Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Тръгнаха за Каза Палома призори. Тъй като Палома беше на половин ден езда от дел Сол, Янси предвиждаше спокойно пътуване в усамотение със Сара, въпреки че трябваше да се оглежда за скитащи индианци. Напрежението между тях обаче, както и враждебното присъствие на Хайръм, обрекоха на провал всички планове на Янси да поухажва Сара.

Яхнал любимия си кон — як, тъмен, червеникавокафяв жребец — Янси наблюдаваше мълчаливо и с мрачно лице как Сара гъвкаво възсяда Локуела, а Хайръм изниква от едната й страна на дорест кон с бяло петно на челото. Приятелската усмивка, с която се обърна към Сара, предизвика у Янси остра нужда да го изхвърли от седлото, но той само изруга през зъби, пришпори коня и ги поведе напред. Танси, Бартоломю и няколко други слуги с багажа на Сара и различни провизии, щяха да ги последват по-късно същия ден.

Въпреки твърдото си намерение да не се радва на нищо, което Янси е планирал, Сара не можеше да потисне надигащия се в нея ентусиазъм, когато започнаха да яздят към Каза Палома. Янси налагаше умерен ход на конете и колкото повече се отдалечаваха хасиендата и къщите, толкова по-силно я обземаше усещането за приключение.

Най-напред тримата яздеха в сковано мълчание и безмълвната тишина на утринта се нарушаваше само от скърцането на кожените седла и приглушения тропот на конските копита. Когато хасиендата се изгуби зад тях, Янси намали ход и изравни коня си с този на Сара и въпреки че тя не му обърна внимание, усещаше върху себе си втренчения поглед на Янси.

В хладния въздух проехтя печален вой на вълк, който я разсея за миг и очите й инстинктивно срещнаха суровия му поглед. До края на живота си този вой щеше да й напомня ужасното й преживяване, което можеше да завърши много по-трагично, ако Янси — нейният черен конник, не се беше появил на хоризонта. Загледана в тъмните дълбини на очите му, Сара въпреки намеренията си изведнъж се почувства без дъх, копнееща да усети ръцете му около себе си и устните му върху своите…

Ядосана на себе си, тя отклони поглед и обърна към него прекрасния си леден профил. Меката му усмивка не я накара да се почувства по-благосклонна и тя решително се обърна към Хайръм.

— Е, Хайръм, ето ни най-накрая на път за Каза Палома. И на теб ли ти се иска да отидеш там толкова, колкото и на мен?

Хайръм се усмихна накриво.

— Имахме такива планове, нали? Двамата заедно щяхме да превърнем едно старо, полуразрушено ранчо в голяма скотовъдна ферма — унило изрече той. — Аз толкова се надявах да станем партньори по друг начин, че нещата ще бъдат различни и вие ще… — гласът му заглъхна и забелязал буреносното изражение на Янси, той бързо добави: — Ех, не така си представях отиването ни в Палома, но нямам търпение да видя имението.

Хайръм умишлено напомни на Сара за първоначалните им планове; имайки предвид последното им ожесточено стълкновение преди сватбата й, той не беше сигурен как тя — или съпругът й — щяха да приемат изказването му. Той обаче трябваше да поеме риска; беше жизнено необходимо да възстанови отношенията си със Сара и като за начало не му се видя лошо да й припомни по-щастливите времена, когато двамата с нея бяха изпълнени с идеи за Палома.

Сара не можеше да повярва, че той се осмели да спомене по такъв начин за миналото и се вдърви, като го гледаше с възмущение и недоверие. В съзнанието й изплува споменът за това как той страстно целуваше Ан Шелдрейк и разбирайки, че нежните му чувства към нея, които претендираше че изпитва, бяха една безскрупулна лъжа, тя едва се сдържа да не го нарече безпринципен мерзавец, какъвто всъщност беше. Вече й бе известна презряната му непочтеност — от сега нататък тя щеше да си отваря очите и нямаше да се поддаде отново на предразполагащите му обноски! Хайръм не разбираше какъв късмет има — той избягна безкомпромисните укори само защото тя бе решила да покаже на безчувствения си, арогантен и надменен съпруг колко малко значи той за нея.

Тя се усмихна престорено на Хайръм и му отвърна:

— Радвам се, че си открил, че няма смисъл да въздишаш по миналото и каквито и разочарования да си изтърпял по отношение на Каза Палома, не си им позволил да угасят ентусиазма ти. — Тя погледна сурово съпруга си изпод дългите си мигли. — Животът е прекалено кратък, за да се занимаваме с неприятните неща — особено с тези, които не можем да променим.

