Арнет Лем
Шотландска кръв (17)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Девственица.

Дръмонд се взираше в жената, която спеше до него и се опитваше да отрече истината. Не можеше да бъде. Много добре знаеше кога се е любил с девственица и допреди няколко часа тази ангелски красива жена, която се представяше за Клеър Макуин, беше непорочна.

Непорочна? Двусмислена дума. Дали си е мислела, че няма да забележи? Да, и го беше опила с медовина, за да подсигури успеха си. Цяла седмица не бе преставала да го съблазнява, усмихваше се подканящо, когато го виждаше да поправя портата, приближаваше се толкова близо, че гърдите й докосваха ръката му, или пък го молеше да проверят заедно складовете — нещо, с което можеше да се справи отлично сама.

Тази вечер той подозираше някакъв нов номер и затова бе помолил Мег да разрежда питието му с вода. Сега знаеше защо бе искала да бъде замаян от алкохола. Беше мислила, че няма да забележи. Крайно наивно предположение. Обезчестяването на невинна жена беше запомняща се случка дори за хаймана като него.

Коя беше тя? Сестра или братовчедка на Клеър? Приликата беше неоспорима, дори и съпруг, който не е отсъствал седем години, можеше да я сбърка с Клеър. Но жена му се беше заклела, че няма семейство, на моменти дори беше получавала съчувствие за това, че бе отгледана като сираче в абатството Скарбъро.

Дали Клеър беше мъртва? Възможността го натъжаваше, защото момичето беше пионка в игрите на кралете. Дали Едуард Втори беше казал истината, когато твърдеше, че връзката между него и Клеър продължава? Дали Клеър беше скрита в някоя ловна хижа, където очакваше божественото благоволение? Дали беше оставила Алисдър на тази способна жена и бе заживяла като кралска любовница?

Дали все още му слагаше рога?

Би трябвало да плаче, да псува и да обръща мебели. Би трябвало да изхвърли тази жена от леглото си. Но не го правеше и това го изненадваше почти толкова, колкото и откритието, че жената под него беше девствена.

Беше я наричал курва. Жената до него не го беше приемала присърце, защото думите му не я нараняваха, тази жена не бе спала с младия Едуард Плантагенет, не и преди осем години. Никога и с никой друг. Освен Дръмонд Макуин.

Дали двете с Клеър бяха измислили този план? Дали Едуард играеше някаква роля в него? Дали мислеха Дръмонд за глупак, който ще повярва в измамата?

Отговорите на тези въпроси горяха в ума му като сигнални огньове в непрогледна нощ. Той се луташе в гора от объркване, но просветлението го беше намерило само.

Искаше да я огледа спокойно, да научи причината за всяко съмнение, да открие истината за всяко от подозренията си. Трябваше да намери доказателство.

Клеймото.

Беше се изгорила не за да скрие белега, а да прикрие липсата му. Той остави решението на този въпрос за по-късно.

Обърна се и изви глава, така че да вижда врата й. Тя измърка нежно и се сви до него. Влюбена жена, която живееше чужд живот.

Истината дойде рязко, като повей на хладен вятър върху трескава кожа.

Аз не съм твоята съпруга.

Не. Преди тази нощ тя не бе принадлежала на никой друг.

Тази непозната те обича, Дръмонд Макуин.

Гордостта му се разбунтува и той се опита да укроти гнева си. Тя беше заговорничила с Клеър, за да го измами. Кога беше започнал този дяволски съюз? Със сигурност преди години, защото Алисдър я наричаше „мамо“, а Бърти се обръщаше към нея със „скъпа приятелко“.

Коя беше тя?

Аз не съм жената, за която си се оженил.

Прекалено развълнуван, за да остане в леглото, Дръмонд стана и обу панталона си, но вниманието му продължаваше да бъде насочено към нея. Сърцето му заби по-силно, защото тя изглеждаше като обичана и задоволена жена. Прекрасната й коса беше красиво разпиляна, устните й бяха извити в тайнствена усмивка.

Тайна.

Той скръцна със зъби и взе наметката си от сандъка. Уви я около раменете си, измъкна се от стаята и отиде при бойниците. Но дори и на любимото си място не можа да намери покой.

Тя беше признала истината. На няколко пъти му беше казвала, че не е Клеър.

Аз не съм тази жена. Сега съм друга.

