Борис Стругацки
Безсилните на този свят (4)

Глава четвърта
Декември. Сряда
Нощта на патриарха

„… Името му е Стен Аркадиевич Агре. Името като че е необикновено, но само за днешното деидеологизирано безвремие. Всъщност Стен означава «СТалин-ЕНгелс». Той имал някога по-голям брат, който се казвал Марлен: Маркс плюс Ленин. А откъде при него, изцяло руски човек, се е появила толкова екзотична фамилия досега не съм успял да науча. Знаещи хора обясняват, че «агре» на санскрит значи «първи» или дори «най-висш», на грузински е «ето» («Ето колко е разсеян…»), а на иврит «агра» с ударение на последната сричка означава «данъци». Това е всичко, което успях да разбера на тази тема. Тоест нищо.

… Съгласих се сега да пиша за него не защото се изплаших от вас… Не трябва да се преувеличава. И не заради това, че искам да ви помогна. И накрая не заради това, че виждам в занятието някакъв користен или прагматичен смисъл. Започнах тези записки, защото ми се струва, че разбрах окончателно: след мен на света не ще остане нищо, освен моите записки. Нещо повече: и след НЕГО самия не ще остане нищо, освен тези мои записки. О, може би няколко слуха, които дори сега вече приличат на легенди. И огромно множество интервюта, недаващи никаква информация, а само дразнещи въображението и пораждащи нови слухове и легенди.

За него и досега пускат странни слухове и разпространяват сочни легенди. Предполагам, че във вашия департамент някой старателно ги събира, сортира (изплезил език) и подробно ги анализира. Допускам също така, че част от тези слухове са измислени и разпространени именно от вас… Но две легенди ще приведа тук. Едната, защото ми се струва напълно отшлифована и в състояние на готова новела. А втората, защото лично бях свидетел на събитието и имам възможност да наблюдавам как скромната трапезна какавида на факта се трансформира в разкошна пеперуда-легенда.

И така, първата история. Действието се развива през деветдесет и четвърта, не по-късно от деветдесет и пета. Пътува тролейбус през деня, хората са малко и са седнали. Всичко е тихо и мирно. На задната седалка се е разположил един чичко, за когото по принцип може да се каже, че е голям пролетарски рогач. Именно затова е изключително сам и очевидно скучае. И той започва да говори, по-точно да прогласява:

— На следващата спирка ще слязат двама и ще се качи един.

— А на другата никой няма да слезе, а ще се качи майка с дете…

— На следващата ще слязат четирима, а ще се качат трима…

На всички тези прогласявания първоначално почти никой не обръща внимание, но скоро хората забелязват, че всичките му предсказания по странен начин се сбъдват. Всички. До едно. И абсолютно точно.

— … На следващата ще слязат трима, а ще се качат мъж и жена.

Така и става.

— Коя е следващата? Московската гара ли? Двама ще слязат, двама ще се качат…

Absolutely!…

Постепенно устите на хората се отварят, очите им се закръглят. Сега вече всички го слушат, като че е Жванецки, освен една безцветна девойка, потънала в детектив с гланцирани корици. Останалите го слушат жадно, със сладък ужас, при това никой не рискува да се обърне и да го погледне, само ушите им са наострени като на бити котки.

— … А на следващата ще се качи един и ще слезе един.

Така и става: един влиза (и веднага уплашено застава нащрек — къде съм попаднал и какво става тук?), но пък не слиза никой! Тролеят стои с отворени врати, времето си върви, няколко злоради физиономии се обръщат към подпийналия пророк, вратите вече тръгват да се затварят и тогава безцветната девойка внезапно затваря книгата си и с вопъл «ой-ей-ей!» (или нещо от този род) се измъква през съседа си на седалката, без малко да заседне между крилата на вратата, но успява да слезе. Хората в тролея въздъхват. Всички чакат какво ще се случи по-нататък, но нищо не става: пророкът мълчи, героически сражавайки се с абстиненцията. И когато тролеят спира на поредната спирка, той става от мястото си — дребен, мърляв, с крива уста, — стъпва на стъпалото, за да слезе, и за последно обявява:

— През деветдесет и шеста ще победи Елцин, а през две хиляди и шеста ще избухне ядрена война с терористи…

Това е за него. Макар че той съвсем не е дребен, а по-скоро висок, не е мърляв, а дори доста грижливо облечен и никога не се напива. (Той изобщо не обича да е пиян. «За какво да се напивам? — пита мрачно. — На мен и така ми е весело».) Прекрасно помня времето, когато всички още бяха живи и здрави, той не пропускаше да пийне чаша и с удоволствие разпускаше с шеги. Сега вече не се шегува. Никога. А онези, които в негово присъствие си позволяват да се шегуват, той гледа внимателно. Сякаш очаква продължение.

Втората история е простичка и в значително по-малка степен канонична. Един (свят) човек е нападнат от шайка забавляващи се юноши, надрусали се с някакъв боклук, а може би просто ей така. Обкръжават го, притискат го към оградата на парка и ха да почнат да го мъчат, той мощно прогласява, обръщайки се към главатаря: «Не се бавете! Още утре намерете книгата. (Казва автора. Казва заглавието.) Търсете!» Потресени (от какво всъщност?), младите нехранимайковци го пускат веднага, а главатарят им наистина започва да търси книгата. Сами разбирате, че не я намира, но затова пък четенето му става страст и става порядъчен и дори известен човек.

