Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Planète des singes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Пиер Бул. Планетата на маймуните

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №42

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Милети Младенов

Преведе от френски: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за набор на 3.I.1983 г. Подписана за печат на 1.III.1983 г.

Излязла от печат месец април. Формат 32/70×100 Изд. №1614. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12,50. Изд. коли 8,09. УИК 7,89

Страници: 200. ЕКП 95366 21331/5637–37–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Pierre Boulle. La Planète des singes

© Renè Julliard, 1963

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Планетата на маймуните (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Планетата на маймуните.

Планетата на маймуните
La planète des singes
Корица от първото американско издание на книгата
Корица от първото американско
издание на книгата
АвторПиер Бул
Създаване1963 г.
Франция
Първо издание1963 г.
Франция
Издателство„Livre de Poche“
Оригинален езикфренски
ЖанрАнтиутопия
Видроман
Страници187

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна, 1983
ПреводачРайна Стефанова
Планетата на маймуните в Общомедия

„Планетата на маймуните“ (на френски: La Planète des singes) е научно фантастичен роман на френския писател Пиер Бул, издаден през 1963 г. Спряган за най-популярното произведение на автора.

Действието на книгата се развива в бъдещето, където на далечна планета, близо до звездата Бетелгейзе, пристигат трима французи, за да проведат изследване. С потрес те установяват, че светът там е управляван от човекоподобни мамймуни, надарени с интелект подобен на човешкия, а хората са третирани като безмозъчни животни.

Произведението на Бул дава начало на световен франчайз, който включва едноименен филм от 1968, последван от четири продължения, игрален и анимационен сериал. През 2001 г. Тим Бъртън прави римейк на оригиналната лента. От 2011 г. започва нова филмова поредица, която е издала два пълнометражни филма, а третият се очаква 2017 г. По франчайза са създадени още комикси и електронни игри.

Сюжет

Първа част

В далечното бъдеще Джин и Филис, които са на романтично пътешествие с космическата си яхта, се натъкват на бутилка с писмо, което Джин започва да чете.

Ръкописът е написан от журналиста Юлис Меру, който разказва как през 2500 г. отпътува с космически кораб на експедиция до звездата Бетелгейзе, заедно с още двама души – професор Антел и неговия ученик Артюр Льовен. Пътуването продължава две години, които в земно време се равняват на 7-8 века. В орбитата на Бетелгейзе те намират три планети, една от която обитаема планета-близнак на Земята, кръстена от пътешествениците Сорор. Тримата души кацат с ракета на Сорор, в местност далеч от градската среда. Там те намират красива млада чисто гола жена, на която разказвачът дава името Нова. На другия ден непознатото момиче довежда със себе си племе от голи мъже и жени, които подобно на нея не говорят и са лишени от всякакъв разсъдък. Пътниците остават при племето през нощта.

На сутринта групата е събудена от внезапна какофония. Пред очите на Меру се разкрива невиждана гледка – човекоподобно горили и шимпанзета, облечени като хора, излавят и избиват диваците, сякаш са животни. В лова намира смъртта си Льовен, а разказвача, заедно с Нова, са уловени, затворени в клетки и отведени в града. Там Меру установява, че маймуните са устроили цяла цивилизация, подобна на човешката. Уловените видове са подложени на експерименти, в които землянинът се опитва да се докаже по-интелигентен от другите, дори научава част от езика на маймуните и общува с тях. Неговото поведение привлича вниманието на Зира – женско шимпанзе, завеждащо отделението. Бележитият доктор орангутана Зайюс обаче остава скептичен и маймуните продължават да се отнасят с даровития човек като дивак. Те започват експерименти със сексуалните взаимоотношения между човешките видове. Меру и Нова са поставени в една клетка, по нареждане на Зайюс, и принудени да се съвкупяват пред очите на останалите.

Втора част

Интересите на Зира към Меру се задълбочават, особено след като землянинът ѝ показна няколко свои скици и чертежи. Двамата започват все по-често да си уреждат тайни срещи, което поражда завист у Нова. Землянинът постепенно напредва в изучаването на езика на Сорор, докато Зира за кратко време усвоява френския и обяснява на своя събеседник подробно за маймунското общество. Маймуните считат, че са единствените разумни същества на Сорор, произлезли от човека, но достигнали по-далечен еволюционен етап на развитие. Разделени са на горили, орангутани и шимпанзета, като помежду им няма расовата дискриминация.

