Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пол Бренер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The General’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vesselanka (2008)
Корекция
maskara (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2015)

Издание:

Нелсън Демил. Дъщерята на генерала

ИК „Роял–77“, 1993

ISBN 954–8005–65–4

Художник: Мария Чакърова, 1993

Печат „Полипринт-АД“, Враца

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Владислав Спасов)
  3. — Корекция

Глава седма

Докато караше, Синтия разделяше вниманието си между пътя и бележника с адреси на Ан Камбъл, предимно за сметка на пътя. Казах й:

— Дай ми това.

Тя го хвърли в скута ми с преднамерено агресивен жест.

Прелистих бележника, който беше дебел, подвързан с кожа, скъп и доста изтъркан, изписан с четлив почерк. Целият беше изпълнен с имена и адреси, много от които бяха задраскани, а после нанесени новите адреси, тъй като хората сменяха своите местоназначения, домове, съпруги, съпрузи, военни части, страни или пък този свят с другия. Всъщност видях две имена, при които беше отбелязано убит. Беше типичен бележник с адреси на професионален войник, който е обиколил света, и макар че знаех, че това е официалният й бележник, който стои на бюрото й, а не малкия черен, който още не бяхме намерили, аз бях почти сигурен, че някой от този бележник знаеше нещо. Ако имах две години, щях да мога да ги разпитам всички. Явно, трябваше да дам бележника в щаба във Фолс Чърч, Виржиния, където прекият ми началник, полковник Карл Густав Хелман щеше да го разпрати из целия свят, натрупвайки по този начин камара писани интервюта, по-висока от грамадната Тевтонска досада, която самият той представляваше. А може би щеше да реши да ги прочете сам и да стои настрана от моя случай.

Няколко думи за моя шеф. Карл Хелман всъщност е роден в Германия, близо до американски военен лагер край Франкфурт, и като многото гладни деца, чиито семейства са били разорени през войната, той станал нещо като талисман на американските войници и в крайна сметка се присъединил към американската войска, за да подпомага семейството си. Преди години в американската армия имаше много такива германски янки и много от тях станаха офицери, а някои са все още там. Като цяло от тях стават отлични офицери и за армията е добре, че те са там. Но за хората, които трябва да работят за тях, не е толкова добре. Но стига хленчене. Карл е способен, предан, лоялен и верен и в двата смисъла на думата. Единствената грешка, която ми е известно да е направил, е когато реши, че го харесвам. Грешиш, Карл. Но го уважавам и бих му доверил и живота си. Всъщност съм го правил.

Явно този случай имаше нужда от някакво щастливо попадение, от кратък път, който да ни помогне да стигнем по-бързо до края, преди кариери и репутации да са отишли по дяволите. Войниците се насърчават да убиват при подходящи условия, но убийството във военната част е шамар в лицето, предизвикателство към добрия ред и дисциплината. То повдига прекалено много въпроси относно тънката линия, която разделя смразяващия кръвта вик „На нож“ — Какъв е смисълът на щика? Да убива! Да убива! — и службата в армията през мирно време. Един добър войник винаги трябва да уважава чина, пола и възрастта. Така пише в „Наръчник на войника“.

Най-доброто, на което можех да се надявам в този случай, беше убийството да е било извършено от някакъв гаден цивилен, с десетгодишно криминално досие. Най-лошото, което можех да си представя, беше… е, признаците засега сочеха към него, каквото и да беше то.

Синтия каза във връзка с бележника.

— Имала е много приятели и познати.

— Ти нямаш ли?

— Не и на това работно място.

— Вярно.

В действителност ние бяхме малко настрани от живота в армията и следователно нашите колеги и приятели са по-малко. Ченгетата са склонни да се организират в тесни групи из целия свят и когато си военен полицай, който постоянно е на временно назначение, ти не можеш да си създадеш много приятели, а връзките ти с противоположния пол обикновено са кратки и напрегнати, до известна степен като самото временно назначение.

