Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (5)

ГЛАВА ПЕТА

Въпреки напрежението през целия ден Сара се мъчеше да изглежда спокойна. Искрено се опитваше да не мисли за пристигането на Янси. Всъщност тя се опитваше изобщо да не мисли за него, а това беше много трудно, тъй като Ан не преставаше да й говори и да си представя какво ще стане, когато той се върне.

Тази вечер Сара си легна с мъчително главоболие. Тя се въртеше в леглото, без да може да мигне от болката в слепоочията, която едва не я караше да вика.

Тя лежеше, гледаше безизразно в тавана и стараейки се да мисли за по-спокойни неща, си припомняше странностите на съдбата.

На устните й се появи иронична усмивка. Колко различно беше всичко от това, което си бе представяла, когато за пръв път срещна Сам Кантрел! Кой можеше да предположи, че жена му ще бъде убита? И че след по-малко от година Форт Самтър в Северна Каролина ще бъде взривен и страната ще бъде хвърлена в дълга и опустошителна гражданска война? Или че Сам, загрижен за това какво ще й се случи след като замине да се бие, ще я убеди да се омъжи за него против волята й? Откъде можеше да знае, че той ще се върне съсипан и умиращ?

Даже сега, след шест години, й се струваше невероятно, че Сам я бе убедил за този брак. Тя не го обичаше по такъв начин и той й бе дал да разбере, че това ще бъде брак за удобство и че няма намерение да го консумира. Този брак щеше единствено да осигури положението й ако нещо му се случи и двамата щяха да го анулират щом свърши войната.

На осемнадесет години Сара беше изпълнена с момински мечти, в някои от които се промъкваше Янси Кантрел. На тази възраст тя не бе мислила да се омъжва за бащата на мъжа, който преследваше мечтите й, за този далечен роднина, на когото бе безкрайно благодарна за грижите. Всъщност именно благодарността я накара да се съгласи на този брак по сметка.

На следващия ден тя се бе омъжила за Сам, изпратена от неодобрителните погледи на Ан и Томас Шелдрейк. Два дни по-късно Сам замина за Виржиния и съпругата му го видя чак след четири години, когато той се върна за да умре в дома си.

Отказала се от мисълта да заспи, Сара стана и излезе на балкона. Тъжна усмивка изплува на устните й. Преди седем години бе стояла на същия този балкон и тогава чу противния разговор между Ан и Маргарет; и до днес тя се питаше понякога дали Янси не е невинен. Ан и Томас Шелдрейк имаха толкова добър мотив!

Тя с отвращение отпрати безполезните предположения и се съсредоточи върху по-скорошни събития и по-точно върху състоянието на Сам, когато той се върна от войната преди две години. Беше се прибрал, за да умре — това бе очевидно още щом го свалиха от разнебитената каруца, с която го бяха докарали.

По ирония на съдбата Сам бе останал невредим през цялата война, а бе тежко ранен при Сейлърс Крийк, в една от последните битки. Конят му бе прострелян, а Сам бе получил множество рани и тъй като положението му бе много тежко, бяха ампутирали и двата му крака над коленете. Той се върна в Магнолия Гроув с парчета от шрапнел в тялото, бледа сянка на мъжа, който беше преди. Въпреки раните на тялото му, духът му отказваше да умре. Той живя още осемнадесет месеца, преди смъртта да го победи. Никога не спомена за анулиране на брака им и Сара мълчеше, защото не искаше да го натъжава през малкото скъпоценни дни, които му оставаха.

Очите й се бяха напълнили със сълзи. Той беше толкова галантен и жизнерадостен въпреки недъзите си и макар че бе умрял преди шест месеца, Сара все още не можеше да повярва, че го няма.

Тя сви устни. Сам беше така упорито добър и заслужаваше нещо повече от жена като Маргарет и син като Янси! Мнението й за Янси никога не беше особено високо, но поведението му преди смъртта на баща му й се струваше осъдително.

