Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Дълго време след като Янси излезе с вбесяващо самодоволна усмивка, Сара остана в разхвърляното легло, вперила невиждащ поглед в мрежата за комари над себе си. Мислите й не бяха радостни.

Тя си даде сметка, че само лежи, без да върши нищо и се надигна. Най-напред трябваше да се облече прилично. С отвращение погледна към купчината мръсни дрехи, с които беше пътувала и които лежаха на пода до месинговата вана. Тя не беше видяла какво има в дисагите на товарния кон докато пътуваха, но един ден, когато двамата с Янси бяха по-приятелски настроени един към друг, той й беше казал, че е накарал Танси да опакова някои дрехи за нея. В момента обаче единственият й избор бяха изцапаната басмена рокля и износените момчешки панталони. Тя се загърна плътно в хавлията и неохотно приближи към купа на пода.

За щастие преди да започне да навлича мръсните дрехи, на вратата силно се почука и след отговора на Сара масивната врата от махагон и ковано желязо се отвори. На прага застана Мария с тежките кожени дисаги в ръце. Тя не вдигна поглед към Сара и без следа от предишната сърдечност прекоси стаята и ги остави на леглото.

— Сеньор Янси каза, че ще имате нужда от тези неща. Искате ли да ги разопаковам и да подредя дрехите в гардероба? — сковано изрече тя.

Страните на Сара се зачервиха от срам при спомена за изуменото лице на Мария, когато я бе видяла в ръцете на Янси. Ясно беше, че и Мария е много смутена от интимната сцена, която беше прекъснала преди малко и че твърдо осъжда такава шокираща липса на морал. Очевидно репутацията на Сара беше силно пострадала и в очите на Мария тя бе една обезчестена, паднала жена.

Сара въздъхна и в гърдите й се надигна възмущение към Янси, а после тихо каза:

— Благодаря ти, че ми донесе дрехите, но няма нужда да ги разопаковаш — това мога да направя и аз. — Тя се усмихна неуверено и прибави: — Както виждаш, няма много неща.

Мария не обърна внимание на приятелските й думи, а само кимна с глава.

— Щом нямате нужда от мен, аз ще отида да си върша работата — хладно отвърна тя, а неодобрението се усещаше даже в сковаността на тялото й, когато се обърна и си тръгна. Вече при вратата тя неохотно добави, без да се обръща към Сара: — До леглото ви има един шнур. Той е свързан със звънец в кухнята и ако ви трябвам, само го дръпнете.

На Сара й се искаше да увие тежкия кадифен шнур около врата на Янси, но отговори спокойно:

— Благодаря ти, Мария. Много ми помагаш.

С нарастващо отчаяние Сара насочи поглед към прашните дисаги. Запъти се към леглото и започна да разопакова нещата, като с удоволствие установи колко много и разнообразни дрехи е успяла да напъха вътре Танси. Тя извади последователно две рокли, басмен халат, три чифта фини муселинени кюлоти, две изящно бродирани ризи и корсет с банели. Имаше още много други неща, които Танси грижливо бе сгънала и след като си сложи бельо, пищна тъмнозелена пола и любимата си муселинена блуза с набрани ръкави, Сара се зае да подреди останалите дрехи в огромния гардероб, който заемаше почти цяла стена от спалнята й. Предателството на Танси я беше разгневило, но тя не можеше да не признае, че тя е успяла да сложи всичко, от което би имала нужда — даже пъстър сатенен пеньоар и любимата й муселинена нощница.

Когато се почувства прилично облечена с кюлотите, фустата и ризата под горните дрехи, тя сплете косата си и я уви в обичайния стегнат меднозлатист кок, изправи рамене и чак тогава се реши да излезе навън. Знаеше, че ако новината за интимността й с Янси се бе разпространила сред слугите, отношението им към нея щеше да е подобно на това на Мария. Сара не беше толкова спокойна, колкото изглеждаше докато вървеше по покритата галерия към централното крило на хасиендата. Тя вътрешно трепереше и почти й се повдигаше от мисълта, че ще стане обект на всеобщо осъждане. За нейно облекчение изглежда Мария си бе замълчала, защото двете прислужници, които срещна, й се усмихнаха сърдечно и срамежливо я поздравиха.

