Борис Стругацки
Безсилните на този свят (3)

Глава трета
Декември. Вторият понеделник
Малко Мотовилово

— „Чай, чай ще налея и кафе ще долея“ — замислено изпя Работодателя по някакъв неопределен, но безусловно варварски мотив.

— Това пък какво е? — попита Юрий, без да проявява особен интерес.

— Кой да ти каже. Според ситуацията.

Седяха на масата и пиеха чай, сервиран им от Мириам Соломоновна. Чаят определено беше горещ, рубинов, цейлонски, в тънки чаши със сребърни подстаканници. Имаше и бисквити „Нежност“, и божествени домашноизпечени кифли — Мириам Соломоновна, както винаги, бе на недостижима висота.

Впрочем Юрий пиеше чай без каквото и да е удоволствие и непрекъснато се прозяваше. След свръхнатоварването не му достигаше кислород и му се искаше да дремне поне десетина минути. Ще изляза някой ден от релси, помисли си той обречено. Майко мила, каква работа си избрах…

— Аз все пак не разбирам: нещо вътре в тебе ли щрака, или как? — попита внезапно Работодателя и го погледна внимателно.

— Или как — неприветливо отвърна Юрий. Избра си препечена кифличка, отхапа без желание и отпи от чая.

— И все пак… — настояваше Работодателя. — И аз не съм расъл в саксия, слава Богу, не се оплаквам, различавам истината от лъжата, но не като тебе стопроцентово.

— А аз стопроцентово. Това е цялата разлика между нас, за която ти ми плащаш.

— Добре, добре. Пари… Ти все за пари… Обясни ми. Колко пъти ми обещаваш. Какво чувстваш, когато някой лъже, какво изпитваш? Физически ли?

Юрий мъчително скръцна със зъби, потискайки в зародиш поредната прозявка. Как бих могъл да обясня, помисли си той. Особено на здрав човек, чието сърце е като метроном… На такъв не можеш да обясниш. Няма и защо.

— Като че животът изтича от гърдите ти — каза той бавно. И се учуди. Не искаше да говори, а все пак го каза. И напълно напразно, разбира се.

— Това цитат ли е? — осведоми се Работодателя.

— Не. Усещане.

— Не говори глупости.

— Махни ми се от главата.

Е, поговориха. Известно време пиха чай в демонстративно недоброжелателно мълчание. После Работодателя попита с нарочно делови тон:

— Ще разшифроваш ли записа утре?

— Естествено. Може би дори още днес.

— Днес няма да успееш — каза Работодателя, сякаш извинявайки се. — За днес имаме още един клиент. При това много сериозен. Ще издържиш ли?

— Ако лъже като този преди малко, със сигурност ще изляза от релси. Кълна се. Този беше доста особен.

— Да-а, любопитен екземпляр. Не зная какво да мисля.

— Аз не се и опитвам — каза Юрий и си наля още половин чаша. — Тъмна Индия. Нямам представа какво ще правиш с него.

— Най-вероятно нищо.

— Тоест?

— Никой не му е откраднал марката.

— Тоест?

Работодателя си изпи чая, облегна се назад на дивана, преплете крака и се зае с ронсъна и цигарата. Запали внимателно, пусна две колелца към тавана и погледна Юрий с присвити очи.

— Не се задълбочавай — посъветва го той проникновено. — За какво ти е? При твоите морални принципи.

Моите морални принципи, помисли си Юрий. О, Боже! „Не вземай чуждо и не лъжи“. А иначе: „ще пушим и колата ще смажем, колата ще смажем и ще пушим“. Разкошна нравствена палитра, снежният връх на морала…

— Ще пушим — колата ще смажем — каза той на глас. — Колата ще смажем и ще пушим.

— Наистина е така! — възкликна Работодателя, сепна се и взе да гаси фаса в пепелника. — Да вървим. Чака ни доста път — четирийсет и пет километра по кишата.

Но не успяха да тръгнат. Без предизвестие, но затова пък във ватирано сиво палто до петите връхлетя Борката Золотоношин, Агент Би, с червен нос и чевръст като живак. Здрависа се набързо (ръцете му бяха червени, прясно замразени, ледени), извади от пазвата си купчина хартии с подвити краища и с неразбираемо мърморене ги подаде на Работодателя. После, без да сяда и без да се съблича, си наля в първата попаднала му немита чаша цейлонски чай. Съдейки по вида му, навън дъждът бе преминал в гъст сняг, който сега се топеше по Борката, падаше на парцали по килима, по масичката и по дивана, защото Борката се движеше непрекъснато — местеше се, кипеше, изпаряваше се, и Юрий стана и отиде на работното си място — по-далеч от тези физически явления.

Работодателя прегледа набързо, но внимателно, документите, подобно на скенер, и се вторачи в Борката очакващо.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Казва, че е това — отвърна Борката, без да спира да дъвче и да пие.

— Юнак — каза му Работодателя. Отвори вратичката на стенния сейф, сложи вътре документите, извади малък пакет (зелен, стегнат с ластиче), пъхна го в джоба си и отново заключи касата.

— Ще го викате ли? На тепиха? — попита Борката.

— Обезателно.

— Да му звънна ли?

— На всяка цена.

— Сега ли?

— В никакъв случай! — каза Работодателя. — Сега ще си отидеш вкъщи, ще вземеш душ, ще хапнеш и ще изчукаш Светланка…

— Тя е на работа — рече Борката с щастлива усмивка. — Вчера започна работа.

— Тогава ще вземеш още един душ, студен…

— Ама той гори от нетърпение, Пал Петрович. Ще умре от чакане…

— А на бас, че няма да умре — рече Работодателя. Вече обличаше огромния си шлифер. — Ще му се обадиш довечера към седем часа и ще му определиш среща за утре в десет часа тук. И да носи останалото…

— Той казва, че това е всичко.

