Джули Гарууд
Венчило с дявола (2)

Първа глава

Англия, 1102 г.

Всички само за това си шушукаха: той бе убил първата си жена.

Баща им заяви, че може би тя си го е заслужила. Това бе най-неуместното предположение, което един баща можеше да направи в присъствието на трите си дъщери. Барон Джеймисън веднага проумя каква грешка бе допуснал, ала вече бе твърде късно — изречените думи не можеха да бъдат върнати назад.

Три от четирите му дъщери най-подробно предъвкваха всички отвратителни клюки за Алек Кинкейд и грубата забележка на баща им въобще не ги изненада. Близначките Агнес и Алис се разридаха по навик в един глас, докато сестра им Мери, обикновено по-сдържана от тях, този път рипна от стола си и сърдито заобиколи овалната маса в голямата зала. Баща им, засрамен от приказките си, остана прегърбен над чашата с бира. Сред досадните хлипания на близначките се извисяваше гласът на неговата малка нежна Мери, сипещ ужасии за шотландския воин, който след по-малко от седмица щеше да пристигне в техния дом.

Близначките ревнаха още по-силно. От сърцераздирателните им стонове дори и дяволът би избягал.

Тогава баща им, в желанието си да ги успокои, решително смени тактиката, като се захвана да защитава шотландеца. Но доводите му бързо се изчерпаха, понеже той никога не се бе срещал с Алек Кинкейд, а познанията му за живота на могъщия планинец^[1] се опираха единствено на мълвата за коварната му душа.

За съжаление цялото му красноречие отиде на вятъра. Само си губеше времето, тъй като дъщерите му изобщо не обърнаха внимание на думите му. Това не го изненада — неговите малки ангели никога не слушаха какво им говори. Баронът въздъхна тежко и шумно се оригна.

Никога не бе съумявал да успокоява дъщерите си. Сега обаче усещаше, че трябва да наложи волята си. Никак не му се искаше да изглежда като глупак пред неканените си гости — независимо дали бяха шотландци, или не — а това със сигурност щеше да се случи, ако момичетата продължаваха да пренебрегват напътствията му.

След като пресуши и третата халба с бира, барон Джеймисън реши да действа по-решително. Стовари юмрука си по дървената маса, за да привлече вниманието на дъщерите си, и уверено заяви, че всички приказки за това, че Алек Кинкейд е убиец, са пълни глупости и щуротии.

Думите му обаче не предизвикаха никаква реакция и това вече го вбеси. Тогава реши да се опре на предположението, че съпругата на шотландския воин си е заслужила злочестата участ. Навярно Алек Кинкейд, продължи да философства Джеймисън, е решил да даде хубав урок на прегрешилата си жена, но за съжаление се е увлякъл… и съпругата му умряла.

Според барона, обяснението му бе напълно приемливо. Този път думите му достигнаха до момичетата, ала изразът на лицата им съвсем не бе този, на който бащата се надяваше. Те се втренчиха с ужас в него, сякаш бяха видели гигантска пиявица на върха на носа му. Баронът внезапно осъзна, че малките му ангелчета вероятно смятат, че се е побъркал. Това го взриви и той избухна. Разкрещя се, че навярно онази опърничава жена все е предизвиквала и дразнела своя господар с непокорството си и завърши с думите, че всяко момиче би трябвало да си вземе и поука от тази история.

Баронът искаше по този начин да изплаши до смърт разглезените си дъщери и да ги накара да млъкнат. Но вместо това те се развикаха още по-силно. От невъобразимия шум го заболя главата. Той притисна с длани ушите си и затвори очи. Лорд Джеймисън почти изчезна в стола си и едва не се свлече на пода. Напълно съкрушен! Цялата му решителност се бе изпарила! В отчаянието си той се обърна към верния си слуга Херман и му заповяда да доведе най-малката му дъщеря.

Старият слуга кимна с посивялата си глава. Прие заповедта с облекчение и побърза да излезе от залата, за да изпълни нареждането на господаря си. Баронът можеше да се закълне в Светия кръст, че чу как слугата му промърмори, че е било крайно време.

След около десетина минути тя влезе в залата. Баронът веднага се изпъчи, хвърли унищожителен поглед към Херман, за да му покаже, че е чул нераболепната му забележка и се извърна към дъщеря си. Лицето му светна и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

Неговата Джейми щеше да се погрижи за всичко!

