Джули Гарууд
Венчило с дявола (12)

Единадесета глава

През първата седмица Джейми сложи началото на три войни.

Намеренията й бяха съвсем почтени. Тя реши, че трябва да изпълнява задълженията си на съпруга на могъщ леърд — да се грижи за Алек и домакинството му.

Дълбоко в себе си се надяваше, че едновременно с това ще се заеме и с някои наложителни промени в замъка и в именията. Ако наистина се захванеше здраво с тази работа, може би щеше да успее поне малко да цивилизова тези планинци.

Никой не можеше да я обвинява за трите войни, последвали една след друга. Виновни бяха тези шотландци, с техните нелепи обичаи, с твърдоглавието им и най-вече с безкрайната им гордост. Нейна ли бе вината, че никой от тези варвари не притежаваше капка здрав разум?

На следващия ден, след като през нощта бе спасила ранения Ангъс, Джейми спа до късно. Каза си, че си е заслужила почивката, ала внезапно си спомни, че е неделя и е пропуснала утринната литургии. Едно от задълженията й бе да присъства на сутрешната неделна служба и тя се ядоса, че никой не си бе направил труда да я събуди. Сега трябваше да даде един от своите шилинги, за да си купи индулгенция. Облече си кремава риза и рубиненочервена туника, обви около кръста си плетен кожен колан, който привърза хлабаво на една страна, за да стига до средата на бедрото й, както се носеше напоследък. Не искаше тези шотландци да я помислят за някаква невежа провинциална девойка. Вчеса косата си, щипна няколко пъти бузите си, за да им придаде розов цвят и отиде да види как е болният. Ако всичко с Ангъс бе наред, щеше да открие свещеника и да му изповяда греховете си, макар да се страхуваше от наказанието, което щеше да й бъде наложено.

Имаше обаче късмет. Не само че Ангъс спеше спокойно, но и свещеникът бе в залата. Седеше край леглото на ранения.

Когато я видя, отецът се надигна, но Джейми го изпревари с молбата си:

— Моля ви, не ставайте, отче!

— Не успяхме да се запознаем. Аз съм отец Мърдок, лейди Кинкейд.

Трудно му разбираше. Гласът му бе тънък като косата му и изговаряше много завалено думите. Освен това изглежда го мъчеше доста силна кашлица и от усилието да я сподави лицето му се бе зачервило.

— Успокои ли се болката в гърдите, отче?

— О, да, милейди. Отдавна не съм спал толкова добре. Лекарството, което ми дадохте, е истинско вълшебство.

— Ще приготвя мехлем, с който да си разтривате гърлите, отче. За една седмица кашлицата ще изчезне.

— Благодаря, милейди, че отделяте от времето си, за да помогнете на един стар човек.

— Но трябва да ви предупредя, отче, че мехлемът има ужасна миризма и сигурно всички ще ви заобикалят отдалеч.

Отец Мърдок се усмихна.

— Нямам нищо против.

— Добре ли прекара нощта Ангъс?

— В момента спи, но преди час Гейвин едва го удържа да не рипне от постелята. Опита се да разкъса превръзките. Елизабет се уплаши толкова много, че искаше да ви събуди. Гейвин й нареди да си легне.

Джейми се намръщи и внимателно огледа подутите пръсти на ранения. Имаха светлорозов цвят и това я успокои. Сложи ръка на челото му.

— Няма треска. Молбите ви са го спасили, отче.

— Не, милейди, вие сте тази, която го спаси. Господ навярно е решил, че Ангъс трябва да остане при нас и в своята мъдрост ви е изпратил тук, за да се погрижите за него.

Похвалата му я засрами.

— Май по-скоро ви е изпратил една грешница — измънка тя, искайки по-бързо да приключи с тази неприятна задача. — Сутринта пропуснах службата. Моля ви, приемете тази монета за индулгенция…

— Но господарке…

— Не, отче, преди да решите какво наказание да ми наложите, позволете ми да ви обясня причините. Нямаше да изпусна службата, ако Алек ме бе събудил.

Сложи ръце на кръста си и отметна косите си с жест, който отец Мърдок намери за възхитителен. Веждите й загрижено се смръщиха.

— Като си помисля, ми се струва, че това по-скоро е грях на Алек. Не смятате ли?

Отецът не каза нищо.

— И колкото повече мисля, толкова повече стигам до извода, че Алек е този, който трябва да плати за индулгенцията. Това е негово прегрешение.

Свещеникът не разбираше какво му приказва. Имаше усещането, че истинска вихрушка е нахлула в залата. Вихрушка, през която проблясваше слънцето. Изпита желание да се засмее на глас от радост. След смъртта на Хелън домът на Алек сякаш бе обвит в мрачна пелена. Ала занапред нямаше да бъде така — унинието и скръбта щяха да го напуснат завинаги. Бе сигурен в това. Беше видял как Алек наблюдава съпругата си миналата нощ, докато тя се грижеше за раните на Ангъс. Кинкейд изглеждаше не по-малко изненадан от останалите и… не по-малко доволен.

— Отче, какво мислите за моето безпокойство?

— Нито един от двама ви не е съгрешил.

— Наистина ли?

Отец Мърдок се усмихна. Лейди Кинкейд изглеждаше искрено поразена.

— Вие сте много набожна, нали, лейди Кинкейд?

Щеше да бъде грях да остави отеца да вярва в това.

— О, за бога, не — припряно отвърна тя. — Не мога да позволя да повярвате в подобна лъжа. Само че нашият свещеник… ами, той е дълбоко вярващ и трябва да ви кажа, че наказанията, които ни налагаше, бяха ужасни. Мисля, че скуката го караше да бъде толкова строг и взискателен. Веднъж застави Агнес да си отреже косата. Тя плака цяла седмица.

— Агнес?

— Една от моите скъпи сестри.

— Сигурно е извършила непростим грях?

— Заспа по време на една от проповедите му.

Свещеникът с усилие се сдържа да не се разсмее.

— Тук не сме толкова строги. Обещавам, че никога няма да ви накарам да си отрежете косата, лейди Кинкейд.

— Колко съжалявам, че не сте живели при нас. След като я отряза, косата на Агнес никога вече не се накъдри.

— Колко деца сте в семейството? — попита отец Мърдок.

— Пет. Все момичета. Но най-голямата, Елеонор, е умряла, когато аз съм била на седем години, така че не си я спомням много добре. Следват близначките, Агнес и Алис. После е Мери. Аз съм най-малката. Татко ни е отгледал сам.

— Голямо семейство — кимна свещеникът. — И сестрите ви ли са толкова хубави като вас?

