Джули Гарууд
Венчило с дявола (11)

Десета глава

Шепотът я събуди. В първия миг не разбра къде се намира. Свещите горяха, хвърляйки танцуващи отблясъци по стените на преградата. Джейми се втренчи за миг в тях, преди да се опомни.

Отново дочу шепот. Опита се да различи думите, а когато най-сетне те достигнаха до съзнанието й, се разбуди напълно и потрепери от страх. О, вече разбираше! Това бе църковният обред, който се изпълняваше, когато една душа отлиташе при Създателя си.

Сигурно бяха намерили Ангъс. Джейми бързо се прекръсти, облече робата си и заобиколи преградата, за да се присъедини към молещите се. Знаеше, че я смятаха за чужденка, но тя бе съпруга на Алек. Не беше ли нейно задължение да застане до него, когато се сбогува с приятеля си?

Алек не чу приближаването й. Джейми се заслуша в молитвата.

Тялото бе положено върху масата. Старият свещеник, облечен в черни погребални одежди, гарнирани с пурпурна украса, се бе изправил в единия край. Имаше сива коса и сивкаво лице, а гласът му бе изпълнен с искрена мъка.

Алек стоеше отсреща. Между тях бяха застанали воини, подредени по ранг. Ани, Едит и още една жена, за която Джейми се досети, че е Елизабет, стояха до огнището.

Сърцето на Джейми се сви от състрадание към скърбящата жена. Видя сълзите, които тихо се стичаха по лицето й. Не издаваше нито звук и това изпълни Джейми с искрено уважение. Ако беше на нейно място, сигурно щеше да вие от болка.

Надзърна иззад рамото на съпруга си, за да разгледа по-добре мъжа, когото оплакваха.

Джейми бе виждала различни рани и затова дори не трепна при ужасната гледка, разкрила се пред погледа й. Навсякъде кръв! Дълбок извит прорез в гърдите. Долната част на лявата ръка бе счупена при китката, ала не изглеждаше толкова зле.

Той бе суров мъж с много белези от битки, груби черти и тъмнокафява коса. На челото му се виждаше голяма подутина, която му придаваше зловещ вид. Джейми се загледа в нея, питайки се дали този удар не е причина за смъртта му.

Внезапно лицето на умиращия мъж се изкриви в гримаса, която също така мигновено изчезна. Едва ли изобщо щеше да я забележи, ако не го гледаше толкова съсредоточено.

В гърдите й светна надежда. Съсредоточи се върху дишането на ранения. Беше едва забележимо, но равномерно. Добър знак, тъй като липсваха обичайните хрипове, които издаваха умиращите.

Истината я сепна. Ангъс нямаше да умре! Изглежда свещеникът съвсем бе потънал в молитвите си, а Джейми не искаше да чака. Този мъж, когото оплакваха, можеше да хване треска и да умре, преди да настъпи утрешният ден, ако тя не побърза да се погрижи за раните му.

Протегна се и докосна рамото на Алек. Той моментално се обърна и сетне застана пред нея, за да закрие гледката. Не беше очарован, че я вижда.

— Това Ангъс ли е?

Алек кимна.

— Връщай се в леглото, Джейми!

— Той не е мъртъв.

— Той умира.

— Не, не мисля, че умира, Алек!

— Върни се в леглото!

— Но Алек…

— Веднага в леглото!

Гласът му бе рязък и груб. Джейми се обърна и бавно се запъти към леглото си, обаче прехвърляше наум какво й е нужно, за да спаси Ангъс.

Когато се върна при съпруга си, ръцете й бяха пълни със скъпоценните бурканчета. Върху джоба на робата си бе забола игла с вдянат конец. От другия й джоб се подаваха три бели чорапа. Джейми бе твърдо решена да направи всичко, което е по силите й, за да спаси този воин, с или без помощта на съпруга си. Надяваше се само, че Алек няма да вдигне голяма врява, преди накрая да се предаде и да я остави да си свърши работата. Свещеникът даде последно причастие и коленичи.

Алек махна на хората си, обърна се и едва не събори Джейми на пода. Инстинктивно се пресегна и я хвана.