Извънредно любопитни в тази напълно безвкусна история са вариантите с названието на книгата и автора. Най-често това е Библията: Апокалипсис или Еклесиаст. Понякога е книга по естествени науки, да кажем: «Курант и Робинс! „Какво е математиката?“! Глава първа, параграф четвърти „Диофантови уравнения“!…» А понякога са напълно неизвестни и очевидно фантастични, несъществуващи, например: Артър Майлс «Как да изградиш себе си»… Но не това е най-любопитното. Най-любопитното е, че той се обръща към шибания хулиган на «вие». Във всички варианти на тази история, които съм чувал. Да, това говори за него. Той е единственият известен ми човек, който винаги и с всички говори на «вие» — дори на десетгодишно хлапе.

Що се отнася до самата история, то всъщност нещата не стояха така. Той тръгна да се прибира на четвъртия етаж с асансьора, а ние с Тенгиз и Мариша решихме да се разтъпчем и тръгнахме пеша. Двамата хулигани стърчаха на горната площадка вече от доста време (съдейки по количеството угарки) и щом той започнал да отваря решетката, те го нападнали и го ударили няколко пъти. Какво именно искали, така остана неясно, но нищо повече не успяха да направят — пристигнахме с Тенгиз и ги укротихме. Тръгнах да го вдигам от пода, но той вече ставаше сам, хващайки се за решетката — пребледнял, освирепял, кървища текат по лицето му, очите му като на звяр. «Дайте го тук» — заповяда той на Тенгиз, показвайки по-кльощавия нападател. Приближи се плътно до него, наклони се към ухото му и му каза нещо — какво именно, никой от нас не чу. После нареди на Тенгиз да ги пусне и те си тръгнаха, едва влачейки крака, като покорни паралитици. Кльощавият слезе три стъпала, изведнъж се обърна и попита (с огромно недоумение): «А защо?» «Вървете, вървете. После ще разберете» — отвърна той и така свърши тази история. Мариша го превърза и му би инжекция против тетанус.

Има още една история как той съживи човек — деветдесетгодишен старец, който тихо гаснеше в ръцете на ридаещите роднини, а като дойде на себе си, изведнъж кресна: «Чичо Стен! Това съм аз — малка щука. Вие на коленете си ме друсахте, не помните ли?»

Изобщо има подозрително много истории за хора, които са доста по-възрастни от него, или поне на неговите години, които го помнят от детството си такъв, какъвто е сега. Сам присъствах на подобен случай, когато той, в пристъп на отчаяние, заведе съпругата си Татяна Олеговна при един велик изцелител, който, като го видя, се развика: «Синче! Не ме ли познаваш? Аз съм Льошка-Калошка!» От думите му излизаше, че те петнайсет години лежали в една килия или нещо подобно. Странна история, като се има предвид, че той никога не е лежал в затвор и по думите на лечителя «изобщо не се е променил за тези години». И това за петдесет години ли? Този изцелител не струваше пукната пара — не можа да помогне на Татяна Олеговна…

Впрочем за миналото му почти нищо не се знае. Той никога нищо не разказва за себе си. И не си спомня. Може би няма какво? Или може би всичко е забравил и сега съществува само в настоящето и бъдещето? Когато веднъж, рискувайки да предизвикам високомерното му неудоволствие, го попитах направо, той ми отговори неочаквано спокойно и дори с някакво учудване: «Но аз наистина няма какво да разкажа за миналото си. Там няма нищо друго, освен многочислени проби и грешки. Не обичам да си спомням за тях. Успешните проби отдавна са станали мое настояще, а за неуспешните не искам да разказвам — срам ме е. Досега се срамувам. Достатъчно е да не ги повтарям».

Но това не е истина. Той ПОВТАРЯ грешките си. Изобщо не е Господ Бог, дори не е гений, той е само интерпретатор. «Аз нищо не създавам, всичко вече е създадено преди мен и без мен. Аз само НАРИЧАМ».

Изобщо, оставям встрани историите и легендите с летален край, с осакатявания и други подобни злодейства. Сега вървят слухове (дори вестниците пишат за тях), че са зачестили случаите, когато убийците използват невропаралитична отрова. Или някакъв особено страшен газ, убиващ почти мигновено. Намират трупове на хора (като правило доста състоятелни, дори богати: бизнесмени, собственици на всякакви там ЕТ, ООД, ЕООД, нефтени магнати, хазартни босове), чийто живот внезапно приключва, вследствие на внезапно спиране на дишането. Намират ги в коли, във входовете, на стълбищата, понякога заедно с охранителите им, които също са пострадали, но се събуждат и нищо смислено не могат да кажат: вървели край боса, както и трябва, изведнъж дишането им се затруднило, в очите им притъмняло, припаднали, дошли на себе си: труп, а наоколо мирише на изгоряла хартия… Но всичко това няма общо с него. Той е гнуслив. Дори бих казал — той е гнусливо добър… «Не бих искал да съм старомоден, но животът е свещен», «Не сме го дали ние, не можем да го отнемаме», «Смъртта е по-голяма от който и да е проблем»… И така нататък…

Всяка сутрин чете вестници. Абониран е за четири с различни ориентации и още един — с обща (вече от няколко години абонаментът го прави доброжелател, който иска да остане анонимен.) Чете ги от начало до край. Пухти. Пъшка. Внезапно започва ожесточено да си бърка в носа. Мачка страниците безжалостно, а после се залавя да ги изглажда със своите сухи бели длани. Щрака с ножици. Изрязва статии. Или таблици. Или парчета от текста.

