Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Planète des singes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Пиер Бул. Планетата на маймуните

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №42

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Милети Младенов

Преведе от френски: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за набор на 3.I.1983 г. Подписана за печат на 1.III.1983 г.

Излязла от печат месец април. Формат 32/70×100 Изд. №1614. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12,50. Изд. коли 8,09. УИК 7,89

Страници: 200. ЕКП 95366 21331/5637–37–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Pierre Boulle. La Planète des singes

© Renè Julliard, 1963

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Планетата на маймуните (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Планетата на маймуните.

Планетата на маймуните
La planète des singes
Корица от първото американско издание на книгата
Корица от първото американско
издание на книгата
АвторПиер Бул
Създаване1963 г.
Франция
Първо издание1963 г.
Франция
Издателство„Livre de Poche“
Оригинален езикфренски
ЖанрАнтиутопия
Видроман
Страници187

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна, 1983
ПреводачРайна Стефанова
Планетата на маймуните в Общомедия

„Планетата на маймуните“ (на френски: La Planète des singes) е научно фантастичен роман на френския писател Пиер Бул, издаден през 1963 г. Спряган за най-популярното произведение на автора.

Действието на книгата се развива в бъдещето, където на далечна планета, близо до звездата Бетелгейзе, пристигат трима французи, за да проведат изследване. С потрес те установяват, че светът там е управляван от човекоподобни мамймуни, надарени с интелект подобен на човешкия, а хората са третирани като безмозъчни животни.

Произведението на Бул дава начало на световен франчайз, който включва едноименен филм от 1968, последван от четири продължения, игрален и анимационен сериал. През 2001 г. Тим Бъртън прави римейк на оригиналната лента. От 2011 г. започва нова филмова поредица, която е издала два пълнометражни филма, а третият се очаква 2017 г. По франчайза са създадени още комикси и електронни игри.

Сюжет

Първа част

В далечното бъдеще Джин и Филис, които са на романтично пътешествие с космическата си яхта, се натъкват на бутилка с писмо, което Джин започва да чете.

Ръкописът е написан от журналиста Юлис Меру, който разказва как през 2500 г. отпътува с космически кораб на експедиция до звездата Бетелгейзе, заедно с още двама души – професор Антел и неговия ученик Артюр Льовен. Пътуването продължава две години, които в земно време се равняват на 7-8 века. В орбитата на Бетелгейзе те намират три планети, една от която обитаема планета-близнак на Земята, кръстена от пътешествениците Сорор. Тримата души кацат с ракета на Сорор, в местност далеч от градската среда. Там те намират красива млада чисто гола жена, на която разказвачът дава името Нова. На другия ден непознатото момиче довежда със себе си племе от голи мъже и жени, които подобно на нея не говорят и са лишени от всякакъв разсъдък. Пътниците остават при племето през нощта.

На сутринта групата е събудена от внезапна какофония. Пред очите на Меру се разкрива невиждана гледка – човекоподобно горили и шимпанзета, облечени като хора, излавят и избиват диваците, сякаш са животни. В лова намира смъртта си Льовен, а разказвача, заедно с Нова, са уловени, затворени в клетки и отведени в града. Там Меру установява, че маймуните са устроили цяла цивилизация, подобна на човешката. Уловените видове са подложени на експерименти, в които землянинът се опитва да се докаже по-интелигентен от другите, дори научава част от езика на маймуните и общува с тях. Неговото поведение привлича вниманието на Зира – женско шимпанзе, завеждащо отделението. Бележитият доктор орангутана Зайюс обаче остава скептичен и маймуните продължават да се отнасят с даровития човек като дивак. Те започват експерименти със сексуалните взаимоотношения между човешките видове. Меру и Нова са поставени в една клетка, по нареждане на Зайюс, и принудени да се съвкупяват пред очите на останалите.

Втора част

Интересите на Зира към Меру се задълбочават, особено след като землянинът ѝ показна няколко свои скици и чертежи. Двамата започват все по-често да си уреждат тайни срещи, което поражда завист у Нова. Землянинът постепенно напредва в изучаването на езика на Сорор, докато Зира за кратко време усвоява френския и обяснява на своя събеседник подробно за маймунското общество. Маймуните считат, че са единствените разумни същества на Сорор, произлезли от човека, но достигнали по-далечен еволюционен етап на развитие. Разделени са на горили, орангутани и шимпанзета, като помежду им няма расовата дискриминация.

Един ден Меру е изведен на разходка из града, чисто гол, само с нашийник със синджир, държан от Зира. Шимпанзето разкрива своя план, с който се надява да освободи интелигентния човек от клетката. След месец ще се състои конгрес на биолозите, в който Зайюс ще докаже, че даровитият екземпляр е просто „дресиран човек“. Конгресът дава трибуна и шанс на Меру да покаже своята интелигентност и да спечели симпатиите на обществото. В края на разходката Зира запознава французина с Корнелиус – нейния годеник, който, макар и недоверчив, също иска да помогне на човека.

