Борис Стругацки
Безсилните на този свят (7)

Глава седма
Декември. Петък
Някои подготвителни мероприятия

… Ама че нощ, мамка му! С тази енергична, но неинтелигентна фраза на уста, или по-правилно е да се каже в мислите си, се събуди (пробуди? съвзе? опомни?) Матвей Аронович Вул, повече известен сред приятели и познати като Велмат, тоест Великия Математик. Утрото още не бе настъпило истински, но нощта (злокобна, налудничава нощ) вече се бе замислила дълбоко и звездите пребледняваха, предчувствайки неизбежното съмване. Беше седем сутринта. Унилите миризливи капки спряха, но и истинският студ още не бе настъпил, само ледена корица бе покрила краищата на локвите на пътя, а висулките по покривите бяха пораснали и изглеждаха самоуверени — не като снощи.

През нощта стаята бе изстинала здраво. Горкият Вадим лежеше на кревата с лице към стената, одеялото върху него изглеждаше плоско, като че ли под него нямаше нищо, стърчеше само — самотно и трогателно — бос крак с мръсно стъпало и огромна костелива пета. Кожухът се въргаляше на пода, разтворил косматите си вътрешности.

… Ужасна нощ. Зашеметяваща нощ. Когато пристигнаха, Вадим мръзнеше, трепереше, по лицето му се стичаше пот, а ръцете му бяха ледени. Непрекъснато пъхаше дърва в печката и накрая в стаята стана непоносимо горещо, апартаментът се изпълни с дим, а той продължаваше да мръзне, да трепери и да добавя дърва и накрая намъкна овчия кожух, който Матвей бе извадил специално за него от сандъка на дядо си. Но и кожухът не му помогна…

Беше пиян. Беше пиян още от вечерта, когато Матвей дойде да го навести за всеки случай — гласът на Вадим по телефона не му хареса: пияно, треперещо гласче на смачкан от беда човек. De visu^[1] Вадим изглеждаше още по-зле. Нямаше го Вадим. Съвсем. Пред Матвей подскачаше и се клатеше, ежеминутно губещо равновесие и едва крепящо се на стола, потно, унищожено, пребледняло, с червен сополив нос човече, отдалеч напомнящо на Вадим, но не беше Вадим, а негова долнокачествена карикатура, каквато и най-върлият му враг не би измислил. Беше сам вкъщи и бе пиян като свиня — отдавна и отчаяно, сякаш от цяла седмица бе изпаднал в смъртен запой (макар че вчера по телефона бе напълно човекообразен и дори се шегуваше в характерния си стил).

„Къде е Софя Ефимовна?“ В отговор на този напълно невинен и дори естествен въпрос той още повече се намръщи, многозначително размаха пръст пред носа на Матвей (в смисъл: „Не-е, гълъбче… няма да стане… не се и надявай…“), а после му показа и среден пръст, за да не останат никакви съмнения относно отрицателния му отговор. Отначало Матвей не разбра защо са тези тайни, но веднага разбра, че Вадимовата майка я няма вкъщи, отдавна я няма и очевидно скоро няма да я има, и се налага той, Матвей да седи, да седи и да седи тук, защото да остави в такова състояние Вадим, би било просто безотговорно, а Матвей, при всичките си недостатъци, се смяташе за отговорен човек. Затова остана и допи заедно с Вадим голямата бутилка със син, тръпчив боклук, а после още една бутилка боклук (от някакви стари запаси) и нощта отмина.

… Слава Богу, че поне от събеседник Вадим нямаше нужда. Той през цялото време си говореше сам, съчувствено се вслушваше в себе си, сам се смееше на разказите си, сам се прекъсваше, два пъти заплака, но сам пресече безпощадно тази своя слабост.

В мърморенето му се преплитаха причудливо три абсолютно несвързани истории. Едната, очевидно, бе напълно реална — за страшния дяволоподобен човек, за Сатаната с жило вместо показалец — познатата вече на Матвей кавказка история за заплахи и изисквания (но сега от нея излизаше, че Вадим не просто са го заплашвали — както разказваше по-рано, — а и че са го измъчвали с някакви ужасни мъчения). Втората история — без начало и край, за това как някаква компания излиза от чайната (в Бермамит? в Каменомост? — изобщо пак там, в Кавказ) — излиза, излиза и все не може да излезе, до такава степен всички са се напили, а някакъв Мишка го носят на рамо, той повръща дебела кафява струя, от канията на кръста му изпада голям ловджийски нож (впрочем, нерегистриран) и с дрънчене подскача по каменните стъпала… Всичко е доста правдоподобно и дори напълно живописно, само дето не е ясно защо и за какво. А третата история бе съвсем странна. Там фигурираше палатка, планини (пак), облачна нощ с дъжд, някакъв неприятен човек на име Тимофей, който спи на походно легло… а може би и не изобщо не спи, а само се преструва, че спи… И внезапно в близост до тяхната палатка по някакъв магически начин се е появила още една палатка, а в нея чужд човек… от нищото… никой… мъртъв… убит, пребит и обезобразен до смърт… А после се появяват още някакви хора, двама, също неизвестно откъде дошли, плачат над трупа и произнасят смъртни заплахи, но не по адрес на Вадим, а като че по адрес на същия онзи Тимофей, който, сякаш нищо не става, продължава да си лежи на една страна в спалния чувал и страхливо се преструва, че спи… Странна, почти неправдоподобна история, очевидно за нещо (но за какво?) измислена, история без определен край, ама и без определено начало…

