Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (6)

Глава шеста

Главната спалня, както вече посочих, беше подредена и чиста, с изключение на разбития на пода на банята флакон от парфюм, който вече беше вмирисал цялата стая. Мебелите бяха модерни, функционални, скандинавски стил предполагам, без нищо по тях, което да смекчава линиите им, което да подсказва, че това е будоарът на господарката. Помислих си, че не бих искал да се любя в тази стая. Стегнато изтъканият берберски килим, по който не оставаха никакви следи от стъпки, също не беше подходящ за спалня. Нещо обаче правеше впечатление, а именно двадесет флакона парфюм, за които Синтия каза, че били много скъпи и цивилните дрехи в гардероба, за които тя каза, че били също така много скъпи. Един втори, по-малък дрешник, който би бил „негов“, ако тя имаше съпруг или живееше с някого, беше пълен с чисти военни летни униформи, включително зелена, бойна униформа, походни ботуши всички необходими допълнения. И нещо по-интересно, във вътрешния ъгъл имаше една карабина М–16 с пълен пълнител, и патрон в цевта, готов да запее.

— Това е военна вещ, напълно автоматизирана.

— Забранена извън границите на гарнизона — отбеляза Синтия.

— За Бога.

Продължихме да ровим още известно време и аз преравях чекмеджето с бельото на Ан Камбъл, когато Синтия каза:

— Ти вече гледа там, Пол…

— Търся пръстена й от Уест Пойнт — отвърнах раздразнено. — Не беше на ръката й, няма го и в кутията й за бижута.

— Бил е снет от пръста й. Видях отпечатъка на ръката й.

Затворих чекмеджето с трясък.

— Дръж ме в течение — казах аз.

— Ти също — отвърна ми рязко тя.

Банята беше само с душ, както казват в армията: Уест Пойнт, безупречно чиста. Дори и мивката беше избърсана както е по устав и нямаше дори и един косъм по пода, със сигурност не и от срамните косми на някой мургав непознат. Отворихме аптечката, която съдържаше обичайния асортимент от козметика, женски артикули и други подобни. Нямаше никакви лекарства, купувани с рецепта, никакви мъжки принадлежности за бръснене, само една четка за зъби и нищо по-силно от аспирин.

— Какво заключение си правиш от това — попитах моята сътрудничка.

— Ами не е била хипохондрик, не е имала суха или мазна кожа и държи контрацептивите си някъде другаде.

— Може би кара партньорите си да използват кондоми. — И после добавих: — Може би си чувала, че кондомите отново са на мода поради болестите. В наши дни трябва да извариш някого, преди да спиш с него.

Синтия не обърна внимание на думите ми и каза:

— Може би е била непорочна.

— Не бях си помислял за това. Възможно ли е?

— Човек никога не знае, Пол. Просто никога не се знае.

— Или пък би ли могла да е… как се казва това сега? Хомосексуалист? Лесбийка? Кой е верният термин?

— Какво те интересува?

— За доклада ми. Не искам да си имам неприятности с някой полицай феминист.

— Спри за малко, Пол.

Напуснахме банята и Синтия каза:

— Хайде да разгледаме и другата спалня.

Минахме през коридора и влязохме в малката стая. По това време аз вече не очаквах да срещна някого, но Синтия извади пистолета си и ме прикриваше докато надничах под двойното легло. Освен леглото, в стаята имаше само скрин, нощно шкафче и лампа. Една врата водеше към малка баня, която изглеждаше като че ли никога не е била ползвана. Явно цялата стая изобщо не е била ползвана, Ан Камбъл просто я е поддържала като гостна.

Синтия дръпна завивката като разкри голия дюшек и каза:

— Тук никой не спи.

— Явно не. — Дръпнах чекмеджетата на скрина. Празни.

