Джули Гарууд
Венчило с дявола (15)

Четиринадесета глава

Гейвин подскочи стреснато, когато Джейми безшумно приближи зад него и леко го потупа по рамото. Младият мъж рязко се извърна, готов за нападение, ала видя, че това е господарката му и отпусна меча си. Тя носеше някакви обувки. Той се втренчи в тях, поклати глава и смутено промълви:

— Не ви чух да приближавате, милейди.

— Не исках да те стресна, Гейвин. Говори по-тихо. Алек си почива.

— Кинкейд?

— Моля те, Гейвин, не викай! Не разбирам защо ме гледаш така смаяно. В крайна сметка и Алек е човек. Нямаше да заспи посред бял ден, ако не е много уморен и не се нуждае от почивка, нали?

Гейвин отново поклати глава. Отчаяно се опита да сподави смеха си. Последният път, когато го видя, Кинкейд не му изглеждаше никак уморен. Разбира се, той се бе запътил към леглото, но Гейвин отлично знаеше, че не възнамерява да спи.

Хубаво щеше да подкачи господаря си!

Джейми се подпря на ръката му и нахлузи обувките.

— Смятам да помоля Хеси да ми помогне да изчистим спалнята на горния етаж — рече тя. Пусна го, приглади полите на туниката си и понечи да се отдалечи.

Гейвин бързо й препречи пътя.

— Ще изпратя никой от хората си да я извика!

— Една разходка ще ми се отрази добре.

— Пазете силите си за предстоящата работа.

— Добре, Гейвин — съгласи се Джейми, за да го успокои. Струваше й се разтревожен. Защо ли? — Добре ли си? Държиш се някак странно.

Той я остави да допре с ръка челото му, за да провери дали има треска.

— Чувствам се отлично, милейди. Не е ли по-добре да се заемете с работата си?

Джейми му хвърли още един изпитателен поглед, обърна се и се запъти към стълбите. Гейвин я следваше неотлъчно. Тя не каза нищо за необичайното му поведение, докато не стигнаха до третата врата. Там се обърна, а той побърза да й обясни:

— Помислих си, че може би има нещо за местене. Та да помогна…

— Много мило от твоя страна, Гейвин — нежно му се усмихна тя. — Обаче отец Мърдок вече ми помогна за големия сандък.

— Да наредя ли на хората си да донесат багажа ви от външния двор? Пристигна рано сутринта.

— Много ще ти бъда благодарна, Гейвин. Видя ли… Имаше ли един стол сред вещите ми в каруцата?

— Те не пристигнаха с каруца. Пътят дотук е доста стръмен и не може да се мине с каруца. Бяха натоварени на четири коня — уточни той и добави, виждайки разочарованието в очите й: — Да, милейди, забелязах доста странно изглеждащ…

— Това е моят любим стол — прекъсна го тя и радостно плесна с ръце. — Изглежда странно, но той се люлее напред-назад, Гейвин. Принадлежало на семейството на майка ми. Татко обичаше вечер да сяда в него. Много мило от негова страна, че ми го е изпратил.

— Стол, който се люлее ли, милейди?

— Страхувам се, че новите неща не се приемат лесно тук. И все пак той е принадлежал на майка ми и аз ще го пазя, докато умра. Предава се от поколение на поколение.

Гейвин се запита кой ли глупак е измислил подобен странен стол, но не каза нищо. Реши да остави Джейми да се заеме с почистването. Придружи я до стаята и я огледа, за да се увери, че няма нищо нередно. Тъкмо вече слизаше по стълбите, когато Маркъс влезе в залата.

— Маркъс, искам да разменя няколко думи с теб — извика той.

— Да, Гейвин?

Гейвин не каза нищо, докато Маркъс не приближи до него. Заместникът на Алек постоянно поглеждаше към стаите на горния етаж. Никой не можеше да влезе или излезе, без да бъде забелязан.

— Искам двама войника под прозореца й.

— Какъв прозорец?

— Джейми почиства първата стая горе. Сложи двама войника пред вратата и двама под прозореца.

— Какво да им кажа? — намръщи се Маркъс.

— Ще им кажеш, че са там, за да защитават господарката си — рязко отвърна Гейвин.

— Гейвин, какво се опитваш да ми кажеш? — раздразнено попита Маркъс.

— Не си ли чул?

— Какво да съм чул?

Гейвин въздъхна и обясни как едва са спасили Джейми.

— Някой я бе затворил вътре, Маркъс. Аз лично преместих гредата, с която бе залостена вратата. Все още не мога да го повярвам.

— Кой би могъл да е?

— Не са видели никого, но Алек иска ние двамата с теб да пазим Джейми.

— Специално мен ли спомена? — попита невярващо Маркъс.

— Да. Той цени твоята лоялност, Маркъс. Нима се съмняваш в това?

Маркъс поклати глава.

— Не съм му давал повод да се усъмни в лоялността ми. Но дадох достатъчно ясно да се разбере, че никак не съм доволен от този негов брак.

— Ти обиждаш своя леърд, щом…

— Не — разпалено го прекъсна Маркъс, — тъкмо обратното. Той показва, че държи на мен, Гейвин, и аз… се чувствам засрамен, че постъпих така.

Гейвин шумно се засмя.

— Никога досега не си говорил с толкова страст, а пък аз ти се смея. Не се обиждай, стари приятелю, но лицето ти пламти като факла.

