Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (19)

Глава деветнадесета

Кал Сайвър каза, че е свършил с кабинета на Ан Камбъл, или с това, което някога е било нейният кабинет, така че аз седнах на дивана й и пуснах друга видеокасета от курса й лекции по психооперации. Мъжете и жените от техническата лаборатория около мен продължаваха да проучват микроскопични частици от съществуванието на един човек, неща, които другите хора наричаха мръсотия — косми, влакна, прах, отпечатъци от пръсти, петна и лекета.

Сами по себе си космите, влакната, отпечатъците и други подобни бяха без значение, но ако например някои отпечатъци бъдеха взети от бутилка алкохол от шкафа на Ан Камбъл, и ако да кажем тези отпечатъци се окажеха на полковник Джордж Фаулър, например, тогава възможностите бяха две: или той й е дал бутилката и тя е я занесла вкъщи, или той е бил у тях. Но ако отпечатъците на Фаулър се окажеха, да речем, на огледалото в банята й, това е косвено доказателство, че той наистина е бил в банята. В действителност, обаче, в отдела за отпечатъци все още не бяха идентифицирали никакви отпечатъци, с изключение на моите, на Синтия, на Ан Камбъл и полковник Кент, което би могло да се обясни по два начина. Евентуално щяха да открият отпечатъци на Бърт Ярдли, но тъй като той беше пипал събраните веществени доказателства, щеше да даде обяснение. Те щяха да намерят и отпечатъци на Мур, но като неин шеф и съсед, това щеше да бъде без значение. И тъй като нямахме достъп до неща като огледалото й в банята или душа й, този вид отпечатъци, които биха били от голямо значение, нямаше да бъдат открити от нас, а от Ярдли, който вече вероятно беше прегледал цялата къща и всички отпечатъци, които не му харесваха, като тези на сина му например, бяха изчезнали.

Това че знаехме кой е бил в къщата й, можеше евентуално да ни доведе до убиеца й по конвенционалния бавен начин за водене разследване на убийство. Ако знаех кой е бил в приземния й будоар, бих имал списък на мъже, които изведнъж щяха да се окажат в положение да могат да изгубят много, ако откажеха да ми сътрудничат изцяло. Но тази стая засега оставаше запечатана, а това би могло да бъде фалшива, макар и много интересна следа, по която да тръгна.

Ако знаех кой е бил на местопрестъплението, щях да съм по-близо до истината, а ние бяхме съвсем близо до установяването на факта, че полковник Мур е бил там, макар че кога е бил там и какво е правил там, се нуждаеше от допълнително изясняване.

Полковник Уилям Кент беше човек, който изведнъж беше изправен пред сериозни проблеми с кариерата, да не говорим за малкия разговор, който евентуално щеше да има с госпожа Кент. Слава богу, аз нямам проблеми от този род.

Кент беше направил това, което се равняваше на самопризнание за неморално поведение, неизпълнение на дълга си и действия, неподобаващи за един офицер, да спомена само три от обвиненията, които главната военна прокуратура би могла да му отправи. Когато се разследва убийство, хората често правят дребни пожертвувания пред олтара на богинята на справедливостта, с надеждата, че богинята ще ги приеме и ще потърси човешко жертвоприношение на друго място.

Оценката, която Синтия даде за Кент, беше интересна, защото буквално никой не би си помислил, че Уилям Кент е страстен, ревнив мъж с чувство за собственост. Но по някакъв инстинктивен начин тя виждаше или усещаше нещо, което аз не можех да видя или усетя. Това, което сега знаехме, беше, че Кент е имал сексуални отношения с Ан Камбъл. А не вярвах, че Кент беше от хората, които се чукат от спортна страст. Следователно, Кент е бил влюбен в нея и я е убил от ревност. Но нямах доказателства за това и имаше прекалено много предположения по пътя към това заключение.

Една от страничните облаги, от това хората от техническата лаборатория да бъдат навсякъде е, че можеш да излъжеш заподозрените за това или онова, макар че в ръководството не се споменава за тази възможност. Трябваше да зная или подозирам, разбира се, че даден човек е бил тук или там, или че е правил това или онова, преди да се опитам да го изнудя или измамя. И понякога получавам глава на тепсия, така както в случая с Кент. И все пак, мисля, че с обвинението си го накарах да си каже всичко.