В голямата Вадимова стая, където всичко беше разхвърляно, разбито, замърсено, стъпкано, където светеше полилей, а нощната лампа бе катурната до дивана, където беше задимено като в кенеф на кино, витаеше атмосфера на болезнено бълнуване и застарял страх, отдавна вече превърнал се в привичен ужас… Черен ужас. Бледен ужас… „Какво е това черен ужас на започващия играта…“ (въртеше се у Матвей, съвсем загубил ориентация и представа какво да прави с всичко това). „И бледният ужас се повтаряше в безчислените огледала…“. Той само държеше потните ръце на Вадим, за да не му позволи да счупи, да повали, да разбие, да стъпче още нещо…

… Изведнъж звънна телефонът — глухо, затиснат с диванните възглавници — неочаквано, като внезапно появил се на прага човек. „Кой е? Мамо? Мамо, нали те помолих да не звъниш. Не се обаждай повече…“ И като остави слушалката, веднага, без преход, каза на Матвей: „Нали я помолих да не звъни! Подслушват ме… Сега са я засекли. И това ми било скриване…“ Нова цигара, трепереща ръка със запалка, зачервени очи… „… Ако я убият — добре. Не е толкова страшно. Плюя. Но ще я измъчват. Ще я осакатят, мръсниците, ще я обезобразят. Има да се влачи в инвалидна количка до края на дните си…“

„… Аз съм малък човек, разбираш ли? Малък. Нищо не ми трябва, за нищо не моля и не изисквам. Да, случва ми се… Случва се. Знаеш ли какво се случва? Внезапно прозирам връзките на нещата… виждам пътя… по който всичко се плъзга като по релси… Но нищо повече от това! Защо това им е малко? Защо искат от мен невъзможното? И така е ясно: ако човек вижда пътя, това не означава, че е в състояние да го прокара… А то дори не е път. Това е тръба — бетонна, тясна, от нея започвам да страдам от клаустрофобия… Малък съм, разберете, за Бога. Малък…“

Думата „малък“ го обърна на сто и осемдесет градуса, той внезапно трепна: къде е малката? „Сутринта имаше една малка. Нарочно я оставих. Ти ли я взе? Върни ми я, не се прави на луд! Дай ми я, ако обичаш, моля те… Матвей, да пукнеш дано, мамка ти, дай ми малката, евр-реин, гад…“ Пъхна ръка под дивана, отхвърли повалената нощна лампа, намери шишенцето, обгърна го с длани, притисна го до бузата си като любимо коте… Матвей се опита да го отклони с приказки, но къде ти! Внезапно той се втурна към кухнята да прави кафе. Точно сега на него, горкия, му се припи кафе. Отначало се чу как съдове падат на пода, после замириса на газ. Оказа се, че е включил всички горелки, без да ги запали, стои с джезвето в ръка и целият вкочанен от ужас гледа през прозореца към двора, където някакви (напълно мирни включително и от женски пол) хора се качваха или слизаха от черна волга.

Беше вече доста след полунощ, когато Матвей взе решение да го махне оттам. Надалеч. Нека поне се наспи сред природата. Поразително, но Вадим не възрази. Дори напротив, отиде в коридора да се облича, като мърмореше лукаво: „Мамка ви… няма да ме хванете… Днес е четвъртък, а утре петък… мамка ви…“ В колата веднага заспа — тихо и здраво, — но щом приближиха Хвойно, се събуди. Във вилата всичко започна отначало, включително и несвързаното бърборене по повод кавказките истории (измислени и реални), а също и истерични опити да намери забравената и оставена в града малка бутилчица…

 

 

Матвей се облече и излезе навън. Трябваше да отиде до бараката и да донесе още дърва, но се задържа на стълбището, с всички сили вдишвайки и издишвайки чистия въздух, режещ от студа и свеж като току-що откъсната хвойна. Мразовита тишина обгръщаше света, дори кучета не се чуваха и през елите мъртво светеха прозорците на съседната къща отляво, която, както обикновено, светеше цялата, а нямаше жива душа, не се виждаше ничие присъствие, сякаш не бе дом, а омагьосан дворец.