— Скъпа, искам да те предупредя, че ако веднага не промениш темата, „неприятните неща“ ще станат много повече.

Сара му беше признателна за намесата и когато лъчите на зората обляха в златно-розова светлина хоризонта, поне единият от тримата ездачи беше удовлетворен. За миг тя си помисли дали да не забие още по-дълбоко ножа, но един бегъл поглед към лицето на Янси я убеди, че да си играе с огъня е не само опияняващо, но и много опасно занимание.

В продължение на няколко мили те яздиха в мълчание, но когато тъмнината се разсея и прерията блесна под топлата слънчева светлина, настроението им като че ли се оправи и те започнаха да си приказват. Когато искаше, Янси можеше да бъде очарователен събеседник и тъй като се стремеше да спечели благоразположението на жена си — и да не даде предимство на Хайръм — той се показа невероятно обаятелен. Колкото повече пътуваха, толкова повече той омайваше Сара с разкази и сведения за местността и особено за Каза Палома.

На пръв поглед земята изглеждаше безкрайна и равна, покрита чак до хоризонта с висока почти до кръста трева, осеяна тук-там с големи петна от непроходим гъсталак, мескитови дървета и устремени към небето кактуси. Сара изненадано установи, че има множество ручеи, очертани от тополи, върби и акации, през бистрите води на които конете с лекота преминаваха. Колкото повече яздеха, толкова по-силно тя чувстваше нежните вълнообразни очертания на терена, малките долчинки и падини, които го пресичаха, както и заоблените хълмове, оживяващи безбрежната равнина. Както беше свойствено за тази част от Тексас, местността изобилстваше с дивеч — антилопи, мечки, пъдпъдъци и диви пуйки, както и с безброй диви говеда и тънконоги мустанги, които се обръщаха в панически бяг само при вида на конниците.

За Сара времето летеше, тъй като тя се бе потопила в нежното внимание на съпруга си и прехласнато слушаше разказите му за първите дни на испанските заселници в Тексас, докато се взираше в девствената дива красота на земята. Даже се учуди, когато той спря коня си и меко произнесе:

— Това е, скъпа. Каза Палома.

На малък хълм в далечината нетърпеливият поглед на Сара съзря скупчени постройки. Беше прекалено далече и почти нищо не можеше да се различи, но когато приближиха, сърцето й се сви пред мъчителната гледка на явна разруха.

Освен че бяха построени край лъкатушещи ручеи с дървета по бреговете и бяха изградени от кирпич, между Каза Палома и дел Сол имаше малко прилики. Както и в дел Сол, централната къща бе оградена от здрави стени, а тесните бойници в гладката им повърхност напомни убедително на Сара, че тези земи са все още диви и опасни. Команчите продължаваха да извършват смели набези и обезпокояващо много жители на Тексас намираха смъртта си в индианските атаки.

Повече от дузина постройки бяха струпани около стената, която ограждаше хасиендата, но те изглеждаха толкова отчайващо въпреки новите си сламени покриви, че тревогата на Сара се задълбочи. Тук не я посрещнаха добре оформени ниви, нито овощни градини; Палома беше просто едно малко, самотно селище сред безбрежната пустош, която го обкръжаваше и макар че имаше доста окуражаващи знаци, че хората на Янси са поработили здраво за краткото време, което бяха имали, беше очевидно, че Палома е била изоставена на разрухата.

Кактуси и мескитови дървета бяха избуяли навсякъде и независимо че повечето трънливи храсти около имението бяха изкоренени и събрани на купчини, за да ги горят, накъдето и да погледнеше Сара виждаше колко много работа още трябва да бъде свършена — навсякъде се забелязваха изпочупени огради, останки от стари плевни и хамбари и прогнили навеси. Докато яздеха, проправяйки си път между крякащите кокошки и блеещите кози, които хората на Янси бяха взели със себе си, тя мрачно призна, че за да се възвърне поне част от предишния блясък на имението, ще са нужни страшно много пари, цяло богатство. Със сигурност много повече, отколкото тя притежаваше, криво се усмихна тя. Проклетият Янси отново се бе оказал прав!