Можеше да отговори поне на едно от писмата на Сам — горчиво си мислеше тя. Но това не стана. В началото Сам го извиняваше с мисълта, че не е получил писмото и Сара признаваше, че това може да е така. Най-напред те пращаха писмата в дел Сол и в продължение на месеци не бяха разбрали, че Янси е постъпил в армията на Съюза още в началото на войната и го нямаше в ранчото. Тогава за да го намери, Сам писа до военното командване, но отговор не последва. До днес местонахождението му беше неизвестно и ако господин Хендерсън не бе пратил човек лично да го намери, той може би още нямаше да знае, че Сам е починал… и че тя му е мащеха.

Болката в слепоочията я прониза и тя влезе обратно в стаята. Нахлузи една износена кадифена рокля и реши да слезе долу. Уверено се отправи в тъмнината към кабинета на Сам, тихо затвори след себе си вратата и бързо запали лампата. Отвори долното чекмедже на бюрото му и намери бутилката бренди, която той криеше там — само за „медицински“ цели, както с весело намигване й бе казал веднъж. Тя кисело се усмихна. Сам я бе научил колко отпускащо е брендито и й се струваше нормално да пие само в неговия кабинет, където двамата бяха прекарали толкова спокойни и щастливи часове преди смъртта му. Тя извади от същото чекмедже чаша и си наля солидна доза от кехлибарената течност, а после се отпусна в коженото му кресло и бавно отпи.

Времето минаваше, топлината от брендито се разстилаше по тялото й и тя усети, че напрежението, което я бе обзело при новината за връщането на Янси, се разсейва. Трябваше да признае, че ситуацията не й харесва.

Без съмнение Янси Кантрел имаше много грехове, но тя не вярваше, че е прекалено користолюбив. Вероятно той нямаше да има претенции, че Сам й е оставил половината от Магнолия Гроув, или че преди войната е внесъл на нейно име солидна сума в една банка в Ню Йорк. Каза Палома обаче беше нещо съвсем различно. Тази земя бе принадлежала от векове на семейство Алварес и Янси брутално бе показал, че тя ще остане такава на всяка цена. Сигурно щеше да изпадне в ярост, когато научи странните условия на завещанието. По никому неизвестни причини Сам бе завещал Каза Палома не точно на нея. Тя можеше да прави там каквото иска до края на дните си, но собствеността върху имението щеше да принадлежи единствено на бъдещите й деца.

Сара отпи голяма глътка бренди. Децата й! За какво ли бе мислил Сам? Тя неуверено се засмя. Беше омъжена, сега беше вдовица, но никога не беше станала истинска съпруга на Сам и не можеше да има дете от него! А Сам бе оставил Каза Палома на децата й! Тук имаше нещо нередно!

Със странното си завещание Сам бе осигурил поне едно нещо — тя не се страхуваше, че Янси ще я убие заради Каза Палома, защото ако не оставеше потомство, Бартоломю и Танси щяха да наследят имението. Нямаше начин Янси да сложи ръка върху него, докато не извърши тройно убийство. Разбира се, имаше и още един начин…

Янси нямаше да притежава Каза Палома освен ако… Тя мъчително преглътна. Каза Палома нямаше да принадлежи на човек от рода Алварес, освен ако тя не родеше дете на Янси!

Мили боже! За това ли Сам бе изразил така волята си? Надявал ли се е някога, че тя и Янси ще се оженят и ще имат деца? Че Янси толкова държи на Каза Палома, че нейните деца щяха да бъдат и негови? Но това няма да стане — мислеше си тя. Янси можеше да е женен, или тя да се влюби в друг.

През главата й мина още по-неприятна мисъл. Тя свързваше децата с брака, но не беше задължително да е омъжена, за да има деца. Тя отпи още една глътка бренди, а в главата й се тълпяха най-невероятни идеи. Ами ако Янси я отвлече и я държи затворена някъде, докато извърши грозното деяние?