Всичко беше както винаги. Жигулката на Матвей стоеше там, където трябваше да бъде, червената точка на алармата мигаше беззвучно. Във вилата отдясно хората очевидно бяха станали — от комина се издигаше гъст дим, но и там бе тихо и неподвижно. А ти какво, собствено, очакваше, Жорж Данден, помисли си Матвей, слизайки по стълбите. Измръзнало ченге отсреща, подпиращо се на телефонния стълб? Или може би ято бандитски мерцедеси пред портите? Не ставай за смях. Не се прави така. Ако изобщо се прави. Странна е тази история, в нея има някаква дразнеща излишност. Прекомерност някаква… Той се опита да улови проблесналата трезва (много ценна в този нереален хаос) мисъл, но не я улови, изпусна я и тя потъна в мътилката и мрака на подозрителните артефакти. Сега трябваше да чака кога отново ще изплува. Нищо, има време, ще почакаме. Днес е още четвъртък… пардон, петък. Още е само петък и днес ние всички ще се срещнем при Тенгиз и ще намерим решение. Ако има такова.

Донесе и сложи в антрето три наръча дърва, запали печката в стаята, отиде в кухнята и сложи на газовата горелка наполовина пълния чайник. После надникна в долапите. Имаше храна, но беше във вид, безнадеждно далечен от окончателна готовност за употреба. Суровина. Дори не полуфабрикати, а именно суровини: брашно, булгур, цвекло, моркови… В хладилника намери кокоши яйца. Три екземпляра. Но с хляба беше съвсем зле: каменен ръжен комат, целия в мрачни пукнатини като средноазиатски такир^[2].

Когато се върна в стаята, за да пъхне още дърва в печката, Вадим вече седеше в постелята, наметнал върху раменете си кожуха, и разглеждаше в малко огледало подпухналата си физиономия със смесено изражение на отчаяние и крайно отвращение.

— Слушай — каза той. — Днес сряда ли е, или четвъртък?

— Петък е.

— Лъжеш!

— Кълна се.

— Та днес ще ходим в Тенгиз?

— На всяка цена.

Вадим простена и започна да масажира бузите и челото, сякаш се опитваше да се приведе в ред.

— Как си по отношение на хеджирането на портфейла ге-ка-о с помощта на фючърси? — попита внимателно Матвей. Това беше контролен въпрос.

Няколко секунди Вадим мълча, после без желание отговори:

— Уви. Мога да гарантирам само личното си участие във вторичните търгове ге-ка-о о-еф-зе от дилинговата зала.

„Слава Богу“, мислено произнесе Матвей и седна през печката с машата в ръка.

— Как се държах вчера? — попита Вадим.

— Всякак. Биваше те. Понякога.

— Много ли глупости наговорих? — попита Вадим смутено.

— О, да. Не мина без това.

— „Понякога е по-добре да ядеш, отколкото да говориш“ — съобщи Вадим, сякаш демонстрираше своето благополучно завръщане в света на реалностите, и веднага попита: — А нещо за ядене ще се намери ли в тази къща? Нещо соленичко, а?

— Сол има — каза Матвей. — Около две кила. Сега ще донеса. Имай предвид, че в дванайсет трябва да съм в Зеленогорск на семинар. Ще дойдеш ли с мен, или ще останеш тук?

— Ще помисля — отвърна Вадим.

 

 

… До обяд Тенгиз успя да приеме трима „изтощени“ и заредени с мъчително отвращение към себе си и към целия свят и отиде на улица „Дондуреев“ номер шест. Там имаше кафене и всички от леговището на Аятолаха обядваха в него.

Тенгиз седна на маса до прозореца и поръча чахохбили^[3] от овче месо, зеленчуци и хачапури.^[4] Нещо за пиене? Минерална, моля. Каквато ще да е. От дълбочина пет хиляди метра ли? Много добре, дайте я…

Навън се простираше чиста тиха уличка без коли и почти без минувачи — асфалтът бе сух, по плочите на тротоарите нямаше нито един фас. От другата страна имаше светложълта двуетажна къща с трогателни кулички на покрива и широки (приветливи) алеи от двете страни на входа, която сияеше със стъклата си и резбата по черното дърво. Не се виждаше никаква охрана. Дори обичайните камери липсваха. И, разбира се, никакви табели с позлатени букви не се виждаха, нито рекламни плакати, неонови надписи и подобни търговски баналности. Строга, но приветлива къща на много богат човек. Пред входа не се виждаше кола, но навътре в двора имаше няколко разкошни.

