Нора Робъртс
Мечтата на една принцеса (11)

Десета глава

Бри седеше с ръце, свити на скута, гърбът й изправен, а очите — втренчени право напред. Чакаше баща й да заговори. Въпроси, толкова много въпроси се трупаха в главата й. Отговори, също много отговори, трябваше да бъдат открити.

Коя беше тя? Казаха й, че е Нейна Светлост Габриела Кординска, дъщеря, сестра. Член на семейство Бисет, едно от най-старите кралски семейства в Европа.

И каква беше? Научи, че е жена с отговорности, високо организирана, с чувство за дълг и доста дълбоки страсти. Но нещо се бе случило и й бе отнело жизненоважните дребни детайли, които дават завършен вид на човек. Едва сега започваше да се бори, за да си ги възвърне.

Кафе с приспивателно, черна стая, гласове. Стиснала нож, кръв по ръцете й. Имаше нужда от тези спомени, за да могат част от подробностите да бъдат забравени и погребани. Едва сега започваше да осъзнава нещата.

Стаята бе много тиха. През западния прозорец навлизаше мека светлина, която превръщаше червения килим в кръв, ала без да е проявено насилие.

— Значи смяташ, че в кафето, което Габриела е носела със себе си, е било разтворено приспивателно. — Арманд говореше спокойно, докато гледаше червения термос на бюрото.

— Има логика. — Рийв беше останал прав. Гледаше право към Арманд, докато стоеше изправен край стола на Бри. — Също така съвпада и с този непрекъснато повтарящ се сън на Бри.

— Термосът може да бъде предаден за анализ в лабораторията.

— Би трябвало. — Въпреки че очите му бяха спокойни, той наблюдаваше внимателно всяко трепване на Арманд, всяко изражение. Знаеше, че Арманд го наблюдава не по-малко внимателно. — Въпросът е, защо досега не е бил намерен този термос.

Арманд срещна погледа на Рийв. Когато заговори, думите му бяха изречени с властна, не с дружелюбна интонация.

— Изглежда от полицията са проявили нехайство.

— Изглежда доста хора са проявили нехайство. — Рийв откри, че не му бе толкова лесно, както едно време, да сдържа избухливостта си. По лицето на Арманд нямаше нищо друго, освен хладна пресметливост. Това не му хареса. — Ако в кафето е било разтворено приспивателно, както предполагам аз, то нещата стават ясни.

Арманд се пресегна за една от дългите си черни цигари и я запали бавно.

— Наистина.

— Приемате нещата твърде спокойно, Ваше Височество.

— Приемам ги както трябва.

— Аз също ги приемам както трябва. Ще отведа Бри от Кордина, докато тази работа не бъде разрешена. В двореца тя не е на сигурно място.

Арманд стисна зъби, но само за миг.

— Ако не бях загрижен за безопасността й, едва ли щях да те повикам.

— Ако не беше приятелството между семействата ни, никога нямаше да се съглася да дойда. — Отговорът на Рийв бе тих, ала категоричен. — А и това приятелство вече не е достатъчен стимул. Искам отговори.

Арманд изведнъж се превърна в кралска особа.

— Нямаш никакво право да ги изискваш от мен.

Рийв пристъпи крачка напред. Една-единствена крачка.

— Короната ви няма да ви защити.

— Достатъчно! — Бри скочи от стола и застана между Рийв и баща си. Не го стори, за да защити единия или другия, това бе нещо несъзнателно. Дори не би могла да каже на чия страна би застанала, кого би защитила. В нея пулсираше толкова силен гняв, че бе заличил всички други чувства. — Как смеете да говорите пред мен така, сякаш не съм в състояние да мисля самостоятелно? Как смеете и двамата да ме защитавате, сякаш съм една нещастница?

— Габриела! — Арманд се изправи на стола, преди да осъзнае колко често му се бе налагало да слуша и да се оправя с този тон. — Внимавай с приказките си!