— О, те са много по-хубави! Мама е била бременна, когато се е омъжила за татко. Той също изгубил първата си съпруга, а мъжът на мама умрял наскоро след сватбата. Но това нямаше никакво значение за татко. За него аз бях малкото му бебе.

— Значи е добър човек — отбеляза отец Мърдок.

— Да — въздъхна Джейми. — Само като говоря за тях и ми става мъчно. Много ми липсват…

— Тогава да не говорим повече. Вземете си тази монета, моля ви, и я използвайте за нещо по-полезно.

— О, бих предпочела да задържите този шилинг. Не се съмнявам, че много скоро душата на моя съпруг ще се нуждае от опрощение. Все пак той е леърд и му се налага да убива хора по време на битка. Не ме разбирайте погрешно, отче, аз съм сигурна, че Алек никога няма да отнеме просто така нечий живот. Макар да не го познавам много добре, аз вярвам, че не би го сторил. Със сърцето си го знам!

Алек тъкмо влизаше в залата и чу последното признание на съпругата си.

— Съгласен съм с вас, милейди — кимна свещеникът, обърна се и видя гневния поглед в очите на своя леърд. Едва успя да не се разсмее.

— Е, доволна съм, че се съгласихте с мен — облекчено въздъхна Джейми. — Срам ме е да си го призная, но се уморих през цялото време да мисля за спасението на душата си. Отец Чарлз ни караше всяка сутрин да се изповядваме. Понякога си измислях разни прегрешения, за да му доставя удоволствие. Той е много морален човек и ние живеехме доста спокойно и скучно. Нищо грешно не сме вършили.

Отец Мърдок си помисли, че този свещеник е бил голям фанатик.

— Тук нямаме такива строги правила и не се изповядваме така често, лейди Кинкейд.

— Радвам се да го чуя. Сега, след като съм омъжена, трябва да се грижа и за душата на своя съпруг, а това е напълно достатъчно, за да ми побелее скоро косата. Имам чувството, отец Мърдок, че ние с вас ще станем добри приятели. Не мислите ли, че е по-добре да ме наричате Джейми?

— Това, което си мисля, Джейми, е, че ти имаш много нежно сърце. И си свежестта, от която този замък толкова много се нуждае.

— Да, отче, тя наистина има нежно сърце — обади се Алек. — Ще трябва да преодолее този недостатък.

— Да имаш нежно сърце не е недостатък.

Джейми бе благодарна, че направи тази забележка, докато гледаше свещеника, защото когато се обърна към съпруга си, ахна от изумление.

Полугол!

Облечен като варварин!

С бяла риза и наметало, което се спускаше от едното му рамо и се увиваше около кръста му. Образуваната пола падаше на широки плисета и се придържаше с тесен въжен колан, като стигаше едва до средата на бедрото. Черните ботуши, посивели на места от носене, покриваха само част от мускулестите му крака.

Коленете му оставаха голи!

Алек си каза, че съпругата му всеки миг ще припадне. Успя обаче да прикрие раздразнението си, докато търпеливо чакаше тя да свикне с външния му вид.

— Как е Ангъс?

— Моля?

Джейми все още се взираше изумено в коленете му.

— Ангъс — нетърпеливо повтори Алек.

— О, да, Ангъс, разбира се — рече Джейми, кимайки.

Тъй като не каза нищо повече, Алек рязко й нареди:

— Гледай ме в лицето, когато говоря с теб, съпруго моя!

Джейми се сепна от грубостта му и бързо вдигна глава.

Лицето й пламтеше така, че Алек си помисли, че би могло огън да разпали.

— Колко време ще ти е необходимо, за да свикнеш да ме виждаш облечен по този начин? — сърдито попита той.

Джейми най-сетне успя да се съвземе.

— По какъв начин? — невинно се усмихна тя.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Винаги ли трябва да повтарям думите си, когато говоря с теб?

Младата жена небрежно сви рамене.

— Има ли нещо, за което искаш да говориш с мен?

Той реши да я накара да се почувства неудобно.

— Жено, ти вече си ме виждала без дрехи, а сега се държиш като…

Джейми се спусна към него и закри устните му с длан.

— Аз съм усещала голотата ти, съпруже мой, но не съм те виждала гол. Има разлика! Дръж се прилично поне пред свещеника, Алек!

Кинкейд завъртя очи нагоре. Тя си помисли, че се моли Бог да му дари търпение.

— Искам да поговоря с Ангъс — заяви Алек и се запъти към леглото, но Джейми се изпречи пред него. Ръцете й отново бяха на кръста.

— Той спи в момента, Алек. По-късно ще говориш с него!

Кинкейд не можа да повярва на ушите си.

— Събуди го!

— Твоите крясъци сигурно вече са го събудили.

Той пое дълбоко дъх.

— Събуди го — заповяда и с по-мек глас и добави: — И, Джейми?

— Да?

— Никога не ми казвай какво да правя и какво не.

— Защо?

— Какво защо?

Преди да събере смелост да му отговори, тя си напомни, че съпругът й беше обещал никога да не губи търпение с нея. Погледът му бе смразяващ.

— Защо никога не бива да ти казвам какво да правиш и какво не?

Знаеше, че въпросът й никак няма да му хареса. Той стисна челюсти и няколко мускула заиграха на бузата му.

— Такива са порядките тук — смънка отец Мърдок.

Свещеникът стана от стола си и се спусна към лейди Кинкейд. Застана до нея. Лицето му бе загрижено. От много години познаваше Алек Кинкейд и реши, че трябва да се намеси, преди да е избухнал. След време Джейми щеше да се научи на каква опасност се излага, противопоставяйки се на толкова силен мъж. Но дотогава ще трябва да я предпазва.

— Момичето е тук отскоро, Алек. Сигурен съм, че не е искала да те предизвиква.

Алек кимна. Джейми поклати глава.

— Аз исках да го предизвикам, отче, без да бъда нахална. Просто исках да ми обясни защо не мога да му казвам какво да прави.

Изглеждаше наистина ядосана.

— Аз съм твой съпруг и господар, жено. Тези две причини достатъчни ли са?

Мускулите на бузата му отново заиграха. Джейми го гледаше като омагьосана. Чудеше се какво лекарство да му даде, за да го излекува от този недостатък, сетне реши, че няма защо да си прави този труд, след като той я гледа така кръвнишки.

— Е? — Кинкейд заплашително пристъпи към нея.

Тя не трепна. Тъкмо обратното — направи крачка към него. Алек бе смаян. Бе виждал големи мъже да се свиват и да се отдръпват уплашени, а тази дребна жена бе достатъчно дръзка, за да се изправи насреща му. Свещеникът отново се опита да се намеси:

— Лейди Кинкейд, нима ще се осмелите да предизвиквате гнева му?