— ДА ДОНЕСЕ ОСТАНАЛОТО! — гракна Работодателя. — Така му предай. Със същия тон. Нека пусне в гащите Простатит Аденомович!

„Простатит Аденомович“ беше бисерът на деня и Юрий с удоволствие заръкопляска, отдавайки дължимото на Работодателя. Обаче последният бе станал сериозен.

— Сглобявай записвачката — изкомандва той. — И побързай, вече съм облечен, както виждаш.

— Секретната или обикновената? — попита Юрий.

— Вземи и двете. За всеки случай.

— Слушам, командире — каза Юрий и започна да събира регистриращата апаратура.

А агент Борката стоеше с чаша изстинал чай в ръка и с отсъстващо замислен поглед хипнотизираше единствената останала в чинията кифличка — така хамелеонът хипнотизира притихналата в ужас муха, преди да я лапне веднъж завинаги.

 

 

В колата Юрий се накани да дремне — отпусна се, подпря глава между облегалката и вратата, затвори очи и се опита да мисли за нещо приятно. Как отива в „24 часа“ и купува всякакви вкусотийки за Жанка: свинско филе, сьомга, топло пушена есетра… франзела… масълце „Фермерско“… „хайверче, разбирам“… И бутилка алкохол, и, разбира се, тоник… Ще си направим пир на духа, помисли си той сладострастно. Вечер на плътски удоволствия и радостни излияния… Само че ако попадна на лош клиент, никакви плътски удоволствия няма да има — ще се уморя и ще съм като пребито куче…

— Какъв е клиентът? — попита той, без да отваря очи.

— Нормален. Голям бърборко — отвърна Работодателя.

— И лъжец?

— Надявам се, че не. Иначе пукната пара няма да струва. Аз също — добави той самокритично.

— У тях ли отиваме?

— Не. Отиваме в старческия дом „Бризговицин“. Чувал ли си за господин Леонид Юриевич Бризговицин? Мултимилионер в долари и благосклонен покровител на бездомните кучета, котки, осиротели крокодили и на сакатите — също. Феноменална личност, но с него нямаме среща. Той е в Дрезден на панаира на порцелана. Ние ще имаме откровена и продължителна беседа с господин Алексей Матвеевич Колошин — божи човек. Голям образ! Сам ще се убедиш.

Стояха на площад „Победа“ и пропускаха колите, движещи се насреща им по шосето откъм Пулково. Пухкавият мек снежец се бе превърнал в свирепа суграшица, вятърът извиваше стълбове от нея и на оскъдната светлина на умиращия ден се виждаше как опасно проблясва заледеният асфалт.

— И къде ще се състои това събитие?

— В населения пункт Мотовилово.

— О, Мотовилово! Пъпът на руската земя.

— Не, братле — възрази Работодателя. — Пъпът на земята е Голямо Мотовилово, а ние с теб отиваме в Малко.

Юрий отново притвори очи и се отпусна. Като е Малко, да е Малко. Ако ще да е и Микроскопично. Микро-Мотовилово звучи дори по-добре. Макро-Мотовилово и Микро-Мотовилово… Още три часа, помисли си, хайде нека са четири, и всичко ще свърши, ще се прибера вкъщи и ще мога да плюя на всичко. Само клиентът да не се окаже тежък. Нека да бъде… нека да бъде достоен стар джентълмен, жадуващ да проследи съдбата на своя внук непрокопсаник… Или на дъщеря си, попаднала в мрежите на организиран шантаж… Интересно откъде джентълмен в старчески дом ще има пари, за да се разплати с нас? „Ние взимаме скъпо…“

— И какъв е този Галошин? — попита Юрий със затворени очи.

— Не е Галошин — каза Работодателя назидателно. — Калошин е. От думата „клася“^[1]. „Ранното изкласяване на зърното…“ Той е секретоносител.

— Тоест?

— Тоест лице, на което са известни сведения, представляващи държавна тайна.

Като чу това, Юрий се разтревожи и отвори очи:

— Само това ни липсваше! За какво ти е?

— Няма страшно. Не се бой. Всъщност той е пълен инвалид и невежа. Тъй че се успокой и продължавай да дремеш. Има още доста път, а виж шосето какво е.

Пътят беше като пързалка. Вече се стъмваше, колите палеха фаровете и ледът мрачно проблясваше под жълтеникавите им светлини. Идващите срещу тях автомобили направо пълзяха, опипвайки с късите светлини пътя пред себе си.

— Ся ша попея — рече напрегнато Работодателя и Юрий веднага седна както трябва и се хвана за дръжката над вратата. Кофти работа, помисли си. Работодателя натисна газта и колата внезапно поднесе, завъртя се тромаво и тръгна настрани като рак по камък.

— „Свечеряваше се. Сивият дим…“ — запя с жалостив глас Работодателя и като завъртя внимателно волана, изправи автомобила — „… се стопяваше в розовите лъчи на залеза…“

Всеки път, когато караха по труден, лош или опасен път, Работодателя започваше да пее и песните му винаги бяха жалостиви, странни и като правило — абсолютно непознати.