Абсолютно невъзможно е да разбереш какво точно го интересува. Всичко. «Вродената забрана да си братоубиец» (статия от Конрад Лоренц). «Настоящето и бъдещето на литературата» (годишен обзор). «Операция ГРИФ» (как Скорцени се опитал да ликвидира Айзенхауер през декември 1944 г.). «Аферата „Уотъргейт“» (скандалът, който свали Никсън от власт). «Адът и Раят изгубени в океана» (за Галапагоските острови). «В търсене на отговори на трудните въпроси» (за половото възпитание на децата и младежите). «Капитулацията на лейтенант Онода» (историята на самурая, продължил да воюва на Филипините чак до 1972 г.). «Средна възраст 900?» (популярно за проблемите на дълголетието). «Признанията на убиеца» (откровенията на терориста Барух Надел, организирал убийството на граф Бернадот). «Тълпите на самотниците» (за рокери, черноризци и други подобни)…

Но преди всичко статистики. Най-различни. «Относителният дял на военните разходи към БВП на САЩ»… «Текучество на кадрите: причини и предупреждения»… «За проблемите на раждаемостта и демографското неведение»… «Интелектът на учените от Кеймбридж»… «Поколението на 2000-та година»… «Продуктивните райони на океана»…

Изрезките се разпределят по папки, връзките се завързват, разрязаните и смачкани листа се хвърлят в кошчето. Не мога да си спомня нито един случай, нито един, когато да е ползвал тези сведения. Не е никакъв ерудит, паметта му е много лоша, или го мързи да я използва. Неговата памет съм аз. Той затова ме държи, за да помня всичко, което би могло да му потрябва. Но много рядко изниква подобна необходимост. Обикновено ме използва не като база данни, а като най-елементарно тефтерче за записи. «Кога ми беше срещата с онзи кретен от „Дейли Нюз“?» «Искам да се срещна с Мариша, свържете се с нея и назначете среща в сряда в петнайсет тире шестнайсет…» «Забравихме ли да отговорим на Института по приложна астрономия? Забравихме. Много мило. Нахвърляйте един вежлив отказ, ще го подпиша…» Със същия успех може да използва настолен календар. Щеше да му е доста по-евтино. Но предполагам, че работата е в това, че не можеш да упрекваш настолен календар — направо е невъзможно.

Освен вестници и списания, той не чете нищо друго. Отдавна е достигнал възрастта, когато белетристика не се чете изобщо, а ако се чете, то е малко и основно речници, енциклопедии, исторически книги или най-различни учебници.

От четири години живее сам. Женен е за Татяна Олеговна, много болна жена, която вече четвърта година е в специална клиника и очевидно завинаги ще остане там. Посещава я всеки понеделник, а като се върне, е черен и злобен като дракон и съска към мен: «Край! Повече там не отивам. И не смейте да ми напомняте! Край!…»

Има и син. На външен вид е на трийсет. Ако не ме лъже паметта, сега живее в Австралия, собственик е на антикварен магазин. Едър, русоляв (не прилича нито на майка си, нито на баща си) красавец с маниери на номенклатурен велможа и много силен английски акцент. Идва няколко пъти в годината — имат някакви общи, неразбираеми за мен, филателистки дела. Отдавна и безуспешно той (имам предвид синът) е мераклия на старинния часовник на Тенгиз. Обсебен е от този часовник и всеки път като пристигне предлага все по-голяма сума на своя развален руски (сякаш има картоф в устата), моли татенцето (Daddy) да му помогне и да кандърдиса Тенгиз да го продаде. Daddy вежливо отказва, Тенгиз също и след половин година всичко се повтаря. Освен този часовник нищо друго не го свързва със сина му. Те са си чужди, вежливо безразлични един към друг.

Напълно равнодушен е и към животните. Но в дома му живее костенурка на име Старицата. Шумоли по ъглите със смачкана хартия. Гледа със старческите си, безсмислено зорки очи, сякаш вижда нещо зад хоризонта на събитията. (Лесно мога да си представя как през късната есенна нощ, затворен в шестстайния си апартамент, той я слага на едната си длан, гали с пръст прохладната й гладка черупка, взира се в мъртвешки неподвижните й очи и умира от самота и мъка.)

