Борис Стругацки
Безсилните на този свят (1)

Глава първа
СЕПТЕМВРИ
Вадим Данилович Христофоров, по прякор Рийзалтинг-Форс

— Нощес сънувах покойния си баща — съобщи Тимофей Евсеевич с доста загрижен тон. — Значи обезателно ще се случи нещо лошо…

Вадим го погледна с безразличие, не отговори и продължи да изчислява средните диспергирани. Оставаше му да обработи двата последни реда от наблюденията, а Тимофей Евсеевич Сищенко не се нуждаеше от отговора му, още по-малко от коментарите му. Той за пореден път поправяше примуса. Беше бензинов, безшумен, нов (чудо на конверсията, с реактивна тяга) и затова се зацапваше много лесно. Държавен.

Вече беше горещо. Подухващият сутринта ветрец бе стихнал и денят обещаваше да е изнурително жарък и потен. Небето беше чисто, без никакво облаче, но Бермамит на изток и Кинжал на запад бяха покрити със сива мараня, сякаш някой тайно палеше невидими огньове.

Вадим завърши обработката на нощните наблюдения, прибра записите в папка, погледна към Елбрус^[1] — призрачен, почти прозрачен на фона на белезникавото чисто небе — и изведнъж се сети, че много отдавна не е писал в дневника. Отиде в командирската-палатка, изрови дневника изпод нощното снаряжение и седна на масата. Разлисти го. Вниманието му се задържа на една страница и започна да чете.

„14.08 … Хребетът е добър, с нещо напомня на лунните хребети. Елбрус е страшен и странен над облаците. А нашият Харбас е обрасъл с къса тревичка и редки сини цветенца. Летят стършели и се впиват жадно и грубо в тези цветчета, сякаш искат да ги изнасилят. Сутринта изведнъж се чу шум от крила и отчаян писък. Прелетя сянка и под колата се стрелна изплашена до смърт птичка. Неуспешна атака на сокол…

… Тенгиз казваше, че ако дълго време контактуваш с Бога, няма да запазиш здравия си разсъдък. Май беше от Умберто Еко. Или не? Не е важно. Важното е, че е казано силно…

Затуй, че докато сме живи, все сме на поход,

мъглите са зли и лавина връхлита без жал.

Пред нас чака коварен и стръмен проход

и забулени в облаци Харбас, Бермамит и Кинжал…“

 

 

„16.08. Достатъчно е Командорът да замине и нещо обезателно се случва. Лагерът бе нападнат от крави. Огромен сив бик, ревейки гръмовно, взе да се чеше в антената и веднага откъсна противотежестите. Кравите се приближиха, наредиха се в редица и се втренчиха тъпо в лагера. Бикът бе толкова величествен, че отначало страхливо продължих да си лежа в палатката, с надеждата, че всичко ще се оправи от само себе си. Но бикът покани още три крави да се почешат (очевидно най-любимите му) и те шумно се изпикаха точно до ухото ми. Цялото стадо настъпи към лагера. Тогава набързо заредих пушката и тръгнах да търся краваря. Никъде го нямаше. Затова се върнах (кравите през това време се приближиха още повече), закрещях на бика: «У-у!» и размахах ръце. Бикът отвърна: «У-у!» и пристъпи напред. Разтреперан, аз се скрих зад командирската палатка и оттам се развиках на кравите: «Махайте се!» Те отстъпиха. И тогава се сетих. Взех въже, започнах да го размахвам и да викам: «У-у!» Кравите, нали са жени, трепнаха и заотстъпваха. Бикът оцени моята деликатност и също взе небрежно да се отдалечава, като пътьом се закачаше с кравите. После се скриха от погледа ми. Изводът: никога не викай на началника, викай на подчинените му и чакай търпеливо той да се сети каква е работата и как трябва да постъпи…“

 

 

„18.08. … В палатката беше тъмно.

— Ей, стопанино — подвикнах аз тихо. Никой не ми отговори. Клекнах и зашарих с ръка. Напипах ботуш и го дръпнах деликатно. Кракът помръдна и отново застина.

— Стопанино! — извиках, вече разбирах, досещах се, че работата не е на добре. Човекът в палатката мълчеше. Изведнъж почувствах студ. Човекът не дишаше.