Малко преди конгреса, Зира завежда Меру в Зоогическата градина, където в отделението, отредено за хората, разпознава сред човешките видове професор Антел. Шимпанзето обещава, че ако Меру се представи добре пред комисията, ще освободят учения. След седмица журналистът се изправя в огромен амфитеатър пред хиляди маймуни. Меру започва да цитира на маймунския език, предварително наизустена реч, в която се изтъква като разумно същество от планетата Земя, където хората са единствените индивиди, притежаващи душа, и показва искрено желание някой ден земляните и маймуните от Сорор да се обединят. Маймунската общественост изпада във възторг и французинът се превръща в световна знаменитост. Вече натрупал известно доверие сред маймуните, Меру се опитва да освободи Антел, но той се е превърнал досущ в диваците от Сорор.

Трета част

В следващия месец Меру заживява като равнопоставен гражданин сред обществото на маймуните. Той продължава да държи връзка с хората, като се опитва да ги обучи да говорят, но опитите му търпят непрекъснати провали. Корнелиус, вече главен научен ръководител на института, и землянинът предприемат пътуване до другия край на планетата, където археолозите са открили любопитни останки от древно селище, които могат да решат загадката: защо маймунското общество от десет хиляди години не е претърпяло никакви промени? Двамата откриват сред развалините говореща кукла на човешко момиченце.

След завръщането, Меру разбира, че Нова е бременна от него. Човекът настоява да я види и Зира го съпровожда до отделна клетка, където седи бременната. В следващите дни шимпанзето урежда Меру и Нова да се виждат тайно. Един ден човекът е отведен в специално отделение, където маймуните правят жестоки експерименти с хората. Корнелиус показва на землянина двама души – мъж и жена, – които служат като негови помощници. Човешката двойка, с помощта на някакви апарати, е накарана да говори. Жената си представя събития случели се преди хиляди години. Тя говори за това как в миналото маймуните постепенно са поумнели, имитирайки хората, а човеците оглупели. Животните прогонили човешката нация и се настанили на тяхното място.

След време Меру се сдобива със син, който по всичко личи, че ще проговори. Маймуните планират да убият детето, заедно с родителите му, за да се предотврати бъдещ бунт на хората. Чрез Зира и Корнелиус младото семейство е качено незабелязано в изкуствен спътник, предназначен за трима души, и изстреляни в космоса. Оцелелите се добират до космическия кораб, кръжащ около Сорор. Чрез него Меру се завръща на Земята, заедно с новото си семейство. Пътуването продължава почти година. Пътниците кацат на летище „Орли“, където са посрещнати от офицер горила.

Джин и Филис отхвърлят ръкописа като някаква шега. След това авторът разкрива, че те са шимпанзета.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Юлис Меру
  • Професор Антел
  • Артюр Льовен
  • Нова
  • Зира
  • Корнелус
  • Зайюс
  • Хелиус
  • Зорам и Занам
  • Сириус
  • Джин и Филис

Филми по книгата

Външни препратки

Глава VII

Когато излязохме на поляната, хората от Сорор ни нападнаха с бързина, която ни отне възможността за каквато и да било отбрана. Като кози наизскачаха от гората и връхлетяха, преди да успеем да достигнем оръжията си.

Любопитното в това нападение беше, че то не бе насочено срещу нас. Усетих веднага това и то скоро се потвърди. Нито за момент не почувствувах, че се намирам в смъртна опасност, в каквато беше Хектор. Те не искаха живота ни, а дрехите и цялото снаряжение, което носехме. След миг вече не можехме да помръднем. Вихрушка от опипващи ръце изтръгваха оръжието, мунициите и раниците ни, за да ги захвърлят надалеч, докато други с настървение смъкваха дрехите ни, за да ги разкъсат. Щом разбрах какво предизвикваше яростта им, аз престанах да се съпротивлявам и се отървах само с леки драскотини. Антел и Льовен последваха примера ми и скоро се озовахме голи като червеи сред група мъже и жени, които явно успокоени от вида ни, отново започнаха да подскачат наоколо ни; но да избягаме беше съвсем невъзможно, тъй като не ни даваха възможност да мръднем.

Сега по поляната можеха да се наброят поне стотина други. По-отдалечените се нахвърлиха върху „лодката“ ни с ярост, равна на онази, която ги беше накарала да накъсат дрехите ни. Гледах с отчаяние как разграбват нашия ценен кораб, но въпреки това се замислих за държанието им и ми се стори, че съумях да схвана главното: предметите докарваха до ярост тези същества. Всичко фабрично предизвикваше техния гняв, както и страха им. Всеки попаднал в ръцете им инструмент те задържаха само колкото да го счупят, да го разкъсат или да го изкривят. След това бързо го захвърляха надалеч, сякаш беше нажежено желязо, и ако впоследствие рискуваха отново да го пипнат, то бе само за да го доразрушат. Напомняха ми на котка, която се бори с грамаден плъх — полумъртъв, но все още опасен — или на мангуста, която е хванала змия. Вече отбелязах любопитния факт, че ни бяха нападнали с голи ръце, без да си послужат дори с тояга.