Когато влязоха през портите в земите на имението, Сара осъзна, че Каза Палома е много старо селище, а главната сграда приличаше повече на крепост, отколкото на къща. Хората на Янси със семействата си бяха работили здраво, за да придобие имението човешки вид и забелязвайки по лицата им, че те очакват реакцията им докато се блъскаха, за да се приближат колкото се може по-близо до своите сеньор и сеньора, Сара сърдечно им се усмихна и лошото й настроение изчезна. Каза си, че трябва да е щастлива от обрата, който нещата бяха взели. В крайна сметка, разсъждаваше логично тя, ако беше пристигнала в Палома и беше заварила потискащото, порутено място така, както вероятно го бяха намерили хората на Янси, преди да се хванат на работа, тя щеше да остане напълно съкрушена от непосилната задача, която щеше да се изправи пред нея. Задача, която ставаше двойно по-тежка от факта, че ако се провалеше, не само че щеше да остане без пукната пара в джоба, но и останалите членове на домакинството й от Магнолия Гроув щяха да са обречени на същата съдба.

Сара потръпна от картината, която се бе появила пред очите й. Изведнъж се почувства безкрайно щастлива, че не бе дошла тук само с романтичните си мечти и една каруца, побрала всичко, което притежаваше и усмивката й стана още по-сърдечна и ослепителна.

Янси, който й помагаше да слезе от коня, остана поразен от прекрасната й усмивка и ръцете му здраво обгърнаха гъвкавия й кръст.

— Не си ли разочарована? — попита с дрезгав глас той, като не се лиши от удоволствието бавно да плъзне тялото й надолу по своето.

Дъхът на Сара спря, когато тя срещна погледа му и откри явното желание в очите му. После бавно поклати глава.

— Не — меко каза тя. — Не съм разочарована.

Янси забрави за всичко друго, освен за любимата жена в ръцете му. Без да обръща внимание на хората около тях и без да се стеснява, той внимателно я привлече към себе си, като все пак й оставяше възможност да се отдръпне и после нежно я целуна.

Радостните възгласи на околните ги върнаха рязко към реалността. Осъзнал къде се намират и забелязал хората, които наблюдаваха с нескрит интерес, Янси неохотно откъсна устни от нейните. На лицето му се появи весела усмивка.

— Добре дошла в Каза Палома, mi esposa… — прошепна той. — Надявам се тук да бъдеш много щастлива.

В следващите няколко мига се разменяха поздрави и докладваха на Янси докъде са стигнали различните работи, с които се бяха захванали хората му по неговите нареждания. Постепенно обаче хората се разпръснаха, за да продължат всеки своята работа. Естебан беше един от последните и след като си размениха няколко шеги, Янси му нареди да се яви по-късно при него. Едва когато Естебан нахлупи сомбрерото си на главата и се отдалечи, Янси се сети за Хайръм.

Със суров блясък в очите и с ръка все още около кръста на Сара, Янси бавно се обърна към Хайръм, който беше останал на коня си през цялото време, докато траеше врявата, предизвикана от пристигането им.

— Естебан — извика той. — Un momento. — Когато Естебан спря и се върна обратно, той рязко продължи: — Заведи Хайръм при мъжете, които правят кошарите и му покажи какво да работи. После погледна хладно към Хайръм.

— Няма нужда да сваляш багажа си — ще работиш навън заедно с другите мъже и ще спиш заедно с тях. — Той криво се усмихна. — Лагерът е на открито. Съжалявам, но ще трябва да спиш на земята, а тъй като тук няма нищо, което да заслужава вниманието ти, вярвам, че ще се съгласиш, че това е най-доброто решение.

Хайръм сви гневно устни, но само леко кимна и без да продума, пришпори коня си, за да последва Естебан. Янси гледаше как той се отдалечава и се чудеше какви ли проблеми може да му създаде Хайръм.

Едно остро ощипване по ръката прекъсна унесения му размисъл и го върна към далеч по-приятното занимание да възвърне благоволението на съпругата си. Целувките, които си бяха разменили при пристигането доста го бяха окуражили, но когато срещна погледа й, войнственият пламък в блестящите й зелени очи му показа, че с отношението си към Хайръм е загубил голяма част от постигнатото.

— Колко лошо постъпи! — възмутено каза тя. — Не трябваше да се отнасяш толкова високомерно с него! Той дълги години беше управител при баща ти и го последва във войната! Убедена съм, че заслужава много повече внимание, отколкото ти прояви към него. Да го накараш да спи на земята като пеон! Засрами се! — Увлечена, тя завърши въодушевено: — За бога, Хайръм е не просто някакъв негодник, когото си прибрал по милост! Той е почти като член от семейството!

