Арнет Лем
Шотландска кръв (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Идеално приготвената риба имаше вкус на пергамент в устата на Джоана, но тя по-скоро щеше да изяде всяко парченце, отколкото да признае неловкостта. Бирата беше прясна, а прилежната Евелин се грижеше чашите да бъдат винаги пълни до ръба и непрекъснато обикаляше масата като гладен ястреб по залез слънце. Прислужницата явно беше очарована от Дръмонд Макуин, както и всички останали на масата.

Решимостта подтикваше Джоана да се държи като че ли в момента мечтите й ставаха реалност, а не продължителен кошмар. Трябваше да запази самообладание и да се преструва, че животът продължава нормално.

Седнала отдясно на Дръмонд и срещу Алисдър и брат Джулиан, тя внимателно следеше разговора, който се въртеше около политиката, но от време на време засягаше и местни събития.

Облечен в проста туника, изтъкана от вълната на черни овце, брадатият свещеник не спираше да повтаря възторжено, че връщайки Дръмонд в семейството му, Бог е отговорил на молитвите му. Той говореше толкова много, че не забеляза как Алисдър изяде повечето риба от купата.

Бърти, който седеше вдясно от нея, мълчеше през цялото време, но с окуражаващи усмивки и редки намигвания изразяваше подкрепата и разбирането си.

Тя вече не се притесняваше, че Дръмонд може да отмъкне Алисдър, сега я тормозеше мисълта какво би могъл да иска от нея той. Колкото повече наближаваше времето за лягане, толкова по-нервна ставаше тя.

Дръмонд явно се чувстваше добре начело на масата, сякаш беше роден да приковава вниманието на хората. Потвърждаваше онова, което Клеър беше казала: ако кралят на Англия не се беше намесил в съдбата му, сега Дръмонд щеше да управлява Хайлендс.

Фантастичната идея възбуди въображението на Джоана и за момент тя си помисли колко различно би могъл да протече този ден. Тя можеше да бъде вярната съпруга, която тъгува заради неговото отсъствие, той би могъл да бъде преданият й съпруг, несправедливо затворен. Събирането им щеше да бъде повод за щастливо празнуване, изпълнено с влюбени погледи, здраво хванати ръце и дори една-две откраднати целувки.

Дръмонд щеше да бъде облечен в изящно палто, което тя щеше да е ушила и украсила с прекрасна бродерия. Тя щеше да изиграе ролята на личния му бръснар и да подравни дългата му до раменете коса. Той щеше да я дари с мила усмивка и тя щеше да прави всичко, което й нареди. Рамо до рамо, те щяха да управляват тяхното кралство и да раздават любов и мир на всички жители там.

Дали тази напрегната вечер не беше началото на наказанието й за това, че живееше живота на сестра си? Съжалението премина в меланхолия и Джоана потисна прилива на самосъжаление. Щеше да живее ден за ден. Но нощите я изпълваха със страх. Той щеше да очаква от нея интимна близост, защо иначе щеше да обещава на Алисдър сестриче? Иронията на ситуацията се стори на Джоана абсурдна, защото образованието й на жена вървеше в обратен ред. Знаеше как да отглежда деца, но беше напълно неграмотна по отношение на тяхното зачеване.

Трябваше да отлага колкото се може повече, а когато този подход се провалеше, просто щеше да се държи надменно.

— Какво ще стане, ако ангелите поискат да се върнеш при тях, татко?

Въпросът на Алисдър привлече вниманието й.

— Ще им кажа, че съм нужен тук — отвърна Дръмонд.

— Да, трябва да ми дадеш сестричка — съгласи се Алисдър.

Джоана застина. Усещаше, че Дръмонд я наблюдава и очаква реакцията й. Бърти се размърда неспокойно на пейката и тя се заклати. Евелин въздъхна влюбено, а брат Джулиан се усмихна благосклонно.

