Борис Стругацки
Безсилните на този свят (9)

Глава девета
Декември. Събота
Скритото счупване

— Той не е музикант! — нетърпеливо повтори сенсеят (за трети път). — Той не е никакъв музикант и никога няма да стане.

— Но той не се разделя с цигулката! — настояваше татенцето. — Ние му купихме инструментчето и той направо е готов да спи с него…

— С течение на времето се е отказал от машинките-играчки, нали? И от влакчето също, нали?

— Това е съвсем друго нещо! Тогава беше дете.

— Той и сега е дете — каза сенсеят. — Не правете от него възрастен. Ако беше такъв, нямаше да се захвана с него.

— Но педагогът каза, че има абсолютен слух!

— Господин Фираго, аз също притежавам абсолютен слух. Но не съм музикант. Освен това имам абсолютен нюх, но не съм служебно куче.

— Това е съвсем друго нещо.

— Прочетохте ли моето заключение?

— Разбира се! Четохме го като Светото Писание.

— Разбрахте ли какво е написано там?

— Там е написано…

— Там е написано, че момчето по своята природа, по своята същност, по организация на психиката, по настройка на душата, по структура на подсъзнанието си, е систематизатор. Той е талантлив архивар, колекционер, може би бъдещ Линей^[1] или Менделеев… А вие искате да го направите свирач. За да свири на второразредни сватби. Или да стърже с шапка на земята във входовете на метрото.

— Но съгласете се, Стен Аркадиевич, че ако се положат усилия… Ако все пак го обучавате…

— Усилията тук не вършат работа. Аз не мога да направя добър музикант от добър архивар! Аз изобщо нищо от никого не правя. Дявол да го вземе, обясних ви още от самото начало! Аз само казвам: ето го пътя, по който за него е най-добре да върви…

— Ако са необходими допълнителни уроци, аз съм готов да увелича хонорара до необходимото…

— Вие нищо не разбирате, Фираго. Не ме чувате. На колко сте години, на четирийсет?

— Четирийсет и две.

— Направете си още едно дете. Може би ще стане музикант. А сега съм зает. Довиждане. Роберт, пригответе сметката на господин Фираго.

Той хукна яростно клатейки глава и разхлабвайки в движение омразната му официална вратовръзка. Роберт веднага стана в стойка „мирно“, демонстрирайки своето уважение. Не че някой го искаше от него, но това трябваше да направи, и правеше, съответното впечатление на клиентите. И господин Фираго също трескаво подскочи — кръгъл и розов като надут балон — и дори направи опит да се поклони на стремително отдалечаващия се учител. Господин Фираго бе бизнесмен, следователно не бе абсолютно магаре — но той, очевидно, просто изобщо не можеше да разбере, че има неща, които не се купуват. „Ако се положат усилия, ако се постараете, ако много се постараете и положите всички необходими усилия…“

— Мислите ли, че мога да му променя мнението? — загрижено попита той Роберт. — Ако, например, много се потрудя?

— Не бих ви съветвал — отзова се Роберт също угрижено. С цялата му достъпна загриженост. — Може да прекалите. Хайде по-добре да се ограничим с постигнатото. По-нататък ще видим.

Това беше безотказен проверен номер. Основното бе да накараш клиента да мисли, че има перспектива, останалото ще дойде от само себе си.

— Тоест, вие мислите, че след някой и друг месец…?

— По-точно след някоя и друга година — каза Роберт и извади договора от принтера.

— Добре… — Перспективата се набеляза, процесът тръгна. — Сигурно сте прав. Разчитам на вашата компетентност. Вие ще ме уведомите, когато настъпи времето, нали?

— Ние с вас ще се виждаме още неведнъж — обеща Роберт. — Вече имаме връзка. Навярно ще са необходими допълнителни консултации. Не еднократни. Така е винаги… Ето ви сметката. Как ще платите — с чек или в брой?

За господин Фираго се оказа по-удобно в брой. И неизвестно защо в дойче марки. Капарото бе платил с английски фунтове. Очевидно по този начин икономисваше. Очевидно беше от онези, които постоянно икономисваха четвърт процент. Това беше неговият модус операнди, постепенно преминал вече в модус вивенди. Това вероятно допринасяше за неговото благополучие. Сигурно беше богат. (Мерцедес, шофьор-охранител, портфейл, пълен с кредитни карти и валута.) Но наред с всичко това си беше и глупак.

— Позволете ми… — каза той и протегна към Роберт банкнота (май от двеста марки). — Като признателност… и с особена благодарност…

Роберт хвърли поглед към хартийката, изкриви устни и се вторачи в лицето на господин Фираго — не в очите му, а по-ниско, в румените, нервно мърдащи устни. Настъпи миг на остра неловкост, който продължи десетина секунди.

— Край! Разбрах! — господин Фираго вдигна ръце (едната с портфейла, другата с банкнотата). — Разбрах намека! Всичките пари на едно място, правилно, разумно. Бях нетактичен. Да забравим, нали?

Да забравим ли? Роберт вътрешно се усмихна. Няма начин.

— Разбрахме се — каза той. И като почувства в тона си неволно пренебрежение, дори някакво господарско високомерие, побърза да добави: — Няма проблеми. Случва се.

И нещо в лицето на господин Фираго, в това румено, глуповато личице на порцеланово прасенце, нещо неуловимо се промени, самият той се промени — като че се изправи и дори стана по-висок. Роберт, удивен и нащрек, се приготви да изслуша горделива тирада (в защита на неопетнената чест и достойнство), но господин Фираго, напротив, сниши гласа си и внезапно попита:

— Дали не пречим на маестрото? Не говорим ли прекалено високо?

За Роберт това прозвуча напълно неочаквано и неуместно. И целият въпрос му се стори като че от друга пиеса, сякаш Салиери-Смоктуновски внезапно заговори с маниера на Юрий Никулин.

— Не мисля — каза той озадачено. — Не мисля, че той изобщо ни чува… Но не бива и да викаме, разбира се — добави той за всеки случай.

— Боже мой! Напротив. А как сте с „бръмбарите“?

— Какви бръмбари?

Господин Фираго се променяше. Къде се дяна розовият балон с прасешките маниери? Пред Роберт стоеше загрижен и внимателен джентълмен, предразположен към напълняване, но въпреки това елегантен и дори важен.