Коя е била? Какъв живот е зарязала, за да стане Клеър Макуин? И защо? При пристигането му го бе нарекла натрапник. Сигурно се е смяла на собствената си изобретателност. Дори това откритие не можа да го разгневи, защото тя обичаше да се смее.

Тя. Кое име повтаряше в сърцето си? Трябваше да открие, но как? Не можеше да я разкрие публично като натрапница. Клеймото на рамото й беше единственото му доказателство. Никой нямаше да повярва на думите му. По-скоро биха го обявили за ненормален и биха го тикнали в затвора.

Той погледна към селото и фермите зад него. Беше създала това имение от нищо, на мястото на блата и гори.

Тя. Жената, която смяташе по-добре от свещеник. Жената, чийто почерк беше подреден, уверен и непознат. Жената, която защитаваше слабите. Когато беше похарчила парите си, беше взела назаем от Ред Дъглас. Не Клеър, а девственицата, която Дръмонд беше дефлорирал тази нощ.

Никога повече нямаше да я нарече Клеър.

Коя беше тя?

Въпросът го прониза дълбоко.

Бърти знаеше за измамата й. Дали знаеше и някой друг? Не, не и Алисдър, нито пък брат Джулиан. Дръмонд беше готов да се обзаложи. Тя не можеше да изповяда греха за изневярата си, защото не го бе извършила.

Вратата към бойниците се отвори.

— Стана ми самотно без тебе.

Тя сякаш се носеше към него в нощния въздух. На слабата светлина изглеждаше като точно копие на Клеър Макуин. И все пак беше толкова различна от жената, за която се беше оженил, колкото глината от скалата. Тази жена имаше силен характер и чувство за лоялност към хората. Беше и лъжкиня.

Независимо от това сърцето му подскочи и въпросите замръзнаха на устните му. Накрая щеше да се разкрие. Ако се издадеше сега, никога нямаше да научи тайните й.

Той я взе в прегръдките си. Но не от обич, каза си той. Можеше да настине.

— Наистина сме едно цяло.

Облекчението й беше толкова голямо, че тя залитна и се хвана за него.

Да, усещането е страхотно.

Наистина? Беше го лъгала от самото начало. Виждаше колко глупав е бил да й вярва и сега търсеше предимство.

За да потвърди онова, което вече знаеше, той измисли случка, за да види реакцията й.

— Спомняш ли си следобеда, когато се любихме в сеновала над конюшнята на чичо ми?

— Ако кажеш на някого за това изпълнение, аз ще…

Умело измъкване, но тя имаше голям опит в избягването на неудобни въпроси. Освен това си служеше с лукавостта както майстор-стрелец насочва лъка си. Но сега Дръмонд беше господарят и възнамеряваше да се наслаждава на ролята.

— Какво ще направиш?

— Ще кажа на Алисдър, че смяташ да го заведеш в Лондон.

Реалността се намеси. В основата на сложния въпрос защо тази жена се преструваше, че е Клеър Макуин, беше Алисдър. Момчето нямаше вина и каквото и да се случеше между Дръмонд и тази жена, Алисдър винаги щеше да остане негов син. Животът им щеше да продължи.

Ако момчето см втълпеше, че ще ходят в Лондон, щеше да го преследва безмилостно.

— Няма да посмееш да му го кажеш.

Ръцете й обвиха кръста му и тя опря чело в брадичката му. Вятърът развя кичурите златиста копринена коса и те погъделичкаха лицето му. Пирен. Беше изпълнен с усещането за дом и огнище. Но Шотландия му беше забранена, а жената, в която се бе влюбил, беше хитра, непозната натрапница, която го беше накарала да забрави миналото.

— Можеш да ме изпробваш — каза тя до шията му. Без да иска, той вече го бе сторил и не можеше да си представи по-сладка награда от непорочността й. Но това бяха просто остроумия, защото независимо от лъжите си тя нямаше да използва Алисдър като коз.

— Много добре — отстъпи Дръмонд. — Ще запазя в тайна тази палавост на влюбените.

Тя застина.

— Беше ли както си го спомняш?

По тяхна собствена воля ръцете му я обгърнаха.

— Правенето на любов с тебе ли?

С отпуснатите си рамене и учестеното си дишане тя излъчваше ранимост.

— Да.

Жените винаги задаваха подобни въпроси, обикновено за да получат комплимент. Но не и тази натрапница, тя искаше потвърждение, че стратегията й е успяла.