Докато Тенгиз бавно дояждаше чахохбилито, в двора влезе черен автомобил (май ролс-ройс, а впрочем дявол го знае какъв) и един човек с дипломатическо куфарче пеша и абсолютно безпрепятствено проникна в зданието през главния вход. Както по-рано, не се видя охрана, нито дори портиер (в лампази от главата до петите).

Всичко това изглеждаше доста странно. В края на краищата Аятолаха бе обявен от народа за човек, който не се страхува от никого и от когото всички се боят. Всички без изключение. От — до.

… Освен аз, помисли си Тенгиз със злобно удовлетворение. И освен нашия Андрей Юриевич, разбира се… Впрочем, нима той не се бои поне от зъболекаря, Страхоборецът му неден? Това не може да е истина. На всяка цена трябва да го попитам. Аха. В отговор ще разкаже най-новия виц за зъбарите и късичко ще се изхили със своя леден смях, от който странно изстива и се свива сърчицето на всеки смъртен… или може би душичката му?

Междувременно разкошните двери на главния вход се разтвориха и избълваха първата порция чиновници. Тенгиз бавно отпиваше от ледената вода, разтревожена от някого на дълбочина пет хиляди метра, и наблюдаваше как вървят — кой надясно, кой наляво, някои направо към него, към гостоприемния покрив на специализираното заведение с гръмкото име „ШИШЧЕТА — ЧЕБУРЕКИ^[5]“.

Влизаха през вратата един след друг, облечени леко, без палта и шапки — бяха постоянни посетители на заведението; без да бързат, сядаха на постоянните си места, оживено обменяха гастрономически забележки, а понякога без стеснение си подвикваха, дружески разговаряха с келнерите, поръчваха „както обикновено, Володя“ и Тенгиз улови няколко въпросителни и дори внимателни погледа. Двама снажни юнаци още от прага го погледнаха откровено неприязнено: очевидно бе седнал на шибаната им персонална маса. Спирайки се за миг, те все пак се приближиха, без да поискат разрешение, както правят приличните хора, свойски и енергично издърпаха столовете, отново погледнаха Тенгиз откровено недружелюбно, а когато той не реагира (седеше си с полузатворени очи, облегнал се назад и смучеше от екзотичната си напитка), престанаха да го фиксират и свойски повикаха келнера Толя по прякор (предполага се), а не по фамилия Марадона.

Без съмнение те бяха охранители („охранителни структури“) — яки млади момчета с еднакви конусовидни глави, остригани като на борци, и с полегати рамене, дълги по седемдесет и пет сантиметра всяко. Впрочем, те си приличаха само в най-общи линии и по поведение, но не повече. Този, който седна срещу Тенгиз, беше красив младеж, смугъл, белокос, с черни писани вежди, по-широки от раменете му, с изпито лице на аскет и кинозвезда. Другият далеч не изглеждаше толкова привлекателен: мутрата му бе като розова двупудова гира, тялото му напираше да изскочи от сакото, той беше не толкова як, колкото тлъст — светлоок нерез, само сланина и месо, задънена улица на еволюцията…

Поръчаха чанахи^[6] и бяха обслужени мълниеносно, сякаш в кухнята от сутринта чакаха да дойдат Нереза и Хубавеца и веднага… на минутата… без бавене… Тенгиз гледаше как ядат лакомо от гърнетата, късат парчета от лаваша^[7], гризат от зеленчуците гладно, бързо, възбудено — сякаш вършеха позната и любима работа. Дочака да свършат с чанахито и да се захванат пак така гладно, бързо, възбудено и мълчаливо с чебуреките, които им бяха поднесени незабавно заедно с бира „Туборг“ в кутийки… Той ги подготвяше, докарваше ги до необходимата кондиция внимателно, постепенно, така че нито те, нито — пази Боже! — някой отстрани да забележи. А когато моментът настъпи, изключи Нереза и едновременно с това включи Хубавеца като на вид по-съобразителен и годен за употреба. Той веднага охотно и бързо заговори, сякаш отдавна му беше накипяло, сякаш отдавна очакваше рядката възможност многословно и дори витиевато, прилично понижил глас, да разкаже на някой добър човек за своите най-съкровени проблеми.

