Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Без да обръща внимание на Сам, който се беше вцепенил, Янси бързо прекоси библиотеката и затвори с трясък вратата след себе си. Дълго време Сам седя мълчаливо, а после унило рече:

— Добре дошла в Магнолия Гроув, мила. Видя ни в най-лошия ни вид, но се надявам да не сме те отвратили от новия ти дом.

— Те много, много се вживяват в нещата, нали? — несигурно прошепна тя.

Сам се засмя.

— Да, мисля че си права. А сега ела да видим дали стаята, която Бартоломю е приготвил, ще ти хареса.

Стаята беше такава, за каквато Сара винаги беше мечтала и отново я накара да си спомни Мокингбърд Хил. Не че беше точно копие на стаята в предишния й дом, но бе също толкова просторна и богато мебелирана. Стените бяха тапицирани с бледорозова коприна; над тесните прозорци се спускаха прозрачни светлозелени драпирани завеси, а подът бе застлан с акминстърски килим в кремаво, зелено и розово. До едната стена беше опрян висок махагонов гардероб, а близо до него беше поставен мраморен умивалник. На другата стена висеше огледало с позлатена рамка, а под него беше поставена изящно инкрустирана тоалетна масичка от полирано дърво и стол, тапициран с кадифе. Но леглото засенчваше всичко това то бе огромно, с балдахин от розова коприна.

С лице, озарено от задоволство, Сара се обърна към Сам.

— О, господин Кантрел! Прекрасно е!

Сам снизходително се усмихна.

— Благодаря, скъпо дете. Не се притеснявай, че няма с какво да се преоблечеш за вечерята. Скоро ще напълним гардероба с прекрасни рокли и дрънкулки. Разгледай новата си стая, а след около половин час Бартоломю ще дойде да те придружи до столовата.

Вечерта обаче не се появи Бартоломю. Сара чу кратко почукване, отвори вратата и едва не се сблъска с жена в скъп вечерен тоалет, която можеше да бъде само Ан, сестрата на Маргарет.

Ан беше пет години по-възрастна от сестра си, но много приличаше на нея. Всъщност тя като че ли бе нейно по-бледо копие — цветът на косата й не беше така златист, очите й бяха по-светло сини, тялото й — не толкова пищно, а чертите на лицето й нямаха божествената красота на Маргарет. Несъмнено тя бе привлекателна и като се изключи Маргарет, би засенчила всяка друга жена.

Ан стоеше в преддверието, потропвайки нетърпеливо с копринената си пантофка, а дълбоко изрязаната й вечерна рокля от богато надиплена рубиненочервена коприна откриваше алабастрови рамене и гордо повдигащ се бюст. Дългите й руси къдрици бяха прихванати от двете страни на главата, а изразът на сините й очи бе съвсем леко по-топъл от този на Маргарет.

Ан оглеждаше презрително стройното тяло на Сара.

— Значи ти си последното добро дело на Сам. Кълна се, че не познавам друг човек с по-добро сърце от неговото! Добре е, че си има Маргарет, която отстранява повечето хора, които искат да го използват.

Сара се почувства унизена, но въпреки това недоверчиво попита:

— Но нали и вие живеете тук? Не зависите ли и вие от господин Кантрел?

Ан се усмихна.

— Слава богу, вече не. Омъжих се отново преди четири години за човек, доста по-богат от клетия Сам. Съпругът ми — господин Шелдрейк — и аз сме тук само на вечеря. Но ако продължава да вали така, ще се принудим да останем и през нощта.

Сара някак се справи с вечерята, понасяйки преднамереното пренебрежение на двете сестри. Обаче Сам и господин Шелдрейк — приятен рус мъж на около тридесет и пет години — любезно се опитваха да я предразположат. Икономът Бартоломю също я поглеждаше благосклонно, движейки се елегантно и мълчаливо около масата докато сервираше разнообразните блюда. Тя често улавяше погледа му и един път той даже й намигна, което за съжаление забеляза и Маргарет.

Тя сви устни и дори не изчака Бартоломю да излезе, а остро се обърна към Сам.

— Скъпи, мислех си, че трябва да си вземем иконом англичанин.

Сам я погледна учудено, но тя продължи.