— Не и от моето семейство! — отвърна Янси без да повишава тон. — Не съм забравил, че някога той имаше явни желания към теб. — Той я погледна строго. — Когато е постоянно под опека, няма да се тревожа, че ще си мислиш какво си изпуснала!

Сара пое възмутено дъх.

— Как смееш! Като че ли аз… — не й достигнаха думите. Почти разтреперана от справедлив гняв, с вирнат високо нос, тя отчуждено изрече: — Моля те, покажи ми стаята! Нямам какво повече да ти кажа!

За нейно учудване той й отвърна меко.

— Скъпа, извини ме! Не трябваше да намеквам, че може да направиш каквото и да било, с което да престъпиш брачната си клетва — ти си прекалено честна и почтена! Прощаваш ли ми? — пресипнало попита той с мек блясък в погледа и със странна усмивка на устните.

Просто не беше честно! — отчаяно си помисли Сара. Беше му ядосана, а той само трябваше да й се усмихне, да я погледне с тези златистокафяви очи с гъсти мигли и вътрешностите й омекваха! Но той все пак се извини, спомни си тя.

— Не го заслужаваш — тихо отвърна тя, а от възмущението й вече бе останала едва забележима следа.

Янси се засмя и я вдигна на ръце. Звучно я целуна и докато Сара все още не с беше опомнила, бързо я занесе в хладния интериор на хасиендата. Щом влязоха вътре, той я пусна на земята и широко разтвори ръце.

— Къщата е на ваше разположение, мадам!

Въпреки непривлекателния си външен вид, хасиендата в Палома всъщност беше доста удобна и просторна. Имаше доста по-малко стаи от дел Сол, а и повечето от тях бяха много по-тесни, но мястото излъчваше сурово очарование, което веднага завладя вниманието на Сара. Тя открито призна, че за това допринася фактът, че цялата къща беше основно пометена и подовете бяха изтъркани, а от складовете на дел Сол бяха докарани множество изящни предмети и мебели, с които да обзаведат стаите. Вълнена постилка в блестящо синьо и златисто покриваше каменния под; на едната стена висеше старинен, прекрасно изработен гоблен, а в голямата sala бяха разпръснати множество удобни кресла от червеникавокафява кожа.

Тя непрестанно усещаше присъствието на Янси от едната си страна, тъй като ръката му отново бе обвила кръста й; така двамата заедно обиколиха новия си дом и Сара реши, че той много й харесва. Стаите бяха по-пусти и мебелировката — доста по-оскъдна и проста, отколкото в дел Сол, но независимо че обожаваше дел Сол и му се възхищаваше, усещаше, че в Палома има нещо друго… Тук беше по-уютно, усещаше се ободряващата липса на великолепие. Тя се чувстваше по-свободна, а богатството и елегантността на поколенията испански аристократи, живели в дел Сол, тук не бяха толкова очевидни. Първите прадеди на Янси от Испания, заселили се в тези земи и построили тази къща, са били дръзки авантюристи, трудолюбиви мъже и жени, хора на действието и въображението. Сара беше съпричастна с духа им и с къщата, която беше безмълвно свидетелство за победата им над враждебната природа и върлуващите многочислени банди от команчи, които опустошаваха областта.

Малкият, открит вътрешен двор в средата на къщата беше великолепна изненада за нея, както и изящната плачеща върба, засенчваща почти целия двор и миниатюрния звънлив фонтан. Стар храст с жълти рози пълзеше, здраво захванат по едната стена на хасиендата, а нежният му аромат се носеше в топлия въздух и Сара забеляза, че в основата на другата стена, на слънце бяха поставени няколко глинени гърнета с прясно засадено червено и бяло мушкато. В хладната сянка на върбата бяха примамливо поставени малка черна масичка от ковано желязо и два стола с червени възглавници и на Сара й се прииска да се отпусне и да остави да я изпълни спокойната и ведра красота на това място.

За разлика от дел Сол, тук нямаше покрити галерии с изящни арки и почти всички стаи на хасиендата бяха отворени към този централен вътрешен двор. Това беше характерно за повечето испански къщи — в него се събираха семействата и прекарваха по-голямата част от времето си. Сара разбираше защо — мястото беше толкова примамливо!

— Харесва ли ти? — попита Янси, усмихнал се на изразителното й лице.

— О, да! — радостно отвърна Сара. — То е като оазис на спокойствието — като че ли външният свят просто се е стопил.

