Борис Стругацки
Безсилните на този свят (2)

Глава втора
Декември. Вторият понеделник
Юрий Георгиевич Костомаров, по прякор Полиграф Полиграфич

През нощта времето се затопли — потече, покапа, зачука по железните корнизи. С грохот падаха топящите се ледени тапи, образували се в ламаринените водостоци. Стана влажно и гадно, включително и вътре. Той се въртя през цялата нощ, събуждаше се и отново заспиваше, чуваше през тежката дрямка как Жанка забързано и неразбираемо говори на някого нещо, като че съвсем несвързано, но при това, колкото и да е странно, много искрено, и то така, сякаш ручей ромоли сред зеленина. Не можа да се наспи, стана дяволски рано, нямаше още седем. Болеше го главата и бе зъл като куче. А му предстоеше тежък ден: три контакта с различни обекти, единият от които външен.

Като начало, както се бяха разбрали, в девет без петнайсет пристигна на ъгъла на „Малка Басейна“ и „Люблинска“ (където на стената на един блок отдавна бе написано с тебешир с печатни букви „спаси русия ЗЮГАНОВ“). Купи според уговорката фунийка със сладолед и започна бавно да я яде. Зачете се в оставения вчерашен вестник „Петропавловско време“. Най-близката улична лампа бе далеч и в предутринната тъма се четеше трудно. Не му беше интересно: ставаше дума за професионално обучение, за изложба на кожи и за нещо, свързано с Рождество…

Не бе взел чадър: за какво му е през декември? Само че в девет без пет заваля. Всички, събрали се на ъгъла да чакат кой среща, кой автобус „четворка“, се накокошиниха, свиха се и лицата им станаха еднакво нещастни и мокри, сякаш от сълзи.

В девет без една минута (калпав, педантичен германец) се появи Работодателя. Беше облечен в широк английски шлифер до петите и носеше огромен чадър, също английски. Зае позиция на крачка от Юрий, разположи се грамотно с гръб към него (под мократа и блестяща гърбица на чадъра) и зачака клиента, който, очевидно, не беше нито германец, нито педантичен и затова закъсняваше, което бе нормално за нормален руски човек от мъжки пол, ако срещата не му предлага нищо особено хубаво или дори нещо доста лошо.

Не минаха и пет минути, когато се изясни, че клиентът на всичко отгоре изобщо не е мъж. Юрий се зачете в статия за корупцията в органите на милицията и когато отново се върна към реалността, Работодателя бе връхлетян от снажна ярка особа в кафяво кожено палто и с буйни червени пухкави коси, красиво осеяни с водни капчици. Тя заговори шепнешком, но енергично и напористо. В ръцете си държеше голяма оранжева дамска чанта. Целият й вид извикваше в паметта полузабравеното днес понятие „бойна жена“. Тъй като жената всячески се стараеше да пази тайна, отначало не се чуваше какво казва. Но шепотът й бе гръмовен, пък и тя не умееше да шепне — беше от онези, които провъзгласяват мнението си на всеослушание и за страх на враговете. Рязко и звънко. По тази причина Юрий доста бързо разбра за какво иде реч. Под натиска на кафявото палто Работодателя бе принуден да отстъпва непрекъснато (за да не бъде стъпкан от копитата й) и скоро опря мокрия си чадър в рамото на Юрий, така че се наложи и той да отстъпи, като все пак запази необходимата дистанция, за да може да чува.

Ставаше дума за това, че през нощта клиента го свил радикулит. Станал по малка нужда в пет часа и така се схванал, че се наложило от нужника до дивана да носят нещастника на ръце („буквално!“) и сега той не можел да ходи дори с патерици. (А от незапомнени времена в апартамента имали патерици точно за такива случаи.) Дори се наложило да му направят инжекция с диклофенак и сега той спи. Тъй че не мислете, че той се измъква от задълженията си — става дума единствено и само за неблагоприятно стечение на обстоятелствата и ако може така да се каже, за нещастен случай…

Поразен (и полустъпкан), Работодателя слабо и плахо се бранеше. Демек: добре де, няма нищо, ама защо, за Бога, така се безпокоите, ама не, не, нищо страшно не е станало, нека оздравява, ще се чуем, предайте моите съболезнования, ама как така, не му върви, но нищо страшно не се е случило, защо се вълнувате толкова… И те продължиха да си шепнат тихо.

Когато всичко това свърши (ярката напета особа се отдалечи така внезапно, както и бе налетяла; втурна се и с щурм превзе спрялата „четворка“, пътьом стъпквайки една отнесена старица.) Работодателя, без да скрива огромното си облекчение, пое дъх и като се огледа небрежно наляво и надясно, тръгна (с походката на хаймана) нагоре по „Малка Басейна“ към станцията на метрото. Юри изчака конспиративно две минути и го последва (с походката на съветски служещ, закъсняващ за работа). В подземния тунел поеха заедно.

— А защо все пак шепнем? — прошепна Юрий (спомнил си стария виц за генералската кола на правителственото шосе).

— Пих студена бира след банята — веднага хрипливо отвърна Работодателя, явно спомнил си същия виц.