Колкото и да е странно, той се изразяваше неочаквано правилно, интелигентно, почти без цинизми и без обикновените днес безвкусно безсмислени псувни. Впрочем, говореше глупости, за безизходното си днешно битие, за джунглите на бита, за проблемите си с потенцията, които имаше напоследък заради нервните претоварвания. Тенгиз го прекъсна безжалостно и попита небрежно къде е сега господарят му. Оказа се, че не е в офиса, днес не са го виждали, но, от друга страна, съдете сами, откъде той, Хубавеца, може да знае къде е началството. Той, Хубавеца, е дребна риба във фирмата, работи по заповеди, нали знаете как се казва: „Бутнат ли ни, падаме, вдигнат ли ни, тръгваме“. Той по принцип нито веднъж не е виждал господаря, ако не се смята случаят, когато му докладвал за тапетите… За какви тапети? За миещите, с дракони, божествено красиви, японски ли бяха… или китайски? Добре, каза му Тенгиз. Не ми трябват подробности. Къде е кабинетът му, как да стигна до него? Оказа се, че е на втория етаж, зад Белия дом, но да отидеш при него просто така, не може, първо трябва да се запишеш… при секретарката… тя винаги е на поста си — казват, че е забележително гнусна жена, извинете за израза…

Тогава потъналият в себе си Нерез внезапно изплува от временното си небитие (разбуден, очевидно, от думата „гнусна“) и попита хрипливо и враждебно:

— Ти какви ги дрънкаш? Плямпало шибано.

Тенгиз само го погледна изпод вежди и Нереза веднага се сепна. Млъкна. Отпи от кутията дълга глътка, сякаш набираше въздух, преди да се гмурне. И се гмурна. И отново не беше тук. Тенгиз можеше спокойно да продължи да работи, но за съжаление Хубавеца се бе изчерпал. Пък и не знаеше нищо. „Ние с Колян дежурим на паркинга. Занимаваме се с колите. Да ги паркираме, да ги докараме. Да проверяваме, да се оглеждаме. Да пазим. Всъщност вътре в къщата не влизаме никога. Трябва да говорите не с нас, а с някой от чиновниците. Ей там са седнали момичетата от бюрото…“

Тенгиз го пусна. Пусна ги и двамата и те тутакси станаха, внимателно поставиха столовете до местата, взеха си довиждане, неумело покланяйки се, и си тръгнаха, като пиеха в движение от кутиите — огромни, тежки, бездарни… Но Хубавеца изглеждаше доста добре: не бе просто грамаден, а елегантно спортен и дори красив, приятен за гледане. Но очевидно като човек не струваше и бе тъп като галош. Бог да им е на помощ и на двамата…

Девойките от бюрото междувременно с шум и трясък обърнаха някаква кана със сок. Заляха масата, потече на пода, хвръкнаха вилици и лъжици — девойките, заливайки се от смях, скочиха, спасявайки дрехите и чантите си. Келнерът Марадона вече тичаше, без да се сърди, и готов да услужи и обслужи, а момичетата се огледаха, видяха свободни места и с чуруликане прехвръкнаха към Тенгиз, вече напълно готови за незабавна употреба.

Той почака, докато Марадона пренесе от разгромената маса техните хачапури и нова кана, и да събере остатъците от пиршеството на охранителните структури. През това време момичетата оживено хихикаха помежду си „и чуруликаха, чуруликаха, чуруликаха… глупачки шантави“ (в пълно съответствие с любимия на Андрей Юриевич виц за младоженеца и неговите впечатления от новия семеен живот). Те като че не обръщаха никакво внимание на Тенгиз, но той знаеше, че го изучават внимателно и напълно професионално и се колебаят по отношение на него (достоен ли е за внимание, или е дръвник). Той не ги изчака да направят своя избор, а сам ги пое, и то така, че ребрата им изпукаха, и в течение на десет тихи, интимно-доверителни, почти любовни минути те поред му разказваха всичко, което знаеха, всичко, за което само се досещаха, и всичко, което бяха чували, но много-много не му вярваха…

Ярки като тропически пеперуди и също толкова безмозъчни. „С крилца щрак-щрак“. И двете бяха никои и безименни. Уморително великолепни самки, гнусно-божествени вместилища за изхвърляне на известни излишъци от жизнената дейност на наслаждаващ се организъм… Котенца. Упоително смърдящи отровни котенца. Разкошни двуноги машини за многократни съвкупления… Той затвори очи, за да прогони видението, и двете, тутакси освободили се, замряха изплашено, сякаш се вслушваха в отзвуците на собственото си безсмислено и опасно чуруликане. Нищо неразбралите им досега кокоши мозъчета усетиха черна заплаха, стана им страшно, неуютно — студената зима изведнъж се промъкна в откровените им деколтета, вледени ги, разкошните им атлазени кожи настръхнаха… Без да се подканят и без да доядат храната си, те рипнаха и отчаяно хукнаха към изхода, размахвайки ярките си чантички с дълги дръжки. Едва не се втурнаха в панически бяг, без да забелязват и без да чуват нищо наоколо, без да виждат весело-изумените погледи на дъвчещите си колеги, без да долавят шеговитите въпроси и стомашно-клозетните им намеци…

Той не помисли да се задържа. Вече знаеше всичко необходимо. Или почти всичко. Да кажем така: много и достатъчно. Защото всичко не знае дори самият Аятолах.

