Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралското семейство на Кордина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Affaire Royale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 133 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?
Сканиране
savagejo (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Мечтата на една принцеса

Америнканска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

ISBN: 954-706-106-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bambo)
  3. — Корекция от Еми

Единадесета глава

— Затова казах на професор Спаркс, че човек трябва да е направен от камък, за да може да се съсредоточи над Омир, след като в същия кабинет седи жена като Лиза Бароу.

— Той влезе ли ти в положението? — обърна се Бри към Бенет, докато наблюдаваше как закачват на място току-що изчистения полилей.

— Ти шегуваш ли се? Той е такъв сухар. — Бенет се усмихна широко и натъпка ръце в задните си джобове. — А пък аз си имам среща с богоподобната госпожица Бароу.

Бри се разсмя, докато преглеждаше внушителния списък с бележки, които държеше.

— Мога да ти кажа, че не си в Оксфорд, за да записваш още имена в онова черно тефтерче.

— Да, но няма да го направиш. — Той небрежно прехвърли ръка през раменете й. — Ти никога не ми изнасяш лекции. Видях списъка с гостите. За мен е удоволствие, че великолепната госпожа Лорънс ще успее да дойде.

Тази забележка привлече вниманието й. Бри вдигна поглед от бележките и се намръщи.

— Бенет, госпожа Алисън Лорънс е почти на тридесет и е разведена.

Той я погледна с очарователна невинност, под която прозираше палавост.

— И какво от това?

Бри поклати глава. Не му ли беше още рано, зачуди се тя.

— Май ще трябва да ти изнеса някоя и друга лекция.

— Защо не оставиш тази работа на Алекс. Той е много по-добър.

— И аз така установих — измърмори Бри.

— Да не би да те е тормозил?

Тя се намръщи, докато наблюдаваше издигането на втория полилей.

— А не е ли винаги така?

— Нали си го знаеш какъв е.

— Принц Съвършенство.

Лицето му грейна.

— Я, ти да не би да си си спомнила…

— Доктор Франко ми каза.

— О… — Ръката му я стисна за миг, за да й даде сила, ала и в израз на разочарование. — Миналия път, докато бях тук, нямах време да си побъбрим. Исках да те питам как си.

— Ще ми се да можех да ти кажа… Покрай прозорците, ако обичате — нареди Бри на мъжете, които внасяха две шестметрови маси. Те щяха да са покрити с бели ленени покривки, мислеше тя, докато проверяваше в бележките, отрупани с деликатеси за гостите, които щяха да са тук през дългата бална нощ. — Физически съм добре, тоест, получих одобрение, макар и с известна доза нежелание. Струва ми се, че доктор Франко би предпочел да ме държи под наблюдение по-дълго. Всичко останало е много сложно.

Той взе ръката й и обърна диаманта така, че да отрази светлината.

— Предполагам, че и това е част от сложното.

Бри се стегна, а след това се отпусна. Бенет усети.

— Само временно. Скоро нещата ще си дойдат на място. — Тя си помисли за кошмарите, за термоса. — Бенет, исках да те питам за бавачката. Мислиш ли, че тя е добре?

— Бавачката ли? — Той я погледна изненадано. — Да не би да е била болна? Никой не ми е казал.

— Не, не е била болна. — Бри се поколеба, защото различните измерения на лоялността я объркваха. Защо просто не му кажеше какви подозрения имаше към старата бавачка? Да му каже и да се свърши. — Вече е доста стара, а някои хора стават доста странни или…

— Да се е вдетинила? Бавачката? — Този път Бенет се разсмя и й стисна ръката. — Умът й е като бръснач. Ако е прекалила с грижите около теб, то е защото се чувства длъжна да го прави.

— Да, разбира се. — Съмненията й не намаляха, но ги запази за себе си. Щеше да наблюдава и да чака, както си бе обещала.

— Бри, носи се слух, че вие с Рийв сте двойката на десетилетието.

— Така ли? — Тя вдигна едната си вежда, ала палецът й се плъзна към диаманта на пръста. — Значи добре си играем ролите.

— А това всъщност игра ли е?

— Не започвай и ти! — Изгубила търпение, Бри се отдалечи от него към вратите на терасата. — Тази игра вече я играх с Алекс.

— Не че си пъхам кралския нос. — Също изгубил търпение, той я последва. Въпреки че бяха съвсем близо до скарване, те говореха тихо. Прислугата бе известна с отличния си слух. — Напълно естествено е да се притеснявам.