— Смятам, че Бартоломю се справя много добре. Зная, че е незаконен син на баща ти и че чувстваш някакво задължение към него, но той наистина няма необходимата за един иконом изтънченост. Въпреки че бедният ти заблуден баща го е пратил да го възпитават в Англия, той не е истински англичанин, нали?

Бартоломю се беше заковал на мястото си и Сара можеше да забележи червенината по тъмните му бузи. Тя почувства съжаление към него и объркано впери поглед в кристалната чаша пред себе си, изтормозена от безочливата злоба на Маргарет.

— Маргарет, не трябва да обсъждаме тези неща в момента тихо каза Сам с измъчена усмивка на устните си.

— О, Сам, скъпи! — намръщи се тя. — Понякога си толкова старомоден! Добре, после ще поговорим за това. Но аз наистина смятам, че трябва да му намериш друга работа — той има чертите на вашия род и присъствието му тук е смущаващ спомен за предпочитанията на баща ти към най-красивите робини! Въпреки, че е негов син, ще е по-добре да го пратиш на полето. В края на краищата той е само един роб.

Сам погледна измъчено Бартоломю и промърмори:

— Маргарет, моля те!

— Е, добре! Няма да говорим за това сега. Но Сам, скъпи, аз толкова искам да имаме подходящ иконом — англичанин!

Настъпи неловко мълчание, а после Маргарет се обърна към Ан и започна да й разказва каква нова рокля си е поръчала от Ню Йорк и случаят беше забравен.

На Сара вечерята се стори безкрайно дълга, но поне Янси го нямаше и ако не бяха неприкритата враждебност на Маргарет и студеното безразличие на Ан, тя би се чувствала добре. Безспорно Сам и Томас Шелдрейк се мъчеха да я развеселят но въпреки че Маргарет и Ан бяха достатъчно умни, за да си позволят открита неприязън, Сара със свито сърце усещаше, че присъствието й в Магнолия Гроув е нежелано, независимо от любезността на Сам.

През цялата вечер Сара наблюдаваше Маргарет — с великолепна рокля от синя коприна и руси къдрици, обрамчващи аристократичното й лице, тя без усилие омагьосваше господата и весело бъбреше със сестра си, а на нея не обръщаше никакво внимание. Мълчаливо свита в ъгъла, Сара ставаше все по-тъжна. Тя толкова се беше надявала, така бе мечтала, че двете с Маргарет бързо ще се привържат една към друга, както това стана със Сам, но не било писано да стане така. Маргарет не я искаше тук и всяка нейна дума, всеки поглед, всяко движение жестоко го доказваха.

Сара осъзна, че присъствието й причинява страдание на Маргарет и няма смисъл да мисли колко щастлива би могла да е тук, затова при една пауза в разговора стана и произнесе учтиво:

— Ако нямате нищо против, бих желала да се оттегля в стаята си. Извинете ме!

— Хайде, хайде — запротестира Томас Шелдрейк. — Не бягай така, детето ми. Още е много рано. — Той й се усмихна и в ъглите на очите му се появиха малки бръчици. — Ние с Ан живеем само на няколко мили оттук, но рядко идваме в Магнолия Гроув, така че остани да те видим още малко.

Маргарет бързо се намеси:

— Щом иска да си легне, не трябва да я задържаме — каза тя и студено погледна зет си. — В края на краищата тя е още малка, за да участва в разговорите на възрастните. — После се обърна непринудено към Сара и добави: — Разбрах, че Бартоломю по погрешка те е настанил в Розовата стая. Тази вечер можеш да спиш там, но утре ще ти потърсим по-подходящо място на третия етаж. А сега бягай и намери с нещо да се забавляваш.

Сара добре разбра какво Маргарет имаше предвид под „подходяща за нея“ стая. Тя се почувства още по-унизена, но преглътна буцата, която се надигаше в гърлото й и се опита да се усмихне. Беше направила само една крачка към вратата, когато Сам решително се обади:

— Няма никаква грешка. Аз избрах тази стая.

Маргарет изглеждаше раздразнена.

— Скъпи, внасяш бъркотия в домакинството. Нали знаеше, че искам да я ремонтирам?

Сам се усмихна неловко.

