Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (27)

Глава двадесет и седма

— За какво говори с лейтенант Елби? — попита Синтия докато карах.

— За любов и брак.

— Да, чух тази изява на прекрасна мъдрост.

— Е… знаеш, че е твърде млад, за да се задомява. Направил е предложение за брак на Ан Камбъл.

— Не бих нарекла задомяване това да се ожениш за Ан Камбъл.

— Вярно. — Информирах Синтия за краткия си разговор с Елби и добавих: — А сега бедният глупак ще заминава за Гуам. Ето какво се случва — като в ония древни гръцки трагедии — когато един обикновен смъртен има плътски отношения с богиня. Те или полудяват, или се превръщат в животно, или ги заточват в Гуам, или който и да е Егейският му еквивалент.

— Секс безсмислици.

— Правилно. Във всеки случай имам усещането, че движещата сила на семейство Камбъл е била толкова патологична, че там никога не би могло да съществува любов и щастие, и бог да е на помощ на всеки, който попадне сред тяхното нещастие и болка.

Тя кимна.

— Мислиш ли, че там всичко е било наред преди тя да бъде изнасилена в Уест Пойнт.

— Ами… според полковник Мур, е било. Мисля, че това е точна картина, а като говорим за картини, си спомням за оня фотоалбум, който намерихме в къщата на Ан… Ако си помислиш за снимките като преди и след — преди и след изнасилването през лятото между първата й и втората й година в Уест Пойнт — можеш да видиш разлика.

— Да. Ако знаеш какво търсиш, можеш почти да напипаш някоя семейна трагедия. — Тя добави: — Тези мъже, които са я изнасилили, са си направили едно малко удоволствие и после са продължили да си живеят, и дори не са си помислили за човешката развалина, която са оставили след себе си.

— Зная. И двамата сме виждали това, ако сме стояли достатъчно дълго след някоя проява на насилие. Но обикновено има някакво възмездие. А в този случай никой не е повикал полицията.

— Да, тогава не са. Но ние сме тук сега. — Тя ме попита: — Как мислиш да се отнасяш с генерал Камбъл?

— Иска ми се малко по-грубо. Но мисля, че вече е платил най-високата цена за голямата си грешка. Не зная… Трудно решение. Ще карам наслуки. Той е генерал.

— Правилно.

Паркингът при генералния щаб на гарнизона беше почти празен, бяха останали само няколко коли, включително и зелената служебна кола на генерала. Имаше също и един джип, от тези, които обикновено се зачисляват към щаба и аз предположих, че този в хангара на Джордън Фийлд е бил заменен.

Синтия и аз застанахме на паркинга вдясно от сградата на щаба и аз казах:

— Тя е излязла от тази странична врата около 01.00 часа, качила се е на един от джиповете и е заминала, за да се срещне с призраците от своето минало.

— И призраците са излезли победители.

Минахме отпред. Двуетажната тъмна тухлена постройка смътно напомняше училище строено през трийсетте, само дето покрай алеята бяха наредени празни гилзи от 155-милиметрови снаряди за гаубици, от които растяха цветя, в което имаше непреднамерена ирония. Освен това на поляната имаше стари артилерийски части от различни епохи.

Влязохме през централната врата и младият редник, който беше на пост на входа, се изправи. Казах му, че имаме среща с генерал Камбъл. Той провери в списъка за приемните часове и ни упъти по един дълъг коридор, който водеше към задната част на сградата.

Синтия и аз вървяхме по празните отекващи коридори, покрити с лъснат до блясък линолеум.

— Никога преди не съм арестувал генерал. Може би съм по-нервен и от него — отбелязах аз.

Тя ме погледна и отвърна:

— Той не го е направил, Пол.

— Откъде знаеш?

— Не мога да си го представя, а щом не мога да си го представя, значи не се е случило.

— Не си спомням да съм чел това в ръководството.

— Ами, във всеки случай не мисля, че ти е разрешено да арестуваш генерал. Провери в ръководството.

Стигнахме до нещо като второ фоайе, което беше празно и точно насреща имаше затворена врата с месингова табелка, на която пишеше „Генерал Джоузеф И. Камбъл“.

Почуках на вратата и тя беше отворена от един капитан жена, на чиято табелка пишеше Болинджър. Тя каза:

— Добър вечер. Аз съм старшият помощник на генерал Камбъл.

Ние се ръкувахме и тя ни въведе в една малка стая за секретарки. Капитан Болинджър беше на около тридесет и пет, ниска и набита, но с приятна и оживена физиономия.