— Нали така? — придумваше го Алисдър, като местеше погледа си от нея към Дръмонд. — Обеща ми сестричка.

Като се молеше ръката й да не се разтрепери, Джоана се протегна за чашата си.

— Алисдър, този разговор не е подходящ за масата.

Дръмонд намигна на сина си, после й се усмихна с разбиране.

— Майка ти е права. Двамата с нея ще обсъдим този въпрос на четири очи.

Доволният Алисдър се протегна към купата.

— Татко, кой пази небесните порти?

Като се надяваше Дръмонд да се почувства толкова неудобно, колкото и самата тя в момента, Джоана се усмихна.

— Наистина кой, Дръмонд?

Той прокара пръст по високата яка на ризата си, погледна я намръщено, после прочисти гърлото си. Тя се чудеше дали той ще продължи с нейната версия за отсъствието му, или щеше да обясни на сина си, че е бил в затвора през последните седем години? Ако Джоана не беше толкова притеснена за собственото си положение, щеше да изпита съчувствие към него.

Подобно на обезоръжен боец, попаднал в ръцете на врага, той се мъчеше да намери някакъв отговор. Накрая попита:

— Притесняваш се, че дяволите могат да влязат вътре ли?

Алисдър кимна силно и над очите му падна кичур коса.

— Брат Джулиан казва, че дяволите са навсякъде. Те правят бели, дори и при малките момчета.

Смях на облекчение разтърси Дръмонд.

— Като тебе ли?

— Ами… — Алисдър отметна косата от челото си и се усмихна възможно най-мило на Джоана. — Аз не съм лош, само съм малко инат и понякога съм непослушен.

— Как се наказва едно непослушно момче? — попита баща му.

Унил, както в деня, в който беше умряло първото му кученце, Алисдър се вторачи в яденето си.

— Не яде крем.

Красивите черти на Дръмонд се смекчиха. На неясната светлина на свещите изглеждаше по-млад за годините си. Като го видя в такова състояние, Джоана не можа да се сдържи да не попита:

— Твоят баща забранявал ли ти е да ядеш сладко, когато си се държал лошо?

Той повдигна вежди.

— По свой собствен начин. Кой е повелител на областта?

Тя се учуди на внезапната смяна на темата, но не посмя да го разпитва повече.

— Джеймс Дъглас — Червения. Неговите земи са на север от Дъмфрис.

— Носи му се славата, че се подчинява на англичаните. С колко войници го поддържаме?

Тя очакваше да прояви недоволство от нея, защото имаше достатъчно причини да осъжда жена си. Но не беше предвиждала, че ще бъде отрицателно настроен към друг владетел. Думите в защита на съседа й дойдоха съвсем естествено.

— Не му изпращам никакви войници. Благодарение на управлението му тук цари мир.

Брат Джулиан остави кърпата си.

— Не винаги е било така, господарю.

— Всеки ден се водеха кървави битки — заяви Алисдър. — Жените плачеха, а децата гладуваха. Глупави мъже се оставяха да набучат главите им на колове. Защо не дойде да им помогнеш?

Стомахът на Джоана се обърна.

— Алисдър, моля те. Не на масата.

— Какво мислиш за този Дъглас? — обърна се Дръмонд към Алисдър.

Момчето размаха един морков в подкрепа на думите си.

— Той е добър човек. Има цял куп дъщери и много хубава кама с рубини на дръжката и дракон на острието.

Дръмонд погледна към Джоана.

— Не си дала на момчето моята кама?

Той говореше за оръжията, които Клеър внимателно беше опаковала и поверила на Джоана да ги пази. Тя възнамеряваше да ги даде на Алисдър някой ден. А сега щеше да ги предаде на Дръмонд.

— Разбира се, че не. Прекалено малък е още.

Докато потропваше с ножа по масата, Дръмонд внимателно обмисляше следващите си думи.

— Говорила ли си с този Дъглас за възпитанието на Алисдър?

— Не, няма да позволя да бъде отглеждан другаде.