Официално Мидлънд се намира на шест мили от Форд Хадли, но както казах, градът се е разраснал на юг по продължение на „Виктъри Драйв“, покрай големи неонови реклами, жилища с градини и магазини за коли, така че главният вход напомня Бранденбургската врата, отделящ хаоса на свободната инициатива и безпорядък от спартанската стерилност. Бирените консерви свършват пред портала.

Мустангът на Синтия, който имаше лепенка, разрешаваща паркиране, беше пропуснат през портала от един военен полицай и след няколко минути бяхме в центъра на гарнизона, където движението не се различаваше много от това в Мидлънд.

Тя спря пред канцеларията на шефа на военната полиция, стара тухлена постройка, една от първите постоянни сгради, издигната още когато Форт Хадли е бил Кемп Хадли, около Първата световна война. Военните бази, също като градовете възникват с причината за своето съществуване, последвана от жилища, затвор, болница и църква, но не непременно в тоя ред.

Ние предполагахме, че ни очакват, но ни беше нужно известно време, така както бяхме облечени — мъж сержант, и цивилна жена, да проникнем в канцеларията на негово височество. Досега не бях доволен от работата на Кент и от липсата му на предвидливост. Когато учих в Командната школа, ни обясняваха, че липсата на предварителен план води до незадоволителни резултати. Сега се казва не реагирай след, а преди. Но аз имам предимството да съм обучаван в старата школа, така че зная за какво става въпрос. В канцеларията попитах Кент:

— Владеете ли положението, полковник?

— Честно казано не.

Кент също е от старата школа и аз го уважавам за това. Попитах:

— Защо не?

— Защото го ръководиш ти, по твой начин с моите помощни служби и материално-техническо обезпечаване.

— Тогава го ръководи ти.

— Не се опитвай да ме плашиш, Пол.

И така ние си подавахме реплики и отвръщахме в дребнавия, но класически спор между честното униформено ченге и подлия таен агент.

Синтия ни слуша търпеливо в продължение на минута и после каза:

— Полковник Кент, господин Бренер, на полигона лежи мъртва жена. Била е убита и вероятно изнасилена. Убиецът е на свобода.

Това в общи линии обобщаваше всичко и Кент и аз наведохме засрамено глава и си подадохме ръка, образно казано. Всъщност ние просто измърморихме нещо.

Кент ми каза:

— Отивам в кабинета на генерал Камбъл след пет минути със свещеника и лекар. Освен това цивилният телефонен номер на жертвата беше прехвърлен в Джордън Фийлд, а тия от техническия отдел са все още на местопрестъплението. Тук са личното и медицинското досие на капитан Камбъл. Зъболекарската справка е при съдебния лекар, който също иска медицинското й досие, така че ми трябва.

— Фотокопирай го — предложих аз. — Имаш моето разрешение.

Щяхме да започнем отново, но Синтия, вечният помирител, се намеси:

— Аз ще фотокопирам проклетото досие.

Това до известна степен развали удоволствието ни и ние отново заговорихме по същество. Кент ни въведе в стаята за разпити и ни попита:

— Кого искате да видите пръв?

— Сержант Сент Джон — отвърнах аз. Чинът има своите привилегии.

Сержант Харолд Сент Джон беше въведен в стаята и аз му посочих стол от другата страна на малката маса, зад която бяхме седнали със Синтия. Казах на Сент Джон:

— Това е госпожа Сънхил, а аз съм господин Бренер.

Той погледна към името ми, написано на картичка на гърдите ми, и към отличителните ми знаци, които бяха сержантски, и в началото не можа да разбере, но после каза:

— О… ЦСО!

— Каквото и да е — продължих аз. — Вие не сте заподозрян в случая, който разследваме, така че няма да ви чета правата от член 31 на военния кодекс. Следователно вие сте длъжен да отговаряте на въпросите ми пълно и вярно. Разбира се, вашето доброволно сътрудничество ще бъде предпочитано пред пряката заповед. Ако в процеса на този разпит кажете нещо, за което аз или госпожа Сънхил сметнем, че ви прави заподозрян, ние ще ви прочетем правата и вие ще имате право да не отговаряте от този момент. — Не се надявай много, Хари. — Нали разбирате?