— Няма! — Побесняла, тя се извърна към него и се наведе, подпряна на длани. В друг момент би казал, че е великолепна, също като майка си. — Няма да бъда мила и безобидна. Не съм някаква захарна принцеса, която е само за показ. Аз съм жена. Става въпрос за моя живот, не разбирате ли? Няма да си седя тихо, докато вие двамата се дърпате като две надути деца заради някаква награда. Искам отговори.

Очите на Арманд бяха хладни и някак далечни. Също и гласът му.

— Искаш повече, отколкото мога да ти дам.

— Искам това, което е мое по право.

— Твоите неща са наистина твои, едва след като ти бъдат дадени.

Бри се изправи, бледа, но непоколебима.

— Това ли е баща ми? — Гласът й бе мек, ала режеше като нож. — Вие управлявате Кордина добре, Ваше Височество. Можете ли да се похвалите със същото и за семейството си?

Ударът бе болезнен. По лицето му не трепна нито един мускул.

— Ще трябва да ми имаш доверие, Габриела.

— Доверие ли? — Гласът й трепна един-единствен път. — Това — посочи тя термоса. — Това ми показва, че не мога да се доверя на никого. На абсолютно никого — повтори Бри. Извърна се и избяга и от двамата.

— Остави я да върви — нареди Арманд, когато Рийв вече бе на средата на стаята. — Наблюдават я. Казах ти, че е под наблюдение — повтори той, когато Рийв не спря. — Остави я.

Не го спряха думите, а тонът. В него прозираше болка, същата остра болка, която Рийв бе доловил в гласа на Арманд първия ден в чакалнята на болницата. Затова той поспря на вратата и се извърна назад.

— Не знаеше ли, че всяка нейна крачка се следи? — попита тихо Арманд. — Толкова внимателно, че дори знам къде е прекарала миналата нощ. — Умората му пролича и той седна.

Рийв остана на мястото си с присвити очи. Не бе пропуснал да забележи колко често слугите се застояваха около Бри, но бе решил, че това е работа на Александър.

— Ти я дебнеш?

— Само я наблюдавам — отвърна бавно Арманд. — Да не би да си въобразяваш, че ще оставя безопасността й на случайността, Рийв? Или пък единствено в безкрайно способните ти ръце? Имам нужда от теб поради всички онези причини, които изброих, ала когато става въпрос за живота на дъщеря ми, използвам всички налични средства. — Арманд прекара ръце през лицето си и този жест бе първият явен признак на умората му. — Моля те, затвори вратата и седни. Крайно време е да ти разкажа повече, отколкото съм ти казал до този момент.

Човек трябваше да се доверява на инстинктите си. Благодарение на тях можеше да оживее, ала можеше и да загине. Рийв затвори тихо вратата и се върна към бюрото.

— Каква игра играеш, Арманд?

— Игра, която ще запази страната ми и народа ми в мир. Тази игра, с Божията воля, ще ми върне детето, здраво и читаво. Тази игра ще ми помогне да пипна онези, които я започнаха, и да ги накажа справедливо. — Той вдигна гладкия бял камък. — Истинско наказание — прошепна Арманд и стисна здраво юмрук.

— Знаеш кой я е отвлякъл… — Гласът на Рийв бе тих, но отдолу прозираше гняв. — Знаел си през всичкото време.

— Знам за един, подозирам друг. — Пръстите на Арманд се свиваха и отпускаха около камъка. — Ти също имаш своите подозрения. — Очите му, строги и студени, се задържаха на Рийв. — Знам, че си проверил, което е възможно, проучил си фактите и имаш някакви предположения. Не очаквах друго. Не очаквах да споделиш мислите си с Габриела.

— И на чия страна е правото?

— Аз съм й баща, ала първо съм неин владетел. Аз съм този, който й дава правата, аз съм този, който може да й ги отнеме.