— Всъщност имам предвид записващи устройства — поясни той делово. — Имате ли?

— Не зная — каза Роберт и от удивление се разсърди. — За какво по-точно става дума?

— За това, че бих искал сега да поговоря с вас за доста лични неща. Може ли? Или по-добре да не рискувам?

Роберт си помисли, че татенцето е получило пристъп на мания за преследване, допълнена от мания за величие, но господин Фираго незабавно разсея това заключение.

— Имате специални поздрави от Герман Тихонович — каза той с още по-тих глас, точно както някога правеше самият Герман Тихонович. И макар че навремето Герман Тихонович в тази роля изглеждаше доста по-убедително, тя се удаваше и на господин Фираго, и то доста добре.

Тъй, помисли си Роберт и почувства неприятен хлад. Започва се. Три месеца минаха и нищо не е свършило. Тези не пускат: рубла за вход, двайсет и пет за изход…

— Благодаря — каза той, стараейки се гласът му да звучи равно, но очевидно или тонът му, или лицето му се промени, защото господин Фираго внезапно се усмихна (не без изящество) и продължи:

— Герман Тихонович ме помоли да разбера как върви ръкописът ви. Три месеца минаха, добър срок са, романът можеше да бъде написан.

— Аз не съм романист — каза Роберт с усилие, побеждавайки желанието да си оближе устните. Сухите устни с изсъхналия език. Мерзост.

— Разбира се — веднага се съгласи помощникът на Герман Тихонович, до неотдавна татенце. — Кой би го оспорил? Но въпреки това? Не аз, а Герман Тихонович се интересува. Кога все пак да очаква обещаното?

Тук можеше да се отговори с поговорката „обещаното се чака три години“, но би било прекалено жалко, дребнаво и злобно. И безпомощно.

— Бих предпочел да говоря на тази тема лично с Герман Тихонович — каза Роберт.

— Ясно! Но така и така съм тук, какво да му предам?

— Така му кажете — рече Роберт с цялата възможна твърдост. — Дума по дума.

— Господи, само не се вълнувайте! — възкликна господин Фираго. — Щом не искате, недейте. Разбира се, така и ще предам. Дума по дума. Какво става, Роберт Валентинович! Лицето ви се промени. Работете спокойно, ние не бързаме. Никой не ви тормози. Главното е работата да стане…

Роберт не отговори и господин Фираго отстъпи, забърза, отново се превърна в татенце — загрижен и леко глуповат, — взе си довиждане, суетейки се. Роберт го изпрати в коридора с каменно лице, подаде му палтото, шала, шапката. Дипломатическото куфарче. Господин Фираго се опакова с пъшкане и попита угрижено: „Значи вие предполагате, че той ще ме повика?“ — и не дочаквайки отговор, тръгна към изхода, и то така енергично и спорно, че Роберт едва сколасваше да отключва вратите. Разделиха се при решетката. „Много разчитам на вас, Роберт Валентинович. Ако има възможност, опитайте се да ми помогнете… Момчето не се разделя с цигулката…“ Роберт кимаше. Много му се искаше на раздяла да каже нещо (специално за Герман Тихонович), нещо значително, но не знаеше точно какво. В главата му се въртеше само: „Махайте се! Какво общо имате вие с един поет?“ Това би било и значително, и твърдо, но абсолютно неподходящо за ситуацията. Затова той не каза нищо. Дори не си взе довиждане.

После се върна на работното си място, извади от долното чекмедже на бюрото папката с ръкописа и небрежно разлисти няколко страници. Опита се да чете, но се оказа, че нищо не вижда, освен прасешкото лице на татенцето с внимателните очи на Герман Тихонович. Свине. А ти какво всъщност очакваше от тях? Че всичко ще се разсее и изчезне от само себе си? Не, миличък: рубла за вход, двайсет и пет за изход. Но аз и една рубла не съм ви дал, вие безплатно ме пуснахте при себе си. Профес-с-сионалисти… Извади от папката последната страница и прочете забележките на сенсея. Четири точки. По-точно три.

„1. Понякога го обхваща позив по голяма (нарича се императивен позив), той захвърля всичко и се втурва към нужника.

2. Когато се храни, цялата му брадичка е мазна.

3. Никога не си пере халата и мирише на пръч.

4. Още нещо. Помислете.“.

Бе мислил. Но нищо ново така и не измисли. Беше му противно. И да мисли му бе противно и да измисля — също. И главното — не разбираше, защо, по дяволите, и за какво бе нужно всичко това?

„Не забравяйте, че Вашето умение «да помните всичко без изключение» им е добре известно. Затова обърнете внимание на Вашите несполучливи изрази, като «ако не греша», «не помня точно, кой», които в светлината на споменатия факт изглеждат на внимателния читател странно и неестествено…“

После още половин абзац зачеркнат на кръст, но текстът можеше да бъде прочетен:

„Не пишете толкова много за личния си живот. Няма смисъл…“

А отдолу бе добавено:

„Впрочем, пишете както искате“.

Негово Императорско Величество беше благоволил да го напише собственоръчно… Защо? За нещо трябва. Никаква представа нямам защо. А аз трябваше веднага да се откажа. „Не“ — и край. Какво биха ми направили? Нямаше да ме пуснат да изляза в чужбина ли? Та аз да не съм се затичал натам, на мен и тук ми е добре… Плюя на вас. Времената вече са други… Но порядките май са старите, помисли си той с горчивина. „Нова година, порядките са старите, със студена ръждива тел е обграден нашият лагер от всички страни…“ Е-е-е, каза си. Не е точно така все пак… Правилно — не е точно така. Не е смъртоносно, но ми се повръща. На мен. А на него? Нима на него не му се повдига?

Стана, и стъпвайки внимателно, за да не шуми и скърца, излезе в коридора. Спалнята: вратите — широко отворени, малките прозорчета също, тихо и тъмно, нощната лампа не свети. Той лежи на дивана в любимата си поза: вестникът на корема, гърбавият му дълъг нос е вирнат към тавана, единият му пантоф е паднал на килима. Спи. Очите му са затворени.

— Случило ли се е нещо? — попита сенсеят. Оказа се, че очите му всъщност не са затворени. Гледаха, притворени, но много внимателно и с интерес.

