Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (35)

Глава тридесет и пета

Скромната церемония продължи с молитви, органова музика и няколко химна. Старшите офицери редовно ходят на църква, това е свързано с територията на Бог и Страната. Но те рядко се свързват с определена църква, което е по-сигурно, сиво и безлично, също като по-голямата част от кариерата им.

Предимството от това при военни сватби и погребения е, че можеш да си подбираш най-добрите страни от службите, химните и молитвите на всяка църква, и можеш да ги скъсиш. От опит мога да ви кажа, че една католическа погребална служба може да бъде толкова дълга и тежка, че да убие някои от по-възрастните хора.

Както и да е, в определения момент полковник Фаулър се изкачи на аналоя, за да произнесе надгробното слово.

Полковник Фаулър отбеляза присъствието на семейството, приятели, офицери, колеги и мидлъндски величия. Той каза:

— В професията, която сме избрали, ние виждаме и чуваме за ненавременната смърт на млади мъже и жени повече от която и да е друга професия. Но ние не свикваме със смъртта, не ставаме безчувствени, а започваме да ценим живота повече, защото знаем и приемаме факта, че животът ни в армията ни излага на риск. Когато положихме клетвата, ние напълно разбирахме, че може да ни се наложи да рискуваме живота си в защита на нашата страна. Капитан Ан Камбъл разбираше това, когато получи офицерския си чин от Военната академия, тя разбираше това, когато замина за Залива и тя разбираше това, когато в час, в който повечето хора са в безопасност в домовете си, тя пожела да отиде и провери дали всичко във Форт Хадли е спокойно. Това е било едно напълно доброволно действие, не пряко свързано със задълженията й, но това е било нещо, което Ан Камбъл правеше, без да е нужно да й се казва.

Аз слушах и ми хрумна, че ако не знаех някои неща, бих се хванал на тия приказки. Ето една смела всеотдайна млада жена офицер, която доброволно поема нощно дежурство, после проявява инициативата да излезе и провери постовете и е убита, докато извършва това добро дело. Колко тъжно. Нещата не бяха станали така, но истината беше дори още по-тъжна. Полковник Фаулър продължи:

— Спомням си един ред от книгата на Исая 21:11 — „Стражу, колко е часа на нощта?“ Той го повтори: „Стражу, колко е часа на нощта?“ И стражът отвърна: „Утрото иде“. А не сме ли всички ние стражи? Това е нашето призвание в живота, като войници, да стоим на стража, всеки ден, всяка нощ, постоянно нащрек, така че другите да могат да спят спокойно до сутринта, докато не дойде денят, когато Бог пожелае да ни призове в своето царство и ние вече не трябва да стоим на страж, нито да се плашим от нощта.

Фаулър имаше хубав, дълбок глас и дикцията му беше безупречна. Явно той би могъл да стане проповедник или политик, ако не беше до такава степен завладян от идеята за доброто и злото.

Аз не мога дълго да слушам слова и обикновено се разсейвам. И така се замислих за отворения ковчег на Ан Камбъл, за лицето й, за сабята, за ръцете й около дръжката на сабята и осъзнах какво не беше наред в тази картина — някой беше сложил пръстена й от Уест Пойнт на пръста й. Но дали това беше нейният пръстен? И ако беше, кой го беше сложил? Фаулър? Генерал Камбъл? Полковник Мур? Полковник Кент? Откъде се беше взел? Имаше ли някакво значение в този момент?

Полковник Фаулър все още говореше и аз се заслушах. Той каза:

— Познавам Ан от дете — много будно, жизнерадостно и палаво дете. — Той се усмихна и се чу приглушен смях. Той отново стана сериозен и продължи: — Красиво дете, не само физически, но и духовно, чудесно, надарено дете на Бога. И всички ние тук, които я познавахме и обичахме…

Колкото и умел да беше Фаулър, той не можа да пропусне този двузначен глагол, но това беше кратка пауза само за поемане на дъх и тя беше забелязана само от тези, които наистина са я познавали интимно и са я обичали.