Извадих от джоба на ватенката запалка и щракнах. Вятърът клатушкаше синьото пламъче, но успях да разгледам човека. Лежеше по гръб, безсилно отпуснал ръце, и се взираше с притворени очи в ниския таван. Лицето му беше разбито и осеяно с черни петна засъхнала кръв, кръв имаше и по едрите длани…“

Вадим спря да чете. Замени „ниския таван“ с „провисналия“ и прелисти няколко страници.

„20.08. През нощта се разрази ураган. Примусът изгасна, палатката се разтресе и нещо падна върху мен. Две колчета се извадиха. Масата отхвръкна на 10 метра, капакът на тенджерата — на 20, една чиния на 50 метра…

Мина ми през ума, че всеки алтернативен вариант на историята съдържа повече социална ентропия от реално осъществения. Или с други думи: историята се развива по такъв начин, че социалната ентропия не нараства. Втората теорема на Клио. (А как е със Смутните времена? Чингисханове, тамерлани, атили? Това са микропространства на историята, микрофлуктуации. И изобщо кой знае: ако в детството си Темучин^[2] се беше разболял от дифтерит, може би щеше да се появи негов заместник, който пак щеше да подпали половината свят…)“

 

 

„21.08. Пак съм сам. Сражавам се с кравите като лъв. Всяка тичаща крава е с изпъната опашка, а краят й виси свободно, та ти се струва, че кравата насмешливо ти маха с ръчичка. Трябва да отбележа, че кравата е най-страшното животно на света. (Хантър не е прав; той смята, че е леопардът; глупости!) Бях разгромен. Два пъти бутаха противотежестите, радиостанцията не работи. Два пъти обърнах бика в бягство, но на третия той дойде от запад и внезапно изникна на три крачки зад гърба ми. Риеше с копито земята, виреше рогата си към мен и разтваряше пастта си с хриптене, очевидно ме псуваше грозно…“

Последната записка беше отпреди седмица:

„29.08. Сам съм. Върху сандъка има сопа, до мен — купчина камъни. Върху психометъра лежи рогатка и запас от заряди. Чакам врага, но той е толкова омаломощен от жегата, че дори и не помисля да напада, само се чеше яростно в триангулачния знак от трети клас…“

Взе писалката, отново погледна към Елбрус, вдъхновявайки се, и написа:

„Измина още една седмица. Добра беше — топла и без дъждове. Макар че през утрините вече има скреж и носът ми мръзне, непокрит от спалния чувал. Времето си тече, а изобщо не ми се ще да пиша. Сега сме на Харбас с Тимофей. Всеки ден едно и също. Ставаме, хапваме грахова супа и четем и препрочитаме стари списания. И, разбира се, спорим за всяко нещо, отнасящо се до личността. После запалваме примуса, свещ и играем на шах, като пак спорим за същото. Тимофей е странен човек. Командорът веднъж каза за него със замислен глас: «Интересно, колко „с“ има в думата „Сищенко“?»…“

Странният човек Тимофей се обади:

— Приемайте гости. Отдавна не сме го виждали.

Оказа се, че е пристигнал Мохамед. В цялото си диво, мърляво, небръснато, хищно, гърбоносо великолепие, което предизвикваше у Тимофей Евсеевич първобитен ужас. Този път, елегантно наклонен на седлото, той държеше с дясната си ръка емайлирана кофа. Както веднага стана ясно, пълна с месо. По-точно с овче месо.

— Началството го изпраща — обясни Мохамед, като спря коня и подаде кофата на Вадим.

Той я пое и извика:

— Тимофей Евсеевич. Елате, ако обичате.

Тимофей излезе от кухненската палатка, взе кофата и веднага се скри на своя територия. Само погледна внимателно изпод рошавите си вежди към Мохамед. Последният, много доволен от произведеното впечатление, блесна с два реда стоманени зъби и рече подир него:

— Върни кофата, а?

Вадим му предложи:

— Слез да поседнем.

— Благодаря, от сутринта седя — отвърна гостът.

— Чай ще пийнем — настояваше Вадим.

— Благодаря. Трябва да вървя. Началството. Гости ли чакаш? — попита той внезапно.

— Гости ли? Какви гости. Никого не чакам.

— А къде е командирът?

— Отиде на разузнаване. Довечера ще се върне.

Тимофей Евсеевич отново се появи, вече с празна кофа. Мохамед я пое, погледна надясно, после наляво и каза небрежно:

— Значи не чакаш гости? — И без да дочака отговор, пришпори коня.

— Ей, Мохамед! Кога ще си приберете бика? — попита Вадим.