Рийв веднага усети арогантността, както и строгата студена властност, на които тайно се възхити.

— Използвал си я.

— И теб също — призна Арманд. — И други. Картината е прекалено обширна, прекалено сложна, за да мога да кажа, че се дължи на отвличането на дъщеря ми. Нейна Светлост Габриела Кординска бе похитена. Моите действия са само резултатът.

— Защо ме повика тук?

— Защото ти имах доверие, както ти казах още в началото. Защото знаех, че скоро ще се умориш да седиш отстрани. Ти мислеше, съпоставяше и най-сетне щеше да действаш. Нямах намерение да те оставя да действаш, докато не настъпеше подходящият момент. А той почти е дошъл.

— Защо, по дяволите, я оставяш на тъмно? — попита Рийв. — Нима не знаеш колко много страда?

— Да не би да си въобразяваш, че не знам колко страда? — повиши глас Арманд, а очите му блеснаха. В младостта си той бе известен със своята избухливост, която бе предизвиквала всеобщ страх. За момент контролът, упражняван почти двадесет години, за малко не се изплъзна. — Тя ми е дете. Първото ми дете. Държах я за ръка, докато прохождаше, завивах я, когато имаше температура, плачех с нея на гроба на майка й. — Той се изправи вдървено и отиде до прозореца. Подпря се на него, а пръстите му се впиха в дървения перваз. — Това, което върша — обясни Арманд, вече по-спокойно, — ми е задължение. Но това не значи, че я обичам по-малко.

И в друго да не вярваше, Рийв повярва на тези думи.

— Значи Бри трябва да разбере.

Гордост и съжаление се блъскаха в гърдите на принца, ала на първо място бе отговорността.

— Умът е сложен и деликатен, Рийв, а ние сме толкова невежи. Габриела, въпреки че е много силна и с невероятна воля, не успява да се пребори с нагласата на ума си да не помни. Ако мислиш различно, защо не си й разказал за подозренията си? Ти кого подозираш?

— Тя има нужда от време — започна Рийв, а Арманд се извърна към него.

— Да. Не мога да направя друго, освен да й предоставя достатъчно време. Доктор Кижински ме предупреди, наистина подчерта, че ако кажем на Габриела всичко, преди умът й да е готов да го разбере, да го приеме, шокът може да причини срив. Умът й може да откаже да си спомни.

— Тя вече е започнала да си спомня отделни неща.

— Едно копче е натиснато и мозъкът реагира. — Арманд продължаваше да стиска белия камък в ръката си. — Учил си достатъчно и знаеш. Но ако трябваше аз да й кажа всичко, което знам и подозирам, може да се окаже прекалено много, да я помете като лавина. Като баща ще чакам. Като владетел на Кордина си имам начини да научавам и разкривам това, което ми е необходимо. Да, знам кой я е отвлякъл и защо. — В очите му се появи нещо диво. Ловецът или преследваният би разбрал. — Ала сега не му е времето. За да ги заловя, ми трябва време. Като човек, който е работил наблизо до… ако мога така да кажа, правителствените интриги във Вашингтон, ти ще ме разбереш. Не отричай — продължи той, преди Рийв да отвърне. — Много добре знам каква работа си вършел.

— Бях ченге.

— И нещо повече — кимна Арманд. — Но това ще го оставим засега. Нали разбираш, че като владетел аз трябва да имам необорими доказателства, преди да отправя обвинение. Не мога да проявя слабостта на баща, изпаднал в пристъп на гняв заради детето си. Трябва да съм като съдия, който търси справедливостта. Сред хората до мен има такива, които вярват, че от моето положение няма как да забележа маневрите им, подкупите, фалша, който прозира в управлението. Доволен съм, че те си въобразяват, че не знам. Има и такива, които вероятно си мислят, че след като съм си върнал Габриела, повече няма се занимавам с това отвличане. Едно от исканията на похитителите бе освобождаването на няколко затворника. Ала всичко това бе само камуфлаж. Има само един, Дебок.

