Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

На сутринта Янси нито се усмихваше, нито пък се чувстваше особено съобразителен. Беше спал добре и не се бе случило нищо неприятно — Сара спеше дълбоко до него, когато той се събуди с първите лъчи на слънцето — но раздразнено осъзна, че нито един от проблемите му не е решен. Сара си оставаше загадка за него и студенината, с която се държеше, не намаля ни най-малко през дългото, мъчително пътуване.

Пътуването до дел Сол не беше нещо, за което Сара си спомняше с удоволствие. Те си продумваха само когато беше наложително и бяха свели до минимум общуването помежду си. Пътят не беше опасен, нито пък труден, макар че яздеха в продължение на часове, но Сара по-скоро се радваше на това — пейзажът поне й даваше възможност да спре погледа си на нещо друго, а не на ненавистната личност на арогантния й, властен и порочен похитител. Отначало Сара безучастно гледаше как той пали огън и приготвя храна, но незнайно защо съвестта й започна да се обажда и тя започна да поема част от работата. За десет дни път те си бяха изработили такава система, че можеха да си направят удобен бивак само за няколко минути.

Въпреки враждебността, която витаеше във въздуха, това пътуване не беше чак толкова неприятно. Пейзажът наоколо радваше окото и омайваше възприятията с почти тропическата си пищност, а след първите няколко дни тя свикна със седлото и с коня и откри, че й е приятно да язди. Беше освободена от грижите, които дълго време бяха тежали на крехките й рамене в Магнолия Гроув и въпреки трудностите, които я очакваха, настроението й се повдигаше с всеки изминал час. Очакваше със странно нетърпение да види дел Сол и земите около него, обрасли в гъст храсталак.

След дългите часове езда през деня, тя всяка вечер с удоволствие очакваше спирането и тъй като малко неща можеха да я развличат, тя прекарваше времето преди да си легне най-често в размисъл за превратностите на съдбата. Често след импровизирана вечеря с царевичен хляб, изпечен на огъня и вкусно месо от дивеча, който Янси бе убил, Сара си спомняше подобни вечери със своя баща. Щастливите спомени я караха да се усмихва несъзнателно и да се радва на спокойствието на момента. Понякога обаче тя се взираше в златно-червените пламъци на огъня, бавно отпивайки от кафето си и се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако Матю не бе проиграл Мокингбърд Хил и не се бе оказал толкова глупав, че да се остави да го убият. После се отърсваше и се опитваше да не мисли за мрачното минало.

Колкото повече яздеха напред, толкова повече се променяха теренът и растителността. Земята ставаше по-суха, пищността й не беше толкова тропическа, а високите, величествени дървета, пълзящите лози и избуялите диви цветя постепенно намаляваха. Нямаше я вече плодородната тинеста почва, толкова ценена от земевладелците, а пейзажът се отвори към безкрая на хоризонта. Дните станаха по-топли и по-сухи, но Сара свикна с жаркото слънце.

В средата на май те стигнаха до просторната хълмиста прерия — яздеха сред треви, стигащи почти до кръста им и минаваха покрай широки площи, покрити с бодливи акации, огромни кактуси и мескити. Близо до рекичките и поточетата буйно растяха скупчени едни до други канадски тополи и върби, а Сара се удивляваше на невероятното разнообразие от диви животни, които срещаха. Беше пълно с големи стада мустанги и говеда, но имаше и зайци, пуйки, пъдпъдъци, елени и антилопи. Нощно време слушаха печалния вой на койотите и вълците, а от време на време и ужасяващия рев на някоя пантера.

Сара се мъчеше да сведе до минимум разговорите между тях, но една вечер след като се бяха нахранили, любопитството й надделя.

— Колко път има още до ранчото? — неочаквано попита тя. Янси се усмихна.

— Този въпрос от два дена ти е на езика. — Не обърна внимание на полуотворената й от учудване уста и продължи: — Смятам, че утре ще спим в истински легла.

Въпреки очакванията си, Сара нямаше търпение да види дел Сол и бе много любопитна какво представлява той. Късно следобед на следващия ден, когато превалиха малък хълм, тя забеляза в далечината черна точка и сърцето й трепна. Погледна Янси и възбудено попита:

— Това ли е дел Сол?

Янси леко кимна.

— Si, това е моят дом. — Той замълча, вперил поглед в прелестното й лице и Сара долови странна предпазливост в гласа му — като че ли бе някак плах… или несигурен за впечатлението й от дел Сол. Едва когато тишината започна да става напрегната, той се извърна напред и тихо добави:

— Надявам се, че там ще си щастлива.