Мохамед се обърна и каза наставнически:

— Това е лош бик. Взимай камък и го удряй между рогата. С всичка сила. Той от друго не разбира. Лош бик. Взимай голям камък и между рогата…

— Свежо решение — каза Вадим. — Ще промени живота към по-добро.

Мохамед повече не се обърна — леко поклащайки се в седлото, той се спусна по склона, по сипея, на север, към обгърнатата от сива мъгла скалиста планина, знаменита не само с чаровното име Зъбите на тъщата, но и с автомобилното състезание, чието название в превод означаваше Вредно За Душата. Тимофей Евсеевич се обади свадливо:

— Месото не струва. Какво ще заповядате да го правя? С него ще си строшим и последните зъби.

— Сгответе харчо^[3].

— Абе… харчо… Тя е вредна…

— Направете овнешка чорба. С чесън и макарони. Сънотворно и слабително в един флакон. Не само вредно, но и вкусно.

Тимофей Евсеевич не отговори, а продължи да трака с чиниите и тенджерите. После внезапно запя с тъничък гласец:

Защо да не пея, защо да не се веселя,

Щом в колибата ми всичко е наред?

Изнурителната жега се настани окончателно и увисна тягостно. Въздухът струеше и трептеше над източния склон и там безшумно изникнаха и сякаш заплуваха сред маранята петнисти рогати крави, с мокри муцуни и размахващи се опашки. Вадим, задремващ в креслото, ги следеше с притворени очи. А Тимофей Евсеевич продължи да пее тъжно:

Мушица на прозореца жужи,

Паяче на стената паяжинка тъче.

Защо да не пея, защо да не се веселя,

Щом в колибата ми всичко е наред?

Внезапно спря и попита с недоумение:

— Нашите ли идват?

Вадим се ококори и се заслуша. Не чу нищо друго, освен съскането на примуса.

— Не може да бъде. Откъде? Още няма два часа.

— Казвам ви, чувам. Кола идва. Оттам.

Вадим отново се заслуша. Стори му се, че наистина долавя някакъв шум, но беше прекалено хубаво, за да е истина. И от суеверие и чист инат каза:

— Не може да бъде. Ясно беше казано: не по-рано от деветнайсети, най-вероятно — по-късно.

— Добре, добре — лесно се съгласи Тимофей Евсеевич. — Тъй да бъде…

Стоеше насред царството си (примуси, чинии, паници, вилици, ножове, кофи и кани) и, заслонил очи с две ръце, гледаше на юг към пътя. Съгласяваше се по изключение и само заради това, че беше сигурен в своята безусловна правота. И колкото по-уверен се чувстваше, толкова по-лесно се съгласяваше. Опонентът му трябваше сам, лично, без допълнителни аргументи и усилия от негова страна, да се убеди, че е посрамен. За Тимофей Евсеевич това беше висш пилотаж при воденето на спора. На всякаква тема.

По пътя, иззад зеления хълм, се показа покрив на автомобил и веднага стана ясно, че великият спорещ и победител този път остана с пръст в уста — покривът беше на голям, луксозен, много луксозен, неприлично луксозен автомобил.

Появи се и той самият — изпълзя иззад хълма — черен, блестящ на слънцето, намусено разкошен джип „Гранд чероки“, оплескан с изсъхнала кал. Изпълзя и веднага спря, сякаш нямаше сили да продължи. Постоя неподвижно няколко секунди, вторачен с всичките си двайсет фара и прожектора, после бавно разтвори четирите си врати и като че без желание заизплюва пътниците си.

— Кои са тия? — попита Тимофей Евсеевич. В гласа му се усещаше страх.

— Не зная.

— А защо Мохамед рече, че чакате гости?

— Не е казвал такова нещо.

— Нали го чух! — възрази Тимофей Евсеевич и в гласа му прозвучаха истерични нотки.

Приближаваха се трима и още толкова останаха при джипа, но Вадим гледаше само тия, дето вървяха към тях. По-точно, взираше се в онзи по средата — дребен, изящен и много спретнат човек, облечен в сиво, елегантен и дори като че с бастунче. Беше стар познат. Крачеше леко и спорно, без да бърза — вървеше така, както му беше удобно, идваше да завърши делото, започнато още в Петербург, незавършено тогава, но сега нуждаещо се от бърз и ефективен край. Така ходят енергичните младеещи политици пред обективите — решително, напористо и целеустремено. Остроносите му обувки блестяха аристократично на слънцето, абсолютно неуместни тук, в света на ботушите и мръсните маратонки.