— „… Песничка ми донесе ветрецът, мила, която ти пееше някога…“

Ще вземем да се треснем в някой мерцедес, помисли си Юрий, вторачен в червените стопове на колата пред тях. Има да плащаме с години… Или някой джигит ще ни удари. Със същия резултат… А може и в канавката. Хубави канавки, многообещаващи, два метра дълбоки… (И от двете страни на шосето сиви, равнодушни къщички с тъмни прозорци, зарити до половината в сняг. И заснежени, премръзнали дървета. О, този оловен идиотизъм на селския живот!…) Колата отново поднесе, без видима причина. Юрий още по-силно се вкопчи в дръжката, а с лявата ръка се подпря по-здраво. „За по-здраво, за лекота и за удобство на изтичащата кръв“ — мина през съзнанието му ни в клин, ни в ръкав, а Работодателя продължи да пее жално, страдаше и се оплакваше: „Къде си ти сега, в кой край си… често си те спомням…“

Пътуваха вече повече от час. Стана тъмно. Насрещните фарове ги заслепяваха, а ледът на пътя изглеждаше така, сякаш не бе шосе, а замръзнала река. Белите зрънца на суграшицата се мятаха в светлините на фаровете. Отзад ги настигна огромен междуградски автобус, светлините му ги окъпаха и след две минути той започна тромаво да ги задминава. Юрий стисна зъби. Давай, давай. Състезател… Автобусът ревеше и стенеше, увиснал отляво, а Работодателя млъкна и се вкамени зад волана — едва пъплеше в самия край на пътя и не смееше да даде газ или — пази Боже — да натисне спирачки.

После съзвездието от червени и жълти светлини на огромния сухопътен броненосец, обрасъл с ледени висулки, ги задмина, кара известно време редом със сплескания (сякаш от ужас) мерцедес и окончателно се изгуби в нощта и вихрушката.

— „Червени карамфили през една дъждовна вечер ти ми подари…“ — с облекчение запя Работодателя и отпусна малко душата и тялото си.

Юрий знаеше тази песен и затова с готовност и ентусиазъм веднага подхвана наум:

— „А сутринта сънувах сън — червени цветя в градината…“

На светлината на фаровете отпред проблесна синя табела „М. Мотовилово 6 км“. Работодателя намали и с огромно внимание зави надясно (добре, че не беше наляво!) по покрития с девствен сняг път. От двете му страни се извисяваха възхитително безопасни преспи, зад тях на вятъра се поклащаха храсталаци, а лъчите на фаровете, слава Богу, вече осветяваха само стълбове суграшица и сребристочерна пустота.

Ако я срещнете на свобода,

недейте я увличайте със вас —

само зад решетките, в тъма,

любовта й мога да опазя аз.

След последните думи на тази древна тъжна песен, съчинена, както казват, от знаменития затворнически бард още във времената на Великите Присъди, те приближиха към широко отворените порти насред висока дъсчена ограда. Тя продължаваше наляво и надясно, но се виждаше само малка част от нея, с изгнили дъски и провиснала бодлива тел отгоре.

Обширният двор бе пуст. В дъното му светеше с разноцветните си запердени прозорци триетажна къща, пред която бяха паркирани покрити със сняг коли. Отляво и отдясно на къщата дърветата образуваха рехава горичка. А под самотния фенер в средата на двора стоеше засипан от сняг попрегърбен човек в широка, дълга до петите дреха с качулка (като войника от триптиха на Верешчагин „На Шипка всичко е спокойно“). Край него се въртеше, повлякъл повода си, петнист фокстериер, по вид и маниери много напомнящ на съсредоточено и енергично къдраво прасенце.

В светлия и празен вестибюл миришеше някак непознато — не на болница, а по-скоро на нещо зоологическо или ботаническо, а може би просто на капки за сърце в смес с аромата на някакво неопределено лайненце. Една леля в зелен халат седеше неподвижно в ъгъла, сложила напречно на коленете си бърсалка за под, а до краката й се мъдреше бяла метална кофа. Гледаше ги без какъвто и да е интерес и мълчеше. Зад рецепцията нямаше никого и никой не се опита да ги спре, когато Работодателя и след него Юрий, загрижено намръщен, прекосиха помещението и тръгнаха по коридора, осветяван от светлосини неонови лампи.

Очевидно Работодателя бе идвал вече тук, но не се ориентираше много добре. Той (като току си поглеждаше часовника) се качи на третия етаж, влезе в някаква тъмна, безлюдна и опушена стая, после, споменавайки дявола, отново слезе на втория етаж, разходи се по коридора, като четеше табелите по вратите, и стигна до един прозорец, зад който освен вихрушката и тъжно поклащащите се дървета нямаше нищо друго. След това рязко свърна надясно в незабележима врата без надпис и табела и по слабо осветени тесни стълби отново се качи на третия етаж. През цялото време Юрий го следваше мълчаливо и безропотно, удивлявайки се на странните порядки в този странен старчески дом: безлюдно, като в омагьосано царство, с поставени навсякъде космати палми в дебели качета и тишина като в храм Божи.

По-нататък стана още по-странно. Влязоха, без да чукат, през една стъклена, боядисана в бяло врата с табелка (която Юрий не успя да прочете — бе написано нещо като „дактилоскопия“ или „отоларингология“). Оказаха се в стаичка с маса, стъклени стелажи (с шишенца с лекарства) и страховити медицински схеми, окачени по стените. Зад масата четеше вестник „Комерсант“ човек с мръсна бяла престилка, приличащ на палач, на месар, на гардеробиер, но не и на лекар, и дори не на санитар. Веднага остави вестника и взе да ги гледа със светлите си, рядко мигащи очи. Бе с кръгла глава, късо подстригани светли коси, тежка челюст и масивни рамене на професионален бияч.

— Имаме среща с Алексей Матвеевич — побърза да му съобщи Работодателя с известна (както се стори на Юрий) угодливост и отново си погледна часовника. — Аз съм Романов, Павел Петрович. От фирма „Търсене-стелс“.

Плещестият доктор сведе очи, разхвърля по масата някакви книжа и с дебел пръст затърси от горе на долу очевидно в някакъв списък. Явно открил там царственото име на Работодателя, той чевръсто стана, приближи се до врата в дъното на стаичката и деликатно почука два пъти. Като че никой не му отговори, но той леко бутна вратата и покани с жест Работодателя: моля.

Влязоха. Юрий веднага ослепя, изтръпна и се покри с пот от нерви. В помещението бе тъмно и много горещо, като в селска баня. Осветена бе само неестествено бялата постеля със смачкани чаршафи, сред които се виждаше долната половина на човек — с наполеонки, бос и със сякаш мъртви крака.

