Арнет Лем
Шотландска кръв (13)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Дръмонд се облегна на сливовото дърво, което беше в края на градината, и продължи да наблюдава жена си. Навремето не беше различавала целината от пирена, а сега изглеждаше съвсем у дома си, седнала на един сламеник сред лабиринта от различни растения. Носеше престилка от грубо тъкан плат над избелялата си синя рокля. Беше без шапка, косата й беше прихваната със зелена панделка. Подобно на златен водопад тя се спускаше по гърба й, стигаше до кръста и покриваше сламеника.

Върху лявата си ръка беше нахлузила мръсна ръкавица и с леко усилие работеше с малка лопатка. Дясната й ръка висеше на превръзка пред гърдите, както и беше очаквал. Тя обаче не изглеждаше тежко болна, както твърдеше Суин. Изглеждаше страшно млада и прекалено изкусителна.

Наблизо Евелин окопаваше пръстта около храст с восъчни листа.

Клеър вдигна глава и въздъхна. Тогава го забеляза. Той влезе в слънчевата градина с лекарството на Глори в ръка. Усмивката й беше пресилена и отблизо се виждаше, че от умора има торбички под очите.

— Добре ли си, стопанке? — попита той.

— Много добре, а ти, съпруже?

Защо отричаше нараняването си и не питаше за Алисдър? Когато беше видяла за последно момчето, то беше разстроено. Защо не се интересуваше? Или беше ядосана на Дръмонд, защото беше прекарал цялата нощ навън заедно със сина им?

Решен да разбере, той се приближи още повече и откъсна едно листо.

— Киселецът е избуял. — Той помириса листото с аромат на лимон, без да откъсва очи от нея.

— Добре се прихвана. Донесох го от градината в абатството.

Все още нито дума за сина си.

— Станала си много добра градинарка.

Тя отмести поглед и продължи да работи.

— Никой от нас не обича храна без подправки. Знаеш ли, че шерифът и Дъглас искат да говорят с тебе?

Къде беше оживлението й, постоянната й енергия? Къде беше вниманието и загрижеността й, които беше забелязал снощи на масата, когато Дъглас беше излял злобата си?

— Господарке — изпищя Евелин, — извадили сте босилека.

— А, да. Ето, посади го отново.

Той погледна към Евелин. Устата й беше присвита в укор. Погледите им се срещнаха. Изражението й стана напрегнато, сякаш искаше да каже: Направете нещо!

— Дяволите те взели, Евелин. — Клеър прекъсна безмълвния им разговор. — Това няма да е последният път, в който бъркам босилека с бодил.

— Вие? — възкликна Евелин. — Знаете за градинарството повече и от Глори.

— За това ласкателство следващата неделя следобедът ти ще бъде свободен.

Прекалено безгрижният й тон не заблуди Дръмонд. Защо омаловажаваше градинарските си способности? Явно не се чувстваше добре от настъпилите промени. Защо? Отговорите можеха да почакат, той беше прекалено загрижен да разбере дали думите на Суин, че е много болна, са верни.

— Стопанке моя, жаден и изтощен съм — каза той. — Би ли ми донесла халба бира?

— Евелин, донеси на лорд Дръмо…

— Не — прекъсна я той. Ако наистина беше болна и прекалено горда да го покаже, щеше да я накара да изпълнява нарежданията на акушерката. — Освен ако ти не можеш. Глори не ти ли каза да стоиш в леглото?

От утринното слънце носът и бузите й се бяха зачервили, но тя беше изцяло безразлична към външния си вид. Със сигурност нямаше представа колко привлекателна и женствена изглеждаше и колко много го смущаваше.

— Глори си има собствено мнение — каза тя, докато чистеше плевелите. — Аз също. Само леко съм се изгорила.

Евелин изсумтя, а после иронично отбеляза:

— Господарката иска да каже, че е в блестящо здраве, милорд.

Той повдигна веждите си в очакване.

— Бирата, Клеър?

Тя го изгледа намръщено, а в очите й проблесна гняв.

— Заради Евелин трябва да откажа.

Вятърът покри лицето й с коса. Тя вдигна дясната си ръка и се намръщи. Пусна лопатата, която държеше в лявата си ръка, и отмахна падналите кичури зад ухото си, като остави мръсно петно върху бузата си.

Тя вдигна предизвикателно брадичка.

— Това е работа на прислужниците.

Той обаче беше твърдо решен да стигне до истината.

— Какво се е случило с косата ти? Евелин отново изсумтя.

— Тъй като съм честно момиче, господарю, отказах да сплета косата й или да завържа шапката й.