Изведнъж той се почувства като вожд на добре въоръжен клан, изправен срещу слаб враг. Това беше неговият ден. Предимството, което имаше, му позволи да изрече истината.

— Беше по-хубаво от преди.

— Наистина ли? — Тя отново се размърда в прегръдката му. — Приятно ли ти беше?

Имаше способността да го въвлича в разговори, които едновременно го радваха, забавляваха и молеха да бъдат повторени. Имаше и чудесно чувство за хумор.

— Призоваването на Бога е достатъчно доказателство за това, момиче. Беше много приятно.

— Свети Ниниан.

— Моля?

Тя отдръпна глава назад и го погледна. Лицето й бе огряно от лунната светлина, а очите й блестяха дяволито.

— Не призоваваше Бога, Дръмонд. Аз бях. Ти викаше Свети Ниниан.

Напуши го смях, но не можеше да си позволи да го покаже. Не успя да се сдържи и тя се разсмя заедно с него, играейки ролята на любяща съпруга. Любяща лъжкиня.

Чувствената прегръдка беше истинско изтезание, защото тялото му си имаше собствено мнение и докато мъжествеността му отново нарастваше, той се бореше с желанието да я има още там, незабавно.

Тя беше измамница, но той й беше дал сърцето си. Сега трябваше да внимава с нея.

— Съвсем естествено е за един шотландец да призовава Свети Ниниан. Ти сигурно го разбираш, защото самата ти си искрена.

Сега съм различна.

Наистина, сега тя беше дефлорирана натрапница.

Какво й беше разказала Клеър за него? Някои факти, защото тя беше изпълнила волята му и беше нарекла техния дом Феърхоуп. Ние наистина изтъркахме кожата. Клеър никога не би изрекла такава земна забележка. Нито би измисляла приказки за героизма му, нито пък би взела неговата страна срещу такива като Ред Дъглас.

— Какво те кара да се усмихваш, Дръмонд?

— Откъде знаеш, че се усмихвам?

— Така ли е?

Не би трябвало да го познава така добре, не и когато той знаеше толкова малко за нея. Той си спомни как се бе чудил при първата им среща дали някой друг не се е вселил в тялото на Клеър. Сега това наблюдение му изглеждаше като истинско пророчество. Сега беше времето да научи колко знаеше тя.

— Мислех си за онези градини, които искаше. Помниш ли?

— Не — отвърна гърлено тя. — Не си спомням за градините.

Разбира се, че нямаше да си спомня. Клеър беше искала подстригани ливади, а тази жена искаше благоденствие и бъдеще за Алисдър. Клеър се страхуваше от водата, а тази жена беше научила сина му да плува. Освен това беше научила и Дръмонд да бъде добър родител.

Ако беше родственица на Клеър, би трябвало да я обича. Но къде беше Клеър?

— Извинявам се тогава.

— Няма да дразня Алисдър от твое име.

— Зная.

Беше измамила и момчето, но го беше отгледала с любов и го беше научила да уважава останалите. Обичаше Алисдър като свое собствено дете и той не познаваше друга майка. Дръмонд си спомни първия път, когато беше отвел Алисдър с Лонгфелоу. Беше препуснала след тях без седло без дори да се замисля. Беше ужасена от мисълта, че Дръмонд може да я раздели с Алисдър. Седмици по-късно, когато беше заплашил да го стори, ако не го целуне пред Ред Дъглас и шериф Хей, тя беше играла ролята на покорна жена. От страх, а не от любов или страст. Сега го искаше.

Забрави щедростта и майчините й умения, настояваше гордостта му. Тя беше измамница. За негова изненада тялото му пренебрегваше здравия разум и изискваше друг вид благодарност. Сякаш усетила нуждата му, тя се сгуши още повече в него.

Веригите на въздържанието бяха разхлабени. Защо да не й се наслаждава толкова често, колкото му се искаше. На нея й харесваше и ако движенията на ръцете й бяха сигнал за това, то тя искаше отново да я люби. Ако забременееше, той щеше да осигури детето. По-късно щеше да реши какво да прави с нея.

Това, което правеше с нея сега, определено му харесваше.

— Може би тази вечер сме ощастливили Алисдър — рискува той.

— Като го накарахме да чисти такъмите на Лонгфелоу ли?

— Не. — Той се усмихна на невинността й. — Той иска малка сестричка.