— … ще усетим дълбоко загубата й.

Полковник Фаулър вече беше разплакал много хора и аз можах да видя причината, поради която Камбълови го бяха помолили да произнесе надгробното слово. Другата причина разбира се беше, че полковник Фаулър не беше спал с мъртвата, което го поставяше в краткия списък от потенциалните хора, които биха могли да направят това. Но аз отново ставам циничен. Надгробното слово на Фаулър беше затрогващо, мъртвата беше преживяла голяма неправда, смъртта бе несправедлива и ненавременна и аз отново се чувствах като идиот. Полковник Фаулър не спомена конкретно как е умряла, но каза:

— Бойното поле, в езика на съвременните военни, се описва като враждебно място, и то наистина е такова. И ако вие разширите значението на думата бойно поле и включите всички места, където има войник на служба, тогава с право може да кажем, че Ан Камбъл умря в бой. — Той погледна над събраното множество и каза: — Ан, така ще те запомним.

Полковник Фаулър слезе от аналоя, спря при ковчега, козирува и си седна на мястото.

Органът започна да свири и службата продължи още няколко минути. Свещеникът Иймс въведе опечалените в тридесет и трети псалм, любимия на всички, и продължи с благословия, която завърши с: „Почивай в мир.“

Органистът засвири „Вечната скала“ и всички се изправиха.

Като цяло добра служба, ако се сравнява с други.

Осемте души, удостоени с честта да бъдат почетна стража се изправиха от предната лява редица и се наредиха в средната пътека пред ковчега, докато шестимата, които щяха да носят ковчега, заеха мястото си от двете му страни. Забелязах, че шестимата, които щяха да носят ковчега, бяха все млади лейтенанти — мъже, избрани вероятно заради младостта и силата им, или пък може би поради това, че не са имали връзки с мъртвата. Забелязах, че дори и лейтенант Елби, чиито намерения са били съвсем почтени, не беше допуснат да носи ковчега.

По същия начин почетната стража, която би трябвало да се състои от близки на генерала с висок чин, или близки приятели на мъртвата, беше избрана явно заради чистите им ръце, всъщност те всички бяха жени офицери, включително и другия помощник на генерала, капитан Болинджър. На пръв поглед групата, съставена само от жени, изглеждаше съвсем подходящо избрана, но за тези, които разбираха защо старшите офицери бяха изключени, можеше да се стори, че генералът най-накрая беше успял да държи любовниците на дъщеря си далеч от нея.

Осемте жени офицери тръгнаха към изхода на църквата, а шестимата души, които щяха да носят ковчега, затвориха капака, покриха го с американското знаме, хванаха страничните дръжки и го повдигнаха на катафалката.

Свещеникът Иймс вървеше пред ковчега, а Камбълови отзад — Според обичая, докато ковчегът се движеше, всички на пейките, които бяха с униформа, се обърнаха към тялото и козируваха.

Свещеникът водеше процесията към изхода, където осемте ясени, почетна стража, застанаха мирно и козируваха, когато ковчегът мина между тях. В този момент опечалените започнаха да излизат.

Навън на горещото слънце аз наблюдавах как тези, които носеха ковчега, го сложиха върху стария дървен постамент, който от своя страна беше качен върху една движеща се платформа.

На голямата затревена площ срещу църквата бяха събрани превозните средства, които щяха да образуват кортежа — служебни коли и автобуси, които щяха да возят семейството, оркестъра, отряда, който щеше да стреля, и знаменосеца. Всеки ветеран има правото да бъде погребан в държавно гробище с всички почести, но цялата тази церемония обикновено се прави за някой, който е умрял в бой. Ако има война, обаче, те могат да изгорят многобройните мъртви отвъд океана, или както беше във Виетнам, да ги изпращат със самолет, а после по родните им места. Във всеки случай, независимо дали си генерал или редник, ти получаваш двадесет и два изстрела.