Барон Джеймисън усети, че се усмихва, а сетне си призна, че е невъзможно да си ядосан, когато Джейми е наблизо.

Тя представляваше такава прелестна гледка, че всеки човек на часа би забравил грижите си. Държанието й внушаваше не по-малко респект от красотата й. Джейми бе наследила хубостта на майка си — дълга гарваново черна коса и виолетови очи, които напомняха на баща й за свежа пролетна утрин, безупречна кожа, чиста също като сърцето й.

Макар че баронът се хвалеше на всеослушание, че обича всичките си дъщери, Джейми си оставаше неговата радост, макар че тя не му бе истинска дъщеря. Майка й, втората съпруга на барона, се омъжила за него, когато вече била в деветия месец с Джейми. Бащата на детето загинал в битка наскоро след сватбата.

Лорд Джеймисън бе приел бебето като свое и бе забранил на всички да говорят за нея като за доведена дъщеря. От мига, в който за пръв път я взе в ръцете си, тя стана негово дете.

Джейми бе най-малкото и най-великолепното сладко ангелче. Близначките и Мери имаха дискретна хубост и на един мъж би му трябвало известно време, за да я открие, докато неговата скъпа малка Джейми можеше да накара от пръв поглед всеки да загуби ума и дума. Баща й често обичаше да се хвали пред приятелите си, че усмивката й би могла да събори всеки рицар от коня му.

За щастие между момичетата не съществуваше дребнава завист. Също както и баща им, Агнес, Алис и Мери инстинктивно търсеха помощ и съвет при по-малката си сестра и за всичко разчитаха на нея.

Джейми се бе превърнала в истинска господарка на дома. От деня, в който погребаха майка й, тя пое на плещите си това тежко бреме и много бързо доказа способността си да се справя с всяка ситуация. Баронът, който обичаше да заповядва, но не умееше да налага авторитета си, с радост бе оставил Джейми да поеме цялата отговорност за управлението на замъка.

И тя никога не го разочарова — толкова разумна и спокойна дъщеря! Никога не плачеше. Последните си сълзи проля, когато майка й умря. Агнес и Алис можеха да се поучат от по-малката си сестра, но все така си избухваха в сълзи и при най-незначителния повод. Според барона единствено привлекателните им личица ги спасяваха от участта да бъдат обявени за глезени глупачета и той отсега съжаляваше мъжете, които един ден щяха да се оженят за тях.

Най-много обаче се безпокоеше за Мери. Въпреки че никога не го бе казвал на глас, лорд Джеймисън отлично знаеше, че тя е голяма егоистка. Мери винаги поставяше собствените си желания над тези на сестрите си, дори над баща си. А освен това бе и такава палавница — непрекъснато измисляше разни лудории. Обичаше да прави бели, само и само да се забавлява. Баронът имаше смътното усещане, че Джейми пълни главата на Мери с неподходящи за една дама идеи, но никога не би се осмелил да го изрече. Не се опасяваше, че ще сгреши, а че би могъл да загуби благоразположението на най-малката си дъщеря.

И макар Джейми да бе любимката му, баронът съвсем не бе сляп за нейните недостатъци. Въпреки че не избухваше често, гневът на Джейми помиташе всичко като горски пожар. Като се прибави и непокорството и упоритостта й! Пък и тази наследена от майката дарба да лекува! Баронът категорично й бе забранил да я практикува. Заради нея крепостните и слугите непрекъснато я отвличаха от най-главното й задължение — да се грижи за удобствата и спокойствието на баща си. Често я измъкваха посред нощ от леглото, за да зашие някоя рана от нож или да помогне на някое бебе да се появи на бял свят. Всъщност баронът нямаше нищо против нощните повиквания, тъй като по това време той необезпокоявано си спеше в леглото, но мразеше да викат Джейми през деня особено когато се налагаше да закъснее с обяда само защото дъщеря му в това време се грижи за някой ранен или болен.

Лорд Джеймисън въздъхна със съжаление. Сетне изведнъж осъзна, че близначките са спрели да хленчат. Джейми вече бе усмирила домашната буря. Баронът кимна към иконома да напълни отново чашата му с бира, облегна се назад и с възхищение се зае да наблюдава последствията от магическите действия на най-малката си дъщеря.

Агнес, Алис и Мери се бяха втурнали към сестра си в мига, в който тя се бе появила на прага. И трите говореха в един глас, но всяка си разправяше своята история.

