Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Planète des singes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Пиер Бул. Планетата на маймуните

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №42

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Милети Младенов

Преведе от френски: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за набор на 3.I.1983 г. Подписана за печат на 1.III.1983 г.

Излязла от печат месец април. Формат 32/70×100 Изд. №1614. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12,50. Изд. коли 8,09. УИК 7,89

Страници: 200. ЕКП 95366 21331/5637–37–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Pierre Boulle. La Planète des singes

© Renè Julliard, 1963

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Планетата на маймуните (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Планетата на маймуните.

Планетата на маймуните
La planète des singes
Корица от първото американско издание на книгата
Корица от първото американско
издание на книгата
АвторПиер Бул
Създаване1963 г.
Франция
Първо издание1963 г.
Франция
Издателство„Livre de Poche“
Оригинален езикфренски
ЖанрАнтиутопия
Видроман
Страници187

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна, 1983
ПреводачРайна Стефанова
Планетата на маймуните в Общомедия

„Планетата на маймуните“ (на френски: La Planète des singes) е научно фантастичен роман на френския писател Пиер Бул, издаден през 1963 г. Спряган за най-популярното произведение на автора.

Действието на книгата се развива в бъдещето, където на далечна планета, близо до звездата Бетелгейзе, пристигат трима французи, за да проведат изследване. С потрес те установяват, че светът там е управляван от човекоподобни мамймуни, надарени с интелект подобен на човешкия, а хората са третирани като безмозъчни животни.

Произведението на Бул дава начало на световен франчайз, който включва едноименен филм от 1968, последван от четири продължения, игрален и анимационен сериал. През 2001 г. Тим Бъртън прави римейк на оригиналната лента. От 2011 г. започва нова филмова поредица, която е издала два пълнометражни филма, а третият се очаква 2017 г. По франчайза са създадени още комикси и електронни игри.

Сюжет

Първа част

В далечното бъдеще Джин и Филис, които са на романтично пътешествие с космическата си яхта, се натъкват на бутилка с писмо, което Джин започва да чете.

Ръкописът е написан от журналиста Юлис Меру, който разказва как през 2500 г. отпътува с космически кораб на експедиция до звездата Бетелгейзе, заедно с още двама души – професор Антел и неговия ученик Артюр Льовен. Пътуването продължава две години, които в земно време се равняват на 7-8 века. В орбитата на Бетелгейзе те намират три планети, една от която обитаема планета-близнак на Земята, кръстена от пътешествениците Сорор. Тримата души кацат с ракета на Сорор, в местност далеч от градската среда. Там те намират красива млада чисто гола жена, на която разказвачът дава името Нова. На другия ден непознатото момиче довежда със себе си племе от голи мъже и жени, които подобно на нея не говорят и са лишени от всякакъв разсъдък. Пътниците остават при племето през нощта.

На сутринта групата е събудена от внезапна какофония. Пред очите на Меру се разкрива невиждана гледка – човекоподобно горили и шимпанзета, облечени като хора, излавят и избиват диваците, сякаш са животни. В лова намира смъртта си Льовен, а разказвача, заедно с Нова, са уловени, затворени в клетки и отведени в града. Там Меру установява, че маймуните са устроили цяла цивилизация, подобна на човешката. Уловените видове са подложени на експерименти, в които землянинът се опитва да се докаже по-интелигентен от другите, дори научава част от езика на маймуните и общува с тях. Неговото поведение привлича вниманието на Зира – женско шимпанзе, завеждащо отделението. Бележитият доктор орангутана Зайюс обаче остава скептичен и маймуните продължават да се отнасят с даровития човек като дивак. Те започват експерименти със сексуалните взаимоотношения между човешките видове. Меру и Нова са поставени в една клетка, по нареждане на Зайюс, и принудени да се съвкупяват пред очите на останалите.

Втора част

Интересите на Зира към Меру се задълбочават, особено след като землянинът ѝ показна няколко свои скици и чертежи. Двамата започват все по-често да си уреждат тайни срещи, което поражда завист у Нова. Землянинът постепенно напредва в изучаването на езика на Сорор, докато Зира за кратко време усвоява френския и обяснява на своя събеседник подробно за маймунското общество. Маймуните считат, че са единствените разумни същества на Сорор, произлезли от човека, но достигнали по-далечен еволюционен етап на развитие. Разделени са на горили, орангутани и шимпанзета, като помежду им няма расовата дискриминация.