— Идея си нямам какво й е надрънкал оня, че тя се прави на конспираторка… И трябва да ти призная, че цялата история е странна. Радикулит, разбираш ли, изниква в най-отговор…

Работодателя млъкна внезапно и се замисли дълбоко. Юрий също се опита да анализира случилото се, но нищо интересно не се получи. Никога не бе бил силен в дедукцията, индукцията и във формалната логика. Обикновено виждаше само същината на нещата, като при това изобщо не разбираше подтекста. Определил си среща. Хванал го радикулит… Случва се. Изпратил жена си. Защото му се сторило неудобно никой да не се яви… Какъв е проблемът?

Юрий вижда сега само един проблем. Работодателя е скръндза като двайсет и четирима Плюшкиновци. Ще му плати ли за несъстоялия се сеанс, или не? Напълно основателно. „За какво да плащам, като няма за какво?“ И ще стане така (след използването на дедукция и индукция), че дванайсетте гущера ще ги види през крив макарон. Опита се да си спомни колко има в сметката след последното теглене, но не успя. Знаеше, че са малко. Или сто, или двеста.

Вървяха край оградата на Парка на Свободата, дъждът се засилваше и минувачите ставаха все по-мокри и черни — приличаха на измъкнали се от водата удавници. Изглеждаха като мъртви, за разлика от Работодателя, дори така потънал в мисли. Не приличаше на Роденовия „Мислител“. Имаше гъста, абсолютно бяла коса и червено, малиново лице като на скандинавски шкипер или на професионален алкохолик.

— В такова време — каза Юрий, изтривайки гъделичкащата го по лицето вода — добрият стопанин и кучето си няма да пусне навън без чадър.

— А кой ще му забрани да вземе чадър, питам аз? — веднага откликна Работодателя, все така дълбоко замислен.

— На кого кой ще забрани?

— На кучето.

Юрий не намери отговор и известно време вървяха мълчаливо покрай ажурната ограда на Парка към паркинга, където бе паркирана нивата на Работодателя — мрачна и мръсна като влекач по време на есенно настъпление. Качиха се и всички стъкла веднага се изпотиха. Работодателя започна да ги бърше с мръсна хавлиена кърпа, а Юрий седеше и мислеше, че в колата адски мирише на котки, макар че от времето, когато бяха откарали Рижик във ветеринарната клиника, бе минало половин година. Котката не бе свикнала да се вози в кола и, обезумяла от страх, опика всичко, накрая и самия Юрий, който изпитваше дълбоко състрадание към нея.

— Едно не разбирам — внезапно проговори Работодателя, който бе избърсал вече стъклата и сега чистеше чистачките. — Не разбирам защо бе нужно така завъртяно и очевидно да лъже.

— И кой така те лъже тебе, горкия? — попита Юрий и веднага професионално застана нащрек.

— Тази жена, червенокосата… Да беше казала, че е настинал. Или са го извикали срочно в службата… А тя „радикулит“, „патерици“, „инжекция“… Каква инжекция при лумбаго?

Юрий го погледна подозрително. Проверява ли? „Тества“ ли, както той обичаше да се изразява? Май не! Работодателя е стиснат, но справедлив.

— Не те излъга за нищо — каза той твърдо.

— Тоест? — Работодателя се обърна с цяло тяло и се вторачи в него със светлозелените си очи.

— Тоест всичко, което ти каза, е истина.

— Гарантираш ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да! — каза Юрий твърдо и за по-голяма убедителност вметна: — Да не мислиш, че напразно ми плащаш!

Работодателя поклати малиновото си лице.

— Не. Надявам се, брато, че не е напразно… Но и не мога да спра да ти се учудвам. Ей Богу. Добре, да тръгваме.

 

 

Тръгнаха. Двигателят загрухтя и те поеха по черния мокър булевард „Героите на Шипка“ през безнадеждно падащия дъжд, примесен с мъгла и осветяван от оранжеви лампи. Опасно, пресичайки осевата линия, задминаваха гигантски и безкрайно дълги камиони, после завиха надясно и се гмурнаха в тунела под Площада на Свободата.

Мълчаха и двамата. Юрий мълчеше, предвкусвайки заработената (с пот на чело) двайсетачка. Работодателя си траеше както обикновено. Предстоеше му контакт, а той не бе разговорлив преди контакта, дори преди най-обикновен контакт. А сега предстоеше сложен, който изискваше пълно съсредоточаване на вниманието към обекта.

Мълчаливо пристигнаха на „Елабужка“, мълчаливо слязоха, мълчаливо влязоха във входа. Охранителят Володя, седнал на масичка при входа на АО „Интелект“, приветствено им махна с ръка — те мълчаливо и дружно му кимнаха. Качиха се по широкото старинно стълбище (някога от бял мрамор, а след ремонта от имитация на мрамор) на втория етаж: Работодателя отпред, Юрий на две стъпала след него, почтително, както и се полага на наемен работник. Пред вратата на офиса се спряха и най-сетне издадоха звук: Работодателя с неразбираемо съскане изправи изкривилата се на една страна временна, написана на ръка (от Юрий) табелка:

след което влязоха в приемната.

Тук беше светло и, слава Богу, топло. Секретарката Мириам Соломоновна говореше по телефона. Като ги видя, направи строга физиономия и посочи Работодателя с дългия си черно-червен нокът.