Навън беше паднал мрак, но галериите бяха осветени от меката светлина на фенерите, окачени от двете страни на изящните им сводове и вътрешният двор също бе окъпан в златисто сияние. Когато го видя за пръв път, този двор се стори прекрасен на Сара, но сега, осветен от фенерите, той напълно я очарова. Ромонът на фонтана я привлече и тя с възхищение откри малки златни рибки, които лениво плуваха под струите му.

Всичко, което бе видяла до този момент в дел Сол, я беше очаровало — от тъмнокосите, любезни хора до този прекрасен вътрешен двор с каменни плочи и тя със смръщени вежди се чудеше как е могла Маргарет да се изпълни с такава омраза към това място. Още не бе разгледала цялото имение, но очевидно то бе един неочакван оазис от лукс, комфорт и изящна елегантност в девствената пустош на Тексас. И даже ако по време на това първо и единствено посещение то е било занемарено и почти рухнало, както свидетелстваха и други хора, не е ли успяла Маргарет да долови скритото му обаяние? Сляпа ли е била? Или е използвала състоянието му като претекст да се хвърли в ръцете на Сам? Тази идея я смути и тя нарочно насочи мисълта си към други неща — имаше си достатъчно грижи, за да разсъждава върху мотивите на една отдавна мъртва жена… убита жена.

Изправена в безлюдния, меко осветен вътрешен двор, Сара усети как я полазват тръпки. Янси ли беше убил Маргарет? Беше ли тя в ръцете на един убиец? Инстинктът отново й подсказа, че е лудост да мисли за такива неща, но тя съзнаваше, че докато загадката с убийството на Маргарет не се разреши, нито тя, нито другите, свързани някога с пагубната й личност, ще се отърсят от неочаквани подозрения и страхове.

С усилие на волята Сара се отърси от безплодните разсъждения, погледна още един път рибите, които плуваха като червено-златисти стрели във водата и продължи към предната част на хасиендата. Влезе в просторната главна sala и за миг се поколеба, тъй като нямаше представа накъде да тръгне. До нея достигнаха мъжки гласове и когато се обърна натам, забеляза Янси, който приближаваше към нея — висок и красив, с бяла риза с дълги ръкави, разкопчана на врата, тесни черни бричове и черни ботуши. До него подтичваше и едва успяваше да го настига доста по-нисък и по-възрастен закръглен мъж в расо.

Сара затаи дъх. Свещеник! Прониза я мъртвешка студенина. Ами ако Янси му е казал за тяхното прегрешение? Мисълта, че ще трябва да понесе възмущението, което сигурно ще открие в погледа му, едва не я накара да избяга от стаята. Тя си каза, че не е направила нищо лошо, че душата на Янси сигурно е по-черна и от тази на дявола и се застави да остане на мястото си, с учтива усмивка на устните.

С насмешливо пламъче в кехлибарено-златистите очи Янси безгрижно се приближи до нея.

— А, ето те и теб, скъпа! Нека да ти представя падре Кинтеро. Поканих го да сподели нашата първа вечеря в новия ти дом и той с нетърпение очаква да се запознае с жената, за която искам да се оженя.

На Сара й се искаше да има смелостта да каже истината в очите му, но само се усмихна още по-любезно и не опроверга Янси. Изруга се наум, че е толкова малодушна и учтиво кимна на падре Кинтеро, отдъхнала си, макар и объркана от липсата на укори към нея.

След като представянето приключи, те се настаниха в удобните тъмночервени кожени кресла и падре Кинтеро се наведе към нея с лукаво пламъче в кафявите очи и я потупа по ръката, която лежеше на облегалката на стола.

— Янси вече ми разказа всичко — прошепна той — и въпреки че не одобрявам решението му да сключите първо граждански брак в Сан Фелипе, не мога да не изразя задоволството си, че той иска да повторите церемонията тук, сред неговите хора и в католическата църква.

Сара едва се сдържа да не зяпне от изненада като селски идиот срещу усмихнатия нисък свещеник. Тя бързо се съвзе от чутото и отправи смразяващ поглед към Янси. Как може да е такъв негодник! Да каже на свещеника, че вече са женени! Признаваше обаче, че е скалъпил хубава лъжа, за да спаси репутацията й пред своите хора и може би трябваше да му бъде признателна за това. За съжаление тя ни най-малко не се чувстваше благодарна! Насили се да се усмихне, откъсна гневния си поглед от подигравателно развеселения Янси и се обърна към падре Кинтеро.