Той погледна към приветливия дом на богатия човек. Човек и властелин… Дали да не отида направо сега, помисли си. И да направя всичко сам. Рязко. Раз-два. Представи си как влиза, накъде завива, по кое стълбище се изкачва, какво и на кого говори… Виртуалният филм му се стори напълно правдоподобен и дори достоверен. Направо сега. Дори няма да се облича (сакото ще остави в гардероба и ще каже, че скоро ще се върне). Да свърши с тази работа, да пречука гадината и може би ще успее в петнайсет и трийсет да бъде в диспансера на Бармалеева… Улови погледа на Марадона и го извика, за да плати. Водата, извадена от дълбочина пет хиляди метра, така и не допи. Не можа. Вода като вода — какво толкова намират хората в нея.

 

 

… В същото време Андрей Юриевич Белюнин (за приятелите Страхоборец) беседваше с Корней Аверянович Есаулов, известен в определени кръгове главно като Корен, а също и като Есаул. Беседата протичаше в нов, абсолютно празен многостаен апартамент в нов, току-що построен елитен блок. Преговарящите седяха върху големи сандъци от някакви разкошни апаратури (освен тях в апартамента нямаше нищо друго, но затова пък те бяха много), пушеха „Марлборо“, а пепелта тръснаха върху постлания на пода между тях вестник „Денят Хикс“.

Гласовете в празния апартамент звучаха странно, като от време на време възникваха реверберации, миришеше свежо, на боя, на лак, наоколо всичко блестеше — касите и таблите на вратите, подът, покрит с някакъв немислимо разкошен трицветен паркет. Домакинът напълно съответстваше на това великолепие: сиво палто до глезените, вратовръзка в цвят бордо (с черни точици), бледо аристократично издължено лице, идеално избръснато, вдъхновени руси къдрици ала младия Бетовен. Пред Андрей седеше без съмнение руски аристократ десето поколение, дете на тургеневските имения, по чудо запазил се елитен екземпляр. Издаваха го само очите — внимателни, неспокойни очи на опитен хищник напълно от този свят, при това в най-мръсната и страшна тукашна роля.

Впрочем, всичко това бяха игри на неспокойното въображение. Просто Андрей знаеше кой е пред него и това знание налагаше напълно естествен отпечатък на възприятията му. И правилно правеше, че налагаше: с този Есаул трябваше да бъде нащрек. Да си предупреден, значи да си въоръжен.

— А защо лично Александър Александрович не се свърза с мен? — сякаш между другото попита Есаул, докато се преструваше, че разглежда горящия край на цигарата си, а всъщност най-внимателно косо наблюдаваше събеседника си.

— Замина. Надалеч. Много далеч.

Есаул кимна, давайки да се разбере, че е удовлетворен от отговора, и веднага попита, пак сякаш между другото:

— А как се запознахте с него, Андрей Юриевич? Ако не е тайна, разбира се.

— Разбира се, не е. Заедно с него търсихме Шамбала.

— Намерихте ли я?

— Не. Не можахме. „Дойде горският и ни изгони всичките“… Виц! — побърза да обясни Андрей в отговор на късия, мигновено убол го внимателен поглед (като че жило на оса излезе изведнъж от раираната си кания). — Всъщност хванаха ни граничари и ни изхвърлиха заедно с целия ни багаж и разрешителни. Китайските граничари са нещо сериозно, уверявам ви.

— О, да! — съгласи се Есаул с такъв вид, като че през целия си съзнателен живот бе имал работа именно и само с китайски граничари. (Макар че, Бог знае с кого не си е имал работа този забележителен човек, през невъзможно дългите си, неправдоподобно дългите си трийсет и шест години… може би и с китайци също.)

— И все пак с какво мога да ви бъда полезен? — попита той и, като се наведе грижливо, загаси фаса си върху вестника.

— Александър Александрович ви препоръча като човек, който знае всичко за всички.

Есаул се поклони.

— Благодаря ви. Но това вече го казахте. Какво конкретно ви интересува?

— Александър Александрович ви представи като човек, който изисква конфиденциалност, но и сам гарантира пълна такава.

— Безусловно. И така?

— Интересува ме една личност, която всички наричат Аятолаха.