Глори беше особено настоятелна господарката да остане в леглото си днес.

— Затваряй си устата, Евелин — отряза я Клеър.

Дръмонд отвори пакетчето, дадено му от Глори, и извади мускала.

През стиснати зъби Клеър заяви:

— Няма да изпия лекарството.

Той се приближи още повече.

— Напротив, ще го изпиеш и ще си почиваш, докато Глори не ти разреши да ставаш.

Тя трябваше да извие врата си, за да го погледне в очите.

— Изчезвай, Дръмонд. Глори преувеличава. Съвсем добре съм.

— Ще бъдеш още по-добре, когато си легнеш.

Тя въздъхна отегчена и протегна ръката си, облечена в ръкавица.

— Добре, дай ми го, ако това ще те направи щастлив.

Той й подаде лекарството и тя го пусна в кошницата си.

Той се засмя.

— Ще бъда щастлив, ако го изпиеш сега.

Косата й отново се разпиля върху лицето й. Тя се обърна срещу вятъра, но движенията й бяха бавни и внимателни.

— Ще го изпия по-късно с парче хляб и сирене. Казах ли ти, че готвачът днес ще изпече една дебела яребица с пудинг от кестени?

Все още никакъв въпрос за Алисдър. С изчерпано търпение Дръмонд започна да пристъпва от крак на крак.

— Клеър, изпий го доброволно или ще ти го налея насила в гърлото.

С хладен поглед тя извади лекарството. С рязко движение изпрати восъчната тапа в лехата с праз. После вдигна ръка и изля кафеникавата течност върху целината. Хвърли празния мускал върху купа тор и каза:

— Нищо няма да наливаш в гърлото ми, Дръмонд Макуин, най-малкото тази упойваща помия.

Смаян, той я наблюдаваше как взема отново лопатата и се връща към плевелите.

Евелин промърмори нещо за ужасните последици от този инат.

— Намери си работа някъде другаде, Евелин — каза той.

Това привлече вниманието на Клеър.

— Ще прекопаеш този ред боб, момиче, или се връщаш право при семейството си. Дръмонд — обърна се тя към него с неестествено издадени напред устни, — напълно съм способна сама да ръководя прислугата. Работата тук е много пипкава и ти сигурно имаш по-важни задачи, като например да обърнеш внимание на Ред Дъглас.

При други обстоятелства би приветствал тази проява на чувственост. Той отпъди спомена, погледна Евелин и кимна с глава към кулата.

Прислужницата сложи мотиката на рамо.

— Да стопля ли бульона, който преди отказа да пие, господарю?

— Ще вечерям с всички останали — дойде ядосаният отговор на жена му.

Дръмонд кимна. Прислужницата излезе от градината.

Той протегна ръка.

— Ела, Клеър.

Челото й беше покрито с пот, а погледът замъглен.

— Моля те, не се тревожи повече за мене, господарю. Не съм толкова крехка, колкото булката ти… колкото когато бях булка… както би била една булка. О, по дяволите!

Обърканите й думи го убедиха напълно. Решен да я накара да влезе вътре, той се наведе и докосна лакътя й.

— Стани.

Тя извика и се отдръпна. Когато се олюля, той я вдигна на ръце, като внимаваше да не докосва нараненото й рамо. Лицето й беше пребледняло, а очите й бяха потъмнели от болка.

— Клеър?

Тя зарови глава в гърдите му, но не каза нищо. През плата на дрехата си той усети горещото и измъчено дишане. Дясната й ръка беше така свита в юмрук, че кокалчетата й бяха побелели.

Косата й покриваше рамото му и стигаше до растенията, докато той я носеше по криволичещата градинска пътека, а после и по стълбите на кулата. Ритна вратата на стаята си и я положи на леглото.

С лице покрито от косата й, тя се опита да се изправи. Той сложи ръка на бедрото й.

— Не мърдай.

— Преувеличаваш положението — каза тя уморено.

— Изтърпи ме. — Той започна да събира косата й, която миришеше на босилек и чубрица и беше мека като коприна. Ленти мек бял плат увиваха врата й и продължаваха от дясната й страна, а кожата беше подута и зачервена. Превръзка тук? Но Глори беше казала, че е наранила рамото си.

— Наистина не е нищо особено.

— Тогава защо всички, от чирака на ковача до гъсарката, толкова се страхуват за възстановяването ти?

Тя надникна през кичурите коса.

— Защото гъсарката е сестра на Глори, а чиракът се притеснява прекалено много.

След като успя да се справи с косата й, Дръмонд попита:

— Какво се случи?

Тя впери поглед във шията му.