— Пак ме намериха — каза Роберт.

Сенсеят мълча няколко секунди, после попита (или обяви?):

— Господин Фираго.

— Да. Попита ме как върви работата по ръкописа.

— Той затова ме измъчи колкото можа. Помислих си: що за магаре е, прости ми, Господи. А той просто е искал да ви оставя по-бързо… И какво му казахте?

— Че няма да разговарям с него. Нека ме извика началството му.

Сенсеят стана с пъшкане и седна, напипвайки пантофа. Вестникът падна на пода, но той не му обърна внимание.

— А вие защо се отнесохте така грубо с него, Робин?

— А как трябваше?

— Не зная… Да бяхте удовлетворили законното любопитство на служителя на компетентните органи. Да бяхте му разказали как върви работата: привършвам, демек, и като е готова, веднага… Той не е независим човек, защо така грубо го отпратихте.

Роберт направи две крачки, наведе се, вдигна вестника, сгъна го внимателно и го остави на масичката за списания. После каза:

— Доповръща ми се, сенсей, това е всичко.

Сенсеят произнесе (сякаш цитираше максима):

— Те знаят за нас само това, което ние сами им съобщаваме. Нека знаят. Това, което ние с вас им говорим.

— А защо им е нужно изобщо да знаят нещо за вас?

— Работата им е такава. Гадна. Но интересна! Какво, не сте ли съгласен?

— Не зная — рече Роберт. — И не искам да зная. От тях ми се повдига.

— Нормална реакция на нормален човек — каза сенсеят с одобрение. — Вие сте абсолютно здрав и нормален човек, Робин. За което ви поздравявам.

— Тоест, вие продължавате да настоявате аз да…

— Да, Робин. Най-решително. Това ще е от полза за силите на мира и прогреса. Повярвайте ми.

Беше ясно, че той пак нищо няма да обясни и да намекне дори. И беше ясно като бял ден, че той има цел, план, замисъл. И ще му се наложи да побърза. Щом веднъж се е хванал да работи за него.

— Какво имаме за обяд? — попита сенсеят.

— А какво бихте искали?

— Рибена чорба. И сандвичи с черен хляб и аджика^[2].

Роберт не се въздържа, усмихна се широко като доволен младенец.

— Страшно вредно е!

— На кого му пука. Всичко е вредно. Поправете ме, ако греша: „Всичко приятно в този живот…“

— „Всичко хубаво в този живот е или неморално, или незаконно, или води до напълняване“. Първият постулат на Пардо. Добре, убедихте ме. Ще обядвате рибена чорба и черен хляб с аджика.

— Хляб с масло и аджика!

— С масло и аджика.

Сенсеят удовлетворено въздъхна, отново легна по гръб и положи длани на гърдите си.

— Забележително — каза той. — Тогава още ще похоризонталя. Следобедният сън е сребро, а предобедният е злато!

Роберт не го оспори.

Върна се на работното си място и на вратата се позвъни. Нямаше назначено посещение по това време и Роберт, предварително намръщен, отиде да види кой е. Бе дошъл нещастникът Вадим Рийзалтинг-Форс, вече напълно трезвен. Със своето сиво закърпено камуфлажно яке и кожена шапчица приличаше на клошар или на пропил се студент — замръзнал, настръхнал, с червен нос, мокър.

— Идвам при сенсея — обяви той на прага в отговор на изумено-неприветливия поглед на Роберт.

— Той е зает.

Вадим сякаш очакваше това.

— Тогава просто ще поседя при теб. Може ли? Или и ти си зает?

И такава жалка готовност да приеме най-лошото, такава потисната гордост, такава безнадеждност, смесена с жалка напереност, прозвуча в този въпрос, че Роберт с нежелание се отмести и го пусна да влезе.

В коридора му заповяда да се съблече, да окачи якето, да свали мокрите си маратонки и да обуе пантофи. Отведе го в тоалетната и му даде кърпа да си изтрие лицето. Вадим се подчиняваше безпрекословно и дори с готовност и Роберт си помисли, че отдавна не го е виждал такъв — тих, покорен, послушен. Очевидно вчерашното „очистване на подпространството на душата“ бе успешно.

Отначало мислеше да го заведе в дежурната, но щеше да е прекалено близко до сенсея и затова избра кухнята. Още повече, че скоро трябваше да готви обяд.

В кухнята Вадим, като възпитано момченце, седна на табуретка, поставяйки дланите си под себе си. Поговориха. Светски разговор.

— Да направя ли чай?

— Чай-кю?

— Да, чайкю. Да направя ли?

— Какъв имаш?

— „Силен“.

— Е, да, сигурно не е слаб…

— Не. Така се казва: чай „Императорски. Силен“.

Вадим замислено изпя:

— „Всеки пие с радост чая «Великия тигър…»

— Ясно. Искащ кафе-кю“?

— „Кафе ще пием и държавата ще издигнем!“

— Хм. Днес си в добра форма. Водка искаш ли?

— Не — каза Вадим решително. — Стига ми толкова. Още повече, че сега съм вътрешно чист човек. Защитен, така да се каже. Впрочем, ти видя ли как го прави?

— Богдан ли? Не. Не съм виждал никога. Защо?

— Така. Би ми било интересно да видя. „Изчистване“ е, а не лукова глава. „Изчистване на подпространството“.

— Не зная, не съм виждал — повтори Роберт. — Видях, че влезе при теб със своето протеже, с Вова, а след половин час излезе много намръщен и каза: „Край, стига му толкова на тоя посерко…“ Тоест на теб.

— А Вова какво каза?

— А Вова не каза нищо. Имаше вид на човек, който смътно осъзнава къде се намира и коя година е.

— Силно нещо е това изчистване — каза Вадим. — Нищо не помня. Като се събудих, сякаш не бях аз. Сякаш оздравях от някаква стара зараза… Представяш ли си?

— Не.

Вадим поклати глава, загледан покрай Роберт в прозореца.

— Като че бях съвсем нов човек, при това почти непознат. Страшна работа е нашият Богдаша. А трябва да призная, че никога не съм вярвал истински в него. Мислех, че това са глупости. За бабички… — Той помълча. — Впрочем, във всеки случай, това е временна. Уви.