Този път Есаул не отговори веднага. Очевидно не очакваше да чуе точно това — длъгнестото му лице сякаш стана още по-дълго и той като че бе разочарован от чутото. Или разтревожен. Или може би обиден?

— Надявам се, че не съм ви засегнал с тази си молба? — попита Андрей. — Ако да, то…

— Не, не. Никак. Но разбирате ли какви опасности крият въпроси от такъв характер?

— Разбирам — каза Андрей, усмихвайки се успокояващо.

— Страхувам се, че не — възрази Есаул твърдо. — Впрочем, това изобщо не е моя работа. И така, какво именно ви интересува?

— По принцип всичко, но разбирам… вие искате конкретни въпроси… Добре, да започнем от самото начало. Името му?

— Казва се Хан Автандилович Хусаинов.

— Странно съчетание на имена! Татарин ли е?

— Може би. Но е роден в Ленинград през хиляда деветстотин и седемдесета. Баща му е известен декоратор, умрял рано. Хан раснал без баща. Завършил Военмех^[8], специалност електроника. В бизнеса започва с компютри, сега се занимава с всичко: с електроника, с коли, със стругове, с нефт, има верига ресторанти…

— Хазарт?

— Не.

— Наркотици?

— Не. Нищо незаконно. Никога. По принцип.

— Жени? Мъже?

— Не. Има съпруга и малък син, когото обожава. Привързан е към семейството и счита, че така трябва.

— Слабости?

— Зависи какво разбирате под слабости — възрази Есаул.

— Как е със седемте смъртни гряха?

Есаул се замисли.

— Чревоугодие, да — обича да похапне вкусно и обилно.

— Болести?

— Здрав е.

— Фобии? Есаул се засмя.

— Има. Бои се до смърт от паяци, бръмбари и хлебарки! Като дете.

— Ясно. Арахнофобия. Случва се. Пие ли?

— Само грузинско, полусухо. Твиши, ахашени, хванчкару, киндзмараули…

— Като другаря Сталин.

— По нищо не прилича на другаря Сталин.

— Но благополучно изповядва основния му принцип: „Няма човек — няма проблем“.

Есаул поклати глава.

— Не е доказано — произнесе той. — Няма нито един известен случай, когато да е премахнал съперник или конкурент… или когото и да било. Той използва съвсем други методи.

— Така ли? И какви?

— Бих казал щадящи. Той извиква човека при себе си и беседва с него. Как, за какво, никой още не е разказал. Но след беседата човекът става неузнаваем. Превръща се в друг.

— Напълно миролюбив?

— Изобщо друг. Включително напълно миролюбив.

— И непрекъснато се усмихва. Като онова момиче.

— Какво момиче?

— Послушното. Което на строежа винаги носело каска. А непослушното момче — не. Паднало скелето върху тях. Смачкало момчето, а тя върви и само се усмихва…

— Да. Помня: „Оттогава така си ходи с каската и непрекъснато се усмихва…“ Прилича. Дори доста.

— Страховити неща ми разказвате, Корней Аверянович.

— Сам поискахте, Андрей Юриевич.

— А ако бидейки поканен, човекът се откаже от подобна чест?

— Не зная. Такива случаи засега не са известни. Впрочем, не мога да гарантирам. Просто не зная. Няма такава информация.

— Добре — каза Андрей. — Тоест нищо не е добре, но е много интересно и полезно. А какво хоби има?

— Основното му хоби е работата. Но има и допълнителни увлечения. Например събира стари оръжия — мечове, доспехи, пистолети…

— Имам два старинни пистолета — каза Андрей. — Завещани ми от дедите. Много древни, от времето на Пушкин, а може и да са още по-стари. Единият е дори с щик.

— С щик ли? Защо?

— Ами как защо: стреляш, не улучваш и почваш да ръгаш с щика.

— Ясно… Такова… имате намерение да му ги продадете ли?

— Възможно е.

— Хм.

— Може да му ги продам — каза Андрей меко. — Може би ще му ги подаря.

— Чудесна идея — отбеляза Есаул, палейки нова цигара.

— Не се подигравайте. Вие кой знае какво сте си помислили за мен, а аз искам само да се срещна с него, да поговорим, да се сприятелим, да го помоля за нещо.

— Точно това не е много сложно — възрази Есаул. — Улица „Дондуреев“ номер шест. Там е офисът му. Всеки Божи ден е там, включително събота и неделя, от десет до шест. За Бога, отивайте и се записвайте за прием…

— Толкова ли е лесно?

— От лесно по-лесно.

— В кой да е ден?

— Да. Ако изобщо е в града.

— Прекрасно — каза Андрей. — А къде живее?

— Вкъщи не приема. Никога и никого.