Синтия кимна в посока на една двойна врата на отсрещната стена. Застанах отстрани и рязко отворих едното крило. Вътре автоматично се включи осветление и това леко ме стресна, а явно и Синтия също, защото тя приклекна и се прицели. След една-две секунди тя се изправи и приближи това, което се оказа голям вграден дрешник. И двамата влязохме вътре. Миришеше приятно, като евтиния одеколон, който имах преди време, и който използвах, за да пропъждам молци и жени. Имаше два дълги пръта от двете страни, от които висяха поставени в торби цивилни дрехи за всички климати по земята, още военни униформи, включително старите й униформи от Уест Пойнт, бойни дрехи за пустинята, дрехи за Арктика, парадна лятна и парадна зимна униформа и различни други рядко носени униформи плюс сабята й от Уест Пойнт. На горната полица бяха съответните шапки, а на пода съответните обувки.

— Това е бил един акуратен войник, готов както за военен бал, така и за следващата война в джунглата.

— Твоят дрешник с униформи не изглежда ли така?

— Моят дрешник прилича на разпродажба за дрехи на третия ден.

В действителност беше още по-зле. Имам подреден ум, но с това се изчерпва моята подреденост. От друга страна капитан Камбъл изглежда е била чиста, подредена и организирана във всички външни страни. Може би тогава в ума й е бил абсолютен хаос. А може би не. Тази жена беше загадка.

Излязохме от дрешника и от спалнята.

По стълбите надолу казах на Синтия:

— Преди да отида в ЦСО не можех да видя уликата, дори и да ми извадеше очите.

— А сега?

— А сега всичко, което виждам, ми се струва улика. Дори и липсата на улики е улика.

— Така ли е? Все още не съм стигнала до това ниво. Звучи ми като Зен.

— Мисля си за него като за Шерлоковско. Нали знаеш за кучето, което не лаело през нощта. — Отидохме в кухнята. — Защо не е лаело кучето?

— Било мъртво.

Трудно е да свикнеш с нов съдружник. Не харесвам младите подлизурковци, които слушат в захлас всяка твоя дума. Но пък не обичам и всезнайковците също така. Аз съм на такава възраст и чин, че да се отнасят към мен с уважение и заслужавам уважение, но все още мога да приемам нещата каквито са. Синтия и аз изучавахме залостената врата към мазето. Казах, не във връзка с вратата, а във връзка с уликите:

— Жена ми оставяше улики из цялата къща.

Синтия не отговори.

— Но аз не ги виждах.

— Разбира се, че си ги виждал.

— Е, сега като се замисля, наистина съм ги виждал. Но когато си млад, си доста тъп. Изпълнен си само с мисъл за себе си, не разбираш другите хора добре, не си бил лъган и мамен много и ти липсват цинизмът и подозрителността, които са нужни, за да станеш добър детектив.

— Добрият детектив, Пол, трябва да отделя личния си живот от професионалния. Не бих искала мъж, който ме следи навсякъде.

— Разбира се, че не, като се има предвид миналото ти.

— Разкарай се.

Едно на нула за Пол. Дръпнах резето на вратата.

— Твой ред.

— Добре. Иска ми се да си беше взел пистолета. — Тя ми подаде своя Смит и Уесън и отвори вратата на мазето.

— Може би трябва да отида и да взема онова М–16 горе — предложих аз.

— Никога не разчитай на оръжие, което току-що си намерил и не си изпробвал. Така пише в ръководството. Само извикай, а после ме прикрий.

Извиках надолу:

— Полиция! Елате до стълбите с ръце на врата.

Това е военният вариант на „горе ръцете“ и има малко повече смисъл, ако се замисли човек. Е, никой не дойде до основата на стълбата, така че Синтия трябваше да слезе долу. Тя каза тихо:

— Остави осветлението изключено. Ще свия надясно. Изчакай пет секунди.

— Ти изчакай една секунда.

Огледах се за нещо, което да хвърля надолу по стълбите и забелязах една скара, но Синтия вече беше тръгнала и бягаше надолу по стълбата на дълги подскоци, като едва докосваше стъпалата по пътя си. Видях как рамото й завива надясно и я загубих от погледа си. Последвах я, като завих наляво и приклекнах готов за стрелба, взирайки се в тъмнината. Изчакахме мълчаливо цели десет секунди, после аз извиках:

— Ед, Джон, прикривайте ни.