Апартаментът е огромен, стар, със здраво пропити миризми на миналото. Таваните са високи четири и нещо, имат гипсови орнаменти (морски богове, водорасли, наяди, нереиди), великолепни полилеи в хола и кабинета. Спалните (те са две) са облицовани със скъпо дърво, а прозорците им представляват разноцветни витражи с изображение на жълто слънце над кафяв хоризонт.

Има и още една отдалечена стаичка без прозорци, нещо като килер, пълна със стелажи. Там стои компютър, който не се изключва (винаги работещ с програма CROSSYST — идея нямам, що за програма е това). Там винаги е полутъмно и страшно като в капище, задушно е и мирише на прах и паяжина.

Има ли той приятели? Интересен въпрос. И аз бих искал да разбера има ли другари. Приятелите са хора, които обичаш «за всичко» без изключение. Всъщност така, както обичаш себе си, защото само със себе си можеш винаги да се договориш за всяко нещо, яростно да се набиеш, а после да простиш, плачейки от нежност. Но такива той няма. Той има нас, но ние не сме му приятели, по-скоро деца, но любими. Не сме му равни. Но без нас няма смисъл да съществува. Но сме едно стъпало по-долу. Като изстрадана книга за писателя, като статуетка за скулптора, като брилянт за майстора. Можеш радостно и нежно да обичаш драгоценния камък, извлечен от теб от грубия и нечист елмаз, но не можеш да дружиш с този камък.

От време на време го посещават. По правило възрастни хора, основно старци и много рядко бабички. Понякога тези визити са доста странни. Но най-странното е, че никой (с много редки изключения) не идва по два пъти. Почти всеки път си личи, че това са стари познати.

Най-често идва Академика. Човек като планина. Куинбъс Флестрин^[1]. Много едър, с огромно шкембе, ръце, рамене и лице. Той го нарича Академика. Понякога и Лауреата. Той наистина е академик (физикохимик), много известен в своите кръгове и лауреат на най-немислими премии: миналата година, например, получи много престижната премия на саудитския крал — немислима сума гущери. Но със сенсея говорят не за физика и химия, и дори не за нефт, а за пощенски марки и за пари. Само за марки и пари. Сенсеят се оплаква, че парите не му стигат и че, ето, неотдавна му предложили «Четвърти номер» (не сутиен, разбира се, а някаква много ценна марка — «на изрезка с московски печат»), а той бил принуден да откаже, проклета бедност. На което Академика отговаря нещо от сорта, че щастието не е в парите, и на свой ред се жалва как и той неотдавна (с парите на саудитския крал) купил няколко хубави марки от един старец, но онзи премислил и сега си ги иска обратно и го плаши с милиция, с обществеността и дори с готови на всичко мутри… Разговорите им за пари са ми разбираеми: парите винаги са интересни. Но когато става дума за марки!… Тенгиз твърди, че и двамата са големи познавачи. Възможно е. Във всеки случай изобщо не разбирам тези техни разговори за марки.

— Тези без воден знак ли са?

— Не, със.

— С хоризонтални?

— Три хоризонтални, а на изрезката вертикален.

— Аха. Добра е… Тройка. Струва ми се, че е Кронщад? Жалко, че е смазана.

— Каквато е, такава.

— А с по-едри зъби той има ли?

— Има единичка, без печат.

— А петица няма ли?

— С печат е. Щрайф от три…

И така нататък. Дайте това на вашите шифровачи.

 

 

Има един много странен посетител. Веднъж пристигна, без да се обади. Нито млад, нито стар, червено-кафяв, като лула, и също така вони на никотин. Според последната мода с няколкодневна брада, дребен, но страшен и някак неестествен, като Божи грях. Не исках да го пускам, но той само ме погледна с очи на Дракула (не зная какво означава това: изпод вежди, с кървясали очи) — погледна ме и се представи със скърцащ глас. Не можеше да произнесе буквата «р», като застрахователен агент, и каза, че трябва обезателно да разговаря с достопочтения господин Агре, имайки предвид него — Стен Аркадиевич… Той напомняше не на Дракула (Бог да му е на помощ, на Дракула, какво зная аз за него?), а на стареца Пю, слепия убиец от романа на Стивънсън. Стана ми страшно до омерзение, до загуба на личността и го пуснах да влезе.

Оказа се, че са стари познати. Цял час говориха за нещо неразбираемо, обсъждаха някакви глупави анкети, попълваха ги заедно и се зъбеха по повод отговорите на абсолютно идиотски въпроси. («Живели ли сте през по-голямата част от живота си в голям град? Да-не»… «Редовно ли ходите на зъболекар? Да-не»… «Физически упражнения нередовни, редовни, редовни и активни…») Почти не ги слушах — само зяпах застрахователния агент като хипнотизиран. Беше мъчително трудно да го гледам, без да потръпвам, а да не го гледам беше абсолютно невъзможно. И го зяпах, без да чувам и разбирам почти нищо. После започнаха да споменават познати имена: Костомаров, Хан…(Кой Хан? Тенгиз?) Тогава достопочтеният Агре величествено се надигна и произнесе: «Моля ви, при мен!» (Като че досега бяха не при него, а на стълбището.) И отидоха в килера, където още цял час мърмориха, като от време на време си подвикваха рязко. После се върнаха: застрахователният агент отпред (с доволен вид и вече не толкова страшен като в началото), а достопочтеният Агре след него — с изкривено лице и чаша коняк в ръка. От този коняк той после, седейки на работното си място, половин час след тръгването на застрахователния агент, отпиваше, сякаш се успокояваше от силен стрес. А когато се осмелих да попитам какво става и кой беше това, той отговори: «Беше ангелът на смъртта» — и отново хвана чашата. Повярвах му. Почти. Защото да не повярвам, знаете ли, беше много трудно, а да повярвам напълно, беше абсолютно невъзможно…