Отляво и малко по-назад крачеше един гардероб, по-висок с глава и половина, облечен в кожено яке, с кръгла плешива, или обръсната, глава. Вадим не обърна внимание на него и на третия — дребен, на вид съвсем безобиден, с тесни плещи, с едра глава с кожена шапка и с кафяво-зелени камуфлажни дрехи.

— Изобщо не разбирам що за хора са тези… — мърмореше Тимофей Евсеевич. — И защо спряха там? Не можаха ли да се приближат?

Тримата приближаваха стремително. Сивият познат приветливо размаха бастунчето, което повече приличаше на черна полирана показалка, с която той, очевидно, не се разделяше. Като британски полицай със своята палка.

Гардеробът заобиколи кухненската палатка и се спря до Тимофей, извисявайки се над него като същински голем. Сега се виждаше, че не е обръснат, а плешив, с остатъци от риж пух над ушите и голо теме. Мутрата му беше кръгла и неприятно асиметрична, сякаш страдаше от флюс^[4].

Сивият, наред с другия, заобиколи палатката отляво и се приближи към Вадим с думите:

— Здравейте, здравейте, Вадим Данилович. Ето че пак се виждаме. Нали ви казах?

Вадим наблюдаваше как той небрежно и елегантно сяда на масата (без покана), кръстосва крака, блестящата му обувка се поклаща и черната островърха показалка с топче в края лъщи.

— Изглеждате, сякаш сте забравили как се казвам, Вадим Данилович… Или не сте?

— Не съм забравил — процеди през зъби Вадим.

— Прекрасно. Да си поговорим, а?

— За какво?

— Все за същото. Забравихте ли?

Вадим мълчеше.

— Да ви напомня ли?

Вадим мълчаливо го гледаше изпод вежди. Човекът в сиво се усмихваше с нищо незначещата усмивка на светски лъв, водещ неангажиращ разговор за времето. Или за политика. Или за футбол.

Онзи с голямата глава и камуфлажните дрехи не седна, макар че свободни столове имаше колкото искаш. Подпря се на наблюдателния стълб и скръсти кльощавите си крака. И той се усмихваше, но някак разсеяно, като че беше някъде далеч и мислеше за нещо свое. Съчетана с неподвижния му змийски поглед, усмивката му беше странна и неприятна. Той държеше ръце в джобовете на якето и непрекъснато мърдаше пръсти, като че търсеше или пипаше нещо там.

А гардеробът се бе надвесил над Тимофей неподвижен, огромен, тромав, сякаш напомпан отвътре. Горкият Тимофей Евсеевич стоеше приклекнал, боеше се да мръдне. Очите му шаваха трескаво като издъхващи попови лъжички.

— Вие за това ли прекосихте цяла Русия, за да говорим пак за тези глупости? — попита Вадим през зъби.

— А аз още в началото ви предупредих, че разговорът ни е сериозен. Вие се отнесохте несериозно, но това си е ваш проблем. Има хора, които не смятат всичко това за глупост…

— Напразно. Аз ви казах всичко, и то напълно ясно…

— Стоп. Така доникъде няма да стигнем — каза сивият човек със съжаление. Имаше странно име — Ераст Бонифатевич. Впрочем, нищо не показваше, че това е истинското му име.

— Хайде да започнем отначало — предложи Ераст Бонифатевич. — Вие нали знаете кого ще изберат за губернатор?

— Господи — каза Вадим и демонстративно затвори очи.

— Не „господи“, а просто отговаряйте. Нали знаете?

— Да предположим, че зная.

— Не, скъпи мой! Хайде без да предполагате. Знаете или не? Нали знаете!

— Зная — съгласи се Вадим неохотно. — Ще бъде избран Генерала.

— Слава Богу! Най-сетне се разбрахме.

— За нищо не сме се разбирали. Аз и преди не съм отричал, че зная това…

— Именно! За това и става дума, Вадим Данилович. За това! А сега вторият въпрос: откъдето знаете?

Вадим се намръщи.

— Не мога да ви обясня! Откъде знаете, че ще отмине зимата и ще настъпи лятото?

— Неподходящ пример. Това всеки го знае.

— Ами и това всеки го знае. Ще изберат Генерала. Нима се съмнявате?

— И още как.