— Струва ми се, че не съм чувал мъж генерал да има жена помощник от времето на приятелката на Айк.

Тя се усмихна.

— Не са толкова малко. Другият помощник на генерала е мъж, лейтенант Елби.

— Да, срещали сме се с него.

Хрумна ми, че ако лейтенант Елби е бил пионка в играта между дъщеря и баща, капитан Болинджър със сигурност не беше, тя не би могла да бъде съблазнена от Ан и беше достатъчно грозна, за да отговаря на изискванията на госпожа Камбъл.

Капитан Болинджър ни придружи до една празна стая и каза:

— Генералът ще ви отпусне колкото време искате. Но моля разберете, че той е… ами просто е съсипан от скръб.

Синтия отвърна:

— Разбираме.

Аз разбирах също, че този разговор беше определен за след работно време, така че ако стане неприятен, да не бъде видян или чут от войниците наоколо.

Капитан Болинджър почука на една хубава дъбова врата, отвори я и съобщи за подофицери Бренер и Сънхил. Тя отстъпи настрана, за да влезем.

Генералът беше прав и когато влязохме, той се приближи, за да ни поздрави. Козирувахме, а после се ръкувахме.

Генерал Камбъл ни посочи няколко тапицирани стола и ние всички седнахме. Генералите, също като церемониалмайсторите имат различни начини за определяне кой къде да седне, но генералите имат и правото да те оставят да стоиш прав в положение мирно, или ако са добри, в положение свободно. Но на нас със Синтия беше оказано много по-голямо внимание, отколкото изискваше чинът ни. Това вероятно имаше някаква връзка с факта, че току-що бяхме чули две признания за престъпно поведение от две съпруги, а именно: съучастничество след деянието и укриване на данни. А може би просто ни беше харесал. Той ни попита:

— Би ли желал някой от вас нещо за пиене?

— Не, сър, благодаря.

Но в действителност изстрелът беше прозвучал и знамето беше снето, а в армията това е все едно гладното куче на Павлов да чуе звънеца за храна.

Никой не проговори за около минута и аз огледах канцеларията. Стените бяха от бял гипс, а первазите и корнизите бяха от естествен дъб, от дъб бяха и масите, бюрото и така нататък. Върху дъбовия под имаше червен ориенталски килим, вероятно донесен от чужбина. Нямаше много военни трофеи, сувенири и различни дипломи в рамки или други такива, но върху една малка маса в ъгъла имаше синьо наметало, постлано като покривка, а върху него лежеше сабя, поставена в ножница, стар пищов с дълги цеви, синя шапка и други неща.

Генералът забеляза, че ги гледам и каза:

— Това са неща на баща ми. Той е бил полковник в старата конна армия през двадесетте години.

Аз отвърнах:

— Аз бях в първи батальон на осма кавалерия във Виетнам, само че без конете.

— Наистина ли? Това беше батальонът на баща ми. Стари индиански воини, макар че това е било прели неговото време.

Значи, все пак, имаше нещо общо между нас. Почти. Синтия вероятно беше отегчена от тези вечни мъжки разговори за войната, но установяването на по-тесни връзки е полезно, преди да хванеш някого за гушата.

Генерал Камбъл ме попита:

— Значи вие не сте били детектив през цялото време?

— Не, сър. Преди се занимавах с честен труд.

Той се усмихна.

— Награди? Медали?

Казах му и той кимна. Мисля, че той по-лесно щеше да приеме това, което трябваше да направя, ако знаеше, че съм ветеран от войната. Дори и да не бях, щях да му кажа, че съм бил. На мен ми е позволено да лъжа при преследване на истината, свидетел, който не се е заклел, може също да лъже, но този, които се е заклел по-добре да не го прави, а заподозреният може да упражни правото си да не се самообвинява по всяко време. Проблемът, обаче, често се състои в това да се реши кой кой е.

Генералът погледна към Синтия, тъй като не искаше да я изолира и я попита за опита й в армията, за цивилните й корени и така нататък. Тя му каза и аз също научих някои неща, макар че тя би могла да лъже. Забелязал съм, че генералите и понякога полковниците винаги питат редниците, сержантите и офицерите с по-нисък чин за родните им места, цивилни училища, военно обучение и така нататък. Не зная дали наистина се интересуват, или това е някаква внесена от японците форма на управление, която са научили в колежа на войната или каквото по дяволите е всичко това, но ти трябва да играеш играта дори и да си на прага на разследване на престъпни деяния.