— Защо закъсняваш, драги? — проскърца в тъмното заядлив глас. — Как се договорихме? Беше казано между четири и пет. А сега колко е? — Гласът беше неприятен, скърцащ или хриплив. — Не сме се разбирали така. Сега ще взема да те изгоня и ще съм прав!

Работодателя не отговори на тази внезапна нападка, извади от пазвата си зеленото пакетче, стегнато с ластик, и внимателно го сложи на нощното шкафче сред чашите, чиниите с изсъхнали остатъци и бутилките.

— Хм… — Неприятният човек с ватените гащи веднага омекна. — Добре де — каза той с друг тон. — Да плюем и да забравим. Защо се забави? Пътят ли беше лош?

— Поледица — подхвана Работодателя, сякаш нищо не бе станало. — Едва стигнахме, честна дума. Мислех, че ще катастрофираме…

— Който бърза, стига бавно — произнесе назидателно човекът в постелята. — Ако беше тръгнал по-рано, щеше да пристигнеш навреме. И нямаше да ме караш да нервнича — стар съм вече…

— Виновен съм, Алексей Матвеевич — каза Работодателя смирено. — Няма да се повтори.

— Да се надяваме! — каза онзи високомерно и попита с очевидна неприязън в гласа: — Кой е този с теб? Предполагам, че е с теб?

— С мен е, с мен — успокои го Работодателя. — Това е моят сътрудник. Казва се Юра. Той ще ви записва, Алексей Матвеевич. За историята.

— Ха! „Истории за историята“. Защо не. Може и за историята, това няма значение…

Към този момент Юрий, който бе вече свикнал с тъмнината, взе постепенно да се ориентира в обстановката. Видя, че стаята е голяма (отсрещната й стена не се виждаше от тъмнината), отляво имаше огромна овална маса със столове около нея, някакви титанични шкафове или бюфети покрай стената… дебел килим под краката… черните квадрати на прозорците бяха плътно покрити с мъхести пердета… Всичко това беше странно (за старчески дом), но най-странното нещо бе човекът: блестящ гол череп, обрасъл отстрани с черни косми, рошава брада, стърчаща във всички посоки, огромни черни очила, закриващи половината му лице (в началото на века ги наричаха „консерви“). Той мъчително му напомняше на някого, на известен и крайно неприятен човек. И след малко Юрий разбра на кого: пред него лежеше чеченският бандит и терорист Салман Радуев, лично и персонално, без обичайната фуражка с дълга козирка, но затова пък с ватени гащи.

Потресен от откритието си, Юрий изпусна момента да се представи, поклони се неловко и съвсем ненавреме взе да разкопчава сакото си, озъртайки се къде да седне. Да, ама не!

— Сядайте на пода! — разпореди бандитът. — На килима! Той е добър, удобен, сядай на пода… И не съм казал да се събличаш! Ще ми изтърсиш тук бълхите си.

Окончателно объркан, Юрий замря с пръсти върху последното копче, а Работодателя, сякаш нищо не е станало, веднага мълчаливо кръстоса дългите си крака и ловко седна по турски на две крачки от кревата, без да се смущава от това, че главата му бе на височината на ватените гащи на терориста. Юрий още се колебаеше, но Работодателя така го погледна (отдолу нагоре), че се наложи веднага да клекне и да заеме поза лотос, преодолявайки пукането на ставите и мъчителните болки в сухожилията.

А странният (и страшен) човек вече говореше, сякаш е очаквал този момент още от сутринта и всъщност едва е дочакал тази рядка и желана възможност. Сякаш изригна. Говореше непрекъснато, алчно, много сбито, прескачайки безсистемно от едно на друго, и първоначално беше много трудно и дори почти невъзможно да се разбере за какво приказва? За кого? За какви места и времена?

 

 

… Залата беше огромна, широка и дълга, може би е била старинна казарма или болница още от царски времена: високи тавани с арки, подът бе настлан с кахли, затворнически прозорци на три метра от пода, закрити от двойни решетки — едната отвътре, а другата отвън. Шейсет и осем легла, почти непрекъснато заети — шейсетина гаврилоиди на възраст от шестнайсет до шейсет години.

… В тази стая непрекъснато беше студено, вечно мръзнехме като кучета, но ни казваха: така трябва, млък! Студ, скучно, никакъв женски персонал, санитарите бяха мъже, войници, и ни хранеха колкото да не умрем от глад: каши-маши, а варено месо само на големите празници: през октомври, на първи май и на Нова Година. Но креватите бяха добри, дървени, с пружинни дюшеци и винаги имаше чисто бельо, сменяха го два пъти седмично, халатите бяха топли, бархетни, на райета, долни гащи и ризи с щемпел: „Шесто специално управление на ННКВ“. Какво е ННКВ никой не знаеше…

… Мореше ни скука. Повечето не бяха хора, които обичат да четат. Разходки не ни се полагаха. Оставаше само едно: да пушим и да си чешем езиците. Бяха ни предупредили строго да не дрънкаме. „Врагът, мамка му, подслушва“. Но как можехме да се удържим? И за какво да разговаряме, ако не за своите мъки? А и всички са свои. Какви врагове, когато аз съм от Питер, Кривокракият Вова е от Чкалов, а Толка-Лапай е от лагера, кучето му апашко…

 

 

(Всичко това беше почти като в кошмарен сън. Понякога приличаше на театър. Тиха тъмнина. Неестествено ярко осветена сцена. Гениален, неприличащ на никого актьор на тази сцена… неговият безкраен и умишлено несвързан монолог, почти без жестове и мимики… Мъртвата неподвижност на театъра на абсурда — и внезапно — от време на време, без заповед, без нареждане, беззвучна като сянка и безсловесна като призрак женска фигура се появява до постелята, едва видима в тъмното, но в черна, непристойно тънка рокля върху голото тяло и подава на този странен разказвач поредната чаша с тъмновишнево питие… И адска жега, въздухът в белите дробове вече като че съска, но неизвестно защо протегнатата с микрофон ръка мръзне…)