Янси едва забележимо се усмихна и отново огледа двора. В очите му се появи замислено изражение и той бавно каза:

— Спомням си, че майка ми много обичаше това място. Двамата с баща ми с часове седяха на тази масичка, смееха се и приказваха, докато аз си играех в краката им. А когато той заминаваше, тя седеше тук и му пишеше дълги писма, или пък ми четеше на глас тези, които той й беше изпратил — поне голяма част от тях. Сигурен съм, че е пропускала някои части заради невинните ми уши!

— Изглежда майка ти и Сам са били силно влюбени един в друг — започна неуверено Сара. Янси рядко говореше за родителите си и тя не искаше да нарушава потока на спомените му, но думите му просто се нуждаеха от отговор.

Янси й хвърли скептичен поглед.

— Е, в началото със сигурност е било така — преди Анди и дядо ми да ги разделят.

— Но как дедите ти са могли да го направят? — възрази Сара. — Това не е могло да се случи, ако Сам и майка ти наистина са се обичали.

Янси изсумтя.

— Анди презираше майка ми и независимо, че родословното й дърво беше доста по-внушително от неговото, той винаги я бе смятал за „испанска блудница“, за която баща ми се е оженил напук на неговата воля! — Той изглеждаше мрачен. — Едно нещо признавам на това старо копеле — той никога не направи опит да прикрие отношението си към майка ми и сватбата й със Сам! Чувстваше се непоносимо унизен и съм сигурен, че е умрял, проклинайки майка ми, а може би и мен самия.

— Но защо Сам нищо не е направил? Как е могъл просто да стои настрана и да позволи на Анди да го раздели от майка ти?

Янси въздъхна и нетърпеливо потри врата си с ръка. Не обичаше да говори за родителите си и изобщо за миналото и в друг случай щеше да прекрати този разговор. Той обаче усещаше, че за Сара е важно да разбере как са стояли нещата, какво чувства той към Сам и как се отнася към любовта…

— Сам не можеше да се бори против баща си — започна неохотно той. — Анди го беше възпитал да му се подчинява безпрекословно и ми се струва, че единственият път, когато Сам му се е противопоставил, беше когато избяга с майка ми. Понякога се питам откъде е намерил смелост за това — то беше толкова нехарактерно за него. — Той беше вперил невиждащ поглед към малкия фонтан, струите на който изпълваха със звънливи звуци двора, а после рязко каза: — Сам беше внимателен, отстъпчив човек и както знаеш, съвсем безволев. И в най-старите ми спомени за него той винаги бе избирал пътя на най-малкото съпротивление и тъй като Анди постоянно ругаеше майка ми и изискваше неща, които Сам не можеше да се прави, че не забелязва, не е никак странно, че те в края на краищата се отчуждиха един от друг — независимо колко много са се обичали в началото. Старият Анди Кантрел беше дебелоглав егоист и деспот, въпреки че ми е дядо! — откровено каза Янси. — Той беше свикнал да се налага и да пречупва волята на хората, когато му изнася. Старият негодник беше и умен — залагаше на предаността на Сам към него и винаги го викаше обратно в Магнолия Гроув, претендирайки че има някаква неотложна работа, която само той може да свърши. След известно време на Сам му беше по-лесно просто да прави това, което Анди искаше от него.

— Но майка ти не е ли могла да… — Сара го гледаше ужасена.

— Какво да направи? — хладно отвърна Янси. — Да се бори със свекъра си за любовта на съпруга си? — Той изръмжа със суров израз на лицето: — Ако Сам беше мъж на място, истински мъж и не беше позволил на Анди да го манипулира, нямаше да има нужда тя да се бори за любовта си! Тя не трябваше да го прави! — Лицето му загуби суровото си изражение и върху него се изписа умора. — Не бяха само Сам и Анди — тя също си имаше проблеми. Нейният баща също не приемаше брака им и въпреки че в края на краищата се примири с него, по свой начин положи всички усилия да я настрои против Сам и да омаловажи чувствата й към него. И двамата бяха уязвими — Анди настройваше Сам, а Армандо — Маделина и те нямаха никакъв шанс. Това, което се случи между тях, бе неизбежно и аз се съмнявам, че нещата щяха да се поправят, ако майка ми бе надживяла Анди — злото вече беше сторено.

Сара оглеждаше очарователния двор със замислено изражение и се мъчеше да си представи какво е чувствала Маделина, влюбена и омъжена за един човек, но постоянно губеща битката с неговия баща и постоянно настройвана срещу него от собствения си баща. А и Сам — какво ли му е било на него? Беше обичал майката на Янси — в това Сара бе убедена; бил е влюбен в Маделина както в никоя друга жена… но Янси не вярваше в това… Тя се извърна към него и внезапно попита:

— Ти обвиняваш Сам за всичко, нали?