Името му напомни нещо. Това име Рийв бе чувал в неофициалните доклади, докато бе в тайните служби. Дебок бе бизнесмен, който успешно изнасяше наркотици, жени и оръжие. Той се занимаваше с всичко, от контролираните стоки, до експлозиви, които се доставяха на купувача, предложил най-висока цена.

Можеше да се каже, че бизнесът му бе успешен, поправи се Рийв, докато едно разследване, продължило три години, не разкри дейността му и не го разобличи. Вярваше се, че през двете години в затвора Дебок продължаваше да дърпа конците на организацията си.

— Мислиш, че Дебок стои зад това?

— Дебок е отвлякъл Габриела — отвърна прямо Арманд. — Просто трябва да докажем кого е използвал.

— А ти знаеш ли? — Рийв замълча и се замисли. Ако бъдеше обвинен някой от близкото обкръжение, това означаваше скандал. Само едно неопровержимо доказателство щеше да свърши работа и да сложи край на маневрите на Дебок и на политическите машинации, които бе започнал. — Дебок може ли да дърпа конците на влиятелни личности в Кордина, дори и от килията?

— Той вярва, че вече е започнал. Мисля, че с това… — Арманд посочи с ръка термоса. — Ще бъде много лесно да затегнем примката около врата му. С другия участник ще бъде по-трудно. — Тежко сведе поглед към ръцете си и към пръстена, който само той имаше право да носи. Някакво чувство премина бързо по лицето му. На Рийв му се стори, че бе съжаление. — Казах ти, че знам къде Габриела е прекарала нощта.

— Да. С мен.

Чувството се появи отново, но бе обуздано начаса.

— Ти си син на стар мой приятел и мъж, когото много уважавам заради качествата, които притежаваш, ала ми е трудно да се успокоя, след като знам, че тя сама е отишла при теб. Приемам, че вече е жена. Въпреки това… — Той замълча за момент. — Кажи ми какви са чувствата ти към Габриела. Този път те питам като неин баща.

Без да сяда, Рийв погледна Арманд право в очите.

— Влюбен съм в нея.

Арманд усети болката на родителя, хем горчива, хем сладка, когато разбира, че детето му е отдало обичта и верността си на друг.

— Време е да ти разкажа какво е направено. А също така е време да те помоля за съвет. — Арманд посочи към стола и зачака. Нямаше други въпроси. Този път Рийв седна.

Разговаряха тихо и спокойно двадесет минути, всеки от тях потиснал личната си емоционалност. Арманд стана само веднъж и сипа и на двамата по чаша бренди. Планът бе съвършен. Той бе още една причина, поради която бе настоял Рийв да остане в Кордина, за да се възползва от ума и опита му.

Следяха заподозрените много внимателно. Щом Бри започнеше да си спомня, трябваше да направят следващата стъпка. Ако всичко минеше по план, Бри нямаше да е в беда.

Само че нещата невинаги протичаха така, както бе запланувано.

 

 

Бри влетя в кабинета си и откри, че Джанет подрежда папки. Все още стиснала документите в ръка, тя се обърна и направи реверанс.

— Ваша Светлост, не ви очаквах днес.

— Трябва да поработя. — Тръгна право към бюрото си и започна да прехвърля някакви документи. — Имаме ли подготвено отделно меню за гостите, които ще бъдат на вечерята преди бала?

— Калиграфът изпрати вариант и чака одобрението ви.

— А, ето го. — Бри изтегли тежкия кремав лист и прегледа изящно изписаните редове. Всяко едно от седемте ястия се придружаваше от отделно вино. Тя сама бе избрала вината. Всяко ястие бе по нейно предпочитание. Дори и най-придирчивите и претенциозни гости щяха да я поздравят. Менюто бе безупречно, съвършено, истинско произведение на изкуството, както на хартия, така и в действителност. В този момент избликна лошото й настроение.