Искаше ми се наистина да има някой Ед или Джон наоколо, но както капитан Камбъл би казала „Създайте измислени батальони в умовете на противника“.

Реших, че ако долу наистина има някой, то той не чакаше в засада, а трепереше от страх. Нали така?

Както и да е, Синтия, която явно започваше да губи търпение от моята предпазливост, изхвърча нагоре по стълбите и блъсна ключа за осветлението. Из цялото голямо открито мазе присветнаха флуоресцентни лампи, а после то беше залято от тази гола бяла светлина, която свързвам с неприятни места. Синтия слезе обратно по стълбите и ние изследвахме мазето. Беше оборудвано по най-стандартния начин като перално помещение, сушилня, работен тезгях, склад, отопление, климатична инсталация и т.н. Подът беше от гол цимент, а таванът от голи греди и тръби за електрическата и водопроводната инсталации.

Разгледахме тезгяха и тъмните ъгли, но те бяха изключително безинтересни, освен факта, че Ан Камбъл е притежавала богата спортна екипировка. В действителност цялата стена вдясно от тезгяха представляваше дъска за окачване, висока от пода до тавана, от която се издаваха ония метални рамки с различна форма и големина и на които висяха ски, ракети за тенис, ракети за скуош, бухалка за бейзбол, леководолазен екип и т.н. Много организирано. Освен това на тази дъска беше закрепен с винтове плакат от армията за набиране на доброволци, около два метра висок, на който беше изобразен не друг, а капитан Ан Камбъл, нейна снимка в цял ръст, облечена с бойна униформа и с пълно бойно снаряжение, с карабина М–16 в дясната ръка и с радиотелефон, притиснат към ухото й, докато тя се правеше, че разглежда една полева карта и сверяваше часовника си. Лицето й беше нацапано с маскировъчна боя, но само един евнух не би усетил скрития сексуален подтекст на снимката. Текстът отгоре на плаката гласеше: „Време е да синхронизирате живота си“. Отдолу беше написано: „Срещнете се с вашия военен вербовчик още днес.“ Това, което не казваше, беше: „Срещнете се отблизо с хора от другия пол, спете с тях в гората, къпете се с тях в потоците, участвайте и в други интимни действия на открито, там, където никой няма личен живот“.

Е, може би аз влагах сексуалните си мечти в снимката, но мисля, че цивилните служители от рекламата, които са изготвили този плакат, са осъзнавали какво ще видя в него с моето мръсно подсъзнание. Кимнах към плаката и попитах Синтия:

— Какво ще кажеш?

— Добър плакат — сви рамене тя.

— Усещаш ли подсъзнателния сексуален елемент.

— Не, посочи ми го.

— Ами нали е подсъзнателен. Как да ти го посоча?

— Разкажи ми за него.

Имах чувството, че ме дразни нарочно затова казах:

— Жена с оръжие. Оръжието е заместител на пениса. Картата и часовникът изразяват подсъзнателното желание за секс, но при нейни условия, когато тя каже и където тя каже. Тя говори по радиотелефона с мъж, давайки му координатите си и казвайки му, че той има на разположение петнадесет минути, за да я намери.

Синтия погледна към собствения си часовник и ме уведоми:

— Време е да тръгваме, Пол.

— Правилно.

Тръгнахме обратно по стълбите, но после аз погледнах пак към мазето и казах:

— Губи се част от пространството.

Като че ли по сигнал и двамата се обърнахме и се отправихме към дървената стена, единствената стена, която не показваше голата бетонна основа. Почуках на дъската за закачане, натиснах панелите, които бяха с размери четири на два, но те изглеждаха достатъчно здрави, заковани здраво към рамката, която можех да видя през една от дупките. Намерих едно дълго заострено шило на тезгяха и го промуших през една от дупките на закачалките и след около пет сантиметра то се удари в нещо твърдо. Натиснах още по-навътре и върхът на шилото проникна в нещо меко, нещо, което не беше бетонна основа. Казах на Синтия:

— Това е фалшива стена. Зад нея няма бетон.