— … Да, вече е тук, една секунда — каза тя в слушалката и като прикри микрофона с ръка, съобщи: — Кугушев е. Много е сърдит, звъни за втори път днес.

Работодателя веднага влезе в кабинета си, а Юрий се съблече и окачи мокрото си палто на закачалката.

— Искате ли кафе? — попита го Мириам Соломоновна. Пълната й фигура изразяваше стремителна готовност веднага да предложи кафе, чай, чашка бренди, цигара „Уинтър“, да разпечата файл, да сътвори сандвич, да се обади до сервиза, да извика ченгетата, да направи инжекция, да закърпи дупката в джоба, да оправи изкълченото — тя всичко можеше и никога нищо не отказваше. Беше съкровище.

Беше на петдесет и шест, децата й се бяха запилели в Израел или в Щатите, мъжът й също не бе при нея и тя бе свободна и скучаеше. Беше много далечна роднина на Работодателя — той се объркваше всеки път, когато се опитваше да обясни степента им на родство: дали беше леля на братовчедката на мащехата му или нещо още по-далечно.

— Благодаря — каза Юрий и веднага добави, предвиждайки нов въпрос: — Благодаря, не. Имаме клиент — обясни той, въпреки че не бе необходимо — на Мириам Соломоновна не й трябваха никакви обяснения. Тази бяла рубенсовска жена с антрацитни коси на Хеката си бе напълно самодостатъчна.

— Ще прегледате ли пощата? — попита тя, протягайки му жълтеникава папка със завързани връзчици.

— Да… — Той взе папката, замисли се да каже нещо приветливо, дружелюбно и топло и рече (напълно по американски): — Днес изглеждате прекрасно, Мириам Соломоновна!

Тя се усмихна с блестящите си устни.

— Заради лошото време е — обясни жената. — Повишената влажност ми отива, както сигурно сте забелязали.

Това не беше истина (той почувства характерния „тласък в душата“, както го наричаше пред себе си — медиците го наричаха сърдечна екстрасистула) и усмивката му се получи фалшива, макар че тази малка, битова, безкористна кривда изобщо не го засягаше.

— Отивам да се трудя плодотворно — каза той и побърза да излезе. — Желая ви най-сърдечно същото.

В кабинета си Работодателя говореше по телефона. Бе се разположил в своето „кресло на ръководител“ (сто и пет долара, включително доставката) Беше черно, с много висока облегалка и кръгли подлакътници. Той така бе преплел дългите си крайници, че приличаше на черен октопод или на змийско кълбо в любовен период. Юрий си помисли (за кой ли път вече), че ако сега го види някой клиент, едва ли ще поиска да ги наеме. Освен в цирка.

— Най-важното е! — подчертаваше Работодателя в слушалката с характерния си, само за клиенти, кадифен глас. — Не, не, именно това е най-важното! Всичко останало е несъществено, прах, небитие на материята, повярвайте ми…

Юрий отиде на работното си място, седна, остави настрани жълтата папка с пощата и взе да настройва апаратурата. Включи компютъра, провери сигналното копче на магнетофона — като че всичко беше о’кей. Магнетофонът записваше и отчиташе, копчето се натискаше лесно и безшумно и сигналната лампичка на бюрото на шефа светеше — отблясъците й можеха да се забележат по подметката на Работодателя, която сега се намираше там, където при делови контакт трябваше да е физиономията му. Честно казано, решението със сигналната лампичка не беше сполучливо. Клиентът можеше да забележи този отблясък, да застане нащрек или да се учуди, дори да се заинтересува, а това би било абсолютно излишно. Но не бяха успели да измислят нищо друго. Всички други начини за сигнализиране бяха или сложни, или ненадеждни, а и опитът показваше, че на клиентите не им е до това, да обръщат внимание на тайнствения червен отблясък върху малиновото лице на Великия Детектив.

— Табелката на вратата трябва да се закрепи както трябва — разпореди Работодателя. Бе оставил слушалката и сега се разплиташе, пукайки със ставите си. — Заеми се.

— Добре — каза Юрий. — Сега ли?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но вече е единайсет и три минути. Клиентът ще дойде.

— Ще закъснее — каза Юрий уверено. — Такива като него винаги закъсняват.

— Откъде знаеш? — попита Работодателя с любопитство. — Та ти не си го виждал още.

— По гласа. Такива винаги закъсняват.

— Какви?

— Ами… — Юрий се затрудни. — Такива, дето се туткат и са несигурни. Неустойчиви…

— Ти и такъв талант ли имаш?

Юрий не успя да отговори, защото строгият глас на Мириам Соломоновна обяви в селектора:

— Павел Петрович, дойде господин Епанчин. Има среща за единайсет.

Работодателя направи физиономия към Юрий, която трябваше да означава нещо от сорта „имаш не талант, а х…“ и произнесе кадифено в микрофона:

— Поканете го, моля.