— Исках да пия малко топло мляко снощи. Нагорещеното желязо се изплъзна от ръката ми. Чашата се счупи. Направих голяма бъркотия на огнището.

Като че ли го интересуваше състоянието на огнището.

— Погледни ме и ми кажи какво си направила. Погледът и се премести върху брадичката му.

— Леко изгаряне.

И за миг дори не й повярва.

— Покажи ми.

Тя се отдръпна назад и прехапа устни, за да заглуши болката, която движението й причини. След няколко дълбоки поемания на въздух тя каза:

— Глори я превърза, а тя не обича да й развалят работата.

Той я дръпна за косата, докато тя отново легна на матрака.

— Искам да видя какво си сторила.

Тя погледна бродериите на стената.

— Тогава ти обещавам, че ще те извикам, когато тя сменя превръзката. Наистина, Дръмонд, ще се оправя. — Тя разклати лявата си ръка, докато ръкавицата падна от нея. Закри устата си с нея и се престори, че се прозява.

— Може би ще си почина малко.

Той не повярва и на това, но поне я беше сложил да легне и не беше на слънчевия пек.

— Не попита за Алисдър.

За миг на лицето й се изписа безпокойство.

— О, Дръмонд. Не разбра ли обяснението за затварянето ти? Не успя ли да го успокоиш?

Дръмонд се усмихна.

— Успокоих го. Лонгфелоу го изяде за закуска.

На лицето й се появи разочарована усмивка, но клепачите й се отпуснаха.

— А аз съм венециански лихвар.

Той беше направил това шеговито изявление в деня на пристигането си във Феърхоуп. Беше я виждал да плаче при споменаването на приятелката й Джоана — нещо, което по-късно тя бе отрекла.

Той повдигна вежди, признавайки интелигентността й.

— Почивай.

Тя затвори очи.

— Къде е сега Алисдър?

— Разхожда се по улицата и се хвали с приключението си.

— Доведи го тук.

Думите й прозвучаха толкова кралски, че той беше принуден да каже:

— Трябва ли да ти заповядам да почиваш като твой съпруг и господар?

— Не. Като твоя съпруга и майка на наследника ти, ще бъда принудена да откажа.

Той усети нова увереност в начина, по който тя произнесе думите „твоя съпруга“.

— Защо?

Тя обърна глава на другата страна и промърмори сънливо:

— Трябва да се изкъпе и да измие косата си. — Тя допря бузата си до завивката. — И да учи.

Дръмонд се усмихна при котешкото й движение.

— Ще се погрижа за това.

Тя заспа с леко разтворени устни и ръка, сложена между гърдите. Нямаше нужда от приспивателното.

Дръмонд премести една пейка от мястото й под прозореца, седна и започна да я наблюдава. Отпусната, тя приличаше на ангел, косата й образуваше ореол, а устата й беше извита в непорочна усмивка. Но той много добре знаеше какви земни страсти можеше да предизвиква тази уста.

Спомни си първия път, в който беше видял Клеър, благословената, както я наричаха. На външен вид тя беше идеално подбрана за шотландски вожд, защото с русата си коса и изящни черти лесно можеше да бъде сбъркана с шотландска благородничка. Някои от неговите родственици се съмняваха в лукавото уверение на краля, че тя произхожда от добро семейство от Ланкастър. Помежду си хората му сравняваха величествения й външен вид с шотландците от кралския двор в Дънкелд. Но това бяха само приказки, защото се знаеха всички наследници на Дънкелд, като изключим митичните дъщери близначки на Александър III. Дори и способните шпиони на Едуард I не биха успели да открият потомство, което съществува само на думи.

Дръмонд се сети за историите, които тя беше измисляла за него — ласкателни разкази, вълнуващи разкази, разкази, които имаха за цел да създадат легенда. А после се сети и за големия й грях.

Беше обзет от тъга. По-добре да беше загубил дясната си ръка, отколкото да има невярна съпруга, още повече, че тя беше спала със сина на „Чука за шотландците“.

Някои планинци бяха сравнили брачното нещастие на Дръмонд с това на Луелин Фор. Но великият принц на Уелс се беше оженил за Сиубхан, кралска дъщеря. Същите тези клюкари казваха, че изневярата на принцесата е наследена от гуляещия й баща и собственото й незаконно раждане.

Нищо не се знаеше за произхода на Клеър, като се изключи очевидният факт: родителите й са били много привилегировани. Незнайно нещастие я беше оставило на грижите на Короната. Бедността на семейството й се беше превърнало в провидение за Макуин, защото нейната зестра беше мирът между Англия и Шотландия.