Беше й много ядосан. Погледът му говореше достатъчно, както и силата, с която стискаше раменете й. Джейми пое дълбоко дъх и изрече:

— В Англия имаме доста старомоден обичай, Алек. Ние не оплакваме един човек, преди да е умрял, и не викаме свещеник, преди да сме сигурни.

Думите й привлякоха вниманието на всички.

— Алек, не можеш да бъдеш сигурен, че Ангъс ще умре. Позволи ми да видя раните му. Ако Господ е решил да го прибере при себе си, каквото и да направя няма да има значение.

Докато чакаше отговор, избута ръцете му настрани. Алек я гледаше, сякаш се е побъркала. Джейми се опита да приближи до масата, но той застана пред нея.

— Там има кръв.

— Видях.

— От кръвта ти прилошава.

— Алек, откъде ти хрумна подобно нещо?

Той не отговори на предизвикателните й думи.

— Няма да ми прилошее.

— Ще ти прилошее и това никак няма да ми хареса.

Гневното му лице и сърдитият блясък в очите му не я уплашиха.

— Смятам да се погрижа за този мъж, съпруже мой, с или без твоето разрешение! А сега се махни от пътя ми.

Той не се помръдна, но очите му се разшириха от изненада при рязката й заповед. Джейми си каза, че може би обмисля идеята дали да не я удуши на място. Осъзна, че заповедническият тон не е най-добрият начин да го застави да й помогне.

— Алек, аз казвах ли ти как да се биеш с онези бандити, които ни нападнаха по пътя?

Кинкейд си помисли, че въпросът й е твърде нелеп, за да му отговаря. Джейми сама си отговори.

— Не, разбира се, че не. Аз не знам нищо за битките, съпруже мой, но умея да лекувам. Смятам да помогна на Ангъс и няма да позволя никой да ми попречи. Моля те, отдръпни се от пътя ми! Приятелят ти е подложен на ужасни мъки.

Последните й думи привлякоха вниманието му.

— Откъде знаеш?

— Видях как лицето му се изкриви.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Нетърпението в гласа й го учуди. Само за миг се бе превърнала в тигрица.

— Прави това, което знаеш.

Джейми облекчено въздъхна и забърза към масата. Остави бурканчетата с мехлемите в единия ъгъл и се наведе над Ангъс, за да разгледа раните.

Всички воини изглеждаха възмутени и гневни. Алек си каза, че нищо чудно някои от тях да се разбунтуват. Той скръсти ръце пред гърдите си и бавно ги огледа. Всички бяха вперили погледи в него и очакваха какво ще направи, за да накаже непочтителната намеса на жена си.

Джейми не им обърна никакво внимание. Опипа подутината върху челото на Ангъс и разгледа раната на гърдите му.

— Както очаквах.

— Много ли е зле? — попита Алек.

Джейми поклати глава. Когато заговори, в гласа й трептяха радостни нотки.

— Много шум за нищо.

— Много шум за нищо? — неразбиращо повтори той.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

— Значи не умира?

Въпросът бе зададен от свещеника. Възрастният мъж се изправи олюлявайки се, задъхан от усилието. От гърдите му излизаха свистящи хрипове. Загледа се намръщено в Джейми.

— Има много голяма вероятност да оживее, отче — каза Джейми и в същия миг чу женски вик. Предположи, че е Елизабет.

— Бих искал да ти помогна — заяви свещеникът.

— Ще ви бъда много благодарна, отче — рече Джейми, чувайки зад гърба си недоволното мърморене на останалите воини, и се обърна към съпруга си: — Виждам, че се каниш да си тръгнеш заедно с хората си, но ако не те очаква нещо важно, ще ти бъда благодарна да останеш и да ми помогнеш.

— Отиваме да сковем сандък — обясни Алек.

— Сандък?

— Погребален сандък — намеси се свещеникът.

Джейми смаяно ги изгледа. Прииска й се да запуши с длани ушите на Ангъс, за да не чува този обезкуражаващ разговор.

— За бога, нима се каните да заровите Ангъс жив?

— Не, ще почакаме — увери я Алек. — Ти май наистина мислиш, че можеш да го спасиш, нали?

— С какво мога да помогна? — намеси се Гейвин, преди Джейми да отговори на съпруга си.