 

 

Господин Епанчин (Телман Иванович, 68 години, пенсионер, бивш щатен чиновник в Дружеството на филателистите на Руската Федерация, известен филателист, отдавнашен и почетен консултант на компетентните органи, живущ на адрес… телефон… факс… без вредни навици, без политически убеждения, в развод, жена му живее в Москва, синът е астрофизик, живее отделно, работи в ГАИШ… и т.н. и т.н. и пр.) се оказа дребно сиво прашно човече с неравни златни зъби и бързи миши очички на сбръчканото лице, като на Акакий Акакиевич Башмачкин^[1].

Влезе и поздрави без каквото и да е достойнство, като бързо-бързо потриваше измръзналите си ръчички и подсмърчаше със сивото си носле (не бе граф Дьо ла Фер, не, съвсем не бе дори и канцлер Сегийо, а по-скоро господин Бонасийо, но забележимо смалил се от старост и от аскетичния начин на живот при съветската власт). Чинно седна в предложеното му кресло. Огледа се скришом, но внимателно, и веднага вдигна малък скандал по повод присъствието на Юрий, което му се стори неестествено и дори излишно. Работодателя бе на противоположното мнение по този въпрос. Състоя се следният разговор, по време на който Юрий мълчеше неутрално, изучавайки набързо досието на клиента.

— Моята работа, знаете ли, е извънредно деликатна, извънредно…

— Разбира се, скъпи Телман Иванович! Ние с други не се залавяме…

— Телм’ан — поправи го клиентът с раздразнение и дори някак капризно. — Казвам се Телм’ан Иванович, с ваше позволение.

— Моля за извинение. Във всеки случай можете да разчитате на нашата пълна и абсолютна конфиденциалност.

— Да, да, разбирам… Фрол Кузмич именно така ви препоръча…

— Ето, виждате ли!

— И все пак… Случаят е много особен. Толкова е деликатен… Ще се наложи да споменавам известни имена, много известни даже. А както казват германците, това, което знаят двама, го знаят и прасетата, хе-хе-хе, извинявам се. Двама!

— Напълно съм съгласен с вас, уважаеми Телм’ан Иванович. С германците също. Но един мъдрец е казал: „Две е любимото число на алкохолика“. А в Писанието е твърдо формулирано: където са се събрали двама, аз съм сред тях. И респективно ви предупреждавам, длъжен съм да ви предупредя, че нашата беседа се записва.

— А, така ли! Е, в такъв случай съм принуден, за съжаление, да…

И оскърбен в най-добрите си очаквания, господин Епанчин взе демонстративно да се готви да напусне този гостоприемен кабинет — размърда се, изобразявайки сдържано дипломатично възмущение, раздвижи лице и тяло, започна да се надига от креслото, но никъде, разбира се, не отиде, а само се намести по-удобно и произнесе покорно:

— Е, добре, щом е така… Щом не може иначе…

— Не може, Телм’ан Иванович! — кадифено подхвана Работодателя. — Съвсем не може. Ноблес, сами разбирате, оближ^[2]. Държим на това, но що се отнася до гаранциите, те са абсолютни — тук при нас също ноблес задължително оближ. Вие можете да бъдете абсолютно сигурен, че нито една ваша дума няма да излезе извън тези стени. Без вашето специално разрешение.

Господин Епанчин очевидно остана доволен от тези уверения. Той отново подчерта с две-три несвързани изречения извънредната и особена деликатност на работата, отново, без особена връзка с предмета на разговора, но с ударение, напомни за тайнствения (за Юрий) Фрол Кузмич, който му бе препоръчал Работодателя като сериозен професионалист и във висша степен порядъчен човек, и едва след това встъпление взе да излага същността.

А тя (изложена с гладки, ясни, добре редактирани и може би предварително репетирани фрази) се състоеше в следното:

Господин Епанчин беше не просто виден колекционер, той беше („казвам ви го без излишна скромност“) собственик на най-голямата в СССР (той така и каза — „в СССР“) колекция от марки. Тя включвала серии от всички, без изключение, страни на света до хиляда деветстотин и шейсета година. Марките, емитирани в света след шейсета година на нашия век, не го интересували, но всичко отпечатано ДОТОГАВА, представлявало интерес за него и „в значителна степен — в много значителна степен, някъде от порядъка на деветдесет и пет процента“ то се намирало в неговата колекция.

Сред многочислените, прекрасни, но така да се каже „обикновени марки“ в неговото съкровище имало и известно количество „световни раритети“, истински фидателистки бисери, а по-точно казано — брилянти от най-чиста проба и с неописуема ценност. Всеки от тези брилянти бил знаменит по целия свят. От него имало два-три, максимум десет екземпляра и когато рядко — крайно рядко! — такъв се появявал на търг, то новият собственик го купувал за десетки и дори стотици хиляди долари.