— А щеше ли да си толкова притеснен, ако годежът беше истински? — Гласът й бе хладен, прекалено хладен. Това бе достатъчен отговор за Бенет. Но той не му позволяваше да е сигурен дали да се почувства облекчен, или да продължи да се притеснява.

— Чувствам се отговорен — каза след малко той. — Все пак това донякъде беше моя идея, а и…

— Твоя? — Този път тя захвърли шумно бележките на една маса.

Бенет отстъпи леко и му се прииска да си бе държал устата затворена, а очите отворени. Ако имаше едно нещо, което избягваше, това бяха разправии с жени. Предстоеше му да загуби.

— Е, изтъкнах пред татко, че ще бъде доста необичайно, ако Рийв те придружава навсякъде, живее тук и… По дяволите. — Притеснен от спокойствието й, от ледения й поглед, той прокара ръка през косата си. — Какво ли не се говореше. Клюки.

— И какво ми пука на мен за клюките?

— Никога преди не си се сблъсквала с такива приказки. — Гласът му не бе горчив, по-скоро сдържан. — Виж, Бри, може и да съм най-малък от тримата, ала аз съм с най-богат опят по отношение на онези навлеци от жълтата преса.

— И то с основание.

Бенет също можеше да проявява достойнство.

— Да, с основание. Само че аз съм избрал да живея по определен начин, докато ти не си. Няма да мога да преглътна това, че ще виждам името ти и снимката ти къде ли не и всеки, който я види, ще се подсмива. Ако искаш се ядосвай. Аз предпочитам да те гледам ядосана, отколкото наранена.

Би трябвало да му е бясна. Тя разбираше, че бе в правото си. Можеше да му каже надменно и категорично да не й се меси в работите. С намесата си я бе направил много по-уязвима, отколкото би успял един скандал. Пръстенът на ръката й бе като опора, като подкрепа. А един ден щеше да сведе поглед надолу и нямаше да го има. Тогава всичко щеше да е свършено.

Би трябвало да се ядоса, но обичта нахлу в нея, топла и сладка. Той бе толкова млад и толкова искрен и мил.

— Върви по дяволите, Бенет. — Прегърна го. — Би трябвало да съм ти бясна.

Той опря чело на слепоочието й.

— Как можех да предположа, че ще се влюбиш в него?

Можеше да отрече и да спаси част от гордостта си. Вместо това поклати глава и въздъхна.

— Нито пък аз.

Тъкмо когато Бри се отдръпна, видя, че един от портиерите въвежда две жени в залата. Беше дала указания щом Кристина Хамилтън и сестра й пристигнат, незабавно да ги доведат при нея.

От снимките и изрезките от вестниците, които й бяха дали, Бри позна високата зашеметяваща брюнетка в костюм на Ив Сен Лоран. В първия момент я обхвана паника.

Какво да стори? Дали да се втурне през стаята, или просто да се усмихва и да чака. Господи, колко й беше трудно, като не знаеше.

— Това е най-близката ти приятелка — прошепна Бенет в ухото й. — Сама казваше, че братята ти са братя по рождение, а че тя ти е сестра, дадена от съдбата. Това е Кристина.

Това бе достатъчно, за да заличи паниката. И двете жени понечиха да направят реверанси, като по-младата не сваляше очи от принца, а по-голямата се бе ухилила към Бри. Принцесата се остави на инстинкта и прекоси залата с протегнати ръце. Кристина я посрещна.

— О, Бри! — През смях Кристина я задържа на една ръка разстояние. Бри забеляза, че очите й бяха меки, ала от тях се излъчваше ирония. Устата й бе прекрасна, докато се усмихваше, но излъчваше сила. — Изглеждаш чудесно, чудесно, чудесно! — След това Бри бе задушена в здрава прегръдка. Кристина ухаеше на скъп парфюм, женствено и непознато. Ала паниката не надигна повече глава.

— Радвам се, че дойдохте. — Бри отпусна буза до внимателно прибраната коса на Кристина. Не бе лъжа, откри тя. Наистина се нуждаеше от приятелка, просто от приятелка, не от семейство, нито от любовник. — Сигурно сте уморени.

— А, нали знаеш, че летенето ме побърква. Отслабнала си. Как не те е срам да ме засрамваш така.

Бри се усмихваше, когато се отдръпна.

— Само три килограма.

— Само три. — Кристина вдигна очи към тавана. — Трябва да ти разкажа за ужасите, които преживях в онзи малък и безобразно скъп минерален санаториум, където ходих преди няколко месеца. Качих пет. Принц Бенет. — Кристина протегна ръка с надеждата, че той ще я целуне. — Господи, да не би въздухът в Кордина да ви прави толкова прекрасни?