— Виж ти… И все пак?

— Обърнете се към бюро „Справки“ — студено отвърна Есаул.

Известно време мълчаха. Есаул пушеше, от време на време поглеждаше Андрей и чакаше спокойно. Имаше вид на човек, който след дълго колебание най-сетне е взел определено решение и вече е готов да седи и да чака до настъпването на нощта. Несъмнено това бяха игри на подразненото въображение.

Андрей извади от джоба си дълъг тесен плик и с полупоклон му го предложи. И тогава нещо засече. Може би цели две секунди Есаул гледа неподвижен плика и Андрей веднага си спомни какво го бяха посъветвали по този повод: „… но ако той не го вземе, тогава се моли. По-добре незабавно изчезвай колкото се може по-далеч, зад граница, в Тасмания…“ Накрая Есаул протегна ръка и взе плика (и без да поглежда вътре, го пъхна в джоба на палтото, като ресто). А Андрей междувременно си спомни началото на изречението: „Ако приеме хонорара, това още нищо не означава, но ако не го вземе…“

— Благодаря ви — каза Есаул вежливо. — Надявам се, сте доволен?

— Напълно.

— Може би имате още въпроси?

— Май не.

— Тогава ще ви дам един безплатен съвет: откажете се от намерението си.

— Какво намерение?

— Не зная. Вие по-добре знаете. Във всеки случай се откажете. Нищо няма да излезе. Нито сте първият, нито последният.

— А защо мислите, че нищо няма да излезе?

— Например за това — каза Есаул, — че аз, разбира се, ще му съобщя за нашата беседа.

— Ха! — рече Андрей весело. — Хитро! А какво става с конфиденциалността? Вие обещахте пълна дискретност.

— Предупредих ви, че задавате опасни въпроси.

— Няма опасни въпроси, има опасни отговори.

— Вярно е. Но в конкретния случай това е едно и също.

— Слава Богу, че нищо не знаете за мен — предположи Андрей. — Вие сте опасен човек, Корней Аверянович. Вие сте по-опасен от моите въпроси и още по-опасен от своите отговори.

— Защо решихте, че аз нищо не зная за вас? Зная всичко необходимо и още много ненужно.

— Така ли? Например?

— Известна ми е истинската ви възраст. Колко пъти сте бил женен, колко деца имате, колко внуци. Зная как сте търсили Шамбала. Планината Калайс. Долината на Смъртта. Обителта на Гладния дявол… Всичко зная. За разкопките на Кала-и-Муг и как са завършили те. Как сте се гмуркали за „Черния Принц“… Мога още да изброявам. Вие сте безстрашен човек, но при това много пресметлив, отсъствието на страх при вас се съчетава със зверска, моля за извинение, предвидливост: винаги инстинктивно избирате най-правилния маршрут, най-хитрия финт, за да избегнете опасността. Отлично пеете и нелошо дрънкате на китара… И още много ми е известно. Да продължавам ли?

Андрей изслуша всичко това, запазвайки най-доброжелателен и в същото време ироничен вид. Вместо отговор цитира:

— Ожени се Иван Глупака за Василиса Премъдра и стана тя Василиса Глупачката…

— Да-да, чувал съм, че сте голям любител на вицове.

— Oh, yes! В това ми е силата.

Есаул сви рамене и предложи:

— Тогава разкажете ми най-новия.

— Най-новия ли? — повтори въпроса Андрей, усмихвайки се.

Есаул не отговори. Мълчаливо го гледаше с прозрачните си очи, които изведнъж застинаха като на снимка.

— Моля — съгласи се Андрей. — Ленин и Дзержински берат гъби. Внезапно иззад дърветата се появява още един гъбар. Ленин сграбчва Дзержински за шинела и крещи: „Феликс Едмундович! Какво сте зяпнали. Стреляйте бързо!“ Дзержински бум-бум! Ленин изтичва до трупа, обръща го с крак и казва с удовлетворение: „Сигурно е меншевик!“

Есаул се усмихна изключително от вежливост.

— Този не е нов, а брадат. От времето, когато ходех прав под масата.

— Сигурно. Разказах го подсъзнателно.

— Тоест?

— Вашата дума „най-нов“ ме подтикна. Есаул отново се усмихна и отново неохотно.

— Да. Смел сте, Андрей Юриевич.

— Разбира се. Наистина е така, Корней Аверянович: доста съм куражлия. Така му предайте.

С тази оптимистична нотка срещата благополучно завърши. Без жертви и разрушения. Сега със спокойна съвест можеше да отиде у Тенгиз. Вече закъсняваше, но какво можеше да направи. Никога не закъснява само този, който не прави нищо…