Маркъс спря да се мръщи, щом Гейвин го потупа по рамото. Дори се усмихна.

Ала усмивките им се стопиха, когато Алек се присъедини към тях. Изражението на лицето му не предразполагаше към шеги.

— Къде е моята съпруга?

Извика го толкова силно, че Гейвин си помисли дали не са го чули и войниците от външния двор.

— Горе. Чисти най-отдалечената стая.

— Сама ли е?

— Проверих стаята — побърза да се защити Гейвин. — Никой не може да влезе или да излезе оттам, без да го забележа.

Алек кимна.

— Искам вие двамата да я следвате неотлъчно, докато се върна — заповяда той. — Не бива да прави и крачка без вас — единият ще бъде отпред, а другият — отзад. Разбрахте ли?

Гейвин и Маркъс кимнаха.

— Тя ще започне да се чуди защо — обади се накрая Маркъс. — Тя е англичанка, Алек. Не е глупава.

Гейвин бе изненадан от шеговитите нотки в гласа на Маркъс.

— Да, ще започне да се чуди — подкрепи го той.

— Тогава оставете я да се чуди — сряза ги Алек. — Просто й кажете, че това е моя заповед. По дяволите, тази жена не бива да се занимава с чистене и метене на стаите!

— Тя иска да работи, Алек — обясни Гейвин. — Аз разбирам, че по този начин изразходва част от енергията си. Може би е взела и от твоята сила. Виждаш ми се доста изтощен. Дали не се нуждаете от още малко следобедна дрямка, милорд?

— Нима той е спал? — смаяно попита Маркъс.

— Вашето държание никак не ми харесва — тросна се Алек. — И ако продължавате да ми се хилите по този начин, кълна се в Бога, ще ви дам да се разберете! А когато свърша с вас, обещавам ви, че ще спите много по-дълго от мен!

Заплахата му имаше ефект, тъй като двамата воини смирено сведоха глави.

— Отивам да се видя с Ангъс — подвикна им през рамо Алек. — Връщам се след няколко минути.

Докато крачеше към къщата на Ангъс, гневът му приличаше на завихрящ се вятър. Обаче виковете, които се разнасяха от къщата на верния му воин, показваха, че и Ангъс не е в по-добро настроение.

Елизабет отвори вратата. Когато видя своя леърд, лицето й се озари от широка усмивка — явно никак не бе разстроена от крясъците на съпруга си.

— Не изглеждаш никак зле за жена, която живее с луд мъж, Елизабет — отбеляза Алек, докато влизаше.

— Твоята съпруга ме предупреди, че няма да е никак лесно да накарам Ангъс да почива. Оказа се напълно права, тъй като той се е превърнал в див звяр. Точно сега е доста трудно да се обича подобен мъж — продължи тя и повиши глас, за да я чуе и Ангъс, — но аз съм сигурна, че щом свалят конците от раната на гърдите, той ще спре да се оплаква.

— Ще престанеш ли да сипеш такива обиди за мен? — извика Ангъс от леглото. — Нашият господар е дошъл да ме види, жено, а не да слуша женски мрънкания!

Елизабет хвърли раздразнен поглед към Алек и се обърна към съпруга си.

— Мога ли да му предложа чаша вино?

— И аз ще пийна — изръмжа Ангъс.

Елизабет не му обърна внимание, наля на Алек червено вино, а на съпруга си подаде чаша вода.

— Оставям ви насаме — рече Елизабет, поклони се на господаря си и се запъти към вратата.

— Елизабет? Ела тук за малко — подвикна Ангъс.

Алек се облегна на перваза на прозореца и се загледа в малката хубава жена, която забързано пристъпи към леглото. Видя, че Елизабет се изчервява и скоро разбра защо — верният му воин бе обвил ръка около шията й и дълго и страстно я целуна. Прошепна нещо, когато жена му се изправи, и я потупа по задника. Елизабет изхвръкна през вратата.

— Тя е добра жена — рече Ангъс и дълбоко въздъхна. Изля водата от чашата си през прозореца и стана от леглото, за да потърси стомната с вино.

— Взе я със себе си — засмя се Алек. — Изглежда те познава по-добре, отколкото си мислиш.

Ангъс остана доволен от думите на своя леърд и кимна на Алек да раздели виното си с него. После отпи щедра глътка.

— Господи, колко е вкусно! Твоята жена каза на Елизабет, че не мога да пия вино, докато не ми махне конците. Само един Бог знае защо е казала такова ужасно нещо, а Елизабет се подчинява на всяка нейна заповед. Чувствам се много нещастен с тези две жени, които постоянно се въртят около мен, Алек. Трябвате да ме оставиш да умра и да ме спасиш от тези…

— Ангели?

Ангъс кимна.

— За нещо специално ли искаш да говориш с мен или просто си дошъл да ме видиш?

— Затвори вратата, Ангъс! Не искам никой да чуе разговора ни. Имам нужда от някои сведения, приятелю, и от съвет.

Ангъс ритна вратата с крак.

— Досещам се, че е нещо сериозно, Алек. Изглеждаш доста разтревожен.

Алек обясни какво се бе случило с Джейми. Завърши разказа си, като добави, че тя не знае за опита за убийство.

Двамата заобсъждаха възможността да засилят охраната на Джейми, докато виновникът бъде открит. Ангъс бе три години по-голям от Алек и той вярвате в разумните му съвети.