Джейми не можа да разбере нищо от възбудените им приказки.

— Хайде, елате да седнем до татко край масата — предложи тя с леко дрезгавия си глас — и всички заедно да опитаме да разрешим този нов проблем.

— Този път не е някакъв дребен проблем — проплака Алис и изтри ъгълчетата на очите си. — Не вярвам, че можем да го решим, Джейми, наистина не вярвам…

— Татко е виновен за всичко — промърмори Агнес. По-малката близначка придърпа един от столовете край масата, отпусна се на него и хвърли гневен поглед към баща си. — Както обикновено, за всичко е виновен той.

— Не съм виновен за нищо — кисело промърмори баронът. — Няма защо да ми се цупиш, госпожичке. Аз просто се подчинявам на заповедите на нашия крал. Това е всичко.

— Татко, моля те, не се разстройвай — тревожно го погледна Джейми, протегна се и го потупа по ръката. Сетне се извърна към Мери. — Струва ми се, че ти се владееш най-добре. Агнес, престани да плачеш, за да мога да разбера какво се е случило. Мери, ще бъдеш ли така добра да ми обясниш?

— Пристигна съобщение от крал Хенри — отвърна Мери. Отметна през рамо един кичур от светлокестенявата си коса и скръсти ръце на масата. — Изглежда нашият крал отново е разстроен от баща ни.

— Разстроен? Мери, та той е побеснял от гняв — намеси се Алис.

Сестра й кимна, преди да продължи.

— Татко не е изплатил данъците към кралската хазна — заяви тя и намръщено изгледа баща си. — И кралят ще накаже баща ни за назидание на останалите благородници.

Близначките се втренчиха свирепо в нещастния барон.

Джейми леко въздъхна.

— Моля те, продължавай, Мери! Искам да чуя докрай!

— След като крал Хенри се ожени за онази шотландска принцеса… Как й беше името, Алис?

— Матилда.

— Да, Матилда. Господи, как мога да забравя името на нашата кралица!

— Много добре те разбирам — обади се Агнес. — Татко никога не ни е водил в двореца, а в нашия замък нито веднъж не е гостувал високопоставен благородник. Ние сме напълно изолирани, сякаш сме прокажени, прокудени в тази глуха провинция.

— Стига, Агнес! — заяви Джейми. Гласът й прозвуча раздразнено. — Мери, продължавай.

— Ами, крал Хенри изглежда смята, че всички ние трябва да се омъжим за шотландци — обяви Мери.

Алис поклати глава.

— Не, не! Той не иска всички да се омъжим за шотландци. Само една от нас. Някакъв си варварин ще ни избира! Господи, толкова е унизително!

— Унизително? Която си избере — мъртва е! След като този мъж е убил една съпруга, ще убие и следващата. А това, скъпа ми сестричке, е нещо повече от унизително — поправи я Мери.

— Какво?! — смаяно ахна Джейми, ужасена от думите на сестра си.

Алис не й обърна внимание.

— Чух, че първата му жена се е самоубила — намеси се тя.

— Татко, как си могъл? — Изглеждаше така, сякаш в следващия миг ще удари баща си. Лицето й пламтеше. — Много добре знаеш, че кралят се гневи, когато не се плащат данъците. Нима не си помислил за последиците?

— Мери, не е ли по-добре да говориш по-тихо? Кряскането няма да помогне с нищо — рече Джейми. — Всички знаем колко е разсеян понякога татко. Навярно просто е забравил да изпрати парите. Не е ли така, татко?

— Нещо подобно, ангелче — неуверено промърмори баронът.

— О, боже! Той е профукал парите — изпъшка Алис.

Джейми вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Мери, довърши обяснението си, преди и аз да съм започнала да крещя.

— Ти трябва да разбереш, Джейми, колко е трудно за всички нас да останем спокойни и да запазим разсъдъка си пред лицето на тази мерзост. Все пак ще се опитам да не губя самообладание и да ти обясня всичко, защото виждам, че още нищо не разбираш.

Мери изпъчи рамене. Джейми изпита желание да се спусне към сестра си и здравата да я разтърси, ала знаеше, че Мери обича да говори бавно и многословно, затова стисна зъби и се помъчи да запази търпение.

— И?

— Този варварин от шотландските планини ще пристигне тук следващата седмица. Той ще си избере една от нас трите — Агнес, Алис или мен — за своя втора съпруга. Същият този мъж е убил първата си жена. Ти не си включена в срамната сделка, Джейми. Татко каза, че в писмото на краля се споменава само за нас трите.