Роберт не пожела да уточнява. Той и сам знаеше, че е временно.

— Къде е Матвей? — попита той. Просто така, за да смени темата.

— Чупих се от него.

— Наистина ли? Мислех, че седи в колата си отпред.

— Той сигурно седи в колата си някъде, но едва ли отпред… А за какво ти е?

— Така. Исках да поговорим.

— Говори с мен — предложи Вадим. С най-сериозен вид. (За какво? — прииска му се на Роберт да попита. — За какво да разговарям с теб сега? Да се оплакваме един на друг колко сме нещастни — полусмачкани жертви на рекетьори?)

— А ти какво мислиш за това? — попита Роберт.

— За кое?

— „Бог създаде Вселената“ — това гьоделовско твърдение ли е?

— Какво означава гьоделовско?

— Абе такова, което не може нито да се докаже, нито да се опровергае.

Вадим погледна, изкриви уста и промърмори:

— Да ти имам проблемите.

И тогава Роберт се реши. За какъв дявол? Нека знае. Той и досега се надява на нещо, ето го — дошъл е да се унижава…

— Напразно се довлече тук — каза той. — Сенсеят няма да ни помогне по две причини. Първо, той очевидно иска ние сами да решим твоя проблем. Без него.

— Ясно. И второ?

— Второ, Аятолаха е негов клиент.

— Лъжеш — каза Вадим и очите му отново станаха като вчерашните — очи на нещастен просяк, само че трезвен.

— За съжаление не лъжа. Тъй че се налага да разчиташ единствено на себе си.

Сега Вадим го загледа с внезапно удивление.

— Ти си жесток човек. Защо? Или по някаква причина не ме обичаш?

— Нищо подобно — каза Роберт нервно. — Просто ми писна да те гледам как се мотлявиш без полза. Никой няма да ти помогне. Забрави. Ние не сме способни, а той не иска.

— Е, благодаря — каза Вадим бавно. — Утеши ме. Благодаря ти, скъпи мой…

Роберт млъкна. Обърна се с гръб към Вадим и извади (шумно) чекмеджето със зеленчуците. Избра четири големи картофа и ги хвърли (шумно) в мивката. Протегна се за ножа. На душата му беше тежко, сякаш бе направил ненужна и съвсем безполезна пакост. Макар че всъщност отдавна трябваше да му каже истината. Истината. Горчиво-солената. По принцип, истината не е апетитно нещо, а понякога изобщо не става за ядене… Нека я смели тази неговата горчиво-солената, неставащата за ядене… Нищо не може да се направи — трябва да свикне с тази мисъл…

Тогава внезапно откри, че зад гърба му е необичайно тихо. Като че там нямаше никого. Сякаш Вадим (абсолютно безшумно) бе станал и излязъл. Изчезнал. Изпарил се. Бързо погледна през рамо. Вадим седеше в предишната си поза (дланите под дупето), само бе сгушил глава и се бе накокошинил като болно врабче. Очите му бяха широко отворени, но той като че не виждаше нищо.

— Ей — тихо го повика Роберт.

— Ъ… — тихо откликна гостът.

— Какво ти става?

— Защо? — Изражението на лицето му не се промени изобщо. Говореше като насън.

— Да не ти е лошо?

— Не — каза Вадим. — Добре ми е. — Внезапно се усмихна и това изглеждаше странно и дори страшно, сякаш се усмихна неодушевен предмет. — Мутрата изчезна! — обяви той.

— Каква мутра?

— Червената — поясни Вадим, пак сякаш насън. — Генералската. С мустаците.

Роберт хвана най-близката чаша, наля минерална вода и я поднесе под носа му. Вадим се отдръпна.

— Престани! — каза той възмутено, освободи си ръката и с досада отстрани чашата с почервенялата си длан. — При мен всичко е наред. Ти не разбираш: мутрата изчезна. Половин година ден и нощ е пред очите ми като залепена, а сега като погледна, я няма!

— А какво има? — попита Роберт за всеки случай.

— Нищо няма. Празно… — Той внезапно взе чашата от Роберт и жадно я изпи до дъно. — Пфу, чак се изпотих…

Той искаше да добави още нещо, дори си отвори устата, но не каза нищо. Само рязко обърна глава с едното ухо към вратата към коридора и тогава Роберт също чу приближаващи се тежки стъпки и шляпането на чехли по паркета: „Като моя котарак Фьодор, помисли си. Той, като иска, също може да тропа като кон: цок-цок-цок…“

На вратата се появи сенсеят, по пижама, благ и домашен.

— А — каза той усмихнат. — Вадим Данилич! Лично! Радвам се да ви приветствам у нас. Ще обядвате ли?

Вадим стана, но го направи някак странно, с пауза, сякаш отначало не искаше, но после размисли и стана. Не отговори на приветствието, само се поклони… Дори не се поклони, а кимна късо, както се кима при случайна среща с нежелан познат. Сенсеят каза:

— Нещо не е наред ли? Какво именно?

— Като че ли не знаете! — възрази Вадим. Дръзко. Дори пъхна дланите си в джобовете на джинсите, но веднага ги извади. — Два месеца се мъча да стигна до вас. По-лесно щеше да ме приеме президентът.

Сенсеят престана да се усмихва благодушно.

— Да. При президента щеше да е по-лесно. Но нали сте тук? Слушам ви.

— Какво ще ме слушате сега — продължаваше да се репчи Вадим. — Вече е късно!

— Така ли? Късно ли е?

— Късно е.

— Тоест, нямате нужда от мен?

— Да, за Бога! Вие винаги сте свободен. Който притежава силата, той притежава и свобода.

— Благодаря ви — каза сенсеят кротко, а кротостта му бе ужасяваща. Ледена. От такава кротост кожата настръхва. Поне тази на Роберт настръхна. А онзи млад глупак сякаш не виждаше и не чуваше нищо: ръцете му бяха отпуснати, юмруците стиснати, палците стърчаха по детски — сега ще изтърси нещо такова, че веднага ще го изгонят. Както изхвърлиха навремето Ядозуб — веднъж и завинаги. Роберт изпусна нарочно в мивката най-големия нож, но това изобщо не помогна. Истерията беше хванала Вадим.

