Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Planète des singes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Пиер Бул. Планетата на маймуните

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №42

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Милети Младенов

Преведе от френски: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за набор на 3.I.1983 г. Подписана за печат на 1.III.1983 г.

Излязла от печат месец април. Формат 32/70×100 Изд. №1614. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12,50. Изд. коли 8,09. УИК 7,89

Страници: 200. ЕКП 95366 21331/5637–37–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Pierre Boulle. La Planète des singes

© Renè Julliard, 1963

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Планетата на маймуните (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Планетата на маймуните.

Планетата на маймуните
La planète des singes
Корица от първото американско издание на книгата
Корица от първото американско
издание на книгата
АвторПиер Бул
Създаване1963 г.
Франция
Първо издание1963 г.
Франция
Издателство„Livre de Poche“
Оригинален езикфренски
ЖанрАнтиутопия
Видроман
Страници187

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна, 1983
ПреводачРайна Стефанова
Планетата на маймуните в Общомедия

„Планетата на маймуните“ (на френски: La Planète des singes) е научно фантастичен роман на френския писател Пиер Бул, издаден през 1963 г. Спряган за най-популярното произведение на автора.

Действието на книгата се развива в бъдещето, където на далечна планета, близо до звездата Бетелгейзе, пристигат трима французи, за да проведат изследване. С потрес те установяват, че светът там е управляван от човекоподобни мамймуни, надарени с интелект подобен на човешкия, а хората са третирани като безмозъчни животни.

Произведението на Бул дава начало на световен франчайз, който включва едноименен филм от 1968, последван от четири продължения, игрален и анимационен сериал. През 2001 г. Тим Бъртън прави римейк на оригиналната лента. От 2011 г. започва нова филмова поредица, която е издала два пълнометражни филма, а третият се очаква 2017 г. По франчайза са създадени още комикси и електронни игри.

Сюжет

Първа част

В далечното бъдеще Джин и Филис, които са на романтично пътешествие с космическата си яхта, се натъкват на бутилка с писмо, което Джин започва да чете.

Ръкописът е написан от журналиста Юлис Меру, който разказва как през 2500 г. отпътува с космически кораб на експедиция до звездата Бетелгейзе, заедно с още двама души – професор Антел и неговия ученик Артюр Льовен. Пътуването продължава две години, които в земно време се равняват на 7-8 века. В орбитата на Бетелгейзе те намират три планети, една от която обитаема планета-близнак на Земята, кръстена от пътешествениците Сорор. Тримата души кацат с ракета на Сорор, в местност далеч от градската среда. Там те намират красива млада чисто гола жена, на която разказвачът дава името Нова. На другия ден непознатото момиче довежда със себе си племе от голи мъже и жени, които подобно на нея не говорят и са лишени от всякакъв разсъдък. Пътниците остават при племето през нощта.

На сутринта групата е събудена от внезапна какофония. Пред очите на Меру се разкрива невиждана гледка – човекоподобно горили и шимпанзета, облечени като хора, излавят и избиват диваците, сякаш са животни. В лова намира смъртта си Льовен, а разказвача, заедно с Нова, са уловени, затворени в клетки и отведени в града. Там Меру установява, че маймуните са устроили цяла цивилизация, подобна на човешката. Уловените видове са подложени на експерименти, в които землянинът се опитва да се докаже по-интелигентен от другите, дори научава част от езика на маймуните и общува с тях. Неговото поведение привлича вниманието на Зира – женско шимпанзе, завеждащо отделението. Бележитият доктор орангутана Зайюс обаче остава скептичен и маймуните продължават да се отнасят с даровития човек като дивак. Те започват експерименти със сексуалните взаимоотношения между човешките видове. Меру и Нова са поставени в една клетка, по нареждане на Зайюс, и принудени да се съвкупяват пред очите на останалите.

Втора част

Интересите на Зира към Меру се задълбочават, особено след като землянинът ѝ показна няколко свои скици и чертежи. Двамата започват все по-често да си уреждат тайни срещи, което поражда завист у Нова. Землянинът постепенно напредва в изучаването на езика на Сорор, докато Зира за кратко време усвоява френския и обяснява на своя събеседник подробно за маймунското общество. Маймуните считат, че са единствените разумни същества на Сорор, произлезли от човека, но достигнали по-далечен еволюционен етап на развитие. Разделени са на горили, орангутани и шимпанзета, като помежду им няма расовата дискриминация.