— О, винаги може да разчитате на моя съпруг — думата едва не я задави — че ще извърши това, което счита за правилно!

Янси й изпрати ангелска усмивка и Сара толкова се вбеси, че пред очите й затанцуваха червени петна. Имаше още няколко такива момента по време на вечерята, но тя се справи по някакъв начин с тях, въпреки че подчертаното внимание, което Янси проявяваше към нея, само я дразнеше, както и предизвикателните погледи, които й отправяше когато кажеше нещо много смело.

С голямо облекчение пожела най-накрая лека нощ на приказливия свещеник и се спусна към своето убежище в спалнята си. Но и там не можа да намери утеха. Вътре я чакаше разкаяната Мария, която се спусна към нея още от прага.

— О, сеньора, простете ми! Аз не знаех, че вие със сеньор Янси вече сте женени! — Тъмните й очи излъчваха истинско страдание и молейки за опрощение, тя продължи: — Не беше хубаво от моя страна така да се държа, но когато сеньор Янси дойде при мен и ми обясни за сватбата в Сан Фелипе, аз всичко разбрах. Не трябваше така да нахълтвам в стаята и наистина съжалявам, че се държах толкова хладно с вас после — наведе глава тя. — Толкова ме е срам! Ще ми простите ли?

Сара се почувства страшно неудобно заради ненужното смущение на Мария, разгневи се още повече на Янси, който я беше вкарал в такава ситуация и бързо изрече:

— О, моля те, дори не го споменавай повече! Нищо лошо не си направила. Нека го забравим!

Лицето на Мария се озари от усмивка.

— О, сеньора! — промълви тя. — Толкова сте мила! Нищо чудно, че сеньор Янси толкова ви обича! — После срамежливо прибави: — Знаех, че трябва да има някакво обяснение. Сеньор Янси е толкова добър човек — той не би направил нищо неприлично!

— О, да! Сеньор Янси е истинско съкровище! — каза тя през стиснати зъби. — А сега ме извини, искам вече да си легна.

Мария сведе очи и лукава усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.

— Ах, разбирам — сеньорът е нетърпелив да дойде при съпругата си. Веднага ще ви оставя и няма да ви безпокоя чак до сутринта. До късно сутринта — широко се усмихна тя.

Чак когато вратата се хлопна зад пищната фигура на Мария, Сара даде воля на отчаянието си. Ругаейки и кълнейки непристойно, тя се хвърли на леглото и зарови ръце в пухения дюшек. Пред очите й се мяркаха картини от ужасните неща, които пожелаваше на своя мъчител и това за момент я успокои. Почувства се по-добре, въпреки че не можеше да измисли достатъчно подходящо наказание за него.

* * *

Следващите няколко дни преминаха за Сара като в мъгла; обърканите й чувства я тласкаха от печално примирение в един момент към открито предизвикателство в следващия. След почти цяла седмица в дел Сол, само едно нещо беше ясно за нея — трябваше да се измъкне оттам!

Всичко, което Янси й беше казал, се оказа вярно. Падре Кинтеро щеше да изпълни с удоволствие всичко, което Янси му наредеше и Сара болезнено усещаше, че всички обитатели на дел Сол с радост щяха да жертват дори живота си за El Patron! Никой нямаше да си мръдне и пръста, за да му попречи да извърши това, което си беше намислил и щяха да я сметнат за луда, ако кажеше нещо против него. Те със сигурност нямаше да повярват, че любимият им сеньор Янси ги е излъгал. Някои от тях не бяха разбрали за гражданския брак в Сан Фелипе, но всички умираха от желание да видят как El Patron ще се ожени за нея в селската църква, а подготовката за церемонията вървеше с пълна пара.

Ужасът на Сара се засилваше, тъй като въпреки думата, която си бе дала, че по-скоро ще умре, но няма да се омъжи за него, нещата полека-лека се развиваха точно така, както искаше Янси. Той без усилие се налагаше над все по-отчаяните й клетви, че няма да с омъжи за него и хладнокръвно определи датата на събитието — сряда, пети юни — ден, който все повече наближаваше.

