Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Planète des singes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Пиер Бул. Планетата на маймуните

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №42

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Милети Младенов

Преведе от френски: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за набор на 3.I.1983 г. Подписана за печат на 1.III.1983 г.

Излязла от печат месец април. Формат 32/70×100 Изд. №1614. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12,50. Изд. коли 8,09. УИК 7,89

Страници: 200. ЕКП 95366 21331/5637–37–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Pierre Boulle. La Planète des singes

© Renè Julliard, 1963

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Планетата на маймуните (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Планетата на маймуните.

Планетата на маймуните
La planète des singes
Корица от първото американско издание на книгата
Корица от първото американско
издание на книгата
АвторПиер Бул
Създаване1963 г.
Франция
Първо издание1963 г.
Франция
Издателство„Livre de Poche“
Оригинален езикфренски
ЖанрАнтиутопия
Видроман
Страници187

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна, 1983
ПреводачРайна Стефанова
Планетата на маймуните в Общомедия

„Планетата на маймуните“ (на френски: La Planète des singes) е научно фантастичен роман на френския писател Пиер Бул, издаден през 1963 г. Спряган за най-популярното произведение на автора.

Действието на книгата се развива в бъдещето, където на далечна планета, близо до звездата Бетелгейзе, пристигат трима французи, за да проведат изследване. С потрес те установяват, че светът там е управляван от човекоподобни мамймуни, надарени с интелект подобен на човешкия, а хората са третирани като безмозъчни животни.

Произведението на Бул дава начало на световен франчайз, който включва едноименен филм от 1968, последван от четири продължения, игрален и анимационен сериал. През 2001 г. Тим Бъртън прави римейк на оригиналната лента. От 2011 г. започва нова филмова поредица, която е издала два пълнометражни филма, а третият се очаква 2017 г. По франчайза са създадени още комикси и електронни игри.

Сюжет

Първа част

В далечното бъдеще Джин и Филис, които са на романтично пътешествие с космическата си яхта, се натъкват на бутилка с писмо, което Джин започва да чете.

Ръкописът е написан от журналиста Юлис Меру, който разказва как през 2500 г. отпътува с космически кораб на експедиция до звездата Бетелгейзе, заедно с още двама души – професор Антел и неговия ученик Артюр Льовен. Пътуването продължава две години, които в земно време се равняват на 7-8 века. В орбитата на Бетелгейзе те намират три планети, една от която обитаема планета-близнак на Земята, кръстена от пътешествениците Сорор. Тримата души кацат с ракета на Сорор, в местност далеч от градската среда. Там те намират красива млада чисто гола жена, на която разказвачът дава името Нова. На другия ден непознатото момиче довежда със себе си племе от голи мъже и жени, които подобно на нея не говорят и са лишени от всякакъв разсъдък. Пътниците остават при племето през нощта.

На сутринта групата е събудена от внезапна какофония. Пред очите на Меру се разкрива невиждана гледка – човекоподобно горили и шимпанзета, облечени като хора, излавят и избиват диваците, сякаш са животни. В лова намира смъртта си Льовен, а разказвача, заедно с Нова, са уловени, затворени в клетки и отведени в града. Там Меру установява, че маймуните са устроили цяла цивилизация, подобна на човешката. Уловените видове са подложени на експерименти, в които землянинът се опитва да се докаже по-интелигентен от другите, дори научава част от езика на маймуните и общува с тях. Неговото поведение привлича вниманието на Зира – женско шимпанзе, завеждащо отделението. Бележитият доктор орангутана Зайюс обаче остава скептичен и маймуните продължават да се отнасят с даровития човек като дивак. Те започват експерименти със сексуалните взаимоотношения между човешките видове. Меру и Нова са поставени в една клетка, по нареждане на Зайюс, и принудени да се съвкупяват пред очите на останалите.

Втора част

Интересите на Зира към Меру се задълбочават, особено след като землянинът ѝ показна няколко свои скици и чертежи. Двамата започват все по-често да си уреждат тайни срещи, което поражда завист у Нова. Землянинът постепенно напредва в изучаването на езика на Сорор, докато Зира за кратко време усвоява френския и обяснява на своя събеседник подробно за маймунското общество. Маймуните считат, че са единствените разумни същества на Сорор, произлезли от човека, но достигнали по-далечен еволюционен етап на развитие. Разделени са на горили, орангутани и шимпанзета, като помежду им няма расовата дискриминация.

Един ден Меру е изведен на разходка из града, чисто гол, само с нашийник със синджир, държан от Зира. Шимпанзето разкрива своя план, с който се надява да освободи интелигентния човек от клетката. След месец ще се състои конгрес на биолозите, в който Зайюс ще докаже, че даровитият екземпляр е просто „дресиран човек“. Конгресът дава трибуна и шанс на Меру да покаже своята интелигентност и да спечели симпатиите на обществото. В края на разходката Зира запознава французина с Корнелиус – нейния годеник, който, макар и недоверчив, също иска да помогне на човека.