Той пришпори коня си, Сара покорно го последва и те се насочиха към къщата, която беше като точица на хоризонта. Докато яздеха натам, Сара се замисли за странното поведение на Янси. Само след няколко минути тя разбра причината за необяснимата му боязън — Маргарет!

Тя не се изненада особено от тази предпазлива резервираност на Янси. От всичко, което беше слушала за единственото посещение на Маргарет в дел Сол, ставаше ясно, че тя просто ненавиждаше това място. Всъщност предполагаше се, че именно тази открита омраза към дел Сол я беше тласнала към брака със Сам. Беше съвсем естествено Янси да се безпокои за реакцията на Сара.

Прелестна усмивка разцъфна на устните й. Не би трябвало, но все пак тази плахост у Янси като че ли накара част от възмущението й към него и арогантното му поведение да се изпари.

Когато наближиха дел Сол Сара разбра, че малката точка всъщност се състои от множество постройки, струпани една до друга, а с всяка измината миля се убеждаваше, че домът на Янси не е просто къща, а по-скоро едно цяло село. Мястото беше възхитително — напред докъдето погледът стигаше, се простираше хълмиста прерия с буйна трева, прорязана тук-там от дървета и храсти, които очертаваха извивките на ручеи и потоци. Дел Сол беше построен на малко възвишение близо до един от тези искрящи потоци и колкото повече приближаваха, толкова повече Сара се удивляваше на изобилието от устремени към небето дървета и гъстата трева в тази местност. Около хасиендата — а тя не можеше да се сбърка заради масивните си каменни, подобни на крепостни стени, внушителни размери и височина — бяха разпръснати множество по-малки къщи, хамбари и обори, една огряна от на слънцето бяла черква и няколко ниски кирпичени постройки. Наоколо имаше оградени пасища, просторни обработваеми земи, портокалови плантации, лозя и царевични ниви и неповторимото зелено на току-що покълналите стръкове. Докато яздеха към къщата пред тях се скупчваха и разбягваха с крякане, грухтене и блеене кокошки, прасета и кози.

Сара се мъчеше да погълне всичко със сетивата си — ослепителната белота на сградите, портокаловия аромат във въздуха, възбудените гласове на децата, стадата говеда и коне в далечината и мургавите каубои, яздещи малки здрави мустанги. Следа от ситен прах във въздуха бележеше пътя до хасиендата с дебели защитни стени, блестящи като сняг. При вида им възторгът на Сара се изпари. В края на краищата дел Сол щеше да е нейният затвор.

Те едва бяха стигнали до първите къщи и изведнъж срещу тях се зададе тълпа от полуголи, изпоцапани, жизнерадостно усмихнати дечица, засмени жени с шалове в блестящо синьо, аленочервено и жълто и мъже в провиснали бели панталони със сомбрера на главите. Топлият следобеден въздух се изпълни с възторжени викове.

— Ах, сеньор Янси, вие се връщате при нас!

— Това е El Patron! Елате, елате, El Patron е тук!

— Сеньор! Сеньор Янси, колко дълго ви чакахме!

— О, сеньор! Колко е хубаво, че отново сте при нас!

Двамата бавно напредваха, защото Янси се спираше да приказва с хората. Те избутваха пред себе си малките деца и му ги показваха, поверявайки ги в ръцете му. Сара беше удивена от дълбокото уважение, с което се отнасяха към него. Беше ясно, че много го обичат и искрено го боготворят. Тя изсумтя недоволно — нищо чудно, че беше такъв самодоволен и властен деспот!

Най-накрая тълпата остана зад тях и те се изправиха пред внушителната порта от ковано желязо на входа за хасиендата. Сара очакваше какво ще види зад нея, но въпреки това остана омагьосана от великолепната гледка, която се разстилаше пред нея.

Зад тези масивни двуметрови стени като че ли имаше друг свят — светът на изяществото и богатството, светът на старата испанска аристокрация. Имението беше разположено почти на пет акра земя и там, където, нямаше сгради, се простираха зелени морави, пресечени от стройни редици портокалови и маслинови дръвчета, а характерните за местността храсти бяха разпръснати в очарователен безпорядък. В едно отдалечено кътче Сара съзря бреговете на малък поток, а точно пред нея започваше двор с каменна настилка, в средата на който се издигаше великолепен фонтан, разпръскващ вода в три искрящи струи. В дъното на двора се издигаше внушителната хасиенда. Двукрилата бледожълта сграда изглеждаше по-просторна, отколкото бе в действителност. Широки сенчести галерии с изящни сводове и балкони с парапети от ковано желязо обграждаха къщата. Храст с малки пурпурни цветчета обвиваше единия й ъгъл; в другия растяха рози с упойващ аромат, а към двора водеше портал, окичен с жасмин. Сара беше очарована.