Пръстите и се забиха в гърба му.

— Мислиш ли, че съм забременяла? Ние само веднъж…

Се любихме, довърши мисълта й той. Почти се беше издала. И отново щеше да й се случва. Усещаше страха й и се питаше колко често се беше притеснявала дали той няма да разгадае измамата. Усилието й изглеждаше странно смело. Важното беше да познае кога го лъжеше и кога казваше истината. Директните въпроси изглеждаха подходящо начало.

— Искаш ли още деца?

— О, да, цяла къща с деца.

Истината идваше от устата й и слабините му я усетиха. Господи, той беше лишен от жена за цели седем години, а тя беше толкова податлива, колкото би била и истинска съпруга. Само глупак би се отказал от нея.

Само страхливец би се любил отново с нея тази вечер. Тогава тя премести ръцете си върху връзките на панталона му и опря бузата си на гърдите му. Слабините му станаха като желязо.

— Какво ще кажеш да те любя тук? — дрезгаво изграчи той, като му се искаше да вярва на мотивите й. Искаше му се да не се радва толкова на компанията й. Искаше му се да си върне сърцето.

— Хм. — След минутно размишление тя отвърна: — Не, няма да ти позволя да разказваш после, че първородното ни е било заченато на бойната кула.

— Първородно?

Тя побърза да се поправи:

— Имах предвид първородната ни дъщеря, разбира се.

Грешка на езика, но вероятно не последната. Щеше да я наблюдава и поставянето на разстояние помежду им сега му изглеждаше добър ход. Но не можеше да мисли логично, когато гърдите й бяха притиснати към него, а пръстите й си играеха с връзките на панталона му.

— Сигурно те боли.

— Защо? Казвала съм ти и преди, че съм в отлично здраве. — Ръцете се спуснаха по-надолу и започнаха да го галят. — Майчинството не ме затруднява, а на теб, изглежда, идеята ти харесва. Така ли е?

Желанието замъгли погледа му, той пренебрегна здравия разум и я привлече за целувка.

— Да, искам те, момиче.

Тя се разтопи в прегръдките му с такова желание, че му беше трудно да я отхвърли. Докато езикът й си играеше с неговия, той се почуди кой от двамата всъщност отстъпва.

— Да те нося ли? — пошегува се тя.

— Не съм замаян от алкохол.

— Вече не.

Увереността я караше да се държи по-свободно. Дръмонд можеше да я лиши от илюзията, че е бил прекалено замаян, за да забележи очевидното. Но тя се усмихваше толкова мило, а и тялото му жадуваше толкова силно за тази жена, както и да се казваше тя.

Той я понесе на ръце обратно към леглото, където я показа нови начини за правене на любов. Тя се оказа изключително схватлива ученичка.

По-късно тя лежеше в прегръдките му, а краката й обвиваха кръста му.

— Бих могла да заспя така — измърка тя. Задоволен до дъното на душата си, Дръмонд отвърна:

— Когато „така“ престане да те привлича, момиче, аз вече ще бъда прекалено стар, за да ме е грижа.

— Не бих могла да си представя, че ще бъда прекалено стара, за да те обичам.

Любов? Не и от тази лъжкиня. Истината разваляше задоволството му, но все пак не можеше да премахне спомена за приятните мигове, които бяха прекарали заедно.

Все още възседнала го, тя се изправи и прокара пръсти през косата си, като я отметна на раменете. Голите й гърди изглеждаха невероятно изкусителни, а погледът й блестеше доволно.

— Да ти донеса ли нощница? — попита тя.

Като я придържаше за кръста, той отново проникна в нея.

— Вече си имам.

Веселият й смях го завари неподготвен.

— О — тя присви устни толкова разочарована от неговото отдръпване, че той се усмихна.

Лъжкиня. Която караше сърцето му да пее и душата му да се възвисява. Натрапница. Която беше изградила живот и бъдеще тук, на границата, и очакваше той да ги сподели с нея.

— Заповядвам ти да почиваш. — Той се обърна настрани и я привлече към себе си.

Объркването го лиши от сън. Би трябвало да се досети за истината, но беше прекалено зает да я заклеймява като уличница и да копнее страстно за нея.

В ума му се въртяха най-различни въпроси. От този момент нататък нямаше да спре, докато не намереше отговорите.

Аз не съм жената, за която си се оженил.