— Имам нужда от повече светлина, ленено платно, нарязано на ивици, чаша с топла вода, две кани с чиста вода и две дървени летви, Гейвин, ей толкова широки и ей толкова дълги!

— Ръката му е счупена, момиче. Да не мислиш да я отрежеш? — попита свещеникът.

— Няма да режем ръката — раздразнено отвърна Джейми. — Ще я наместим.

— Можеш ли да го направиш? — недоверчиво я изгледа свещеникът.

— Мога.

Кръгът от мъже около масата се стесни. Гейвин си проправи път и приближи до господарката си.

— Ето чашата топла вода, която искаше. Оставям двете кани зад теб.

Джейми отвори едно от бурканчетата си, загреба от кафявия прах и го размеси с вода. Когато течността потъмня, тя подаде чашата на Гейвин.

— Моля те, подръж за малко.

— Какво е това, господарке? — попита Гейвин и подуши.

— Нещо, което ще помогне на Ангъс да заспи. Освен това ще облекчи и болката му.

— Но той вече спи.

Джейми не разпозна гласа, но усети, че бе изпълнен с гняв и раздразнение.

— Да, той спи — промърмори друг от войниците. — Всеки може да го види.

— Той не спи — възрази Джейми, опитвайки се да запази търпение. Знаеше, че трябва да бъде спокойна, ако иска да помогне на ранения.

— Тогава защо не говори и не си отваря очите?

— Защото го боли твърде много — отвърна Джейми. — Алек, ще повдигнеш ли главата му, за да може да го изпие по-лесно?

Алек бе единственият, който не се бе опитал да й се противопостави. Той приближи до масата и повдигна главата на Ангъс. Джейми се наведе над приятеля на съпруга си, обхвана лицето му с ръце и заговори:

— Ангъс, отвори очи и ме погледни.

Трябваше да го повтори три пъти, преди воинът да се подчини.

Смаян шепот се понесе над масата. Сякаш всички неверници най-сетне се убедиха.

— Ангъс, трябва да изпиеш това — нареди Джейми. — Ще облекчи болката ти. — Не отдръпна чашата, докато болният не отпи голяма глътка.

Младата жена доволно въздъхна.

— След минута-две лекарството ще подейства.

Алек й се усмихваше.

— Той все още може да получи треска и да умре — прошепна тя, страхувайки се да не им е дала твърде много надежда.

— Няма да посмее!

— Няма да посмее ли?

— Не и след като му се разкрещя така — отвърна Алек.

Джейми усети, че се изчервява.

— Трябваше да повиша глас, за да го накарам да ме чуе и да ми се подчини.

— Мисля, че вече спи — намеси се Гейвин.

— Сега ще видим — каза Джейми, надвеси се отново над Ангъс и повдигна лицето му. — Поотпусна ли те?

Воинът бавно отвори очи. Джейми видя, че лекарството е започнало да действа, тъй като те бяха замъглени. Лицето му също бе придобило отнесено изражение.

— На небето ли съм? — прошепна Ангъс. — Ти моят ангел ли си?

— Не, Ангъс — усмихна се Джейми. — Все още си в Шотландия.

Ужас пробягна по лицето на ранения.

— Мили боже, май наистина не съм на небето. Сигурно съм в Ада. Сигурно дяволът си играе някоя жестока игра с мен. Приличаш на ангел, но говориш като… англичанка.

Последните му думи заглъхнаха и той потръпна. Джейми се наведе към лявото му ухо, толкова близо, сякаш го целуваше, и прошепна на келтски:

— Успокой се, приятелю. Ти си в безопасност, в ръцете на шотландци! Представяй си следващата си битка с англичаните, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, но не говори. Остави на лекарството да те приспи.

Мекият изговор, с който изрече думите, прозвуча ужасно в собствените й уши. Ала Ангъс бе твърде замаян, за да разбере. Лицето му се отпусна и той затвори очи.

Джейми си помисли, че сигурно брои английските рицари, които ще убие.

— Какво му казахте, милейди? — попита един воин и надникна над рамото й.

— Казах му, че е прекалено твърдоглав, за да умре — отвърна Джейми и изискано сви рамене.

Гейвин бе озадачен.

— Но откъде знаете, че е твърдоглав?

— Той е шотландец!