Безпомощни наблюдавахме разграбването на нашата „лодка“. Вратата бързо отстъпи под натиска им. Втурнаха се вътре и разрушиха всичко, което можеше да бъде разрушено, особено най-ценните бордови прибори, чиито остатъци разхвърлиха наоколо. Този грабеж продължи дълго. След това, без да се занимават повече с нас, отново започнаха да се гонят между дърветата — игра, която, изглежда, беше основното им занимание. Строполихме се на земята, затъпели от умора, и се възползувахме от този отдих, за да обсъдим шепнешком положението си.

Нашият ръководител трябваше да вложи цялата си философия, за да ни попречи да изпаднем в мрачно обезсърчение. Свечеряваше се. Ако се бяхме възползвали от това, че никой не ни обръщаше внимание, сигурно щяхме да успеем да избягаме; но къде? Дори и да намерехме обратния път, нямаше никаква надежда, че ще можем да използваме „лодката“. Стори ни се по-разумно да останем там, където бяхме, и да се опитаме да усмирим тези странни същества. От друга страна, ни мъчеше глад.

Станахме и направихме няколко плахи крачки. Хората продължаваха безсмислените си забавления, без да ни обръщат никакво внимание. Изглежда само Нова не ни беше забравила. Тя ни последва на известно разстояние, като всеки път, щом я погледнехме, обръщаше глава. Обиколихме напосоки наоколо и открихме, че се намираме в нещо като лагер; жилищата не бяха дори колиби, а наподобяваха гнездата на големите маймуни от нашата африканска гора: просто няколко преплетени клонака, поставени направо на земята или вместени в ниските чатали на дърветата. Част от гнездата бяха заети от сгушени мъже и жени — не виждам по какъв друг начин бих могъл да ги нарека — голяма част от тях по двойки, унесени в дрямка, притиснати един към друг като премръзнали кучета. В някои от по-обширните заслони имаше по цели семейства и там забелязахме много заспали деца с хубав и здрав вид.

Но това съвсем не разрешаваше въпроса с храната. Най-сетне под едно дърво видяхме едно семейство, което се готвеше да яде; но храната им в никакъв случай не можеше да ни съблазни. Без помощта на какъвто и да било инструмент те разкъсваха някакво доста голямо животно, което приличаше на елен. Със зъби и нокти късаха парчета сурово месо, които поглъщаха цели, и изплюваха само ивици кожа. Наоколо нямаше никаква следа от къщи. От този пир ни се повдигаше, а пък и след като се доближихме на няколко крачки, разбрахме, че съвсем не сме поканени да споделим трапезата им. Тъкмо обратното! Няколко изръмжавания ни накараха бързо да се отдалечим.

На помощ ни се притече Нова. Дали го направи, защото най-после бе разбрала, че бяхме гладни? Тя всъщност можеше ли да разбере нещо? Или пък самата тя беше гладна? Във всеки случай се приближи до едно високо дърво, чийто дънер обхвана с бедрата си, изкатери се до короната му и изчезна в листака. След няколко мига видяхме да се сипят на земята плодове, които приличаха на банани. След това слезе, взе два-три от тях и започна лакомо да ги яде, като не откъсваше очи от нас. След известно колебание се осмелихме да я последваме. Плодовете се оказаха доста вкусни и ние утолихме глада си, а през това време тя ни наблюдаваше, без да изразява недоволство. Пихме вода от едно поточе и решихме там да пренощуваме.

Всеки си избра място в тревата, за да си направи гнездо, подобно на тези от селището. Нова беше така заинтересована от работата ни, че дори се доближи до мен, за да ми помогне да скърша един упорит клон.

Този жест ме трогна, а на младия Льовен му стана много мъчно и веднага си легна, зарови се в шумата и ни обърна гръб. Колкото до професор Антел, той вече спеше, понеже беше капнал от умора.

Мотаех се около леглото си, а Нова продължаваше да ме наблюдава изотзад. Когато и аз легнах, тя дълго остана неподвижна, сякаш не можеше да се реши, след което се приближи със ситни колебливи крачки. Аз не помръднах. Тя се сгуши до мен и нищо вече не ни отличаваше от останалите двойки на това странно племе, които лежаха в гнездата. Но въпреки че тази девойка беше необикновено красива, тогава аз не я възприемах като жена. Държеше се като опитомено животно, което търси топлината на своя господар. Оцених свежестта на тялото й, но и през ум не ми мина да я пожелая. Накрая съм заспал в тази чудновата поза, полумъртъв от умора, притиснат до едно невероятно красиво същество, напълно лишено от съзнание, след като едва бях зърнал един от спътниците на Сорор, по-малък от нашата Луна, който пръскаше жълтеникава светлина над джунглата.