Беше го предизвиквала с истината. Сега той щеше да й го върне. Тя щеше да разкрие тайните си, а той щеше да се наслаждава, наблюдавайки я как се мъчи да ги запази.

* * *

Джоана се изкачваше по стълбите към кулата с мисълта, че небето не би могло да бъде по-красиво, дори Господ да беше оцветил облаците в златисто. Скокът в тъмното миналата нощ се беше оказал успешен и си заслужаваше усилието. Устните й непрекъснато се усмихваха, тялото й пееше от задоволство. Искаше й се да изоре цяла нива или да издои някоя крава, но най-вече й се искаше да се втурне в прегръдките на Дръмонд и да му каже коя всъщност е, да му обясни защо го е измамила. Не можеше да го стори, не и когато не му вярваше, не и когато на карта беше заложена съдбата на сестра Маргарет.

Като изключим това, тя наистина го обичаше и щеше да му докаже своите чувства чрез действията и постъпките си. Един ден щеше да й прости, а сега тя щеше да постави основите на приятелство, чрез което да получи прошката му.

Изоставила скромността, Джоана прекоси почти на бегом трапезарията и се втурна в дневната. Намери го седнал на бюрото й, с купчина счетоводни книги до него. При появата й интересът му се изостри. Тя познаваше добре това чувство.

— Добър ден, съпруже.

Той остави перото и се изправи.

— Как си, стопанке?

„Имам желание да размахвам ръце във въздуха и да танцувам буйно“, беше естественият отговор. Но тя успя да се овладее.

— Добре, а ти?

Той потупа счетоводните книги.

— Богатството подобрява настроението на човек.

Какво се беше случило с нежния и неуморен любовник от миналата нощ. Той не изричаше мили думи.

— Богатство?

От купчината книги той извади указа на краля.

— Сега ли ще го изгорим, или ще направим специална церемония?

Как можеше да не е щастлив? Защото все още я мислеше за прелюбодейка.

— Какво искаш да кажеш? Защо да изгаряме документа? — попита тя.

— Много просто. Ти не си вдовицата Макуин.

Мили Боже, той знаеше. Ръцете й затрепериха и цялото й въодушевление се изпари. Дали наистина знаеше?

— Разбира се, че съм.

— Само ако аз съм мъртъв, любима, а ти определено ме държиш съвсем жив.

Комплиментът успокои страховете й и възвърна приповдигнатото й настроение.

— Документът доказва собствеността върху земята.

— Така е. — Той потърка брадичката си, а очите му заблестяха лукаво. — С него можем да продадем земята и да получим хубава сумичка срещу нея.

Беше посветила живота си да направи това имение проспериращо. Той не можеше да го продава. Страхът й даде смелост.

— Къде ще отидем? Шериф Хей каза, че кралят ти е забранил да стъпваш в Шотландия.

В погледа му се появи болка, но след малко той се засмя.

— Има и Франция, Англия, а и малка част от Уелс.

— Бих предпочела да остана тук.

— Ти? — Той се усмихна и й направи знак да се приближи. — Ще трябва да ме убедиш, че си променила мнението си за изследването на всеки кът от Англия.

О, Клеър, тъжно си помисли Джоана, би трябвало да отидеш за съвет при този мъж, вместо да вярваш на думите на лудия принц Плантагенет. Но горката Клеър беше мъртва и Джоана нямаше право да я обвинява за грешките й. Трябваше да живее с този мъж.

— Изгубих желанието си за скитане, съпруже. И в това отношение съм се променила.

С мъжка гордост, която имаше дори в излишък, той скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше като у дома си сред нейните вещи и ролята на господар и стопанин напълно му подхождаше. Тя се молеше на Бога да успее да го запази такъв.

— Трябва да призная, че е към по-добро. Беше разглезена като някоя принцеса — каза гой.

Джоана започна да отбранява паметта на Клеър.

— Не бях толкова лоша.

— Не? — Той се изсмя изкуствено. — Биеше прислужничката си и отказваше да ставаш преди обяд.

Тя потърси извинение.

— Защото се занасяхме с тебе почти до разсъмване.

Той я погледна внимателно.

— Последното ни занасяне те е направило смела.

Според Клеър жената може да омае мъжа с тялото си, а в този момент Дръмонд беше прекалено разсеян за нейните цели. Тя реши да заложи на ласкателство и на женски хитрини. Прекоси стаята, застана пред него и опря ръце на гърдите му.