— Алек никога няма да изгуби търпение с мен — заяви Джейми, без да откъсва поглед от съпруга си. — Алек е много търпелив мъж. — Тъй като гледаше към съпруга си, не видя слисаното изражение на отец Мърдок. — Той ми даде своята дума, отче, и никога няма да я пристъпи.

О, господи, тя открито го предизвикваше! Алек не можеше да реши дали му се иска да я удуши, или да я целуне.

— Да не би да искаш да ме накараш да съжалявам за обещанието си, жено?

Тя поклати глава.

— Не. Макар че твоето държание започва да ме безпокои. Как ще се разбираме, ако не се научиш да отстъпваш, Алек? Аз съм твоя съпруга. Нима моето положение не ми позволява да…

— Не! — отсече Алек. Гласът му бе твърд като скала. — Ако някои тук трябва да се научи да отстъпва, то това си ти. Ясен ли съм?

Изражението на лицето му красноречиво показваше, че е за предпочитане тя да не му възразява. Джейми не му обърна внимание.

— Нима една съпруга няма правото да изказва мнението си?

— Няма! — Алек въздъхна дълбоко, преди да продължи: — Виждам, че ти все още не разбираш какви са порядките тук, Джейми, и поради тази причина този път ще извиня дръзкото ти и непочтително държание. Но…

— Не съм била дръзка, нито непочтителна! Просто искам да го проумея. Алек, я ми кажи нещо, моля те! Какви са задълженията ми като твоя съпруга? Бих искала тутакси да започна да ги изпълнявам.

— Нямаш никакви задължения.

Тя се сви, сякаш я бе ударил. Алек видя как очите й гневно блеснаха. Не проумяваше защо реагира по този начин. Нима не разбираше загрижеността му?

— Всяка съпруга има задължения, дори и тази, която изказва собствено мнение.

— Ти нямаш.

— Съгласно шотландските закони или съгласно твоите?

— Съгласно моите. Повече няма да имаш мазоли по ръцете си, Джейми. Няма да бъдеш робиня и тук.

Тя възмутено ахна.

— Да не би да намекваш, че съм била робиня у дома?

— Точно така.

— Това не е вярно! Нима наистина не означавам нищо за теб, след като не желаеш да ми позволиш да заема мястото си в този дом, Алек?

Той не й отговори, тъй като не проумяваше какво приказва.

Отиде до леглото на Ангъс. Събуди го с рязък глас и започна да го разпитва на келтски. Раненият воин отговаряше удивително ясно и точно, въпреки все още слабия си глас. След като Алек свърши с разпита, Ангъс се усмихна уморено и се поинтересува дали може да отиде на лов.

Кинкейд се засмя, но поклати отрицателно глава. Джейми го чу да казва, че веднага щом се почувства по-добре, ще го преместят в къщата му, където съпругата му ще се погрижи за него.

Алек мълчаливо се запъти към изхода, но Джейми бързо го последва.

— Алек?

— Какво има? — рязко попита той и се обърна.

— В Англия е прието съпругът да целува съпругата си за добро утро — излъга тя. Сама си измисли този обичай, но бе сигурна, че Алек няма да се досети.

— Ние не сме в Англия.

— Навсякъде е прието — измърмори младата жена.

— Тук е прието само ако съпругата носи дреха в цветовете на мъжа си.

— Това ли било?

— Чувам отлично, жено. Не е нужно да ми повишаваш глас.

Алек запази строгото си изражение. Не му беше никак лесно. Разочарованието й бе толкова явно. Тя искаше той да я докосне. Разбра, че е открил слабото й място. Не изпитваше никакви угризения да използва физическото привличане за достигане на целта си. До края на седмицата тя ще облече цветовете му!

— Алек, къде да оставя монетите си?

— На полицата над камината има една кутия. Остави ги там.

— А мога ли да вземам от твоите монети, ако ми потрябват?

— Не ме интересува — подхвърли през рамо младият мъж.

Джейми се намръщи, разгневена от това, че той дори не й каза довиждане. Видя, че сваля меча от стената и се зачуди какво ли е намислил.

— Знаете ли къде отиде, отче? — попита тя, щом Алек излезе от залата.

— На лов — отвърна свещеникът и отново зае мястото си край леглото на Ангъс.

— За удоволствие или да осигури вечерята ни?

— Не, момичето ми. Той отиде на лов за мъжете, които едва не убиха Ангъс. Ще си платят скъпо за стореното.

Джейми знаеше, че отмъщението бе въпрос на чест за един воин. И въпреки това не й харесваше. Никак. Насилието предизвикваше насилие. Още един въпрос, по който двамата със съпруга й никога нямаше да постигнат съгласие.

Джейми примирено въздъхна.

— Ще отида да ви донеса още монети — рече тя. — Само един Бог знае колко индулгенции трябва да купя за съпруга си, преди да е свършил денят.

Отец Мърдок прикри усмивката си. Питаше се дали Алек разбира колко сполучлив избор е направил.

— Май ще има доста пожари в нашите планини — промърмори той на Ангъс, макар воинът да изглеждаше заспал.

— Прав си — прошепна раненият.

— Чу ли как Алек и съпругата му си крещяха? А какви искри само прехвърчаха?

— Чух.

— Какво мислиш за своята спасителка, Ангъс?

— Тя ще го подлуди.

— Време му е.

Ангъс кимна.

— Да. Кинкейд достатъчно страда.

— Той не знае как да се държи с нея. Разбирам го от начина, по който я гледа.

— Дали смята всеки път, когато Алек я разгневи, да ти дава по една монета?

— Така ми се струва.

Отец Мърдок високо се засмя и се тупна по коляното.

— Ще й трябва време, за да свикне с живота тук. И все пак за мен ще бъде истинска радост да я наблюдавам.

Джейми се върна и подаде още две монети на свещеника. Погледна го и го попита защо се усмихва.

— Мислех си колко много ще трябва да се промениш, момичето ми — призна той. — Знам, че никак няма да ти е лесно, но съм сигурен, че след време ще обикнеш този клан така, както го обичам и аз.

— А не ви ли е идвало наум, отче, че кланът е този, който трябва да се промени? — дяволито попита Джейми.

Отецът реши, че се шегува.

— Страхувам се, че това е непостижима цел, детето ми — рече той и тихо се изкиска.

— Колко непостижима? — продължи Джейми. — Също толкова, колкото сама да изям голяма мечка?

— Точно толкова.

— Аз мога да го направи.