И така, тъй като разполагахме с всичкото време, от което имахме нужда, ние говорихме за незначителни неща в продължение на петнадесет минути и тогава най-после генералът каза:

— Разбрах, че сте говорили с госпожа Фаулър и госпожа Камбъл, така че знаете нещо за това, което се случи онази нощ.

Аз отвърнах:

— Да, сър, но за да бъдем напълно откровени, ние се бяхме сетили за голяма част от това, което се е случило, преди разговора ни с госпожа Фаулър и госпожа Камбъл.

— Наистина ли? Това много ме впечатлява. Значи много добре обучаваме хората си от ЦСО.

— Да, сър, а и ние имаме доста голям опит в професията си, макар че този случай ни сблъска с необичайни проблеми.

— Сигурен съм, че е така. Знаете ли кой е убил дъщеря ми? — Той ме погледна внимателно и попита: — Не е ли бил полковник Мур?

— Би могъл да е бил.

— Виждам, че не сте тук, за да отговаряте на въпроси.

— Не, сър, не сме.

— Тогава как бихте желали да проведете този разговор?

— Мисля, че би било по-лесно за всички, сър, ако вие започнете да разказвате за това, което се е случило през въпросната вечер. Започнете с онова телефонно обаждане в 01.45 часа. Може да ви прекъсвам, когато искам да изясня някой въпрос.

Той кимна.

— Да, добре. Спях и червеният телефон на нощното ми шкафче иззвъня. Вдигнах го, но никой не отвърна на думите ми „Говори Камбъл“. После се чу някакво прищракване, после… после се чу гласът на дъщеря ми, но можех да позная, че беше на запис.

Кимнах. В контролните кули на полигона имаше телефони, но през нощта те се заключват. Очевидно Ан Камбъл и Чарлс Мур са имали безжичен телефон и магнетофон.

Той продължи:

— Съобщението — записаното съобщение, гласеше: „Татко, говори Ан. Искам да обсъдя нещо изключително спешно с теб. Трябва да дойдеш на шести полигон не по-късно от 02.15 часа.“ — Генералът добави: — Тя каза, че ако не отида, ще се самоубие.

Аз отново кимнах и му казах:

— Каза ли ви да вземете госпожа Камбъл с вас?

Той погледна към мен и Синтия, като се чудеше колко всъщност знаем и вероятно предположи, че някак си сме намерили лентата. Отвърна:

— Да, наистина каза това, но аз нямах никакво намерение да го направя.

— Да, сър. Имахте ли някаква представа за какво е искала да говори с вас, кое е било това толкова спешно нещо, за което тя е искала да излезете от леглото и да отидете на полигона.

— Не… аз… Ан, както може би сте научили, беше емоционално неуравновесена.

— Да, сър. И все пак ми се струва, че някой ми спомена, че сте й дал ултиматум и краен срок. Тя е трябвало да ви даде отговора си по обяд нея сутрин.

— Това е вярно. Поведението й беше станало неприемливо и аз й казах или да го промени, или да отпътува.

— Значи когато сте чул гласа й в този час, вие сте разбрал, че това не е просто случайна емоционална проява, а е било свързано с вашия ултиматум и нейния отговор.

— Да, предполагам, че съм разбрал това.

— Защо мислите се е свързала с вас чрез записано съобщение?

— Предполагам, за да не мога да споря. Бях много строг с нея, но тъй като не можех нито да се обяснявам, нито да споря с един записан глас, аз направих това, което всеки баща би направил, и отидох на определената среща.

— Да, сър. И се оказа, че дъщеря ви вече е била на полигона и ви се е обадила оттам по безжичен телефон. Всъщност тя е излязла от главния щаб около 01.00 часа. Чудил ли сте се защо е избрала едно отдалечено място за обучение за тази среща? Защо просто не е дошла на закуска и не ви е отговорила на ултиматума?

Той поклати глава.

— Не зная.

Може би в началото не е знаел, но когато я е видял, е разбрал. Можех да видя, че беше наистина опечален и едва се владееше. Но той щеше да се овладее, колкото и грубо да действах, и щеше да каже явните истини, които се свързваха с фактите и доказателствата. Но доброволно нямаше да разкрие същността на въпроса защо дъщеря му се е представила гола и прикована за земята.

Казах му:

— Споменала е, че ще се самоубие, ако не дойдете. Помислихте ли си, че би могла да замисля да убие вас, ако отидете?

Той не отговори. Попитах го:

— Взехте ли оръжие?