Тя не ми отговори и аз погледнах наляво, където Синтия стоеше срещу плаката. Тя хвана дървената рамка на плаката с върховете на пръстите си, дръпна я и плакатът се завъртя около скрити панти и разкри тъмно открито пространство. Минах бързо зад нея и ние застанахме там осветени отзад от яркото флуоресцентно осветление на мазето.

След няколко секунди, през които не ни направиха на решето от куршуми, очите ми привикнаха с тъмнината на пространството пред нас и можах да различа някои от предметите в стаята, които приличаха на мебели. Можех да различа също така светлината на един електронен часовник и да преценя, че стаята беше вероятно около четири метра и половина дълбока и дванадесет-петнадесет дълга, всъщност цялата ширина на къщата.

Подадох на Синтия нейния 38-калибров пистолет и опипах вътрешната страна на стената за ключа за осветлението, като отбелязах:

— Вероятно тук семейство Камбъл държи своите смахнати роднини.

Намерих ключа и го щракнах, като по този начин запалих настолна лампа, която освети една напълно завършена и обзаведена стая. Придвижих се напред внимателно и с ъгъла на окото си забелязах Синтия, готова за стрелба, пистолетът й обхождащ стаята.

Коленичих и погледнах под леглото, после се изправих и се разходих, проверих килера, после малката баня вдясно, докато Синтия ме прикриваше. Синтия и аз застанахме един срещу друг и аз казах:

— Е, намерихме го.

И наистина го бяхме намерили. Имаше двойно легло, нощно шкафче, върху което стоеше светещата лампа, скрин, дълга маса, на която бяха сложени стерео, телевизор, видео и видеокамера със статив за правене на домашни филми и всичко това беше разположено на дебел бял плюшен килим, който не беше толкова чист като другите горе. Стените бяха облицовани със светло дърво. В далечния ляв край на стаята имаше легло от болничен тип, подходящо за масажи и за други неща. Сега забелязах огледало, закрепено на тавана над леглото, а отвореният шкаф разкри някои прозрачни дантелени неща, които биха накарали някой чиновник от отдела за борба с порока да се изчерви. Освен това имаше и хубава чиста униформа на медицинска сестра, която не мисля, че е носила в болницата, черна кожена пола и жилетка, някаква червена рокля с пайети, подходяща за проститутка, и нещо интересно — обикновена бойна униформа от вида, с който вероятно е била облечена, когато е била убита.

Свръхпримерната Синтия оглеждаше стаята и изглеждаше малко нещастна, като че ли Ан Камбъл я беше разочаровала след смъртта си.

— Господи!

— Това как е умряла изглежда свързано с това как е живяла. Но няма да правим прибързани заключения.

Банята също не беше толкова чиста като другите две, а аптечката съдържаше диафрагма, презервативи, контрацептивни гъби, контрацептивно желе и т.н. — достатъчно контрацептивни средства за спадане на прираста на населението на Индия. Попитах:

— Не се ли предполага, че ще използваш само един начин?

Синтия отвърна:

— Зависи от настроението.

— Разбирам.

Заедно с противозачатъчните средства имаше вода за уста, четки за зъби в различни цветове, паста за зъби и шест иригатора. Не вярвах някой, който се храни с бобови кълнове да има запек. „Господи“ — възкликнах аз, като взех един много голям тоалетен душ с аромат на ягода, не от най-любимите ми.

Синтия излезе от банята, а аз надникнах в кабината за душа. Тя също не беше много чиста, а хавлията беше все още влажна. Интересно.

Отидох при Синтия в спалнята, където тя проучваше съдържанието на чекмеджето на нощното шкафче: контрацептивно желе, ръководства по секс, един нормално голям вибратор, заедно с батериите, и един гумен пенис с геройски размери.

Високо на фалшивата стена, която разделяше тази спалня от работилницата в мазето, беше закрепен комплект кожени белезници, на пода под тях имаше кожен ремък, брезова вейка и съвсем не на място, а може би не, дълго перо от щраус. Мозъкът ми несъзнателно се отклони в представи, които предполагам накараха страните ми да почервенеят.

— Чудя се — разсъждавах аз — за какво служат тези неща.