Хората се поразмесиха, както обикновено става, говореха си, говореха със свещеника, изразяваха съчувствията си на Камбълови.

Забелязах някои от журналистите, които се чудеха кого да интервюират, забелязах също и военните фотографи, които дискретно правеха снимки от разстояние. Новините бяха неясни и цензурирани, но намекваха за неща, които според мен беше по-добре да не се споменават.

Забелязах един млад мъж, който стоеше близо до Камбълови, и когото, както казах, разпознах от семейния албум като сина Джон. Бих го разпознал обаче във всеки случай. Той беше висок, хубав и имаше очите, косата и брадичката на Камбълови.

Той изглеждаше някак си не на място, застанал настрана от семейството, така че аз се приближих до него, представих се като подофицер Бренер и му казах:

— Аз разследвам обстоятелствата около смъртта на вашата сестра.

Той кимна.

Поговорихме малко, изказах му своите съболезнования и ние разменихме някои общи приказки. Той изглеждаше симпатичен и интелигентен. В много отношения той беше това, което ние наричаме потенциален офицер, но не беше избрал тази роля, или защото не беше пожелал да върви по стъпките на баща си, или защото чувстваше, че свободният му дух може да бъде пречка. Може би е бил прав и в двата случая, но като много синове на известни и властни хора той не беше намерил мястото си в живота.

Джон силно приличаше на сестра си по външен вид и моята цел да говоря с него не беше просто да изкажа съболезнованията си. Попитах:

— Познавате ли полковник Кент?

Той помисли за момент и после отвърна:

— Името ми звучи познато. Мисля, че съм го срещал на някои приеми.

— Беше голям приятел на Ан и бих желал да се срещнете с него.

— Разбира се.

Поведох го там, където Кент беше застанал на тротоара и говореше с няколко от своите офицери, включително и със скорошния ми познат майор Доил. Аз прекъснах разговора и казах на Кент:

— Полковник Кент, мога ли да ви представя брата на Ан, Джон?

Те се ръкуваха и Джон каза:

— Да, срещали сме се няколко пъти. Благодаря за това, че дойдохте.

Кент като че ли не можеше да намери думи, с които да му отговори, но ме погледна. Казах на Джон:

— Полковник Кент, освен че беше приятел на Ан, помага много при разследването.

Джон Камбъл каза на Кент:

— Благодаря ви. Зная, че правите всичко, което е по силите ви.

Кент кимна.

Аз се извиних и ги оставих да си говорят.

Човек би могъл да разкритикува правилността на това да представя заподозрения в убийство на брата на жертвата на погребението. Но ако във войната и любовта всичко е честно, то трябва да ви кажа, че при едно разследване на убийство всичко е подходящо.

Разбира се, усещах, че Бил Кент е на ръба и всичко, което бих могъл да направя, за да го подтикна към тази крайна стъпка в огромната пропаст, беше правилно и почтено.

Тълпата оредяваше, защото хората се отправяха към колите си. Забелязах двамата Ярдли, баща и син и една жена, която достатъчно приличаше на тях, за да им бъде кръвна роднина, но която вероятно беше жената на Бърт и не много далечна негова роднина. Подозирах, че на семейното дърво на Ярдли няма много клони.

Тук бяха и някои други цивилни, включително и кметът и семейството му, но присъстваха предимно офицери и съпругите им, макар че сигурен съм, някои съпруги бяха предпочели да не дойдат. Не присъстваха редници и сержанти, освен гарнизонния старшина, който по традиция представляваше всички редници и сержанти в подобни мероприятия, от които те не можеха да бъдат изключени, но където броят им би предизвикал проблем. В основата си не съществуваха кой знае какви връзки между тях и офицерите, в живота или смъртта.

Забелязах Карл, който говореше с майор Бауз, командира на ЦСО в гарнизона, който скоро щеше да бъде уволнен. Бауз беше застанал с прибрани пети и кимаше енергично като повредена механична играчка. Карл не беше от тия хора, които биха уволнили някого на Коледа или на рождения му ден, на сватба или нещо такова. Но за погребение не би се поколебал.