— Как? — попита свещеникът и без да се усети, сам падна в капана й.

— Хапка по хапка.

Отец Мърдок шляпна още по-силно коляното си и гръмогласно се разсмя, което бе последвано от задушаваща кашлица. Джейми бързо се върна в спалнята си, разбърка мехлема, който му бе обещала, и се върна в залата.

— След два часа намажете гърдите си с това, отче.

Свещеникът пое купичката и се намръщи.

— Мирише на мърша, детето ми.

— Миризмата не е важна, отче. Обещавам ви, че ще облекчи кашлицата.

— Вярвам ти, Джейми.

— Отче? Мислите ли, че Алек ще има нещо против, ако хвърля един поглед на горния етаж?

— Разбира се, че не, момичето ми. Сега това е и твой дом.

— Всички стаи ли са заети?

Отец Мърдок поклати глава.

— Значи мога да преместя нещата си в една от тях?

— Искаш да преместиш нещата си… Детето ми, Алек никак няма да остане доволен, че го изоставяш.

— Тъкмо за него се грижа — възрази тя. — Тук долу няма много място за уединение, отче. Сигурна съм, че ще се чувства много по-удобно в някоя от стаите на горния етаж. Ще поговорите с него за това, нали?

Отец Мърдок не можа да й откаже. Лейди Джейми му се усмихваше с най-сладката си усмивка.

— Ще го попитам.

Свещеникът с доволна въздишка се отпусна на стола край леглото на Ангъс. Тъкмо се унасяше в дрямка, когато звукът на метал, стържещ камък, привлече вниманието му. Обърна се и видя лейди Джейми да се бори голям сандък. Бе го избутала пред първата стая на горния етаж.

Отецът забърза по стълбите, за да й помогне.

— Какво се опитваш да направиш, Джейми?

— Реших, че мога да използвам предната спалня, отче. Там има хубав светъл прозорец.

— Но защо местиш този сандък?

— Заема много място. Не се безпокойте, отче. Аз съм достатъчно силна, за да го преместя сама.

Отец Мърдок не обърна внимание на самохвалството й и подложи гърба си, за да й помогне да избутат сандъка в другата стая.

— Трябваше да го изпразниш, преди да го местиш — отбеляза той, като свършиха.

Джейми поклати глава.

— Нямам право да го отварям. Той не е мой, а никой не обича да тършуват из вещите му.

— Сандъкът беше на Хелън — заяви отец Мърдок. — Предполагам, че сега вече е твой, Джейми.

Преди тя да успее да му отговори, той се обърна и се запъти към вратата.

— По добре да сляза долу при Ангъс. Трябва да го наглеждам, докато Гейвин доведе Елизабет.

Това момиче сякаш се забрави в онази стая, помисли си свещеникът един час по-късно. На няколко пъти поглеждаше към спалнята, питайки се какво ли прави там толкова дълго. Когато Елизабет влезе в залата, отец Мърдок реши да се качи и да види какво става с младата господарка.

Завари я във втората спалня. Две свещи осветяваха стаята с мека светлина. Лейди Джейми бе коленичила пред сандъка. Тъкмо спускаше капака, когато отец Мърдок влезе.

— Намери ли нещо интересно?

Разбра, че тя плаче чак след като се обърна към него.

— Какво има, детето ми? Защо си разстроена?

— Сигурно се държа глупаво — прошепна Джейми. — Сега тя е мъртва, а аз дори не съм я познавала, отче, и въпреки това ми е мъчно за нея, сякаш е била моя сестра. Ще ми разкажете ли за Хелън?

— Алек ще ти разкаже.

— Моля ви, отче. Искам да знам какво се е случило. Сигурна съм, че Алек не я е убил.

— Господи, разбира се, че не. Къде си чула подобно нещо?

— В Англия.

— Хелън се самоуби, Джейми. Скочи от урвата.

— Не може ли да е било нещастен случай? Просто да е паднала?

— Не, не е било нещастен случай. Видели са я.

Джейми поклати глава.

— Не разбирам, отче. Тя много нещастна ли е била тук?

Свещеникът сведе глава.

— Сигурно е била ужасно нещастна, Джейми, но добре е криела чувствата си. Сега разбирам, че е трябвало да бъдем по-внимателни с нея и да я пазим. Ани и Едит са убедени, че тя е замисляла да се убие още от деня, в който се е омъжила за Алек.

— И Алек ли смята така?

— Предполагам, че да.

— Смъртта й сигурно много го е наранила.

Отец Мърдок не каза нищо, но вярваше, че Джейми е права. Алек никога не говореше за Хелън и това бе доказателство, че раната още не е зараснала.

— Отче, една жена, която възнамерява да се самоубие, не си прави труда да донесе всичките си любими вещи. Дори е приготвила и бебешки дрешки. Има много красиви ленени чаршафи и покривки. Не мислите ли, че това е странно.

— Била е объркана и не е разбирала какво прави — възрази отец Мърдок.

Младата жена поклати глава.

— Не, отче. Тя не се е самоубила. Било е нещастен случай.

— Имаш много нежно сърце, момичето ми. — Помогна на Джейми да стане. Тя духна свещите и го последва надолу по стълбите.

— Всяка нощ ще се моля за душата й, отче.

В този момент един слуга се втурна в залата, зърна Джейми и извика:

— Вашата сестра е тук, милейди.

Джейми стисна ръката на отец Мърдок.

— Сигурно е Мери. Ще ме извините ли? Ще я доведа, за да се запознае с вас!

Джейми забърза навън със засияло лице. Ала щом видя сестра си, усмивката й помръкна. Мери бе обляна в сълзи. Джейми се огледа за Даниел. Сестра й беше сама.

— Как намери пътя, Мери? — попита тя и топло прегърна сестра си.

— Ти си тази, която все се губи, Джейми — тросна й се Мери.

— Никога не съм се губила и престани да плачеш. Хайде да се поразходим, за да си поговорим насаме. Трябва да ми кажеш защо си толкова разстроена.

Джейми поведе сестра си по пътеката към външния двор.

— Трима от хората на Даниел ми показаха пътя — обясни Мери, след като се поокопити. — Излъгах ги, че Даниел ми е разрешил да дойда да те навестя.

— О, Мери, не е трябвало да го правиш. Защо просто не каза на Даниел, че искаш да ме видиш?

— Не можеш да кажеш нищо на този мъж — промърмори Мери. Повдигна края на жълтата си туника и изтри очите си. — Мразя го, Джейми! Избягах от него.

— Не!

— Недей да ме гледаш така смаяно, Джейми. Мразя го. Той е жесток и зъл. Само да ти разкажа какво се случи! Кълна се, че и ти ще го намразиш.