И тук, както и в селото, ги обгради тълпа развълнувани тъмнокоси мургави мексиканци, които открито се радваха на завръщането на Янси. Янси можа да слезе от коня едва след няколко минути, а след още известно време успя да се обърне към Сара. Доловила множество дискретни изучаващи погледи към себе си, Сара се питаше как ли ще я представи Янси. Тя знаеше малко испански, както повечето жители на Тексас, но общо взето трудно разбираше. Когато обаче Янси обхвана кръста й с ръце и я свали от коня, тя успя да улови думата novia сред меките испански изрази, с които той се обръщаше към хората. Радостните викове и многословните поздравления бяха красноречиви.

— Аз не съм твоята novia! Как можа да им кажеш, че съм ти годеница? — изсъска през зъби Сара, успяла да запази усмивка на устните си.

Янси я привлече по-близо до себе си и обгърна безгрижно с ръка талията й.

— Но ти си, скъпа моя! Мислиш ли, че ще позволя децата ми да не носят моето име? — прошепна с весела усмивка той.

Усмивката й стана по-неуверена, но очите й хвърляха опасни зелени мълнии.

— Аз не съм бременна и няма да се омъжа само заради способността си да раждам деца!

Ръката му почти болезнено се впи в кръста й и за радост на околните той я привлече към себе си и звучно я целуна, а после изрече, без да отдалечава устните си от нейните:

— Никога ли не ти е минавало през ума, моя малка гълъбице, че може да не давам и пет пари за „способността ти да раждаш деца“?

Сара го погледна учудено, а той се засмя и отново я целуна — за голямо удоволствие на зрителите. Без да й даде възможност да се опомни, той започна да я представя на хората около тях и да й обяснява, че те са прислужници в къщата и много от тях са потомци на семействата, които са последвали първите заселници от рода Алварес от Испания в Мексико, а оттам — в Тексас. Сара се усмихваше и кимаше, кимаше и пак се усмихваше, чудейки се дали някога ще запомни всичките тези имена. Не че имаше значение, каза си храбро тя. Тя нямаше дълго да остане тук! Продължи да си мисли за това и когато тълпата изчезна и една усмихната черноока красавица на нейната възраст ги поведе през къщата по една сенчеста галерия към просторна стая в едното крило на сградата.

Докато вървяха, пред очите на Сара се мяркаха широки светли помещения; хладните подове, облицовани с плочки, бяха постлани с пъстри килими, а мебелировката беше елегантно съчетание на семплия мексикански стил и пищния блясък, наследен от испанските благородници. Сара остана очарована, когато откри, че в задната част на къщата има друг двор с фонтан по средата — точно копие на този пред входа на къщата. Хасиендата беше П-образна и трите й крила заграждаха малкото дворче, а покритите галерии с дъгообразни сводове му придаваха уютен и елегантен вид. По балкончетата от ковано желязо на горния стаж се виеха лози, на места в двора бяха разпръснати розови храсти и бял жасмин, тежкият аромат на който се смесваше с лекия мирис на портокал в топлия въздух.

При други обстоятелства Сара би се чувствала чудесно на това място и трябваше често да си повтаря, че не е там по собствено желание и не е поканена на гости. Гледката на широкото легло, покрито с мрежа против комари, я накара да си представи мекотата му. Младата жена до нея се обади:

— Аз говоря малко английски и затова сеньор Янси ми каза че трябва да ви заведа до стаята и че отсега нататък ще бъда ваша прислужница. Той каза, че сте много уморена от пътуването и че вероятно ще искате да се изкъпете. Да приготвя ли банята?

Сара се разтопи от удоволствие.

— О, разбира се, това е най-голямото ми желание! — Тя се усмихна обезоръжаващо чаровно и си призна: — Съжалявам, но май не си спомням името ти.

Жената също се усмихна.

— Не се учудвам! — отвърна тя. — Казвам се Мария Чавес. Аз съм жена на най-добрия каубой на сеньор Янси, моята madre е икономка в къщата, а моят padre е Хуан, счетоводителят на El Patron. С всички се запознахте преди няколко минути, само съпругът ми Естебан го нямаше.

Сара поклати глава.

— Съжалявам, но изобщо не си ги спомням!

— Не се тревожете, сеньорита, имате цял живот пред себе си да научите имената ни — усмихна се Мария. — А сега ме извинете, ще ви приготвя банята.

Чак когато Мария излезе Сара се сети, че не я поправи, когато я нарече „сеньорита“ и се запита дали Янси е споменал, че тя е вдовица на баща му. Силно се съмняваше!