— Точно така. Аз ще го науча на всичко, което е нужно да знае.

Тя ненавиждаше насилието и имаше намерение да спести на сина си изпитанията на сраженията, както и омразата, която шотландците от планините изпитваха към англичаните.

— Ще говорим по този въпрос по-късно, господарю.

Алисдър се намеси.

— Дай ми меч, майко, защото искам да управлявам народа.

— Така и ще стане, но един добър господар трябва да умее и други неща, освен да върти меч.

Устните на Дръмонд се извиха в снизходителна усмивка. Той се обърна към Алисдър.

— Какво трябва да знае добрият господар?

— Трябва да знае как да сключва съюзи и да урежда спорове.

Целият в слух, Дръмонд остави ножа си на масата.

— И как се сключват договори?

— Много лесно. — Алисдър сложи ръка на челото си. С прекалена сериозност той продължи: — Ще лаская дамите, докато припаднат в краката ми. Един добре възпитан мъж не трябва никога да казва на дамата, че мирише, дори ако смърди като клозет. — Вече по-сериозно той добави: — Всеки джентълмен трябва да има принципи.

Погледът на Дръмонд проблясваше развеселено.

— Изключително възхитителна практика. И как ще уреждаш споровете?

Алисдър примигна объркано.

— Както го прави майка.

— Разкажи ми.

Той се изви на пейката и събра мислите си.

— Ще бъда справедлив и ако момчетата на Андерсън отново разпилеят стадото овце на Макхейл, ще им наредя да съберат животните. После ще трябва да препокрият покрива му.

Дръмонд се обърна към Джоана. Очевидно твърде малко знаеше за нея. Липсата на злоба или предразсъдък му позволяваше сега да я проучи по-дълбоко. Клеър се беше заклела, че той е справедлив съдия и водач. Джоана се надяваше, че е запазил тези си качества и все още държи на високите си морални принципи, въпреки годините на пленничеството. Но откъде можеше да бъде сигурна?

Сините му очи бяха искрени и тя не можеше да отмести поглед. Беше лесно да му се възхищава, защото малко мъже бяха надарени с толкова приятни черти. Силните му устни бяха омекотени от някакъв особен вид чувственост. Тя си помисли, че са направени за произнасянето на нежни думи и реши, че цяла орда жени си е съперничела за вниманието му. Дали е възможно, чудеше се тя, толкова красив физически мъж да притежава и добър характер? И как, запита се женското й сърце, щеше изобщо да разбере отговора, когато обстоятелствата й налагаха да избягва всякаква близост?

Дръмонд набучи едно парче праз лук на ножа си и й го подаде.

— Ето. Ти почти не вечеря.

Ласкателните му думи я подмамиха. Тя се насили да се усмихне и прие предложената й храна.

— Благодаря ти, господарю. Лукът е особено сладък тази година.

Той се втренчи в острието, сякаш едва сега забелязваше какво има на него.

— Колко хубаво, че в мое отсъствие си започнала да харесваш праз лук.

Клеър ненавиждаше лука. Приятният миг изчезна. Отново се оказваше, че дори и разговорът но най-светските теми може да бъде неприятен.

— Сигурно грешите, господарю, защото аз обичам лук.

Тя се надяваше да види очите му замъглени от объркване, но те се присвиха предизвикателно.

— Много рядко греша, особено що се отнася до тебе.

Започваше да я обзема разочарование. Потисна го и събра смелост.

— Значи сега е един от тези моменти.

Той се наведе по-близо до нея.

— Твърдеше, че мразиш праз лук и отказваше да го ядеш.

За да приспи вниманието му, тя му се усмихна мило.

— Прав си, разбира се. Забравих краткото време, което прекарахме заедно. — Използвайки ножа му, тя свали всичкия лук в купата. — Доволен ли си?

В очите му проблясваше особено напрежение и погледът му се спусна надолу към гърдите й.

— Не съвсем.