Бенет не я разочарова. Само че докато устните му докосваха кокалчетата на ръката й, погледът му се отмести към Ив.

— Въздухът в Хюстън също трябва да е вълшебен.

Кристина не пропусна погледа. Също като целувката, тя го бе очаквала. Все пак Ив бе една млада жена, която никой мъж не би пропуснал. А това притесняваше Кристина.

— Принц Бенет, предполагам, не познавате сестра ми Ив.

Бенет вече държеше ръката на Ив. Устните му се спряха на нея само секунда по-дълго, отколкото над ръката на сестра й. А няколко секунди можеха да се окажат дълго време. Той забеляза пуснатата гъста тъмна коса, замечтаните нежни сини очи, широките пълни устни. Бенет лесно отдаваше младото си сърце.

— Приятно ми е да се запозная с вас, Ваше Височество.

Гласът не бе момичешки, а женствен, наситен и тъмен като косата.

— Изглеждаш прекрасно, Ив. — Бри пое ръцете на Ив, за да отблъсне брат си. — Много се радвам, че си тук.

— Всичко е както го описваше. — Ив й отправи неочаквана, поразително въздействаща усмивка, стряскаща, защото бе естествена като слънчев изгрев. — Не успях да го разгледам.

— Значи не бива да бързаш. — Бенет внимателно отмести сестра си настрани. — Аз ще те разведа. Сигурно Бри и Крис имат много неща да си казват. — С нещо като поклон към другите жени, той поведе Ив навън. — Какво би искала да видиш първо?

— Я виж ти… — Тъй като не знаеше дали да се мръщи, или да се смее, Бри гледаше след тях. — Бенет никак не си губи времето.

— Нито пък Ив. — Кристина потропна с крак, но след това забрави за тях. Все пак не можеше вечно да бди над сестра си. — Много ли си заета?

— Не много — отвърна Бри и наум преподреди програмата си. — Утре ще ми остане време да се изкъпя.

— Тогава да отиваме да се къпем веднага. — Кръстина я хвана под ръка. — Може ли да пием чай и да похапнем сладки в твоя апартамент? Както обикновено? Не мога да повярвам, че мина цяла година. Имаме да наваксваме толкова много неща.

Само да знаеш, мислеше Бри, докато вървеше по коридора.

 

 

— Разкажи ми за Рийв — настоя Кристина, след като си избра глазирана розова сладка от подноса.

Бри упорито разбъркваше чая си, въпреки че бе забравила да си сложи захар.

— Не знам какво да ти кажа.

— Всичко — заяви театрално Кристина. — Направо не ме сдържа от любопитство. — Тя изхлузи обувките си и сви крака под себе си. Напрежението от полета вече се разсейваше. Ала бе успяла да забележи, че Бри не бе никак спокойна. Отначало почти пренебрегна този факт и го отдаде на предстоящия бал. — Не е нужно да ми казваш как изглежда. — Тя размаха сладката, останала наполовина, а след това я пъхна в устата си. — Което и списание да взема, снимката му е там. Забавен ли е?

Бри се замисли за деня на лодката, за разходките с кола, на които понякога ходеха покрай брега. Сети се и за официалните вечери, на които трябваше да присъстват, когато той прошепваше на ухото й нещо грубо, но съвършено точно.

— Да. — Отговорът я накара да се усмихне. — Забавен е. И е силен. Умен и доста арогантен.

— Добре си се подредила — измърмори Кристина, докато наблюдаваше лицето на приятелката си. — Радвам се за теб.

Бри се опита да се усмихне, но не й се удаде. Затова вдигна чашата.

— Скоро ще се запознаете и сама ще го прецениш.

— Ммм… — Кристина огледа подноса с елегантните сладки, направи си мислено забележка, но въпреки това си избра нова. — Това е едно от нещата, които ме притесняват.

Бри веднага застана нащрек и остави чашата.

— Притеснява ли те?

— Ами да, Бри. Къде се запознахте? Не мога да повярвам, че си срещнала този страхотен, умен, арогантен мъж миналата година, докато си била в Щатите, а след това прекара при мен цели три дни и не обели нито дума.

— Кралските особи трябва да проявяват дискретност — отвърна небрежно Бри и се престори, че сладките много са я заинтригували.

— Но не чак толкова дискретни — отвърна Кристина с пълна уста. — Всъщност спомням се, че ми разказваше, и то много добре си го спомням, че в живота ти няма никой и че не се интересуваш кой знае колко от мъже. Аз се съгласих на драго сърце, защото тъкмо бях приключила една ужасна връзка.