Янси остави шапката си на желязната масичка и уморено прокара ръце през косата си.

— Не и не го мразя — никога не съм го мразил. Може когато бях по-млад да съм негодувал, че не е бил по-силен, че не е застанал зад мен и майка ми, но омразата никога не е завладявала мислите ми. Той ме обичаше по свой собствен начин и когато станах по-възрастен, осъзнах, че той просто не можеше да не бъде слаб. — Янси сви устни. — Даже и след Маргарет не го намразих. Той ме нарани дълбоко — не мога да го отрека — и имаше един период, в който бях така изпълнен с болка и яд, че ми се струваше, че го мразя, но не бях прав. Той ми беше баща и след всичко, което беше казано и извършено, аз го обичах.

Сара потърси с поглед очите му и това, което откри в тях, я убеди, че той казва истината — наистина бе обичал Сам. После тихо го попита:

— Щом си го обичал, защо не отговори на нито едно от писмата му? — Тя не можеше да потисне обвинителната нотка, която трептеше в гласа й. — Когато беше на смъртно легло, той те умоляваше да дойдеш да го видиш, но ти не го направи! Твърдиш, че си го обичал, но му отказа единственото нещо, което желаеше — да си до него, когато умира!

Янси се намръщи.

— За какво, по дяволите, говориш? Освен проклетия пратеник на адвоката му, никога не съм получавал писмо от него — нито едно!

Сара изглеждаше смутена.

— Но… но той ти писа — много пъти. — Янси я гледаше скептично и тя разпалено продължи: — Аз съм виждала писмата с очите си, наистина! Даже писах някои от тях вместо него!

— Е, аз не съм получил нито едно! — Той я сграбчи за ръката и я разтърси. — Наистина ли смяташ, че ако съм получил писмо от Сам, ако съм знаел, че умира и иска да ме види, е нямало да отида при него? Исусе Христе! Колко високо мнение имаш за мен!

Тя го погледна несигурно. В думите му имаше толкова болка и възмущение, че тя не знаеше в какво повече да вярва.

Чул въздишката й, Янси повдигна брадичката й и се взря в изумрудените дълбини на очите й.

— Никога не съм получавал писмо от Сам — подчерта той. — Ако бях получил, през ада щях да мина, но да се върна при него. А преди да приключим с неприятната тема за брака на родителите ми, нека те уверя, че аз не съм като баща си. Нито съм слаб, нито лесно мога да бъда пречупен и никога няма да позволя на който и да било да издигне преграда между нас!

Споменът за думите на Ан я прободе и Сара, дълбоко поела дъх, хладно отвърна:

— Не, не вярвам, че ще го допуснеш… но нашите отношения са твърде различни, нали? Ние не се обичаме и ти се ожени за мен по съвсем практични съображения. Любовта няма нищо общо с това!

Ноздрите на Янси се разшириха от гняв и очите му яростно заблестяха.

— Малка сляпа глупачка! — дрезгаво рече той. — Предполага се, че жените разбират от тези неща, но ти си така заслепена от това проклето условие в завещанието на Сам, че не виждаш и това, което е под носа ти. — Той грубо я разтърси. — Знаеш ли, има моменти, когато страшно ми се иска да извия прекрасната ти шия! — После, наблягайки на всяка дума и изстрелвайки я като куршум, той каза: — Практичните съображения нямат нищо общо с нашия брак! Ако бях практичен човек, щях да те оставя на вълците и да се смятам дяволски щастлив, че съм се отървал толкова лесно!

Сара го гледаше с отворена уста и нещо в очите му, нещо в тона на думите му хвърляше лъч на омайна надежда в душата й. Без да сваля поглед от матовото му лице, събрала цялата си смелост, тя го попита задъхано:

— Искаш да кажеш, че не си се оженил за мен заради Каза Палома? — Тя нервно преглътна. — Че си имал други причини да ме вземеш за жена?

Той се усмихна и я притисна до себе си. Целуна я и едва когато кръвта запулсира бясно във вените й и тя не можеше да разсъждава трезво, когато цялата бе изпълнена с мисъл за него, а ръцете й обвиваха врата му и тялото й нетърпеливо се притискаше до неговото, той вдигна глава и доволно се вгледа в замаяното й изражение. Докосна възбуждащо с устните си нейните и изръмжа:

— А сега какво мислиш, за бога?