 

 

… Имаше един кавказец, или грузинец, или осетинец, който винаги мълчеше, а когато го питаха нещо, само се вторачваше с шибания си черен поглед, така че да съжалиш, че си се обърнал към него. Той денонощно само спеше и кльопаше, хранеха го отделно от нас, държаха го на някаква особена диета, но той не дебелееше и непрекъснато бе гладен като вълк, страшно беше да го гледаш как лапа пилето барабар с костите или с лъжицата гребе от кашата — не оставяше и трохичка в чинията, въпреки че му даваха двойни, дори тройни порции. Не даром, разбира се. На този свят безплатни обеди не съществуват. Правеха му процедури рядко, веднъж, най-много два пъти седмично, и го докарваха обратно на количка, сам не можеше да върви и бе черно-син след тези процедури, като удавник. Като полежеше неподвижно (тихо, без звук, дори дишането му не се чуваше) едно денонощие, отново ставаше свеж като краставичка… Но една вечер, когато всички вече се готвехме да си лягаме, приключвахме разговорите, утихвахме един след друг, той внезапно стана от леглото, огромен като статуя, и тръгна, тръгна, тръгна, без да поглежда никого, към изхода, където дежурният сержант седеше и от скука си чоплеше носа. Сержантът стана (беше як мъж, както сега казват — напомпан), но той го отстрани от пътя си, както забърсват трохите от покривката — сержантът, без да издаде звук, се затъркаля по пода между леглата и там остана да лежи като Буратино. А онзи, прав като шкаф, излезе в коридора, там нещо тресна, заврещя, сякаш затиснаха котка, и край. Повече не видяхме този човек… А дали изобщо беше човек? Не зная, не се наемам да гадая. Тоест по принцип беше, разбира се, но какво бяха направили после от него? Ето това е въпросът!

… Имаше и едни Костик, Костя Грошаков — дребно човече, черничко, арменче беше… Всъщност не беше никакъв арменец, но като му лепнаха от самото начало ту „Карапет“, ту „Ованес“, и така си остана. Та с него какво направиха? Престана да ходи. Тоест в тоалетната. Нито пишкаше, нито по голяма нужда ходеше. Изобщо. Месец, втори, а той не ходи. На всички им направи впечатление и взеха да го кодошат, цвилят като жребци, шегички си правят, но какво смешно имаше в това? Представи си подводница, на чийто екипаж не му трябва нужник. Или космонавти. Полезно нещо и нищо смешно… После го преместиха. Защо? Къде? За какво? Върна се веднъж от процедура, събра си личните вещи и обяви: прощавайте, момчета, преместват ме, помнете ме с добро. При това беше весел, сякаш го бяха наградили с орден. Но и ние не се огорчихме кой знае колко: от него бе започнало да мирише лошо напоследък, на карболов разтвор, на някаква химия, при това особено силно вечерно време…

 

 

(Странна работа! Дали адската черна жега, идваща от дъното на помещението, беше виновна за това, дали противоестественият студ, почти мраз, който вееше от клиента, дали самият клиент — застинал неподвижно, озъбен, обрасъл с косми полупокойник, — дали скърцащият му глас… а може би начинът му на говорене… а може би именно онова, което разказваше… Всичко това създаваше нереална атмосфера, атмосфера на задушаващ малариен кошмар… И тази атмосфера носеше още — неизвестно защо — вяла, сива заплаха и необяснима опасност, сякаш пред теб не стои човек, не стои словоохотлив разказвач, а невидима, бърбореща тълпа… Защо тълпа? Какво общо има тълпата? Сигурно това, че хората в тълпата вече не са хора, а особено опасно животно, непредсказуемо и неопределено, което няма никакво отношение към човека и човещината.)

 

 

… Болшинството бяха от обикновени по-обикновени. По три пъти на ден ги тъпчеха с някакви боклуци, разтягаха ги на маси от метални сребристи тръби, въртяха ги всякак върху тях, докато могат да издържат костите и ставите… пояха ги с микстури, караха ги да гълтат по шепа таблетки на ден… държаха някои в пълна тъмнина, други на ярка светлина, на жега, а някои във вани с лед… Варяха ги. Сваряваха ги до твърдост! Сам виждах: в специални казани… На мене веднъж два маркуча ми напъхаха — единия в устата, а другия отзад — и така лежах разпънат половин ден и си помислих, че ще предам Богу дух… Толка-Лапай го хапеше змия, червена, жива, истинска, и той после бълнуваше цяла нощ за жени… От всичките тези процедури ние повръщахме, дрискахме, пикаехме по сто пъти през нощта, целите ни тела бяха в мехури, някои пожълтяваха като от жълтеница, други чернееха като последни алкохолици… Но като цяло си оставахме каквито Бог ни е създал: тъпанарите не ставаха по-умни, а умните — по-глупави. Не се променяхме и с нас не ставаше нищо такова, за което си струва да говориш вечер на чашка. Беше ни все едно! Всеки месец паричките капеха — по пет бона в книжка, при това книжките бяха поименни и в нас. А тогава времето беше такова: в магазина москвичът струваше пет и половина хиляди, а волгата дванайсет… Не е имало тогава волги ли? Значи имало е победи, не е ли все едно? Тъй че за такива пари бяхме готови и по три маркуча да ни напъхат, дори щяхме да сме благодарни, стига да имаше къде да ги вкарат. Впрочем, никой от нас не бе заведен там насила — всички бяхме доброволци: „За Родината, за Сталин!“…