Мисълта ми се върна към телевизионния екран и се съсредоточи върху Ан Камбъл. Тя стоеше точно срещу мен, говореше точно на мен, очите ни се срещнаха и погледите ни се задържаха. Беше облечена в леката лятна зелена униформа, която се състоеше от блуза с къс ръкав и пола, и от време на време се отдръпваше от катедрата и заставаше на края на подиума в лекционната зала, като говореше, докато се движеше наоколо, съвсем уверена в жестовете, езика на тялото и изражението на лицето си.

Въпреки всички сведения за нейната студенина, по време на своята лекция тя изглеждаше достъпна. Тя се усмихваше, гледаше право в очите този от публиката, който й задаваше някакъв въпрос и се смееше на собствените си шеги или на някой остроумен коментар, дошъл от някой от стотината мъже в лекционната зала. Имаше оня сексапилен навик да отмята глава назад и да отхвърля с ръка дългата руса коса от лицето си. От време на време прехапваше устни замислено или гледаше с широко отворени очи, когато ветеран от войната разказваше интересна история, а после задаваше интелигентни въпроси. Това не беше програмираното монотонно говорене зад катедрата като това на толкова много военни и академични лектори, сигурен съм като това на полковник Мур. Това беше жена с жива мисъл, с усет кога да говори и кога да слуша, и с ентусиазъм към своя малко необичаен предмет. От време на време камерата минаваше по публиката и можех да видя много съсредоточени мъже, които явно слушаха със същото удоволствие, с което и гледаха. Ан Камбъл говореше за психооперациите, насочени към конкретни лица, и аз се заслушах в това, което казваше.

— Говорихме за психооперации, насочени към вражеската войска, към тиловите части и към цивилното население като цяло. Сега бих желала да говоря за психооперации, насочени към отделни личности, конкретно към военните командири на врага и към политическите лидери.

Синтия седна до мен с чаша кафе и чиния понички. Тя ме попита:

— Хубав ли е филмът?

— Да.

— Можем ли да изключим телевизора?

— Не.

— Пол, защо не отидеш да поспиш малко?

— Тихо.

Синтия се изправи и отдалечи. Ан Камбъл продължи:

— Последния път, когато ефективно използвахме това оръжие беше по време на Втората световна война срещу политическите и военните лидери на нацистите. Имахме предимството да знаем нещо за тях, за личния им живот, за суеверията им, сексуалните им предпочитания, вярванията им в свръхестествени неща, предзнаменования и така нататък. А това, което не знаехме, успяхме да научим с помощта на различни разузнавателни източници. По този начин ние имахме биографичен и психологически профил на много от тези хора и можехме да се прицелим във всеки един поотделно, можехме да използваме техните слабости, да подкопаем силните им страни и да въведем лъжливи и подвеждащи елементи при вземането на решения от тяхна страна. С две думи, целта беше да се отслаби тяхната увереност в самите себе си, да се понижи самочувствието им и да се деморализират чрез процес, който понякога се нарича шибане на мозъка. Извинете ме.

Тя изчака да заглъхнат смеха и ръкоплясканията, и после продължи:

— Ние ще го наричаме обработка на мозъка, защото днес ни снимат на видеофилм. И така, как можете да обработите мозъка на някой, който се намира на хиляди мили разстояние, далеч във вътрешността на вражеската територия? Ами, по същия начин, по който го правите с жена си, приятелката си, шефа си или досадния си съсед. Първо, трябва ясно да сте осъзнали, че това е нещо, което искате да направите и трябва да направите. После, трябва да опознаете мозъка на другия човек — какво го тревожи, какво го дразни, какво го плаши. Вие не можете да действате, без да знаете как работят всички лостове, ключове и бутони. И накрая, трябва да сте в контакт с този човек. Контактът може да се осъществи на няколко нива — личен контакт, опосредстван контакт — чрез трети човек, писмен контакт във формата на документи, вестници, писма, бюлетини, пуснати от въздуха — не правете това с жена си и шефа си, радиоконтакт под формата на пропагандни предавания, лъжливи или манипулирани новини и така нататък.

Тя продължи в тази насока за известно време и после каза:

— По отношение на опосредствения и на личния контакт трябва да се знае, че те са най-ефикасни и най-стари, в сравнение с всички останали. Те са взаимодействащи и макар и трудни за постигане, те дават най-добри резултати. Един вид личен контакт с врага, който официално не признаваме или не използваме в американската армия е сексуалният контакт — Мата Хари, Далила и други известни прелъстителки, секс-сирени и изкусителки.