Един ден Меру е изведен на разходка из града, чисто гол, само с нашийник със синджир, държан от Зира. Шимпанзето разкрива своя план, с който се надява да освободи интелигентния човек от клетката. След месец ще се състои конгрес на биолозите, в който Зайюс ще докаже, че даровитият екземпляр е просто „дресиран човек“. Конгресът дава трибуна и шанс на Меру да покаже своята интелигентност и да спечели симпатиите на обществото. В края на разходката Зира запознава французина с Корнелиус – нейния годеник, който, макар и недоверчив, също иска да помогне на човека.

Малко преди конгреса, Зира завежда Меру в Зоогическата градина, където в отделението, отредено за хората, разпознава сред човешките видове професор Антел. Шимпанзето обещава, че ако Меру се представи добре пред комисията, ще освободят учения. След седмица журналистът се изправя в огромен амфитеатър пред хиляди маймуни. Меру започва да цитира на маймунския език, предварително наизустена реч, в която се изтъква като разумно същество от планетата Земя, където хората са единствените индивиди, притежаващи душа, и показва искрено желание някой ден земляните и маймуните от Сорор да се обединят. Маймунската общественост изпада във възторг и французинът се превръща в световна знаменитост. Вече натрупал известно доверие сред маймуните, Меру се опитва да освободи Антел, но той се е превърнал досущ в диваците от Сорор.

Трета част

В следващия месец Меру заживява като равнопоставен гражданин сред обществото на маймуните. Той продължава да държи връзка с хората, като се опитва да ги обучи да говорят, но опитите му търпят непрекъснати провали. Корнелиус, вече главен научен ръководител на института, и землянинът предприемат пътуване до другия край на планетата, където археолозите са открили любопитни останки от древно селище, които могат да решат загадката: защо маймунското общество от десет хиляди години не е претърпяло никакви промени? Двамата откриват сред развалините говореща кукла на човешко момиченце.

След завръщането, Меру разбира, че Нова е бременна от него. Човекът настоява да я види и Зира го съпровожда до отделна клетка, където седи бременната. В следващите дни шимпанзето урежда Меру и Нова да се виждат тайно. Един ден човекът е отведен в специално отделение, където маймуните правят жестоки експерименти с хората. Корнелиус показва на землянина двама души – мъж и жена, – които служат като негови помощници. Човешката двойка, с помощта на някакви апарати, е накарана да говори. Жената си представя събития случели се преди хиляди години. Тя говори за това как в миналото маймуните постепенно са поумнели, имитирайки хората, а човеците оглупели. Животните прогонили човешката нация и се настанили на тяхното място.

След време Меру се сдобива със син, който по всичко личи, че ще проговори. Маймуните планират да убият детето, заедно с родителите му, за да се предотврати бъдещ бунт на хората. Чрез Зира и Корнелиус младото семейство е качено незабелязано в изкуствен спътник, предназначен за трима души, и изстреляни в космоса. Оцелелите се добират до космическия кораб, кръжащ около Сорор. Чрез него Меру се завръща на Земята, заедно с новото си семейство. Пътуването продължава почти година. Пътниците кацат на летище „Орли“, където са посрещнати от офицер горила.

Джин и Филис отхвърлят ръкописа като някаква шега. След това авторът разкрива, че те са шимпанзета.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Юлис Меру
  • Професор Антел
  • Артюр Льовен
  • Нова
  • Зира
  • Корнелус
  • Зайюс
  • Хелиус
  • Зорам и Занам
  • Сириус
  • Джин и Филис

Филми по книгата

Външни препратки

Глава IV

След като кацнахме на повърхността, доста дълго останахме неподвижни и безмълвни. Такова поведение може да изглежда странно, но ние имахме нужда да се съвземем и да се съсредоточим. Бяхме попаднали в хилядократно по-необикновено приключение, отколкото първите земни мореплаватели, и подготвяхме съзнанието си за срещата с невероятния свят, роден от фантазията на няколко поколения поети, намирали вдъхновение в междузвездни пътешествия.

Колкото до чудесата, за сега бяхме кацнали меко сред една поляна на планета, където също като на нашата имаше океани, планини, гори, нивя, градове и разбира се — жители. Все пак, ако се вземе пред вид размера на джунглата, над която бяхме прелетели, преди да кацнем, изглежда се намирахме доста далеч от цивилизованите области.