Гейвин погледна към Алек, за да види дали да се обиди, или развесели. Алек се усмихваше. Гейвин си каза, че господарката му само се е пошегувала. Намръщи се, питайки се колко ли време ще му трябва, за да разбере тази необикновена англичанка. Сладкият й глас бе не по-малко измамен от външния й вид. Изглеждаше толкова малко и крехко създание. Върхът на главата й едва достигаше рамото на съпруга й. А този дрезгав глас можеше да го накара да изпълни всяка нейна молба.

— Аз също искам да ти помогна.

Беше Елизабет. Тя бе застанала от другата страна на масата, втренчена в лицето на Джейми. Русокосата жена все още изглеждаше уплашена, но едновременно с това и изпълнена с решителност. Джейми й се усмихна и тя плахо отвърна на усмивката й.

— Ангъс е мой съпруг. Ще направя всичко, което ми кажеш.

— Ще ти бъда много благодарна — рече Джейми. — Намокри тази кърпа и я постави на челото му.

Джейми измъкна трите чорапа от джоба си и пъхна в единия дървената летва, която Гейвин бе донесъл. Преди да свърши, един от воините бе покрил втората летва.

Ръцете й трепереха, тъй като най-ужасната работа все още предстоеше, но не биваше да я отлага повече.

— В Англия, за да приспиш някого, се използва кърпа, напоена със специална отвара за сън — рече Джейми, — но аз не вярвам много на това. Надявам се, че Ангъс няма да се събуди.

— Щеше ли да спи по-добре, ако бе използвала напоена кърпа? — попита един от мъжете.

— О, да — отвърна младата жена, — но може и да не се събуди. Доста често се случва. Не си струва да се рискува. Алек? Ще трябва да ми помогнеш! Нямам достатъчно сила! Гейвин, ще имам нужда от дълги ивици ленено платно, с които да пристегна двете дървени ленти!

Джейми нахлузи третия чорап около подутата ръка на Ангъс, отряза пет дупки отпред и промуши през тях пръстите му. Всеки път, когато докосваше ръката, хвърляше бърз тревожен поглед към ранения, за да провери дали не се е събудил.

— Алек, дръж ръката му! Гейвин, ти хвани горната част — нареди тя. — Дърпай, но бавно, моля те, докато намествам костта. Елизабет, по-добре се обърни. Не искам да гледаш това.

Джейми пое дълбоко дъх и промърмори:

— Как мразя тази част от работата. Сега!

Трябваха й три опита, докато най-сетне остана доволна от свършеното — двете счупени кости бяха наместени точно. Младата жена пъхна едната летва под ръката, а втората сложи отгоре. Алек ги прихвана здраво, докато тя сръчно намотаваше ленените ивици около тях. Накрая ръката на Ангъс се оказа здраво превързана и неподвижна.

— Най-лошото свърши — облекчено въздъхна Джейми.

— Ами раната на гърдите му, милейди — напомни й свещеникът. Закашля се силно и мъчително и добави: — Струва ми се, че е доста дълбока.

— Изглежда по-зле, отколкото е — увери го младата жена.

Всеобщата въздишка я накара да се усмихне. Когато поиска още свещи, едва не ослепя — от всички страни й подаваха по една.

Джейми помоли за още една чаша с топла вода. Отвори друго от своите бурканчета, изсипа малко оранжев прах и подаде течността на свещеника. Той смаяно я изгледа.

— Изпийте това, отче. Ще излекува кашлицата ви!

Свещеникът загуби дар слово. Нейната загриженост го удиви. Отпи голяма глътка и се намръщи.

— Докрай, отче — настоя младата жена.

Подобно на малко дете, той се поколеба за миг, но сетне се подчини.

Джейми се зае с раната на гърдите, която бе покрита с прах и засъхнала кръв. Работеше много внимателно, тъй като и от личен опит, и от наставленията на майка си помнеше колко опасна може да бъде замърсената рана. След като я почисти, Джейми взе иглата и конеца, за да я зашие.

Алек бе заповядал да донесат легло. Знаеше, че съпругата му ще иска да бъде близо до болния, а къщата на Ангъс бе доста отдалечена.

През цялото време Елизабет не бе проговорила отново. Тя стоеше срещу Джейми и наблюдаваше всяко нейно движение.