Всяка сутрин тя се събуждаше с ужасяващата мисъл, че датата на сватбата е приближила с още двадесет и четири часа и че нямаше начин тя да я осуети. Освен, мислеше си мрачно тя, ако за жениха няма невеста…

Сара беше вече решила какво ще прави и тъй като знаеше, че времето й е враг, започна да обмисля бягството си и беше благодарна, че има свободен достъп до цялото имение. Нямаше време за губене и два дена след като реши да избяга, тя вече беше успяла да събере и скрие голямо количество продукти, необходими за опасното пътуване. Не й бе трудно да укрие храна, вода, даже нож и един старовремски пистолет. Имаше и подходящи дрехи под ръка — късата рокля, износените три-четвърти панталони и ботушите, които носеше докато пътуваха към дел Сол, щяха да са й достатъчни, за да се върне обратно в Магнолия Гроув.

Сара беше научила много неща от това пътуване и имаше намерение да използва придобитите умения. Знаеше, че начинанието е опасно и безразсъдно, но да се омъжи за Янси Кантрел и се струваше по-голямото зло. По-скоро щеше да рискува живота си в безкрайната пустош на Тексас, отколкото без съпротива да стане негова жена.

Тя лежеше на удобното пухено легло; стомахът й бе пълен с вкусната храна, която Долорес готвеше, а в гардероба висеше почти готова великолепната сватбена рокля от бял сатен, извезана с перли. В съзнанието й изникна споменът за усмивката на Янси, за това как страстно я беше любил и тя си каза, че вероятно е полудяла. Искаше да избяга от нещо, което всяка друга жена с радост щеше да приеме — красив и богат мъж, който караше плътта й да тръпне в екстаз, а сърцето й развълнувано да бие, упорито настояваше да се ожени за нея. Защо това я хвърляше в ужас?

Сара не можеше да обясни даже и на самата себе си. Знаеше, че има връзка със завещанието на Сам и с нежеланието на Янси да приеме нейното обяснение за брака й с баща му, както и да й позволи поне някакво мнение за собственото й бъдеще. Освен това той никога не бе произнесъл думата „любов“…

Една сълза се търкулна по бузата й. Беше й ясно, че той не я обичаше. Желаеше я, искаше тялото й и му се бе наслаждавал в онези незабравими мигове, когато тя се беше отпуснала в ръцете му, но никога не бе дал и най-малък признак, че зад това се таи по-дълбоко чувство. Беше изтъкнал — проклет да е! — множество логични, практични, подходящи доводи в полза на брака им, но никога не бе споменавал за любов.

За нейно облекчение, но и объркване, откакто бяха в дел Сол той не се беше опитал да я люби повторно. В действителност той изобщо не бе търсил непристойна интимност, винаги бе вбесяващо учтив и се отнасяше към нея с подигравателно уважение, което я предизвикваше да му удари шамар. Когато я целуваше — а тя не можеше да не забележи, че той използва всяка възможност за това — целувките му бяха закачливо целомъдрени, нежни и тя ги намираше смущаващо незадоволителни. Спомняйки си как я бе целувал преди, тя си даваше сметка, че в тялото й се е събудил мощен, първичен инстинкт, непознат доскоро. През самотните й нощи сънят бягаше от нея и тя се въртеше в леглото, закопняла за докосването му. Присмехулният пламък, който проблясваше понякога в очите му, я караше да си мисли, че той е съвсем наясно доколко пуританското му поведение не я задоволява…

Беше ясно — тя трябва да избяга! Беше избрала тази нощ, за да осъществи плана си. Премислила бе всичко до най-малката подробност и дотук всичко беше наред.

Беше късно след полунощ, когато тя нахлузи три-четвъртите панталони и познатата басмена рокля, сега обаче изпрани и се прокрадна към мястото, където беше скрила провизиите си. Окачи на рамо дисагите, които бяха забравени в стаята й и тихомълком се насочи към оградата на имението. Там беше малкият обор, в който държаха винаги няколко коня, в случай на нужда. За нейна радост един от конете в обора беше кобилата, която беше яздила до дел Сол — Локуела, наречена така заради игривостта й. Всъщност именно откритието, че Локуела е толкова близко, я бе подтикнало към мисълта за бягство.

Тя се вмъкна в обора, тихо й заговори нещо, докато я оседлаваше и намести дисагите на седлото. После с разтуптяно сърце тя я изведе от обора, хванала юздите в ръка. Вече беше видяла, че недалече в стената има малка желязна порта и тихо, но бързо поведе кобилата натам.