— Сигурна съм, че не той е убил първата си жена — обади се Алис. — Готвачката казва, че тя се е самоубила.

Агнес поклати глава.

— Не. Според мен жената е била убита. Със сигурност тя не би посегнала сама на живота си, независимо колко ужасно се е държал съпругът й с нея, след като знае, че вечно ще гори в пламъците на Ада.

— А може би е било нещастен случай? — предположи Алис.

— Всички знаем колко тромави и непохватни са шотландците — вметна Мери и сви рамене.

— А пък вие сте известни с това, че приемате за чиста монета всеки слух — намеси се с твърд глас Джейми. — Обясни ми какво означава това „да си избере“, Мери — добави тя, опитвайки се да не издава колко е ужасена.

— Да си избере невеста, разбира се. Не ме ли слушаш, Джейми? Ние нямаме думата и нашите брачни договори ще бъдат временно обявени за невалидни, докато този шотландец си избира.

— Изложени на показ пред някакво чудовище, сякаш сме коне за продан — проплака Агнес.

— О, едва не забравих — припряно се обади Мери. — Шотландският крал Едгар^[2] също одобрява този брак, Джейми. Поне така казва татко.

— Значи този шотландец също е принуден да се подчини на заповедта на краля си и сигурно също не е във възторг — рече Алис.

— О, боже, съвсем не се сетих за това — избъбри Агнес. — Ако той не иска да се жени, сигурно ще убие младоженката още преди да се е прибрал у дома си, където й да се намира този дом.

— Агнес, ще се успокоиш ли? Отново крещиш — промърмори Джейми. — Ще останеш без коса, ако продължаваш да я скубеш така. Освен това, никой не знае доколко са верни слуховете за смъртта на първата му жена.

— Името му е Кинкейд, Джейми, и той е убиец. Татко преди малко сам ни каза, че вероятно е пребил до смърт нещастницата — важно заяви Агнес.

— Не съм казвал подобно нещо — извика баронът. — Просто предположих…

— Емет ни каза, че той е бутнал невестата си в една пропаст — прекъсна го Мери и забарабани с пръсти по масата, очаквайки реакцията на Джейми.

— Емет е само един коняр и при това много мързелив. Защо вярвате на глупостите му? — Джейми пое дълбоко дъх, надявайки се, че ще успокои спазмите в корема си. Макар че с всички сили се опитваше да се владее, страховете на сестрите й полазиха и в нея. Студени тръпки пробягваха по гърба й, ала тя знаеше, че в никакъв случай не бива да се издава. Иначе отново щеше да настане истинска лудница.

Сестрите й втренчено я гледаха. Те просто бяха положили проблема си в нейния скут и сега чакаха тя да го разреши с магическа пръчка.

Джейми не искаше да ги разочарова.

— Татко? Има ли някакъв начин да умилостивиш нашия крал? Можеш ли да му изплатиш данъците и дори да добавиш нещичко отгоре, за да укротиш гнева му?

Барон Джеймисън поклати глава.

— Ще трябва отново да събера всички данъци. Сама знаеш, че крепостните изнемогват от непосилен труд и въпреки това едва се изхранват. Тази година реколтата е много слаба. Не, Джейми, не мога да искам от тях да плащат още.

Дъщеря му кимна. Опита се да прикрие разочарованието си.

— Емет каза, че татко е профукал парите — прошепна Мери.

— Емет е като стара клюкарка — сгълча я Джейми.

— Така е — съгласи се баща им. — Той винаги изопачава истината. Изобщо не обръщайте внимание на дрънканиците му.

— Татко? Защо аз не съм включена? — внезапно попита Джейми. — Нима кралят е забравил, че ти имаш четири дъщери?

— Не, не — избъбри баронът и побърза да извърне глава и да забие поглед в чашата си, за да не би най-малката му дъщеря да прочете истината в очите му. Крал Хенри не бе изключил Джейми. Той бе използвал думата „дъщери“. Обаче барон Джеймисън, който знаеше, че никога не би могъл да се оправи без най-малката да се грижи за него, сам бе взел решението да я изключи. Смяташе, че планът му си го бива. — Кралят е назовал само дъщерите на Мади.

— Но в това няма никакъв смисъл — обади се Агнес между две подсмърчания.