— Напразно. На балотаж ще отидат Генерала и Зюзючник. Ще победи първият. Като две и две — четири.

— А аз съм сигурен, че ще изберат Интелигента.

— Така ли? Вие четете ли вестници? Знаете ли какъв е рейтингът на Интелигента?

— Зная, но ще изберат него и вие, Вадим Данилович, ще помогнете за това.

— Хайде пак! Още миналия път ясно ви казах…

— Прекрасно помня какво ми казахте тогава. И аз ясно ви обясних, че този отговор нас никак не ни устройва. Помните ли?

— За кои „нас“ става въпрос?

— Не знаете ли? Нас. С големи букви: Н-А-С.

— Не разбирам.

— Много добре разбирате. Не се правете на глупак. Всичко ви беше казано съвсем ясно.

— Нищо не ми е казвано — възрази Вадим упорито. — Някакъв си аятолах. Какво общо има този аятолах с всичко това?

— Престанете да се правите на глупак — повтори Ераст Бонифатевич. — Не се шегувам.

Този с голямата глава извади от джоба си шепа лешници и взе ловко да ги чупи с малки специални клещи. Ядките хвърляше в устата си, а черупките на земята. Правеше го автоматично. Гледаше Вадим втренчено и без да мига. Но се усмихваше. Все още. Само дето усмивката му бе съвсем бледа, като на излиняла снимка.

— Вие, Вадим Данилович, не мълчете — напомни му Ераст Бонифатевич. — Още веднъж ви напомням и обяснявам, че разговорът ни е сериозен. Много сериозен. Така че по-добре отговаряйте.

Вадим разлепи сухите си устни и рече:

— Вие наистина ли вярвате, че мога да творя бъдеще?

— Не вярвам — твърдо каза Ераст Бонифатевич. — Зная го.

— Бълнувате — каза Вадим безпомощно. — Фантазия!

— Изобщо не е. Добре ни е известно, че не само виждате бъдещето, но и умеете, както сам се изразихте, да го „творите“. Знаем го от много сигурни източници. От много сигурни, Вадим Данилович!

— Глупости — повтори Вадим. — Нима не разбирате, че това са глупости? Не става така!

И тогава се разнесе неочакваният и затова особено ужасен вопъл на Тимофей Евсеевич:

— Вадим Данилович! Внимавайте! Не лъжете другарите! Вие наистина МОЖЕТЕ! Не се противете, направете каквото искат…

— Господи — каза Вадим, гледайки го ужасен. — Вие пък какво общо имате?

— Зная всичко! — Тимофей Евсеевич все така клечеше, сякаш ходеше по голяма нужда, и в тази жалка поза крещеше обвинително и трепереше като трескав, протегнал укорително ръка към Вадим. — Нали виждам как непрекъснато ни правите времето!… Той прави времето! — продължи Тимофей Евсеевич, обръщайки се към сивия Ераст Бонифатевич, който с целия си вид демонстрираше неподправен интерес към ставащото. — Той не предсказва, не-е — той прави! През целия път. Когато се уморяваме да наблюдаваме, вика дъжд. Когато трябва да наблюдаваме, е ясно!!! Гледайте: есен е, а тук е топло, боси ходим… На него сега му трябват наблюдения и ясно небе!

— Интересно все пак колко „с“ има в думата „Сищенко“? — попита Вадим, а рижавият голем внезапно сложи огромната си длан върху главата на Тимофей и последният веднага млъкна, като че го изключиха.

Стана тихо и в тази тишина Ераст Бонифатевич заключи назидателно:

— Гласът на народа! Вокс деи, така да се каже. Не се инатете, Вадим Данилович, недейте. Отдавна ни е известно всичко за вас. През деветдесет и трета всички до един бяха сигурни, че ще победят демократите. Целият съветски народ. Само вие казахте: не, момчета, няма да стане така, ще победи Жириновски. Така и стана! През деветдесет и четвърта всички бяха уверени, че в Чечня няма да има война, само вие единствен…

— Не разбирам какво искате от мен — каза Вадим. — Какво си мислите? Че съм вълшебник?

— Не зная — рече Ераст Бонифатевич проникновено. — Не зная и не искам да зная. На нас ни трябва на изборите за губернатор да победи човекът, когото всички, неизвестно защо, наричат Интелигента. А вие как ще направите това, изобщо не ни интересува. С вълшебство? Моля, нека да е вълшебство. С магия, заклинания, с телекинеза… футурокинеза, така да се каже — нищо против. Изобщо, нека това е ваше ноу-хау, ние нямаме претенции. Ясно ли е?