Тя продължи:

— Ако жените някога станат бойни командири, ще имаме нужда от мъже като вас, които да се промъкват нощем в палатките им.

Последва лек смях и се чу някой, който каза нещо за това да се покрие със знаме лицето на някоя стара бойна дама преди да я чукат в името на воинската слава.

После някой попита:

— Ако човек се приближи толкова до вражеския ръководител, защо просто не го убие?

Ан Камбъл отвърна:

— Наистина, защо не? Като оставим настрана съображения от морален и законен характер, съществува фактът, че един компрометиран, изплашен или напълно побъркан лидер, като Хитлер или Хюсеин, е равен на това да имаш още десет пехотни дивизии на фронта. Вредата, която един неспособен лидер може да нанесе на собствената си армия е неизмерима. Ние в армията трябва да си припомним това, което сме знаели в миналото — това, което всички на бойното поле са знаели през цялата човешка история, а именно войниците вече са обхванати от съмнения и носталгия, от ирационални бойни суеверия и страхове. Същото трябва да стане и с генералите.

Образът избледня и изчезна. Изправих се и изключих телевизора. Всичко това, така както тя го представяше в учебна обстановка, изглеждаше много умно, много логично и с много голям ефект. Очевидно беше започнала и един практически експеримент, както Кент беше предположил. Ако можех да вярвам на Кент, Ан Камбъл водеше планирана, обмислена и изключително яростна акция срещу своя враг, баща си. Ами ако той го заслужаваше? Какво беше казал Мур за убиеца й? Че който и да е бил, е мислел, че действа справедливо. По същия начин, вероятно, Ан Камбъл е мислела, че това, което прави на баща си е справедливо. Следователно той й беше направил нещо, и каквото и да е било то, то я беше накарало да поеме пътя на отмъщението и в крайна сметка на самоунищожението. Единственото, което бих могъл да предположа, че би могло да накара една дъщеря да направи това на баща си и на себе си, беше сексуално насилие и кръвосмешение.

Това щяха да ми кажат психиатрите, ако ги питах, и това беше в съответствие с всички психологически анамнези на заболявания, за които бях чувал. Но ако това беше вярно, единственият човек, който бито потвърдил, беше мъртъв. Генералът би могъл да го потвърди, но дори и Пол Бренер нямаше да посмее да пипне там. Бих могъл, обаче, да направя дискретни запитвания и може би, наистина само може би, госпожа Камбъл би могла да бъде разпитана внимателно по въпроса за взаимоотношенията между дъщеря й и съпруга й. Какво, в края на краищата, бях си изслужил моите двадесет години.

От друга страна, както Кент предложи, защо да ровя в мръсотията, която нямаше нищо общо с убийството, което разследвах? Но кой можеше да каже коя мръсотия беше нужна и коя не?

И така, убил ли е генералът дъщеря си, за да спре злобата й, или за да я умълчи? Или може би го е направила госпожа Камбъл по същите причини? И каква беше ролята на полковник Мур във всичко това? Наистина, колкото повече загребвах в мръсотията, толкова повече дами и господа във Форт Хадли се изцапваха.

Синтия се приближи и натика парче поничка в устата ми. Очевидно бяхме на ръба на нещо по-интимно от това да споделяме една кола, баня или поничка. Но да ви кажа истината, на моята възраст, в два сутринта, малкият Пол надали щеше да се изправи. Синтия каза:

— Може би от канцеларията на военната прокуратура ще ти дадат тия касети след приключването на случая.

— Може би бих предпочел касетите в мазето й.

— Не ставай отвратителен, Пол. — Тя продължи да обсъжда въпроса, като всяка жена. — Не е здравословно, нали знаеш?

Не й отвърнах.

— Когато бях в пубертета, се влюбих в Джеймс Дийн. Гледах „Бунтовник без кауза“ и „Великан“ по късната телевизия и заспивах разплакана.

— Какво смайващо признание за некрофилия. И каква е целта му?

— Забрави всичко. Ето добрите новини. Отпечатъците от гуми на пети полигон са оставени от колата на полковник Мур, или от това, за което сме почти сигурни, че е неговата кола. Отпечатъците по четката за коса, за които приемаме, че са оставени от Мур съответстват на два отпечатъка по колчетата за палатка, на поне шест отпечатъка по джипа и един в мъжката тоалетна, освен това в тоалетната, в сифона е бил намерен друг косъм, за който се смята, че е на Мур. Още — всички отпечатъци по чувала за боклук са на Ан Камбъл и на Мур, а също и отпечатъците по обувките, кобура и шлема й, което означава, че те двамата са държали тези вещи. Следователно твоето възстановяване на сцената на престъплението, на движенията и действията на Ан Камбъл и полковник Мур се съгласуват с веществените доказателства. Поздравления.