Малко преди конгреса, Зира завежда Меру в Зоогическата градина, където в отделението, отредено за хората, разпознава сред човешките видове професор Антел. Шимпанзето обещава, че ако Меру се представи добре пред комисията, ще освободят учения. След седмица журналистът се изправя в огромен амфитеатър пред хиляди маймуни. Меру започва да цитира на маймунския език, предварително наизустена реч, в която се изтъква като разумно същество от планетата Земя, където хората са единствените индивиди, притежаващи душа, и показва искрено желание някой ден земляните и маймуните от Сорор да се обединят. Маймунската общественост изпада във възторг и французинът се превръща в световна знаменитост. Вече натрупал известно доверие сред маймуните, Меру се опитва да освободи Антел, но той се е превърнал досущ в диваците от Сорор.

Трета част

В следващия месец Меру заживява като равнопоставен гражданин сред обществото на маймуните. Той продължава да държи връзка с хората, като се опитва да ги обучи да говорят, но опитите му търпят непрекъснати провали. Корнелиус, вече главен научен ръководител на института, и землянинът предприемат пътуване до другия край на планетата, където археолозите са открили любопитни останки от древно селище, които могат да решат загадката: защо маймунското общество от десет хиляди години не е претърпяло никакви промени? Двамата откриват сред развалините говореща кукла на човешко момиченце.

След завръщането, Меру разбира, че Нова е бременна от него. Човекът настоява да я види и Зира го съпровожда до отделна клетка, където седи бременната. В следващите дни шимпанзето урежда Меру и Нова да се виждат тайно. Един ден човекът е отведен в специално отделение, където маймуните правят жестоки експерименти с хората. Корнелиус показва на землянина двама души – мъж и жена, – които служат като негови помощници. Човешката двойка, с помощта на някакви апарати, е накарана да говори. Жената си представя събития случели се преди хиляди години. Тя говори за това как в миналото маймуните постепенно са поумнели, имитирайки хората, а човеците оглупели. Животните прогонили човешката нация и се настанили на тяхното място.

След време Меру се сдобива със син, който по всичко личи, че ще проговори. Маймуните планират да убият детето, заедно с родителите му, за да се предотврати бъдещ бунт на хората. Чрез Зира и Корнелиус младото семейство е качено незабелязано в изкуствен спътник, предназначен за трима души, и изстреляни в космоса. Оцелелите се добират до космическия кораб, кръжащ около Сорор. Чрез него Меру се завръща на Земята, заедно с новото си семейство. Пътуването продължава почти година. Пътниците кацат на летище „Орли“, където са посрещнати от офицер горила.

Джин и Филис отхвърлят ръкописа като някаква шега. След това авторът разкрива, че те са шимпанзета.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Юлис Меру
  • Професор Антел
  • Артюр Льовен
  • Нова
  • Зира
  • Корнелус
  • Зайюс
  • Хелиус
  • Зорам и Занам
  • Сириус
  • Джин и Филис

Филми по книгата

Външни препратки

Глава III

Корнелиус не ми каза нищо повече и сякаш му беше неприятно да говори за това, но аз съзирам в неговите теории нещо, което предизвиква у мен странна възбуда.

Археолозите са разкрили цяло селище, погребано под пясъците на една пустиня, от което за жалост са останали само развалини. Обаче аз съм убеден, че тези развалини крият в себе си изумителна тайна, която, кълна се, ще разгадая. Това сигурно е възможно за умеещия да наблюдава и да мисли, на което орангутанът, който ръководи разкопките, изглежда съвсем неспособен. Той посрещна Корнелиус с уважение, съответстващо на високото му положение, но с едва прикрита ненавист заради младостта и интересните идеи, които понякога изказваше.

Да изследваш камъните, които при всяко движение се раздробяват, и пясъка, който рухва под краката ти, това е кански труд. Вече месец работим по този начин. Зира отдавна си отиде, но Корнелиус упорства да продължи престоя си. И той като мен се е запалил, убеден е, че тук, сред тези останки от миналото, се намира разрешението на големите въпроси, които го терзаеха.

Той наистина притежава изумително обширни познания. Най-напред настоя сам да провери възрастта на селището. За тази цел маймуните разполагат с методи, подобни на нашите — използват задълбочени знания по химия, физика и геология. По тази точка шимпанзето постигна съгласие с представителите на официалната наука: градът е много, много стар. Възрастта му значително надхвърля десет хиляди години, т.е. представлява уникален документ, сигурно доказателство, че сегашната маймунска цивилизация не се е появила от нищото, благодарение на някакво чудо.

Имало е нещо предшестващо настоящата епоха. Какво? След този месец на напрегнати изследвания ние сме разочаровани, тъй като това праисторическо селище, както изглежда, не се отличава кой знае колко от днешните. Намерихме развалини на къщи, следи от заводи, останки, свидетелстващи, че прадедите са имали същите автомобили и самолети като днешните маймуни. Това дава възможност произхода на разума да бъде отнесен много по-назад в миналото. Корнелиус явно не очакваше само това, аз го чувствах, не бе и това, на което аз се надявах.