Изминаха няколко дълги минути тишина, когато Кинкейд най-сетне заговори за нея:

— Ангъс, искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш за Хелън. Ти беше тук, заедно с Маркъс и Гейвин, през краткото време, когато бях женен за нея. И тъй като мен обикновено ме нямаше…

— Да, тогава ти беше зает с кралските дела. Осъзнаваш ли, Алек, че това е първият път, когато споменаваш името й след деня на погребението?

— Исках да забравя. И въпреки това винаги… — Спря по средата на изречението и поклати глава. Сетне отново помоли Ангъс да му разкаже всичко, което знае за Хелън.

Кинкейд прекара почти час с доверения си приятел. Когато си тръгна, настроението му не се бе подобрило. Елизабет се въртеше пред вратата и Алек й намигна. Жената отново се изчерви.

Тъкмо бе изкачил върха на хълма, когато зърна Джейми на един от прозорците. Ако бе погледнала малко вляво, може би щеше да го види. Но вниманието й бе привлечено от войниците, които шумно се смееха, облегнати на каменната стена.

Тя също се усмихваше. Настроението му мигновено се разведри. Господи, тя бе толкова красива! Излъчваше неповторимо очарование — бе вдигнала косата си, а от двете страни на лицето й се спускаха дълги непокорни кичури; по носа и челото й се виждаха мръсни петна. Май ще има нужда от още една баня преди лягане, с усмивка си помисли Алек.

Изглежда разговорът на войниците бе завладял цялото й внимание.

Докато Алек я наблюдаваше, Джейми подпря лакти на перваза и се надвеси надолу. Стори му се, че много се забавлява от историята, която единият войник разказваше на приятеля си.

Кинкейд приближи и изведнъж рязко спря. Мъжете говореха на келтски.

А тя разбираше всяка проклета дума!

Той бе толкова смаян, че дори не се ядоса. Сетне чу края на старата шега.

Един шотландски боец намерил гола жена, просната на пътя. Мъжът се хвърлил върху нея и бързо я обладал.

По-младият войник одобрително изсумтя, преди приятелят му да продължи.

След това дошъл друг войник и веднага заклеймил другаря си за стореното — жената сигурно била мъртва и само един безчестен човек би се погаврил така.

Джейми закри устните си с длан, вероятно за да потисне смеха си. Очите й блестяха от оживление. Очевидно с нетърпение очакваше края на историята. Алек пък наблюдаваше реакцията й.

— Мъртва! — извикал войникът. — Аз пък си помислих, че е англичанка!

Усмивката на Джейми мигновено се стопи. Тя се отдалечи от прозореца, докато двамата нищо неподозиращи войници продължаваха да се смеят. Не след дълго Джейми отново се появи. Мъкнеше голямо ведро. Алек леко се подсмихва, като я видя как се бори с тежкия съд. Джейми внимателно нагласи ведрото и лицето й грейна от радост, когато сапунената вода се плисна върху мъжете.

— О, боже, извинете ме — извика тя, когато след порой от сочни ругатни двамата войници вдигнаха глави нагоре. — Нямах представа, че сте там — излъга и сладко им се усмихна.

Двамата мъже мигновено спряха да крещят и многословно се заизвиняваха. Алек гръмко се засмя и привлече вниманието на съпругата си.

— Изглежда си в добро настроение, съпруже мой. Добре ли си почина?

Смехът му заглъхна. Сигурен бе, че няма да пропусне да спомене за следобедната му дрямка. Реши, че двама души могат по-добре да играят тази измамна игра. Замисли се какво ли да каже — на келтски, разбира се, за да я предизвика. Тя нямаше да може да му отговори, тъй като щеше да се издаде, че разбира неговия език.

Щеше да я победи в собствената й игра. Вече предвкусваше удоволствието, обмисляйки най-вбесяващите обиди. Малката му съпруга бе толкова съблазнителна, когато се развилнее. А той така обичаше да укротява гнева й!

Джейми бе пълна с изненади. Ето сега и преструвката й, че не разбира нито дума на келтски! По дяволите, та той бе наредил на хората си да подобрят английския си, за да не се чувства тя изолирана и да свикне по-лесно. А както бе тръгнало, ако не внимава, до зимата сигурно всички щяха да навлекат английски дрехи!

— Е, Алек? Защо се смееше преди малко? — попита Джейми и се наведе от перваза.

— Внимавай! — изкрещя той. — Още малко и ще паднеш върху главата си, глупаче!

Тя се отдръпна.

— Благодаря ти, че си толкова загрижен за мен, съпруже мой. А сега ще ми кажеш ли за какво се смя?

За да я подразни, Алек повтори историята. Джейми не му позволи да довърши.

— Чувала съм тази стара шега, Алек. Жената не била мъртва, тя била шотландка и точка по въпроса — завърши Джейми и изчезна от прозореца, преди Алек да й възрази.

Сблъска се с него в подножието на стълбите.

— Какъв е целият този безпорядък? — изръмжа Кинкейд пред камарата от големи вързопи, най-отгоре се мъдреше някакъв странен стол, толкова широк, че можеше да побере поне двама души.

— Моите вещи — заяви Джейми. — Някои ще отидат в нашата спалня, Алек, а други ще остана в залата.