Стигнаха до стената и седнаха на една каменна издатина.

— Добре, Мери, разкажи ми. Тук сме съвсем сами.

— Много ми е неудобно, но ти си единственият човек, на когото мога да се осмеля да говоря за това, сестричке.

— Да? — насърчи я Джейми.

— Даниел не настоя да му се отдам.

Думите сякаш надвиснаха над тях. Джейми чакаше Мери да продължи, а сестра й чакаше да чуе какво ще каже Джейми.

— Даде ли ти някакво обяснение?

— Да. Отначало си помислих, че е много мил. Каза, че искал да ми даде време да го опозная по-добре.

— Това наистина е много мило — съгласи се Джейми. Намръщи се, тъй като се запита защо Алек не бе проявил подобна деликатност спрямо нея. Но явно той не изпитваше милост и състрадание към никого.

Мери отново избухна в сълзи.

— После ми каза, че никак не бил доволен от мен, защото съм те накарала да ме защитиш от онези бандити, които ни нападнаха. Направо ми заяви, че е трябвало аз да те защитавам.

— Защо?

— Защото ти си по-малката.

— Не му ли обясни, че аз съм по-добре обучена от теб в умението да…

— Опитах да му обясня, но той не пожела да ме изслуша. И после отново ме обиди. Признавам, че му наговорих куп отвратителни неща… И все пак…

— Какво ти каза той?

— Каза, че аз навярно съм студена като риба, Джейми, но че повечето англичанки били такива.

— О, Мери, това е най-грубото нещо, което може да се каже на една младоженка!

— И то не е най-лошото, Джейми — смънка Мери. — Когато пристигнахме в дома му, там имаше една дебела и грозна жена, която го чакаше. Тя направо се хвърли в ръцете му. Той не се отдръпна. Двамата се целуваха пред очите ми.

— Ти си права, сестро. Накара ме да намразя този мъж.

— Казах ти. Питам те сега какво да правя. Никога няма да намеря обратния път до замъка на татко, а съм сигурна, че хората на Даниел няма да ми повярват, че имам неговото разрешение да се върна в Англия.

— Да, съмнявам се, че ще повярват на такава лъжа — съгласи се Джейми.

— Искам при татко!

— Знам, Мери. На мен също ми липсва. Понякога и на мен ми се иска да си отида у дома.

— И Алек ли смята, че си студена като риба?

Джейми сви рамене.

— Не ми го е казвал.

— Алек има ли си любовница?

— Какво?

— Има ли си любовница?

— Не знам — отвърна Джейми. — Може би има и друга жена — прошепна тя. — О, Мери, досега не си бях помисляла за това.

— Мога ли да живея тук с тебе, Джейми?

— Сигурна ли си, че го искаш?

Сестра й кимна.

— Мери, знаеш ли, че когато за пръв път се срещнахме с нашите съпрузи, аз си помислих, че Даниел е по-милият от двамата. Той се усмихвате и се държеше толкова непринудено.

— И аз така си помислих. Джейми, ами ако той е прав? Ако аз наистина съм студена като риба? Има такива жени, които не реагират на мъжкото докосване. Мисля, че леля Рут е от тях. Спомняш ли си колко зла беше към съпруга си?

— Тя беше зла с всички — подхвърли Джейми.

— Знам, че сигурно ще те засрамя, но се чудех…

— Да, Мери?

— Дали всички мъже са като Даниел, или Алек е по… О, не знам какво искам да кажа. Изпитвам ужас само при мисълта, че Даниел ще ме докосне! За всичко е виновен той!

Джейми не знаеше как точно да помогне на сестра си, но бе твърдо решена да го стори.

— Мери, трябва да се видя с Алек, преди да отиде на лов.

— Нуждаеш ли се от неговото разрешение, за да остана? — уплашено попита Мери. — Дали той ще възрази?

— Не се нуждая от разрешението му — излъга Джейми. — Исках да говоря с него по един друг въпрос. Върви и ме почакай в залата, Мери. Запознай се със свещеника. Казва се отец Мърдок. Стига си се мръщила, сестро. Ще ти хареса. Той никак не прилича на нашия отец Чарлз. Идвам веднага, след като говоря с Алек. Обещавам ти.

Джейми изчака сестра й да се отдалечи и заслиза по хълма. Реши да огледа пътя и да види дали Алек и хората му още не са тръгнали.

В мига, в който пристъпи извън стената, пред нея се изпречи цяла редица войници. Изглеждаха доста застрашителни, но тя вирна брадичка.

— Защо препречвате пътя ми?

— Такава е заповедта, господарке — отвърна един червенобрад войник.

— Чия заповед?

— На Кинкейд.

— Разбирам. — Младата жена се опита да прикрие раздразнението си. — Съпругът ми вече напусна ли крепостта?

— Не. — Лека усмивка пробягна по лицето му. — Той е точно зад вас.

Тя не му повярва, обърна се и едва не се сблъска с Алек.

— Движиш се като сянка!

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Търсех те. Защо си наредил на хората си да препречват пътя ми?

— За твоя безопасност, разбира се.

— Означава ли това, че докато те няма, ще бъда затворничка?

— Мисли си, каквото искаш.

— Алек, бих искала следобедите да излизам на езда. Обещавам ти, че няма да избягам. Сигурно…

— Джейми, никога не съм си мислил, че ще избягаш — раздразнено я прекъсна съпругът й.

— Тогава защо?

— Може да се изгубиш.

— Никога не се губя.

— Напротив.

— А ако ти обещая, че няма да се изгубя?

Той повдигна нехайно рамене, за да й покаже колко глупав е въпросът й. В този миг приближи Гейвин. Държеше юздите на жребеца му. Преди Джейми да успее да му обясни, че иска да поговори с него за Мери, той се метна на коня си.

Тя се изпречи пред него.

— Мери е тук.

— Видях я.

— Искам да поговорим за сестра ми, преди да тръгнеш. Много е важно, Алек, иначе нямаше да те безпокоя.

— Слушам те, жено.

— Предпочитам насаме — смутено рече Джейми.

— Защо?

Тя се намръщи. Този твърдоглавец не желаеше да я улесни. Заобиколи от едната му страна, докосна крака му и промълви:

— Кинкейд, моля те да поговорим насаме. Ти ми каза, че ще ми дадеш всичко, за което те помоля, стига да е възможно. Смятам, че това, за което те моля сега, е на пълно възможно.