Споменавам този епизод, за да докажа, че полза от мене няма да имате кой знае каква — от мен няма да научите нищо интересно за връзките му, както нищо не разбрах за тях и самият аз за десет години безупречна служба при него.

Що се отнася до клиентите му, то десетки и десетки от тях минаха през мен, всичките официално записани в съответните файлове, които всеки момент могат да бъдат предоставени след нужната молба от Данъчното управление. Десетки и десетки, основно майки и баби със своите деца и внуци… Имаше и бащи и дядовци, но това ставаше много рядко. Алчни родителски очи в алчно очакване на чудо — днес, сега, желателно по средата на сеанса. Изплашени детски очи, в които страхът толкова бързо и трогателно се заменя от изплашен интерес, а после от обстоятелствена деловитост, и ето пред теб е съсредоточено подсмърчащо дете, сякаш заето с някакъв прекрасен, чудесно миришещ, чисто нов конструктор… И вечният страдалчески вопъл: защо да не може момиченце?!

Той самият не знае защо не може да работи с момиченца. С момиченца, с девойки, с жени… Веднъж каза (не на мен, но в мое присъствие), че вижда вътре в хората — сложната клетъчна структура, нишки, мърдащи цветно с богати оттенъци, сложно организирана каша — но изобщо не вижда жените: те за него са като теракотени, тюркоазни, графитни, малахитови съдове — те не са прозрачни, макар и невероятно, почти божествено красиви… Да им се любува — да, но да работи с тях — не. Нищо че родителите на момиченцата са особено, невероятно, удивително, неправдоподобно настоятелни…

Той е скромен. Не може да му се отрече. Няма високо мнение за себе си и на думи, и на дело. За най-голям и непростим грях смята мързела си и категоричното неумение да се занимава с това, което не му е интересно. Когато го упреквам в смисъл, че трябва най-сетне и да поработи, той ми отговаря с цитат от Еклесиаста: «В дните на благополучие се възползвай от благото, а в дните на нещастия — размишлявай…» В действителност обаче не мисли така. Просто заливащите го пристъпи на творческа парализа го мъчат като някаква екзема, от която не се умира, но и никога не се лекува докрай.

Аз зная, че той не обича да мисли за тази своя екзема. Скучно и досадно му е да мисли за нея. На него (както ми се струва) изобщо му е скучно и досадно да съществува. Оттогава, сигурно, откакто преживя двайсет и втория си пристъп на професионална импотентност, разбра, че тези пристъпи са завинаги… Това, според мен, е единственото, което го плаши и безпокои истински.

Той навярно и сам не помни кога това се случи за първи път и окончателно. Навярно е било като да намериш в себе си семената на смъртта: изведнъж разбираш, за първи път и окончателно, че си смъртен и не ти остава да чакаш дълго — някакви си петнайсет, двайсет години… А само вчера си мислил, че си (а значи си и бил) безсмъртен! Какво са двайсет години живот в сравнение с безсмъртието? Какво са дребните дози… розовите взривове… щастливите пароксизми на вдъхновението, които стават отвратително редки, в сравнение с ликуващото съзнание за мощ, което те е разтърсвало преди време, преди някакви си десетина години… Чувството за безпределно всемогъщество. Усещането за Бога в гърдите ти — ето тук, под лъжичката, където от известно време не чувстваш нищо, освен тъпата исхемична болка.

Виждам колко силно завижда на хората, които могат да реализират своя професионализъм във всеки един момент. Завижда на художниците. На музикантите. На акробатите.

Прииска му се на акробата да направи задно салто — напряга мускули, прикляка, изхвърля тялото си, преобръща се във въздуха и отново застава на крака — здраво, като излят. Или удря по клавишите и ражда мелодия, която допреди малко не е съществувала и изведнъж я има… Най-важен е моментът, в който пожелаваш… идва ти наум… засърбявате… Няколко пъти пред мен (по различни поводи) е повтарял: «Аз зная защо толкова много хора секат дърва — веднага виждат резултата от своята работа» Това не са негови думи, цитат е, но не зная откъде.

Той силно съчувства на съчинителите от всякакъв вид. Защото съчинителството е изобретяване на нещо несъществуващо без теб, преди теб, покрай теб. Повтарящото се отново и отново изобретение в крайна сметка е откриване на знание за човека, който седи пред теб ококорил очи и нищо не разбира, и дори не си помисля, че всичко вече се е СЛУЧИЛО, че виждаш вече не него, мигащ на парцали, не тленната му обвивка, а същината му, душата му. Неговата същност и бъдеще за много години напред, амин…

Както виждате, аз постепенно се приближавам към главното, към работата му, приближавам се като че по спирала, приближавам се, но все не мога да се приближа, защото не зная как по-точно да разкажа за нея.