— Не ми харесва цялата тази бъркотия — тросна се съпругът й, протегна ръка, сграбчи един гоблен и го вдигна, за да види какво изобразява. Джейми се пъхна между вързопите и издърпа гоблена от ръката му.

— Не се мръщи, съпруже мой. Мисля да поставя този гоблен над камината.

— Какво, по дяволите, е това? Не мога да разбера…

— Гледаш откъм грешната страна — отвърна Джейми. Приближи до Гейвин и му подаде гоблена. — Моля те, дръж тук така, опъни го хубаво и се опитвай да не гледаш, докато го окачваме! Искам да бъде изненада.

— Сама ли го ушихте, милейди? — попита Гейвин, развеселен от ентусиазма й.

— О, за бога, не — отвърна Джейми. — Агнес и Алис го ушиха. Това бе техният подарък за рождения ми ден.

Хвърли поглед към Маркъс и Гейвин, после се обърна към съпруга си:

— Знаеш ли, че не е зле да запознаем Агнес и Алис с Гейвин и Маркъс. Смятам, че те…

— Ти няма да уреждаш браковете на хората ми, Джейми — сърдито я прекъсна Алек.

— Близначките приличат ли на вас, милейди? — полюбопитства Гейвин.

— О, не, те са много по-хубави!

Очите на Гейвин се разшириха.

— В такъв случай трябва да се запозная с тези дами.

— Приличат на Мери — намеси се Алек.

— Няма значение — избъбри Гейвин. Обърна се и забърза към камината, за да окачи гоблена. Смехът на Алек го последва.

— Гейвин, ако кажеш на някого, че господарят ти е спал през деня, със сигурност ще те запозная с двете сестри.

— За какво говориш? — избъбри Гейвин.

Дори и Маркъс се засмя. Досега Джейми никога не бе чувала тъмнокосият войник да се смее и инстинктивно отвърна на усмивката му.

— Какво ви е толкова смешно на всички?

— Няма значение, Джейми — рече Алек.

Тя подозрително изгледа съпруга си.

— Да не би току-що да каза на своите воини, че моите сестри не са достойни за тях?

— Не бих им дал дори две от козите си.

Джейми смаяно ахна. Той не можа да устои, пристъпи към нея и лениво добави:

— Не съм свикнал да бъда жесток към животните, съпруго моя. Сигурно вече си го разбрала.

— Обиждаш семейството ми?

Той не й отговори, само я дари с онази особена усмивка, която Джейми толкова харесваше и на която не можеше да устои. Не се сдържа и се разсмя. Този мъж бе направо невъзможен!

— Ще се засрамиш от приказките си, когато те дойдат тук, Кинкейд. Ти почти не познаваш близките ми, така че не можеш да съдиш за тях. Ще се погрижа това да се поправи.

Алек се засмя. Джейми му се усмихна с най-сладката си и чаровна усмивка.

— Ще ги помоля да ни дойдат на гости, съпруже мой. Едно дълго и приятно гостуване…

— Какво е това? — извика Гейвин. Воинът тъкмо слизаше от стола, на който се бе покачил, за да окачи гоблена над камината.

— Отдръпни се малко и със сигурност ще разбереш — посъветва го Джейми.

— Но това е… Мили боже! Алек, аз току-що закачих…

— Това е Уилям, нашият любим завоевател, Гейвин. Според мен е изобразен правдиво. Много красив мъж, не мислиш ли?

Никой не продума. Гейвин и Маркъс се втренчиха в Алек. Техният господар се взираше слисано в съпругата си. Маркъс се окопити пръв.

— Той е бил дебел.

— Бил е едър, а не дебел, Маркъс — поправи го Джейми.

— Какво, за бога, има около главата си? — попита Гейвин и отстъпи още една крачка. — Онова жълтото…

— Ореол — обясни господарката му.

— Значи вие сте го провъзгласили за светец? — недоумяваше Маркъс.

— Е, още не официално — рече Джейми. — Но е само въпрос на време църквата да го канонизира.

— Защо? — Маркъс изрази на глас мислите на другите двама.

Джейми бе поласкана, че съпругът й и хората му проявяват такъв интерес към английската история. Тя с удоволствие започна да им обяснява как Уилям е променил целия живот в Англия. С най-големи подробности им обясни английската йерархия — за сеньорите, за васалите, за връзките между тях. Когато свърши, бе сигурна, че и тримата ще я обсипят с въпроси.

Обаче след като мина известно време в пълно мълчание, младата жена разбра, че изглежда никой не смяташе да пита нищо.

— Смятате ли, че подобна система би могла да се приложи и в Шотландия?

— Тя вече съществува, Джейми. От преди седемстотин години — остро отбеляза Алек.

— Та вие току-що описахте един шотландски клан, милейди — обади се Гейвин, опитвайки се да смекчи разочарованието й от реакцията на съпруга й.

— Махни го!

— Алек, сигурна съм, че не го мислиш! — извика Джейми. — Моите сестри са прекарали толкова часове над този гоблен! Той е подарък за рождения ми ден. Искам да мога да го гледам винаги, когато ме обземе носталгия.

В този миг отец Мърдок влезе в залата и чу последните думи на господарката си. Един поглед към камината и той вече знаеше на какво се дължи свъсеното лице на леърда. Разбра, че се надига буря. Не искаше чувствата на Джейми да бъдат наранени, затова побърза да се намеси.

— Стига, Алек, тя не е имала намерение да те обижда!