— Да, сър.

— Добре.

Поговорихме за маловажни неща около пет минути, докато го преценя. Сент Джон беше оплешивяващ мъж на около петдесет и пет с кафеникаво лице, което според мен можеше да се обясни с кофеина, никотина и уискито. Животът и работата му в автобазата вероятно го бяха накарали да гледа на света като на един непрекъснат проблем, свързан с ремонтите, чието решение се намира някъде в „Наръчник по поддръжките“. Може би не му е хрумвало, че на някои хора им е нужно повече от подмяна на маслото и настройка, за да се оправят.

Синтия нахвърли няколко бележки, докато Сент Джон и аз си говорехме и прекъсвайки празните ми приказки, той изтърси:

— Вижте, сър, зная, че съм последният човек да я види жива, но ако я убия, нали нямаше аз да докладвам, че съм я намерил мъртва. Нали така?

Звучеше разумно, с изключение на глаголните времена и синтаксиса. Казах му:

— Последният човек, който я е видял жива, е човекът, който я е убил. Човекът, който я е убил, е бил също така и първият човек, който я е видял мъртва. Вие сте били вторият човек, който я е видял мъртва. Така ли е?

— Да… да, сър… Това, което искам да кажа…

— Сержант, ако сте така добър да не отговаряте, преди да ви питам, бих ви бил благодарен. Съгласен ли сте?

— Да, сър.

Госпожа Състрадание каза:

— Сержант, зная, че това е било много тежко за вас, а това, което сте открили, трябва наистина да е било мъчително, дори и за ветеран — участвал ли сте във военни действия?

— Да, госпожо, Виетнам. Видях много мъртви. Но такова нещо никога.

— Да, така че когато сте видял тялото, вие не сте могли да повярвате на това, което виждате. Нали така?

Той кимна енергично.

— Разбирате ли, не можах да повярвам на очите си. Дори не си и помислих, че е тя. Разбирате ли, не я познах в началото, защото… никога… никога не съм я виждал така… Исусе, никога никого не съм виждал така. Разбирате ли, снощи имаше ясна луна и аз виждам джипа и излизам от моята кола, и нататък виждам… знаете — това нещо легнало на полигона, и аз отивам малко по-близо, и малко по-близо, и тогава разбирам какво е това и отивам направо при нея и проверявам дали е жива или мъртва.

— Коленичихте ли до тялото?

— По дяволите, не, госпожо. Аз веднага издухах оттам, метнах се в колата си и отпраших към шефа на военната полиция.

— Сигурен ли сте, че е била мъртва?

— Познавам мъртвия, когато го видя.

— По кое време напуснахте щаба?

— Около 4.00 часа.

— Кога намерихте тялото? — попита Синтия.

— Ами трябва да е било двайсетина, трийсетина минути по-късно.

— А спирахте ли при други постове?

— При някои. Никой не я беше виждал да минава. Тогава започвам да мисля, че е тръгнала първо към последния пост, така че прескочих няколко поста и дойдох направо тук.

— Помислихте ли си, че кръшка някъде?

— Не.

— Помислете отново, сержант.

— Ами… не беше такъв човек. Но може и да ми е минало през ума. Спомням си, че си помислих, че може да се е загубила из лагера. Това може да стане през нощта.

— Помислихте ли си, че може да е катастрофирала?

— Помислих си за това, госпожо.

— Така че когато сте я намерил, не сте били напълно изненадан.

— Може би не.

Той порови за цигарите си и ме попита:

— Може ли да запаля?

— Давай. Не го издишвай.

Усмихна се и запали, издуха настрани и се извини на госпожа Сънхил за това, че замърсява въздуха. Може би това, което никога няма да ми липсва от армията, са евтините цигари и синкавият дим, който се стеле навсякъде, с изключение на складовете за муниции и местата, където се държи гориво.

Оставих го да си получи дозата наркотик и после го попитах:

— Докато обикаляхте наоколо да я търсите, мина ли ви през ума думата „изнасилване“?

Той кимна.

— Не я познавах — казах аз. — Хубава ли беше?