— Това не се търпи. — Тя захвърли менюто, скочи и започна да крачи.

— Не е ли подходящо менюто, Ваша Светлост?

— Неподходящо ли? — Бри се изсмя и пъхна ръце в джобовете си. — Та то е самото съвършенство. Извикай калиграфа и му кажи да го прави. Петдесетината, които ще вечерят с нас преди бала, никога няма да забравят това меню. За него поне съм се погрижила, нали така? — В очите й избликна страст, когато се завъртя. — Незабравим спомен за избраните.

Тъй като не знаеше как да реагира, Джанет остана до библиотеката, все още стиснала папките.

— Да, Ваша Светлост.

— И въпреки това дори баща ми не прави подобно нещо за мен.

— Струва ми се, че ме разбрахте погрешно — започна Джанет. — Принц Арманд…

— Е преценил, че може да решава вместо мен — довърши изречението й Бри. — Играе игрички, крие нещата. Сигурна съм. Сигурна съм, въпреки че има стотици други неща, които не знам. Но ще разбера. — Бри сви ръцете си в юмруци. — И то скоро.

— Вие сте разтревожена. — Джанет остави папките в спретната купчинка, с която щеше да се заеме по-късно. — Ще ви поръчам кафе.

— Чакай. — Бри пристъпи към нея. — Кой ми прави кафето, Джанет?

Изненадана от тона, с който Бри й зададе въпроса, Джанет остави слушалката.

— Ами приготвят го в кухнята, разбира се, Ваша Светлост. Само да звънна долу и…

На Бри й мина през ума, че няма никаква представа къде се намира кухнята. Дали преди бе знаела?

— Там ли ми приготвят термоса с кафето, когато поискам? — Пулсът й вече блъскаше учестено, когато тя направи още една крачка напред. — Когато излизам да се поразходя, Джанет?

Джанет направи някакъв неопределен жест с ръка.

— Предпочитате кафето си доста силно. Обикновено възрастната ви подчинена ви го вари. Възрастната рускиня.

— Бавачката — измърмори Бри. Не това искаше да чуе.

— Често съм ви чувала да се шегувате, че кафето й може да се задържи в изправен вид и без термоса. — Джанет се усмихна едва доловимо, сякаш за да поразведри обстановката. — Приготвя го в стаята си и отказва да даде на главния готвач рецептата.

— Значи тя ми дава термоса, преди да изляза.

— Това си е традиция, Ваша Светлост. Също и принц Бенет предпочита да даде ризата си на нея, вместо на прислужника, когато му е паднало някое от копчетата.

Започна да й се повдига, ала се овладя.

— Тя е доверен член на семейството от много отдавна.

— Смята се за нещо повече от прислугата, да, така е, Ваша Светлост. Принцеса Елизабет често настоявала тя да я придружава, вместо някоя от личните прислужнички, когато пътувала.

— Бавачката била ли е с майка ми в Париж? Била ли е с нея, когато майка ми се е разболяла?

— Така знам, Ваша Светлост. Предаността й към принцеса Елизабет е била удивителна.

И доста поизкривена, помисли си Бри. Или донякъде изкривена. Колко ли човека са имали достъп до термоса с кафе? Бри си наложи да се успокои, преди да зададе следващия си въпрос.

— Знаеш ли дали бавачката ми е донесла термоса с кафето в деня, когато съм тръгнала към малката ферма? В деня на отвличането.

— Ами, да. — Джанет се поколеба. — Тя ви го донесе тук. Гледахте едни писма, преди да тръгнете. Тя ви донесе кафето и ви се скара да си вземете сако. Вие й се изсмяхте и й обещахте да не тръгвате без връхна дреха и я отпратихте. Нямахте търпение да тръгнете, затова ми наредихте да се погрижа за другата част от кореспонденцията по-късно. Взехте термоса и тръгнахте.

— Никой ли не е влизал? — попита Бри.