Един ден Меру е изведен на разходка из града, чисто гол, само с нашийник със синджир, държан от Зира. Шимпанзето разкрива своя план, с който се надява да освободи интелигентния човек от клетката. След месец ще се състои конгрес на биолозите, в който Зайюс ще докаже, че даровитият екземпляр е просто „дресиран човек“. Конгресът дава трибуна и шанс на Меру да покаже своята интелигентност и да спечели симпатиите на обществото. В края на разходката Зира запознава французина с Корнелиус – нейния годеник, който, макар и недоверчив, също иска да помогне на човека.

Малко преди конгреса, Зира завежда Меру в Зоогическата градина, където в отделението, отредено за хората, разпознава сред човешките видове професор Антел. Шимпанзето обещава, че ако Меру се представи добре пред комисията, ще освободят учения. След седмица журналистът се изправя в огромен амфитеатър пред хиляди маймуни. Меру започва да цитира на маймунския език, предварително наизустена реч, в която се изтъква като разумно същество от планетата Земя, където хората са единствените индивиди, притежаващи душа, и показва искрено желание някой ден земляните и маймуните от Сорор да се обединят. Маймунската общественост изпада във възторг и французинът се превръща в световна знаменитост. Вече натрупал известно доверие сред маймуните, Меру се опитва да освободи Антел, но той се е превърнал досущ в диваците от Сорор.

Трета част

В следващия месец Меру заживява като равнопоставен гражданин сред обществото на маймуните. Той продължава да държи връзка с хората, като се опитва да ги обучи да говорят, но опитите му търпят непрекъснати провали. Корнелиус, вече главен научен ръководител на института, и землянинът предприемат пътуване до другия край на планетата, където археолозите са открили любопитни останки от древно селище, които могат да решат загадката: защо маймунското общество от десет хиляди години не е претърпяло никакви промени? Двамата откриват сред развалините говореща кукла на човешко момиченце.

След завръщането, Меру разбира, че Нова е бременна от него. Човекът настоява да я види и Зира го съпровожда до отделна клетка, където седи бременната. В следващите дни шимпанзето урежда Меру и Нова да се виждат тайно. Един ден човекът е отведен в специално отделение, където маймуните правят жестоки експерименти с хората. Корнелиус показва на землянина двама души – мъж и жена, – които служат като негови помощници. Човешката двойка, с помощта на някакви апарати, е накарана да говори. Жената си представя събития случели се преди хиляди години. Тя говори за това как в миналото маймуните постепенно са поумнели, имитирайки хората, а човеците оглупели. Животните прогонили човешката нация и се настанили на тяхното място.

След време Меру се сдобива със син, който по всичко личи, че ще проговори. Маймуните планират да убият детето, заедно с родителите му, за да се предотврати бъдещ бунт на хората. Чрез Зира и Корнелиус младото семейство е качено незабелязано в изкуствен спътник, предназначен за трима души, и изстреляни в космоса. Оцелелите се добират до космическия кораб, кръжащ около Сорор. Чрез него Меру се завръща на Земята, заедно с новото си семейство. Пътуването продължава почти година. Пътниците кацат на летище „Орли“, където са посрещнати от офицер горила.

Джин и Филис отхвърлят ръкописа като някаква шега. След това авторът разкрива, че те са шимпанзета.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Юлис Меру
  • Професор Антел
  • Артюр Льовен
  • Нова
  • Зира
  • Корнелус
  • Зайюс
  • Хелиус
  • Зорам и Занам
  • Сириус
  • Джин и Филис

Филми по книгата

Външни препратки

Глава XIII

През останалата част от деня ни оставиха на спокойствие. Вечерта горилите отново ни поднесоха ядене и се оттеглиха, като угасиха светлината. През нощта спах малко не защото клетката беше неудобна — сламеникът беше дебел и мек, — а защото не преставах да обмислям по какъв начин да установя контакт с маймуните. Обещах си вече да не се поддавам на гнева, а с неизчерпаемо търпение да търся и най-малката възможност да покажа ума си. Двамата пазачи, с които бях имал работа, навярно бяха ограничени низшестоящи, неспособни да разберат намеренията ми, но сигурно съществуваха и по-образовани маймуни.

Още на следващата сутрин забелязах, че тази надежда не е била напразна. Вече от един час бях буден. Повечето от моите другари непрекъснато се мятаха из клетките си подобно на пленени животни. Щом си дадох сметка, че и аз несъзнателно правя същото от известно време, хвана ме яд и се помъчих да седна пред решетката и да се държа по възможно най-човешки и разумен начин. Тогава вратата на коридора се отвори и видях да влиза една нова личност, придружена от двамата пазачи. Беше женско шимпанзе, а смиреното държание на горилите ми даде да разбера, че заема важен пост в това заведение.

Ония сигурно й бяха докладвали за мен, защото още с влизането си маймуната попита нещо единия от тях, който посочи към мен. Тогава тя тръгна право към моята клетка.