Синтия разговаряше с полковник и госпожа Фаулър и с генерал и госпожа Камбъл и аз не можех да не й призная, че това беше истинска проява на смелост. Аз винаги се опитвам да отбягна подобни ситуации, които ми изглеждат много неприятни.

Докато правех преглед на всички известни любовници, аз забелязах и полковник Уиймс, главния прокурор, тук, без съпруга, и младия лейтенант Елби, който очевидно не можеше да се справи със ситуацията и се опитваше да изглежда едновременно тъжен и смел, докато хвърляше по едно око на пагоните около себе си.

На края на изнизващата се тълпа видях подофицер Кифер, облечена в своята офицерска униформа, която служеше вместо входен билет за това събитие. Отидох при нея и й съобщих новините относно прилепомобила. Въпреки ситуацията, тя изглеждаше наперена, както обикновено, и аз подозирах, че тя винаги си беше такава. Тъй като бях потиснат и имах нужда да пооправя самочувствието си, започнах да флиртувам с нея безсрамно.

Това й се стори забавно и интересно и ние кроихме безкрайни планове, за това как ще отидем да пийнем нещо тук или във Фолс Чърч.

Синтия ме потупа по рамото и каза:

— Трябва да тръгваме.

— Добре.

Казах довиждане на Кифер и тръгнах към паркинга.

Полковник Хелман се присъедини към нас и ние се сблъскахме с полковник Мур, който очевидно ме търсеше с лист напечатана хартия в ръка. Представих Мур на Хелман, който не прие протегнатата ръка на Мур и му хвърли поглед какъвто не бих желал да видя отправен към мен.

Полковник Мур, обаче, беше прекалено тъп, за да се смути и ми каза:

— Ето доклада, който искахте.

Взех го и по примера на моя командир не му благодарих, а му казах:

— Моля днес не ходете никъде, не говорете с ФБР и с полковник Кент.

Качих се в Шевролета си и го подкарах. Синтия и Карл се качиха след като климатичната инсталация се задейства. Присъединихме се към дълга колона коли на път за Джордън Фийлд. Казах на Карл:

— Обещах имунитет на полковник Мур, ако сътрудничи.

Карл, който беше отзад, каза:

— Тази седмица си раздал повече имунитет, отколкото някой лекар.

Върви по дяволите, Карл.

Синтия каза:

— Службата беше хубава.

Карл ме попита:

— Сигурен ли си за свещеника?

— Да, сър.

— Тук всеки ли знае за всички други?

Отвърнах:

— До известна степен. Тя не е била дискретна.

Синтия отбеляза:

— Трябва ли да говорим за това сега?

— Нашият командир има право да получи всякаква информация, каквато желае, сега и по всяко време — казах аз.

Тя се загледа през страничния прозорец и не отговори. Погледнах в огледалото за обратно виждане към Карл видях, че беше изненадан от грубостта ми.

— Пръстенът на мъртвата от Уест Пойнт липсваше през цялото следствие, но сега го забелязах на пръста й.

— Наистина ли? Може би е заместител.

— Възможно е.

Синтия ме погледна, но не каза нищо.

Минахме край Боумънт Хауз, после край школата за психооперации, после покрай Бетъни Хил и се намерихме на Райфъл Рейндж Роуд.

Беше пладне и слънцето беше толкова горещо, че можех да видя вълните, които се издигаха от асфалта от жегата. Казах на полковник Хелман:

— От този момент ЦСО е официално отстранен от този случай.

— Издействах още един час, в резултат от присъствието ми тук и мога да получа още един.

Какви сме късметлии.

— Това е добре — отговорих аз без никакъв ентусиазъм.

Карах след дългата редица коли по Джордън Фийлд Роуд и ние минахме край кабинката на военния полицай, където двама нещастни ефрейтори бяха застанали на слънцето и козируваха на всяка кола, която минеше.

