Пиер Бул
Планетата на маймуните (36)

Глава X

От време на време си налагам да посещавам професор Антел, но тези визити се превръщат за мен в мъчително задължение. Той все още се намира в Института, но, изглежда, са го махнали от комфортната клетка, в която го бяха настанили благодарение на мен. Непрестанно слабее и понякога изпада в диви пристъпи на ярост, по време на които става опасен. Опита се да ухапе пазачите. Тогава Корнелиус реши да приложи нов режим по отношение на него. Нареди да го настанят в една обикновена клетка със сламена постеля и да му дадат другарка — момичето, с което спеше в зоологическата градина. Професорът я посрещна с шумна животинска радост и поведението му веднага се промени. Той си възвърна вкуса към живота.

Намирам го точно в тази компания. Изглежда щастлив. Напълнял е и е сякаш подмладен. Направих невъзможното, за да вляза в контакт с него. Днес отново опитвам, но без всякакъв резултат. Той проявява интерес само към сладкишите, които му подавам. Когато чантата се изпразва, отива да легне до другарката си, която започва да ближе лицето му.

— Нали виждате, че разумът може да изчезне, както и да се появи — шепне някой зад гърба ми.

Това е Корнелиус. Търсил ме е, но не за да поговорим за професора. Има да ми каже нещо много сериозно. Следвам го към неговия кабинет, където ни чака Зира. Очите й са зачервени, сякаш е плакала. Изглежда имат да ми съобщят лоша новина, но никой от двамата не се решава.

— Какво е станало със сина ми?

— Добре е — бързо отговаря Зира.

— Прекалено добре — измърморва Корнелиус.

Зная, че е прекрасно бебе, но вече цял месец не съм го виждал. Предпазните мерки бяха станали още по-строги. Подозираха Зира и следяха всяка нейна крачка.

— Прекалено добре — настоява Корнелиус. — Усмихва се. Плаче като маймунче и… започва да говори.

— На три месеца!

— Бебешки думички, но по всичко личи, че ще говори. Вярно е, че се развива необикновено бързо.

Гордо се изпъчвам. Зира е възмутена от вида ми на блажен баща.

— Нима не разбираш, че това е истинска катастрофа?! Никога няма да го пуснат на свобода.

— Зная със сигурност — казва бавно Корнелиус, — че след петнадесет дни ще има заседание на Големия съвет, на което ще бъде взето важно решение относно детето.

— Важно решение ли?

— Много важно. Все още, поне за сега, не се поставя въпросът за неговото унищожение, но ще го отнемат от майка му.

— Ами аз, аз ще мога ли да го виждам?

— Изключено! Но оставете ме да продължа — заповядва шимпанзето. — Не сме се събрали, за да се оплакваме, а за да действаме. И така, сведенията ми са от сигурен източник. Синът ви ще бъде затворен в нещо като крепост под наблюдението на орангутани. Да, Зайюс отдавна плете интриги и сигурно ще успее да постигне своето.

Тук Корнелиус гневно стисна юмрук и измърморва няколко мръсни ругатни. След това продължава:

— Забележете, че Големият съвет прекрасно знае колко струва като учен този кретен, но всички си дават вид, че той ще съумее по-добре от мен да изучи този изключителен случай, в който вижда опасност за нашата раса. Разчитат, че Зайюс ще направи така, че детето да не може да ни навреди.

Аз изпадам в ужас. Не е възможно да оставят сина ми в ръцете на този опасен глупак. Но Корнелиус не е свършил.

— Не само детето е застрашено.

Млъква и поглежда Зира, която свежда глава.

— Орангутаните ви ненавиждат, защото вие сте живото доказателство за техните погрешни научни теории, а горилите намират, че сте твърде опасен, за да продължите да се разхождате на свобода. Страхуват се да не би да станете родоначалник на нова човешка раса на нашата планета. Но дори да се изключи подобна възможност, те се опасяват, че вашият пример е достатъчен, за да посее недоволство сред хората. В някои доклади се споменава за необичайна възбуда у тези, с които вие сте работили.

Така е. Последния път, когато бях в залата с клетките, забелязах видима промяна у хората. Сякаш някакъв тайнствен инстинкт ги бе известил за изумителното раждане. Посрещнаха ме с цял концерт продължителни писъци.

— За да ви кажа всичко — със суров глас завършва Корнелиус, — много се страхувам, че след петнадесет дни Съветът ще реши да ви унищожи… или поне да ви бъде извадена част от мозъка под предлог, че това е необходимо за научни опити. Що се отнася до Нова, мисля, че и тя ще бъде обезвредена, защото отблизо е общувала с вас.

Не е възможно! Аз, който смятах, че ми е отредена почти божествена мисия. Отново ставам най-нещастното същество и ме обзема страхотно отчаяние. Зира поставя ръка на рамото ми:

— Добре направи Корнелиус, че ти каза всичко. Пропусна само да ти съобщи, че ние няма да те изоставим. Решихме да спасим и трима ви. Ще ни помогнат няколко смели шимпанзета.

— Но какво мога да направя? Тук аз съм единственият представител на моята раса.