Бри усети, че затъва по-дълбоко.

— Май не съм била особено сигурна нито в моите чувства, нито в неговите…

— И как така изведнъж се получи от разстояние?

— Връзката тръгва от бащите ни. — Тя веднага изрови нещо, което бе чула Рийв да споменава веднъж, нещо, което почти бе забравила. — Всъщност, запознахме се преди години, тук, в Кордина. На тържеството по случай рождения ми ден.

— Нали няма да ми ги пробутваш, че още тогава си хлътнала по него?

Бри само сви рамене. Как можеше да потвърди или да отрече нещо, за което нямаше представа?

— Хайде, казвай! — Кристина си доля чай. Тъй като идеята й се стори доста примамлива, тя забрави подробностите. — Затова значи, не проявяваше никакъв интерес към всички онези великолепни мъже в Париж. Радвам се за теб.

Кристина постави небрежно, ала нежно ръка върху ръката на Бри. Това бе леко приятелско докосване. Очите на Бри се напълниха със сълзи и тя с усилие ги потисна.

— Радвам се, че е бил до теб след… — Кристина прекъсна думите си и загуби всякакъв интерес към чая. Спусна крака на земята и отново докосна ръката на приятелката си, но този път по-силно. — Бри, разкажи ми, моля те. В пресата само споменаха нещо бегло. Знам, че не са хванали виновниците и това е наистина нетърпимо.

— Полицията още води разследване.

— Ала не са хванали никого. Ще можеш ли да запазиш спокойствие, докато ги пипнат, защото знам, че аз няма да мога.

— Не. — Тъй като не можеше повече да остане седнала, Бри стана и стисна ръце. — Наистина не мога. Опитах да продължа със задълженията си, но това е, все едно че чакаш и не знаеш какво става.

— О, Бри. — Кристина бе до нея и я прегърна. — Не искам да те насилвам, но ние винаги сме си споделяли всичко. Толкова се страхувах за теб. — Очите й се напълниха със сълзи, а тя ги изтри нервно. — По дяволите, казах си, че няма да го допускам, ала не мога да се сдържа. Всеки път, когато си помисля какво беше, когато отворех вестник и видех заглавията…

Бри отстъпи крачка назад пред този изблик на чувства.

— Не бива да мислиш повече. Свършено е.

Сълзите преминаха, но остана учудването.

— Извинявай. — Наранена, ала без да е сигурна защо се чувства така, Кристина посегна към чантата си. — Прекалено лесно е да забравиш кой си в действителност и по какви правила трябва да живееш.

— Не. — Разкъсвана между инстинктите и обещанията, Бри се колебаеше. — Не си тръгвай, Крис. Имам нужда… О, боже, трябва да поговоря с някого. — Бри я погледна и реши. — Ние сме добри приятелки, нали?

Учудването и болката се превърнаха в объркване.

— Бри, знаеш, че…

— Не, просто ми кажи.

Кристина отново остави чантата си.

— Ив ми е сестра — каза спокойно тя. — Обичам я. Няма нещо на света, което да не бих направила за нея. Обичта ми към теб не е по-различна.

Бри затвори очи за момент.

— Моля те, седни. — Тя зачака, а след това се отпусна до Кристина. Пое си дълбоко дъх и разказа всичко на приятелката си.

Кристина може и да бе малко пребледняла, очите й може и да се разшириха, обаче прекъсна Бри само два пъти, за доразяснения. Когато принцесата приключи с разказа си, двете останаха обгърнати в пълно мълчание. Но пък и вулканите си спят кротко.

— Гадна работа.

Изрече думите с бавния си тексаски говор и Бри премигна.

— Моля?

— Гадна работа — повтори Кристина. — В политиката обикновено е така и американците веднага го признават, ала това тук е наистина гадна работа.

Кой знае защо точното, но грубо определение на Кристина накара Бри да се отпусне. Младата жена се усмихна и посегна без да мисли към сладките.

— Не мога да обвиня политиката. Все пак самата аз дадох съгласие.

— А какво друго можеше да направиш, за бога? — Възмутена, Кристина стана и се приближи до малък шкаф. Откри, че много й се иска да счупи нещо. Каквото и да е. — Била си слаба, объркана и уплашена.

— Да — съгласи се Бри. — Да, така беше. — Наблюдаваше как Кристина порови в шкафа и измъкна невероятно красива и изящна гарафа.

— Имам нужда от едно бренди. — Без много официалности, Кристина си наля. — За теб?

— Ммм… — Бри само кимна в знак на съгласие. — Нямах представа, че това е било там.

