Пиер Бул
Планетата на маймуните (37)

Глава XI

И така, свърши се. Отново летя в космоса на борда на космически кораб; с все по-голяма скорост се нося като комета по посока на слънчевата система.

Не съм сам. Заедно с мен са Нова и Сириус, плода на нашата между планетна любов, който може да казва „татко“, „мама“ и разни други думи. На борда има също по една двойка кокошки и зайци, както и различни зърна, които учените поставиха в спътника, за да изучават влиянието на космическите лъчи върху организмите. Всичко това ще ни бъде от полза.

Планът на Корнелиус бе изпълнен изцяло. Лесно замениха с нас предвидената тройка. Жената зае мястото на Нова в института; детето ще бъде дадено на Зайюс. Той ще докаже, че то не може да говори и че е обикновено животно. Може би след това вече няма да ме смятат за опасен и няма да убият мъжа, който зае моето място и вече няма да говори. Малко вероятно е някога да се досетят за подмяната. Орангутаните, както вече споменах, не могат да различават един човек от друг. Зайюс ще тържествува. Корнелиус вероятно ще има известни неприятности, но всичко бързо ще бъде забравено… Какво говоря! Вече е забравено отдавна, защото за няколкото месеца, през време на които ние летим в космоса, на Сорор са изминали десетки години. Що се отнася до мен, с нарастването на пропастта пространство-време спомените ми избледняват по същия начин, както и свръхгигантът Бетелгойз; чудовищната планета заприлича на малка топка, а после — на портокал, докато най-сетне се превърна в блестяща точица в небосвода. Същото стана и с моите мисли за Сорор.

Трябва да съм луд, за да се тормозя. Успях да спася съществата, които са ми скъпи. За какво да съжалявам? За Зира ли? Да, за Зира. Само че чувството, което се породи помежду ни, няма име нито на Земята, нито където и да било другаде в космоса. Трябваше да се разделим. Тя сигурно е намерила покой, отглеждайки малките шимпанзета след женитбата си с Корнелиус. За професор Антел ли? По дяволите професора! Не можех нищо повече да направя за него, а пък и той видимо намери напълно удовлетворително решение на проблема за съществуването си. Само понякога потръпвам при мисълта, че ако не беше Зира и ако бях поставен в същите условия като него, и аз можех да падна толкова низко.

Скачването с нашия кораб мина благополучно. Посредством няколко маневри със спътника успях да го доближа и да вляза в отворения хангар, предвиден за завръщането на нашата „лодка“. Тогава роботите автоматически затвориха всички изходи. Бяхме на борда. Апаратурата беше съвсем изправна и електронният калкулатор започна да извършва операциите за отлитане. Нашите приятели от Сорор са обявили, че спътникът не е излязъл в орбита и се е взривил.

Вече пътуваме повече от година според нашето локално време. Достигнахме скоростта на светлината, за съвсем кратко време преодоляхме огромно разстояние и вече започваме да спираме, което трябва да продължи още година. В нашия малък свят аз непрекъснато се възхищавам на новото си семейство.

Нова прекрасно понася пътуването. Тя става все по-разумна и по-разумна. Майчинството я промени. По цели часове блажено се любува на сина си, който се оказа по-добър учител за нея, отколкото аз. Повтаря почти без грешка думите, които той произнася. Все още не разговаря с мен, но ние изработихме система от жестове, които ни помагат да се разбираме. Струва ми се, че винаги съм живял с нея. Колкото до Сириус, той е перлата на космоса. На година и половина е и въпреки повишеното налягане той ходи и непрестанно бърбори. Нямам търпение да го покажа на земните хора.

Днес сутринта изпитах голямо вълнение, когато забелязах, че слънцето започва да придобива забележими размери. Сега то е пред нас колкото билярдна топка и постепенно става жълто. Посочвам го на Нова и на Сириус. Обяснявам им какво представлява този нов за тях свят и те ме разбират. Сириус вече говори свободно, а Нова почти не изостава.

Тя се учи заедно с него. Какво чудно нещо е майчинството, чудо, сътворено от мен! Не можах да изтръгна хората на Сорор от тяхното унизително положение, но при Нова постигнах пълен успех.

Слънцето непрекъснато нараства. Опитвам се да видя планетите с телескопа. Лесно се ориентирам. Откривам Юпитер, Сатурн, Марс и… Земята. Ето я Земята!

Очите ми се наливат със сълзи. Човек трябва да е живял повече от година на планетата на маймуните, за да разбере вълнението ми… Зная, че след седемстотин години няма да намеря нито близките си, нито приятелите, но жадувам да видя отново истински хора.

Залепили сме лица до люковете и гледаме приближаващата се Земя. Вече можем да различаваме континентите с просто око. Корабът навлезе в постоянна орбита. Въртим се около моята стара планета. Виждам как под нас преминават Австралия, Америка и Франция, да, ето я Франция. Прегръщаме се и плачем.

Сядаме във втората „лодка“. Всички изчисления бяха направени така, че да се приземим в моята родина, недалеч от Париж, надявам се.

Навлизаме в атмосферата. Влизат в действие спирачните ракети. Нова ме гледа, усмихната. Научи се да се смее и да плаче. Синът ми протяга ръце, очите му сияят от възторг. Под нас е Париж. Айфеловата кула е на мястото си.

Преминавам на ръчно управление и се насочвам съвсем точно. Удивително чудо е това техниката! След седемстотин години аз кацам на Орли, което е останало почти същото, кацам почти на края на зелената площ, доста далеч от сградите. Сигурно са ме забелязали; трябва само да почакам. Изглежда няма полети. Дали пък летището не е закрито? Не, ето един самолет, който напълно прилича на тези от моето време.

Една кола тръгна от зданието към нас. Изключвам ракетите. Все повече и повече се вълнувам. Каква история ще им разкажа на моите братя — хората! Може би отначало няма да ми повярват, но аз имам доказателства. Имам Нова и сина си.

Автомобилът става все по-голям. Това е камионетка, доста стар модел: с четири колела и мотор с вътрешно горене. Машинално отбелязвам тези подробности. Според мен подобни машини трябва да са с отишли в музеите.

Честно казано, надявах се и на малко по-тържествено посрещане. Малко са тези, които ме посрещат. Струва ми се, че са само двама души. Колко съм глупав! Откъде могат да знаят?! Но когато разберат…

Двама са. Различавам ги доста неясно, защото залязващото слънце блести по стъклата, по мръсните стъкла. Шофьорът и един офицер в униформа. Виждам да проблясват пагоните му. Несъмнено, това е комендантът на летището. Другите ще дойдат след него.

Камионетката спря на петдесет метра от нас. Вземам сина си на ръце и излизам. Нова тръгва след нас с известно колебание. Изглежда уплашена. Нищо, ще й мине.

Шофьорът слиза. Застава с гръб към мен. Високата трева помежду ни го закрива до половина. Отваря вратичката, за да слезе пътникът. Не съм се излъгал — той е офицер; виждам блясъка на многобройните му нашивки. Скача на земята. Прави няколко крачки към нас, излиза от високата трева и най-накрая го виждам съвсем ясно. Нова надава писък, изтръгва детето от ръцете ми и хуква към „лодката“, а аз стоя като закован, неспособен нито да помръдна, нито да изрека някаква дума.

Пред очите ми стои горила.