… Главен там беше един дребен, тлъстичък, розовичък, чистичък, като добре окъпано нерезче. Косата му винаги зализана и като че мокра, сякаш току-що е бил под душа, на носа му пенсне, ръчичките — бели, чисти и тънки. Той винаги сплиташе пръсти върху шкембенцето си, а то вечно стърчеше от разкопчаната му престилка. И квадратни мустачки под носа. Едно такова смешно и безобидно човече. Зайче. Но виждаше право в нас. „Пак ли си мастувбивал, севсемино!…“ — казваше с тъничкото си противно гласче и с такова отвращение, сякаш си купчина лайна. „Аз пведупвеждавах ли те, или не? До октомвви да не му се дава месо на този севсемин…“ Не зная как се е държал с другите, но по време на процедури на мене винаги ми казваше: „Тъвпи, казак, ще станеш непвеменно атаман. Ще тичаш като Нувми, а ще вкарваш голове като Бобвов.“ Бобров беше страхотен нападател на ЦДКА, а Нурми беше някакъв бегач, според мен финландец, а може и швед да беше^[2].

(Работодателя го слушаше, сякаш говореше скалд^[3], който му пее Младата Еда^[4], но понякога го прекъсваше с въпроси:

— Как беше фамилията на Толка-Лапай?

— На Толка ли? Лапай? Х… го знае. Не помня. Може би Лапаев? Или Лапайски.

— За какво беше осъден?

— За кражба. С цел обогатяване. Обрал един апартамент и веднага го гепили, ченгетата не му дали дори да се наспи. Осъдили го на пет, а го пуснали след две години за примерно поведение.

— От Питер ли беше?

— Не. От Нейшлотски. Бил съм там с него. Не съм сигурен дали тази пресечка още съществува — там направиха хотел „Ленинград“…

— Как беше името на Главния?

— Слушай, досаднико, това вече ти го обяснявах…

— Може пък да си спомните внезапно. Мина цяла седмица.

— Не мога да си спомня туй, което не съм знаел никога. Обяснявам още веднъж: войничетата го наричаха „другарю полковник“. Хората му също. А между себе си го наричаха „Главния“ или „Тато“…)

 

 

… Със сигурност помня, че това се случи на седми март. Събудих се, защото някой ме буташе по рамото. А след сеанса предния ден не бях на себе си и нищо не съобразявах, а очите ми бяха като запердени. Дърпаше ме Толка-Лапай, очите му като чинии: ставай, Альоха, трябва да изчезваме, никой вече не остана. „Как така не остана?!“ А стаята празна, никого няма, леглата незастлани, всичко захвърлено като при пожар. Скочих, но дрехите ми ги нямаше. Бях по бельо, с халат и по пантофи. Къде в такъв вид? От нерви зъби тракам. Хукнахме с Толик към изхода — навсякъде празно! Операционната празна, превързочната празна, в процедурната празно, в стаята за почивка празно, постовите ги няма… Втурнахме се във вестибюла, огромен като гара, и там никой, само входната врата се блъска от течението. Тогава съзнанието ми се замъгли. Пред очите ми притъмня и повече не помня. Само някаква павирана уличка… със стари, овехтели, напукани къщи… черна старица ме гледа от един вход… А когато дойдох на себе си, се оказах в бърлогата на Толка, сред крадци и бандити… но това вече не е интересно.

… Ти пък! Имаше и много странни! Спомням си двамина… Единият бе съвсем момче, на шестнайсет години — тогава и аз си бях сополанко, но той ми се струваше направо дете, абсолютно хлапе. Казваше се Денис, фамилията му не си спомням, по-точно казано, не я зная. Беше с клепнали уши, шията му — тънка като пръст, ръцете — хилави, а дланите му — червени като на гъсок и яки. Хлапак. А втория наричахме Синчето. Не зная чий син беше, но Главния така го наричаше: „А сега, сине, скъпи мой, ще се заемем с вас певсонално…“ Тези двамата ги мъчеха по особен начин. Какво точно им правеха, никой от нас не знаеше. Те крещяха. Денонощно крещяха дни наред. Докторите тичаха край тях със спринцовки и системи, ограждаха ги в далечния ъгъл, ама каква полза — те викаха колкото глас имат… Тогава ги изведоха и ги държаха далеч от нас чак във втората процедурна. Но се случваше — пльоснал си се в първата процедурна с маркуч отзад и чуваш през четирите стени и коридора как той там крещи. Не зная на какви мъки бяха подложени, но ги понасяха като стой, та гледай. Човекът е способен на всичко. Пет дни вика като луд от непоносими болки, после спи едно денонощие и отново е като краставичка. Само дето не помни какво е ставало с него през тези дни… Казах ли ти какво искаха да направят от тях? Не? Правилно съм постъпил: няма защо да дрънкам за това. Ако се окаже истина… Не дай Боже да е истина…

 

 

(— А за къщата, в която ви държаха? За самото здание? Нима нищо не помните?

— Нищо. Не че не помня, не зная. Докараха ме през нощта в закрит фургон… спомням си само някакъв двор, проливен дъжд, черни стени наоколо и нито един светещ прозорец… Дори на колко етажа е не мога да кажа — не зная. Загадка, тайна…

— Никога ли не ви извеждаха на разходка?