Един ден Меру е изведен на разходка из града, чисто гол, само с нашийник със синджир, държан от Зира. Шимпанзето разкрива своя план, с който се надява да освободи интелигентния човек от клетката. След месец ще се състои конгрес на биолозите, в който Зайюс ще докаже, че даровитият екземпляр е просто „дресиран човек“. Конгресът дава трибуна и шанс на Меру да покаже своята интелигентност и да спечели симпатиите на обществото. В края на разходката Зира запознава французина с Корнелиус – нейния годеник, който, макар и недоверчив, също иска да помогне на човека.

Малко преди конгреса, Зира завежда Меру в Зоогическата градина, където в отделението, отредено за хората, разпознава сред човешките видове професор Антел. Шимпанзето обещава, че ако Меру се представи добре пред комисията, ще освободят учения. След седмица журналистът се изправя в огромен амфитеатър пред хиляди маймуни. Меру започва да цитира на маймунския език, предварително наизустена реч, в която се изтъква като разумно същество от планетата Земя, където хората са единствените индивиди, притежаващи душа, и показва искрено желание някой ден земляните и маймуните от Сорор да се обединят. Маймунската общественост изпада във възторг и французинът се превръща в световна знаменитост. Вече натрупал известно доверие сред маймуните, Меру се опитва да освободи Антел, но той се е превърнал досущ в диваците от Сорор.

Трета част

В следващия месец Меру заживява като равнопоставен гражданин сред обществото на маймуните. Той продължава да държи връзка с хората, като се опитва да ги обучи да говорят, но опитите му търпят непрекъснати провали. Корнелиус, вече главен научен ръководител на института, и землянинът предприемат пътуване до другия край на планетата, където археолозите са открили любопитни останки от древно селище, които могат да решат загадката: защо маймунското общество от десет хиляди години не е претърпяло никакви промени? Двамата откриват сред развалините говореща кукла на човешко момиченце.

След завръщането, Меру разбира, че Нова е бременна от него. Човекът настоява да я види и Зира го съпровожда до отделна клетка, където седи бременната. В следващите дни шимпанзето урежда Меру и Нова да се виждат тайно. Един ден човекът е отведен в специално отделение, където маймуните правят жестоки експерименти с хората. Корнелиус показва на землянина двама души – мъж и жена, – които служат като негови помощници. Човешката двойка, с помощта на някакви апарати, е накарана да говори. Жената си представя събития случели се преди хиляди години. Тя говори за това как в миналото маймуните постепенно са поумнели, имитирайки хората, а човеците оглупели. Животните прогонили човешката нация и се настанили на тяхното място.

След време Меру се сдобива със син, който по всичко личи, че ще проговори. Маймуните планират да убият детето, заедно с родителите му, за да се предотврати бъдещ бунт на хората. Чрез Зира и Корнелиус младото семейство е качено незабелязано в изкуствен спътник, предназначен за трима души, и изстреляни в космоса. Оцелелите се добират до космическия кораб, кръжащ около Сорор. Чрез него Меру се завръща на Земята, заедно с новото си семейство. Пътуването продължава почти година. Пътниците кацат на летище „Орли“, където са посрещнати от офицер горила.

Джин и Филис отхвърлят ръкописа като някаква шега. След това авторът разкрива, че те са шимпанзета.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Юлис Меру
  • Професор Антел
  • Артюр Льовен
  • Нова
  • Зира
  • Корнелус
  • Зайюс
  • Хелиус
  • Зорам и Занам
  • Сириус
  • Джин и Филис

Филми по книгата

Външни препратки

Глава III

Не е възможно да бъде описан възторгът, предизвикан от подобна картина: звездата, която до вчера все още беше само светла точка между множеството безименни точки върху небосвода, лека-полека се открои върху черния фон, изникна в пространството, отначало с големина на искрящ орех, а след това взе да нараства и същевременно цветът й ставаше все по-определен, докато заприлича на портокал и се вмести в космоса с привидно същия диаметър като на нашата Земя. За нас се беше родило ново слънце, червеникаво слънце, напомнящо нашето при залез, и ние вече усещахме неговото привличане и топлина.