— О, не, разбира се! Аз нямам никакво намерение да го обиждам! — възкликна Джейми. — Но той постоянно подлага търпението ми на изпитание. Отговорно мога да го заявя, отче.

— Аз ли подлагам търпението ти на изпитание? — Алек едва се сдържа да не се разкрещи. Единствено нежността на Джейми му помогна да обуздае гнева си.

— Със сигурност, Алек Кинкейд — продължи тя. — Това е и мой дом! Значи имам правото да окачвам каквито гоблени си пожелая.

— Не!

Джейми и отец Мърдок намръщено изгледаха Алек. Гейвин и Маркъс се усмихваха. Най-сетне Джейми проговори:

— Отче, ще ми помогнете ли да занеса този стол до камината? Или и това е против твоите правила, Алек?

Отец Мърдок замислено огледа стола и се почеса по главата.

— Струва ми се, че тук има нещо сбъркано, детето ми.

— Столът е направен така, че да се люлее напред-назад — търпеливо обясни Джейми.

Свещеникът озадачено повдигна вежди.

— Знам — кимна тя, — че няма да свикнете лесно, но този стол е много удобен. Можете да го опитате, отче.

— Може би някой друг път — промърмори свещеникът и отстъпи от странната измишльотина.

Алек грабна стола и с широки крачки се запъти към камината. Сложи го отстрани, като се стараеше да не поглежда към грозното лице на Уилям, което му се хилеше отвисоко.

— Ето! Сега щастлива ли си, жено? — Гласът му бе троснат, а устните му — свити.

Отец Мърдок реши, че трябва пак да се намеси.

— Седалката му е доста голяма. Струва ми се, че ще има място за мен и за още един.

— След вечеря сестрите ми обичаха да седят в скута на татко, а той им разказваше разни истории — обади се Джейми и при спомена лицето й се озари от нежна усмивка.

Гласът й звучеше тъжно, нещо, което Алек не бе долавял преди. Думите й го озадачиха, защото тя съвсем нехайно пропусна да включи и себе си. А дали бе нехайно? Махна й с ръка, за да я повика.

Щом тя застана пред него и той се увери, че никой от останалите не може да чуе разговора им, тихо я попита:

— А къде седеше ти, Джейми? Притиснала коляно до Мери или до една от близначките?

Картината на четирите момичета, седнали в скута на баща си, за да чуят някоя приказка, преди да заспят, предизвика усмивка на устните му. Близначките сигурно са плачели, Мери е мрънкала, а Джейми се е опитвала да ги успокои.

— Обикновено Елеонор и Мери седяха на едното му коляно, а близначките на другото.

— Елеонор?!

— Най-голямата. Тя умря, когато аз бях на седем години. Алек, защо пак се мръщиш? Нима казах нещо, което те разстрои?

— Както обикновено, не ми отговори. Попитах къде си седяла ти.

— Обикновено стоях зад стола. Или отсреща. Защо е толкова важно за теб да знаеш къде съм седяла аз?

Не беше важно за него, но смяташе, че е било важно за нея.

— И твоят ред никога ли не дойде?

— Нямаше място…

Това просто обяснение, изречено толкова сухо и някак си примирено, го извади от равновесие. Значи тя е била като чужд човек! Изпита дивото желание да смаже със собствените си ръце безчувствения й втори баща.

Тя току-що му бе разкрила съкровена част от себе си. Джейми е искала баща й да я забележи. Тези всички задължения… О, да, вече му бе съвсем ясно. Тя е искала да го накара да я цени и да държи на нея. Но Джейми просто бе сбъркала нуждата с любовта. И онзи негодник се бе възползвал от това!

А сега се опитваше да накара и него да се отнася към нея по същия начин. Колкото повече работа й даваше, колкото повече задължения имаше, толкова по-значима и важна за него щеше да се чувства.

Тази жена грешеше, но тя бе неговата жена и той искаше да бъде щастлива. Трябваше добре да помисли, преди да й покаже на дело какво означават любовта и нуждата. Някак си инстинктивно усещаше, че ако просто й каже колко много държи на нея, няма да бъде достатъчно. Трябваше да намери начин да й го покаже.

— Никой няма да седне в този шантав стол — заяде се той.

— Страх ли те е?

Хвърли й раздразнен поглед и се отпусна в стола. Той изскърца под тежестта му. Гърбът му се намести удобно и Алек го побутна, за да го залюлее. Бе сигурен, че ще се катурне, ала нищо подобно не стана и той се усмихна.

— Страхувам се, че си права, жено. Никога няма да свикна с него. И все пак, ако си съгласна да понесеш шегите на войниците ми, позволявам ти да го задържиш.

— Разбира се, че ще ми позволиш — остро отвърна Джейми и отново сложи ръце на кръста си.

Алек скочи от стола и застрашително се надвеси над нея.

— Казах, че можеш да го оставиш тук и очаквам да ми благодариш!

— А Уилям? — попита Джейми, без да му обръща внимание.

— Уилям може да отиде…

— В спалнята? — намеси се отец Мърдок.

— Той е последното нещо, което бих искал да гледам, преди да заспя — сряза го Алек. — Щом искаш да го закачиш някъде, можеш да го сложиш в мазето при виното, Джейми. Но да не съм видял повече това лице!