— Не, не знаех. — После бащински погледна Сара. — Не се тревожи, мила, ще ти намерим хубава стая. Няма да позволя да отидеш на тавана.

Сара измърмори нещо в отговор, пожела на всички лека нощ и излезе. Изтормозена от жестокото отношение на Маргарет и до голяма степен на Ан, тя изведнъж избухна в плач и не забеляза Янси, който слизаше по стълбите, докато не се блъсна в него. Усети най-напред допира на бузата си до здравото му, тяло, а после и силните ръце, които бяха обгърнали раменете й.

Янси изненадано възкликна, когато почувства в ръцете си мекото женско тяло, а после зърна Сара, която объркано се взираше в матовото му лице и се задъхваше от вълнение пред властния му поглед.

Сара стоеше като прикована от този остър взор и не можеше да откъсне очи от лицето му. Докато стояха така замръзнали при стълбата, тя за пръв път в живота си усети мъжко присъствие. Тялото му бе здраво, излъчваше топлина и мирис на кожа и тютюн и Сара усети как постепенно я изпълва непознато вълнение.

В този сякаш безкраен миг Янси бе впил поглед в насълзените й очи и се бе загубил в зелената им дълбини. Ръцете му усещаха гъвкавостта и крехкостта на тялото й и когато най-накрая отмести замаяния си поглед от лицето й, осъзна, че никога в живота си не е срещал по-очарователно създание. Той предположи какво я е разстроило и погледът му омекна.

— Виждам, че Маргарет е насочила острите си нокти и към теб.

Сара отвърна, все така странно изтръпнала:

— Да, всъщност, не.

Подкупваща усмивка повдигна ъгълчетата на чаровните му устни и той закачливо попита:

— Кое от двете? Да или не?

Сара дълбоко пое дъх; надяваше се той да я пусне, искаше й се неговата близост да не е й въздейства по такъв начин. Припомняйки си добрите маниери, тя официално произнесе:

— Вашата мащеха беше много любезна с мен.

Янси весело се засмя.

— Маргарет ли? Ти се шегуваш!

Хипнотизирана от промяната, която смехът предизвикваше върху лицето му, Сара не отговори, загледана в закачливия блясък на кехлибаренозлатистите му очи, в трапчинката, появила се на едната му буза, в добронамерената усмивка на устните му.

Янси се взираше в сълзите, които постепенно изсъхваха на бледите й страни и постепенно престана да се смее.

— Щом не е Маргарет, тогава кой те накара да плачеш? Да го накарам ли да съжалява? — попита той, а в гласа му прозвучаха странни нотки.

Сара бавно поклати глава с поглед, впит в матовото му лице, а изразът, появил се в блестящите му златисти очи ускори ударите на сърцето й. Разбираше, че трябва да сложи край на тази чудна магия, но не знаеше как и просто стоеше, без да съзнава колко е привлекателна с порозовелите си страни и чувствени устни и как чудно греят изумрудените й очи през гъстите мигли на светлината на свещта.

Янси обаче забелязваше всичко.

— Е, chica, щом няма негодници, които да накажа, то нека поне да изтрия сълзите ти… — дрезгаво прошепна той.

Сара замръзна при допира на устните му до насълзените й страни. Дъхът й спря, а той вече покриваше с нежни целувки лицето й и невинно се насочваше към мекотата на устните й. Когато най-накрая ги докосна, главата й се замая и тя помисли, че ще припадне… и че на света няма нищо по-вълнуващо от целувката на Янси.

Сара не си спомняше кога бе обвила с ръце шията му и се бе притиснала към него — да е в прегръдките му й се струваше най-естественото нещо на света.

— Разтвори устните си, querida… нека… нека да… — промълви той.

Изпълнена с вълнение, каквото никога друг път не бе изпитвала, тя и не помисли да му откаже и в очакване отвори устни, а усещането, което я разтърси когато изгарящият му търсещ език проникна между тях, я накара да се отпусне в ръцете му.

Не се знае колко време те останаха страстно прегърнати и как щеше да завърши това, тъй като зад тях се разнесе звънък смях и те отскочиха един от друг като попарени.

— О, скъпа! — извика Маргарет с хитра усмивка. — Когато ти казах да се забавляваш, нямах предвид да изпробваш чара си върху Янси.