Други военни полицаи насочваха колите към широкия паркинг на асфалта пред хангара. Пообиколих малко, докато видях служебната кола на Кент, паркирана близо до трети хангар. Паркирах близо до нея и ние всички слязохме и последвахме тълпата към определеното място. В този момент обикновено става погребването на тялото, но в този случай тялото щеше да отпътува със самолет за Мичиган, където щеше да бъде погребано. Въздушните сили щедро бяха осигурили въздушен транспорт, а именно един голям зелен С–130, който беше застанал на бетонната площадка наблизо.

Както и очаквах, хора, които не бяха присъствали на църковната служба, бяха дошли на Джордън Фийлд, включително и стотина униформени редници и сержанти, няколко любопитни от Мидлънд и околността, плюс групата ветерани от града и останалите четиристотин офицери от Форт Хадли и съпругите им.

Всички бяха събрани, включително оркестърът, знаменосците, салютиращия отряд и почетните стражи. Барабанистът започна да отмерва бавен приглушен марш и от пространството между двата хангара се появи ковчегът. Приближиха го към отворения край на самолета. Тези, които бяха с униформа козируваха, а тези в цивилни дрехи сложиха дясната си ръка на сърцето си. Ковчегът, поставен върху постамент, беше спрян в сянката под опашката на самолета. Барабаненето спря и всички отпуснаха ръцете си.

Беше не просто жестоко горещо, но и не подухваше вятър и знамената дори не потрепваха, освен ако някой от знаменосците не мръднеше дръжката. Кратката церемония продължаваше.

Почетните стражи хванаха краищата на знамето, което беше постлано върху ковчега, и го задържаха на височината на кръста си над ковчега докато свещеникът Иймс каза:

— Нека да се помолим.

При свършването на службата свещеникът припя:

— Дари я с вечен покой, Господи, и нека вечната ти светлина я огрее. Амин.

Отрядът, състоящ се от седем стрелци, вдигна пушките си и изстреля три залпа във въздуха, а когато последният изстрел отзвуча, тръбачът, застанал близо до ковчега, изсвири вечерния сигнал и тишината. Аз обичам този звук на тръбата и мисля, че е подходящо последният сигнал, който войникът чува нощем, да бъде избран да прозвучи в началото на последния дълъг сън и да напомни на събралите се, че така както след нощта идва ден, така и последната тръба ще бъде последвана от великата тръба.

Стражите сгънаха знамето и го дадоха на свещеник Иймс, а той от своя страна го връчи на госпожа Камбъл, която изглеждаше изпълнена с достойнство. Те поговориха за момент, докато всички стояха неподвижно.

Вероятно от слънцето, а също и от залповете и от тръбата, от асоциациите с Форт Хадли и Джордън Фийлд, но каквато и да беше причината, аз мислено се върнах в лятото на 1971 година, мотела „Бялата камелия“, едно страхотно място по магистралата извън Мидлънд и си спомних едно среднощно събиране край басейна, където не се искаха бански костюми. Господи, помислих си аз, колко млади сме били и как бяхме вдигнали града на крака — хиляди младежи, изпълнени с хормони и алкохол. Но не бяхме ония типични безгрижни загрубели младежи без никаква мисъл за бъдещето. Точно обратно — бъдещето ни присъстваше във всяка наша мисъл, във всяка дума, във всяка трескава сексуална връзка. Яж, пий и се весели, казвахме ние, защото на Джордън Фийлд се трупаха чували с трупове. Спомних си двама мои приятели от пехотинската школа, които трябваше да разтоварват тук трупове в продължение на месец. И един ден те получиха повиквателна — но не за Виетнам, а за Германия — и те продължаваха да я четат и караха всеки друг в казармата да я чете, като че ли са получили писмо от адвокат, което им съобщава, че са станали наследници на някоя коронована особа.