Докато чакаше отговора му, Джейми бе забила поглед в земята. Чу въздишката му и разбра, че е спечелила. От устните й се изтръгна смаяно възклицание, когато Алек с лекота я повдигна и я качи на коня си. Едва успя да го прегърне през кръста и жребецът вече се носеше в галоп. Алек спря чак когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от стената и хората му.

Джейми приглади полите си и се огледа. Бяха заобиколени от дървета. Сведе очи и се втренчи в ръцете си.

Алек вече губеше търпение, когато съпругата му внезапно изрече:

— Защо не почака, преди да се любиш с мен?

Въпросът го свари напълно неподготвен.

— Алек, Даниел е почакал, съобразявайки се с чувствата на Мери. Искал да й даде време първо да го опознае. Какво мислиш за това?

— Мисля, че всъщност не е искал да се люби с нея, иначе досега щеше да го е направил. Това мисля. А пък аз те желаех. Ти също ме желаеше, нали?

— Да. Искам да кажа не… поне отначало. Виж, Алек, нека обсъдим с теб тревогите на Мери, а не моите.

Той не обърна внимание на смущението й.

— На теб ти хареса.

— Така е.

— Погледни ме.

— Предпочитам да не го правя.

— Аз пък предпочитам да го направиш.

Кинкейд бавно повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне в лицето. Видя, че страните й пламтят и не можа да се сдържи — наведе се и леко я целуна по смръщените вежди.

— Сега ми кажи какво те тревожи.

— А на теб хареса ли ти? — попита Джейми.

— Ти не знаеш ли?

— Даниел казал, че всички англичанки са студени като риба — леко се усмихна тя и наклони глава. По-добре да го остави да си мисли, че се шегува.

Съпругът й гръмко се засмя.

— Никак не е смешно. Освен това още не си отговорил на въпроса ми.

— Какъв въпрос? — подразни я той.

— Аз студена ли съм като риба?

— Не.

Младата жена облекчено въздъхна.

— Една съпруга има нужда да чува мили думи от мъжа си, Алек.

— Искаш ли да те любя сега?

— През деня? За бога! Не!

— Ако не си отдръпнеш ръцете, ще те обладая веднага — пресипнало изрече той.

Джейми осъзна, че бе обвила ръце около голия му крак и бързо ги отдръпна.

— Без значение дали нося цветовете?

— Не. Няма да те докосна, докато не облечеш цветовете ми. Свърши ли с въпросите си?

— Ядосан ли си?

— Не.

— Звучиш ми ядосан.

— Престани да ме предизвикваш!

— Имаш ли си друга жена?

Алек си каза, че никога няма да разбере какво й се върти в главата.

— Има ли значение?

Джейми кимна.

— За теб ще има ли значение, ако аз се сближа с друг мъж?

— Да се сближиш?

— Знаеш какво имам предвид.

— Няма да ти позволя, Джейми.

— Е, аз също няма да ти позволя.

— Говориш, сякаш сме равни, съпруго моя.

Джейми знаеше, че го е разгневила. Искаше й се да изглади бръчката на челото му.

— Ти все още не си отговорил на въпроса ми, Алек.

— Не, нямам друга жена.

Тя се усмихна.

— Ти не си студена — продължи младият мъж. — Освен това ме обиждаш, като ми задаваш подобен въпрос.

— Как така?

— Защото мое задължение е да разпаля страстта ти. А ти беше разпалена, нали, Джейми?

Нахалните му думи и подействаха успокояващо, макар да не разбираше защо.

— Може би — прошепна тя, а дъхът й опари устните му. — Струва ми се, че съм забравила.

Алек реши да й припомни. Обви лицето й с длани и приближи устните си към нейните. Джейми затвори очи.

Устните му завладяха нейните, езикът му се плъзна навътре, преплете се с нейния, а сърцето й бясно се разтупка. Опита се да го отблъсне, усетила, че всеки миг ще се предаде, ала Алек не й позволи. Целуваше я отново и отново, жадно и страстно и тя забрави за всичко.

Кръвта й кипна. Отначало бе плаха и неуверена, ала постепенно отхвърли всякаква срамежливост и езикът й жадно се затърка в неговия. Простена и тялото й се притисна към неговото. Алек разбра, че трябва да спре. Ако не го стореше, никога нямаше да съумее отново да контролира чувствата си.

Бе по-разгорещен и от нея. Изръмжа недоволно и се отдръпна. Трябваше да махне ръцете й от раменете си. Джейми мигновено зарови глава във врата му. Дишането й бе накъсано, сякаш бе тичала нагоре по хълма. Усети, че и той е не по-малко задъхан. Значи целувката му бе подействала също толкова силно, колкото и на нея.

Ала сладката й надежда бързо рухна.

— Ако си свършила с глупавите си въпроси, смятам, че е време да се заема с по-важни неща.

Как смееше да говори толкова отегчено, след като само преди миг бяха споделили нещо толкова вълшебно и неповторимо?!

— Не е нужно да се държиш така, като че ли аз ти създавам само грижи и неприятности, Алек.

— Точно така е — въздъхна той и смушка коня си.

Джейми рязко се отдръпна от него. Той бързо я подхвана и грубо я притисна към гърдите си. Тази жена трябваше да си научи мястото. Той бе неин господар и повелител и нямаше да е зле най-сетне да го разбере и да се примири.

— Не си знаеш силата — промърмори Джейми.

— Грешиш, жено. Ти си тази, която още не е осъзнала силата ми.

Суровите нотки в гласа му я разтрепериха.

— Ти…

— Не смей да ми задаваш повече въпроси, когато съм ти ядосан — изрева Алек.

Ама че отговор! Ушите й щяха да пищят поне една седмица.

— Не е нужно да ми крещиш. Аз само се канех да те попитам дали Мери може…

— Не ме занимавай с проблемите на сестра си — прекъсна я той. Сетне добави вече по-меко: — Семейството ти винаги ще бъде добре дошло в моя дом.

Джейми нямаше предвид само посещение, но реши да премълчи. Достатъчно му бе досаждала за един ден.

— Настроенията ти непрекъснато се менят — измърмори тя, когато двамата се върнаха при стената и Алек й помогна да слезе.

— Алек?

— Какво има сега?

— Смятам да оползотворя докрай всеки един ден от двете седмици, които ми даде, преди да облека цветовете ти. Може би ти също ще използваш това време, за да се научиш… да ме обичаш… поне малко.

Алек се наведе, хвана брадичката й и рече:

— Да те обичам ли? По дяволите, жено, точно сега дори не те харесвам!

Изрече го с гняв и раздразнение, защото смяташе, че тя му се подиграва. Но нараненият й поглед го накара тутакси да съжали за избухването си. Явно тя нямаше намерение да го предизвиква. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

В следващия миг обаче се отдръпна от него и очите й гневно блеснаха. Заприлича му на дива котка. Алек изпита облекчение и дори му стана забавно.

