Пиер Бул
Планетата на маймуните (32)

Глава VI

Стоях изумен, без да мога все още да осъзная всички последствия от това събитие. Отначало бях затрупан от множество глупави подробности и най-вече ме тревожеше въпросът: защо не са ме уведомили? Зира не ми остави време да изразя възмущението си.

— Забелязах го преди два месеца, когато се върнах от пътуването. Горилите нищо не бяха разбрали. Обадих се на Корнелиус, който проведе дълъг разговор с директора. Те бяха единодушни що се отнася до това, че е за предпочитане всичко да бъде запазено в тайна. Никой освен тях двамата и аз не е в течение. Тя е в самостоятелна клетка и аз лично се занимавам с нея.

Това, че не ми бе казал, го възприех като предателство от страна на Корнелиус и виждах съвсем ясно, че Зира е притеснена. Струваше ми се, че зад гърба ми се плете нещо нечисто.

— Успокой се. С нея се отнасят добре, нищо не й липсва. Аз следя как се грижат за нея. Никога бременност на жена не е била обект на толкова предпазни мерки.

Под насмешливия й поглед аз сведох очи като някой провинил се ученик. Зира се стараеше да говори иронично, но чувствах, че е развълнувана. Аз, разбира се, знаех, че физическата ми близост с Нова й бе станала неприятна от момента, в който се бе досетила за истинската ми природа, обаче сега в погледа й имаше нещо по-различно от яд. Тревожеше я привързаността й към мен. Тази тайнственост около Нова не предвещаваше нищо добро. Мислех си, че Зира не ми казва цялата истина, че Големият съвет също бе в течение на нещата и че вече са се състояли съвещания на високо равнище.

— Кога трябва да роди?

— След три-четири месеца.

В този момент внезапно осъзнах цялата трагикомичност на ситуацията. Щях да стана баща в системата на Бетелгойз. Щях да имам дете на планетата Сорор от жена, която непреодолимо ме привличаше физически и понякога изпитвах към нея съжаление, но която имаше животински мозък. Нито едно същество от вселената не бе изпадало в подобно положение. Искаше ми се едновременно да плача и да се смея.

— Зира, трябва да я видя!

На муцуната й се изписа досада.

— Знаех, че ще го поискаш. Говорила съм с Корнелиус и мисля, че ще се съгласи. Чакам те в неговия кабинет.

— Корнелиус е предател!

— Нямаш право да говориш така. Корнелиус се разкъсва между любовта си към науката и дълга си на маймуна. Съвсем естествено е това предстоящо раждане да му внушава сериозни опасения.

Докато следвах Зира по коридорите на института, тревогата ми нарастваше. Отгатвах мислите на учените маймуни и техния страх от възможността да възникне нова раса, която… По дяволите! Изведнъж разбрах по какъв начин мога да изпълня мисията, за която чувствах, че съм предопределен.

Корнелиус ме посрещна любезно, но помежду ни се усещаше известна напрегнатост. В някои моменти той ме гледаше с ужас. Аз правех усилие да не започна веднага с темата, която ме интересуваше повече от всичко. Питах го как е минало пътуването му и как е завършил престоят му на разкопките.

— Удивително! Вече разполагам с неопровержими доказателства.

Интелигентните му очички се оживиха. Не можа да се въздържи да не се похвали с успеха си. Зира беше права: той действително се разкъсваше между любовта си към науката и дълга си на маймуна. В този миг говореше ученият, ентусиастът, за когото тържеството на неговата теория единствено бе от значение.

— Скелети — каза той. — И то не един, а много, разположени по такъв начин, че в никакъв случай не може да бъде оспорено, че става дума за гробище. С тази находка ще убедя и най-тъпите. Нашите орангутани, разбира се, се запъват и не искат да видят нищо освен любопитни съвпадения.

— А какви са тези скелети?

— Не са маймунски.

— Това ми е ясно.

Погледнахме се в очите. Въодушевлението му се бе поохладило и той продължи бавно:

— Не мога да го скрия от вас. Вие отгатнахте: скелетите са човешки.

Зира явно бе в течение, защото не показа никакво учудване. Двамата продължиха да ме гледат настойчиво. Най-сетне Корнелиус пристъпи открито към въпроса:

— Вече съм сигурен — призна той, — че някога на нашата планета е съществувала човешка раса, надарена с разум, подобно на вас, на хората, който населяват вашата Земя, раса, която е деградирала и нейните представители на Сорор са се превърнали в животни… Освен това след завръщането си тук намерих нови доказателства за това, което казвам.

— Други доказателства ли?