Банята беше чудесна — точно такава, за каквато си бе мечтала — и след седмиците, през които тоалетът й се състоеше от бързо измиване в студените рекички, беше просто божествено да се отпусне в топлата, ухаеща на жасмин вода, да насапуниса цялото си тяло с благоуханния сапун и да мие косите си, докато заблестят от чистота.

Мария и беше донесла кана със сангрия и Сара, напълно отпусната след банята, само по една широка бяла хавлия, бавно отпи от виното с плодов сок и реши да изпробва леглото. То беше толкова меко, колкото изглеждаше и тя внимателно остави чашата със сангрия на дървената масичка до леглото, а стройното й тяло меко потъна в пухения дюшек. В един миг всичките й притеснения се изпариха и преди да се усети, тя вече беше дълбоко заспала.

* * *

Когато Янси влезе в стаята й вече падаше мрак, а тя още спеше. Междувременно той също се беше изкъпал и сменил прашните дрехи, но не си бе позволил и минута почивка. Докато траеше войната, ранчото се управляваше от неговите хора, а имаше и безброй новини, които трябваше да научи. По време на войната той беше успял да се върне само веднъж — веднага след като генерал Лий се предаде на генерал Грант при Апоматокс. Тогава той имаше време само колкото да покаже на хората си, че е жив и да ги увери, че ще се върне при тях при първия удобен случай. Разказите на работниците му отнеха много повече време, отколкото бе предполагал и той разбра, че нещата в ранчото можеха да продължат със същото лениво темпо до безкрай, ако не се бе върнал. Но сега всичко щеше да се промени. El Patron се беше върнал окончателно и имаше планове за бъдещето.

Не малка част от тях бяха свързани с това чудно малко създание, което лежеше толкова безпомощно пред него, мислеше си той докато я гледаше как спи. Разглеждаше стройните й крака, открити от хавлията и изражението му бе ликуващо, но и загрижено. Какво, по дяволите, щеше да прави с нея? Усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. О, той много добре знаеше какво — проблемът беше да я накара да се съгласи с него!

Той не беше излъгал хората си, когато им я представи като своя novia; дълго преди да стигнат дел Сол той беше решил, че ще се ожени за Сара, независимо че й нямаше доверие и че алчните й намерения го разочароваха и вбесяваха. Още преди да я види в Магнолия Гроув той бе решил, че отдавна е трябвало да се ожени и че до края на годината трябва да си намери съпруга. Имаше три логични и практични причини за това решение — следващият февруари щеше да навърши тридесет и пет години, притежаваше голямо имение и беше невероятно богат, а нямаше наследник. Време беше сериозно да се замисли за следващото поколение, но за нещастие — поне винаги преди го бе считал за нещастие — без съпруга не можеше да има законни наследници.

Тези размисли го накараха отново да обърне поглед към Сара. Той я наблюдаваше с чувство, което опасно наподобяваше нежност и отбелязваше изящната линия на страните й, меките съблазнителни устни и чувственото обаяние на полуголото й тяло. Но даже и да остави настрана тези очевидни достойнства, нещо в нея винаги го бе привличало и той не можеше да го отрече — независимо дали тя бе намислила да сложи ръка на богатствата му! Наистина завещанието на Сам ускори нещата, но той се съмняваше, че даже и заради Каза Палома би се обвързал с жена, която мрази или която не го възбужда.

Той леко се усмихна. Сара го възбуждаше — в това нямаше съмнение. Даже и сега той усещаше как тялото му се напряга и желанието кара кръвта във вените му да кипва. Искаше му се да се отпусне до нея на леглото и да я събуди с целувка и за миг това чувство като че ли надделя у него, но той се въздържа. Беше си отдъхнал, когато разбра, че не е бременна и че от прекрасния любовен миг в сянката на дъбовете няма да се роди дете. По причини, върху които не смееше да се замисля дълбоко, той не искаше тя да счита, че я е отвлякъл и я е любил само заради завещанието на Сам. По същите неясни причини беше важно Сара да разбере, че желанието му да се ожени за нея няма нищо общо с проклетото завещание.

И все пак той си признаваше, че условията в завещанието на баща му превръщат Сара в най-добрата партия за него и ако разсъждаваше върху ситуацията хладнокръвно, той не трябваше да се тревожи какво мисли Сара за мотивите му. Изражението му изведнъж стана сурово. Като се има предвид как е обмисляла да го постави точно в такова положение, тя трябва да е безкрайно доволна, че планът й е успял!