— Ясно ми е, че сте луди — каза бавно Вадим и стана. — Добре. Сега. Само да донеса документите…

Той понечи да тръгне, но елегантният Ераст Бонифатевич дори не го погледна, а само кимна към рижия голем и той с една крачка застана пред Вадим.

— Опасен човек сте вие — каза Вадим и асиметричното лице на голема се изкриви още повече, дори присви очи от напрежение.

— К’во?! — попита той крайно агресивно, с неочаквано висок и пресипнал глас.

— Извинявай — побърза да каже Вадим. — Нищо лично. Аз така, от страх.

— Не му обръщай внимание, Кешик — рече небрежно Ераст Бонифатевич. — Той така, от ужас. Шегува се. Много се изплаши. Случва се… Вадим Данилович, да бяхте седнали. Защо, наистина, скочихте така? Един мой познат в такива случаи казва: я си сядай на задника… Какво може да има в палатката? Ловна двуцевка, предполагам? Първо ще трябва да я извадите изпод вещите, после да намерите патроните, да я заредите… Смешно е, ей Богу, несериозно е. Оставете и дайте по-добре да си продължим разговора.

Вадим отново седна до масата и приглади косата си с двете ръце.

— Както казват в такива случай англичаните — рече той с измъчена усмивка — my poodle light, on dick as all. В превод: моят пудел лай, оти е зъл.^[5]

Ераст Бонифатевич разбра, макар и не веднага, и попита:

— Интересно какво казват в такива случаи холандците?

— Не зная.

— А французите?

— Кон троа псе, муа го апеше — веднага отговори Вадим.

— Което в превод е…

— Кон трева пасе, муха го хапеше. Селска картинка. Левитан Крамски.

В отговор на това Ераст Бонифатевич изхъмка неопределено и каза одобрително:

— Остроумно. Весел събеседник сте, Вадим Данилович. Но хайде да се върнем на нашата работа.

— Не зная какво още да ви кажа — проговори Вадим уморено и затвори очи. — Вие не ме слушате. Казвам ви, че това е невъзможно. Вие не ми вярвате… Вярвате в чудеса, а чудеса не съществуват.

— А да ЗНАЕШ бъдещето? — каза Ераст Бонифатевич напористо. — Да знаеш бъдещето — нима това не е чудо?

— Не. Не е. Това е умение.

— Да поправяш бъдещето също ли е умение?

— Ама не е така! — каза Вадим с досада и отвращение. — Обясних ви вече. Това е като газова тръба с голям диаметър: вие гледате в нея и там, на другия край, картинка — това е бъдещето. Ако обърнете тръбата, ще видите друга картинка. Друго бъдеще, разбирате ли? Но как да я обърнеш, като тежи сто, хиляда тона — тя е като волята на милиони хора, разбирате ли? „Равнодействащата на милиони воли“ — казал го е Лев Толстой. Как ще заповядате да обърна тази тръба? С какво? С х… ли, извинете ме за израза?

— Това си е изцяло ваша работа — възрази Ераст Бонифатевич, който го бе слушал много внимателно и без да прекъсва. — С каквото ще ви е по-удобно, с това я обръщайте.

— Но това е невъзможно!

— А ние знаем, че е възможно.

— Откъде го измислихте? Господи!

— От много сигурни източници.

— Какви източници?

— Сам той ни каза.

— Какво? — не разбра Вадим.

— Не „какво“, а „кой“. Той. Разбирате ли за кого говоря? Досещате ли се? Той. Той ни каза. Можехте да съобразите, за Бога.

— Лъжете — каза Вадим и трепна.

— Неучтиво. И дори грубо.

— Не може той да ви е казал.

— Но ни каза. Сам разсъдете откъде другаде бихме узнали? На кого другиго бихме повярвали?

В този момент Тимофей Евсеевич сякаш се събуди от хипноза. Издаде странен хриптящ звук, втурна се нанякъде с огромни подскоци и прескачайки вървите на палатките, закриволичи като исполински заек с прилепнали към гърба червени уши. Понесе се към северния склон, право към призрачно белеещия се Елбрус.

Всички го гледаха като омагьосани. После едроглавият любител на лешниците попита бързо и нечленоразделно:

— Да го гръмна ли, командире?