Онази сутрин той отиде преди мен на мястото на разкопките, където работниците бяха разкрили една къща с дебели стени от някакъв бетон, по-добре запазен от обикновено. Вътрешността е пълна с пясък и боклуци, които бяха започнали да пресяват. До вчера не бяха открили нищо повече, отколкото в останалите участъци: части от тръбопроводи, домакински уреди, кухненски съдове. Аз още мързелувах пред палатката, която заемаме заедно с учения. От своето място виждах как орангутанът дава заповеди на ръководителя на групата — младо шимпанзе с лукав поглед. Корнелиус не го виждах. Той беше в изкопа при работниците. Често сам вършеше работата от страх да не направят някоя глупост или да им убегне някоя интересна подробност.

Ето го и него; излезе от дупката и не след дълго забелязах, че е направил изключително откритие. С две ръце държеше малък предмет, но от мястото си не можех да го различа. Безцеремонно отстрани стария орангутан, който се опитваше да го вземе, и крайно предпазливо го постави на земята. Погледна към мен и започна да маха с ръка. Когато се приближих, бях поразен от промяната в изражението му.

— Юлис, Юлис!

Никога не го бях виждал в подобно състояние. Едва можеше да говори. Работниците, които също бяха излезли от изкопа, заобиколиха находката и ми пречеха да я видя. Сочеха я един на друг и изглежда, че това просто ги забавляваше. Някои искрено се смееха. Почти всички те бяха снажни горили. Корнелиус ги държеше на разстояние.

— Юлис!

— Какво се е случило?

На свой ред видях поставения на земята предмет, а в това време той прошепна с глух глас:

— Кукла, Юлис, кукла!

Това беше кукла, обикновена порцеланова кукла. Някакво чудо я бе запазило почти непокътната, с остатъци от коса и очи, върху които бяха останали цветни люспици. Тази гледка бе толкова обикновена за мен, че отначало не проумях вълнението на Корнелиус. Необходими ми бяха няколко мига, за да осъзная… Успях! Осъзнах чудото и то веднага ме смая. Тази кукла беше човек, представляваше момиченце, земно момиченце. Но аз не се оставих в ръцете на измамните илюзии. Преди да се крещи от удивление, трябваше да бъдат огледани всички възможни банални причини. Учен като Корнелиус сигурно го бе направил. Да видим: сред куклите на децата-маймуни има някои малко наистина, но все пак се срещат — с форма на животни и дори на хора. Само нейното присъствие не би могло да развълнува така шимпанзето… И още: играчките на малките маймуни не са порцеланови и преди всичко, общо взето, те не са облечени или поне никога не са облечени като разумни същества. А дрехите на тази кукла, казвам ви, бяха същите, както на нашите кукли — съвсем ясно се виждаха остатъци от роклята, елечето, фустата и гащите. Беше облечена така, както някое момиченце от Земята би издокарало своята любима кукла, така грижливо, както някоя малка маймуна от Сорор би облякла своята кукла-маймуна, но никога, никога не би наконтила толкова грижливо никоя фигура на животно или пък на човек. Разбирах, все по-добре разбирах вълнението на моя проницателен приятел-шимпанзе.

И това не беше всичко. Тази кукла имаше и още една особеност, още нещо странно, което разсмя всички работници и дори важния ръководител на разкопките. Куклата говореше. Говореше като нашите кукли. Корнелиус случайно бе натиснал механизма, който не се бе повредил, и тя проговори. Разбира се, не държа реч! Произнесе само една дума, обикновена двусрична дума: па-па. Па-па, повтори куклата, когато Корнелиус я взе отново и я завъртя във всички посоки в ловките си ръце. Думата звучеше еднакво на френски и на маймунски език, може би и на доста други езици в този загадъчен свят, а и значението й бе едно и също. Па-па, каза още веднъж малката кукла-човек, и явно поради тази причина муцуната на моя учен другар почервеня; това дотам ме обърка, че трябваше да направя усилия, за да не изкрещя, докато той ме дръпна настрани, със скъпоценната находка в ръце.

— Глупак на глупаците! — измърмори той след дълго мълчание.

Знаех кого имаше пред вид и споделих възмущението му. Старият орангутан бе видял само играчка за момиченцето-маймуна, която някой майстор-чудак, живял в далечното минало, бе дарил със слово. Безсмислено бе да му се предлага друго обяснение. Корнелиус дори не направи опит. Това, което естествено му дойде на ум, му изглеждаше до такава степен смущаващо, че го запази за себе си. Дори на мен не каза нито дума, но добре знаеше, че съм го отгатнал.

През останалата част от деня остана замислен и безмълвен. Имах впечатлението, че сега се страхуваше да продължи изследванията си и се разкайваше за полупризнанията, които бе правил. След като се поуспокои, започна да страда, че съм станал свидетел на неговото откритие.

На следващия ден вече имах доказателство, че той съжалява, че ме е довел тук. След като бе прекарал нощта в размисъл, той ме уведоми, избягвайки погледа ми, че е решил да ме изпрати обратно в института, където бих могъл да се занимавам с по-важни изследвания, отколкото в тези развалини. Билетът ми за самолет бил запазен. Щях да отпътувам след двадесет и четири часа.