— Да. Открил ги е завеждащият енцефалитното отделение — младо шимпанзе с голямо бъдеще. Той дори е изключително способен… Не трябва да мислите — продължи той с горчива ирония, — че маймуните открай време са били само подражатели. В някои клонове на науката, най-вече що се отнася до мозъчните изследвания, ние сме въвели забележителни новости. Ако имам възможност, един ден ще ви покажа резултатите. Сигурен съм, че ще бъдете поразен.

Изглежда, той се опитваше да убеди самия себе си в маймунския гений и затова в думите му се чувствуваше излишна нападателност. По този въпрос никога не се бях опитвал да го уязвя. Преди два месеца сам той се оплакваше от отсъствието на съзидателен дух у маймуните. Корнелиус продължи в изблик на гордост:

— Ще дойде ден, повярвайте ми, и ние ще надминем хората във всички области. Не сме станали техни последователи по силата на някаква случайност, както може би си мислите. Това се е случило в резултат на нормалния ход на еволюцията. Разумният човек е изживял своето време и е трябвало да бъде заместен от по-съвършено същество, което да съхрани основните постижения на хората, да ги усвои в течение на привиден застой, преди да се устреми към нови висоти.

Това беше нова постановка на нещата. Бих могъл да му отговоря, че много хора на Земята са предчувствали, че един ден след нас ще се появи някакво по-висше същество, но никой учен, философ или поет никога не си е представял този свръхчовек с маймунски черти. Само че не ми се щеше да споря по този въпрос. Но нали въпреки всичко най-главното е мисълта да се въплъти в някакъв организъм, чиято форма е без значение? Друго ме занимаваше в този момент. Насочих разговора към Нова и нейното състояние. Корнелиус изобщо не коментира думите ми и се помъчи да ме успокои.

— Не се безпокойте. Надявам се всичко да бъде на ред. Навярно детето ще бъде както всички малки на хората от Сорор.

— Аз пък се надявам да не бъде така. Сигурен съм, че то ще говори!

Не можах да сподавя своето възмущение. Зира смръщи вежди, за да ме накара да млъкна.

— Не го искайте толкова — мрачно каза Корнелиус. — В негов и във ваш интерес е.

И добави с по-дружески тон:

— Ако то заговори, не зная дали ще мога да ви защищавам и занапред, както досега. Вие очевидно не си давате сметка, че Големият съвет е разтревожен. Получил съм най-строга заповед да пазя в тайна това раждане. Ако властите знаеха, че вие сте в течение, веднага щяха да ме уволнят, както и Зира, а вие щяхте да останете сам сред…

— Сред врагове ли?

Той извърна очи. Точно това мислех и аз: че ме смятат за опасност за маймунската раса. Все пак бях щастлив, че ако не приятел, в лицето на Корнелиус имам поне съюзник. Изглежда Зира бе бранила моята кауза по-горещо, отколкото ми бе дала да разбера, а Корнелиус нямаше да направи нищо против волята й. Той ми разреши да видя Нова, разбира се, тайно.

Зира ме заведе до някакво малко изолирано здание, от което само тя имаше ключ. Влязохме в неголяма зала. Вътре имаше само три клетки, две от които бяха празни. Нова заемаше третата. Чула ни бе, че идваме, и инстинктът й бе подсказал моето присъствие, защото тя стана и протегна към мен ръце още преди да ме види. Стиснах ръцете й и потрих лице в нейното. Зира презрително повдигна рамене, но ми даде ключа от клетката и отиде да пази в коридора. Каква добра душа има тази маймуна! Коя ли жена би проявила подобна деликатност?! Зира разбра, че имаме да си кажем много неща, и ни остави насаме.

Да си кажем ли? Уви! Пак забравих какво представлява Нова. Втурнах се в клетката, стиснах я в прегръдките си, заговорих й, като че ли можеше да ме разбере, както бих говорил на Зира.

Нищо ли не разбираше? Нима нямаше дори смътно предчувствие за мисията, която бе определена за двама ни отсега нататък, както за мен така и за нея?

Легнах до нея на сламата. Попипах плода, роден от нашата странна любов. Струваше ми се все пак, че положението, в което се намира, я правеше личност, придаваше й достойнство, каквото по-рано не притежаваше. Когато погладих с пръсти корема й, тя потръпна. Без съмнение погледът й бе придобил нова сила. И изведнъж тя мъчително промълви сричките на моето име, които я бях учил да произнася. Не беше забравила уроците ми. Заля ме вълна от радост. Но погледът й отново се замъгли и тя се обърна, за да изяде няколкото плода, които й бях донесъл.

Зира се върна, време бе да се разделим. Излязох заедно с нея. Почувствувала отчаянието ми, тя ме съпроводи до моя апартамент, където се разплаках като дете.

— О, Зира, Зира!

Докато тя ме утешаваше като майка, аз започнах да й говоря, да й говоря нежно, без да спирам, изливайки пред нея вълната от чувства и мисли, които Нова не би могла да оцени.