Той кимна и после каза:

— Нямах представа какво ще намеря там през нощта.

Не, обзалагам се не си имал. И именно затова не си взел госпожа Камбъл с теб. Продължих:

— И така, вие сте се облякъл с цивилни дрехи, взел сте оръжие, взел сте колата на жена си и сте потеглил към шести полигон с включени фарове. По кое време стигнахте там?

— Ами… около 02.15 часа. Времето, което тя определи.

— Да, изключили сте светлините си и…

Последва дълго мълчание, докато генерал Камбъл обмисляше висящия съюз. Накрая каза:

— Излязох от колата и отидох до джипа, но тя не беше там. Разтревожих се и я извиках по име, но не получих отговор. Извиках отново и тогава я чух да ме вика, обърнах се в посока на полигона и видях… видях я на земята, или видях фигурата на земята и си помислих, че е тя и че е ранена. Отидох бързо до фигурата… тя беше гола, и аз… предполагам се шокирах, смутих се… Не знаех как да разбера това, но тя беше жива и това беше всичко, което ме интересуваше. Извиках я и я попитах дали е добре и тя отвърна, че е добре… Приближих се до нея… нали разбирате, трудно е да говоря за това.

— Да, сър. За нас също е трудно. Не че се опитваме да сравним вашата загуба с нашите чувства, но мисля, че говоря и от името на госпожа Сънхил, като казвам, че в процеса на това разследване ние започнахме да… харесваме дъщеря ви. — Е, може би не говорех от името на госпожа Сънхил. Продължих: — Следователите, които разследват убийства, често стават съпричастни към мъртвите, макар че не са ги познавали. Този случай е необичаен, защото ние гледахме с часове видеофилми с лекции на дъщеря ви и аз почувствах, че тя е човек, който бих желал да познавам… но да ви оставя да ни кажете какво се е случило след това.

Генерал Камбъл отново беше започнал да губи самообладание и ние стояхме неловко в продължение на минута, докато той дишаше дълбоко, после се изкашля и каза:

— Ами, после се опитах да я развържа… беше много неудобно, искам да кажа за нея и за мен… но не можах да развържа въжето, нито пък можах да извадя колчетата от земята… опитах се… Искам да кажа, който го е направил, е забил тия колчета много дълбоко и е вързал тия възли… така че й казах, че ще се върна веднага… отидох до колата и до джипа, но не можах да намеря нищо, с което да срежа въжетата… така че отидох обратно при нея и й казах… казах й… казах, че ще отида до Бетъни Хил и ще взема нож от полковник Фаулър… Бетъни Хил е на по-малко от десет минути от шести полигон… Като си помисля сега, е трябвало… всъщност не зная какво е трябвало да направя.

Аз отново кимнах и го попитах:

— А докато сте се опитвал да отвържете въжетата, вие разбира се сте говорил.

— Само няколко думи.

— Но вие сигурно сте я попитал кой е направил това?

— Не…

— Генерале, вие не може да не сте казали нещо като: „Ан, кой направи това?“

— Е… да, разбира се. Но тя не знаеше.

— Всъщност — уведомих го аз, — тя не е искала да каже.

Генералът ме погледна в очите.

— Да, така е. Не искаше да каже. Може би вие знаете.

— И така вие сте тръгнал обратно по Райфъл Рейндж Роуд към Бетъни Хил.

— Да, отидох при полковник Фаулър за помощ.

— Знаехте ли, че има пост при склада за муниции на около километър в обратната посока?

— Не зная местата на всички постове в гарнизона. — Той добави: — Съмнявам се, че бих отишъл там и без друго. Нямах никакво желание някой млад мъж да види дъщеря ми в това положение.

— Всъщност е била жена. Но това е без значение. Това, което ме учудва, е защо сте направил обратен завой с изключени светлини и защо сте продължил още поне неколкостотин метра, без да ги включите?

Той вероятно се учуди откъде зная това, но после сигурно се е сетил, че съм разпитвал часовоя. Накрая отвърна:

— Ще ви кажа честно, не исках да привличам вниманието в този момент.

— Защо не?

— А вие щяхте ли да искате? Ако току-що сте оставил дъщеря си завързана гола за земята, бихте ли искал да се намесва някой друг? В съзнанието ми беше мисълта, че трябва да отида до полковник и госпожа Фаулър за помощ. Очевидно не исках този случай да стане общоизвестен.

— Но в случая, сър, е имало престъпление, нали? Искам да кажа, не си ли помислихте, че е била измъчвана от някой луд, или от няколко луди? Защо бихте желал да запазите това в тайна?