— Аз съм ваша слугиня, господарю.

— Може би сега, но какво ще кажеш за цупенето и хленченето си?

Защо говореше така жестоко за Клеър? Сякаш му се искаше тя да защитава сестра си или себе си. Или постъпките и на двете. О, мътните го взели. Джоана не беше сигурна какво искаше той, затова каза истината.

— Не притежавам нито една от двете слабости.

— Хубаво. Алисдър се цупи и хленчи достатъчно и за трима ни. Само се надявам, че братята и сестрите му няма да вземат пример от него.

Дръмонд искаше повече деца и това изпълни Джоана с надежда, че може скоро да забременее.

— И аз също.

Той прокара загрубелия си от работа пръст по края на ухото й.

— Сигурна си била самотна в абатството, след като си раснала без братя и сестри. Спомням си, че не говореше често за живота си там.

Джоана се опитваше да пренебрегне чувственото удоволствие, което и доставяше докосването му. Бяха навлезли в опасна територия. Клеър не би могла да говори в подробности за детството сп. Старият крал Едуард й беше забранил да разкрива факта, че има сестра близначка.

— Понякога се чувствах самотна, но имах приятелки в лицето на Меридин и Джоана.

— Те са ти били като сестри, нали така казваше?

Тя можеше да приключи въпроса и да сложи край на страха си от разкриване, ако му кажеше сега, че Джоана е мъртва. Бог да й е на помощ, защото думите не идваха.

— Да, бяхме близки.

— Там имаше ли и други сираци?

Започна да я гложди вина и тя стана раздразнителна.

— Нямам друго семейство, Дръмонд, освен тебе и сина ми. Не може ли да подхванем някоя по-весела тема, вместо да си говорим за роднини, които за нещастие никога не съм имала?

— Ти не се интересуваше и от моите роднини — предизвика я той.

Как можеше да бъде толкова любящ снощи и толкова жесток днес? Тя нямаше намерение да прекършва гордостта си.

— Казвам ти, бях прекалено млада, за да действам по-разумно.

— Отказа да присъстваш на погребението на детето, което любовницата ми беше родила предишната зима. Детето не представляваше заплаха за тебе.

Дали Клеър наистина се беше държала така егоистично? Дали не му беше отказала и съчувствие? Възможността за това почти накара Джоана да се разплаче. Не можеше да оправдае постъпките на сестра си, но не можеше да слуша и повече обвинения. Несигурна какво да каже или да направи, тя промърмори „Извинявай“ и се обърна към счетоводните книги на рафта.

— Момиче? — Гласът му беше пълен със съжаление. — Беше жестоко от моя страна да връщам спомена за онзи ден. Не би могла да знаеш чувствата ми. Беше нормално за един горд младеж да сдържа чувствата за себе си.

Мъката я задави.

— Но би трябвало да се досетя. Много съжалявам, Дръмонд. Бедното дете беше дар от Бога. Ще се помоля за него днес на вечерня.

Той я прегърна покровителствено и успокоително.

— Не се разстройвай, момиче. Момчето получи опрощение на греховете си.

Подтиквана да поправи злото, Джоана свали защитата си.

— Как се казваше?

— Евандер.

— Дай ми друг син, Дръмонд, и ще го наречем с името на детето, което си загубил.

Тогава той я целуна със страст, която беше нова и древна като времето. Никаква бариера нямаше помежду им, като изключим изискванията за благоприличие, и когато дишането му стана учестено, а желанието — прекалено голямо, за да бъде пренебрегвано, Джоана се откъсна от него и сложи резето на вратата. Силно възбуден, той се облегна на бюрото.

— Каква пакост си замислило, девойче?

Непокорна като Ева, тя започна да смъква една по една дрехите си.

— Само пакостливите си съпружески задължения. Имаш ли някакво възражение?

Той повдигна туниката си и погледна към подутината в панталона си.

— Да виждаш някакво възражение тук?

— Не. Виждам мъж, който носи прекалено много дрехи.

Той се люби с нея там, върху бюрото, а необичайното септемврийско слънце се изливаше през прозореца и обещаваше да остане завинаги.

Час по-късно, облечени отново и с блеснали от страстта очи, те отидоха на двора, за да надзирават построяването на огнището с дървени въглища.

Задачата им беше прекъсната от пристигането на пратеник със съобщение от сестра Маргарет.