Той погледна към Синтия, а после към мен.

— Истинска хубавица.

— Това, на което казваме изкушение за изнасилвача?

Той не искаше да засяга този въпрос, но отвърна:

— Никога не си е развявала байрака. Умееше да охлажда желанията. Ако някой си наумеше нещо за нея, трябваше бързо да се откаже. Всичко, което съм чувал за нея е, че е била свястна жена. Генералска дъщеря.

Хари щеше да научи други неща през следващите дни и седмици, но беше интересно, че общоприетото мнение е, че Ан Камбъл е била истинска дама.

Сент Джон добави без връзка:

— Някои от тези жени, като сестрите, нали разбирате, те трябва да са малко по… нали разбирате?

Буквално усетих как Синтия кипна до мен. Ако имах малко кураж, щях да му кажа, че жените от ЦСО са по-лоши. Но бях преживял Виетнам и нямах намерение да насилвам късмета си повече. Обратно на въпроса. Попитах:

— След като намерихте тялото, защо не продължихте до следващия пост, където е била редник Робинс и не използвахте телефона й?

— Дори и през ум не ми мина.

— И не ви мина през ума да сложите Робинс на пост на мястото на престъплението?

— Не, сър. Наистина не бях на себе си.

— Кое изобщо ви накара да тръгнете да търсите капитан Камбъл?

— Нямаше я от дълго време и не я знаех къде тя може да е отишла.

Тя би трябвало да отиде след предлога, но оставих това да мине без коментар и попитах:

— Навик ли ви е да проверявате висшестоящите офицери?

— Не, сър. Но имах усещане, че нещо не е наред.

— А-ха.

— Защо?

— Ами… беше… някак си… неспокойна цялата вечер…

Беше ред на Синтия:

— Бихте ли ми описали поведението й.

— Да… ами, както казах, неспокойна. Разсеяна. Загрижена, може би.

— Познавахте ли я отпреди тази нощ?

— Да… не много добре. Но като всички и аз я познавах. Генералска дъщеря. Тя участва в тази телевизионна реклама за набиране на доброволци.

Попитах го:

— Говорил ли сте с нея преди тази нощ?

— Не, сър.

— Виждал ли сте я в гарнизона?

— Да, сър.

— Извън гарнизона?

— Не, сър.

— Значи вие не можете истински да сравнявате поведението й тази нощ с нормалното й поведение.

— Не сър, но зная какво значи да изглеждаш разтревожен.

После добави, може би в един от редките си моменти на проницателност:

— Можех да видя, че беше хладнокръвна, например от начина, по който си вършеше работата тази нощ. Наистина спокойна и експедитивна, но от време на време се умълчаваше и виждах, че си мисли за нещо.

— Казахте ли й нещо във връзка с това?

— По дяволите, не. Тя би ми отрязала главата. — Той се усмихна глуповато на Синтия, разкривайки две десетилетия издевателства на военни зъболекари. — Извинете, госпожо.

— Говорете свободно — каза госпожа Сънхил с подкупваща усмивка, която говореше за добра устна хигиена и цивилни зъболекари.

И Синтия наистина беше права. Половината от хората в армията не можеха да се изразяват без ругатни, жаргон, чужди думи попити от служба в една или друга страна и малко местен южняшки диалект, дори и ако не бяха от този край.

Синтия го попита:

— Обажда ли се тя на някого, или някой на нея по телефона през нощта?

Добър въпрос, но аз вече знаех отговора преди Сент Джон да каже:

— Тя не се е обаждала, докато аз бях в стаята, но може би когато ме нямаше. Обаче някой я потърси и тя ме накара да изляза.

— Кога беше това?

— Ами, около… около десет минути преди да тръгне да проверява постовете.

Попитах:

— Подслушвахте ли?

Той поклати глава енергично:

— Не, сър.

— Добре, кажете ми, сержант, колко се приближихте до тялото?

— Ами… на няколко стъпки.

— Не разбирам как сте могли да установите, че е била мъртва.