— Може би защото Джейми е най-малката — предположи Мери. Сви рамене и добави: — Кой би могъл да знае какво си е наумил кралят? Ти само можеш да бъдеш благодарна, Джейми, че не си включена в неговата заповед. Защото в противен случай, ако шотландецът те избере, няма да можеш да се омъжиш за Андрю.

— Сигурно точно това е причината — намеси се Агнес. — Барон Андрю е силен и влиятелен благородник, когото всички харесват. Сигурно е успял да повлияе върху решението на краля. А всички знаят колко е влюбен Андрю в теб, Джейми.

— Би могло да е така — прошепна Джейми. — Ако Андрю наистина е толкова силен и влиятелен…

— Аз не мисля, че Джейми наистина иска да се омъжи за Андрю — заяви Мери. — Хич не ми се мръщи, Джейми! Не съм убедена, че го харесваш особено.

— Нали татко го харесва — рече Агнес и хвърли още един свиреп поглед към баща си. — Обзалагам се, че всичко това е само защото Андрю обеща да останат да живеят тук, така че Джейми да може да продължи да му робува, докато…

— Стига, Агнес, не започвай отново — помоли Джейми.

— И какво от това, че искам Джейми да остане тук, след като се омъжи? — промърмори баронът. — Не мога да понеса мисълта, че няма да я виждам. Това е свръх силите ми.

— Изглежда, че всичко е свръх силите ти — недоволно вметна Мери.

— Внимавай какво говориш, госпожичке — сопна се баща й. — Няма да позволя да ми държиш такъв тон!

— Аз знам истинската причина — намеси се Алис — и смятам да я кажа на Джейми. Андрю плати на татко зестра за теб, сестро, и сега той…

— Какво? — извика Джейми и едва не се катурна от стола. — Алис, сигурно грешиш! Рицарите не плащат зестра. Татко, ти не си взимал никакви пари от Андрю, нали?

Барон Джеймисън не отговори. Изглежда бе твърде зает с неотложната работа да върти чашата с бира в ръцете си.

Мълчанието му бе потискащо.

— О, боже — прошепна Мери. — Алис, осъзнаваш ли какво каза току-що? Ако думите ти са истина, тогава излиза, че нашият баща е продал Джейми на барон Андрю!

— Стига, Мери, недей да дразниш най-малката си сестра — колебливо се обади баронът.

— Аз не съм казвала, че татко е продал Джейми на Андрю — възрази Алис.

— Напротив, тъкмо това каза! — настоя Мери.

— Видях как Андрю даде на татко една платнена торба с жълтици.

Джейми усети как сърцето й бясно заблъска. Възнамеряваше да стигне до дъното на тази история със златните монети, независимо колко време щеше да й отнеме или колко щеше да я заболи. Продадена! Самата мисъл караше стомахът й да се преобръща.

— Татко, ти не си взимал пари за мен, нали? — попита го, без да може да прикрие страха в гласа си.

— Не, разбира се, че не съм, ангелче.

— Татко? Знаеш ли, че ни наричаш ангели само когато си извършил нещо срамно и недостойно? — простена Агнес. — Нека Господ да ми прости, но намразих това нежно обръщение.

— Видях как Андрю даде златните монети на татко! — извика Алис.

— Тъкмо се чудех как си успяла да разбереш какво е имало в платнената торба — промърмори Мери. — Видяла ли си монетите или само така предполагаш?

— Той изтърва торбата — рязко рече Алис. — Някои от монетите изпадаха.

— Това бе само един малък заем — опита се да се защити баща им. — Така че престанете с тия приказки, че съм продал моето малко бебе.

Раменете на Джейми облекчено се отпуснаха.

— Ето, виждаш ли, Алис? Андрю просто е дал заем на татко. Изплаши ме за нищо. А сега, може ли да се върнем към първоначалния проблем?

— Струва ми се, че татко е гузен — рече Мери.

— Разбира се, че ще изглежда така — отвърна Джейми. — Не е нужно да сипваш сол в раната му. Сигурна съм, че той достатъчно съжалява и се измъчва.

Барон Джеймисън дари дъщеря си с ослепителна усмивка.

— Това е моят малък добър ангел — похвали я той. — Джейми, искам да се скриеш и да не се показваш, когато шотландците пристигнат. Няма смисъл да ги изкушаваме с нещо, което не могат да имат.