Един такъв брилянт, може би най-ценният, изчезнал преди няколко месеца. По-точно казано, бил варварски похитен. И той се досеща кой именно е извършил похищението. Нещо повече, той (Телм’ан Иванович) знае кога и при какви конкретни обстоятелства е станало. Обаче той (Телм’ан Иванович) няма никаква възможност да докаже това, има само основателни подозрения и задачата, която иска да възложи на Работодателя, се състои именно в това, в тази деликатна ситуация — да намери някакъв приемлив изход и по възможност да възстанови потъпканата справедливост, а именно — да защити законното право на лична собственост, дори ако престъпникът не бъде наказан поради трудности…

Отначало той говореше така, както се беше подготвил — сухо, безстрастно и внимателно, сякаш вървеше опипом по минно поле, но постепенно се разгорещи. Това отвратително, долно престъпление, дълбоко личната несправедлива обида разчовърка стари рани и той стана страстен и зъл. „Как само посмя, този подъл крадец? Как посмя да посегне на най-святото?“

„… Той, знаете ли, събира марки от английските колонии, а аз от целия свят. Та МОИТЕ английски колонии са два пъти по-добри от неговите и точно това го кара да злобее и да излиза от кожата си… Той е академик, милионер, а кой съм аз? Никой. А колекцията ми е два пъти по-хубава. Той не може да го понесе и е готов на всичко, за да ме опозори — ако не така, то иначе… Отначало разпространяваше за мен клюки, че съм от НКВД… и от КГБ… Гнусотии всякакви. Интригантстваше, за да ме изключат от ръководството на Дружеството. А сега ето — стигна до престъпление…“

… Било през една задушна августовска вечер, наближавала буря, било топло и влажно, Академика — пълен, задъхващ се мъж — непрекъснато се бършел с чудесна копринена кърпа. Точно обядвали и сега пиели чай и приказвали „за редките варианти на ранните марки от Мавриций“. Били сами в апартамента, Полина Константинова им сервирала чая и заминала до понеделник (а това било в петък към осем-девет вечерта). Прозорците били отворени, но полза нямало — толкова било задушно. Всичко започнало очевидно от порива на вятъра: той изведнъж влетял в стаята, прозорците се затворили с трясък, салфетките на масата се разлетели, а той се втурнал да ги хваща. Бутнал чашата, чайника, купичката с бонбоните, още нещо и съборил всичко на пода. Академика с неприличен смях (макар че какво смешно имало в това?) скочил от креслото, спасявайки панталона си от разлетия чай…

… Не, на масата, разбира се, нямало марки. Всички албуми и класьори останали там, където ги разглеждали — на другата маса в ъгъла, до шкафовете с колекцията. Странното било, че някои класьори се оказали на пода, макар до тях да имало не по-малко от три метра. Той не може смислено да обясни как е станало това. Сам не разбира. Сякаш го налегнало умопомрачение. Току-що седял на масичката за чай и ловял летящите салфетки и внезапно, без какъвто и да е преход, вече седял на дивана до отсрещната стена. Академика с трясък затворил прозорците, а четирите класьора лежали на пода и около тях се търкаляли няколко марки.

… Не, тогава той не придал на това никакво значение — само се изплашил да не би изпадналите марки да са се повредили. Но те били цели и невредими. Двамата с Академика веднага ги събрали и сложили по местата им в съответните класьори… Не, той вече не си спомня кои точно марки били. Май Британска Централна Африка. Не е толкова важно — обикновени, за по сто-двеста кинта, нищо особено, затова и не ги запомнил.

… Честно казано, доста подробности от тогавашните събития му се губят, в паметта му цялата онази вечер все едно е покрита с мъгла и има неясноти. Например: имало ли е телефонен звън, или сега само така му се струва? Като че имало. А може и да нямало… Те с Академика топлили ли са още веднъж чайника, или Академика веднага след инцидента си е тръгнал, оправдавайки се с късния час? Не помни. Провал. Неяснота. Едва ли това има значение за задачата, но е факт, че спомените му от онази вечер се виждат като през нефокусиран бинокъл.

„… Той е мръсен, мръсен тип! Внуците му са вече студенти, а той още гони момичетата, пръчът му дърт. И езикът му е мръсен — всяка дума е псувня. Можете ли да си представите — изведнъж ни в клин, ни в ръкав ми съобщава, че е бил на лекар да прави някакви изследвания и те показали, че всичките му сперматозоиди, видите ли, били живи! А?! Пита се какво ме интересуват мен неговите сперматозоиди? Мръсен е той, мръсен и мислите му са мръсни. И е крадец.

… Сега ще ви кажа откровено какво мисля за това: той ме е отровил с нещо. Нали е химик. Сипал ми е в чая някакъв боклук и докато съм лежал в безсъзнание е взел от колекцията каквото му трябва. А класьорите е хвърлил на пода да изглеждат така, все едно вятърът ги е издухал… Неслучайно се ползва с лошата слава, че е хипнотизатор: отива при някого уж честно да купи колекцията му, омагьосва го и онзи му я продава на безценица. После се усеща горкият, но е вече късно и нищо не може да се докаже… Нещо повече: академикът е и лауреат! «Как смеете да си помислите лошо за него?! Ай-ай-ай!» А то не е «ай-ай-ай»! Хич даже не е «ай-ай-ай»“…

Юрий слушаше тези объркани, пълни с обвинения жалби почти като страничен слушател — беше близко до припадък. Сърцето му прескачаше и дори трескаво трепваше, като конска кожа под ударите на юздите. Отчаяно се бореше с обземащото го лошо чувство, мъчеше го задух, а в главата му звучеше като развалена грамофонна плоча изречение от някакъв роман: „И тогава аз разбрах за какво ми плащат пари…“ Два пъти улови сърдито неспокойния кос поглед на Работодателя, но отговаряше само с ядосано сбърчени вежди и злобни гримаси в смисъл: „Махай ми се от главата! Гледай си твоята работа.“