— Благодаря.

— И така, ще го обесят ли?

— Мисля, че офицерите ги застрелват. Ще проверя, преди да говоря с полковник Мур.

— Случаят приключен ли е?

— Ще проверя това при полковник Мур.

— Ако не си признае, ще се явиш ли при главния военен прокурор с това, което имаме.

— Не зная. Все още има празнини в случая.

— Да — съгласи се Синтия, — така е. От една страна, имаме твоята теория за грешното определяне на времето на фаровете. Можем да поставим Мур на мястото на престъплението, но не можем да поставим въжето в ръцете му по времето, когато смъртта е настъпила. Освен това не знаем мотива му.

— Точно така, а без мотив това трудно ще мине пред съда. Освен това съществува възможността това да е било нещастен случай.

— Да, той ще каже именно това, ако изобщо каже нещо.

— Правилно. Ще докара дузина приятелчета психиатри, които да обяснят на съдебните заседатели какво е сексуална асфиксия, че това е акт, осъществяващ се по взаимно съгласие, и че той е допуснал грешка, докато тя е имала оргазъм, а той я е възбуждал. И офицерите съдебни заседатели ще слушат смаяни. В крайна сметка те основателно ще изпитат съмнение и ще трябва да се съгласят, че веществените доказателства не потвърждават изнасилване. Те ще повярват, че това е случай на играчка-плачка и не вярвам дори да решат, че има непредумишлено убийство. Има двама възрастни, които по взаимно съгласие участват в извратен секс и един от тях непреднамерено предизвиква смъртта на другия. Обвинението ще бъде убийство по невнимание, ако изобщо има такова.

Синтия отбеляза:

— Секс престъпленията са трудни. Винаги са замесени най-различни фактори.

Кимнах, спомнях си един случай, не мой, в който мъжът си падал по клизми в дебелото черво и жената, която му ги правела, му направила една в повече, вътрешностите му се пръснали, и това довело до смърт от кръвоизлив и инфекция. Хората от Фолс Чърч и тия от главната военна прокуратура доста се позабавляваха с този случай, но накрая решиха да не завеждат дело. Жената, млад лейтенант, беше помолена да подаде оставка, а мъжът, по-възрастен старши сержант, с гърди, отрупани с медали, беше погребан с военни почести. Всичко за доброто на службата.

Секс. Деветдесет процента от човешкото желание за секс идва от мозъка и когато мозъкът не е нормален, сексът също не е нормален. Но ако е станало със съгласието на другия, ако няма изнасилване, и ако това е било или би могло да бъде нещастен случай, то тогава няма случай на убийство. Има някой, който се нуждае от сериозно лечение. Синтия ме попита:

— И така? Ще го арестуваме ли?

Поклатих глава.

Тя каза:

— Мисля, че това е правилното решение на този етап.

Вдигнах телефона и набрах номера на полковник Фаулър.

Отговори сънен женски глас. Представих се и Фаулър дойде на телефона.

— Да, господин Бренер?

Гласът му звучеше малко раздразнено.

— Полковник, реших, че не искам да запечатвате канцеларията на полковник Мур, нито да конфискувате съдържанието й на този етап. Исках да знаете.

— Вече зная.

— Поискахте да ви уведомявам за арести, но аз промених решението си относно неговото арестуване.

— Не знаех, че сте имали намерение да го арестувате, господин Бренер, но ако отново промените решението си, бихте ли ме събудили по-късно, така че да следя резултата.

— Разбира се.

Беше смешно. Харесвах хора с чувство за хумор. Казах му:

— Обадих ви се, за да ви помоля да не споменавате за това на никого. Това би могло да провали случая.

— Разбирам. Но ще докладвам това на генерала.

— Предполагам, че нямате друг избор.

— Никакъв. — Той се изкашля. — Имате ли други заподозрени?

— Не в момента. Но имам някои добри улики.

— Това е окуражаващо. Нещо друго?

— Започвам да откривам доказателства, че капитан Камбъл… как да го кажа…? Че капитан Камбъл е водила активен обществен живот.

Пълно мълчание.