Синтия не отговори нищо, но изглеждаше поразена от белезниците.

Дръпнах покривката на леглото и погледнах долния чаршаф, по който имаше всякакви следи, косми и други дерматологични остатъци, които биха могли да създадат работа на лабораторията за цяла седмица.

Забелязах, че Синтия гледа чаршафа и се зачудих какво ли минаваше през главата й. Устоях на желанието си да й кажа: „Нали ти казах“, защото в действителност на един етап аз почти се бях надявал да не намерим нищо, тъй като, както вече посочих, вече бях започнал да изпитвам нежност към Ан Камбъл в сърцето си. И макар че аз нямам предразсъдъци по отношение на сексуалното поведение, бих могъл да си представя много хора, които имат. Казах:

— Знаеш ли, всъщност се чувствам облекчен, че тя не е била безполовото, мъжко момиче, което военният плакат я караше да изглежда.

Синтия ме погледна и леко кимна.

— Някой психиатър би посветил цял ден за изследването на една такава явно раздвоена личност — продължих аз. — Но знаеш, че всички водим два или повече живота.

От друга страна, обикновено си нямаме цяла стая, оборудвана за другото ни его. После добавих:

— Всъщност тя е била психиатър, нали?

И така, ние отидохме при телевизора и аз вкарах първата касета, която ми попадна, във видеото и го включих.

Екранът светна и се появи Ан Камбъл, облечена в роклята си с червени пайети, високи обувки и бижута, застанала в същата тая стая. Извън камерата се чуваше изпълнение на „Стриптийзьорката“, и тя започна да се съблича. Мъжки глас, вероятно на оператора, се пошегува: „Правиш ли това на официалните вечери при генерала?“

Ан Камбъл се усмихна и помръдна бедра в посока към камерата. Вече беше останала само по пликчета и хубав френски сутиен и тъкмо го откопчаваше, когато аз посегнах и изключих видеото, с чувството, че съм много благочестив.

Прегледах другите касети и забелязах, че всички бяха надписани на ръка с доста съдържателни заглавия като: „Чукане с Дж.“, „Стриптийз за Б.“, „Гинекологичен преглед — Р.“ и „Анално с Дж. С.“

Синтия каза:

— Мисля, че вече видяхме достатъчно.

— Почти достатъчно. — Отворих горното чекмедже на скрина и открих купчина моментни снимки и като си мислех, че съм попаднал на златна мина, започнах да ги прехвърлям и да търся приятелите й, но всички снимки бяха само нейни, в най-различни пози, започващи от почти артистични и еротични до направо вулгарни снимки.

— Къде са мъжете?

— Зад фотоапарата.

— Трябва да има… — После в друга купчина снимки открих снимката на добре сложен мъж с камшик в ръка, но с черна кожена качулка на главата. После друга снимка на някакъв върху нея, вероятно направена с автоснимач или от трети човек, после снимка на гол мъж, окован към стената, с гръб към камерата. Всъщност всички мъже — а имаше поне дванадесет различни тела — бяха или обърнати с гръб към камерата или имаха кожена качулка. Явно те не искаха да оставят никакви снимки, на които да се виждат лицата им, и вероятно те нямаха снимки, на които да се вижда лицето на Ан Камбъл. Повечето хора доста внимават за подобни снимки, а когато имат много от тях, те са особено внимателни. Любовта и доверието са нещо много хубаво, но аз имах усещането, че тук ставаше въпрос за похот и за случайни срещи, искам да кажа, че ако тя е имала истински приятел, някой, когото е обичала и уважавала, очевидно не би го довела тук.

Синтия също разглеждаше снимките, но ги пипаше като че ли те бяха заразени с някоя болест, пренасяна по полов път. Имаше още няколко снимки на мъже, гениталии в близък план, вариращи от „много шум за нищо“ до „както ви харесва“ и „укротяване на опърничавата.“ Отбелязах:

— Всички са бели, всички обрязани, предимно с тъмно окосмяване, но има и някои руси. Дали бихме могли да ги използваме за установяване на самоличността.