— Защо си говорите за лук? — попита Алисдър.

Дръмонд продължаваше да я гледа.

— Защо наистина?

Незабелязал напрежението помежду им, Алисдър продължи:

— Майко, този различен ли е от лука, който си яла в дома на татко?

— Доколкото си спомням, майка ти не харесваше почти нищо от Хайлендс — каза Дръмонд.

— О, не. Не си разбрал, татко. Тя винаги казва, че замъкът на Макуин е великолепно място. Ти си печелил всички турнири и си предвождал ловците. Винаги си слагал уловеното в краката й.

Като все още я наблюдаваше, Дръмонд отвърна:

— Ти ли си му разказвала това, Клеър?

Този път гърленият звук в гласа му беше още по-силен при произнасянето на името й. Джоана никога не беше чувала шотландец да го изговаря. Нито пък щеше да чуе. Този факт потвърди предишните й съмнения, че ще загуби собствената си идентичност. След като имаше толкова много други проблеми, как щеше да я запази?

— Така ли е? — настоя Дръмонд.

— Казах му, че ще бъде горд от наследството на баща си.

— Разбирам. Въпреки че ти не хареса нито Шотландия, нито нейния народ.

Джоана вече се беше уморила от словесната престрелка.

— Променила съм се, Дръмонд. Колко пъти ще трябва да ти го повтарям?

Когато той продължи да я гледа втренчено, тя се опита да си спомни някое традиционно шотландско ястие.

— Като доказателство за това ще накарам готвача да сготви саздърма.

Дръмонд подпря лакътя си на масата и опря брадичката си на дланта.

— Знаеш много добре, че мразя вкуса на саздърмата.

След като се върнаха от потока, той се беше изкъпал и сега ухаеше приятно на ментов сапун, който самата тя беше правила.

— Може би ще се научиш да харесваш това ястие, както аз се научих да харесвам праз лук.

— Аз също мразя саздърмата — каза Алисдър. — Ако ме накараш да я ям, ще повърна на пода.

Опитвайки се да намери покой от проучващия поглед на съпруга си, Джоана се обърна към Алисдър. Толкова много му се искаше да бъде като баща си. Не можеше да му се сърди за това, но можеше да го спре да се държи предизвикателно.

— Тогава ще го почистиш.

Кльощавият му врат се скова.

— Евелин ще го почисти.

Бърти се наведе напред.

— Истинският галантен рицар никога не повръща в присъствието на дама.

— Ако обещая да не повръщам, ще ми родите ли сестричка?

Поразена, Джоана тропна с ръка по масата.

— Алисдър! Внимавай как се държиш.

— Какво мислите за Феърхоуп Тауър, господарю? — попита Бърти.

Дръмонд явно нямаше нищо против да смени темата.

— Добро имение е, но се чудя защо имаме толкова малко говеда.

Джоана започна да се защитава.

— Нямаме достатъчно ливади, за да гледаме животни.

— А долината край езерото?

Значи той проучваше владението й, единствения безопасен предмет на разговор.

— Там отглеждам зърно и лен.

— И не напразно — намеси се брат Джулиан. — Всяка пролет един търговец идва чак от Глазгоу, за да купува белия ленен плат на господарката. Високо ценен е.

Дръмонд изпразни чашата си.

— Добитъкът ще бъде много по-печеливш.

Джоана изчака Евелин да му налее още бира.

— Но той няма да издържа семействата, които печелят хляба си за зимата, като тъкат лен.

— Можем да правим и двете неща. Защо да не разделим земята и да внесем малко стадо от испански говеда? Отглеждай твоя лен, ако искаш, но развъждай и добитък.

Как смееше да се опитва да промени така добре изградените й планове? Той изобщо не се интересуваше от хората тук, от тяхното благосъстояние и самоуважение. Можеше да вземе новите си идеи и да ги налага на любимите си роднини в Шотландия.

— Ще си помисля. Как е семейството ти, господарю.