— Ами… аз просто заключих, че е била мъртва… Очите й бяха отворени… Извиках я…

— Въоръжен ли бяхте?

— Не, сър.

— Не трябва ли да сте въоръжен на пост?

— Ами изглежда съм забравил да го взема.

— Значи, вие сте видял тялото, заключил сте, че е мъртва и сте си плюл на петите.

— Да, сър… мисля, че трябваше да проверя по-отблизо.

— Сержант, в краката ви лежи гола жена, която освен това ви е началник, някой, когото сте познавал и вие дори не сте се навел да проверите дали е жива или мъртва?

Синтия почука леко под масата.

След като бях станал лошото ченге, време беше да оставя свидетеля на доброто ченге. Изправих се и казах:

— Вие двамата продължавайте. Аз може да се върна.

Излязох от стаята и отидох при килиите за задържани, където редник Робинс лежеше на един нар, облечена в бойна униформа, боса. Четеше гарнизонния вестник, плод на седмичните усилия на отдела за информация, който се занимаваше предимно с производството на добри новини. Зачудих се как ли щяха да замажат изнасилването и убийството на дъщерята на командира на гарнизона. „Неидентифицирана жена намерена на полигона“.

Отворих незаключената врата и влязох в килията. Редник Робинс ме погледна за момент, после остави вестника си и седна до стената.

— Добро утро. Казвам се Бренер и съм от ЦСО. Искам да ви задам няколко въпроса относно предната нощ.

Тя ме огледа и ме уведоми:

— На табелката ви пише Уайт.

— Униформата е на леля ми. — Седнах на един пластмасов стол. — Вие не сте заподозряна в случая — казах аз и продължих песента си. Тя като че ли не се впечатли.

Започнах да бърборя наслуки и получавах едносрични отговори. Прецених редник Робинс. Беше около двадесетгодишна, с къса руса коса, приятен външен вид и будни очи, като се има предвид дългата нощ и ден, които е имала, като цяло не изглеждаше зле. Акцентът й издаваше дълбокия юг, не много далеч оттук, предположих аз, а социално-икономическото й положение преди клетвата също е било някъде доста надолу. Сега тя беше равна на всички редници в армията, висшестояща спрямо новобранците и вероятно с перспективи за израстване.

Зададох първия въпрос, който имаше връзка със случая:

— Видяхте ли капитан Камбъл тази вечер?

— Мина покрай поста около 22.00. Говори с началника на караула.

— И вие я разпознахте като капитан Камбъл?

— Всеки познава капитан Камбъл.

— Видяхте ли я по някое време след това?

— Не.

— Не дойде ли до вашия пост?

— Не.

— Кога застъпихте на пост при склада за муниции?

— В 1.00, трябваше да бъда сменена в 5.30.

— А мина ли някой покрай поста ви между времето на вашето застъпване и идването на военните полицаи?

— Не.

— Чухте ли нещо необичайно?

— Да.

— Какво?

— Кукумявка. Няма ги много наоколо.

— Ясно. — Да, Синтия. Включих. — Видяхте ли нещо необичайно?

— Видях фаровете.

— Какви фарове?

— Вероятно на джипа, с които е дошла.

— По кое време?

— В 2.17 часа.

— Опишете какво видяхте.

— Видях фаровете. Спряха на около километър. Изгаснаха.

— Веднага след като спряха ли изгаснаха, или по-късно?

— Веднага след това. Видях фаровете да подскачат, спират и изгасват.

— Какво си помислихте за това?

— Помислих, че някой идва към мен.

— Но те са спрели.

— Да, тогава не знаех какво да си мисля.

— Помислихте ли да докладвате за това?

— Разбира се. Вдигнах телефона и се обадих.

— С кого говорихте?

— Сержант Хейес. Заместник-началникът на караула.

— И какво ви каза гой?

— Каза, че там по пътя нямало нищо за крадене, освен при мен в склада за муниции. Каза ми да остана на поста си.

— А вие какво отговорихте?

— Казах му, че не ми се струва много правилно.

— А той?

— Каза, че някъде там имало походна тоалетна. Може би някой я е ползвал. Каза, че може да е някой офицер, който слухти наоколо и че трябва да съм нащрек.