— Както искате! — викаше той разгорещен, сляп и глух. — Винаги се държите настрани! При това винаги сте прав, нали? Ние при вас само ядем… отгледахте ни, видите ли, и ние при вас сега…

(Що за глупости дрънка този оскотял кретен? Какво има предвид? С какво мисли?)

— … А вие сте винаги отгоре! С досада изучавате кръговрата на живота. Ние се въртим като шантави, а вие благоволявате да наблюдавате!

— … А ние сме голи, без кожи останахме, кръговратът ни ги съдра. Нищо! Ще се покръговратим и ще ни пораснат нови! Нали така е според вас? Боговете мълчат, значи не възразяват. Нали изкуството винаги е безпощаден отбор на просветлените…

— … А вие знаете ли какво е да те отбират? Когато си сам-самичък и никой не ти помага — нито приятелите, нито роднините, нито учителя, на когото се надяваш до последно?

— Зная — сериозно каза сенсеят. Вадим замълча и изхлипа, като че от отчаяние.

— „Върви сам и изцелявай слепите — цитира сенсеят (напълно сериозен, без каквато и да е ирония, която тук би била съвсем уместна), — за да узнаеш в тежък час съмненията на учениците, злорадата гавра и равнодушието на тълпата…“

Вадим мълчеше, но юмруците му внезапно се разтвориха и ръцете му увиснаха свободно.

— Елате, Вадим — каза му сенсеят. — Разбрах ви, но трябва спокойно да обсъдим нещата. По възможност седнали… Няма да се забавим — каза той на Роберт. — Извинете ни за половин час.

Двамата излязоха: сенсеят лек като глухарче, а Вадим вървеше след него с отпуснати рамене, покорно, вяло, като спаднал балон. Връзката с кабинета беше включена и можеше да щракне копчето и да чуе какво говорят, но Роберт не го направи. Въображението му бе по-слабо от паметта и той си представи само как Вадим се търкаля в краката на учителя, моли за прошка за грубостта и дързостта си и проси помощ. А сенсеят седи пред него като Буда и изрича своите коани. За да заличи тази непривлекателна картина, той ожесточено се залови с картофите, после с морковите, а сетне взе да отваря консервите с риба в собствен сос. Картината изчезна, отново се появи, пак се замъгли. Изобщо, не можеше да се избави от нея. После по връзката се чу гласът на сенсея:

— Вадим си тръгва. Моля ви, Робин, изпратете го.

Той намали газта под тенджерата и тръгна. Вадим вече намъкваше поизсъхналите си маратонки, опрял задник в стената. От неудобната поза лицето му бе червено, той пуфтеше, но не изглеждаше нито жалък, нито потиснат. Нещо повече — изглеждаше доволен. И слава Богу. По дяволите подробностите! Жертви и разрушения няма — за какво друго може да мечтае мирният жител, който не претендира да управлява историческите процеси? И все пак не можа да се въздържи:

— Е? Поговорихте ли?

— Може и така да се каже — отвърна Вадим, който се мъчеше да разбере кое е предницата на якето.

— И какво ти каза?

— На изпроводяк ли?

— Хайде казвай.

— „Ти взе моя костен мозък“.

— Ясно. А преди това е речено: „Времето настъпи. Защо не кажеш какво си постигнал?“

— Да, нещо от този род. Само че той с никого не говори на „ти“. Дори с мен.

— Не го е казал той. Това е от Бодхидхарма^[3]. Напоследък се увличаме по дзенбудизма.

— Аха. Като цялата страна на победения социализъм…

Вече стояха пред решетката и Роберт дрънкаше с ключовете, отваряйки вратата. После цитира:

— „Най-сетне дойде редът на Хуй-ке. Той почтително се поклони и мълчаливо застина. Учителят каза: «Ти взе моя костен мозък»…“ Ти също ли почтително се поклони и застина мълчаливо?

— Не — рече Вадим, натискайки копчето на асансьора. — Похвалих му се, че мутрата е изчезнала.

— И какво означава това?

— Че съм я обърнал. Тръбата с голям диаметър.

Той откровено сияеше. Беше горд. Роберт призна:

— Нищо не разбирам. Но се радвам за теб, Хуй-ке. Радвам се, че най-сетне си добре, Хуй-ке.

— Не попържай! — каза Вадим и влезе в асансьора.

 

 

… Докато вървеше към спирка „Московска“ на метрото, докато ровеше по джобовете за дребни за билет (парите му бяха изчезнали в някакво незапомнено „нищо“), докато слизаше по ескалатора (на бегом, както в далечното детство, с опасност за себе си и околните, под тревожните възгласи на дежурната долу), докато чакаше влака в мократа тълпа и докато пътуваше, притиснат от мократа тълпа в стойка „мирно“ — през цялото това време се насилваше да не мисли и все пак мислеше: „Как? Как го направих? Или стана само? Или нищо не е станало и аз просто полудявам от страх?“ Беше му ясно, че не трябва да се мъчи да разбере „как?“. Не е полезно. Дори е опасно. „Някой ме беше предупредил преди време затова. Някой от нашите… Кой?“ Хайде спомни си кой беше тоя умник, тоя разумен Буратино, който ти каза: „Престани да се измъчваш, това или ще мине от само себе си, или няма да мине изобщо…“ Не можеше да си спомни кой го беше казал, макар че паметта му бе запазила и интонацията и уверения поглед: „… и тогава ние ще те прикрием“. През последния гаден месец бяха изречени много уверени думи и направени много самоуверени твърдения, но той запомни само този разговор — може би защото му се предлагаше да не прави нищо, а само да плува спокойно по течението. Към Стикс…

Пред входа на блока му, под една оранжева улична лампа стоеше позната кола, мръсна като кофа за боклук. От нея вече забързано излизаше възмутеният Матвей и прозвуча знаменитият възмутено-недоумяващ въпрос:

— Къде си бил?

— Бира съм пил — отвърна Вадим веднага и сам се засмя на римата, но смехът му секна: Матвей не само го чакаше — той искаше да влезе в жилището му, да присъства там, да го охранява, да го наблюдава и изобщо да контролира ситуацията.