Баронът не разбра, че се е изпуснал, докато Алис не извика:

— Шотландци ли, татко? Значи говориш за повече от един? Да не би да искаш да кажеш, че този демон, наречен Кинкейд, ще доведе и други със себе си?

— Така ли е? — попита и Джейми. Тя се опитваше да се съсредоточи само върху дълговете на барона, ала мислите й непрекъснато се връщаха към златните монети. Защо баща й бе приел заем от Андрю?

— Татко, имам чувството, че не ни казваш всичко!

— Мили боже, какво искаш да кажеш? — простена Мери.

— Татко, кажи най-после какво толкова криеш от нас! — извика Алис.

— Хайде, изплюй камъчето, татко — подкани го и Агнес.

Джейми отново вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Изпита желание да сграбчи края на сивата туника на баща си и здравата да го разтърси. Усещаше как губи търпение.

— Може ли да прочета посланието на краля? — попита тя.

— Ние също трябваше да се научим да четем и пишем — уморено въздъхна Агнес.

— Глупости — презрително я скастри Алис. — Нито една благородна дама няма нужда от това. По-скоро трябваше да се научим да говорим на този ужасен келтски език. Не искам да те обидя, Джейми — побърза да добави тя, като видя намръщеното лице на сестра си. — Наистина бих искала да знам този език като теб. Бийк навремето предложи да ни научи всички.

— Нашият главен коняр с удоволствие се занимаваше с мен и ме учеше на келтски. На мама й се струваше забавно. Тя вече беше на легло…

— Да не би да искаш да кажеш, че онова чудовище от пущинаците не говори нашия език? — изхлипа Агнес и отново избухна в сълзи.

Джейми сигурно щеше да успее да сдържи гнева си, ако Агнес не се бе разплакала отново.

— Какво значение има, Агнес? — изтърси тя. — Оня дивак смята да убие невестата си, а не да разговаря с нея.

— Значи и ти вярваш на слуховете? — смаяно прошепна Мери.

— Не — побърза да възрази Джейми. — Само се пошегувах. — Затвори очи и набързо изрече една молитва да я дари Бог с търпение, а сетне се обърна към Агнес: — Беше много нелюбезно от моя страна да те разстройвам така, сестро. Извини ме. Наистина съжалявам.

— Дано е така — през сълзи избъбри Агнес.

— Татко, дай на Джейми да прочете кралското послание — внезапно нареди Мери.

— Не — рязко изрече баронът, но мигновено смекчи тона си, за да не събуди подозрения у дъщерите си. — Защо да си правиш труда, Джейми? Мога да ти предам съвсем точно какво пише в него. Следващата седмица тук ще пристигнат двама шотландци и ще отведат две младоженки.

Естествено дъщерите на барона не посрещнаха новините с радост. Близначките тутакси завиха в един глас.

— Ще избягам! — изкрещя Мери.

— Смятам — започна Джейми, като се опитваше да надвика невъобразимия шум, — че трябва спокойно да измислим някакъв план, с който да обезкуражим бъдещите ви кандидати.

Агнес се сепна.

— План ли? Какво имаш предвид?

— Някоя малка измама. Ако бях на мястото на този, който ще си избира невеста, щях да стоя по-настрани от девойка, която има… някакъв недъг.

Лицето на Мери бавно се озари от усмивка. Тя винаги първа схващаше мисълта на Джейми, особено ако се отнасяше за някоя дяволия.

— Или пък от момиче, което е толкова грозно, че да те е страх да го погледнеш — кимна с разбиране тя, а кафявите й очи игриво заблестяха. — Агнес и Алис ще бъдат недъгави, а аз — дебела и грозна.

— Недъгави ли? — попита Алис с искрено учудване. — Разбираш ли какво иска да каже тя, Агнес?

Агнес избухна в смях. Носът й бе зачервен, а страните — подпухнали от сълзите, ала в мига, в който се усмихна, се превърна в едно прелестно създание.

— Предполагам, че трябва да се разболеем от някаква ужасна болест. Може би да се натъпчем с малини и да се изринем. Обривът ще трае само няколко часа, така че е хубаво много внимателно да подберем момента.

— Сега разбрах — кимна Алис. — Ще накараме тъпите шотландци да си помислят, че имаме ужасни пъпки по лицата си.

— Аз ще гледам глупаво и ще се чеша през цялото време, за да си помислят, че цялата съм пълна с въшки — самодоволно заяви Агнес.

Четирите сестри избухнаха в смях. Баща им се оживи и се усмихна на малките си ангели.