Такива опашати лъжи отдавна не бе чувал, а може би и никога. Сивият и прашен Телман Иванович лъжеше буквално през дума, ежеминутно, при това без видим смисъл и поне малко разумна цел. Поредната му лъжа удряше нещастния Юрий като с камшик през сърцето, по жлъчката и по коронарните съдове. Той почти престана да разбира смисъла на произнасяните от госта лъжи и молеше Бога само за едно — да не припадне сега върху масата, върху регистриращата и контролираща апаратура и най-вече върху Главното Червено Копче, от чието непрекъснато натискане вече имаше мазол на пръста.

„… Вие ме питате защо не предприех нещо. (Удар по коронарните съдове: лъжа — нищо подобно никой не го е питал.) А какво можех да направя? Впрочем, аз предприех! Какви само варианти не опитах! Лично отидох при него — знаех, че няма смисъл, но го посетих! Как не ви е срам, казвам! (Лъжа.) Питам го в очите: «Имате ли съвест, любезни господине?» (Лъжа, лъжа.) «Та вие сте уважаван, възрастен човек! Време е и за Бог да помислите!»“ (Лъже, лъже, сивият мишок — никъде не е ходил и никого нищо не е питал…)

— И какво ви отговори той? — включи се накрая Работодателя (както винаги в най-неочаквания момент).

— Кой?

— Академикът. Какво отвърна на поставените му въпроси?

— Нищо. А какво можеше да отговори? Мълчеше. Само се усмихваше с изкуствените си ченета.

— Не ви ли възрази? Не се ли възмути? Не ви ли заплаши?

Тогава Телман Иванович млъкна и прехапа сивата си устна. Извади носна кърпа на карета, изтри челото, устните, ръцете си — първо лявата, после дясната.

— Малко го познавате — произнесе той накрая.

— Изобщо не го познавам — възрази Работодателя. — Апропо, как казахте, че е фамилията му?

— Нима съм я споменавал? — трепна Телман Иванович. Дори острите му уши щръкнаха.

— А не сте ли? Академик… академик… Вишеградски май?

Телман Иванович се усмихна малко подигравателно.

— Не — каза той почти високомерно. — Не е Вишеградски. Изобщо.

— А как е?

— Не бих искал да споменавам имена — произнесе Телман Иванович още по-високомерно, — докато не ми стане ясно готови ли сте да се заемете с тази работа и какво точно имате намерение да предприемете.

Само че не бе възможно да объркаш и смутиш Работодателя. Доколкото си спомняше Юрий, това никой не бе успял да постигне. Работодателя отвърна веднага и с не по-малко високомерие:

— Без да зная името, изобщо не мога да ви съобщя какво ще предприема и дори не бих могъл да реша дали съм готов да се заема с вашия случай.

Телман Иванович мълча като че цял час, после подсмръкна и рече жално:

— Аз за малко да извърша престъпление. Няма да ми повярвате. Сериозно обмислях да му изпратя смели хора, за да вземат от него… или поне — лицето му се изкриви и стана съвсем неприятно, — поне да му откъснат ушите, да му набият обръчите… И най-вече нямаше да ми струва скъпо. Дребни пари. Слава Богу, Фрол Кузмич ме отказа, благодарен съм му, че иначе щях да затъна в неприятности, от които век нямаше да се измъкна…

— И колко ви поискаха?

— Петстотин гущера.

— Хм. Действително не е много. С кого се договаряхте?

Телман Иванович незабавно настръхна.

— Има ли значение? Защо ви е да знаете?

— Защото съм длъжен да зная за всички, без изключение, които са посветени в тази история — рече Работодателя наставнически. — Без никакво изключение!

— Ами никой не е посветен в тази история…

— Как така „никой“? Веднъж Фрол Кузмич…

— Нищо подобно! — запротестира Телман Иванович и за убедителност се надигна от креслото и застина напрегнат в не особено изящна поза. — Аз на него само в най-общи линии… без имена… без подробности… „Много деликатен случай. Засегнати са важни личности.“ Това е всичко. Аз ги разбирам тези работи!

— Това е добре. И все пак какво стана с вашите бандити за петстотин долара?

— Не съм се срещал с никакви бандити! Моля ви! Просто имам един познат. Казах му само, че трябва да се даде урок на едного…

— На академика.

— Не бе! Просто на един тип. Това е всичко.

Сега казваше истината. Във всеки случай липсваше пряка лъжа — и за толкова благодаря, човече, помисли си Юрий, измъчен до немай-къде от сърдечни екстрасистули. Работодателя изчака секунда (няма ли да светне червената лампичка) и продължи:

— А в Дружеството на никого ли не разказахте?

— Разбира се, че не!

— На приятели?

— Нямам приятели.

— На познати филателисти?

— Господи, не, разбира се.

— На сина си? На жена си?

— Стига. Това не им влиза в работата — въздъхна Телман Иванович. — Те си имат свои странности.

— Тогава излиза, че за тази скръбна история не знае никой?