„Не бива да ме контролираш, опита се да му обясни Вадим. Всичко вече е наред. Всичко е о’кей…“ „Ама как! Ние се разбрахме… Тенгиз ясно каза!“ „Е… съм го твоя Тенгиз! Не трябва повече да ме охранявате, не можете ли да го разберете?“ „Как така не трябва?“ „Ами ей така: свободно, разпръсни се!“

Не, Матвей не можеше да го разбере. Той, след като загуби Вадим, половин ден се мота по улиците, искаше да се обади в моргата, вдигна под тревога всички познати, обиколи дванайсет злачни места и местенца, после стърча цял час тук под лампата, очаквайки кой знае какво… Не можеше да повярва, че целият му труд е бил на вятъра.

— Глупак — каза му накрая Вадим. — Не можеш ли да разбереш, че чакам жена да дойде? За какъв х… си ни ти, питам аз?

— Каква мадама? — попита подозрителният Матвей.

— Людмилка. Помниш ли Людмилка? Манекенката?

— Помня Людмилка — призна Матвей, все още пребиваващ в менгемето на страшните подозрения, но вече значително омекнал. — Нещо хич не ми приличаш сега на Дон Жуан — добави Матвей, пронизвайки Вадим с прокурорски поглед.

— И защо не? За какво намекваш? Много приличам дори. И ако обичаш, не ми разваляй удоволствието. Изчезвай.

В края на краищата се отърва. Изтича по стълбите, отключи вратата на апартамента и на прага се вцепени. Съвсем бе забравил какво е сътворил преди две денонощия и за миг се паникьоса и си въобрази, че ТЕ са идвали — отмъстителни и злобни като харпии, подли и безпощадни. Паниката бе внезапна и съкрушителна, сякаш избухна във вътрешностите му. Той едва не падна — краката му се подкосиха, — но веднага дойде на себе си и си спомни всичко. Влезе в стаята, вдигна и постави (насред хаоса и боклука) падналата нощна лампа (любимата на мама), огледа се и като стъпваше внимателно, отиде до прозореца и погледна през тънките пердета. Матвей не си беше тръгнал — стоеше край таратайката си и с вдигната глава гледаше към прозорците му.

Този няма да се махне, не. Няма да си тръгне никога. Ще чака търпеливо, за да провери ще пристигне ли споменатата Людмилка, кога ще пристигне, сама ли и за колко време… Контрол…

Огледа се, видя телефонния кабел и по него намери апарата под купчина стари списания „Знание и сила“, смесени с папки с ръкописи. Набра номер. (За учудване, телефонът работеше.) Хрипливият глас на Людмилка произнесе високомерно: „Вие разговаряте с телефонния секретар. След сигнала оставете съобщение“. Сигналът прозвуча, но Вадим не остави съобщение. Я вървете всички на майната си! Той тресна слушалката върху вилката, стана и още веднъж се огледа. Ужас! Срамота! Гнусен безпорядък!… По природа бе чистофайник и не можеше да търпи разхвърляно. Може би именно затова, когато се напиеше и губеше човешкия си облик, винаги сътворяваше подобни погроми. По принципа на доктор Джекил и мистър Хайд… Пак добре, че не бе повръщал по пода след разстройството на чувствата си и загубата на личността…

Цял час старателно, усърдно, дори с някакво сладострастие чистеше авгиевите обори. Матвей навън очевидно се умори да чака (а също така видимо си спомни, че има още едно стълбище откъм двора) и най-сетне си тръгна. Когато Вадим свърши с разхвърляните списания, вдигна и постави на мястото й библиотечката, Матвей позвъни и се осведоми как се чувства. Върховно и блажено, отвърна Вадим. „Сигурен ли си?“ Абсолютно. „Имай предвид, че ще си бъда вкъщи и колата е готова. Ако има нещо, веднага се обади!“ А какво става с Тенгиз? „Той също е готов.“ Благодаря, момчета, но за Бога, нищо не ми трябва. Всичко се оправи. „Как?“, попита Матвей. От само себе си, отвърна Вадим. „Ако е така, това е чудесно!“ — рече Матвей и затвори.

Вадим се сети и се обади на леля си в Наклажная. Майка му взе слушалката и те поговориха. Слава Богу, при нея всичко беше наред, само ангината й още не бе минала. И при Вадим всичко беше наред. В целия свят цареше пълен, безпросветен и общ порядък, оставаше му само да премести на място дивана, който сега се намираше по средата на стаята, и да подреди нападалите на пода като пъстро ято мъртви птици книги…

В този миг Вадим си спомни. Спомни си кой му казваше: не се напрягай и не се блъскай, всичко ще стане от само себе си или няма да стане изобщо. Разбира се, че беше Андрей Белюнин. Страхобореца. Първия път, когато той целият се тресеше и от отчаяние дотича при него да се жалва и да моли защита. „Не се унижавай с надежда. Всичко ще стане от само себе си, или няма да стане изобщо. Просто смятай, че вече си мъртъв, и тогава никой нищо не може да ти направи…“

Спомни си това и отново му стана страшно, както тогава, макар че сега като че нямаше от какво да се страхува. Дългото породисто лице гнусливо го гледаше от другия край на тунела, осветено кой знае защо само отляво, със златиста равномерна светлина. На всичко отгоре вече съм и богат, помисли си той внезапно. Но веднага прогони тази мисъл като преждевременна и затова опасна.

 

 

В същото това време Андрей Юриевич Белюнин (по прякор Страхобореца) седеше в кухнята на своя приятел Серьожа Вагел, известен (сред драбантите) с прякора Ел-де-през. Лениво си подхвърляха реплики (по повод хокея основно), пиеха бира от дълги студени кутии и наблюдаваха действията на малолетния син на Ел-де-през, който седеше на собствено столче над чиния с храна. Синчето воюваше с вечерята си. Диспозицията беше следната: в лявата си ръка то държеше голяма нахапана филия хляб, а в дясната вилица с набодена четвъртинка кюфте. Половин кюфте и картофено пюре изстиваха в чинията. Освен това приблизително четвърт кюфте, известно количество хляб и пюре се намираха в устата му, от което миловидното му чернооко (на майка си) личице изглеждаше болезнено асиметрично.

Мама и сестричката му в същия момент плуваха в басейна, а татко Ел-де-през старателно и бездарно изпълняваше строгата заповед: „Изпържи кюфтетата, стопли пюрето, нахрани Съществото, дай му супена лъжица пертусин и в осем часа да върви да спи“. Обаче съществото не искаше да яде. Съществото по принцип нямаше апетит, а когато с нахранването се заемеше татенцето, процедурата се превръщаше в истински цирк.