Джейми вирна брадичка и пое дълбоко дъх. Изглеждаше така, сякаш бе решила да спори докрай. Отец Мърдок плесна с ръце.

— Хапка по хапка…

Алек му хвърли строг поглед, отиде до масата и си наля чаша бира. Свещеникът побърза след него.

— Ще си налея чаша вино — рече той и внезапно сви вежди. — Знаеш ли, Алек, какво се получава, когато се смесва бира и вода?

Алек кимна.

— Разредена бира.

— Но след като веднъж си ги смесил, повече не можеш да ги разделиш, нали?

— Разбира се. Какво се опитваш да ми кажеш, отче?

— Ти искаш тя да свикне с живота тук и да се приспособи към нас, чувал съм те да го казваш много пъти.

— Не го отричам. Ще свикне.

— А искаш ли тя да се промени? Искаш ли да стане някой друг?

— Не, тя ми харесва такава, каквато си е — призна Алек.

Джейми знаеше, че той току-що й бе направил комплимент, ала грубият му глас и намръщеното лице почти го разваляха.

— Значи не искаш тя да се превърне в шотландка?

— Разбира се, че не.

Гласът му прозвуча толкова категорично, че дори Джейми се изненада.

— Тя е англичанка. Този факт не може да се промени. Но ще свикне.

— Както и ти.

Думите на свещеника сякаш го плеснаха. Измина доста време, преди Алек да проговори.

— Обясни ми какво искаш да кажеш. Търпението ми е слабо като разредена бира.

— Джейми е свикнала да прави нещата по свой начин. Традициите й са част от нея. Също както и твоите. Не може ли разумно да смесите двете традиции? Един чудесен гоблен с изображението на крал Едгар ще изглежда много добре до този с изображението на Уилям. Какво ще кажеш?

Идеята не се понрави особено на Алек, но се въздържа — лъчезарната усмивка на съпругата му покачваше, че тя е във възторг. Никак не искаше да наранява чувствата й. Затова се чу как неохотно се съгласява.

— Много добре — заяви той, — но размерът ще бъде по-голям от този на Уилям.

Джейми бе твърде щастлива, за да спори за големината на гоблена. Самата тя смяташе, че изображението на крал Едгар трябва да бъде поне два пъти по-малко от това на крал Уилям, но накрая реши, че ще ги направи еднакви. Алек едва ли ще забележи. Обаче нямаше да сложи ореол около главата на крал Едгар и точка по въпроса!

— Благодаря ти, Алек!

Усмивката й показваше, че си въобразява, че този път се е наложила. Но Кинкейд бе решен той да има последната дума.

— Маркъс, смъкни този гоблен от стената, докато не бъде готов гобленът на Едгар. Скоро войниците ще си дойдат за обяд. Ако през цялото време, докато се хранят, са принудени да го гледат, сигурно няма да могат да преглътнат и трошичка. Как ще имат сили да се упражняват следобед?

Отец Мърдок изчака господарят да излезе от залата и скришом намигна на Джейми. После и той се отправи към вратата, като тихо си подсвиркваше една стара шотландска песничка. Нямаше търпение да дочака следващата буря.

Джейми попита Гейвин и Маркъс дали имат някаква работа. Тъкмо се бе запътила към стълбите, когато забеляза, че двамата се мотаят в залата и реши да им възложи задача. Помоли ги да качат вещите й в спалнята на горния стаж. Двамата се съгласиха и тя си помисли, че е доста странно, дето двама толкова важни воини нямат нищо против да вършат слугинска работа.

Когато наредиха багажа, Джейми слезе на долния етаж, за да се пооправи и измие. Тогава видя Ани и Едит. Те стояха край камината и се взираха в стола й, но мигновено се извърнаха, щом чуха гласа й.

Джейми си каза, че Едит сигурно е най-непреклонната и упорита жена в цяла Шотландия. Цялото й същество излъчваше някаква скованост, която никак не бе приятна. Косата й винаги бе оплетена в дебела плитка, която обрамчваше главата й като корона. Никога нямаше и един разпилян кичур. Роклята й от кариран плат с цветовете на клана Кинкейд винаги бе безупречно чиста, без най-малкото петънце. Външният й вид постоянно бе изряден, както постоянна бе и омразата й към господарката. Но на господарката вече й бе дошло до гуша.

— Какво е станало с теб? — озъби й се Едит. — Да не би да си паднала във ведро със сапунена вода?

Маркъс бе застанал зад Джейми. Той пристъпи напред. Широкият му гръб я закри напълно.

— Как се осмеляваш да говориш по този начин на съпругата на своя леърд?

Джейми имаше чувството, че е попаднала във вихъра на циклон. Ревът на Маркъс я стресна и сърцето й бясно заби. Побутна го по рамото и когато той се обърна, го помоли за разрешение сама да се справи със сестра му. Той кимна в знак на съгласие.

Джейми отиде в средата на залата.

— Ани, излез навън, дете. Едит, ти остани там, където си.

Явно гласът й не прозвуча достатъчно властно, тъй като Едит изобщо не обърна внимание на нареждането й и се запъти към вратата.

Маркъс отново се намеси. Грубата му команда застави Едит да се закове на място.

Джейми се обърна и му благодари. Сетне помоли да остане няколко минути насаме с Едит — не искаше да има свидетели на разговора им.

— Никой от нас двамата няма да излезе. — Беше Гейвин.