— Каква разходка, миличък? Кога? Между процедурите ли? Между тях ти спиш неспокоен сън и виждаш кошмари за жени… Това, което добре запомних, е вестибюлът. Бил ли си на Витебската гара? Точно така изглеждаше — двуцветни кахли на пода, таванът стъклен, а по стените като че железни ажурни решетки…)

 

 

… Вместо разходки имаше редовни срещи с другаря оперативен работник. Два пъти седмично и още когато се наложи. Кой на кого какво е казал и кой е присъствал. Системата е много удобна за разчистване на лични сметки. В Библията как е казано? Око за око, мамка му, зъб за зъб. Аз съм миролюбив човек, но никого не съветвам да ме закача. Боят е занимание за малоумници. И без бой така ще те подредя, че за цял живот ще го запомниш и десет пъти ще се замислиш, преди отново да ме засегнеш…

… Не, с никой от тях не се виждам. За какво? Оттогава е минало толкова много време! Имаше, наистина, един интересен случай: идва един заедно с жена си, както каза. Тя беше на петдесет години, че и кусур, а той най-много на трийсет, хайде на трийсет и пет. Жената бе красива, трябва да призная, но стара… добре де, не става дума за това. Аз гледам не нея, а него и не вярвам на очите си: Денис. Жив, съвсем натурален. „Денис! Братле! Не ме ли помниш?“ Той ме погледна с безцветните си очи и казва: грешите, не ви познавам. „Как така не ме познаваш?“ Не, той не помни никаква лаборатория, само повдига рамене. „Нима и Синчето не помниш?“ И никакво Синче не помни… Виждам, че лъже нагло, но нищо не мога да направя. И най-вече не разбирам защо? Защо не признава? Страхува ли се? Минаха толкова години и вече никой нищо не помни за онези работи… Започнах да му се ядосвам: не ти разбирам, казвам му, чувството за хумор! Какво ти става? Но много бързо се осъзнах: какъв Денис? Той сега трябва да е на около седемдесет, дърт пръдльо като мен… Може би този му е роднина? Синче? Не признава да му е син. Напълно загуби дар слово. Добре, оставих го на мира, но след доста време си помислих: нима Тато наистина е успял? Нима той оттогава не старее, а просто ми гони гарез, че тогава аз него и Синчето ги изпортих на оперативния?

… Нещо се случи между тях. Нещо неблаговидно, някакъв сблъсък. Случайно чух как се карат в пушалнята, заслепени и оглушали от злоба — пиленцето, малолетният Денис, и Синчето, човек вече на възраст, солиден, сякаш не от тези, които викат, високомерен господин, побелял, плешив, с огромно родилно петно на тила… Подслушах ги и донесох на оперативния, не от злоба, а просто този господин да не си въобразява много за себе си, буржоа недоутепан… А те спореха за другаря Сталин, при това произнасяха някакви странни, неразбираеми думи: „екстракт от гъби жоуджи“, „настойка от виолетов мудзин“, това бе от китайската медицина, но имаше и по-страшни думи: „нечовешки мъчения“, „проклятия“, „безсмъртие“…

 

 

Абсолютно несвързана, ни в клин, ни в ръкав история (както обикновено) без начало, без край, и Юрий не можа дори да обърне нужното внимание на думите „огромно родилно петно на тила“, когато домакинът неочаквано прекъсна излиянията и захриптя:

— Край, край, край! Махайте се оттук. С песен. Сеансът свърши. Сега ще акам. Искате ли да се полюбувате как ака парализиран? Достойно за четка на художник зрелище.

И тогава от нищото, без покана, без заповед, нечуто се появи дебела красавица в неприлично прозрачни копринени дрехи и на лявата стена се включи и засия внезапно гигантски телевизионен екран; в ръцете на красавицата се появи порцеланово чудо на санитарната хигиена; стана нетърпимо горещо и Юрий изскочи в коридора в атмосферата на божествена прохлада и дежурният бияч му се стори стар и до болка добър познат…

 

 

В колата мълчаха известно време и макар че пътят бе труден Работодателя не пееше, а тихо подсвиркваше през зъби. После Юрий извади от пазвата си диктофона, пренави лентата и се чу неприятен глас.

— Как ти се стори? — попита Работодателя.

— Нормално. Четири по шестобалната система. Дори четири плюс.

— Поне веднъж не излъга ли?

— Да. Как останал в празното здание.

— Така е — съгласи се Работодателя с удоволствие. — Знаеш ли по какво разбрах? Миналият път тази история ми я разказа по съвсем друг начин: уж го закарали с покрит фургон извън града и там го изхвърлили направо на снега…

— Аха. И тази история за Денис… който дошъл при него с жена си…

— Е?

— Също е доста неубедителна… Послъгва там, но не мога да разбера точно в какво… Нищо. Ти много ли пъти си общувал с него?

— Днес за трети път.

— И той така и не си спомни как се е наричал този… абе… Синчето? Господина?

— Силецки — бързо отговори Работодателя и веднага стана ясно, че лъже. Той сам го разбра, засмя се и каза: — Не можа да си спомни. Или не поиска да си спомни. Наистина, кълна се… А защо питаш?

— Имам един познат — каза Юрий небрежно — Той има такова огромно родилно петно на тила.

— Така ли? — Работодателя го погледна бързо. — И на колко години е твоят познат? — попита той също небрежно.

— Сигурно на шейсет. Или на шейсет и пет.

— Не. Не е същият. Не излиза. Онзи днес би бил на сто, че и отгоре. — Той отново го погледна, този път откровено внимателно. — Макар че от друга страна, ако се замислиш… Ще ни запознаеш ли?

— Едва ли — каза Юрий и спокойно издържа знаменития му поглед. — За какво ти е? Само напразно ще разтревожим възрастния човек.

Работодателя замълча. Юрий извади втория диктофон, секретния, и провери записа — и тук всичко беше наред. Добре, помисли си. После: днес изобщо не искам да мисля. За нищо. По дяволите.

— А кой всъщност е този твой Алексей Матвеевич? — попита той.

— Как? Ама ти не разбра ли? Това е Алексей Добрият. Великият изцелител. Абе ти вестници не четеш ли?

— Не чета. И радио не слушам.

— Не ти ли пускат реклами в пощенската кутия?

— И рекламите не чета. И телевизия не гледам. Сив съм аз и ти пожелавам от все сърце и ти да си такъв. А от какво цери той?

— От всичко — каза Работодателя с тон на щедър домакин.