— Ето, видяхте ли? Нали ви казвах, че всичко ще се нареди. — Не беше казвал подобно нещо, разбира се, ала това никак не го притесни. — Ще отида да си полегна преди обяд, докато вие кроите вашите планове.

— Да, обаче тези шотландци може изобщо да не се интересуват от външния ви вид — замислено каза Джейми, опасявайки се, че е дала на сестрите си лъжливи надежди.

— Можем само да се молим да бъдат достатъчно глупави, за да се хванат на тази въдица — заяви Мери.

— Измамата грях ли е? — попита Алис.

— Разбира се — отвърна Мери.

— По-добре е да не се изповядваме на отец Чарлз — прошепна Агнес. — Той ще ни накара цял месец да изкупваме греха си. А освен това не забравяйте, че се каним да измамим само двама шотландци. Бог със сигурност ще ни разбере.

Джейми остави сестрите си и отиде да поговори с главния коняр. Бийк^[3], както добронамерено го наричаха приятелите му заради ястребовия нос, беше възрастен мъж, който много отдавна бе довереник на Джейми. Той никога не бе издавал съкровените мисли, които тя бе споделяла с него. Освен това, бе много мъдър човек и я учеше на всичко, което смяташе, че ще й е от полза. Имаше я за своя дъщеря.

Двамата не се разбираха единствено когато ставаше въпрос за барон Джеймисън. Главният коняр съвсем ясно бе дал да се разбере, че никак не одобрява начина, по който баронът се отнася към най-малката си дъщеря.

Джейми не можеше да проумее защо Бийк реагира така и понеже не успяха да постигнат съгласие по тази тема, те просто избягваха да обсъждат характера на баща й.

Джейми изчака Бийк да изпрати Емет по някаква работа навън и му разказа какво бе научила току-що. Докато я слушаше, той на няколко пъти разтри брадичката си, което бе сигурен знак, че изцяло й се е посветил.

— За всичко съм виновна аз — завърши Джейми.

— Откъде ти хрумна това? — зачуди се Бийк.

— Аз трябваше да се погрижа данъците да бъдат изплатени навреме. Сега моите скъпи сестри ще трябва да плащат за моята небрежност и мързел.

— Мързел ли? Как ли пък не… Единствената работа, с която още не са те натоварили, е събирането на данъците, моето момиче. Ти и без това си капнала от умора. Какво ли не вършиш! Да ми прости Господ, че те научих на толкова много неща! Яздиш и ловуваш най-добре от всички! Ти си истинска дама, Джейми, но изпълняваш задълженията на един рицар. И за всичко съм виновен аз. — Ала тъжната му физиономия не можа да подведе момичето и то се разсмя.

— Толкова пъти съм те чувала как се хвалиш с моите способности, Бийк. Истината е, че ти се гордееш с мен.

— Така е — изръмжа възрастният мъж, — обаче не мога да седя и да слушам спокойно как се измъчваш заради грешките на баща си.

— Стига, Бийк…

— Каза ми, че не си включена в тези женитбени планове? Не смяташ ли, че това е доста странно?

— Да, наистина, но предполагам, че нашият крал е имал основателни причини. Не е моя работа да оспорвам решенията му.

— Ти видя ли какво пише в писмото му, Джейми?

— Не, татко не искаше да ме товари и с него. Бийк, какво си мислиш? Познавам този твой поглед!

— Мисля, че баща ти крои нещо. Нещо не особено почтено. Познавам го доста отдавна, моето момиче.

— Татко ме прие като свое собствено дете — рече Джейми. — Мама винаги ми е казвала, че за него никога не е имал значение фактът, че не съм му истинска дъщеря. Моля те, не забравяй благородната му постъпка, Бийк! Той е добър човек!

— Да, той те нарича своя дъщеря. Но…

В този миг Емет влезе в конюшнята. Джейми, която познаваше неговото любопитство и навика му да подслушва чужди разговори, веднага заговори на келтски.

— Думите ти ме карат да се съмнявам в лоялността ти към господаря на този дом!

— Аз съм лоялен към теб. Никой тук не дава и пет пари за твоето бъдеще. Престани да ме гледаш толкова ядосано и кажи на своя стар приятел кога пристигат онези шотландци.

Джейми разбра, че Бийк нарочно отклони разговора от баща й, и му бе благодарна за това.