— Предполагам не съм искал да я поставя в неудобно положение.

Синтия се обади:

— Изнасилването не би трябвало да поставя жертвата в неудобно положение.

Генерал Камбъл отвърна:

— Но е така.

Синтия попита:

— Тя показа ли ви по някакъв начин, че желае да лежи там, докато вие отидете до полковник и госпожа Фаулър?

— Не, но аз реших, че това е най-доброто нещо.

Синтия запита:

— Не беше ли тя обезумяла от страх, че изнасилвачът или изнасилвачите може да се върнат, докато вас ви няма?

— Не… всъщност да, тя каза да се върна бързо. Вижте, госпожо Сънхил, господин Бренер, ако вие намеквате, че не съм действал по най-правилния начин, може би сте прави. Може би с трябвало да положа по-големи усилия, за да я развържа, може би е трябвало да сложа пистолета си в ръката й, така че да може да се предпази, докато ме няма, може би е трябвало да стрелям с пистолета, за да привлека вниманието на военната полиция, може би просто трябваше да седна там при нея, докато някоя кола дойде. Не мислите ли, че аз премислям това за хиляден път? Ако поставяте под въпрос решението ми, вие сте прави. Но не поставяйте под въпрос моята загриженост.

Синтия отвърна:

— Генерале, аз не поставям под въпрос нито едно от двете. Аз поставям под въпрос това, което в действителност се е случило там.

Той започна да отговаря, но после реши да не казва нищо. Казах му:

— И така, вие сте отишъл у Фаулърови, обяснил сте им ситуацията и те са отишли да помогнат на капитан Камбъл.

— Точно така. Госпожа Фаулър взе дреха и нож, за да среже въжетата.

— А вие не видяхте ли дрехите на дъщеря си някъде там?

— Не, не ги видях.

— Не си ли помислихте да я покриете с ризата си?

— Не… аз не мислех много ясно.

Това беше човекът, който като подполковник е ръководил превземането на обсадения град Куонг Три от механизиран пехотен батальон и е спасил американска стрелкова част, попаднала като в капан в старата френска крепост. Но той не е могъл да се сети как да помогне на дъщеря си. Очевидно не е имал никакво намерение да й предлага помощ и утеха. Бил е страхотно ядосан.

Попитах го:

— Защо не придружихте Фаулърови, генерале?

— Очевидно не бях необходим там. Само госпожа Фаулър беше достатъчна, но полковник Фаулър отиде с нея, в случай, че има някакви неприятности.

— Какви неприятности?

— Ами, в случай, че човекът, който го е направил, все още е наоколо.

— Но защо сте оставил дъщеря си сама, вързана, гола и беззащитна, ако сте мислел, че има някаква възможност за това?

— Това ми хрумна чак като се върнах на пътя. Почти когато вече бях стигнал до къщата на Фаулърови. Трябва да ви обърна внимание, че пътят дотам ми отне по-малко от десет минути.

— Да, сър. Но пътят обратно, като се включи времето за тяхното събуждане, обличане и каране обратно е отнело почти тридесет минути. След като сте ги събудил и сте помолил за тяхната помощ, естествената реакция на всеки човек — баща, военачалник — би била да бърза обратно към мястото и да охранява положението до пристигането на кавалерията, да използвам военна алегория.

— Мотивите ми или преценките ми оспорвате, господин Бренер?

— Не преценките ви, сър. Така че предполагам, аз се съмнявам в мотивите ви.

Обикновено аз не бих имал право да се съмнявам в един генерал за нищо. Но сега беше различно. Той кимна и каза:

— Предполагам, че вие и двамата знаете повече, отколкото показвате. Вие сте много умни. Можах да разбера това от самото начало. Така че, защо не ми кажете какви са били мотивите ми?

Синтия реагира на това.

— Искал сте да я накарате да се помъчи малко.

Укреплението беше пробито, да продължа с военната метафора, и Синтия мина в атака. Тя каза:

— Всъщност, генерале, вие сте знаел, че дъщеря ви не е била жертва на някакъв изнасилвач, че не е била нападната, докато ви е чакала. Че всъщност тя и някой неин съучастник са ви се обадили, пуснали са ви съобщението и са ви извикали там с единствената цел вие и госпожа Камбъл да я намерите в това положение. Това, сър, е единственото логично обяснение на тези събития, на това, че сте я оставил там сама, че сте отишъл у Фаулърови и сте им казал да се погрижат за нея, за това, че сте останал в къщата им и сте ги чакал да се върнат с дъщеря ви и джипа й, и затова, че не сте докладвал ни дума за това до този момент.