Кристина разсипа малко бренди до чашата, изруга и го забърса с ръка.

— Ще си спомниш. — Върна се при приятелката си, очите й ясни и прями, докато подаваше чашата на Бри. — Ще си спомниш, защото си невероятен инат.

Бри повярва истински за пръв път. С нещо като облекчение тя докосна с чашата си чашата на Кристина.

— Благодаря.

— Ако не ме бяха разубедили, щях да съм тук още преди седмици. — Кристина промърмори нещо неразбираемо под носа си и седна на облегалката на канапето. — И баща ти, и този Лубе, и великолепният Рийв Макджий трябва да бъдат вързани, подредени един до друг и нашибани с камшици. Ще ми се и на тримата да им кажа какво мисля по въпроса.

Бри се изсмя в чашата с бренди. Точно от това имаше нужда, усети тя, да изпита нещо различно от свирепата решимост на мъжете, които я обичаха, защитаваха и закриляха.

— Мисля, че си в състояние да го направиш.

— И още как. Учудена съм, че ти още не си го направила.

— Всъщност направих го.

— Така вече може.

— Бедата е, че баща ми върши това, което смята, че е най-доброто за мен и за страната. Лубе върши най-доброто за страната. Не мога да виня нито единия, нито другия.

— Ами Рийв?

— Рийв ли? — Бри вдигна поглед от чашата. — Влюбена съм в него.

— Олеле — успя да изрече Кристина, докато се взираше в лицето на Бри. Вече бе решила, че ще остане в Кордина, докато всичко си дойде на мястото. Сега вече бе убедена в правотата на решението си. — Е, поне това е истинско.

— Не. — Тя не си позволи да погледне пръстена. — Само моите чувства са истински. Останалото е точно както ти го разказах.

— А това не е никакъв проблем.

Въпреки че не търсеше съжаление, Бри очакваше поне малко съпричастност.

— Не е ли?

— Не, разбира си. Щом го искаш, спечели го!

Лицето на Бри се озари от весела искрица.

— Така ли? И как да стане?

Кристина отпи бърза глътка.

— Ако не си спомняш всички мъже, които се налагаше да изриваш изпод краката си, аз нямам намерение да ти опреснявам паметта. Няма да се отрази никак добре на самочувствието ми. Както и да е, дори не си заслужава да ги споменаваме. — Тя отново докосна с чашата си чашата на Бри.

— За кого говориш?

— За мъжете. — Кристина кръстоса крака и погледна пръстите си. — Не го заслужават. Гадняри, от първия до последния.

Кой знае защо, на Бри й се стори, че този разговор са го водили и преди. В гърлото й забълбука смях.

— Абсолютно всички ли?

— Абсолютно всички, Бог да се смили над тях.

— Крис… — Този път Бри протегна ръка. — Радвам се, че дойде.

Крис се наведе и докосна бузата й.

— И аз. Сега защо не дойдеш в моята стая, за да ми помогнеш да изберем нещо умопомрачително за вечерята утре?

 

 

Когато Рийв влезе в апартамента й, нея я нямаше. Видя, че в подноса не бе останала нито една сладка, забеляза, че чаят бе изстинал. Не пропусна и чашите за бренди. Интересно, помисли си той. Знаеше, че Бри пие много малко, а през деня почти никога. Реши, че или е била много спокойна, или превъзбудена.

Казаха му, че бе с Кристина Хамилтън от хюстънския клон на фамилията Хамилтън. Рийв се отпусна на пети и огледа отново уликите, останали от чаеното пиршество. Той вече бе проверил внимателно старата приятелка на Бри от университета. Беше минало времето, когато можеше да си позволи да остави нещо на случайността. Звънна на приятел в окръг Колумбия, който му дължеше услуга, и разбра за Кристина Хамилтън всичко, от рождената й дата, до наличността в банковата й сметка. Не откри обаче нищо тайно или скрито. Въпреки това се почувства неловко.

Не точно неловко, призна Рийв пред себе си, докато оглеждаше дневната от апартамента на Бри. Ревнуваше. Ревнуваше, защото тя бе прекарала времето си с някой друг. Та това беше смешно. Не му бе приятно да си мисли, че бе така привързан към някоя жена, та не можеше да понесе мисълта, че са били разделени цял един следобед. Не му бе приятно, че бе неразумен, нито пък че бе така хлътнал.

Тук ставаше дума за нейната безопасност, напомни си той. Чувствата му към нея бяха обвити в загриженост. Това бе напълно естествено, ала усещането не бе никак приятно. Когато вече нямаше за какво да се чувства загрижен, сигурно и чувствата му щяха да се променят. Беше логично. А и сигурно щеше да бъде най-добре. Но, каза си кисело Рийв, едва ли.