— Не. Защо? Нека си тича… — Ераст Бонифатевич внезапно стана и махна с показалката си към онези, които бяха останали при джипа: демек всичко е наред, не предприемайте нищо. — Нека си тича — повтори той и пак седна. — Той си има своя работа, ние наша, нали така, Вадим Данилович?

Вадим мълчеше, гледаше след Тимофей Евсеевич, който продължаваше да подскача и да криволичи на дългите си крака в кирзови^[6], никога не лъскани ботуши. Справяше се самият господин Ужас го носеше на своите бледи крила и той не можеше да спре, дори да го искаше.

— Мълчите… — проговори Ераст Бонифатевич, но не дочака отговор или друга реакция. — Продължавате да мълчите. Загубихте дар слово… Ами… Тогава започваме. Кешик, ако обичаш.

Плешивият гардероб Голем-Кешик веднага се приближи отзад и взе Вадим в стоманените си потни обятия — обхвана тялото му, натисна го към сгъваемия стол, фиксира го, обездвижи го, скова го. Нещо във Вадим изпука — кост или хрущял. Вече не можеше да помръдне. Никак. Не се и опитваше.

— Освободи му ръката — изкомандва Ераст Бонифатевич. — Дясната. Така. И се отмести, за да му виждам физиономията, а той — моята. Добре. Благодаря… Сега ме слушайте, Вадим Данилович — продължи Ераст, като внезапно приближи плътно до него неприятно издълженото си лице. — Ще ви изнеса малък урок, за да разберете окончателно на кой свят сте… Отворете си очите! — гракна той неочаквано високо, протегна черната показалка и я опря в бузата на Вадим под лявото око. — Бъдете любезен и ме гледайте в очите! Урокът ще е сериозен и за цял живот… Лепа, направи го — веднъж!

Дребният едроглав Лепа пусна лешниците, изтри дланта си в панталоните и се приближи небрежно, щракайки с клещите. Метални щипки с назъбено гнездо. Дребният едроглав Лепа ловко сложи в него малкия пръст на Вадим и натисна дръжките.

— Колкото си дребен, толкова си и неп-приятен… — каза му Вадим пресекливо. Лицето му посивя и по челото му започнаха да се стичат едри капки пот.

— Не се прави на палячо! — заповяда ядосано Ераст Бонифатевич. — Ще боли много, а след малко още повече. Лепа, повтори!

Дребният Лепа бързо се облиза и ловко стисна втория пръст.

— Ей, ти! — изсъска в ухото на Вадим рижият Голем-Кешик и го стисна още по-силно. — Не мърдай!

— Добре. Стига… — Вадим се задъха. — Стига. Съгласен съм.

— Не! — възрази Ераст Бонифатевич. — Лепа, пак!

Този път Вадим се разкрещя.

Ераст Бонифатевич си играеше с черната показалка, облегнал се на гърба на креслото. На лицето му се появи изражение на погнусено удовлетворение. Всичко ставаше по добре обмислен и изпробван неведнъж план. На непослушния човек обмислено, внимателно, умело и с вкус смазваха пръстите. При това така, че обезателно да се смачка и основата на нокътя. Човекът крещеше. Вероятно вече се бе напикал. На човека се преподаваше сериозен урок и човекът бе смачкан и сломен. Което бе и целта на занятието.

После заповяда:

— Край. Достатъчно… Лепа! Казах: достатъчно!

Двамата оставиха Вадим и се върнаха на предишните си позиции. Като кучета в къщичките си. Шибани псета. Чакали. Палачи. Вадим гледаше посинелите си пръсти и плачеше. Те бързо се подуваха, а синьото и моравото буквално пред очите му се превръщаха в аспидночерно.

— Много ми е жал — произнесе Ераст Бонифатевич с предишния си деликатен глас на светски човек. — Само че това безусловно беше необходимо. Необходим урок. Вие изобщо не искахте да разберете колко сериозно е положението, а то е много сериозно! Сега да продължим… — Той пъхна тясната си бяла длан във вътрешния джоб на сакото и извади дълъг бял плик. — Тук има пари — каза той. — Немалко. Пет хиляди гущера. За вас. Като аванс. Вземете.

Дългият бял плик лежеше на масата, а Вадим го гледаше със стъклени насълзени очи. Тресеше го.

— Чувате ли ме? — попита Ераст Бонифатевич. — Ей! Отговаряйте, стига сте циврили. Или да заповядам да повторят процедурата?