— Добре. — Той сви рамене, сложи още едно парче лук в устата си и се обърна към брат Джулиан, който в този момент режеше месо от купата, която деляха с Алисдър. — Паството ви благоденства ли?

— Да — отвърна сърдечно той. — Господарката ни е осигурила хубаво място, където да отправяме молитвите си. — После брат Джулиан подхвана любимата си тема.

— Някои от духовниците вярват, че новият крал ще предпочете мира с всичките си поданици.

— Не вярата, а празната хазна интересува нашия суверен — отвърна Дръмонд, поглеждайки Джоана.

Наистина ли очакваше някаква реакция от нея? Можеше да очаква каквото си иска. Тя му се усмихна любезно.

— Защо Негово Височество търси повече приходи? — попита брат Джулиан.

Дръмонд си взе от рибата. Като я държеше срещу светлината, той започна да я обръща.

— За да изплати дълга, оставен му от Едуард Първи. Говори се, че възлиза на двеста хиляди лири.

— Искам да отида в Лондон и да се срещна с краля — каза Алисдър. — Може ли да отидем, татко?

— Само ако майка ти копнее да види отново суверена ни.

— Отново? — Брат Джулиан изпусна ножа си. — Познавате ли новия ни крал, мадам? Никога не сте го казвали преди.

Уклончивият отговор беше единственият й изход, защото темата беше опасна за обикновен разговор.

— Ами, къде бих могла да срещна крал?

Дръмонд не помръдна изобщо, но изражението му я обвиняваше.

— Нека да опресня паметта ти. Едуард Първи доведе сина си в абатството Скарбъро, когато те представяше на мене. Както кралят, така и принцът те придружиха в Шотландия и присъстваха на сватбата ни.

Гърлото й се сви. За да спечели време, докато измисли някакъв отговор, тя отпи от чашата си.

— Очите ми бяха само в годеника ми.

Дръмонд не очакваше ласкателство и на лицето му се изписа изненада.

— Кралят даде ли ти подарък, майко?

Като се съвзе, Дръмонд отвърна:

— Да, а синът му остана заедно с нас през по-голямата част от зимата. Майка ти го познава добре.

Джоана не можеше да диша от ужас. Не бе в състояние да устои на погледа му.

Като фенер в непрогледна нощ гласът на Бърти разцепи мрака.

— Казват, че новият крал обича селските занаяти.

Тя усещаше погледа на Дръмонд, който търсеше нейния. Джоана се втренчи в лявата си ръка, на която нямаше халка, тъй като Дръмонд не си беше направил труда да даде пръстен на Клеър.

Дръмонд продължи разсеяно:

— За Едуард Втори е известно, че е сякъл дърво и копал канавка. Сигурно господарката ви може да потвърди, че е и добър спортист?

Твърде разстроена, за да отговори, Джоана нареди на Евелин да сервира десерта.

По време на суматохата около разчистването на масата в паметта на Джоана изникна стар спомен. Тя наистина беше срещала принц Едуард, но съвсем случайно. При пристигането си в абатството Скарбъро баща му, крал Едуард I, беше извикал Джоана и Клеър за частна аудиенция. След като ги беше изучавал продължително време, той беше наредил на Джоана да не се показва през цялото му посещение и беше накарал Клеър да се закълне да не казва на никого в Шотландия, че има сестра близначка. Когато Джоана го беше запитала защо, той я беше предупредил, че отвличанията и изнудванията са често срещана практика в планинска Шотландия. Той се страхуваше, че кланът Макуин или неговите врагове могат да я отвлекат и да я използват в политическите си игри. На шега беше заплашил Джоана, че ще я омъжи за турчин, ако не му се подчини и се разкрие.

И двете момичета бяха изненадани, че кралят знае за тяхното съществуване и че иска личността на Джоана да остане в тайна. Те бяха попитали сестра Маргарет, шотландката, за причините, но игуменката беше прекалено разстроена от заминаването на Клеър, за да обсъжда въпроса. Джоана беше успокоявала старата жена, докато заспи. После беше слязла в килера, за да се увери, че има достатъчно провизии за високите гости.