Тя се поколеба и после добави:

— Каза, че хората ходят там да се чукат през хубавите летни нощи. Това са негови думи.

— Това се разбира от само себе си.

— Аз не обичам ругатните.

— Аз също.

Огледах тази млада жена за момент. Беше непресторена и простодушна, най-малкото, което можеше да се каже, беше, че това са най-добрите свидетели, когато тези качества се комбинират с известна наблюдателност, каквато тя очевидно притежаваше, в резултат на обучение или по природа. Но очевидно аз не се вмествах в основните й критерии и тя не предлагаше нищо от себе си.

— Вижте, редник, знаете какво се е случило с капитан Камбъл.

Тя кимна.

— На мен е възложено да открия убиеца.

— Чух, че е била изнасилена също така.

— Възможно е. Така че аз искам да говорите, да ми кажете неща, за които не ви питам. Кажете ми за вашите чувства, вашите впечатления.

Лицето й изрази известно вълнение, тя прехапа долната си устна и една сълза се търкулна от дясното й око.

— Трябваше да отида да видя какво става. Бих могла да го спра. Този глупав сержант Хейес…

Тя плака тихо в продължение на минута или две, а през това време аз седях и си гледах обувките. Накрая се обадих:

— По устав е трябвало да стоите на поста си, докато ви сменят. Подчинила сте се на заповедта.

Тя се овладя и каза:

— Да, но някой със здрав разум и пушка би отишъл да види какво става там. А после, когато фаровете не се показаха повече, аз просто стоях там като глупак и не посмях да се обадя отново. После, когато видях другите фарове да се задават, да спират и който и да беше да обръща наистина бързо и да изхвърчава обратно по пътя като куршум, разбрах, че се е случило нещо лошо.

— Кога беше това?

— В 4.25 часа.

Което съответстваше с това, което Сент Джон каза за времето, по което е намерил тялото. Попитах я:

— А не видяхте ли други светлини между тези в 2.17 и 4.25 часа?

— Не, но видях след това. Около 5.00. Това беше военният полицай, който намери тялото. След около петнадесет минути друг военен полицай дойде и ми каза какво се е случило.

— Можехте ли да чуете някои от тези превозни средства от това разстояние?

— Не.

— Да чуете затръшване на врата?

— Бих могла, ако вятърът духа към мен. Беше насрещен.

— Ловец ли сте?

— Да.

— Какво ловувате?

— Опосуми, катерички, зайци.

— Птици?

— Не. Обичам да ги гледам.

Изправих се.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Не съм сигурна.

— Аз съм. — Тръгнах към вратата на килията и после се обърнах. — Ако ви пусна да се върнете във вашето поделение, ще ми обещаете ли, че няма да кажете за това на никого?

— На кого давам честната си дума?

— На офицер от американската армия.

— Имате сержантски пагони и дори не си знаете името.

— Откъде сте?

— Лий Каунти, Алабама.

— Получавате едноседмична служебна отпуска. Оставете телефонния си номер на командира си.

Върнах се в стаята за разпит, където заварих Синтия сама, хванала глава с ръце, да чете записките си, или да си мисли.

Сравнихме разпитите и заключихме, че времето, когато е настъпила смъртта, е някъде около 2.17 и 4.25 часа. Предположихме, че убиецът или убийците са били или в джипа на Ан Камбъл, или вече на местопрестъплението. Ако убиецът е използвал собствено превозно средство, то той не е включил светлините си, или е бил паркирал на известно разстояние от мястото, където редник Робинс е била на пост. По това време аз клонях към теорията, че Ан Камбъл е взела него или тях и го е, или ги е закарала на мястото, но не отхвърлях и възможността за предварително уговорена среща на мястото на престъплението. Една случайна фатална среща ми се струваше по-малко вероятно, като се има предвид, че светлините са изгаснали веднага, след като джипът е спрял, защото ако Ан Камбъл е била причакана, би минало известно време между спирането на превозното средство и изгасянето на фаровете. Синтия попита:

— Ако е било тайна среща, защо изобщо е използвала фаровете?