Дълбоко развълнувана от непознатото усещане, което я завладя, когато Янси я бе взел в ръцете си, Сара я гледаше объркано. Тя даже не усети как Янси я скри зад себе си от злобния поглед на Маргарет. Като в просъница го дочу да казва:

— Остави я на мира, Маргарет! Тя е толкова невинна! Ако искаш да излееш злобата си на някого, намери си съперник от твоята категория.

Маргарет присви красивите си очи.

— О, не ми казвай, че и ти си се подлъгал от невинния й вид! — засмя се тя с неприязън. — Мъж от рода Кантрел — благороден и готов да защити оскърбените! И ти си един мекушав глупак, точно като баща си!

— Мисля, че каза достатъчно тази вечер — отвърна Янси с равен глас.

С лукаво пламъче в очите Маргарет пристъпи към стълбите.

— Ами ако не съм? Какво ще направиш тогава?

Сара възвръщаше способността си да мисли; усетила напрежението в едрото тяло на Янси, тя се уплаши, че Маргарет ще го предизвика към насилие. Когато той заплашително пристъпи към нея, Сара не се въздържа и се намеси.

— Недейте! Не й позволявайте да ви провокира!

— Ау-у-у! — провлече подигравателно Маргарет. — Не ме е страх от Янси! А на теб ти казах да си вървиш.

Сара се колебаеше — не искаше да остави Янси в този неприятен момент, но нямаше избор. Неохотно се заизкачва по стълбите, но не престана да слуша внимателно какво става долу.

— Коварството ти е съвсем явно, скъпа ми мащехо — изсъска Янси. — Нима завиждаш на младостта и невинността на Сара? Или те е страх, че прелестите й ще очароват баща ми?

— Ах ти, невъзпитан мелез! Баща ти ме обожава! Мога да го накарам да направи всичко за мен. — Маргарет лукаво се усмихна. — Даже да ми даде Каза Палома…

— Рог Dios! — изръмжа Янси. — Ще те убия!

С един скок той се озова до нея, грубо я хвана за раменете и я разтърси. Маргарет не преставаше да се смее и промълви:

— Ти не ме мразиш и все още ме желаеш — затова не ме оставяш на мира.

— Лъжеш се. От години единственото, което искам е да те хвана здраво за шията и да сложа край на проклетия ти живот.

Маргарет се приближи още повече към него и устните й спряха само на сантиметри от неговите.

— Лъжеш! Все още ме желаеш!

Янси изруга, отхвърли я от себе си и забързано излезе, като едва не събори слабия млад човек, който тъкмо влизаше. Щом го забеляза, Маргарет възкликна:

— Хайръм! Какво правиш тук по това време?

От мястото си горе на стълбите, където се бе скрила, Сара успя да разгледа новодошлия. Той беше около тридесет годишен, с хубаво бежово сако и кафяви панталони. Имаше приятна външност, правилни черти и светлоруса къдрава коса. Той запази равновесие, когато Янси профуча край него, погледна Маргарет и отвърна:

— Тази вечер работих до късно. Имам да говоря за много неща с господин Кантрел и когато разбрах, че се е върнал, реших да подготвя всичко за утре сутринта.

— Работиш, значи. Колко досадно!

Той леко се усмихна.

— Е, да. Аз съм управител и съпругът ви ми плаща, за да върша точно това.

Маргарет фамилиарно прокара ръка по ревера на сакото му.

— Колко скучно! Никога ли не забравяш задълженията си? — Тя прелъстително се усмихна и леко се наклони към него. После вдигна ръка и насмешливо я плъзна по лицето му, мърморейки: — Милият, благороден Хайръм! Ако поне веднъж забравиш скрупулите си и това, че съм жена на Сам, ще си толкова по-интересен… ще прекарваш с мен нощите си… — Устните й докоснаха неговите и тя бързо добави: — Ще правиш много по-забавни неща от това да висиш над скучните тефтери.

Нито един от двамата не забелязваше Сара, която ги наблюдаваше отгоре и която ахна, шокирана от безочието на Маргарет.

Хайръм сви устни и попита:

— Мислите ли, че съпругът ви ще оцени усилията ми?