Странни гласове прекъснаха заниманието й. Последвалата случка я накара да се разтрепери.

— Умът ти май е много далече оттук.

Когато чу гласа на Дръмонд, Джоана подскочи. Той се наведе към нея и прошепна:

— Изглеждаш много озадачена.

Наистина беше така, но той никога нямаше да узнае причината за това, тъй като самата тя не разбираше развитието на нещата през онази далечна нощ. Нито пък имаше намерение да се замисля над тях сега.

Докато отхапваше от сладкиша, тя обмисли всичко, което Клеър й беше казала за него, и реши да продължи с един безспорен факт.

— Просто се чудех дали все още обичаш сладки неща.

Съдейки но мрачното му изражение, той не й повярва.

— А аз — каза уклончиво той — се чудя за много неща свързани с тебе.

Хваната натясно и почти изгубила контрол над себе си, тя се изправи.

— Много интересно, господарю. Ако ме извиниш, трябва да проверя дали ловците са се завърнали. Бърти ще те заведе до твоята стая.

Тя напусна помещението и се втурна по стълбите. Когато стигна входа, чу стъпки зад себе си.

— Какво искаше да кажеш с „твоята стая“?

— Ще заемаме различни стаи.

— Когато на язовците им поникнат крила!

— Изпълнила съм си съпружеските задължения. Алисдър е доказателство за това.

— Както и братята и сестрите му, които ще дойдат.

Джоана застина.

— Не можеш да очакваш аз да…

— Какво? — попита той и изведнъж се озова точно зад нея, така че тя усещаше топлината на тялото му. — Да изпълняваш съпружеските си задължения? Преди даже много ти харесваха, Клеър. Дори когато си била бременна, не си имала големи оплаквания, поне така ми казаха.

Неспособна да продума, Джоана погледна към главния вход. Запалените лампи по стълбовете хвърляха сенки към портала, близо до който бяха застанали двойка мъж и жена. Образите изглеждаха съвсем обикновени, в пълен контраст на сложните проблеми, които бяха възникнали помежду им. По-високата сянка се раздвижи, приближи се и докато тя наблюдаваше с разтуптяно сърце, усети как ръката му се спуска по кръста й. После устните му докоснаха врата й.

Тя е опита да се освободи, но вместо това беше притисната към стената, с лице към него и гръб, опрян на тежкия дървен портал. Стоманените скоби бодяха с остриетата си рамото й. Ръцете му обвиха лицето й. Той се наведе към нея с предизвикателен поглед.

— Нека се сдобрим, Клеър — прошепна той, — и заради нашето бъдеще ще се опитам да ти простя.

Попаднала в капана на мъжката му сила, тя искаше да се отскубне, но краката й не се подчиняваха. Някъде вътре в нея неосъществената жена копнееше за удоволствието, което той предлагаше, и макар да не знаеше почти нищо за Дръмонд Макуин, тя инстинктивно усещаше, че той говори истината.

Как можеше да иска прошка за грях, който Клеър беше извършила поради най-благородната причина? А как да не моли, когато бъдещето й и всички, които обичаше, всичко, което се опитваше да постигне, висяха на другата везна?

О, Господи, нямаше отговор на тези въпроси, не и когато животът й се беше обърнал с краката нагоре, а неговата близост караше вътрешността й да кипи.

Той се наведе още по-близо и наклони глава на една страна. После тя усети устните му върху врата си, пръстите му бавно започнаха да разтварят яката на роклята й. Тя потрепера от нежния допир на устните му, в ума й изникнаха екзотични видения. Тялото й се люшна, той я притисна към себе си и от него се откъсна страстна въздишка.

