смущение и очите й не успяха да го скрият. Стори му се, че Бри упорито се опитва да задържи чутото. — Личи по гласа ви. Била съм там… Била ли съм там?

— Да, Ваша Светлост.

Той знае, помисли си тя. Знае, но това бе само предположение.

— Нищо. — В очите й нахлуха сълзи, ала Бри ги потисна. Бе не по-малко силна от баща си. — Можете ли да си представите — започна уверено тя, — какво е да се събудите и да няма за какво да се захванете? Животът ми е като празна бяла страница. Трябва да разчитам на другите да ми кажат какво има на нея. Какво се е случило с мен?

— Ваша Светлост…

— Трябва ли да ме наричате така? — попита Бри.

Проявата на нетърпение го стресна. Опита се да потисне усмивката си. Опита се да не изпитва възхищение към нея.

— Не — отвърна простичко Рийв и се настани удобно на самия край на леглото й. — Как искаш да те наричам?

— По име. — Тя премести раздразнено поглед към превръзката на китката си. С това скоро ще трябва да се приключи, реши Бри, а след това успя да се изправи. — Казаха ми, че съм Габриела.

— По-често те наричат Бри.

Тя притихна за миг, докато се опитваше да открие нещо познато. Празната страница си оставаше празна.

— Добре тогава. А сега ми кажи какво се е случил с мен.

— Все още не знаем подробности.

— Трябва да ми кажеш — настоя Бри, без да откъсва очи от него. — Ако не всичко, то поне това, което знаеш. Искам да разбера.

Той плъзна поглед по младата жена. Крехка, да, но под тази нежна крехкост се криеше истинска сила. Бри трябваше отново да я преоткрие.

— Миналата неделя, следобед, си отишла да се поразходиш в провинцията. На следващия ден са открили колата ти изоставена. Имало е няколко телефонни обаждания. Искания за откуп. Твърди се, че си била отвлечена и са те крили някъде. — Рийв не спомена за заплахите какво ще й сторят, ако не бъдат изпълнени исканията за откупа. Не спомена и че откупът не бе уточнен и варираше от нечувани суми до освобождаването на някои затворници.

— Била съм отвлечена? — Пръстите й се стрелнаха и стиснаха неговите. Видя образи, сенки. Малка тъмна стаичка. Миризма на… На керосин и плесен. Спомни си как й се повдигаше, как я болеше главата. Ужасът отново се завърна, ала нищо повече. — Не мога да си припомня ясно — прошепна тя. — Не знам как, но съм сигурна, че е вярно, ала всичко е сякаш обгърнато с воал, който не мога да отместя.

— Аз не съм лекар — подзе рязко той, защото стремежът й да открие себе си го бе разтърсил. — Но бих те посъветвал да не се насилваш. Ще си спомниш, когато си готова да си спомниш.

— Лесно ти е да го кажеш. — Бри пусна ръката му. — Някой ми е откраднал живота, господин Макджий… А твоята роля каква е била? — попита неочаквано тя. — Любовници ли сме били?

Веждите му рязко се вдигнаха. Бри май не губеше време в празни приказки. Нито пък, както му се стори, макар и поразвеселен, бе очарована от такава възможност.

— Не. Както вече ти казах, единствения път, когато се срещнахме, бе на шестнадесетия ти рожден ден. Бащите ни са приятели. Сигурно щяха да се подразнят, ако те бях прелъстил.

— Разбирам. Тогава защо си тук?

— Баща ти ме помоли да дойда. Загрижен е за безопасността ти.

Тя сведе поглед към пръстена си. Изящен, помисли си. След това забеляза ноктите си и се намръщи. Нали не би трябвало да са такива, удиви се Бри. Защо ще носи такъв пръстен, а няма да се погрижи за ръцете си? Проблесна някакъв спомен и тя сви юмруци, за да го задържи, ала той отлетя.

— Баща ми сигурно се притеснява за безопасността ми — продължи тя, без да забелязва, че Рийв внимателно следи изражението й. — Но какво значение има това за теб?

— Имам известен опит с осигуряването на безопасността на хората. Принц Арманд ме помоли да те наглеждам.