Най-сетне се опомнихме. След като облякохме скафандрите си, внимателно отворихме един люк на „лодката“. Не усетихме никакво въздушно течение. Значи вътрешното и външно налягане бяха равни. Гората обграждаше поляната подобно на крепостна стена. Никакъв шум, никакво движение не нарушаваха нейния покой. Горещината беше поносима — около двадесет и пет градуса.

Излязохме от „лодката“, придружени от Хектор. Професор Антел държеше най-напред да направи точен анализ на атмосферата. Резултатът беше окуражаващ — съставът на въздуха беше същият като земния, въпреки някои различия в пропорциите на редките газове. Сигурно беше напълно подходящ за дишане. Въпреки това, за всеки случай, най-напред направихме опит с нашето шимпанзе. Когато свалихме костюма й, маймуната много се развесели и съвсем не й стана неприятно. Почувствува се отново на свобода, с почва под краката си и сякаш се опияни. Преметна се няколко пъти и се втурна към гората, скочи на едно дърво и продължи да се премята из клоните. Скоро се отдалечи и без да обръща внимание на нашите ръкомахания и викове, изчезна от погледа ни.

Тогава и ние свалихме скафандрите си, което ни даде възможност да заговорим свободно. Звученето на гласовете ни се стори особено и направихме няколко нерешителни крачки, без да се отдалечаваме от „лодката“.

Без съмнение, намирахме се на някоя сестра-близначка на нашата Земя. Тук имаше живот. Растителното царство дори беше извънредно пищно. Някои дървета навярно надхвърляха четиридесет метра височина. Скоро пред нас се появиха и представители на животинския свят: грамадни черни птици кръжаха в небето като лешояди, а други, по-малки, които много приличаха на папагали, се гонеха с цвъртене. Съдейки по видяното преди кацането, вече знаехме, че съществува и цивилизация. Разумни същества — все още не се решавахме да ги наречем хора — бяха оформили облика на планетата. Но гората около нас изглеждаше необитаема. В това нямаше нищо чудно, тъй като ако случайно попаднехме в някое кътче на азиатската джунгла, щяхме да почувствуваме същата самота.

Преди да предприемем каквото и да било, решихме, че непременно трябва да дадем име на планетата. Кръстихме я Сорор[1] поради приликата й с нашата Земя.

Решихме да не отлагаме повече първото запознанство, затова навлязохме в гората и тръгнахме по някакъв прокаран от самата природа път. Ние с Артюр Льовен имахме карабини. Що се отнася до професора, той признаваше само духовните оръжия. Чувствахме се леки и вървяхме развеселени не защото притеглянето беше по-слабо от земното — и тук сходството беше пълно, а защото сега не тежахме колкото на кораба и това ни караше да подскачаме като козлета.

Напредвахме в индианска нишка, като от време на време напразно викахме Хектор. Младият Льовен, който вървеше начело, неочаквано спря и ни направи знак да се ослушаме, някъде наблизо като че ли течеше вода. Тръгнахме в тази посока и шумът стана по-ясен.

Оказа се, че там има водопад. Когато го открихме, и тримата бяхме развълнувани от красивата гледка, която ни показваше Сорор. Поточе, бистро като нашите планински извори, лъкатушеше над нас, разливаше се на една площадка и се изливаше в краката ни от няколко метра височина в нещо като езеро, естествен басейн, ограден от скали, покрити с пясък, чиято повърхност отразяваше заревото на залязващата Бетелгойз.

Водата изглеждаше тъй привлекателна, че ние с Льовен бяхме обхванати от едно и също желание. В този момент беше много горещо. Съблякохме се, готови да се гмурнем в езерото. Но професор Антел ни даде да разберем, че трябва да бъдем малко по-предпазливи, след като току-що бяхме стъпили на звездната система Бетелгойз. Тази течност може би не беше вода и като нищо можеше да се окаже опасна. Той се приближи до брега, клекна, огледа я, след което внимателно я докосна с пръст. Най-сетне гребна малко в шепата си, помириса я и близна с крайчеца на езика си.

— Това може да бъде само вода и нищо друго — промърмори професор Антел.

Наведе се, за да потопи още веднъж ръка в езерото, когато го видяхме как застина. Възкликна и посочи с пръст следата, която бе открил върху пясъка. Мисля, че по-силно вълнение не бях изпитвал през живота си. Там, под жарките лъчи на Бетелгойз, които се лееха над главите ни от небето, напомнящо грамаден червен балон, съвсем ясно се виждаше отпечатък от човешки крак, прекрасно очертан върху малката пясъчна ивица.

Бележки

[1] Soror (лат.) — сестра. Б.пр.