— След като бавачката донесе термоса, не е влизал никой, чак докато потеглихте. Колата ви беше отпред. Аз ви изпратих лично до нея. Ваша Светлост… — Джанет протегна предпазливо ръка. — … дали е разумно да се тормозите с тези неща, да се обременявате с такива дребни подробности?

— Сигурно не е. — Бри пое ръката й за момент, а след това се обърна към прозореца. Господи, как й се искаше да поговори с някоя жена. Каква голяма нужда имаше от доверие. — За днес няма да си ми необходима, Джанет. Благодаря ти.

— Да, Ваша Светлост. Да ви поръчам ли кафе, преди да тръгнете?

— Не. — Тя за малко не се изсмя. — Не. Нещо не съм в настроение за кафе.

Не й се оставаше вътре, затворена между стените. Бри го разбра в момента, когато Джанет си тръгна. Реши, че й се иска чист въздух и слънце, и излезе от кабинета. Въпреки че не съзнаваше, че го бе планирала, тя се озова на терасата, където бе стояла с Рийв първата вечер. Тук, на това място, той я бе целунал за пръв път. Тук бе започнала да изпитва заспалите си чувства.

През деня бе съвсем различно, помисли си Бри, докато вървеше покрай каменната стена, а след това се облегна на нея. Различно, наистина, но не по-малко прекрасно. Виждаха се планините, струпани скали, които отделяха Кордина от останалата част на Европа. Те са били отлично защитно укрепление през изминалите векове, когато чуждите сили са изпитвали желание да контролират малката крайморска държава.

Ами морето, оградено от яките каменни диги? На места все още се виждаха топовете, поставени на стратегически точки, за да напомнят за пиратите с техните галери, както и за другите заплахи, идвали откъм морето.

Столицата бе съвсем наблизо, спокойна, старинна, доволна от определението „необичайна“, което й даваха всички.

Обичаше този град. Бри нямаше нужда да знае много за миналото си, за да е сигурна, че бе така. Кордина бе неин дом, нейно убежище. Тя бе нейното минало, нейното бъдеще. Всеки ден тук изпитваше желание да протегне ръка и да побере този град в дланта си. Всеки ден изпитваше омраза към преградата, която й пречеше да се наслади на спомените.

— Ваша Светлост… — Лубе излезе на терасата с леко замятане на крака. — Надявам се да не ви притеснявам.

Притесняваше я, ала бе прекалено възпитана, за да му го каже. Бри се усмихна и му протегна ръце. Както и да е, когато вечеряха заедно, тя бе установила, че младата красива съпруга на Лубе й харесва много. В същото време й стана приятно, когато забеляза, че обикновено надутият практичен министър бе така очевидно влюбен.

— Изглеждате добре, господине.

— Благодаря, Ваша Светлост. — Той повдигна ръката й и я докосна едва доловимо с устни. — Трябва да отбележа, че вие направо цъфтите. Най-доброто лекарство е да сте си у дома, нали?

— Мислех… — Бри се обърна с гръб към Кордина. — Мисля, че се чувствам като у дома. Не толкова вътре, колкото тук, навън. За среща с баща ми ли сте тук, господин Лубе?

— Да, след малко ни предстои среща.

— Кажете ми, нали сте работили с баща ми години наред. Вие двамата приятели ли сте?

— Поне аз смятам така, Ваша Светлост.

Винаги е толкова консервативен, помисли си нетърпеливо Бри. Винаги е толкова дипломатичен.

— Хайде, Лубе, като забравим за амнезията, това е въпрос, който никога не бих ви задала. А и освен това — напомни му тя и леко вдигна едната си вежда — благодарение на вашия съвет въпросът бе дискретно прикрит. Затова, кажете ми, моят баща има ли приятели и вие един от тях ли сте?

Той не се поколеба, а замълча. Лубе бе човек, който първо преравяше мислите си, подреждаше ги грижливо и едва тогава ги формулираше.