Маргарет се наежи и в очите й се появи зъл блясък.

— Колко неприлично! Странно, фактът, че Ан има съпруг не ти пречи да се увърташ около нея.

Хайръм се изчерви и напрегнато произнесе:

— Зле тълкувате любезността на сестра ви към мен. Изпитвам най-искрено уважение към госпожа Шелдрейк — слава богу тя изобщо не прилича на вас.

— Тя прилича на мен повече от всеки друг и ти си глупак, щом не го забелязваш — изсмя се Маргарет.

— Може би — просто отвърна Хайръм. — Ако няма какво повече да ми кажете, мадам, аз ще тръгвам. Извинете ме.

— Ами ако не искам да те пусна? Ако искам например да се разходим навън?

— Ако това е вашето желание, аз разбира се с удоволствие ще ви придружа — отговори стегнато Хайръм.

— Хм, винаги учтивият служител! — каза остро Маргарет. — Чудя се какво ли ще направи Сам, ако му намекна за нечестните ти намерения към мен.

— Това е долна лъжа!

— Е, да… Но се питам Сам на кого ще повярва.

Хайръм сви юмруци.

— Янси е прав да ви нарича вещица! Нищо чудно, че толкова ви мрази.

— Ако не искаш да загубиш добре платената си работа в Магнолия Гроув, говори по-учтиво с мен — усмихна се подигравателно Маргарет. — В края на краищата мога да реша, че е време да наемем нов управител… просто да реша…

— Един ден ще отидете твърде далеч и се моля този ден да съм наоколо! — отвърна Хайръм, едва потискайки гнева си.

— Чудно как не се е намерил някой, който да ви даде урок, а в този момент мога и аз да го направя!

Внезапно Маргарет се умори да измъчва Хайръм и остро нареди:

— О, махай се! Не ме е страх от заплахите ти — и те са скучни като теб.

Хайръм надви яда си, официално се поклони и отвърна:

— Както заповядате, мадам.

Маргарет го изпрати със студен поглед и когато той се скри зад голямата врата, тя с доволна усмивка тръгна натам, накъдето се бе отправил преди това Янси.

Едва когато преддверието остана безлюдно, Сара се престраши да отиде до стаята си. Докато се събличаше, за да се пъхне в мекото пухено легло, мислите объркано кръжаха в главата й.

След половин час тя още се въртеше и не можеше да заспи накрая стана и се отправи към големия френски прозорец, който се отваряше към малко балконче. Излезе навън, вдъхна топлия нощен въздух с аромат на магнолия и усети как напрежението й се изпарява. След няколко мига се почувства по-добре и тъкмо се насочи обратно към стаята, когато чу гласове отдолу.

Веднага ги разпозна — бяха на Ан и Маргарет. Тя си помисли, че е научила предостатъчно за господарката на Магнолия Гроув — даже повече, отколкото би искала и пристъпи в стаята, защото не искаше да подслушва. Шокиращите думи на Ан обаче достигнаха съвсем ясно до нея и против волята си тя се спря на вратата.

— Том мисли, че детето, което носиш, е негово. Така ли е? — гласът на Ан беше съвсем равен.

За миг настъпи тишина, а после се разнесе звънкият смях на Маргарет.

— О, скъпа! Как си разбрала за това? Сигурно той се е почувствал виновен и ти е казал.

— Да, той наистина ми разказа за вашата връзка — преди няколко седмици. Бях много наскърбена, не отричам, но той се закле, че всичко е приключило и решихме да го забравим. Беше като обезумял, когато ми съобщи новината — казала си му, че бебето може да е негово. Аз му обещах да говоря с теб — в гласа на Ан зазвучаха горчиви нотки.

— Завиждаш ли? — отвърна Маргарет. — Или искаше ти да си бременна?

— Негово ли е детето? — повтори Ан.

Засрамена от себе си, Сара все пак слушаше със затаен дъх двете жени и си представяше хитрата усмивка, изкривила устните на Маргарет.

— Възможно е, но…

— Понякога се моля Янси наистина да те убие! — изсъска злобно Ан. — И често мисля да му спестя неприятностите!