Като че ли имаше някаква причинно-следствена връзка между това да разтоварваш трупове от Виетнам и да не станеш сам такъв, така че изведнъж стотици пехотинци проявиха желание да участват в този жесток наряд с надеждата, че по този начин ще подпечатат билетите си за Германия или за някое друго хубаво място. И така аз също разтоварвах трупове на Джордън Фийлд, но предположението, че армията се съобразява с чувствата на тези, които разтоварват трупове се оказа невярно, аз получих заповед, в която се казваше: „Нарежда ви се да се явите във военната база в Оуклънд, за заминаване в Югоизточна Азия“. Дори и армията не използваше думата Виетнам.

Върнах се към действителността, която не беше по-лека от миналото. Видях генерал и госпожа Камбъл да разговарят с някои хора, които бяха минали напред, включително Фаулърови и помощничката на генерала капитан Болинджър. Забелязах, че ковчегът го нямаше, и е бил откаран в опашката на самолета по време на моето мислено отсъствие.

Изведнъж четирите пропелера изгърмяха и се завъртяха, произвеждайки заглушител рев. После генералът козирува на тези около него и хвана госпожа Камбъл за ръка, а Джон Камбъл я хвана за другата ръка и те се изкачиха по наклонената стълба на самолета. За момент си помислих, че влизат, за да се простят с нея за последен път, но после разбрах, че са избрали този момент, за да напуснат Форт Хадли завинаги и да оставят армията. Всъщност задната част на самолета се надигна и се затвори. Беше даден сигнал на пилотите и големият самолет излезе от площадката на пистата.

Но като се замисли човек — и като че ли всички се замислиха едновременно — това беше най-добре за Камбълови, за Форта, за армията.

Всички наблюдаваха как самолетът се плъзга по пистата, набира скорост и после на около триста метра от мястото, където всички бяхме застанали се издигна във въздуха, той се очерта първо на фона на зелените борове, а после на синьото небе. Като че ли това беше сигналът, който всички чакаха и тълпата се разпръсна, а знаменосците, стрелците, оркестърът замаршируваха в строй към чакащите ги автобуси. Зад мен започнаха да потеглят коли и аз се обърнах и тръгнах към тях, Синтия и Карл от двете ми страни. Синтия триеше очи с кърпичка.

— Не се чувствам много добре.

Подадох й ключовете от колата си.

— Седни за малко при климатичната инсталация. Ще те чакам в трети хангар, когато си готова.

— Не, добре съм. — Тя ме хвана за ръка.

Докато и тримата вървяхме към колата, Карл ми каза:

— Пол, искам да хванеш убиеца. Не ни е останало никакво време и нямаме друг избор.

— Вярно е, че нямаме време, но аз имам избор.

— Трябва ли да ти дам официална заповед?

— Не можеш да ми заповядаш да направя нещо, за което мисля, че е тактически грешно и може да провали случая за ФБР.

— Не, не мога. Мислиш ли, че е неправилно да обвиниш Кент в този момент?

— Не.

— Тогава?

Синтия се обърна към Карл:

— Аз ще говоря с него. — Тя ме погледна. — В хангара, нали?

Аз не отговорих.

Карл й каза:

— Добре, господин Бренер и аз ще те чакаме в колата.

След като бях демонстрирал достатъчно лошо настроение, изръмжах:

— Добре. Ще го направя. И без друго съм затънал до шия в неприятности.

Синтия ми кимна и аз забелязах Кент да върви към колата си с двама младши офицера. Казах на Синтия:

— Почакай десет минути и после ела.

Приближих се до Кент отзад и го потупах по рамото. Кент се обърна и ние застанахме известно време и се гледахме. Накрая казах:

— Полковник, мога ли да поговоря с вас насаме?

Той се поколеба и после отвърна:

— Разбира се.

Той освободи двамата си подчинени и ние застанахме на горещия бетон пред хангара, докато колите около нас потегляха.

— Тук на слънце е горещо. Хайде да влезем в този хангара — отбелязах.

Вървяхме един до друг, като че ли бяхме колеги, две ченгета, изпълняващи една и съща задача, и аз предполагам, че когато всичко бъде казано и направено, ние ще си останем точно такива.