Прегръдката беше като от моминска мечта, тъй като до нея беше мъж, чието желание надхвърляше омразата му. Тази прегръдка беше прекалено ценна, за да се откаже от нея, независимо от риска.

— О, значи помниш, че съм господар на твоите чувства.

Фактът, че бе приета за негова съпруга, възпламени куража на Джоана. По собствена воля пръстите й преминаха през гърдите му и се потопиха в косата му. Моминските й сънища бяха на прага на осъществяването си. За миг тя наистина се почувства в ролята на Клеър Макуин, съпругата на Дръмонд.

Какво тогава, проплака душата й, щеше да стане с Джоана? Докато той продължаваше да я гали, тя осъзна, че ако се огъне пред него, тогава собствената й идентичност щеше да бъде безвъзвратно изгубена.

Когато устните му стигнаха до нейните и той започна да стене, тя престана да мисли за това. Картини на жената, в която щеше да се превърне, и на мъжа, който щеше да направлява бъдещето й, изпълниха съзнанието й.

Историите, които беше разказвала на Алисдър за баща му, можеха да станат реални. Дръмонд можеше да се превърне в галантния рицар, който унищожава дракони и й отдава любовта си.

Той спря и се отдръпна. Очите му бяха станали тъмносини, а устните му блестяха влажни от целувката.

— Имаш сладък вкус, като мед.

Тя погледна изящната брошка, която придържаше наметката на Макуин към рамото му.

— От сладкиша е. Правя го с мед.

— Преди казваше, че това е работа на прислугата.

Да, Клеър би могла да каже това. Но за разлика от Джоана хрисимата Клеър винаги беше изявявала желание да поеме отговорността по посещаването на болните и забавлението на гостите в абатството. В младостта си Джоана лесно се отегчаваше от безсмисленото бръщолевене на свещениците и нямаше време за светски разговори. Но през последните седем години се беше научила да харесва и двете неща, тъй като селяните отвръщаха на грижите й с уважение и вярност.

Понеже не знаеше какво друго да каже освен истината, тя заяви:

— Вече не съм наивното момиче, за което се ожени.

— Не, не си. Сега си много привлекателна жена.

Той отново я целуна и я притисна още по-силно, ръцете му се спуснаха по гърба й и обхванаха кръста й. Сякаш заинтригуван, той прокара пръсти по ребрата й и по хълбоците, а когато езикът му разтвори устните й и направи хлъзгава пътечка по тях, Джоана усети как здравият й разум я напуска. Пръстите й стиснаха още по-силно косата му. Когато езикът му обходи устата й, тя си помисли, че това е най-прекрасната близост, която човек може да си представи. Усети вкуса на мед върху неговите устни и сладкият мирис я накара да иска още.

Като следваше примера му, тя допря езика си до неговия и зачака следващия му ход. Той се стресна и леко се отдръпна. Тя вдигна натежалите си клепачи.

Изражението му беше объркано.

— Кой те научи на френски целувки?

Само два пъти през живота си я бяха целували. И двата пъти това беше Дръмонд Макуин. Хазартният отговор изглеждаше единствената й възможност.

— Ти.

Разочарованието измести блясъка от очите му. Той не каза нищо, но тя виждаше несъгласието му и разбра, че Клеър не беше харесвала този, както той го наричаше, френски начин на целуване. В страстта си Джоана беше сгрешила. Здравият й разум й подсказа, че това отново ще й се случва, и то доста често. Дано бъдещите й грешки да бяха по-малко.

Изгаряща от желание да възстанови краткия мир, тя му се усмихна.

— Ти си, защото не познавам нито един французин освен раздаващия милостиня в абатството Суитхарт.

Той се втренчи в нея, погледът му беше едновременно проникновен и близък, но и далечен и недоверчив. За първи път в живота си Джоана усети силата на жената, която можеше да разтърси един мъж и да го отклони от гнева му. Желанието, което тлееше в очите му, беше охладено от въпроси без отговори. Ако използваше новооткритата си сила и прелъстеше Дръмонд, или му позволеше той да я съблазни, дали щеше да задържи земите си, сина си и да запази истинската си идентичност?