Генерал Камбъл седеше там потънал в мисли, и вероятно обмисляше своите възможности, за действие, живота си, грешката си преди няколко нощи и грешката си преди десет години. Накрая той каза:

— Моята кариера свърши и аз съм написал молбата си за напускане, която ще подам утре след погребението на дъщеря си. Предполагам, че това, което обмислям сега, е колко трябва да знаете, за да откриете убиеца й, колко искам да призная на вас и на света, и каква полза ще има за когото и да е, от по-нататъшното опозоряване на паметта на моята дъщеря. Всичко това е егоистично, зная това, но аз трябва да мисля и за жена си и сина си, а също и за армията. Аз не съм обикновен гражданин и моето поведение дава отражение върху професията ми, и моят позор може да послужи само за снижаване духа на офицерите.

Искаше ми се да му кажа, че духът на старшите офицери във Форт Хадли беше достатъчно нисък, тъй като те всички чакаха брадвата да падне, и че той наистина не беше обикновен гражданин и следователно не можеше да очаква да се отнасят към него като към такъв, и че да, той звучеше малко егоистично, и че репутацията на дъщеря му сега не стоеше на дневен ред, и да ме остави аз да се тревожа за това колко ми е нужно да зная, за да открия убиеца, и последно, но не най-маловажно, че с кариерата му беше наистина свършено. Но вместо това казах:

— Разбирам защо не сте уведомил военната полиция, че дъщеря ви е била прикована гола на полигона — действително, генерале, до този момент това е бил личен въпрос и аз ви признавам, че на ваше място вероятно бих направил същото. Разбирам също защо и как са се замесили Фаулърови. Отново ви признавам, че вероятно бих направил същото. Но когато те са се върнали и са ви казали, че дъщеря ви е мъртва, вие не сте имал никакво право да ги правите съучастници в опит за прикриване на истинския характер на престъплението, а също и да замесвате съпругата си. Не сте имал право, също така, сър, да направите моята работа и тази на госпожа Сънхил по-трудна, като ни пратихте по фалшива следа.

Той кимна.

— Вие сте абсолютно прави. Аз нося пълна отговорност за това.

Поех си дълбоко дъх и го информирах:

— Трябва да ви кажа, сър, че вашите действия са наказуеми според военния закон.

Той отново кимна бавно.

— Да, осъзнавам това. — Той погледна към мен, а после към Синтия. — Бих ви помолил за една услуга.

— Да, сър?

— Бих ви помолил да направите всичко възможно името на Фаулър да не се замесва в това.

Бях подготвен за тази молба и се бях борил със себе си за отговора й дълго преди генералът да я беше направил. Погледнах към Синтия, после към генерала и отговорих:

— Не мога да прибавям към това престъпление и мое.

В действителност аз вече го бях направил, когато сключих сделката с Бърт Ярдли. Но онова беше извън гарнизонна история, а това не беше. Казах:

— Фаулърови са намерили тялото. Те не са докладвали.

— Докладваха, на мен.

Синтия каза:

— Генерале, моето положение е малко по-различно от това на господин Бренер, и макар че детективите никога не трябва да си противоречат пред свидетели, аз мисля, че ние можем да оставим Фаулърови извън това. В действителност полковник Фаулър ви е докладвал за престъплението и вие сте му казал, че сам ще се обадите на полковник Кент. Но във вашето състояние на шок и мъка, а също и тези на госпожа Камбъл тялото е било открито преди вие да се обадите на командира на военната полиция. Има някои подробности за доуточняване, но аз не мисля, че не ще допринесем за справедливостта, ако въвлечем Фаулърови в това.

Генерал Камбъл гледа Синтия продължително и после кимна.

Не бях доволен, но бях облекчен. В края на краищата полковник Фаулър беше вероятно единственият офицер, който е проявил известна чест и достойнство през цялото време, включително и това, че не е чукал генералската дъщеря. Наистина аз самият не притежавах такава воля и изпитвах страхопочитание към човека, който я имаше. И все пак никога не трябва да се дава нещо за нищо, и Синтия разбираше това, защото каза на генерала:

— Но бих ви помолила, сър, да ни разкажете какво в действителност се случи там и защо се случи.

Генерал Камбъл се облегна на стола си и кимна.

— Добре тогава. В действителност историята започва преди десет години… този месец преди десет години в Уест Пойнт.