Тук няма никакви тайни! Самият той свободно, без каквато и да е външна или вътрешна принуда, разказва за работата си на всеки, който го попита. Понякога ми се струва, че сам се опитва да разбере себе си и с какво се занимава — именно се опитва, напряга се, сили се, — като правило тромаво, понякога не без изящество, но винаги неуспешно.

Струва ми се прекрасно и странно, че той, охотно съгласявайки се на интервюта с журналисти и вестникари, като че нарочно и избирателно отказва на всички по-авторитетни издания. На «Московские новости» — решително «не». На «Известия» — не. На «Комерсант» — не, не и не. На «Московски комсомолец» — н-не. На «Аргументи и факти» — може… а впрочем, не, извинете, не… Затова пък на «Логос и Космос» — с удоволствие! На «Гласът на неведомото» — да, да, утре в дванайсет. На «Черна аура» — моля!…

(Аз разбирам: покрай всичко друго, работата му го храни, рекламата му е необходима като насъщния, макар и само за да поддържа определено ниво на живот. Не говоря за висшите задачи и неназованите цели… Впрочем, ако се замисля, за какво му е реклама, след като ние имаме по пет-шест заявки в седмица и сме капризни като раздразнения до неприличие Ниро Вулф^[2]? Но той обожава да получава хонорари за своите интервюта. «Ха! — възкликва той, изпълнен с радостно удовлетворение. — Сто гущера! Я какви сме печалбари!…»)

Ето, например, откъс от интервюто му пред кореспондента на жълтеникавото списанийце «Червеното утро на магията»:

 

 

— … Значи това все пак е чудесен дар?

— Дар — да. В смисъл, че е от Бога. И от немислимото преплитане на хромозоми. Но защо го наричате «чудесен»? Инстинктът, който кара синигера в даден отрязък от време да се заинтересува от клечката, да я клъвне и отнесе на дървото, не знаейки къде да я постави, а после изведнъж по някакъв начин — по какъв? — разбира: ето тук, ето на това място и никъде другаде… Това чудо ли е?

— Това е… някак си… чисто инстинктивна дейност…

— А ученият, който посред нощ, в полусън-полубълнуване изведнъж разбира, че ако тензорът на енергията-импулс се приравни към тензора на масата, всичко ще застане по местата си и Вселената ще придобие нов смисъл? Това не е ли инстинкт? Само не ми казвайте, че е разум! Специално съм питал математици и физици. Разумът е нужен, за да се обясни откритието, за да го направиш разбираемо за околните, и най-вече за себе си. Самото откритие няма никакво отношение към разума. То изниква от нищото, от белия таван, от показалеца… А докторът, който по израза на лицето, по тъжните очи, по цвета на кожата на дланите поставя точната диагноза?

— Е, това е просто опит… натрупана с годините информация…

— Компютърът има още повече информация, но каква полза от нея, ако няма програма? А каква програма работи в главата на този лекар? Кой му я е инсталирал? И от какво следва, че тази програма е в главата му? Може би е в клетките на тялото му? А може би в душата?

— Да, но без информация която и да е програма е безсилна…

— А кой ви е казал, че аз нямам нужда от информация? Седи пред мен момче, виждам ръцете му, пръстите, тена на лицето му, мърдащите му уши… Усещам аромата му. Гласа. Думите, които произнася, отговорите на моите въпроси и как именно отговаря… Че тука има толкова много информация, колкото в нито един компютър… А аз дори не зная какво от това ми е нужно и какво — не! Програмата решава без мен. Същата програма като в малкото горещо телце на синигера, но много по-хитроумна… Впрочем, откъде да знаем? Може би е тъкмо обратното — може да е доста по-примитивна и тъпа.

— Тоест, вие просто задавате въпроси?…

— Примерно. Примерно аз просто задавам въпроси. И слушам отговорите. НАБЛЮДАВАМ отговорите. В тях има всичко, което ми е нужно… Само дето, за съжаление, въпросите стават все по-малко и по-малко.

— И всяко момче…

— Всяко момче. Строго погледнато, всеки човек. Всеки човек е ходещ гроб от таланти.

— И вие разравяте този гроб?

— Грубо казано, да. Не го разкопавам, а го разкривам.

— И сигурен ли сте, че така правите бъдещето му щастливо?

— Нямам представа. Аз не правя хората щастливи. Не ги подобрявам. Само търся в тях талантите и избирам най-мощния, този, който доминира.

— А ако талант липсва?