— Би било интересно установяване на самоличността — заключи Синтия. Тя хвърли снимките обратно и чекмеджето — Може би не трябва да позволяваме на тия от военната полиция да видят тая стая.

— Наистина. Надявам се, че няма да я намерят.

— Хайде да тръгваме.

— Само един момент. — Отворих долните три чекмеджета, където открих още сексуални приспособления, играчки както са известни в занаята, а също и гащи, колани за жартиери, камшик с девет края, кожен бандаж и някои неща, които признавам си, не знаех за какво служат. Чувствах се малко неудобно да ровя сред тези неща пред очите на Сънхил, а и тя вероятно се чудеше вече какво правя, защото каза:

— Какво още искаш да видиш?

— Въже.

— Въже. О…

И то беше наистина там — едно парче найлоново въже, свито на дъното на чекмеджето. Взех го и го разгледах.

— Същото ли е — попита Синтия.

— Възможно е.

— Прилича на въжето на местопрестъплението — стандартно армейско въже за палатка, но там има около шест милиона мили от него. И все пак то подсказва нещо.

Погледнах леглото, което беше стар модел с балдахин, удобно за връзване. Не зная много за сексуалните отклонения, освен това, което съм чел в ръководството на ЦСО, но зная, че връзването е нещо рисковано. Искам да кажа, че една здрава и силна жена като Ан Камбъл вероятно би могла да се съпротивлява, ако нещо не беше наред. Но ако си проснат на легло или земя, с крака и ръце вързани за нещо, по-добре е да познавате мъжа доста добре, защото нещо лошо би могло да се случи. Всъщност се беше случило.

Изключих осветлението и излязохме от спалнята.

Синтия завъртя поставения в рамка плакат в затворено положение. Намерих туба лепило за дърво на тезгяха, придърпах малко плаката и прокарах лепилото по дървената рамка. Това щеше малко да помогне, но след като веднъж човек забележеше, че се губи пространство, нямаше да е трудно да забележи и останалото, но ако не се разбереше, че липсва пространство, плакатът изглеждаше съвсем на място. Казах на Синтия:

— Успя да ме измами в началото. Колко са умни от военната полиция?

— Става въпрос по-скоро за усет за пространство, отколкото за ум. А и ако те не го открият, полицията може да го открие, когато дойде тук. — И добави — Някой може да поиска да си вземе плаката. Мисля, че трябва да накараме военната полиция да изпразни стаята за лабораторията на ЦСО, или да сътрудничим с цивилната полиция, преди да са заключили това място.

— Мисля да не правим нито едното, нито другото. Ще рискуваме. Тайната ще бъде само наша. Съгласна ли си?

Тя кимна:

— Добре, Пол. Може би инстинктът ти е прав в този случай.

Качихме се по стъпалата на мазето, изключихме осветлението и затворихме вратата.

В предното антре Синтия ми каза:

— Изглежда ти позна по отношение на Ан Камбъл.

— Аз мислех, че ще имаме късмет, ако открием дневник и няколко страстни любовни писма. Не съм очаквал тайна врата, която да води в стая, обзаведена от маркиз дьо Сад за мадам Бовари. — Добавих: — Предполагам, че всеки има нужда от свое пространство. Може би светът би бил по-добро място, ако всички имахме стая на своите фантазии, в която да ги осъществяваме.

— Зависи от сценария, Пол.

— Наистина.

Излязохме от предната врата, качихме се в мустанга на Синтия и се отправихме обратно по „Виктъри Драйв“ и когато наближихме гарнизона, минахме покрай колона военни камиони, движещи се в противоположната посока.

Докато Синтия караше, аз гледах през страничния прозорец, дълбоко замислен. „Странно“, мислех си аз. „Странно“. Странни неща точно на гърба на един плакат за набиране на доброволци. И това щеше да стане метафора за целия случай: лъскави медни копчета, изгладени униформи, военен ред и чест, твърде много хора, които не могат да бъдат обвинявани, но ако човек навлезеше малко по-дълбоко, ако отвореше правилната врата, щеше да намери дълбока поквара, отвратителна като леглото на Ан Камбъл.