— Аз също никак не те харесвам, Кинкейд.

Той се засмя.

— Ти си дяволски нахален и груб. Не, никак не те харесвам.

Алек даде знак на хората си, сетне отново погледна съпругата си.

— Лъжеш.

— Никога не лъжа.

— Лъжеш, Джейми, и то не много добре.

Тя се завъртя на пети и се запъти към хълма. Алек се загледа в нея, представяйки си колко хубава щеше да бъде с шотландска носия в неговите цветове. Джейми внезапно спря и рязко се обърна:

— Алек? Ще бъдеш внимателен, нали?

Той усети страха в гласа й и кимна. Обаче не можа да се сдържи и добави:

— Мислех, че никак не ме харесваш, англичанко. Да не би да си променила мнението си?

— Не съм.

— Тогава защо…

— Виж, Кинкейд, сега не е време за дълги спорове. — Върна се при него, за да не я чуват войниците. — Имаш работа, а аз трябва да успокоя Мери. Моля те да се пазиш, Алек. — Ръката й докосна крака му и несъзнателно го потупа. Разтревожените й очи го гледаха право в лицето. — Направи го само за да ме ядосаш, Алек.

— Знаеш ли, че започваш да ме наричаш Кинкейд, когато си гневна?

Джейми леко го щипна.

— Аз никога не съм гневна. Дори и когато ми казваш, че нямам задължения. Може ли да пренаредя кухнята, докато те няма? Така ще има с какво да се занимавам. Ще давам заповеди и ще наблюдавам как ги изпълняват.

Не му даваше сърце да й откаже.

— И няма да си мръднеш дори пръста?

— Няма.

Алек кимна и й нареди да пусне крака му, за да не бъде принуден да я повлече след себе си. Чакаха го много важни дела.

Чак късно същия ден, когато Гейвин се присъедини към него, той си припомни забележката й, че трябва да успокои сестра си. Отначало бе помислил, че сестра й е дошла на гости само за един ден. Но очевидно Джейми имаше предвид доста по-дълго посещение. Предположението му се потвърди, когато Гейвин му съобщи, че лейди Кинкейд е дала убежище на лейди Мери.

Кланът Фъргюсън щеше да обяви война.

Алек не се съмнявате, че Даниел ще побеснее и ще пожелае да се бие. Той изпрати Гейвин обратно, за да се погрижи за съпругата му, остави един от доверените си воини да продължи лова и препусна към земите на Фъргюсън.

Пресрещна Даниел точно на границата, разделяща земите на двата клана. Алек яздеше сам — нарочно реши така, но Даниел препускаше начело на малък отряд. Всички бяха въоръжени до зъби.

Алек дръпна юздите, спря жребеца и зачака. Приятелят му извади меча си и го метна във въздуха. Острието му се заби точно пред коня на Кинкейд.

Това означаваше, че войната е обявена. Сега Даниел изчакваше Алек да повтори ритуала. Но той само поклати глава, отказвайки да хвърли оръжието си.

— Нима се осмеляваш да се откажеш от битка? — прогърмя гласът на Даниел. Беше толкова разгневен, че вените на шията му се бяха издули.

— Точно така — извика в отговор Алек.

— Не можеш да го направиш.

— Вече го направих.

Сега бе ред на Даниел да поклати глава.

— Каква игра играеш, Алек? — властно попита той, макар гласът му да не звучеше толкова гневно.

— Не започвам война, която не желая да спечеля.

— Не желаеш да спечелиш?

— Не желая.

— Защо, по дяволите?

— Даниел, нима наистина мислиш, че ще искам две англичанки в дома си?

Въпросът окончателно стопи гнева на Даниел.

— Но…

— Ако спечеля. Мери ще остане да живее при Джейми до края на дните си. Искаш твърде много от мен, приятелю.

— Значи ти не си се съгласявал да дадеш убежище на моята съпруга?

— Не съм — раздразнено отвърна Алек.

— Твоята жена се осмелява да защитава Мери от мен, Алек. От мен! Крие я зад гърба си, сякаш е малко дете.

— Те са англичанки, Даниел. Твоята грешка е, че си забравил този факт.

— Прав си — въздъхна Даниел. — Съвсем забравих. Въпреки това не желая съпругата ми да се държи като страхливка. Срамота е да кара най-малката си сестра…

— Тя не е страхливка, Даниел — прекъсна го Алек. — Просто е била възпитана така. Всички сестри на Джейми смятат, че тя е длъжна да ги защитава.

— Напълно побъркани — засмя се Даниел.

— Така е — кимна Алек. — Двамата с теб сме приятели от много време, Даниел, за да позволим на някакви си жени да застанат между нас. Дойдох, за да те помоля, да дойдеш у дома и да си прибереш съпругата.

— Да не би току-що да ми бе дадена заповед? — изкиска се Даниел.

— Да.

— Ами ако все още искам да се бием?

— Тогава ще се съглася — лениво отвърна Алек, — но ще променя правилата.

— Как? — искрено заинтригуван попита Даниел.

— Победителят взима и двете невести.

Даниел отметна глава назад и избухна в смях. Алек му бе помогнал да съхрани достойнството си. Беше му дал възможност да отстъпи, без да се чувства победен.

— Няма да загубиш своя дял, Алек, но сърцето ми се стопля от мисълта, че и на теб не ти е много лесно да се оправяш с жена си.

— Ще свикне.

— Аз изпитвам съмнения относно Мери.

— Всичко, от което се нуждае, е твърда ръка, Даниел.

Преди да отговори, Даниел освободи войниците си.

— Твърда ръка и парцал да й запуши устата. Откакто е дошла в дома ми, тази жена не е спряла да се оплаква. Дори се чувства оскърбена от факта, че имам любовница. Представяш ли си, Алек?

— Забавно — засмя се приятелят му.

— Може би е по-добре да й позволя да остане при Джейми…

— Тогава наистина ще има война, Даниел. Мери е твоя.

— Трябваше само да ги видиш, Алек. — Даниел измъкна меча си от земята. — Твоята жена стоеше като квачка пред пиленцата си, бранейки сестра си от мен. Не спря да ме обсипва с обиди. Нарече ме как ли не.

— Е, със сигурност си бил наричан и с по-обидни думи.

— Да, но от мъже. И никой от тях не живя достатъчно дълго, за да се похвали с това.

— Моята съпруга е жена с характер — усмихна се Алек.

— Иска ми се Мери да притежава поне част от нейния характер. А не да се държи като подплашен заек.