— Тогава не зная. Но досега подобно нещо не се е случвало. Може би невинаги успявам да намеря ГЛАВНИЯ талант, но някакъв винаги намирам… Пълната липса на талант очевидно е много рядък талант…

 

 

И наистина е така. Той задава въпроси. Момчето седи пред него, повече или по-малко удобно разположило се в специално меко кресло от едната страна на масата, а той, сгърбил се на древен стол (с права резбована облегалка) от другата страна на масата, трака с куките и задава въпроси. Понякога пее и изисква да му пригласят. Или чете стихове. Или ги измисля. Или изведнъж започва да решава логически задачи. Много варианти и никога не знаеш предварително кой ще избере. Според мен и той самият не знае…

Любимото му занимание по време на работа е да плете дълги вълнени парчета, абсолютно неприложими за каквото и да било. Три кълбета вълна — черно, бяло и сиво. Той провежда своя… разпит? урок? диалог?…, трака с куките, без да гледа, парчето расте, изпълзява под пръстите му, а после той или го разплита (бърборейки с придихание някакви тъмни шамански проклятия-заклинания), или го отнася през целия апартамент като бойна хоругва и го окачва в килера, където вече има десетки такива…“

Дочете разпечатката до това място и я сложи настрана върху струпаните на масичката за списания, книги, ръкописи, вестници, омачкани писма, кутийки от сънотворни и разпечатки на скъпа синя хартия. Надигна се от постелята, седна и пусна босите си крака на пода. Отиваше по нужда.

В апартамента бе както винаги тихо, но след няколко секунди взе да се чува сухото, тънко просъскване на готовата да изгори крушка на лампиона. После се появи нов звук — той не се досети веднага, че в банята кранът на чешмата капе. Навън мина камион, железата му гърмяха от дупките и тишината, сякаш оскърбена, изчезна — ядосано се скри в коридора, в дълбочината на апартамента, в килера. Той пъхна крака в чехлите и се затътри към тоалетната.

После мина през банята и дълго си ми ръцете, като разглеждаше лицето си в огледалото. Нещо с това лице не беше наред, нещо не беше както винаги. И тогава с изненада откри, че почти няма вежди. Бързо сложи очилата: вежди почти нямаше. Те и преди не бяха като на Брежнев или Никсън, но сега на мястото на дясната стърчаха три самотни косъма, а от лявата беше останал само някакъв жалък сив пух.

— Да — каза той високо и се изкашля. — Не са като на Никсън.

Ритъмът му хареса и докато изтриваше ръцете си с кърпата изпя на мотив от кукарача: „Не като на Ник-сън, не като на Ник-сън…“ Кърпата не беше много чиста. Под пантофа му изскърца разхлабена кахла. Наведе се да я постави на място и видя в ъгъла под радиатора Старицата. Костенурката мирно дремеше, скрила лапи и късата си черна опашка. Около нея имаше изпражнения, приличащи на изпаднали от текст едри запетаи.

— Дявол знае в какво състояние е къщата! — каза той високо. Тишината изведнъж престана да му харесва. Нощната памучна тишина. Частната. Личната. Персоналната… Безплътният сумрак от звуци. Сенки на звуци. Призраци… Това беше самота, ето какво беше.

Почувства тръпки и побърза да наметне стария си плетен халат, загърна се и стегна копринения колан. Халатът понамирисваше. Халатът понамирисва. Кърпите не са чисти. Кахлите навсякъде са се разместили. Ваната е рижава, тоалетната чиния е сива. Не като на Никсън… Върна се в спалнята, седна на леглото, без да ляга, и взе разпечатката. Десет страници останаха непрочетени. Прочете последните две.

„… Ръкописът му: мънички букви като бисерчета в равни линии, внимателни плетеници, арабески — изобщо дори не прилича на текст и никому няма да дойде наум да чете подобно нещо. Да го разглежда под лупа — да. Сдържайки дъх, както се разглежда древен орнамент, както филателистът изучава любимата си марка. Но не и да чете. Веднъж се осмелих да го попитам: «Какво пишете, сенсей? Мемоари ли?» Последва странен разговор, или по-точно монолог. Отначало той няколко пъти повтори: «Мемоари… Хм, мемоари… Мемоари ли?… — сякаш дегустираше думата. После произнесе със странно и неочаквано пренебрежение: — Но нали мемоарите са… вие разбирате, Роберт — те са минало. Вече станало. Аз не съм ви някакъв историк. Миналото изобщо не ме интересува. Аз описвам бъдещето…» Точно така каза: «описвам бъдещето». Просто. Простичко. Много откровено. И изобщо не се фукаше. Както художникът би казал: «Аз рисувам ручей». Както счетоводителят би казал: «Пиша тримесечен отчет». Не зная какво имаше предвид. Разбира се, не съм чел ръкописа му. Само веднъж, надничайки през рамото му, видях два реда на нова страница: «Ако искаш след сто години нещо да се е променило на този свят, започвай веднага. Божиите мелници мелят бавно».

Трийсет часа изхабих и трийсет страници натраках (на клавиатурата на компютъра), за да повторя това, което различни хора вече трийсет пъти са ви казвали. Нищо не зная за него. Никой нищо не знае за него. Той сякаш няма минало. Той е от нищото. Той е никой.