— Дъ-ъвчи! — за кой ли пореден път се разпореди изгубилият търпение Ел-де-през с нарочно скучен глас. — Дъвчи и гълтай. Завалия.

Завалията извърши няколко бързи движения с челюстите си, нищо не преглътна и отново застина в неподвижност, вече почти трагична.

— Не желае — обясни Ел-де-през. — Не желае и това е. Запънал се е.

— А може би така трябва — внимателно предположи Андрей, снишавайки за всеки случай гласа си.

— Как така? Кой ще яде вместо него?

— Като огладнее, сам ще си поиска.

— Ти пък какво разбираш от това? — каза Ел-де-през с уморено пренебрежение. — Да не си баща…

Андрей плътно затвори очи, вдигна двете си ръце (с дланите напред) в знак на това, че мълчи, предава се и изобщо млъква завинаги, а Ел-де-през произнесе решително, обръщайки се вече не към него:

— Значи така. Сдъвчи и глътни това, което ти е в устата! После изяж това на вилицата, половината от пюрето и те пускам. Разбрахме ли се?

Завалията бързо-бързо закима и веднага задъвка — образцово-показателно, с цялото си тяло: дори потракваше със зъби, подскачаше на стола и усилено размахваше вилицата с парчето кюфте. (Може би с надеждата, че парчето ще отлети на пода и проблемът ще се реши от само себе си?)

— Искаш ли още бира? — попита Андрей опитният баща, ставайки към хладилника. — Има „Туборг“.

— Благодаря, стига ми толкова.

— Виж ти, колко сме твърдокаменни!

— А знаеш ли как другарят Сталин е наричал другаря Молотов?

— Зная: твърдокаменен ленинец.

— Аха. Ама почти. Наричал го е „каменен задник“.

— Ами? И това осъдително ли е било? Или одобрително?

— По-скоро одобрително.

— Странна работа — отбеляза Ел-де-през дълбокомислено. — Всеки разправя, че другарят Сталин е бил винаги в хубаво настроение, добър и се шегувал…

— Това се нарича „селекция на наблюдението“ — обясни Андрей. — Просто тези, които са го виждали в лошо настроение, не са живи и техните разкази историята не е запазила за нас.

— Може би — съгласи се Ел-де-през. А може би той в действителност не е бил лош човек? А?

— Нещо като твоя господар ли?

— Кого имаш предвид? — попита Ел-де-през и веднага професионално застана нащрек (сякаш някой в тълпата пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си).

— Какво означава „кого“? Толкова много господари ли имаш?

— А-а-а… Не, моят господар си е наред. Грях ми на душата да се оплаквам от него. Печален човек с дълги коси.

Андрей го погледна учудено.

— Ама ти си бил поет! Как само го каза: „Печален човек с дълги коси“!

— Не съм го казал аз.

— А кой?

— Не е важно.

Тогава Андрей усети върху себе си внимателния поглед на черноокото Същество и искаше да му намигне ободряващо… или да му направи някоя смешна муцунка… или поне да свие съчувствено устни… Но не се реши. Побоя се. Не беше симпатичен на децата и си го знаеше. Нещо в него ги караше да са предпазливи: те се стараеха да не разговарят с него, отказваха да играят и не приемаха шегите му. Това го огорчаваше, но не кой знае колко. Неприятно е, разбира се, когато един такъв симпатяга те гледа враждебно и страхливо, но има и по-лоши ситуации, нали? Например, когато те гледа враждебно някой дяволоподобен питбул.

— Значи така — решително обяви татко Серьожа, прихванал този обмен на погледи, но разбрал го съвършено неправилно. — Ще ядеш ли, или ще играеш на зъркели с чичо Андрей?

— Искам сок — обяви Завалията, избягвайки прекия отговор на поставения въпрос.

— Добре. Желанието ти е законно. Наливам сок. Пий. Но после незабавно гълтай това в устата и дояж поне парчето на вилицата — другото остави, аз ще го вдигна. Разбрахме ли се?

Това приличаше на пълна и безусловна капитулация, каквато всъщност си беше. Андрей великодушно не обърна внимание на разгрома на опитния татко Серьожа и попита:

— Добре де. „Печален рицар с дълги коси“. А по-подробно не може ли?

— „Печален човек“. Ако цитираш, прави го точно.

— Виноват. „Човек“. И що за човек е той? За него се разказват легенди. Те истина ли са?

— Зависи кое.

— Например, че от хората прави овчици.

— Как така?

— Идва при него някой — обясни Андрей. — Някой мафиот. Людоед. А излиза смирен като агънце. Вегетарианец.

Ел-де-през поклати глава.

— За първи път го чувам.

— Че апартаментът му е като Ермитажа и Лувъра. Целият в старинни оръжия, ризници най-различни, ятагани…

— Не зная. В къщата му никога не съм бил.

— Ти изобщо виждал ли си го? — попита Андрей меко.

Ел-де-през само изсумтя презрително, после стана и без да каже дума, излезе от кухнята — неестествено безшумен и лек — при неговата маса. Андрей погледна Завалията и не можа да се сдържи — направи му муцунка, в смисъл такива ми ти работи приятелче — какъв лесно възбудим и нервен баща имаш. Впрочем, не се получи никакъв контакт: момченцето отклони поглед и дори отхапа от кюфтето само и само да не общува с неприятния чичко. (Дясната буза веднага стана още по-издута.)

Ел-де-през се върна (също толкова внезапно и безшумно) и пъхна под носа на Андрей цветна снимка с неописуема красота: лято, зеленина, разкошна бяла лимузина с ненормална дължина и някакви хора стоят пред отворените й врати.

— Това кой е според теб? — попита Ел-де-през с невъобразимо презрение.

— Ти.

— А това?

— Не зная.

— Той. Забележи: до мен.

— Разбрах. Сразен съм. Предавам се.