— Чувам — каза Вадим. — Пари. Пет хиляди…

— Много добре. Ваши са. Аванс. Авансът не се връща. Ако на шестнайсети декември победи Интелигента, ще получите останалите двайсет хиляди. Ако не…

— На шестнайсети декември никой никого няма да победи — каза Вадим през зъби. — Ще има балотаж.

— Няма значение… — произнесе Ераст Бонифатевич нетърпеливо. — Ние не формализираме. Вие прекрасно разбирате какво се иска от вас. Ако Интелигента стане губернатор, ще имате още двайсет хиляди. Не стане ли, ще имате големи неприятности. Вече имате известна представа от какъв характер.

Вадим мълчеше и притискаше дясната си, повредена ръка с лявата. Още го тресеше. Вече не плачеше, но по вида му не можеше да се разбере в съзнание ли е, или е изпаднал в болезнено вцепенение — трепереше потен и бледен в глупавото сгъваемо кресло. Ераст Бонифатевич се изправи.

— Това е. Предупреден сте. Таймерът е пуснат. Започвайте работа. Нямате кой знае колко време да обърнете вашата газова тръба с голям диаметър — само пет месеца, че дори и по-малко. Както е известно — той поучително вдигна дългия си бял пръст, — дори дребното усилие може да премести планина, ако има достатъчно време. Тъй че по-добре започвайте още сега…

— Ако няма триене… — прошепна Вадим, без да го поглежда.

— Какво? А, да. Разбира се. Но това са ваши проблеми. Желая ви здраве.

Той се обърна и понечи да си тръгне, но спря и добави:

— В случай че решите да бягате в Америка, или, изобщо, да се правите на герой, знаем, че имате майка и много я обичате… — Лицето му трепна гнусливо. — Не мога да търпя подобен долнопробен шантаж, но с вас по друг начин не може… — Отново се накани да тръгне и пак спря. — Като ответна любезност за аванса няма ли да кажете кого ще поставят начело на ФСБ? — попита той приятно усмихнат.

— Не — проговори Вадим. — Няма да кажа.

— И защо? Обидихте ли се? Напразно. Нищо лично, просто бизнес, разбирате ли.

— Разбирам — каза Вадим, гледайки го в лицето. — Оценявам го. — Беше му трудно да говори и произнасяше думите особено старателно, като човек, който не се чува. — Но не съм в състояние да кажа. Аз зная какво искат милионите хора, но нямам представа какво искат дузината началници.

— Я виж ти! Е, да. Естествено. Тогава всичко хубаво. Желая ви успехи.

Ераст Бонифатевич се отдалечи, без повече да се обръща. Размахваше черната показалка — елегантен, изправен, целият в сиво, уверен, надеждно защитен и дяволски доволен от себе си. Дребният Лепа бързаше след него, като напъхваше в джоба си клещите за орехи — толкова дребен и толкова неп-приятен! Но Кешик остана. Отначало направи няколко крачки след началството, но щом Ераст Бонифатевич се скри зад кухненската палатка, той спря, обърна към Вадим рижото си лице, което се изкриви като от внезапна зъбна болка, и с меката си тлъста длан удари Вадим по бузата така, че той моментално падна на земята заедно с креслото си и остана да лежи с подбелени очи. Кешик го гледа няколко секунди, после се втренчи в белия плик на масата, сетне пак премести погледа си върху Вадим.

— Мама ти… — изсъска той едва чуто, обърна се и стъпвайки тежко с дебелите си крака, се втурна да догони другите.

Известно време Вадим лежа неподвижно по гръб, разтворил нелепо крака и разплут върху строшеното при падането кресло. После погледът му като че се избистри, той задиша и се опита да се обърне настрана. Опря се на лакътя на болната си ръка, обърна се и се освободи от креслото. Запълзя.

Не се опита да стане. Пълзеше на лакти и колене, пъшкаше, задъхваше се и гледаше напред към двете кофи с нарзан^[7], оставени сутринта под навеса на кухненската палатка.

Допълзя. Седна и като се озъби предварително, потопи болната си ръка в близката кофа.

— Нищо не може да спре енерджайзъра — каза той в пространството и изведнъж омекна, вслушан в болката си, в отчаянието си, в опустошената си душа, и с безсилна ненавист в бученето на джипа, който бавно обръщаше някъде по неравния път зад палатката.

Лирическо отстъпление № 1

Бащата на Тимофей Евсеевич