— Да. Точно така. Нали ви казвах. Никой.

— И защо всъщност? — попита Работодателя като че небрежно, но така, че Телман Иванович веднага се напрегна и дори впи ръчички в подлакътниците.

— Ами… как така „защо“? За какво?

— Не зная за какво. — Работодателя вдигна рамене. — Само исках да си изясня. За в бъдеще. И какво се получава? Откраднали са ви много ценна марка. Вие знаете кой. Досещате се и как. Минават четири месеца и излиза, че никакви мерки не сте предприели… никому не сте съобщили за престъплението… дори към милицията не сте се обърнали. Защо?

Въпросът беше интересен. Телман Иванович не отговори. По-точно казано, отговори с въпрос:

— Не разбирам, вие залавяте ли се с моя случай, или не?

— Още не зная — отвърна Работодателя. — Мисля, размишлявам… А коя точно марка ще търсим?

Телман Иванович се сбръчка целия и веднага заприлича на спаружен картоф.

— Толкова ли е важно да знаете?

— Мо-омент! — произнесе Работодателя с кадифен глас. — А вие ще започнете ли да търсите открадната вещ, без да знаете що за вещ е тя?

— Да-да, разбира се… — мърмореше Телман Иванович. Никак не му се искаше да назове откраднатия предмет. Щеше му се да мине без това. — А нима не можете просто да кажете рядка, ценна марка? Много рядка, много ценна… Уникална. А?

— На кого да „кажа“?

— Ами не зная… Някак така… Без името й. Описателно… Все едно названието й е само за специалистите. За професионалистите, така да се каже… А така — защо? На кого?

Говореше все по-тихо и по-тихо, а после млъкна. Да продължи да дрънка разни глупости беше вече неприлично, да назове името на марката не искаше. И как да се оправи с това кълбо от противоречия — не знаеше — седеше мълчаливо, склонил главица на гърдите си, и разглеждаше поставените на коленете си длани.

— „Британска Гвиана“? — тихо произнесе Работодателя.

Телман Иванович трепна и моментално пребледня и прошепна задавено:

— Откъде знаете?

Работодателя вдигна рамене.

— Има ли значение? Зная. Досетих се.

Известно време се гледаха втренчено. Работодателя уверено, с горделивото смирение на ученик, постигнал забележителна, но неочаквана победа над учителя си. А Телман Иванович изплашено, дори угнетено, не разбирайки, поразен, бавно се освестяваше от нанесения удар в очакване на нов… Но той също не беше слабак, нашият Телман-Иванович, той също трудно можеше да бъде изненадан и уплашен. Постепенно бледността му отстъпи, изчезна и страхът, и той се съвзе. На лицето му се появи изражение на разбиране и леко презрение.

— Нищо не знаете — произнесе той с облекчение и вече с пренебрежение. — Предполагате, но не разполагате. Вие мислите за червената от един цент — не, уважаеми, не е тя! Виж за какво се хванахте — за едноцентовата! Впрочем, откъде бихте могли да знаете. Да не би в детството си да сте колекционирали марки?

— Да — призна Работодателя. Сега бе негов ред да седи със съкрушено наведена глава и срам в очите. Ученикът бе поставен на мястото си.

А Телман Иванович (господин учителят) веднага стана добър и мек след очевидната си победа, позволи си разумна снизходителност и веднага разказа КАКВА всъщност е марката. Юрий, който бе далеч от филателията, разбра от снизходителните обяснения само същността. Марката се наричаше „Британска Гвиана първи номер“. Сякаш разшифровайки това название, Телман Иванович я описа като „два цента върху розова хартия“. Такива марки имало десет броя в света, но се оказало, че всички били минали през пощата, а неговата била „чиста“, е, „наистина, без лепило“ и това обстоятелство („чистотата“ й, а не отсъствието на лепило) се явявало решаващо. И именно поради това тя била уникат. На всичко отгоре съществуването й не било известно на нито един жив човек на този свят — тя била великата и сладка тайна на Телман Иванович, символ на неговото абсолютно превъзходство над всички и сякаш ос на неговото земно съществуване…

Излагайки всичко това, той престана да е сив, дори порозовя, гласът му зазвъня като на пионерче, подмлади се с трийсет-четирийсет години. Беше щастлив. Явно бе забравил, че марката вече не му принадлежи. Изобщо забрави всичко, очите му станаха големи, блестящи и радостни и махаше с ръчички като вдъхновен поет и трибун. И всичко, което казваше, беше истина.

— Откъде я имате? — попита Работодателя и Телман Иванович веднага млъкна, сякаш го стиснаха за гърлото.

Работодателя чакаше търпеливо. В стаята бе толкова тихо, че на Юрий му се струваше, че чува съскането на лентата в касетата.

— Защо? Защо ви е да знаете? — прошепна Телман Иванович с такава мъка в гласа, че Работодателя омекна.

— Можете да не се впускате в подробности — отвърна той съчувствено. — Как, какво, кога — не е важно. Само бих искал да зная кой е бил последният й собственик преди вас?

— Не зная — процеди едва Телман Иванович.

(Казва истината, констатира Юрий с известно учудване.)