Той сви рамене.

— Не е особено важно, но на мене винаги много повече ми е харесвало да се целуваме отколкото на тебе — освен ако не бяхме в спалнята си, със заключена врата и загасени лампи.

Странни думи, защото със сигурност всяка жена би се наслаждавала на любовните му умения. Очевидно Клеър е била по-придирчива към проявите на любов. Ако започнеше да търси причините за това, само щеше да усложни и без това трудната задача на Джоана.

Ръцете му обвиха китките й и той освободи дланите й.

— Може би вече трябва да се оттеглим.

Прекалено скоро беше. Тя имаше нужда от повече време, за да изследва новата си власт и да проучи алтернативните варианти.

— Къде да се оттеглим?

Той насочи ръката й към хълбоците си, а после и по-надолу.

— Не си загубила способността си да ме възбуждаш, Клеър. Всъщност дори си станала още по-добра.

Уплашена докъде я е довела смелостта й, Джоана дръпна рязко ръката си.

— Уверявам те — заекна тя, — че не съм имала намерение да… да правя нещо. Ние едва се познаваме.

Чертите му бяха смекчени от усмивка на разбиране.

— Срамежливостта ти отива. Това е много приятна черта в съпругата, стига да я оставя пред вратата на спалнята ми.

Последните две думи я накараха да потрепери.

— От студ ли трепериш, Клеър, или от желание?

По-скоро щеше да се остави да я убият с камъни, отколкото да признае, че е възбудена. Промуши се под мишницата му и тръгна към стълбите.

— Нито едното, нито другото, господарю. И никога няма да те моля за прошка, нито ще споделя леглото ти.

С бавна стъпка той тръгна към нея.

— Напротив, ще го направиш, при това по моя заповед.

Той я сграбчи и грубо я прегърна.

Този път целувката беше в пълен контраст с нежните милувки, които си бяха разменили само преди минути, и тя се зачуди дали внезапно дяволът не е взел власт над него. Устните му бяха навсякъде: по лицето й, по шията, по гърдите, а ръцете му проучваха тялото й. Тя се отдръпна, но той я притисна към каменната стена. Силното му дишане отекна в ушите й.

Ужасена от промяната в него, тя извърна глава и се опита да извика. Устните му притиснаха нейните и ръцете му я стиснаха като менгеме. Върху корема си усещаше твърдостта му.

Внезапно тя разбра какво възнамеряваше да направи. В ума й проблесна думата изнасилвам.

— Спри!

— Не мога, Клеър. — Той дръпна дрехите й и опря коляното си между краката й. — Много време мина, а ти ми принадлежиш.

Когато вдигна роклята й, тя съвсем се отчая. Дърпайки го за косата, за да привлече вниманието му, тя извика:

— Не ти принадлежа. Спести си дъха и докосванията, защото нямам никакво желание да бъда наранена от едно животно.

Той се вкамени.

— Как ме нарече?

Сега, когато той бавно започваше да се контролира, страхът на Джоана се превърна в гняв.

— Животно.

По веждите му блестеше пот.

— Не съм животно.

Отчаянието в гласа му я озадачи, но тя реши да не се замисля върху него. Трябваше да запази някакво разстояние помежду им. Жестоките думи изглеждаха най-доброто оръжие.

— Скъса дрехите ми. Нарани ме.

Той се отдръпна и прокара ръце през косата си. Притисна слепоочията си с длани и промърмори.

— Не съм животно.

Използвайки момента, тя вдигна полите си и хукна по стълбите. На площадката Джоана се спря и погледна назад. Все още притискайки главата си, сякаш го болеше, той беше паднал на колене. Ако не беше толкова изплашена, щеше да й е жал за него.

Докато се отдалечаваше, го чу да промърморва нещо като обет, но беше твърде далече, за да различи думите.