Докато се приближаваше, аз я наблюдавах внимателно. И тя носеше бяла престилка с по-елегантна кройка, отколкото на горилите, пристегната в кръста с колан, а от късите ръкави се подаваха дълги гъвкави ръце. Нейният поглед, извънредно жив и умен, ме порази. Обзе ме дори предчувствие за нашите бъдещи отношения. Стори ми се съвсем млада въпреки маймунските бръчки около бялата й муцуна. Носеше кожена папка.

Спря пред клетката ми и докато изваждаше тетрадката от папката си, взе да ме изучава.

— Добър ден, госпожо — казах аз, като се поклоних.

Бях произнесъл тези думи с възможно най-смирения глас. Върху лицето на маймуната се изписа израз на дълбоко учудване, но тя остана сериозна и с авторитетен жест накара пазачите, които отново се бяха разкискали, да замълчат.

— Госпожо или госпожице — продължих аз окуражен, — съжалявам, че ви бях представен в подобни условия и в такъв вид. Повярвайте ми, нямам навика…

Изприказвах още какви ли не глупости, но непрекъснато се стараех да спазвам учтивия тон, към който бях решил да се придържам. Когато замълчах, завършвайки речта си с възможно най-любезна усмивка, учудването й премина в смайване. Започна често-често да премигва, а на челото й се образуваха дълбоки бръчки. Очевидно тя трескаво търсеше обяснение на някакъв труден проблем. На свой ред ми се усмихна и аз усетих, че започва да прозира част от истината.

Докато траеше тази сцена, хората от клетките ни наблюдаваха — този път без да показват, че звукът на гласа ми ги дразни. Проявяваха известно любопитство. Един подир друг те прекъсваха нервните си обиколки и долепваха лица до решетките, за да могат по-добре да ни наблюдават. Само Нова имаше разгневен вид и непрестанно се мяташе.

Маймуната извади от джоба си писалка и написа няколко реда в тетрадката си. После, когато вдигна глава и срещна смутения ми поглед, тя отново се усмихна. Това ме окуражи още веднъж да се опитам да й дам да разбере, че съм настроен приятелски. През решетката протегнах към нея ръка с разтворена длан. Горилите подскочиха и понечиха да се намесят. Обаче маймуната, която в първия момент бе готова инстинктивно да отстъпи, се съвзе, с една дума ги възпря и като не откъсваше поглед от мен, ми протегна косматата си, леко трепереща ръка. Аз не помръднах. Тя дойде още по-наблизо и постави своите прекалено дълги пръсти в дланта ми. Усетих, че потръпна при допира. Постарах се да не мърдам, да не би да я уплаша. Потупа ме по ръката, погали ме нагоре към лакътя, след което с победоносен вид се обърна към своите асистенти.

Надеждата ме караше да се задъхвам, все повече и повече се убеждавах, че тя започва да прозира моя благороден произход. Когато шимпанзето започна да дава някакви заповеди на една от горилите, у мен се породи налудничава мисъл, че ще отворят клетката и ще ми се извинят. Но, уви, не ставаше дума за това! Пазачът бръкна в джоба си и извади оттам малък бял предмет, който подаде на началничката си. Тя от своя страна го постави в моята ръка с очарователна усмивка. Беше бучка захар.

Бучка захар! Падах толкова отвисоко, изведнъж се почувствувах толкова отчаян пред това унизително възнаграждение, че едва не го захвърлих в лицето й. Но тъкмо навреме си припомних своите добри намерения и с усилие запазих спокойствие. Взех захарта, поклоних се и я схрусках, като придадох на лицето си възможно най-интелигентен вид.

Това беше първият ми допир със Зира. Скоро научих, че маймуната се казва Зира. Завеждаше отделението, в което бях доведен. Въпреки разочарованието, което изпитах, нейните маниери ми вдъхваха надежда и предусещах, че ще съумея да установя контакт с нея. Тя дълго разговаря с пазачите ми, изглежда, им даваше наставления по отношение на моята особа. След това продължи огледа на останалите обитатели на клетките.

Разглеждаше внимателно всеки един от новодошлите и си вземаше някакви бележки — по-кратки, отколкото за мен. Нито веднъж не се осмели да докосне някой от тях. Мисля, че ако го беше сторила, щях да ревнувам. Отново ме обзе чувството на гордост, че съм изключителна личност, която единствена заслужава специално отношение. Когато я видях да се спира пред децата и да им подхвърля бучки захар, много се ядосах; ядът ми можеше да се сравни само с яростта на Нова, която се бе озъбила на маймуната и гневно се беше тръшнала в ъгъла на клетката си с гръб към нея.