— И за какъв х… ни е?

— Не на нас — рече Работодателя. — Имаме поръчка.

— Каква поръчка?

— Да го изтръскаме. Той много знае този Льошка-Калошка. Сам видя.

— А кой е поръчителят?

Работодателя не отговори веднага, но все пак отговори:

— Аятолаха — каза той. — Извинявай.

Пак Аятолаха, искаше да каже, но, естествено, не каза Юрий. Нима не разбира, че не бива. Опасно е. И понамирисва. Гущерите не миришат ли? Още как миришат. Ако ги подушиш. Но ако не ги душиш специално, тогава, разбира се… Тогава не миришат. Не искам да работя за Аятолаха, разбра ли? За Павел Петрович Романов — с удоволствие. Но за Аятолаха не искам. Повръща ми се. И не само от страх.

Вече навлизаха в града, бял от пресния сняг и черен от сенките и мокрия асфалт. „А навън е бяло, сняг е навяло… А навън е черно, нощта в прозореца поглежда…“

Работодателя спря пред входа на „24 часа“, без да каже нищо, отброи шейсет гущера, по двайсетачки, и си тръгна, махайки с ръка на прощаване. „До утре. В десет нула-нула да си на работното си място — ще изкормим още един чичко с брада…“

Ако ще да е с рога. Юрий влезе в магазина и напазарува за четирийсет долара най-различни неща. (Продавачите му бяха стари познати и приемаха долари, дойче марки и ранди от ЮАР — по специален курс, разбира се, но така е, се ла ви…)

Ръцете му бяха (по американски маниер) заети с два огромни пакета и за да не рискува да счупи драгоценните бутилки, той натисна бутона на звънеца с брадичка. Жанка дотичка веднага, отвори вратата и по квадратните й очи той разбра, че нещо не е наред.

— Какво?

— Твоят Вадим е тук… — каза Жанка тихичко и сякаш уплашено. — Според мен не е на себе си, честна дума.

— О, Господи! — каза Юрий, но повече с облекчение, отколкото с неудоволствие и яд.

Откакто се върна от тъпата си експедиция в Северен Кавказ, Вадим пребиваваше в напълно необичайно за него състояние. Един такъв тих, невзрачен, незабележим до такава степен, че понякога ставаше дори невидим с просто око. Той и по-рано беше доста незабележим, но сега сякаш го бяха изтрили като старо петаче. Превърна се в старец. Някой от момчетата отбеляза (с известен страх), че Вадим сега от време на време по поразителен начин губи контрол върху лицето си и започва да прилича досущ на загубил присъствие на духа и дори угодничещ старец-клошар. „Какво ти е бе, говедо? — питаха го. — Боли ли те нещо?“ Той мързеливо се зъбеше с цитати от телевизионни реклами. Мариша не издържа на неговия разпад и деградация и го замъкна в частна клиника, където констатираха, че физически е здрав, но психически потиснат (което бе очевидно и без тях) и му препоръчаха лечение с някакви шибани инжекции, от които състоянието му като че ли се влоши.

Сега той спеше в креслото пред пуснатия без звук телевизор и лицето му бе още по-жалко и немощно от обикновено. Устата му бе полуотворена, а сивите му клепачи мърдаха трескаво. Юрий го подуши, но не усети миризма на алкохол. Добре, нека почива. Засега. После ще видим.

Върна се в кухнята, където Жанка вече се вихреше с пълна сила — шумолеше с опаковъчната хартия, отваряше пакетите, поставяше продуктите в чинии, нещо режеше — розово и тлъсто, тропаше вратата на хладилника, дрънкаше с вилици и ножове — очевидно бе огладняло момичето и жадуваше да пийне нещо. (Интересно може ли така да се каже: жадуваше да пийне?) Той отвори бутилките, приготви първата порция, най-вкусната — джин с тоник. Изпукаха отваряните кутии с тоник, зазвъня лед в прозрачната синева на божествената напитка, те се чукнаха, пиха и веднага в уморената му глава зашумя приятно и светът стана напълно приемлив, дори уютен и хубав. Светът стана добър, но взискателен — веднага поиска да повторят…

Когато телефонът звънна, те бяха изцяло в този свят — добри и дяволски хубави. Жанка, стъпвайки не съвсем сигурно, взе да дрънка с Маришка за рецептата за торта „Аристократ“. Юрий се чукна с появилия се от нищото Вадим, който, очевидно, добре се беше наспал в мекото кресло и сега бе готов да се присъедини, дори порозовя от предчувствието.

Състоя се странен разговор.

— Ти за кого гласуваш? — попита внезапно Вадим, набучвайки с вилицата разпадащо се парче топло пушена есетра.

— В какъв смисъл?

— На изборите.

— На какви избори?

— Мамка му. Ти вестници не четеш ли?

— Не чета! Не чета вестници! Какво ми досаждате всички? Не чета и ви съветвам и вие да правите същото!

— Аз мога да променям бъдещето — каза внезапно Вадим и го загледа очаквателно.

— И? — каза Юрий.

— Какво и? Мога ли? Или не?

— Не зная — призна Юрий честно.

— Слушай ме, мамка ти! АЗ — МОГА — ДА ПРОМЕНЯМ — БЪДЕЩЕТО. Това вярно ли е? Или не?

— Братле — каза Юрий. — Господи! — Накрая разбра какво се иска от него, но сега нищо не можеше да направи. — Чуй, братле, я по-добре да пийнем още по едно. Ей Богу…

Вадим, напрегнат и целият сякаш наежен, го гледаше неразбиращо, после облиза устни и се отпусна.

— Е, да… — промърмори той. — Ти си пиян, забравих… Извинявай. Разбираш ли, стори ми се, че вече мога… на сън ми се стори. Толкова хубав сън беше.

Лирическо отстъпление № 3

Главният лекар, таткото на синчето