Възторженият циник Тенгиз го смята за последния Чародей на нашата Земя и ето, че този последен чародей си въобрази, че е способен да върне племето на изчезналите вълшебници — хора, знаещи своя главен талант и затова лишени от комплекси, спокойни, уверени, самодостатъчни, добри. Той ги плоди с десетки ежегодно и не може да повярва (или не иска да повярва?), че животът им следва своя ход и ги подбира, смила със своите шибани челюсти: троши, раздробява, чупи, извива, купува, убива…

Вадим, разбира се, го счита за «творец на бъдещето». За него той е мойра от мъжки пол. У древните Клото преде нишката на съдбата; Лахезис превежда човека през превратностите; Атропос прерязва нишката. Та сенсеят е един с три лица. Той не знае бъдещето, той го прави. Щрака със сребърни куки и плете черно-белите шалове на съдбата…

Не помня точно кой, струва ми се Мариша, говореше красиво за ангела на скръбта — изпълнител на волята Божия на Земята. За раздавача на наказващи удари и нежни награди. Но мерзости на света колкото искаш, а добротата е толкова малко. И ето че всички мълнии отдавна са употребени, а награди има колкото щеш и няма кой да ги раздава и за какво… Дали да не започнат да ги раздават на всички наред — нали всеки грешник е едновременно и праведник? Нали във Вселената няма друг, освен мятащия се, измъчен, страдащ и побеждаващ човек…

А Матвей, този певец на рационални фантасмагории, го смята за пришълец, за прогресор на свръхцивилизация. Получава се доста стройно. Те искат да изменят поне малко хода на нашата история. Но отдавна на всички е известно, че нищо не може да се измени. Отделни безумци обаче все още се опитват, без да жалят нито себе си, нито другите. И Татяна Олеговна, жена му, е от тях. Когато се разболя през 1991 г., отказа да се върне, болестта я изяде, а после тя полудя — забрави къде се намира — говореше на своя си език, престана да разпознава мъжа си… Изобщо тези прогресори здравата се бяха потрудили през XIX век: направиха енергичен опит решително да усъвършенстват технологиите, смекчавайки техническия прогрес с мощно развитие на хуманизма (Пушкин, Достоевски, Толстой, Дикенс, Дарвин, Фройд и т.н.). Все едно, нищо не излезе — победи животинската енергия на тълпата. Не може да се промени хода на историята. Може само да се направи опит да се промени Човека. Но как? Какво в него да се промени и с какво? Да станат всички добри? Но добротата прави човека пасивен. Да станат всички умни? Но това не е възможно с всеки, както не всеки може да бъде бегач. Да станат търпими? Няма ясна граница между търпимост и равнодушие — търпимостта на практика е равнодушие в девет от десет случая…

Не зная. Гръцките богове често се намесвали в ЛИЧНИЯ живот на смъртните, но никога не са се опитвали да повлияят на хода на човешката история, на прогреса. А сега хората станаха прекалено много — боговете не успяват да следят всеки. Аз не вярвам в Бог и в богове. Не вярвам, че съществува разумна сила, способна да влияе на моя живот. Но вярвам, че на света има много странни хора. Просто го зная.

 

КРАЙ НА ВТОРИЯ ВАРИАНТ

9 декември“.

Стигна до датата, сгъна внимателно разпечатката, стана и влезе в кабинета. Запали полилея. Настолната лампа също. Сложи разпечатката на масата, но не седна, а се приближи до прозореца и известно време гледа заснежената улица и черното здание отсреща. „А навън е бяло-бяло — сняг е навалял… А навън е черно-черно — нощта наднича в прозореца…“

Върна се към масата, седна на резбования стол с права висока облегалка, взе химикалката и започна да пише, да чертае, да рисува своите арабески под датата.

„Сега е станало значително по-добре. Но трябва да се постараете да се получи съвсем гнусен, миризлив старец.

1. Понякога го обхваща позив по голяма (нарича се императивен позив), той захвърля всичко и се втурва към нужника.

2. Когато се храни, цялата му брадичка е мазна.

3. Никога не си пере халата и мирише на пръч.

4. Още нещо. Помислете.

Не забравяйте, че Вашето умение «да помните всичко без изключение» им е добре известно. Затова обърнете внимание на Вашите несполучливи изрази, като «ако не греша», «не помня точно, кой», които в светлината на споменатия факт изглеждат на внимателния читател странно и неестествено…“

Написа още:

„Не пишете толкова много за личния си живот. Няма смисъл…“

Веднага го зачерта и написа:

„Впрочем, пишете както искате“.

Поседя, въртейки химикалката между пръстите си, и внезапно тихичко запя, тактувайки с длан:

Носете ме внимателно, носете ме внимателно,

Нали съм защитник на родната страна.

Благодарете! Благодарете! Благодарете!

— Къде е храбрецът? — викна той и веднага отново подхвана:

Носят го към печката, носят го към печката…

Къде е страхливецът?

Тича да донася, тича да донася, тича да донася!

Прекъсна и бързо написа най-отдолу:

„Без имена. Аз не съм познавач на чекизма-кагебизма, но разбирам едно: те знаят за нас точно толкова, колкото ние сами говорим и пишем за себе си. Значи колкото по-малко говорим и пишем, толкова по-малко знаят за нас“.

Прочете написаното и остави химикалката.

— Не съм страхливец — произнесе убедено. — Просто съм предвидлив. По-точно, старая се да бъда. Тъй че „носете ме внимателно“!