Дори и в този момент усещаше мириса й, въпреки че стаята бе наситена с аромата на цветята във вазите. Усещаше го, този изключително женствен, сексапилен и много френски аромат, който обикновено се стелеше около нея. Представи си я как седи на канапето и отпива чай, гризва някаква сладка с удоволствие, а може би дори без да я забелязва. Бри ядеше толкова малко.

Имаше и напрежение. Знаеше го със сигурност и го мразеше. Щеше да се чувства като измамница, докато говореше със старата си приятелка, която сега бе непознат за нея човек.

Затова ли всичко бе така осезаемо, чудеше се той. От всички в живота й Рийв бе единственият, с когото тя не бе имала общо минало, което да си спомня. Не ги свързваха години, които да ги сближават или отчуждават. Съществуваше само настоящето.

И онази единствена нощ преди, когато бе танцувал с нея валс на лунната светлина.

Идиот! Прокара ръка през косата си. Беше пълен идиот, щом си въобразяваше, че дори и без амнезията Бри щеше да си спомня няколко танца с мъж на шестнадесетия си рожден ден. И то само защото той никога не бе забравил. Никога не успя да забрави. Дали е бил влюбен в нея през всичкото това време? Или само в образа й?

Рийв взе една обеца, която бе свалила и зарязала небрежно на масичката. Беше елегантна, златна, с диаманти. Едновременно сложна и семпла, тя се променяше, когато я обърнеш, също като жената, която я носеше. Също като жената. Той я завъртя между пръстите си и се зачуди дали не бе просто образът, който го бе пленил.

Знаеше прекалено много за нея, помисли си Рийв. Прекалено много подробности, които не му бе работа да знае. Обичаше водата във ваната прекалено гореща, събираше стари снимки на хора, които никога не бе познавала. Някога бе имала тайната мечта да танцува с кралския балет. На петнадесет се бе чудила дали не е влюбена в младия градинар.

Беше научил преди нея всички тези подробности от живота й. Беше ги откраднал от нея, от дневниците на момичето, които прочете, за да си свърши работата. Когато Бри си спомнеше всичко и когато отново го погледнеше, колко ли щеше да го презира за натрапничеството?

Знаеше как двамата похитители бяха променили живота й, как бяха откраднали миналото й. Знаеше кои са и защо го бяха сторили. Заради нея се сдържаше да не й разкрие истината. Можеше само да я наблюдава и да бди над нея. А когато тя узнаеше всичко, когато отново го погледнеше, колко ли щеше да го презира заради скритите истини?

Ала как да й разкрие, че двама души, които са непрестанно до нея, двама, на които има доверие, са заговорничели срещу нея? Използвали са я. Истината можеше и да облекчи неговото съзнание, но как ли щеше да се отрази на Бри?

Вече бе минало времето, когато можеше да рискува.

Чу, че вратата на спалнята се отваря и остана с обецата в ръка.

— Да, благодаря ти, Бернадет. Моля те само да ми напълниш ваната. Аз сама ще се погрижа за косата си. Тази вечер ще вечеряме в семеен кръг.

— Добре, Ваша Светлост.

Чу как прислужницата тихо влезе в банята, а след това водата се заизлива като водопад в порцелановата вана. Представи си как Бри се съблича. Бавно. Разкопчава дизайнерската блуза, с която я видя тази сутрин. Странно, реши той. Беше я наблюдавал как се облича сутрин след прекараните заедно нощи. Ала никога не я бе виждал как се съблича. Когато идваше при нея, тя вече бе в халат или по нощница. Или пък го очакваше гола в леглото.

Внезапен подтик го накара да остави обецата и да пристъпи към спалнята.

Бри стоеше пред огледалото, но още не си бе свалила дрехите. На тоалетката имаше малка порцеланова кутия с вдигнат капак. Извади от нея фиби и си вдигна косата. Мислеше за нещо, ала както забеляза Рийв, не за това, което вършеше в момента. Очите й бяха съсредоточени в отражението й. Усмихваше се леко, сякаш бе доволна. Не се случваше често да се усмихва така.

Прислужницата влезе, за да извади халат от гардероба. Дори и да бе забелязала Рийв на вратата към хола, тя с нищо не го показа. Остави халата на леглото, когато Бри забождаше последната фиба.

— Благодаря ти, Бернадет. Няма да имам повече нужда от теб тази вечер. Утре — продължи тя с бърза усмивка — ще те изтощя.