Неочаквана тръпка я разтърси, когато си представи, че е негова пленница и той разполага с тялото й… Изчерви се при спомена за топлината и нежността на устните му. Сякаш се беше случило само преди миг, тя отново усети вкуса им при допира им до езика си и гърдите си, прилепени до здравото му тяло и я обхвана познатото вълнение. Засрамена осъзна, че мисълта за Янси, който разполага с тялото й, макар и непочтено, не беше толкова отблъскваща и неприятна, колкото трябваше да бъде.

Тя остави чашата на масата, а ръката й леко трепереше. Това е от брендито, помисли си тя. То изпълва главата й с такива противни идеи. Сам никога не е смятал, че тя и Янси ще имат деца. Никога не е правил и най-лек намек за това. За бога, той се беше оженил за нея! Тя присви очи. Разбира се, че никога нямаше да се остави да я използват като кобила за разплод, независимо колко привлекателен е жребецът! Тя отново потръпна при мисълта за целувките на Янси. Поне се надяваше, че няма!

Обляна от меката светлина на лампата, Сара остана дълго така, опитвайки да се отпусне и да мисли за неща не толкова с смущаващи като завещанието на Сам и връщането на Янси. Беше й дяволски трудно, но скоро се замисли за по-практични проблеми като бъдещото й преместване от Магнолия Гроув.

Сара беше убедена, че Янси ще иска да продаде плантацията и тъй като нямаше нито желание, нито средства да купи дела му, тя беше решила, че скоро ще се премести в Каза Палома. Брадичката й предизвикателно се повдигна. Каза Палома щеше да й принадлежи за цял живот и тя беше убедена, че с парите в Ню Йорк и частта й от продажбата на Магнолия Гроув ще живее в имението доста добре, макар и не луксозно и ще отглежда коне и добитък.

Сара не съжаляваше, че ще напусне Магнолия Гроув. С къщата бяха свързани малко от радостните й спомени и след смъртта на Сам вече нищо не я задържаше в нея. С радост щеше да остави миналото зад себе си и да го забрави. Нямаше търпение да се премести в Каза Палома, развълнувана от мисълта за новите, непознати хоризонти и приключенията, които сигурно я очакваха там.

Сара седеше в кабинета на Сам, обгърната от мислите си и от тишината на къщата, когато изведнъж чу тих звук — прокрадващи се стъпки долу в преддверието…

Тя замръзна на мястото си, заслушана в забързаните удари на сърцето си и в приближаващите стъпки и затаи дъх, когато те спряха точно пред вратата на кабинета. Хипнотизирана, с широко отворени очи тя се взираше в бравата, която леко се раздвижи.

Несъзнателно тя стисна тежката чаша. Не беше кой знае какво оръжие, но ако се прицелеше добре и я хвърлеше…

Вратата се отвори и в тъмнината се очерта висока мъжествена фигура. Сара зърна за миг широкополата шапка, нахлупена ниско над лицето и заплашително широките рамене под тъмното палто и хвърли чашата с всички сили. Докато тя летеше към вратата, Сара взе пълната наполовина бутилка бренди и още една чаша и се приготви да хвърли и тях, ако стане необходимо. Изобщо не й дойде на ум да вика за помощ.

Сара се беше прицелила точно; бе запратила силно чашата и когато тя удари в лицето влезлия мъж, той изруга през зъби. Застанала зад бюрото, с бързо повдигаща се гръд и с явно намерение да се брани, тя напрегнато очакваше следващото му движение. То обаче я изненада. Ръката му бе по-бърза от погледа й и изведнъж в нея се появи револвер.

— Хвърли ги — каза спокойно той — или ще съм принуден да пратя един куршум в прекрасното ти тяло.