— След седмица. Докато са тук, ще трябва да се крия и да стоя заключена в стаята си като затворничка. Татко казва, че ще е по-добре да не ме виждат, макар че аз не разбирам защо. Как ще се крия, като имам да върша толкова много работа? Кой ще ходи на лов, за да осигурява вечерята? Дали дълго ще останат, Бийк? Сигурно не повече от седмица, нали? Ще трябва да осоля повече свинско…

— Надявам се да останат цял месец — прекъсна я старецът. — Ти се нуждаеш от почивка, Джейми! Ще се вкараш в гроба с тая работа от сутрин до вечер. Тревожа се за теб, момичето ми. Все още си спомням онези щастливи дни, преди майка ти да се разболее, Бог да успокои душата й. Ти беше мъничка като буболечка, но не се свърташе на едно място. Спомняш ли си как веднъж се бе покатерила на кулата и аз трябваше да те смъквам оттам? Ти не спираше да крещиш името ми, а аз толкова много се страхувах от височината, че след като изпълзяхме благополучно, повърнах вечерята си. Беше опънала въже между двете кули и се канеше да минеш по него като някой акробат.

Джейми се усмихна.

— Спомням си, че тогава ядох здрав пердах — два дни не можех да седя на дупето си.

— Но ти не каза на баща си, че аз съм те набил, нали, Джейми? И то защото те беше страх, че той ще ме накаже?

— Сигурно щеше здравата да си изпатиш.

Бийк избухна в смях.

— Така обаче ти трябваше да изядеш един бой и от майка си. Тя нямаше да те накаже, ако знаеше, че аз вече съм го сторил.

— Тогава ти ме спаси от сигурна смърт.

— Неведнъж съм те спасявал.

— Беше толкова отдавна — нежно му се усмихна Джейми. — Вече съм голямо момиче. Имам много отговорности. Дори и Андрю го разбира. Защо само ти не можеш да го проумееш, Бийк?

Възрастният човек нямаше намерение да говори по този болезнен въпрос. Не искаше да нарани чувствата й, като й признае какво мисли за нейния Андрю. Макар че бе имал нещастието само веднъж да се срещне с „всемогъщия“ барон Андрю, за него бе достатъчно, за да разбере, че този мъж е слаб и безхарактерен, с ум, тесен също като панталоните му и пълен егоист. Стомахът му се свиваше всеки път, когато си представеше своята малка Джейми, омъжена за барон Андрю.

— Ти се нуждаеш от силен мъж, момичето ми. Като изключа самия себе си, досега не знам да си срещала истински мъж. А в теб има нещо диво и необуздано. Ти копнееш да бъдеш свободна, независимо дали го осъзнаваш, или не.

— Предизвикваш ме, Бийк. Аз не съм дива. Вече не!

— Да не би да си въобразяваш, че не съм те видял как препускаш изправена на два крака върху гърба на кобилата си, Джейми? Съжалявам, че те научих на този трик. Всеки път изкушаваш дявола.

— Бийк, нима си ме следил?

— Все някой трябва да те държи под око.

Джейми тихо въздъхна. После отново заговори за шотландците. Бийк не я прекъсна, надявайки се, че така ще й помогне да се разтовари поне малко, а когато тя го остави, за да се върне отново към задълженията си, дълго време остана замислен.

Беше съвсем ясно, че барон Джеймисън шикалкавеше. Бийк залагаше живота си за това, но нямаше намерение да позволи на господаря си да се измъкне безнаказано.

На всяка цена трябваше да спаси Джейми. Но първо ще е добре да огледа и да прецени тези шотландци. Ако някой от тях се окаже истински мъж — почитащ Бога и уважаващ жените — Бийк се закле, че ще намери начин да остане насаме с шотландеца и да му прошепне, че барон Джеймисън има не три, а четири дъщери.

Господи, помогни ми да спася своята Джейми от тъжната й съдба и да видя малкото си момиче свободно!

* * *

Свещеникът Мърдок току-що ни каза, че Алек Кинкейд ще се завърне у дома с английска съпруга. Думите му бяха посрещнати със сърдити забележки — каква бе тая младоженка-англичанка. Алек просто се подчинява на своя крал, казваха други в негова защита. Но повечето се чудеха как техният господар ще преглътне натрапената женитба.

Господи, надявам се, че той ще се влюби в нея! Искам прекалено много от Всевишния, тъй като всички знаем колко много Алек презира англичаните.

И все пак… това би направило убийството много по-приятно.