Джейми реши, че няма смисъл да спори с него. Воинът изглеждаше решен да отстои докрай намерението си. Тя отиде обратно при Маркъс. Застана пред него, отметна кичур коса от челото си и му даде знак да се приближи.

Шепотът й бе толкова тих, че само той можеше да чуе какво казва. Лицето му не се промени, но когато тя свърши, той отсечено кимна.

Младата жена му благодари и се извърна, за да се изправи пред сестра му.

— Откакто съм дошла тук, ти се отнасяш към мен, сякаш съм чумава. Твоето държание безкрайно ми омръзна.

Едит най-нахално се подсмихва.

— Значи нямаш желание да се опиташ да се разбереш с мен?

— Не виждам никаква причина да се сприятелявам с такива като теб. Маркъс?

— Да, милейди?

— Ако помоля Алек, до вечерта Едит да е напуснала земите на Кинкейд, той дали ще се съгласи?

Едит ахна.

— Ще се съгласи.

— Но къде ще отида? — уплашено избъбри сестра му. — Маркъс, ти не можеш…

— Млък!

Нито Маркъс, нито Гейвин някога бяха чували Джейми да говори по този начин.

Едит стисна ръце. Очевидно едва сдържаше яростта си. Но още се владееше, а Джейми искаше да я накара да загуби самообладание. Надяваше се, че когато гневът надделее, тя няма да мери приказките си. Така щеше да разбере защо тази жена я мрази толкова.

— Аз съм господарката тук, Едит. Ако пожелая да те изгонят от този дом, ще намеря начин да го постигна.

— Маркъс никога няма да ти позволи.

— Ще го направи — уверено заяви Джейми. Господи как мразеше тези ужасни лъжи, които изричаше! — Той е твой брат и твой настойник, но Алек е негов господар! Маркъс е лоялен към моя съпруг. За разлика от теб. Ти не си лоялна към никого. Вярно ли е?

— Не е вярно! — извика Едит.

— Е, може би някога си била — небрежно сви рамене Джейми. — Навярно си била лоялна към Алек, докато е бил женен за Хелън. Отец Мърдок ми каза, че си била много близка с нея.

— Ти не можеш да я заместиш! Аз няма да ти позволя!

— Аз вече я заместих.

Тези последни оскърбителни думи преляха чашата.

Преди да се усети, Едит се хвърли към господарката си. Искаше да изтрие самодоволното изражение от лице й, искаше да я нарани така, както и тя я бе наранила.

Джейми бе подготвена за нападението. Беше по-дребна от Едит, но много по-силна. Стисна китката й и я накара да се отпусне на колене.

Маркъс и Гейвин се втурнаха към тях.

— Не се намесвайте — извика лейди Кинкейд, без да изпуска от поглед жертвата си. Вече не стискаше китката й, а я бе покрила с длан. С другата си ръка нежно потупваше нещастната жена по рамото. Едит хлипаше, заровила глава в полите на туниката й.

Никой не промълви нито дума. Най-после Едит си възвърна самообладанието.

— О, господи, за малко не те ударих! Толкова много съжалявам! — прошепна тя. — Когато видях как двамата с отец Мърдок преместихте сандъка на Хелън от стаята, едва сдържах гнева си. Не искам да хвърляш нещата й! Бях изпълнена с толкова…

— Нямам намерение да изхвърлям нещата на Хелън — рече Джейми. — Просто преместих сандъка в друга спалня, Едит.

— Дрешките, които бе приготвила за бебето, бяха в този сандък — продължи Едит, сякаш не бе чула обяснението на Джейми. — Тя ги изработи с такова старание…

— Значи е искала детето на Алек? — попита Джейми, като продължи да я гали.

— Моля ви да ми простите, милейди — изхълца Едит. — Не желаех да ви нараня.

— Ти не си ме наранила, Едит. Аз също съжалявам.

— Съжалявате ли? — слисано попита Едит. Тя все още бе коленичила на пода. Извърна лице. Сълзите се стичаха по страните й.

Джейми вдигна края на туниката си и избърса лицето й.

— Съжалявам за всички ужасни лъжи, които ти наговорих, Едит. Трябваше да използвам малка хитрост, за да те накарам да кажеш истината.

— Значи няма да ме изгоните оттук?

Джейми поклати глава и й помогна да стане.

— Ти си много важен член на този клан, Едит. Никога няма да те изгоня от този дом. Излъгах и за Хелън. Аз не съм заела нейното място.

— Но сега ти си съпругата на Алек.

— Това не означава, че трябва да се преструваме, че Хелън никога не е съществувала.

— Той го прави.

— Алек?

Когато Едит кимна, Джейми прошепна:

— За него е много болезнено.

— Не знам — също шепнешком отвърна Едит. — Аз бях сигурна, че не го е грижа. Те не бяха женени много дълго, милейди. Дори нямаше време да доведат тук нейната дъщеря…

— Нейната какво? — Нямаше намерение да крещи, но спокойно изречените от Едит думи толкова я стреснаха, че Джейми не можа да се сдържи. — Отец Мърдок ми каза, че Хелън и Алек са били женени само два месеца.

Едит кимна.

— Алек бе предопределен за съпруг на Ани — обясни тя. — Крал Едгар промени решението си. Ани… ами, тя не растеше достатъчно бързо, а Хелън току-що бе загубила съпруга си. Той се казваше Кевин. Умря, докато защитаваше краля. Хелън бе бременна от него.