Сара замаяно се подчини, познала дълбокия глас. Когато тя остави шишето и чашата на бюрото, той вдигна другата чаша, паднала до него и пристъпи в стаята без да откъсва студения поглед на кехлибарените си очи от нея. Блъсна вратата с крак и застана пред Сара. Постави внимателно чашата на бюрото, което стоеше между тях и се загледа в неочаквано еротичната гледка пред себе си.

Светлината на лампата засилваше златистия блясък на разпуснатите й коси, които леко се спускаха над едното й рамо и той почувства силно желание да протегне ръце и да усети мекотата на меднозлатните кичури. Очите й бяха зелени и широко отворени от уплаха, а тъмните, гъсти мигли и веждите бяха в контраст с бледата кожа. Нежно извитите, съблазнително розови устни приковаха погледа му. Когато откъсна очи от тях, той плъзна поглед надолу и с несъзнателно възхищение отбеляза колко добре старата зелена рокля прилепва към стройното тяло и се запита какво ли има под нея…

Те се гледаха безмълвно, а после, сякаш беше видял достатъчно, той прибра пистолета и седна в едно от старите кожени кресла пред бюрото. Намести шапката си и нехайно кръстоса крака върху бюрото.

— Не очаквах да ми се зарадвате особено… — меко произнесе той. — Но, скъпа моя мащехо, трябваше ли да ме посрещате с такава ярост?

Думите му разрушиха магията, която я бе парализирала. Засрамена от реакцията си, от лудото биене на сърцето в гърдите си, от странното вълнение, което усещаше със стомаха си, тя го погледна и остро отвърна:

— Ако не се бяхте промъкнал като крадец в къщата, нямаше да постъпя така. Вие ме уплашихте!

Той докосна с ръка мястото, където чашата го беше ударила и Сара видя следа от кръв.

— „Вие ме уплашихте“ — повтори с недоверие той. — Е, госпожо, посрещането не бе лошо като начало! Колкото до това, че съм се вмъкнал като крадец — забравяте, че някога това беше мой дом и тъй като е късно, не исках да събуждам хората с пристигането си. — С гневен блясък в очите той добави: — Ако това е наградата ми за опита да бъда деликатен, обещавам, че никога няма да го повторя!

Сара беше огорчена и се чувстваше леко виновна, затова прошепна:

— Извинете ме. Но аз наистина се изплаших и хвърлих чашата преди да ви позная. Съжалявам.

— Наистина ли? Съмнявам се.

Тя сви устни, но не се поддаде на провокацията и меко попита:

— Гладен ли сте? Да ви донеса ли нещо за ядене?

За момент погледът му се плъзна по тялото й и сърцето й подскочи, но той поклати глава и лениво се усмихна.

— Гладен съм, но мога малко да почакам. — Той замълча, наблюдавайки с нескрит интерес червенината, която заливаше лицето й. — Но през това време няма да откажа чаша от това бренди, което се готвеше да хвърлиш по мен.

Сара му наля, съжалявайки, че не го замери с бутилката, когато имаше възможност. Той се наведе напред и й подаде чашата, с която го беше ударила.

— Налей си и ти, не обичам да пия сам.

Тя реши, че ще й е необходимо и не протестира. После седна неуверено в креслото и предпазливо го погледна.

Годините го бяха променили. Янси Кантрел и преди беше красив, но сега във външността му имаше и нещо друго. Като че ли изминалите години го бяха закалили и премахнали всякаква мекота от чертите му. За разлика от преди, върху лицето му бе изписана сурова непреклонност, която подсилваше резките очертания на високите му скули и напомняше на Сара, че вероятно стои пред убиеца на Маргарет. Тя внезапно потръпна, но не можеше да откъсне очи от матовото му лице с испански черти, въпреки че беше по-разумно да стане и да избяга. Леко жестоката извивка на устните му сега й се струваше по-подчертана, орловият нос засилваше наследственото високомерно изражение на лицето му, а открития цинизъм, които и се стори, че долавя в очите му, я накара да се размърда неловко.