Прислужницата направи реверанс. Рийв чакаше. Момичето затвори безшумно вратата след себе си. Той продължаваше да чака. Бри затвори кутията и прокара пръст по порцелана. С тиха въздишка тя събу обувките си и се протегна със затворени очи. Обърна гръб на огледалото, отиде до малък шкаф и включи компактдиска, скрит там. Зазвуча тиха омайна музика. Тя бе като примамливите звуци, в които се заслушваш през отворен прозорец в някоя гореща лятна нощ. Младата жена разкопча спретнатия сив панталон и го пусна на пода, а след това го прекрачи. Докато Рийв я наблюдаваше, Бри се наведе, вдигна го и прокара ръка, за да го приглади, след което го остави на леглото.

Заслушана в музиката, тя разкопчаваше едно по едно копчетата на блузата си. Отдолу бе с перленосиво копринено бельо без никакви дантели. Късият комбинезон бе гладък като кожата й, изключително фин. Бри смъкна първо едната тънка презрамка от рамото си и тогава Рийв пристъпи напред.

— Габриела.

Ако не бе познала гласа му, щеше да трепне или да възкликне от изненада. Обърна се бавно, защото бе уловила нуждата, прозвучала в името й. Той бе в стаята и тя усети топлината, която се излъчваше от него, топлина, която я възбуди веднага. Рийв не помръдна, само я наблюдаваше, но на нея й се стори, че докосва всеки сантиметър от тялото й. Слънцето бе все още силно и лъчите му огряваха стаята, ала мислите й вече се бяха превърнали в нощ. И възбуда.

Без да каже и дума, Бри протегна ръка.

Без да каже и дума, той пристъпи към нея.

Разговаряха с докосвания, с шепота на пръстите, с гальовността на дланите. Ти си моя. Ти си мой. Копнеех за теб. Устни до устни, безгласно бяха казани стотици неща. Това е всичко, което исках. Всичко, от което се нуждаех. Ти.

Тя го съблече, без да бърза. Всеки от тях усещаше как неясната болка се изостря. Беше невероятно. Бри плъзна ризата по раменете му и все още единствената произнесена дума бе името й. В мълчаливо съгласие те се отпуснаха на леглото.

Рийв не бе имал представа, че някоя жена можеше да го накара да я желае толкова много. Само като си помислеше за нея, го пленяваше копнеж. Но когато я докосваше… Когато я усещаше, нежна и силна до себе си, това го караше да забрави, че има цял един живот преди нея.

Прокара пръсти по коприната и усети нейното потръпване. Кожата й и коприната се плъзнаха до тялото му. Изкушение. Ръцете й се движеха по него в търсене на удоволствие, готови да го дарят с удоволствие. Страст. Целувката им продължаваше вечно, докато и двамата бяха обвити от сладкото усещане. Отдаване.

Бри усети, че няма сили, че бе съвсем слаба от изпитаното чувство на безмерна радост. Той не можеше да не я последва на мястото, към което го отвеждаше целувката. В нея.

Коприната бе отметната настрани само с един замах на ръката му. Когато се плъзна в нея, страстта им бе нежна, безвременна. Тя дишаше на пресекулки. Неговите мускули горяха, отпускаха се и се стягаха. Движеха се заедно. Никой от двамата не водеше, никой не следваше, защото и двамата бяха като обсебени.

Ръцете й стискаха силно раменете му, пръстите му се бяха вплели в косата й. Погледите им се срещнаха, когато ритъмът им последва знойната музика, заляла стаята.

Не ставаше въпрос за контрол, негов или неин, а за настроение. За наслаждение. За безкрайност. Рийв нямаше да може да опише завладялото го чувство, чувство, което го покори, обгърна, ала можеше да опише и в най-незначителни подробности как слънцето си играеше в косата й, как удоволствието променяше очите й.

Бри щеше винаги да помни този миг. Дори и всичко да й бе отнето повторно, тя бе сигурна, че този момент щеше да се запази с кристална яснота.

Нямаше проблясъци, нито пък ненадеен прилив на бързина и отчаяние. Те се издигнаха заедно, сладко, леко, изящно. Беше готова да заплаче пред красотата на мига, но само се усмихна, когато устните му докоснаха нейните.

Лежаха удобно отпуснати, замечтани, мигът да продължи още и още. Последните вечерни слънчеви лъчи отмираха. Ако не бяха задълженията им, можеха да останат така до сутринта.

— Липсваше ми.

Бри учудено вдигна глава от рамото му, за да може да огледа профила му.

— Наистина ли?

— Днес почти не съм те виждал. — Не се почувства глупаво, че изказа това, за което си мислеше. Усмихна се леко и я погали по косата.