Джейми едва не се строполи. Маркъс я сграбчи за ръката.

— Добре ли сте, милейди? — загрижено попита той.

— Да — успокои го тя. — Едит, колко дълго Хелън е била омъжена за Кевин?

— Шест години.

— Разкажи ми за детето!

— Тя имаше дъщеря. Чакаше завръщането на Алек, за да отиде да си я вземе. За малкото момиченце се грижеше майката на Кевин.

Едит поведе Джейми към масата, тъй като тя заяви, че иска да седне.

— Сигурно сте болна… аз съм виновна…

— По дяволите, никой досега не ми е казал нищо за това — извика Джейми. — Моята майка е била бременна с мен, когато се е омъжила за втория ми баща. И ако си мислите, че ще позволя… — Джейми си наложи да се овладее, тъй като видя разтревожените лица на войниците. Пое дълбоко дъх и се усмихна. — Двете с Едит разрешихме един малък спор. Съжалявам, че трябваше да станете свидетели на поведение, недостойно за две дами. Не искам да споменавате за това пред Алек. Само ще го разгневите и ще го накарате да се почувства неудобно. Права ли съм, Едит?

Изчака краткото кимване на Едит и продължи:

— Едит, ти ще продължиш да надзираваш домакинството. Аз бих желала да ти помагам. Смяташ ли, че тази вечер може да имаме за вечеря нещо друго, а не пак овнешко? Мразя го!

Едит се усмихна. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Как се казва дъщерята на Хелън? — попита Джейми.

— Мери Катлийн. В семейството на Кевин има ирландска кръв.

— Моята сестра също се казва Мери — усмихна се Джейми. — На колко години е сега детето?

— На три. Аз не съм виждала племенницата си, откакто се е родила. Чух, че майката на Кевин умряла преди три месеца. Някаква далечна роднина се грижи за Мери.

Джейми едва сдържа гнева си. Едит всеки миг щеше отново да се разплаче, но тя нямаше намерение да губи време да я успокоява. Умът й бе зает с по-важни неща.

— Ще си поговорим още, братовчедке — рече Джейми, — но по-късно. След като си оправиш косата.

Последната забележка постигна целта си. Едит скочи.

— Нима съм разрошена? — ужасено попита тя и опипа с ръце плитката си.

— Съвсем малко — успокои я Джейми, като с мъка сдържаше усмивката си.

Едит бързо се поклони и изхвърча от залата. Джейми изпусна дълбока въздишка.

— Днес имахте доста тежък ден, милейди — обади се Гейвин. — Първо се борихте с огъня, а после и с такава жена…

— Всъщност първо се преборих с един тлъст глиган, после с огъня и накрая с Едит.

— С глиган ли? — извика Гейвин.

— Не, само се пошегувах — призна си Джейми и след като Гейвин се укроти, му обясни какво точно се бе случило.

Когато свърши, видя, че воинът я гледа слисано.

— Сега вече разбираш, че не съм се била с глигана. Само се озовах на пътя му и успях да се измъкна. Познаваш ли това дете? Линдзи.

Гейвин трябваше да седне, преди да й отговори:

— Познаваме неговия клан.

— За бога, милейди — започна Маркъс, — баща му е много могъщ…

— И безмилостен… — допълни Гейвин.

— … Леърд — довърши Маркъс.

— Можело е да загинете, милейди! — изкрещя Гейвин и скочи на крака.

— Не викай на господарката, Гейвин — намеси се Маркъс. — Сигурен съм, че Алек…

— Аз не съм му казвала — прекъсна го Джейми.

Двамата мъже укорително я изгледаха.

— Престанете да се мръщите. Обещах на детето, че няма да разкажа на никого. Не виждам защо Алек трябва да знае какво е станало. Само ще се тревожи. Искам да ми обещаете, че няма да му кажете нищо. Гейвин? Маркъс?

И двамата обещаха. Нито един от тях, разбира се, не смяташе да изпълни молбата й, но предпочетоха да си премълчат.

— Случило ли се е още нещо, което сте забравили да споменете, милейди? — провлачено попита Гейвин.

— Има още време. Денят не е свършил.

Гейвин се усмихна и — о, чудо на чудесата — Маркъс също се усмихна.

— Каква сутрин само — въздъхна младата жена. — Маркъс, ти знаеш ли къде живее Мери Катлийн?

Мъжът кимна.

— Далече ли е оттук?

— Три часа езда.

— В такъв случай най-добре да тръгваме веднага.

— Какво казахте, милейди? — Маркъс се обърна и хвърли озадачен поглед към Гейвин. Не бе сигурен дали правилно бе разбрал думите на господарката си.

Джейми вече бе изчезнала зад преградата.

— Потегляме веднага — извика тя и подаде глава. — Нали нямаш нищо против да ме заведеш, Маркъс? Истината е, че дори и да ми покажеш пътя, сигурно ще се изгубя.

— Къде отиваме? — попита Маркъс.

— Да видя дъщеря си.

Това бе лъжа, разбира се, тъй като Джейми нямаше намерение само да види дъщеря си. Но още не можеше да им довери истинския си замисъл, защото те сигурно щяха да откажат да й помогнат. Пък и съвсем скоро щяха да разберат.

Мери Катлийн щеше да си дойде у дома, където й е мястото.

И точка по въпроса.