Тя отпи голяма глътка бренди и огнената течност едва не я задави. Когато се съвзе и погледна към него, страните й горяха от смущение. Той я гледаше втренчено и нещо в погледа му я правеше нервна.

— Какво има? — попита тя, неспособна да издържа повече изпитателния му поглед. — Защо ме гледате така?

Той повдигна рамене и отпи от брендито.

— Пораснала си. Споменът ми за теб беше от едни големи зелени очи и нежни устни, които трябваше повече да се усмихват.

Това, че той си е спомнял за нея й хареса много повече, отколкото трябваше и тя с неудоволствие отвърна:

— Нямаше много весели неща през тези години.

— О, не бих казал — с лекота отговори той. — В края на краищата си помислила доста за себе си, нали?

Сара смяташе, че вече е станала нечувствителна към циничните забележки за брака й със Сам, но думите на Янси я нараниха. Очите й заблестяха със сдържан гняв.

— Какво имате предвид? — рязко попита тя. Той се усмихна недружелюбно.

— Просто последния път, когато те видях, беше едно малко бездомно дете, което баща ми беше решил да спаси от — хм, съдба, по-лоша от смъртта. А сега си господарка на Магнолия Гроув. Каква промяна в социалното и финансовото ти положение, нали?

Главоболието, което Сара бе успяла да преодолее, отново се върна. Слепоочията й болезнено пулсираха.

— Не сте вие човекът, който ще ме съди! — изправи се тя с достойнство и заобиколи бюрото. — Щом сте така добре запознат с къщата, ще се оправите сам. Аз ви напускам — нямаме какво да си кажем повече.

Тя се отправи към вратата, но преди да е направила и две крачки, Янси скочи от стола и я хвана за раменете. Обърна я към себе си и извика с гневен блясък в очите:

— Никога повече не се измъквай така! Аз ще реша дали имаме нещо да си кажем!

С разтуптяно сърце Сара се взираше в строгото му, потъмняло лице. Той беше само на няколко сантиметра от нея и тя усети мириса му на коне и кожа и топлината, която тялото му излъчваше.

Те стояха така застинали известно време; стройното й тяло леко докосваше неговото и тя си казваше, че само страхът кара кръвта да кипи във вените й и краката й да треперят, но дълбоко в сърцето си усещаше, че се лъже… и че Янси изпитва същото. С широко отворени от уплаха очи тя виждаше как гневът постепенно се отдръпва от лицето му, а внезапното чувствено потръпване на устните му накара устата й да пресъхне.

Тя нерешително се помъчи да се отскубне, но Янси я грабна в ръцете си. Усети топлия му дъх с мирис на бренди, когато накрая той промълви:

— Бог ми е свидетел, chica, колко често съм мечтал за това. — И я целуна.

Беше както първия път, но по-силно и по-властно, като че ли изминалите години бяха задълбочили чувствата им. Топлите му устни силно притискаха нейните и той бе долепил тялото си до нея, без да й позволи никакво отстъпление. Устните му жадно я целуваха и когато езикът му проникна в топлата й влажна уста, от гърлото му се изтръгна дълбок стон. Трескаво вълнение обзе Сара и тя стоеше безпомощно, удивена от сладостта на допира на неговия език. Отпусна се в прегръдките му и той я притисна по-силно, без да крие възбудата си. Ръцете й обвиха шията му и тя нетърпеливо отмести шапката му. С наслада зарови ръце в черните му коси и се прилепи до него. Устните му се плъзнаха към шията й и когато ръцете му вече разтваряха роклята й, тя леко извика, запазила достатъчно здрав разум.

Той прошепна нещо и започна отново да целува устните й с такава страст, че огънят в тялото й се разгоря с пълна сила. Едва когато отново ги спусна към шията й и ръцете му я обхванаха отзад, тя се опомни. С леко стенание се изтръгна от прегръдката му и изхвръкна като подгонен заек от стаята.