Джейми почти не й обръщаше внимание. Бе прекарала надвесена над ранения толкова дълго, че когато се изправи, остра болка прониза гърба й и тя изохка. Олюля се, но в същия миг десетина ръце се протегнаха, за да я подкрепят.

— Елизабет, моля те, помогни ми да превържем гърдите — рече Джейми и уморено се усмихна на разтревожената жена.

Елизабет с готовност се съгласи и след като двете привършиха, Алек отнесе приятеля си до леглото.

— Когато се събуди, ще бъде луд от болка — предупреди Джейми. — Ще имаш истински звяр в ръцете си, Елизабет.

— Ще се събуди ли?

— Да, ще се събуди — кимна Джейми.

Тя остави Елизабет да завие съпруга си и я попита:

— Къде отидоха Едит и Ани?

— Да спят — отвърна Елизабет и нежно погали с ръка подутото чело на Ангъс. Любящият й жест показваше колко много държи на него. — Трябва да ги събудя, когато… Ангъс умре.

Джейми объркано стрелна с поглед Алек. В този миг се чу шумното хъркане на отец Мърдок. Старецът се бе отпуснал в един стол близо до масата.

— О, боже! — ахна Джейми. — Забравих да го предупредя, че лекарството ще го приспи.

— Той може да спи и тук — заяви Алек, обърна се към жената на Ангъс и добави: — Елизабет, върви да си починеш малко. Двамата с Гейвин ще дежурим на смени до леглото на съпруга ти.

От унилото изражение на жената Джейми разбра, че никак не й се искаше да тръгва. Въпреки това тя кимна и се запъти към вратата. Дали подчинението към леърда изместваше всички други желания и задължения, дори и към съпруга?

— Алек, ако ти беше болен, аз със сигурност нямаше да се отделя от теб. Защо Елизабет да не може да спи тук? Може да използва някой от столовете или пък да се качи в една от стаите на горния етаж!

Елизабет се обърна.

Алек погледна първо едната, сетне другата жена и кимна.

— Върви и си вземи нещата. Ще спиш в една от стаите на горния етаж, Елизабет. Не бива да забравяш състоянието си. Ангъс ще се разгневи, ако се събуди и те види капнала от умора.

Елизабет официално се поклони.

— Благодаря ви, милорд.

— Маркъс? Придружи Елизабет до стаята й. Помогни й да пренесе нещата си.

Джейми се бе изправила до леглото, без да откъсва поглед от болния. Елизабет се приближи, поколеба се за миг, сетне се протегна и я докосна по ръката.

— Искам да ви благодаря, господарке.

— Няма да има нужда да будиш Едит и Ани — увери я Джейми.

— Не, няма да ги будя — усмихна се Елизабет и се обърна, за да си тръгне, но промени решението си. — Когато се роди синът ми, ще носи името на баща си.

— Кога се очаква щастливото събитие?

— След шест месеца. Ако е момиче…

— Да?

— Бих искала да го нарека на вас, милейди.

Да имаше сили, Джейми щеше да се засмее, но бе безкрайно уморена и затова успя само вяло да се усмихне.

— Чу ли обещанието й, Алек? Изглежда Елизабет не смята, че Джейми е мъжко име. Какво ще кажеш?

Елизабет се усмихна на Алек, видя лекото му кимване и рече:

— Джейми?! Аз мислех, че името ви е Джейн, милейди.

Алек се засмя. Елизабет стисна ръката на господарката си, за да покаже, че само се е пошегувала и побърза да излезе заедно с Маркъс.

— Този мъж усмихва ли се някога? — обърна се Джейми към съпруга си, когато останаха сами.

— Кой?

— Маркъс.

— Не, не се усмихва, Джейми.

— Той никак не ме харесва.

— Да, така е.

Джейми му хвърли недоволен поглед, а след това разбърка още една смес, която предпазваше от треска. Приближи към леглото, но тогава една мисъл внезапно я сепна: тя не бе огледала долната част от тялото на Ангъс, за да провери дали няма и други рани. Реши да остави тази работа на Алек.

— Няма нищо — обяви той.

Ала облекчението й не продължи дълго. Когато отвори очи, съпругът й стоеше близо до нея и я гледаше с усмивка.