— Мислех си, че може да наминеш към балната зала.

— Идвах два пъти. Беше заета. — И в безопасност, добави мълчаливо той. Трима от работниците носеха пистолети под работното облекло.

— Утре ще е още по-зле. — Изпълнена със задоволство, тя се сгуши в него. — Само за цветята ще са нужни часове. А и виното, и другият алкохол, музикантите. И хората.

Бри замълча. Без да се замисля, Рийв я притисна до себе си.

— Нервна ли си?

— Малко. Ще има толкова много лица, толкова много имена. Чудех се…

— Какво?

— Знам колко е важен този бал както за ПДИ, така и за Кордина. Чудех се дали въпреки това не мога да го отменя.

— Направила си повече, отколкото всеки друг. — Не му беше приятно. — Просто се успокой и приеми нещата такива, каквито са. Постъпи така, както чувстваш, че е правилно, Бри.

За момент тя замълча, а след това си призна:

— Вече го направих. — Намести се така, че да може да го гледа право в очите. — Разказах всичко на Кристина Хамилтън.

Той понечи да каже нещо, ала се възпря. Усети, че Бри очаква критиката му. Нетърпението му, дори гнева му. В погледа й прочете както дързост, така и извинение.

— Защо? — Това бе просто въпрос, не обвинение. Почти долови облекчението й.

— Не можех да я лъжа. Може и да не си спомням, но мога да чувствам. Усетих нещо у нея, нещо, от което имам нужда. — Тя замълча и въздъхна отчаяно. — Ще решиш, че съм глупачка.

Рийв се поизправи, за да бъде до нея.

— Няма. — За да подчертае готовността си да я подкрепи, покри ръката й с длан. — Кажи ми какво си усетила.

— Имах нужда да поговоря с жена. — Бри въздъхна дълбоко, а след това отново го погледна. Косата й бе разрошена, една предизвикателна грива над голите рамене. По лицето й все още грееха следите от страстта. И въпреки това не можеше да скрие уязвимостта си. — В живота ми има толкова много мъже. Мили, загрижени, но… — Как да се изрази така, че той да я разбере? Не знаеше как. — Просто имах нужда да поговоря с жена.

Разбира се. Рийв повдигна ръката й към устните си. Защо нито един от тях не се бе сетил? Баща, брат, лекар, любовник… До нея не бе имало никой, който да я подкрепи така, както само представителка на нейния пол би могла.

— Това помогна ли ти?

Тя затвори очи за момент.

— Да. Крис е много специална за мен… Така я почувствах.

— А тя как реагира?

— Каза, че това е гадна работа. — В гърлото й се надигна смях. Звук, който той чуваше толкова рядко. — Крис е на мнение, че и ти, и баща ми, и Лубе, трябва да бъдете нашибани с камшик.

Рийв издаде звук, който можеше да означава както съжаление, така и веселост. Принципно обаче бе съгласен.

— На мен ми се струва здравомислеща жена.

— Такава е. Не мога да ти опиша какво означаваше за мен разговора с нея, Рийв. Тя не гледаше на мен като на болна или шантава или… Не знам.

— Ние така ли гледаме на теб?

— Понякога, да. — Бри отметна коса назад и го погледна умолително, сякаш да я разбере. — Крис ме изслуша, каза си мнението и ме помоли да й помогна да си избере рокля. Всичко бе толкова естествено, толкова лесно, сякаш между нас не зееше цяла пропаст. Просто изведнъж бяхме приятелки отново или все още. Не знам как да ти го обясня.

— Не е нужно да ми обясняваш. Ала ще трябва да поговоря с нея.

Бри изкриви устни.

— О, мисля, че и тя искаше нещо подобно. — Целуна го с лека приятелска целувка. — Благодаря ти.

— Защо?

— Защото не изброи всички онези причини, поради които трябваше да мълча.

— Решението е било твое, Бри.

— Наистина ли? — Тя се разсмя и поклати глава. — Чудя се. Водата във ваната изстива — каза Бри, за да смени темата. — Ти ме разсея.

— Точно така. — Той се усмихна и прокара пръст по гърдата й, за да я усети как потръпва.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми изтъркаш гърба.

— Звучи справедливо. Лошото е, че и аз не успях да се изкъпя.

— Това вече е проблем. — Тя го отблъсна, за да стане. — Веднъж се чудех дали съм споделяла ваната с някого. Доста е голяма. — Гола, огряна от слънцето в гръб, Бри започна да нагласява фибите отново. — А и ни остава повече от час до вечеря.