Точно това сурово изражение на мургавото му лице видя Сара, когато се събуди и то я наелектризира. Скочи от леглото и като обезумяла дръпна към себе си изхлузилата се хавлия.

— Какво правиш тук? — извика задъхано тя, без да си дава сметка колко е съблазнителна с меднозлатистата си коса, падаща на вълни върху голите рамене и дългите, подаващи се под хавлията крака.

— Е, така ли поздравяваш твоя novio? — провлечено попита Янси с дяволито пламъче, танцуващо в очите му и с палци, пъхнати в широкия черен колан на кръста му.

— Ти не си ми novio! — запротестира гневно Сара, а страните й се зачервиха от яд. — Може да си ме отвлякъл от Магнолия Гроув и сега да разполагаш с мен, но при никакви обстоятелства няма да се съглася да се омъжа за теб! И не можеш да ме принудиш! — прибързано добави тя.

Още докато изричаше последните думи тя усети, че сбърка. Снизходителният му израз изчезна и с мрачно свити устни той я привлече към себе си и пламенно я целуна.

— Малка глупачке, мога да те накарам да правиш каквото поискам — изръмжа той, почти докоснал устните й. — Забравяш, че сега си на моя територия. В селото има свещеник, на когото осигурявам хляба, а всички наоколо са мои хора. Наистина ли смяташ, че не мога да накарам моя свещеник да ни ожени и че ми е нужно съгласието ти за брака? — засмя се той и ядът му премина. Отпусна леко ръцете си, които бе впил в нея и спокойно продължи: — Скъпа моя, не можеш да ми попречиш да върша това, което ми харесва. Трябва да го запомниш! Ако продължаваш да подлагаш на изпитание характера ми, ще проклинаш деня, в който си ме срещнала.

Думите му я стреснаха, но тя не искаше да го покаже и повдигна презрително брадичка.

— Аз вече проклинам този ден, така че няма от какво да се страхувам! — отвърна гневно тя.

Янси я изгледа вторачено и по лицето му се плъзна странна усмивка. Той я привлече отново към себе си и потърси устните й.

— Тогава няма причина да не направя това, което искам, нали?

И преди Сара да схване намеренията му, той я събори обратно в пухеното легло. Тялото му почти я покриваше, а устните му търсеха нейните.

Вбесена от постъпката му, Сара се опита да го отблъсне, но нетърпеливите му ръце вече се бяха вмъкнали под хавлията й. Той я разтвори без усилие и устните му очертаха огнена линия по шията към гърдите й и това изтръгна от гърлото й полугневно-полудоволно стенание. Тя бе решила да не се предаде и упорито се мъчеше да не се поддава на сладката възбуда, която обхващаше тялото й, но в един миг забрави защо го отблъсква, когато ръцете му се спуснаха между бедрата й и тя разбра какво търсят…

Пръстите му докоснаха влажната топла плът между бедрата й и тялото й едва не подскочи от лумналото в него желание. Ще е толкова лесно да се остави в ръцете му, да се остави да я съблазни…

Тя беше на ръба на капитулацията, когато Янси стана рязко и бързо свали дрехите си. Това беше тактическа грешка от негова страна, защото колкото и да беше бърз, Сара имаше достатъчно време да осъзнае колко опасно близко беше до отстъплението, до това да го остави да я прелъсти още един път.

Тя като че ли дълго се бе колебала и голото тяло на Янси вече се отпускаше до нея на леглото, когато тя се отдръпна в единия му край. Янси не се впечатли и отново я привлече към себе си, въпреки че тя го удряше с юмруци в гърдите. Той здраво държеше ръцете й между сплетените им тела; Сара не можеше да избегне целувките му и когато той вдигна глава, тя го погледна с блестящи от гняв, а не от страст очи.

— Пусни ме! — изсъска тя с почервеняло лице и искрящи очи. Преди той да отвърне нещо обаче, вратата на стаята неочаквано се отвори.

Сара стреснато се обърна и се изчерви още повече от смущение, както и бедната Мария, която стоеше като закована на прага с поднос със сангрия и топли, ароматни бисквити. Мария начаса извърна ужасено глава и без повече да поглежда към тях, бързо остави таблата на най-близката маса и се шмугна през вратата.

Сара се чувстваше толкова неловко, колкото и Мария, но Янси… Той се изтегна в леглото до нея и гръмко се разсмя. Сара се изправи, загърна се в хавлията си и се вторачи в него.

— Няма нищо забавно! — сковано каза тя.

Янси само й се усмихна.

— Така ли, мила? Е, от моя гледна точка не би могло да стане по-добре! — В очите му затанцува лукаво пламъче и той довърши: — Сега се опитай да убедиш някого, че не си моя novia!