— Тъкмо бях по следите на нападателите на Ангъс, когато Гейвин ми съобщи, че си изпаднал в затруднение — смени темата Алек.

— Чух какво се е случило — кимна Даниел. — Искаш ли да дойда с теб? Разбрах, че бароните от планините били виновни.

— Ще се радвам да се присъединиш към мен, Даниел, но първо трябва да отведеш Мери у дома си. После ще ни настигнеш.

Двамата мъже изминаха останалата част от пътя до дома на Алек в мълчание. Джейми стоеше до сестра си в средата на двора. Когато видя съпруга си, на лицето й разцъфна усмивка, ала скоро помръкна.

— О, господи, Даниел изглежда така, сякаш се кани да ме убие — прошепна Мери и се приближи до сестра си.

— Усмихни се, Мери, това ще го смути — нареди й Джейми.

Алек слезе от коня си и бавно запристъпя към съпругата си. Мили боже, погледът му можеше да пресече цяло ведро с мляко! Джейми пое дълбоко дъх.

— Свърши ли с лова, Алек?

— Дала ли си убежище на лейди Фъргюсън? — запита той, без да обръща внимание на въпроса й.

— Убежище?! Струва ми се, съпруже мой, че никакво престъпление не съм извършила.

— Отговори ми!

Гневният му глас я жегна като нажежено желязо. В гърдите й се надигна необуздана ярост. Как смееше да я упреква пред гостите им?

— Мери ме помоли да остане тук и аз й разреших. Ако ти харесва да го наричаш убежище, нямам нищо против. Аз ще защитавам Мери.

— От собствения й съпруг? — невярващо попита Алек.

— Да, след като съпругът й е една безчувствена свиня. — Хвърли унищожителен поглед към Даниел и продължи: — Той е оскърбил нейните чувства, Алек. Какво очакваш да направя аз?

— Очаквам да си гледаш работата!

— Той е бил жесток към нея!

— Да, така е — извика Мери. — И след като не е удобно да остана тук, хващам пътя обратно към Англия.

— Може би аз ще й помогна — промърмори Джейми, скръсти ръце и зачака отговора на Алек.

— Най-много да се озовете в Нормандия.

Преди Джейми да реагира, съпругът й се обърна към Мери. Втренчи свиреп поглед в нея и го задържа, докато тя не се отмести от сестра си. Сетне дръпна рязко Джейми и здраво я сграбчи. Хватката му бе като стомана. Джейми не се възпротиви, тъй като отлично знаеше, че е безсмислено. Освен това зърна отец Мърдок, който бе застанал на стълбите и ги наблюдаваше. А тя не искаше той да си помисли, че не се държи като дама.

— Няма да се върна с теб, Даниел! — изкрещя Мери.

Но предизвикателните й думи останаха без отговор. Даниел се придвижи с изненадваща за ръста си пъргавост и преди да се усети, Мери се намери на седлото, в скута на съпруга си.

Джейми отчаяно се опитваше да запази достойнство по време на тази безобразна сцена. Горката Мери! Просната през седлото като чувал с ечемик! Наистина бе много обидно, но въпреки това на Джейми й се искаше сестра й да не плаче толкова силно. Виковете и писъците й само щяха да съберат още любопитни и да привлекат внимание към злощастието й.

— Не мога да остана безучастна, когато той я посрамва по този начин — прошепна Джейми.

— Можеш! — отсече Алек.

— Алек, направи нещо!

— Не смятам да се намесвам, нито пък ще позволя на теб. Мери се отърва много леко, Джейми. Даниел е не по-малко избухлив от мен. Твоята сестра е опозорила съпруга си.

Джейми остана загледана след Даниел и Мери, докато се скриха от погледа й.

— Той няма да я нарани, нали, Алек?

Страхът й бе съвсем очевиден, което му се стори глупаво.

— Няма да я набие, ако това е, което те тревожи — отвърна Кинкейд. — Сега Мери е негова грижа, но не и твоя.

— Тя си забрави коня.

— Няма да се нуждае от него.

Джейми се бе втренчила в устата на Алек, припомняйки си усещането, когато я целуваше. Беше глупаво да мисли за това, и то сега, когато съдбата на бедната Мери все още не бе решена.

— Може би утре трябва да й откарам коня — предложи Джейми, питайки се как да го накара да я целуне отново.

Той я пусна и понечи да се отдалечи.

— Алек? Ти каза, че Даниел е по-избухлив и от теб, а въпреки това ми обеща, че няма да изгубиш търпение. Не е ли странно?

— Не си ме разбрала. Казах ти, че няма да изгубя търпение с теб.

Той тръгна надолу към хълма. Джейми повдигна краищата на полите си и се спусна след него.

— А кога губиш търпение?

Алек не можа да устои на изкушението да я подразни. Не се обърна, за да не види усмивката му.

— Когато става дума за нещо, което има значение за мен. За нещо важно.

Смаяното й възклицание го накара да се усмихне още по-широко.

— Джейми?

— Какво? — Звучеше така, сякаш й се искаше да го удуши.

— Не ме безпокой повече.

Това бе последната обида, която щеше да понесе от него.

— Виж, Кинкейд, не е нужно непрекъснато да повтаряш колко незначителна съм за теб. Вече много добре го разбрах. Ако реша да избягам, ти няма да тръгнеш след мен, нали?

Не й отговори.

— Е, разбира се, че няма да тръгнеш. Аз съм твърде незначителна, за да се занимаваш с мен.

— Не, няма да тръгна след теб.

Джейми сведе поглед. В никакъв случай нямаше да му позволи да види колко много я заболя от думите му.

Защо се интересува дали той ще тръгне след нея? Та този мъж бе само един шотландски варварин!

— Ще изпратя някой друг след теб. — Той най-после се беше обърнал и я притегли в прегръдките си. — Но след като не смяташ да ходиш никъде, няма смисъл да го обсъждаме, нали?

— Започвам да те намразвам, Алек Кинкейд.

— Ще трябва да поукротиш избухливия си нрав, англичанке! — Докосна я леко по бузата. — Опитай, докато ме няма, да не се замесваш в нови неприятности.

Ръката й докосна мястото, където Алек я бе погалил. Сетне изправи рамене и решително вирна брадичка.

Почти го мразеше! Почти…

Спомни си, че той й бе дал позволение да преустрои кухнята. Работата не бе кой знае какво, но за начало… Щеше да започне да разчита на нея, когато види колко красив може да направи дома му.

Тръсна глава и закрачи нагоре по хълма. Най-добре да започва веднага!

На устните й заигра усмивка. Алек й бе дал работа!