Пиер Бул
Планетата на маймуните (6)

Глава VI

— Дали не е дивачка от някое нецивилизовано племе, като тия, които се срещат в Нова Гвинея или из горите на Африка?

Бях го казал без никакво убеждение. Артюр Льовен почти злобно ме попита дали някога съм забелязвал подобна походка и изящество сред първобитните хора. Той беше напълно прав и аз не знаех какво да отговоря. Професор Антел, който даваше вид на дълбоко замислен, все пак ни беше чул.

— И най-първобитните племена на Земята имат език — каза най-сетне той. — А тази не говори.

Обиколихме околността на потока, без да намерим някаква следа от непознатата. Тогава се върнахме на поляната при нашата „лодка“. Професорът смяташе отново да излетим, за да кацнем в някой по-цивилизован район. Но Льовен предложи да изчакаме поне двадесет и четири часа, за да се опитаме да установим други контакти с обитателите на тази джунгла. Аз подкрепих неговото предложение, което в крайна сметка надделя. Не се осмелявахме да си признаем, че надеждата да видим отново непознатата ни задържаше по тези места.

Краят на деня мина без произшествия, но надвечер, след като се бяхме наслаждавали на фантастичния залез на Бетелгойз, чиито размери надхвърляха всякаква човешка представа, усетихме някаква промяна около нас. Джунглата се оживяваше от скърцания и краткотрайни потръпвания и ние усетихме, че невидими очи ни дебнат през листата. Все пак прекарахме спокойна нощ, барикадирани в нашата „лодка“, като подред стояхме на пост. На разсъмване отново ни връхлетя същото усещане и ми се стори, че чувам къси, остри викове, каквито Нова издаваше вчера. Но не се появи нито едно от създанията, с които нашето трескаво съзнание населяваше гората.

Тогава решихме да се върнем при водопада. През целия път бяхме обзети от чувство, че ни следват и дебнат същества, които не смеят да се покажат. Но нали вчера Нова бе дошла при нас?!

— Навярно дрехите ни ги плашат — каза внезапно Артюр Льовен.

Думите му сякаш ме просветлиха. Ясно си спомних, че когато след удушването на маймуната Нова побягна, тя се озова пред купчината от нашите дрехи. Тогава рязко бе свърнала, за да ги избегне, подобно на плашлив кон.

— Хайде да проверим — казах аз.

Съблякохме се, гмурнахме се в езерото и подновихме вчерашната игра, уж безразлични към всичко, което ни заобикаляше.

Старата уловка отново постигна успех. След няколко минути забелязахме девойката върху скалистата площадка, без да чуем кога беше дошла. Не беше сама. До нея стоеше един съвсем гол мъж, който изглеждаше точно като мъжете на Земята; беше в зряла възраст и толкова приличаше на нашата богиня, че го взех за неин баща. Също като нея и той ни гледаше объркан и развълнуван.

Заедно с тях имаше и много други. Постепенно ги открихме, като същевременно се стараехме да запазим привидното си безразличие. Излизаха крадешком от гората, докато образуваха затворен кръг около езерото. Всички те представляваха расови образци на човешката порода — мъже и жени със златиста кожа, които, сякаш измъчвани от голяма възбуда, издаваха от време на време къси крясъци.

Бяхме обградени и доста разтревожени, тъй като помнехме случая с шимпанзето. Поведението им обаче не беше заплашително — просто и те изглеждаха заинтересовани от играта ни.

Точно така беше. Скоро Нова, която вече смятах за стара позната, влезе във водата и останалите един по един я последваха с повече или по-малко колебание. Всички дойдоха и като вчера започнахме да се гоним подобно на тюлените, само че сега около нас джапаха и се плискаха двадесетина от тези странни същества, чиито сериозни лица съвсем не подхождаха на детинското им поведение.

След четвърт час тази лудория започна да ме уморява. Заради хлапашки забавления ли бяхме дошли на Бетелгойз? Почти се срамувах от себе си и ми стана мъчно, като установих, че тази игра доставяше голямо удоволствие на професор Антел. Но имахме ли друг избор?! Човек едва ли може да си представи колко трудно би се разбрал със същества, които не могат да говорят, нито да се усмихват. Все пак аз се опитах. Започнах да ръкомахам, като се мъчех във всеки жест да влагам определено значение. По най-приятелски начин кръстосах ръце върху гърдите си и се поклоних подобно на китайците. Изпратих им въздушни целувки. Никоя от тези прояви обаче не предизвика ни най-малък ответ. Никакъв проблясък на разбиране не се появи в зениците им.

Когато по време на пътуването бяхме спорили за възможни срещи с живи същества, в представите ни изникваха безформени, ужасни създания, чийто физически облик нямаше нищо общо с нашия, но неизменно предполагахме присъствие на разум у тях. Действителността на планетата Сорор изглеждаше коренно различна: имахме работа с население, което физически приличаше на нас, но, изглежда, беше напълно лишено от разум. Само така можеше да се обясни погледът, който ме беше смутил у Нова и който откривах у всички останали: отсъствие на разсъдък, липса на душа.

Интересуваше ги единствено играта. И то игра, която непременно трябваше да бъде глупава! Хрумна ни идеята малко да я усложним, вземайки пред вид възможностите им; както бяхме до пояс във водата, ние тримата се хванахме за ръце и образувахме нещо като кръг и подобно на малките деца започнахме едновременно да вдигаме и сваляме ръце. Това, изглежда, никак не им хареса. Повечето се отдръпнаха от нас, някои започнаха да ни наблюдават с такова явно неразбиране, че и самите ние се объркахме.

А смущението ни беше толкова силно, че стана причина за нещастието. Бяхме така объркани от вида си — трима улегнали мъже, единият от които беше световно известен, хванати за ръце, готови да заподскачат в кръг като децата под присмехулното око на Бетелгойз, че не можахме да запазим сериозния си вид. Толкова се бяхме напрегнали за четвърт час, че сега имахме нужда да се отпуснем. Избухнахме в неудържим налудничав смях; в продължение на няколко секунди се превивахме надве, без да можем да се овладеем.

Нашето кикотене най-сетне предизвика отклик сред тези хора, но той в никакъв случай не се покриваше с желанията ни. Сякаш буря се изви над езерото. Те се разбягаха като обезумели на всички страни, което при други обстоятелства би ни се сторило смешно. След малко се озовахме сами във водата. Разтреперани, те се бяха скупчили на другия край на брега, като издаваха своите къси, гневни крясъци и разярено протягаха към нас ръце. На лицата им беше изписана закана, която ни уплаши. Тръгнахме към оръжията си, но разумният Антел тихичко ни заповяда да не си служим с тях и дори да не ги пипаме, докато не се приближат.

Облякохме се бързо, без да ги изпускаме от очи. Но едва бяхме нахлузили панталоните и ризите си, когато възбуждението им достигна до истерия. Изглежда не можеха да понасят вида на облечени хора. Някои побягнаха, а останалите тръгнаха към нас с протегнати напред ръце и свити юмруци. Сграбчих карабината си. И колкото и невероятно да изглежда, тези тъпи същества сякаш схванаха значението на жеста ми, обърнаха гръб и изчезнаха сред дърветата.

Ние побързахме да се върнем на „лодката“. По пътя имах чувството, че макар и невидими, те неизменно бяха по петите ни и мълком придружаваха нашето отстъпление.