— Малко са великите мъже в нашия свят, Ваша Светлост. Някои от тях дори могат да бъдат наречени добри хора. Принц Арманд е един от тях. Великите хора си създават неприятели, а добрите хора привличат приятели. Вашият баща носи товара и на двете качества.

— Да. — С въздишка Бри се облегна на стената. — Мисля, че това го разбирам.

— Аз не съм кординец. — Лубе се усмихна, когато погледна към града под тях. — По закон министър-председателят е французин. Аз обичам собствената си страна. Но ако трябва да съм откровен, не бих служил на вашата страна, ако не бяха чувствата ми към баща ви.

— Ще ми се и аз да бях толкова сигурна в моите чувства — прошепна тя.

— Баща ви ви обича. — Каза го нежно, толкова нежно, че Бри трябваше да затвори очи, за да не заплаче. — Не бива да се съмнявате, че за принц Арманд има нещо по-важно от вашето щастие.

— Карате ме да се срамувам.

— Ваша Светлост…

— Не, точно така е. Има толкова много неща, за които трябва да помисля. — Бри се оттласна от стената и отново протегна ръка. — Благодаря ви, Лубе.

Той се поклони вдървено и тя се усмихна. Щом се обърна към гледката под нея, Бри забрави за него и мислите й се върнаха към баща й.

Никой от тях не обърна внимание на младежа, който подреждаше саксиите с цветя на терасата. Никой не забеляза мощната прислужница, която бършеше прахта по вратите.

Арманд криеше нещо от нея. В това бе сигурна. Въпреки това нямаше представа какви бяха мотивите му. Може и да бяха добри. И въпреки че мислеше така, възмущението й не намаля. Независимо от това, което баща й или който и да било друг смяташе, че тя трябва или не трябва да прави, налагаше се да разбере всичко.

Рийв я намери там, след като бе претърсил всички места, за които се сети. Трябваше да сдържи както нетърпението си, така и облекчението си, когато излезе на терасата. Арманд го бе уверил, че Бри бе под наблюдение. Забеляза двамата, които си вършеха работата, не прекалено близо до принцесата, ала достатъчно. Принцът бе твърде предпазлив, за да обяви тази допълнителна помощ още от самото начало.

След разговора им Рийв разбра по-добре защо Арманд бе помолил един външен човек за помощ, човек, който не бе тясно свързан нито с Кордина, нито с кралското семейство. Дали наистина бе така, мислеше си Рийв, докато наблюдаваше Габриела. Сега повече от всякога се нуждаеше от обективност. А в този момент му бе абсолютно невъзможно да разчита на обективността си.

— Бри.

Тя се обърна бавно, сякаш бе знаела, че е там. Косата й бе леко разрошена от вятъра, но очите й грееха спокойни.

— Първата вечер, когато излязохме тук, имах въпроси. Толкова много въпроси. Сега, седмици по-късно, повечето от тях са все още без отговори. — Бри сведе поглед към пръстените на ръцете си — изпълваха я противоречиви чувства, надделяващо чувство за дълг. — Сигурно няма да ми разкажеш за какво сте си говорили с баща ми, след като си тръгнах.

Това не бе въпрос, ала Рийв знаеше, че трябва да й отговори.

— Баща ти мисли за теб преди всичко друго, ако това ще го приемеш за отговор.

— Ами ти?

— Аз съм тук заради теб. — Той се приближи до нея и двамата застанаха един срещу друг, както когато бяха стояли на лунната светлина. — Няма друга причина.

— Заради мен. — Тя го погледна, докато се бореше да не позволява на сърцето да ръководи ума й. — Или може би заради старото семейно приятелство?

— А ти кое предпочиташ? — попита Рийв. Когато стисна ръцете й, не си помисли колко бяха малки и нежни, а какви пронизващи очи имаше. — Чувствата ми към теб нямат нищо общо със семейното приятелство. А чувствата ми сега са изцяло твои.