Така че аз продължих:

— Това не можеше да не излезе наяве. Не зная дали е свързано с убийството й, но ще направя всичко възможно да не се спирам на това повече, отколкото е необходимо и да сведа до минимум вредата, която би нанесло на Форта и на армията евентуалното огласяване на тази информация.

— Защо не се срещнем, да кажем в 07.00, у дома за кафе?

— Ами, не бих искал да ви безпокоя в дома ви по това време.

— Господин Бренер, държанието ви е на границата на неподчинението и съвсем определено ме вбесявате. Бъдете тук точно в 07.00.

— Да, сър.

Телефонът замлъкна.

— Ще трябва да говоря с хората от свързочния отдел за телефонните връзки във Форт Хадли.

— Какво ти каза той?

— Полковник Фаулър ни кани на кафе, в 07.00, в дома му.

Тя погледна часовника си.

— Е, можем да си дремнем малко. Готов ли си?

Огледах се наоколо. Почти целият хангар вече беше тъмен и повечето от походните легла бяха заети от спящи мъже и жени, макар че няколко твърдоглавци все още работеха, приведени над пишещи машини, епруветки и микроскопи.

— Добре.

Докато вървяхме през хангара, попитах Синтия:

— Намериха ли пръстена й от Уест Пойнт в оная торба с дрехи?

— Не.

— И той не се оказа сред домашните й вещи?

— Не, питах Кал за това.

— Странно.

— Може да го е загубила — каза Синтия. — Може да го е дала на почистване.

— Възможно е.

Синтия ми каза:

— Пол, ако я бяхме намерили жива на този полигон и тя беше ей тук с нас сега, какво би й казал?

— Ти какво би й казала? Ти си съветникът по изнасилванията.

— Питам теб.

— Ами, бих й казал, че каквото и да се е случило в миналото, трябва да се оправи по нормален, а не по унищожителен начин. Че има нужда от добронамерени съвети, а не от лоши, че трябва да се опита да намери духовен отговор на болката си, че трябва да се опита да прости на човека или хората, които… са се отнесли зле с нея и са злоупотребили с нея. Бих й казал, че е едно важно и ценно човешко същество и че има много, за което да се живее и че хората биха се грижили за нея, ако тя започне да се грижи за себе си. Ето това бих й казал.

Синтия кимна.

— Да, някой би трябвало да й го каже. Може би някой го е направил. Но нещо лошо се е случило с нея и това, което виждаме и чуваме, е нейната реакция на това нещо. Такова поведение в една умна, образована, привлекателна и успяла професионално жена често е резултат от… някаква минала травма.

— Например?

Излязохме от хангара и тръгнахме в хладната нощ. Луната се беше скрила и в ясното небе на Джорджия можеха да се видят милиони звезди. Погледнах към огромното пространство на Джордън Фийлд, спомняйки си времето, когато летището беше осветено всяка нощ и припомняйки си един специален полет след полунощ, два или три пъти в седмицата. Казах на Синтия:

— Тук разтоварвах тела на убити във Виетнам.

Тя не отвърна. Казах:

— Ако не я погребат в Мидлънд, това е мястото, където всички ще се съберат след църква, за да я изпратят. Утре или вдругиден предполагам.

— Ние ще дойдем ли?

— Аз възнамерявам да дойда.

Отидохме до колата й и тя ми каза:

— В отговор на въпроса ти… Мисля, че баща й е ключът към нейното поведение. Нали разбираш, властна фигура, насилил я е да се включи в армията, опитвал се е да контролира живота й, слабохарактерна майка, продължителни отсъствия, доста пътуване около света, пълна зависимост и респект към кариерата му. Тя се бунтува по единствения начин, който знае. Всичко това го има в учебниците.

Качихме се в колата и аз казах:

— Правилно. Но има милиони уравновесени дъщери с подобен произход и семейство.

— Зная, но така се прави.

— Мисля си за по-… ненормални взаимоотношения с баща й, които биха обяснили омразата й.

Насочихме се към изхода на летището. Тя каза:

— Зная за какво говориш, аз също си го мислех. Но ако мислиш, че изнасилванията и убийствата са трудни за доказване, опитай се да докажеш кръвосмешение. Не бих се докосвала до това, ако бях на твое място, Пол. От това наистина може да си изпатиш.

— Правилно. Първият ми случай като офицер в ЦСО беше кражба в спалните помещения. Виж колко напред съм отишъл. Следващата ми стъпка е в пропастта.