— Може би, за да не привлича ненужно внимание. Нейното присъствие там е било съвсем законно, но ако е била забелязана от някой минаващ патрул на военната полиция без фарове, тя е щяла да бъде спряна и разпитана.

— Вярно. Но редник Робинс е била предупредена от фаровете, така че защо Камбъл първо не е проверила поста, да я успокои, а после да се върне за срещата си?

— Добър въпрос.

— А и защо изобщо си е определила среща на километър от военен пост? Та има стотици хиляди акра военен лагер.

— Да, но там е тази тоалетна с течаща вода и според Робинс, която го е научила от сержанта си, хората отиват там да се чукат. Може би искат да се измият след това.

— Да, но все пак е възможно да е била причакана от някакъв психопат, който не е знаел колко близо се намира до военен пост.

— Възможно е, но всички доказателства предполагат друго.

— И защо е трябвало да го прави през нощ, когато е била дежурна? — добави Синтия.

— Част от тръпката. Жената си е падала по извратен секс.

— Но тя също така си е изпълнявала стриктно задълженията. Другото е било друг живот.

Кимнах:

— Добре казано.

Попитах я:

— Мислиш ли, че Сент Джон крие нещо?

— Във всеки случай не криеше разбиранията си. Но в общи линии каза всичко, което знаеше. Ами Робинс?

— Каза ми повече, отколкото мислеше, че знае. Не е лоша. Добро момиче от Алабама.

— Ако е редник, то тя е достатъчно млада, за да ти бъде внучка.

— Може би е девствена.

— Значи може да бяга по-бързо от чичовците и братята си.

— Е, в страшно настроение си, няма що.

Тя разтърка слепоочието си:

— Съжалявам, но ти ме дразниш нарочно.

— Ами защо не отидеш да похапнеш нещо, а аз ще отида да се обадя на Карл Густав, преди да е чул за случая от някой друг и да ме е застрелял.

— Добре — тя се изправи. — Остави ме в този случай, Пол.

— Това зависи от хер Хелман.

Тя отново ме мушна в корема.

— Зависи от теб. Кажи му, че ме искаш.

— А какво, ако не искам?

— Но ти искаш.

Изпратих я до колата й и тя се качи.

— Беше ми приятно да работя с теб през последните шест часа и двадесет и две минути.

Тя се усмихна.

— Благодаря. На мен ми бяха приятни около петнадесет минути. Къде и кога ще се видим.

— Тук в 14.00 часа.

Тя потегли от паркинга, а аз наблюдавах как червеният „Мустанг“ се изгубва в обедното движение на гарнизона.

Върнах се в канцеларията на началника на военната полиция и открих къде се намира исканата от мен канцелария. Кент ме беше пъхнал в една дупка без прозорци, с две бюра, два стола, един шкаф и достатъчно място за едно кошче за боклук.

Седнах на едното от бюрата и прегледах кожения бележник с адреси, после го захвърлих и се опитах да премисля всичко отново — не самия случай, а мотивите, междуличностните взаимоотношения, и най-правилните действия от моя страна по отношение опазването на задника ми. След това си помислих и за самия случай.

Преди да се обадя на Хелман, трябваше да си изясня фактите и да си запазя теориите и мненията за себе се. Карл се интересува от факти, а личните мнения взема предвид само ако могат някак си да бъдат използвани срещу заподозрения. Карл не е оскотял на тема политика и проблемите, свързани с този случай, няма да го впечатлят. А по отношение на ръководството на персонала смята, че всички биха работили добре заедно, щом той им нареди. Миналата година в Брюксел го бях помолил да не ми възлага никакъв случай, или да ме изпраща на същия континент, на който работи Синтия Сънхил. Обясних му, че сме имали лично недоразумение. Той не знаеше какво означава това, но ме увери твърдо, че може би ще си помисли дали да го вземе предвид.

И така, аз вдигнах телефона и извиках Фолс Чърч, изпитвайки известно удоволствие от мисълта, че може би ще разваля деня на Карл.