В този момент скоростта ни беше съвсем малка. Още повече се доближихме до Бетелгойз, докато нейният видим диаметър надхвърли многократно този на всички небесни тела, които бяхме наблюдавали дотогава. Това ни направи невероятно впечатление. Антел вложи няколко задания в роботите и ние започнахме да кръжим около свръхгигантската звезда. Тогава ученият нагласи астрономическите си уреди и пристъпи към наблюдения.

Не беше необходимо много време, за да открие съществованието на четири планети и да определи размерите им и разстоянието до главната звезда. Една от тях — втората откъм Бетелгойз — се движеше по орбита, близка до нашата. Беше голяма почти колкото Земята, в атмосферата й се съдържаше кислород и азот, въртеше се около Бетелгойз на разстояние близо тридесет пъти по-голямо, отколкото от Земята до Слънцето, но поради размерите на свръхгигантската звезда и ако се вземеше пред вид относително ниската й температура, тя приемаше лъчиста енергия, която по количество би могла да се сравни с получаваната от нашата планета.

Решихме тя да бъде нашата първа цел. След като в роботите бяха вложени нови задания, нашият кораб много бързо навлезе в нейната орбита. Тогава изключихме двигателите и спокойно започнахме да наблюдаваме този нов свят. Телескопът откри пред очите ни морета и континенти.

Корабът ни не бе приспособен за меко кацане, но случаят беше предвиден. Разполагахме с три значително по-малки ракети, които наричахме „лодки“. Настанихме се в една от тях, вземайки със себе си няколко измервателни уреда и шимпанзето Хектор, което също имаше скафандър и бе научено да си го слага само. Колкото до нашия кораб, него просто го оставихме да се върти около планетата. Там той беше на по-сигурно място, отколкото закотвен в пристанище кораб, и ние знаехме, че той въобще няма да се отклони от своята орбита.

С нашата „лодка“ беше лесно да се доближим до планета от този род. Още щом проникнахме в гъстите атмосферни слоеве, професор Антел взе проби от външния въздух и ги подложи на анализ. Установи, че съставът не се отличава от земния на подобна височина. Нямах време да помисля върху това изумително съвпадение, тъй като бързо се приближавахме до повърхността на планетата — бяхме на петдесетина километра от нея. Тъй като роботите извършваха всички операции, на мен не ми оставаше нищо друго, освен да долепя лице до люка и пламнал от възбудата на откритието, да гледам как се издига към мен този непознат свят.

Планетата удивително приличаше на Земята. Това впечатление се засилваше с всеки изминал миг. Сега различавах с просто око контурите на континентите. Въздухът бе прозрачен, с лек бледозелен оттенък, който понякога се доближаваше до оранжево, почти като нашето небе в Прованс по залез слънце. Океанът беше бледосин, със същите зелени оттенъци. Очертанията на бреговете бяха твърде различни от всичко, което бях виждал, макар че напрегнатите ми очи, хипнотизирани от множеството прилики, трескаво упорстваха да открият и други сходства. Само че общото свършваше дотук. Нищо от географията не напомняше нашия Стар или Нов свят.

Нищо ли? Ами! Напротив — най-важното! Планетата беше обитаема. Прелетяхме над един град, доста голям град, набразден от пътища с дървета от двете страни, по които сновяха автомобили. Имах време да си създам общо впечатление за архитектурата му: широки улици, бели къщи с дълги стени без никакви чупки.

Но ние трябваше да се „приземим“ доста далеч оттам. Най-напред прелетяхме над обработени поля, после — над гъста гора с червеникав оттенък, която напомняше нашата екваториална джунгла. Вече се намирахме на съвсем малка височина. Забелязахме нещо като плато, в най-високата част на което се намираше доста голяма поляна, а наоколо й местността бе твърде пресечена. Ръководителят ни реши да рискува и даде последни указания на роботите. В действие влезе система от приземителни ракети. За няколко мига увиснахме над поляната като чайка, която дебне някоя риба.

После — две години след като бяхме напуснали нашата Земя — бавно се спуснахме и много плавно кацнахме сред платото, направено върху тревата, зелена като в равнините на Нормандия.