— Как така? — попита Работодателя. Той също бе удивен. — Как може да не знаете?

Телман Иванович мълчеше. Отново сив, подобен на мишка, унил, и отново разглеждаше своите ръчички, смирено положени на коленете му.

— Е, добре — каза Работодателя. — Хубаво. Бог да е с вас. Като не искате — недейте. Ще минем и без това. Все пак как се казва вашият академик? Ама не се инатете! Вие разказахте всичко за него: академик, химик, филателист, специалист по английските колонии… От Петербург. Нима си въобразявате, че няма да го намерим? Ще го изчислим, разбира се, но само ще вдигнем излишен шум с въпросите си. Помислете сам — за какво ни е излишен шум?

Телман Иванович очевидно бе впечатлен от тази енергична реч, но взе да се държи малко неочаквано. Стана внезапно от креслото, наведе се над бюрото на Работодателя, каза тихо: „Къде бих могъл?…“ и надраска нещо на един лист.

— Само не трябва „бъра-дъра“. Нищо не съм ви казал! — обяви той тържествено и демонстративно бутна листчето към Работодателя. После се върна в креслото, погледна към Юрий горделиво и предизвикателно — „ха да видиш“ и повтори: — Без „бъра-дъра“. Не е казано, значи не е направено!

Известно време Работодателя го разглеждаше леко удивен, взе листчето, прочете написаното, кимна удовлетворено и извади от джоба си един ронсън. Щракна, поднесе пламъка към листа, дочака огънят да лизне пръстите му и хвърли остатъка в пепелника.

— Така добре ли е? — попита той Телман Иванович.

— Да — съгласи се Телман Иванович като че равнодушно, но всъщност много доволен.

— Така! — произнесе строго Работодателя и започна да разбърква пепелта с молив. — Останах с малко противоречиво впечатление за вашия случай — каза той. — Трябва да помисля, преди да взема окончателно решение. Не е нужно да бързаме, дори е вредно. Съветвам ви да не предприемате никакви самостоятелни действия. Сега платете на моята секретарка двеста за консултацията. След два дни ще ви позвъня, ще се срещнем и може би ще сключим договор. За условията на договора ще се разберем тогава, но имайте предвид, че услугите ми са скъпи.

Телман Иванович кимаше печално. Беше съгласен с всичко. Той като че изобщо вече не слушаше какво му говорят. И едва дочакал Работодателя да направи пауза, преди да формулира най-деликатното, той внезапно съобщи:

— Баща ми беше филателист…

Работодателя вежливо замълча, очаквайки продължение, но то не дойде, измина минута (това е много време, когато в разговора възниква минутна пауза, мъчително дълго — безнадеждна пропаст от нямо време), после измина още една и тогава Телман Иванович забълва:

И неговият баща бил филателист. Не някой знаменит, не, парите никога не му стигали, но бил самоотвержен и знаещ, Телман Иванович научил много от него и изобщо тръгнал по стъпките му. След войната баща му донесъл от Германия известно количество марки. Времето било такова — мнозина донасяли цели куфари с марки и някои днес забележителни колекции водят началото си именно от тези куфари. Баща му се върнал без куфари — само с няколко класьора и една кутия от обувки, пълна с марки от различни страни и времена. След много години, когато баща му вече не бил между живите, а той самият станал известен специалист, Телман Иванович решил да види какво има в кутията, дали няма да намери нещо интересно.

… В кутията попаднал на жълт плътен плик от фотохартия „Кодак“, а в него — няколко десетки най-различни марки, в това число и на изрязани парчета от пликове с пощенските клейма — такива марки се ценят много. Той ги събрал на куп и ги сложил в топла вода, за да се отлепят от хартията. Били „обикновени от германски княжества и някои интересни от Швейцария“. Какво било изумлението му, когато след половин час открил в изстиналата вода това ослепително чудо на розова хартия — Британската Гвиана първи номер във великолепно състояние, чиста, негасена, но за съжаление без лепило. Не било изключено първоначално да е била с лепило, но в топлата вода то да се е разтворило… но било възможно и никога да не е имало лепило, както често се случва при марките, емитирани в топлите тропически страни…

… Сега може само да се гадае кой е бил предишният собственик на този уникат. Ясно е само това, че е бил внимателен и предвидлив, грамотен и добре разбиращ какво съкровище притежава. И в очакване на тежки времена и лоши промени той взел необходимите мерки и остроумно скрил своята скъпоценност: поставил я на къс стар плик, отгоре внимателно залепил някаква обикновена, по-голяма баварска марка, пусната през двадесетте години: Направил си простата сметка, че никой няма да обърне внимание на второстепенните марки в кутия за обувки, а още по-малко на невзрачния жълт плик от фотографска хартия…

Разказвайки тази авантюристична история в стил Луи Бусенар, Телман Иванович бе проникновен и откровен докрай. И колкото и да е чудно, историята му бе истинска, правдива от първата до последната дума. Само с едно, но доста съществено изключение: в кутията не е имало жълт плик. Нямало е. Той бе попаднал при него по някакъв друг начин. По съвсем друг. Но Телман Иванович не пожела да разкаже как.

Лирическо отклонение № 2

Бащата на Телман Иванович