— О, Ан! Хайде да не се караме! Зная, че ми се разсърди, когато измъкнах Сам изпод носа ти, но сега вече имаш Том, който е по-млад и далеч по-богат от Сам и също толкова красив. А за другото — та ти не го обичаш, омъжи се само заради парите му — тогава защо ми се сърдиш?

— Защото — рязко отвърна Ан — той е мой съпруг! И всичко, което му се случва, засяга мен и моето положение. Не ме интересува, че сте имали връзка — тя вече е приключила и той вече не е така сляп, за да не забележи каква си. Но твоята бременност го засяга; той се страхува Сам да не разбере, че детето наистина може да е от Том. — Ан замълча и Сара си я представи как се мъчи да се овладее. — Ако се разчуе, че ти носиш дете от Том, това ще разруши всичко. Знаеш, че той има шансове да бъде следващия съдия в Остин Каунти и ако вашата афера и възможното бащинство излязат на бял свят, клюките и скандалът ще развалят всичко. — После Ан продължи със странни нотки в гласа: — Той ще направи всичко, за да спечели този пост и те предупреждавам да не му пречиш!

— О, колко е досаден този разговор! Хайде да се върнем при господата.

Гласовете утихнаха, но грозните думи още звучаха в стаята на Сара и тя се опита да ги изтрие от съзнанието си, докато се мушкаше в леглото. „Бива ме само за подслушване“ — горчиво си помисли тя, вече легнала. Задиша равномерно и се опита да не мисли за порочната жена на Сам. След секунди сънена усмивка се появи на лицето й, тъй като споменът за Янси бе засенчил всичко останало. Миг по-късно тя вече спеше.

* * *

По навик Сара се събуди рано. Няколко минути тя остана в леглото, наслаждавайки се на комфорта, а после си спомни какво се бе случило снощи и въздъхна. Примирено си помисли, че няма смисъл да се радва на удобствата. Маргарет щеше да се намеси и тя повече нямаше да спи в тази стая.

Сара с удоволствие забеляза, че някой бе влизал и оставил на масата до леглото й сребърен поднос с димящо кафе в сребърна каничка и чиния топли кифлички със стафиди. Тя бързо привърши сутрешния си тоалет и след миг вече беше захапала една кифличка със златиста кора и отпиваше от кафето. Съзнателно се опитваше да не мисли за вчерашния ден. Като приключи със закуската, отново се погледна в огледалото, разтърси полите на поизмърсената от пътуването розова рокля, оправи косите си и излезе.

Независимо че беше рано, къщата изглеждаше необичайно тиха. Сара се спусна по стълбите и спря в преддверието, тъй като не знаеше накъде да тръгне. Реши, че не трябва да ходи там, където Маргарет не би искала да я види — тоест в цялата къща — и излезе да се поразходи навън.

Беше прекрасна утрин в края на април. Слънцето хвърляше златисти отблясъци, а небето бе ясно и наситено синьо, само едно-две малки бели облачета нарушаваха безкрайната синева. Сара безцелно скиташе из градините и полята. После забеляза недалеч от къщата павилион в романтичен стил и се насочи към него.

С усилие успяваше да задържи далече от себе си мислите за вчерашните събития. Твърдо бе решила просто да се порадва на тези кратки мигове. Докато вървеше към белия павилион с изящни капаци на прозорците, тя се убеждаваше, че няма смисъл да се тревожи напразно. Може би нещата щяха да потръгнат — в крайна сметка Маргарет може да е променила решението си…

Тя влезе в павилиона, озарен от слънчевите лъчи, които преминаваха през щорите. В средата на осмоъгълната стая беше поставена бяла масичка от ковано желязо, а до едната стена имаше широка, удобна пейка с разхвърляни по нея възглавници в ярки цветове. Сара разглеждаше с интерес и най-напред помисли, че петното синя коприна на пода е паднала възглавница. Тя заобиколи масата, за да я вдигне и замръзна на мястото си. Там лежеше не възглавница, а тяло с руси къдрици и порцеланово лице…

Обхваната от ужас, Сара се взираше в картината, открила се пред очите й. Нямаше грешка — в краката й лежеше Маргарет Кантрел, с ясните сини очи и великолепната рокля от синя коприна; Маргарет с една остра испанска кама, забита в сърцето…