Бри отново се намръщи, притихнала и умислена, което изглежда нямаше представа, че й бе навик.

— Бодигард, значи? — каза нетърпеливо. — Мисля, че това няма много да ми допадне.

Неодобрението й го накара да смени тактиката. Беше се отказал от свободното си време, пропътува хиляди километри, а на нея нямало да й допадне.

— Ще откриете, Ваша Светлост, че дори и принцесите трябва да се примиряват с неща, които не им допадат. Можете да започнете да свиквате с това.

Тя го загледа право в очите, точно както винаги ставаше, когато избухливостта й заплашваше да вземе превес над здравия разум.

— Не съм много сигурна, господин Макджий. Струва ми се, че няма да търпя някой да ми ходи по петите. Когато се прибера у дома… — Бри спря, защото у дома се оказа още една празна страница. — Когато се прибера у дома — повтори тя, — ще намеря друг начин да се справя с това положение. Можеш да съобщиш на баща ми, че съм отказала любезното му предложение.

— Предложението не е отправено към теб, а към баща ти. — Рийв стана.

Този път Бри забеляза, че той бе внушително висок. Нямаше значение, че бе слаб, нямаше значение и небрежното му, ала скъпо облекло. Ако реши да се налага, значи ще го стори. В това тя не се съмняваше.

Младият мъж я караше да се чувства неловко. Не знаеше защо, а което бе още по-дразнещо, нямаше и да разбере защо. Но това беше самата истина и Бри не желаеше да има нищо общо с него в ежедневието си. Животът й бе достатъчно объркан в този момент и без да й се пречка мъж като Рийв Макджий.

Попита го дали са били любовници, защото тази мисъл я развълнува, ала и уплаши. Когато той отрече, принцесата не почувства облекчение, а същата празнота, с която се опитваше да се пребори през последните два дни. Може пък да бе от онези, които не се поддават на чувства, помисли си Бри. Но сигурно така животът е по-прост.

— Казаха ми, че съм почти на двадесет и пет, господин Макджий.

— Трябва ли да ме наричаш така? — възнегодува той със същия тон, с който и тя му бе задала същия въпрос.

Усмивката й бе кратка. Светлината просветна и веднага угасна.

— Аз съм зрял човек — продължи Бри. — Сама вземам решения за живота си.

— Тъй като си член на кралското семейство на Кордина, някои от тези решения не можеш да ги вземеш сама. — Рийв тръгна към вратата, отвори я, ала остана с ръка на топката. — Имам по-важни работи, Габриела, отколкото да се правя на бавачка на една принцеса. — Усмивката му, също като нейната, се появи за кратко, но бе кисела. — Ала дори и обикновените хора невинаги могат да решават сами.

Тя изчака вратата да се затвори и се изправи. Отново й се зави свят. За момент, само за един-единствен момент, й се прииска да се отпусне назад, докато някой дойде да й помогне, да се погрижи за нея. Само че Бри нямаше повече да търпи да е като вързана. Спусна крака от леглото и зачака слабостта да премине. За момента това бе нещо, с което не можеше да се пребори. След това бавно, внимателно пристъпи към огледалото на далечната стена.

Беше избягвала този момент. Не си спомняше как изглежда, ала в ума й се въртяха десетки възможности. Коя бе тя? Как щеше да започне да си връща миналото, след като не помнеше цвета на собствените си очи. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, застана пред огледалото и се вгледа.

Прекалено слаба, помисли си бързо. И прекалено бледа. Но в никакъв случай, призна си с глупаво облекчение, грозна. Може би очите й бяха един такъв странен цвят, ала нито бяха кривогледи, нито малки. Вдигна ръка към лицето си и го проследи с пръст. Слабо, помисли си отново. Нежно, уплашено. В отражението й нямаше нищо, което да напомня за мъжа, който й бе баща. Бе забелязала силата в неговото лице. По собственото си долови нерешителност, и то прекалено много.

Коя си ти, попита Бри и положи длан на стъклото. Каква си?

След това, въпреки че се презираше за слабостта си, заплака.