— Ти се изчерви, съпруга моя. — Гласът му бе мек и в него се прокрадваха шеговити нотки. — Ако имаше и други рани, какво щеше да правиш?

— Ще ги почистя и превържа, разбира се — отвърна Джейми. — И вероятно пак ще се изчервя. Не бива да забравяш, Алек, че аз все пак съм само една обикновена жена.

Млъкна и зачака той да й възрази.

— Да, така е.

Начинът, по която я гледаше, я накара да се изчерви още повече. Какво му ставаше? Струваше й се, че иска да й каже още нещо, но не смее.

— Грозна ли съм, съпруже мой? Знам, че в момента едва ли съм много привлекателна.

— Ти никога няма да бъдеш грозна — отвърна Алек и отметна кичур коса от лицето й. Нежният жест я накара да изтръпне. — Но наистина в момента не си много привлекателна.

Джейми не знаеше как да приеме забележката му. Той й се усмихваше и тя реши, че не иска да я обиди. Или пък искаше? Този мъж имаше доста странно чувство за хумор.

Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-нервна се чувстваше.

— Ето, погрижи се Ангъс да го изпие!

— През последните няколко часа раздаваш заповеди наляво и надясно, сякаш командваш войска на бойното поле, Джейми. А сега си толкова срамежлива. Каква е причината за тази промяна?

— Ти. Ти ме караш да се чувствам така, когато ме гледаш по този начин.

— Добре е да го знам.

— Не, със сигурност не е — промърмори младата жена. Грабна чашата от ръката му, отиде до Ангъс и леко го побутна. После внимателно поднесе чашата към устните му и търпеливо го изчака да я изпие.

— Искам да носиш моите цветове, съпруга моя!

— Защо?

— Защото ми принадлежиш.

— Ще облека дреха в твоите цветове, когато се убедя, че сърцето ми принадлежи на теб, Кинкейд! Нито ден по-рано!

— Мога да ти заповядам…

— Но няма да го направиш.

Той се усмихна. Все пак неговата малка и нежна съпруга вече бе започнала да го разбира. Но той също вече знаеше нещичко за нея — тя все още не осъзнаваше, че сърцето й се е отворило за него. Ала Алек искаше сама да си го признае.

— Наистина ли мислеше това, което каза на Елизабет? Че щеше да стоиш до мен, ако бях ранен?

— Разбира се — отвърна тя и добави, без да се обръща: — Не е нужно да се усмихваш толкова самодоволно, Алек. Всяка съпруга би стояла до мъжа си. Това е нейно задължение.

— А ти винаги ли ще изпълняваш задълженията си?

— Да.

— Давам ти две седмици, Джейми! И обличаш моите цветове!

Докато я гледаше внезапно го осени истината — той искаше тя да го харесва! Нещо повече, искаше да го обича! Нищо, че той бе твърдо решен да не я обича. Причината бе съвсем проста: един воин не обича съпругата си — той я притежава. За това също си имаше основателна причина: любовта винаги усложнява отношенията между един мъж и една жена, а освен това щеше да му попречи да изпълнява задълженията си като леърд. Не, той никога нямаше да обича Джейми! Но да бъде проклет, ако не я накара тя да го обикне! В най-скоро време!

— Две седмици!

— Много си самонадеян, съпруже мой.

— Не е зле да го знаеш.

Алек излезе от залата, преди тя да успее да сподави смеха си и да му каже нещо по-язвително. Войниците му го очакваха на двора, за да узнаят как е раненият им приятел. Няколкостотин мъже бяха дошли да бдят над Ангъс. Нямаше да си вървят, докато всеки от тях не влезе в замъка, за да види приятеля си. Това бе тяхно право и Алек не можеше да им забрани.

Ангъс тъкмо се събуди, когато Джейми затвори очи. Тя бе коленичила на пода, а краката й бяха подвити под робата. Дългата й коса се стелеше по гърба й. Ангъс опита да помръдне пулсиращата си ръка и от устните му се изтръгна силен стон. Искаше да я разтрие, за да успокои парещата болка, но когато се опита да помръдне другата си ръка, усети, че някой го държи.

Отвори очи и я видя. Главата й почиваше до крака му. Не разбираше откъде го знае, но бе сигурен, че очите й са виолетови — блестящо, омагьосващо виолетово…

Ангъс си помисли, че тя спи, но когато се опита да издърпа ръката си от нейната, тя не му позволи.