Внимателно побутна вратата със затаен дъх. Тя леко изскърца и Сара се вкамени, но после се отвори и те излязоха. Щом се озова навън, Сара възседна кобилата и препусна.

Заобиколи отдалече селото; нервите й бяха опънати, очите й уплашено оглеждаха наоколо в тъмното, а ушите й се напрягаха да чуят и най-слабия звук от евентуални преследвачи. Наблизо излая куче и тя така пришпори Локуела, че кобилата изцвили уплашено.

Постепенно Сара се отдалечи на безопасно разстояние от притихналото село, но тъй като не познаваше района и не можеше да се ориентира в тъмното, поддържаше бавен и спокоен ход. От време навреме поглеждаше звездите и се молеше да е улучила правилната посока.

Часовете минаваха и дел Сол оставаше все по-назад, небето изсветляваше и Сара се изпълни с въодушевление. С радостен вик тя пришпори Локуела в галоп. Беше успяла! Беше се измъкнала от ръцете на Янси и сега си отиваше в къщи!

* * *

Денят й мина доста добре. Горещината не беше толкова силна, колкото предния ден; Локуела беше отпочинала и доволно препускаше и Сара нямаше причина да намалява хода. Скоро бягството й ще бъде открито, но тя разчиташе на това, че Мария не влизаше в стаята й до късно сутрин, освен ако тя не я повика. Никой, вероятно даже и Янси, няма да се разтревожи, ако не я открият в стаята й; всички щяха да предположат, че е наоколо в имението и едва след няколко часа — а е възможно и чак привечер, ако има късмет — ще стане ясно, че я няма. Може би ще открият, че Локуела е изчезнала, но Сара се надяваше конярят да си помисли, че я е взел някой от каубоите. Най-много се опасяваше да не кажат на Янси, че кобилата я няма веднага щом открият това. Той би се сетил за миг какво се е случило.

Уплашена да не стане отново затворничка на Янси, Сара пришпори Локуела във вихрен галоп и около миля летеше с бясна скорост над земята. В крайна сметка здравият й разум надделя и тя се върна към по-лек ход. Нищо нямаше да спечели, ако кобилата рухне на земята от изтощение.

* * *

Вечерта Сара се установи близо до един гъсталак, до който течеше малко, лениво бълбукащо ручейче. Настроението й бе прекрасно и тя заспа с доволна усмивка на устните, а огънят, който бе запалила, хвърляше бляскави сенки върху крехкото й тяло.

Стресна се от неспокойното цвилене на Локуела и за момент не можа да се ориентира. Локуела нервно обикаляше около клона на акацията, за който Сара я беше вързала и след миг Сара чу скръбния, протяжен вой на вълк да отеква съвсем близо до нея. Кобилата продължаваше уплашено да се дърпа и да цвили, а самотният вой бе последван от няколко други, от които по гърба на Сара полазиха тръпки. От огъня бяха останали само няколко светещи въгленчета и Сара припряно хвърли върху тях купчина съчки. Скоро се чу пращенето на горящите клони, пламъците се устремиха весело към небето и тя успя да зърне проблясващите очи и зловещите тъмни сенки, които се прокрадваха точно зад огъня. Вълци!

Янси я беше предупредил за тях като пътуваха за дел Сол. Бяха големи и кръвожадни, а изобилието от дивеч им бе позволило да се размножат и с всяка година увеличаваха броя си. Бяха смели, упорити и безогледни при лов, а численото им превъзходство им позволяваше да повалят даже кон или бик. Не се страхуваха от хора, но обикновено не създаваха проблеми и не беше никак вероятно да я нападнат. Сара мъчително преглътна. Ако не ги интересуваше тя… тогава бяха подушили Локуела и бяха дошли да разузнаят.

Това беше един от най-тежките моменти в живота на Сара. Беше сама сред безбрежната пустош, само с един стар испански пистолет за защита, обкръжена от глутница кръвожадни хищници, които бяха решили да изядат коня й — а без Локуела тя бе загубена!

Един от вълците — огромен и черен — изведнъж изскочи от тъмното. Локуела изцвили ужасено, дръпна се назад и скъса юздите, с които беше вързана, а после с безумен галоп се изгуби в нощта. Вълците я последваха.