… Наистина беше „Печален човек с дълги коси“. Бледо, леко подпухнало лице, ъгълчетата на устата му отпуснати надолу, очите му леко присвити на слънцето (в ръцете му тъмни очила). Всички наоколо се усмихват, показват зъби, но той не. На него му е тъжно. Или може би скучно. Той е някак си… старомоден! Думата е точна — старомоден. Старомодни дрехи. Старомодно лице… Старомодно изражение на лицето… И тази обща печална отпуснатост…

— А жената коя е?

— Съпругата му. Альона Григориевна.

— Красива е.

— Че как!

— Краси-ива е — повтори Андрей. — А деца има ли?

— Има. Синче. Алик. Точно той ни снима.

— А кой е този с бастунчето?

Ел-де-през протегна ръка и взе фотографията.

— Ако много знаеш…

— Го-с-с-с… Големите тайни! Почакай, а какво пише там? Покажи ми!

Ел-де-през показа с удоволствие. На гърба с ясен детски почерк беше написано (с флумастер): „На Ел-де-през с благодарност за всичко“. И витиеват неясен подпис. И дата: юли миналата година. Без число. Сигурно защото е снимана един ден, а е надписвана в друг.

— А защо го наричат Аятолах?

— Казва се Хан Автандилович — рязко каза Ел-де-през. — Или господин Хусаинов. А ти не повтаряй глупости.

Андрей мълчаливо го гледаше: огромен, черен, суров и праведно гневен. После каза:

— Помниш ли Кайлас?

— Да — отвърна Ел-де-през и веднага омекна, стана Серьога, Серж, Сивия, Щърбавия.

— Черната планина. Долината на Смъртта. Титапури…

— „Обителта на Гладния дявол“… — Серьожа вече не се сърдеше, погледът му стана замислен.

— Ако тогава самият Господ Бог бях нарекъл аятолах, нима щеше да ми се обидиш?

— Абе аз по принцип съм атеист… — Ел-де-през съвсем омекна от нахлулите спомени, но внезапно отново стана суров. — Край! — каза той на Завалията. — Писна ми от теб. Махай ми се от очите, да не те виждам повече. Прибери си играчките! Десет минути за всичко… Дай тук вилицата…

Завалията радостно подаде вилицата с парчето кюфте, слезе от стола и победоносно затропа из апартамента, развявайки излязлата от панталонките риза на квадратчета.

— Не се побеждава със сила, а с търпение — каза поучително Андрей.

— Ти за какво говориш? — попита подозрително Ел-де-през, но не започна да уточнява — пъхна в устата си остатъка от кюфтето, а вилицата, без да става и без да се прицелва, хвърли доста точно през цялата кухня право в мивката. С трясък.

— Слушай — каза Андрей замислено. — Според теб защо децата не ме обичат?

— Че тебе кой изобщо те обича?

— Хм. И това е вярно. Впрочем — жените! Жените ме обичат.

— Това не е любов — каза Ел-де-през пренебрежително. — Това е похот. Какво общо има тя с любовта?

Андрей веднага си спомни вица за мъжа, който веднъж решил да покаже на законната си по видеото хард порно, но не го разказа — Серьожа винаги бе имал известни трудности с хумора. Не възприемаше смешните истории и нищо смешно в живота не забелязваше. „Абе не зная, не зная — казваше той. — С мен никога нищо смешно не се случва…“ Беше строг човек. Но затова пък надежден като ролс-ройс.

— А той откъде знае, че ти си Ел-де-през? — попита внезапно Андрей и този път бе разбран незабавно, макар че вече ставаше дума за съвсем друго нещо.

— Сам се чудя — призна Ел-де-през. — Знае отнякъде. Той изобщо всичко знае.

— Ти не си ли му казвал?

— Разбира се, че не. За какво? И кога? Той с мен само два пъти е разговарял: когато постъпвах при него и когато ме изпрати на тази командировка…

— Каква командировка?

— Командирова ме да охранявам този, Професора, нашия кандидат.

— А-а-а…

— Но не съм там за постоянно — обясни Ел-де-през, изваждайки от хладилника нова бира. — При кандидата. Само за изборите.

— Е, и тежка ли е работата?

— Не. Нормална. Дори бих казал лека. На кого е притрябвал нашият Професор?

— Казват, че изведнъж рейтингът му страшно се вдигнал — отбеляза Андрей, сякаш между другото.

— Да, така казват. Днес сутринта звъннах в щаба — там всички подскачат от възторг. Изобщо странно се получи — как така изведнъж?

— Нямам представа — излъга Андрей. Имаше някои съображения по този повод.

— На кого му пука? Не мога да дочакам да свърши целият този цирк и да се върна при момчетата. Писна ми. Екипът на този Професора е от нервноболни. Всички са шашави.

— А ти какво очакваше? Висша политика е това.

— Да бе, висша… — промърмори Серьожа Ел-де-през. — Няма що. Може би искаш все пак още бира? Празна кутия смучеш втори час?

— Благодаря, не бива. И така ми е добре.

— Да не се страхуваш, че ще напълнееш?

— Не. Аз по принцип от нищо не се страхувам, както може би си чул.

— Чул съм, чул… Няма да стане от тебе бодигард.

— И защо?

— Защото — поучително произнесе Ел-де-през, отваряйки поредната кутия — истинският бодигард трябва да се страхува от всичко. Само тогава от него ще има полза. Ако лелка в тълпата погледне в огледалото да си начерви устните, ти си длъжен да трепнеш и да застанеш нащрек.

— Ама че работа имаш! Така ли подскачаш по цял ден?

— Да, за Бога. Външно не го показвам, разбира се. На вид съм като египетски сфинкс. „Каменен задник“…

Той се засмя, но някак насила. Лицето му изведнъж като че се състари, очите му спряха да се движат.

— Ако някой глупак, който си разхожда кучето, погледне някак особено… — Той замълча, а после промърмори: — Знаеш ли, аз все пак ще се обадя още веднъж… — Извади от задния си джоб мобилния телефон и натисна копчето. — Нещо изведнъж ми стана неспокойно — обясни той извинително. — И аз не знам защо… Толян, ти ли си? Да, аз съм. Какво правите? Така ли? С водка празнувате? Не е ли рано още? Питам, не сте ли подранили? Така ли? Е, слава Богу… Хайде. Хайде, казвам! До утре… Празнуват! — обясни той на Андрей и видимо се развесели. — Празнуват корифеите! Не е ли рано?