Скоро залата се изпълни с войници. Приятелите му се усмихваха. Ангъс се опита да отвърне на поздравите им. Изпитваше ужасна болка, но по ведрите им лица разбра, че няма да умре. Навярно молитвите за последното причастие, които бе чул, се отнасяха за някой друг.

Алек и Гейвин стояха на входа. Алек гледаше жена си, а Гейвин наблюдаваше мъжете.

Воините изглеждаха зашеметени от това, на което бяха станали свидетели. Всички знаеха, че лейди Кинкейд е спасила приятеля им от смъртта, а немощната усмивка на Ангъс само потвърждаваше чудото. Залата бе почти пълна с мъже и когато един от тях коленичи и сведе глава, останалите го последваха, дори тези, които бяха още отвън.

Това бе знак за вярност. Но не заради Ангъс коленичиха воините. Ангъс им бе равен. Не биха коленичили пред него. В момента воините отдаваха своята вярност на лейди Кинкейд.

— Казах, че ще й трябва доста време, за да спечели доверието им — обърна се Гейвин към Алек. — Оказа се, че съм сгрешил. Беше й необходим по-малко от един ден.

Маркъс, придружаван от сестра си Едит, влезе последен. Двамата застанаха до Гейвин. Елизабет, която водеше Ани за ръка, се приближи към тях.

— Виждаш ли, Ани? Казах ти, че Ангъс е по-добре. Погледни как се усмихва — прошепна щастливата жена, сетне пусна момичето и се хвърли към съпруга си.

— Лейди Кинкейд спаси Ангъс — обърна се Гейвин към Маркъс. — Сега е време за радост, приятелю, не за ярост. Защо си толкова намръщен?

— Ангъс щеше да се оправи и без помощта на лейди Кинкейд. Това е Божията воля. Не е нейна заслугата.

Резкият му глас привлече вниманието на Алек.

— Ти май не приемаш съпругата ми, Маркъс?

Воинът поклати лава.

— Приемам я, защото е твоя съпруга, Алек, и винаги ще я защитавам, дори с цената на живота си. Но тя няма да спечели моето доверие толкова лесно.

Ани и Едит стояха до Маркъс и внимателно слушаха разговора. И двете бяха намръщени. Алек ги изгледа и сетне отново заговори:

— Всички вие ще я посрещнете радушно и ще се отнасяте с уважение към нея. Разбрахте ли ме?

Жените веднага кимнаха в знак на съгласие. Маркъс остана неподвижен.

— Толкова ли бързо забрави Хелън, Алек?

— Изминаха три години — подхвърли Гейвин.

— Не съм я забравил — заяви Кинкейд.

— Тогава защо…

— Аз се ожених, за да изпълня заповедта на моя крал, Маркъс, и ти дяволски добре го знаеш. Преди да обърнеш гръб на моята съпруга, добре запомни следното: Джейми също се омъжи за мен по заповед на своя крал. Тя не желаеше този брак, както и аз. Длъжни сте да я уважавате и почитате, задето с достойнство е изпълнила своя дълг.

— Наистина ли не е искала да се омъжи за теб? — попита Ани. В кафявите й очи се четеше искрено учудване.

Алек поклати глава.

— Единствената причина, поради която разговарям по този въпрос с теб, Ани, е тази, че Хелън бе твоя сестра. Джейми бе обещана на друг мъж. Защо ще иска да се омъжва за мен?

— Англичаните не харесват шотландците, както и ние не ги харесваме — вметна Гейвин.

— Твоята съпруга не знае колко е щастлива — свенливо промърмори Ани.

Алек се усмихна на искреността в гласа й. Тримата останаха да гледат втренчено след него. Той отиде до спящата си съпруга и нежно я вдигна на ръце. Притисна я силно до гърлите си.

Гейвин го бе последвал, за да заеме мястото край леглото на Ангъс.

— Питам се, Алек, колко ли време ще й трябва на твоята съпруга да ни приеме? — подхвърли той.

— Не много — предрече Алек. Закрачи към леглото си, но подвикна през рамо: — Скоро ще свикне, Гейвин. Ще видиш.