— Трябва да избягате. Трябва да напуснете Сорор. По-добре би било изобщо да не беше идвал. Трябва да се завърнеш на твоята Земя, за да можеш да спасиш себе си и своя син.

Гласът й се разтреперва, сякаш ще заплаче. Тя е привързана към мен повече, отколкото си мислех. Аз също съм потресен както от нейната мъка, така и от перспективата никога повече да не видя Зира. Но как да избягам от тази планета? Корнелиус отново взема думата:

— Наистина обещах на Зира — казва той — да ви помогна да избягате и ще удържа на думата си, дори ако заради това загубя положението си. Смятам, че така ще изпълня дълга си на маймуна. Ако ни заплашва някаква опасност, то тя ще бъде отстранена с вашето завръщане на Земята… Казвали сте ми, че вашият космически кораб не е пострадал и че с него ще можете да долетите до вашата планета, нали така?

— Точно така. В него има достатъчно гориво, кислород и храна, за да отидем до която и да било планета във вселената. Само че как да стигнем до кораба?

— Той продължава да се върти около Сорор. Един от моите приятели-астрономи го е видял и е изчислил най-подробно неговата траектория. А колкото до това как да се доберете до него… Слушайте! Точно след десет дни трябва да изстреляме изкуствен спътник с живи същества на борда, които, разбира се, ще бъдат хора. Искаме да изследваме върху тях влиянието на някои излъчвания… Не ме прекъсвайте! Предвидено е пътниците да бъдат трима: мъж, жена и дете.

Моментално схващам намерението му и оценявам неговата изобретателност. Но колко пречки ще се изправят пред нас!

— Някои от учените, отговарящи за изстрелването на спътника, са ми приятели и аз успях да ги привлека на ваша страна. Спътникът ще бъде пуснат в орбитата на кораба и до известна степен ще може да се управлява. Хората бяха научени да извършват някои манипулации, на базата на условните рефлекси Мисля, че вие ще се справите по-добре от тях… Защото в това се състои нашият план: вие тримата да заместите пътниците. Няма да бъде много трудно. Както вече ви казах, имаме необходимите съюзници; самата мисъл за убийство отвращава шимпанзетата. Останалите няма да забележат подмяната.

Това наистина изглежда напълно вероятно. За повечето маймуни човекът е човек и нищо повече. Дори не могат да различат отделните индивиди.

— През тези десет дни ще трябва да тренирате усилено. Мислите ли, че ще успеете да достигнете до вашия кораб?

Сигурно е възможно. Но в този момент аз не мисля за трудностите и за опасностите. Неволно ме завладява дълбока скръб при мисълта, че ще трябва да напусна планетата Сорор, Зира и моите братя, да, моите братя хората. По отношение на тях се чувствам като дезертьор. Все пак най-напред трябва да спася Нова и сина си. Но ще се върна. Спомняйки си пленниците в клетките, аз се заклевам пред себе си, че по-късно ще се върна и тогава ще разполагам с всички изгледи за успех.

До такава степен съм обезумял, че последните думи произнасям на висок глас.

Корнелиус се усмихва.

— След четири-пет години според вашето време, космонавте, но след повече от хиляда години според времето на неподвижните. Не забравяйте, че ние също познаваме теорията на относителността. Във връзка с това… аз обсъдих този риск с моите приятели-шимпанзета и решихме да го поемем.

Разделяме се, след като си определяме среща за следващия ден. Зира излиза първа. Останал за малко насаме с Корнелиус, аз се възползвам от случая горещо да му поблагодаря. Вътрешно се питам защо прави всичко това за мен. Той отгатва мисълта ми.

— Благодарете на Зира — казва той. — На нея дължите живота си. Ако не беше тя, не зная дали щях да поема толкова рискове и неприятности. Но тя никога не би ми простила, ако станех съучастник в убийство… от друга страна пък…

Той се колебае. Зира ме чака в коридора. След като се убеждава, че тя не може да чуе нищо, бързо прошепва:

— От друга страна, както за мен, така и за нея ще бъде по-добре, ако вие изчезнете от нашата планета.

Корнелиус затваря вратата зад мен. Оставам насаме със Зира и след като правим няколко крачки й казвам:

— Зира!

Спирам и я прегръщам. Тя е не по-малко развълнувана от мене. Една сълза се търкулва по муцуната й, докато я стискам в обятията си. Боже мой, има ли някакво значение тази отвратителна материална обвивка! Душата й. Нали душата й се слива с моята. Затварям очи, за да не виждам гротескното й лице, което вълнението прави още по-уродливо. Чувствам как безформеното й тяло тръпне до моето. Преодолявам отвращението си и притисвам бузата си до нейната. Щяхме да се целунем като двама влюбени, когато тя инстинктивно ме отблъсна с все сила.

Стоя объркан и не зная какво да предприема; в този миг отвратителната маймуна скрива муцуната си в дългите си космати ръце и отчаяно, през сълзи ми заявява:

— Скъпи мой, това е невъзможно! Жал ми е, но не мога, не мога. Ти наистина си ужасен!