Но какви са те, питаше се Бри. Толкова внимателно й отговаряше. Нима бе чак толкова трудно да й каже: „Държа на теб“? Тя сведе поглед към преплетените им ръце. За него може и да беше така, разсъждаваше Бри. Не всички вълшебни приказки бяха с щастлив край. Рийв не бе рицарят, препуснал да спаси принцесата и да я отведе. Той бе обикновен човек. Тя не бе отдала сърцето си на рицар.

— Искам да се приключи с това — каза Бри. — Искам отново да се почувствам спокойно.

По дяволите с обективността и плановете. Рийв я стисна за раменете.

— Ще те отведа в Щатите за известно време.

Озадачена, тя постави длан на ръката му и я стисна.

— В Америка ли?

— Можеш да останеш при мен във фермата, докато цялата тази работа приключи.

Докато. Думата й напомни, че някои неща си имат край. Просто приключват. Бри отпусна ръка.

— Цялата тази работа започва с мен. Не мога да избягам от нея.

— Няма нужда да оставаш тук. — Изведнъж прозря колко лесно беше всичко. Тя щеше да е далече. Той щеше да я пази. Арманд просто трябваше да приеме плана му.

— Напротив, има нужда да съм тук. Животът ми е изгубен някъде тук. Как да го открия, ако съм на хиляди километри?

— Когато си готова да си спомниш, спомените сами ще се върнат. И няма да има значение къде си.

— За мен има значение. — Бри се отдръпна от него и заотстъпва, докато не се опря в стената. Гордостта й се върна, едно силно и непроменимо наследство, също като цвета на очите. — Да не си въобразяваш, че съм страхливка? Да не си въобразяваш, че ще избягам от хората, които са ме използвали? Да не би баща ми да те е помолил да го направиш, за да не задавам повече въпроси?

— Би трябвало сама да си отговориш.

— Нищо не знам — отвърна тя. — Нищо, освен че всички мъже в живота ми се чувстват длъжни да ме защитават от нещата, от които не искам да бъда защитавана. Тази сутрин ми каза, че двамата с теб ще работим заедно.

— Говорех сериозно.

Бри го наблюдаваше внимателно.

— А сега?

— Нищо не се е променило. — И въпреки това не й каза каквото знаеше. Не й разкри и това, което чувстваше.

— Тогава ще продължим заедно. — Тя също не му каза какво бе научила. Не му разкри това, от което имаше нужда.

Пристъпи напред в момента, в който и Рийв пристъпи. Протегнаха заедно ръце. Прегърнаха се, въпреки че съзнаваха колко много неизказани неща имаше между тях.

— Иска ми се да бяхме сами — прошепна Бри. — Наистина сами, като онзи ден на лодката.

— Утре ще отидем да плаваме.

Тя поклати глава, преди да притисне лице към гърдите му.

— Не мога. До бала нямам време за нищо. Имам задължения, Рийв.

Те стигат и за двама ни, помисли си той.

— Тогава след бала.

— След бала. — Бри остана със затворени очи още миг. — Ще ми обещаеш ли нещо? Глупаво е.

Рийв я целуна по слепоочието, а след това и по другото.

— Колко глупаво?

— Практичен, както винаги. — Усмихна се и отметна глава назад. — Когато празните петна си отидат, щом всичко приключи, щом наистина приключи, ще прекараш ли един ден с мен в открито море?

— Че това не е никак глупаво.

— Казваш го сега. — Тя преплете ръце зад врата му. Искаше да го задържи, макар и само за момент. — Обещай ми.

— Обещавам.

С въздишка Бри се разтопи до него.

— Ще настоявам да си спазиш обещанието — предупреди го тя.

Когато устните им се сляха, нито един от тях не искаше моментът да отлети, нито пък да мислят за последния ден, който щяха да прекарат заедно в открито море.