Сара нямаше какво да направи. Кобилата изчезна, преследвана безжалостно от вълците и тропотът на копитата й заглъхна. Ужасена, Сара хвърли още дърва в огъня и придърпа провизиите си близо до себе си, като че ли тези неодушевени предмети можеха да я защитят. Мъчеше се да не мисли какво се е случило с Локуела и какво можеше да се случи на самата нея…

Нощта сякаш нямаше край. Сара дремеше до огъня, здраво стиснала в едната си ръка пистолета, а в другата — тежките кожени дисаги. Сега наистина трябваше да разчита само на себе си.

В ранни зори, когато на хоризонта едва-едва се беше появило розово-оранжево сияние, тя се събуди от неспокойния сън толкова уморена, колкото си бе легнала. Огледа се наоколо и потръпна, когато погледът й пробяга по ширналата се до хоризонта безлюдна равнина, покрита с трева и храсти, а настроението й още повече се понижи. На дневна светлина положението и не изглеждаше по-розово.

Тя допи кафето си, прибра съдовете в дисагите и напълни манерката си от потока. Нито за миг не й хрумна да се откаже. Нямаше кон, но имаше здрави и силни крака и някакви провизии. Естествено трябваше да остави седлото; свали от него одеялото, сложи го на едното си рамо, а на другото намести тежките дисаги и без да поглежда назад се отправи в посоката, в която считаше че се намира Магнолия Гроув.

Тя вървеше упорито и само от време на време спираше да почива на сянка до някой храсталак или под малобройните дървета, които тук-там разнообразяваха монотонната трева, стигаща й почти до кръста. Вървеше напред с отчаяна решителност. Не си позволяваше дори да си помисли за провал, а си представяше колко ще се изненадат всички в Магнолия Гроув, когато се появи там.

Мисълта за успеха й помагаше, но не можеше да компенсира стопяването на провизиите й, нито пък това, че не бе открила вода, откакто напусна поточето, където вълците бяха подгонили Локуела. През целия ден слънцето безжалостно изгаряше крехкото й тяло. През нощта обаче беше още по-зле. Воят на вълците я държеше будна и я лишаваше от здравия сън, който й бе толкова нужен. Струваше й се, че те я преследват и че всяка нощ идват все по-близо…

Беше толкова уморена. Толкова жадна. И полудяваше — мислеше си унило тя. Наистина ли беше вярвала, че ще намери пътя до Магнолия Гроув? Толкова ужасно ли щеше да бъде да се омъжи за такъв интересен мъж като Янси Кантрел? Нямаше ли да е далеч по-добре да бъде негова жена, отколкото да умре самотна тук, където даже костите й няма до открият?

Липсата на вода я измъчваше; безсънните нощи и безкрайното вървене я изтощаваха и Сара постепенно започна да оставя след себе си тъжна следа от захвърлени вещи, опитвайки се да намали товара си. На петия ден съзнанието й беше вече замаяно и тя даже не усети кога изпусна дисагите, нито си даваше сметка в каква посока се движи, въпреки че усещаше, че нещо не е наред. Точно преди да се смрачи тя мина покрай един изсъхнал изкорубен дъб, който беше видяла предната сутрин и най-лошите й опасения се потвърдиха — тя обикаляше в кръг! Не можа да издържи — отпусна се тежко на земята и като опря гръб до едно дърво, обгърна коленете си с ръце и даде воля на сълзите си.

Дълго плака така горчиво, но после се съвзе. Трябваше да продължи. Ако спреше дотук, щеше да умре под този изсъхнал дъб, но ако тръгнеше напред, й оставаше надеждата скоро да открие вода. С мрачна решителност тя се изправи на крака. Пазеше още ножа, манерката и пистолета си и щеше да намери вода! Тя войнствено изправи рамене и енергично пое напред, твърдо решена да не се предава.

Беше притъмняло и преминавайки покрай един гъсталак, Сара се огледа за подходящо убежище за през нощта. Стресна я внезапния вой на вълк недалеч от мястото, където събираше дърва за огън.

Тя изпусна наръча клони и съчки и неспокойно се огледа наоколо, а сърцето й лудо биеше в гърдите. Не забеляза нищо, но воят се повтори, този път по-близо. Докато стоеше, закована на мястото си, се обади друг вълк. Тя мъчително преглътна. О, боже! О, боже! Дано да е сбъркала!

Но времето минаваше, а смразяващият вой на вълците като че ли идваше от всички страни — молитвите й не бяха чути. Вълците бяха намерили своята жертва — самата нея!