Дори след като сложи ръката й в тази на Дръмонд, старият крал Едуард не му каза нищо повече за нея.

И подобно на разгонен елен самец, младоженецът Дръмонд повече се интересуваше от това да възкачи сърната си, отколкото да пита краля за произхода й. Смешното беше, че Дръмонд беше посял семето си и чрез нея беше осигурил собственото си потомство. Алисдър беше неоспоримо доказателство за това.

Ако търсиш неприятности, винаги ще ги намериш. Против желанието си той започваше да й се възхищава. Той се замисли за недостатъците й, за да ги противопостави на слабостта си.

Докато я наблюдаваше сега как спи спокойно, като ангелите, на които приличаше, той се зачуди дали беше признала греха си и дали беше получила опрощение за него. Брат Джулиан ли беше предал прегрешението на Бог?

Вътрешностите му се свиха, като си помисли, че някой във Феърхоуп би могъл да знае, че го е направила рогоносец. Но очевидно не знаеха, защото хората тук я обичаха и уважаваха. От мига, в който Дръмонд и Алисдър бяха влезли през портата, те бяха засипани с новините около нараняването й. На лицата на селяните и ловците беше изписано безпокойство и всички те го молеха да я накара да се погрижи за себе си и да последва съветите на Глори. Единствено приближаването на нетърпеливия и тръбящ Лонгфелоу ги беше отклонило и им беше попречило да отидат направо при нея.

Реакцията на Бърти Стейпълдън беше най-озадачаваща, защото той гледаше Дръмонд с обвинителен поглед, сякаш искаше да каже, че вината за нараняването й беше негова. Преди Дръмонд да го попита за мотивите му, Алисдър се беше втурнал към градината да я търси. Суин беше настигнал момчето и го беше оставил при Бърти.

— Тежка задача имате, господарю — каза му Суин, а войнишкият му маниер беше направо комичен от раздразнението му.

Точно така се оказа, помисли си Дръмонд, докато все още я наблюдаваше. Но защо? Никой във Феърхоуп не би я сметнал за мързелива, докато лежеше и се възстановяваше от това, което всички наричаха смъртно нараняване. Според Суин от сутринта тя беше изслушала поток от напътствия и въпроси, докато накрая беше избягала в градината и беше забранила всякакъв достъп до себе си, с изключение на Евелин.

Може би инатът на Клеър беше причинен от загрижеността й за Алисдър. Вероятно смяташе, че момчето ще се тревожи непоносимо за нея, когато научи за изгарянето й. Какво ли щеше да направи момчето, когато я видеше?

Дръмонд разбра това половин час по-късно, когато Алисдър влезе в стаята с гирлянд от цветя на кръста и оловно канче в ръка.

— Евелин каза, че трябва да накараш майка да изпие този бульон.

— Шшт! — Дръмонд вдигна ръка.

Момчето погледна към майка си с нещастно изражение, подобно на изоставено агънце. На Дръмонд му домъчня и вдигна Алисдър на коленете си. Взе чашата и я сложи до себе си на пейката, а после се наклони към сина си.

— Тя си почива и трябва да пазиш тишина.

Алисдър закима толкова енергично, че се залюля върху коляното на Дръмонд. В този миг Дръмонд си представи тях тримата през погледа на непознат. Видя баща и син да бдят до леглото на жената, която обичаха и от която се нуждаеха. Видя семейство, което преживява нещастие. Дръмонд си помисли тъжно дали на него, шотландеца в изгнание, му беше предопределено винаги да иска собствено семейство.

— Татко, страхувам се.

Дръмонд прегърна сина си. Момчето миришеше на гора и трепереше от страх.

— Ще се оправи — прошепна Дръмонд.

— Бог нали няма да я отведе при ангелите?

— Не. Тя самата така каза.

Момчето се облегна назад и преглътна сълзите си.

— Заклеваш ли се?

— Това е вярно, както е вярно, че аз съм Макуин.

Алисдър въздъхна от облекчение.

— Исках да й дам това.

Бяха събрали дивите цветя на връщане към Феърхоуп тази сутрин. Дръмонд му беше помогнал да направи венеца.

— Ще го направиш, когато се събуди. Но сега не трябва да я безпокоим.

— А ако не се събуди до утре? — попита объркано момчето.

Тя спеше дълбоко и Дръмонд възнамеряваше да я остави така колкото се може по-дълго.

— Значи ще си почива цяла нощ. Момчето я погледна и въздъхна.

— Много е красива, нали?

— Да.

— И сестричката ми ли така ще изглежда?

Думите на Клеър отекнаха в ушите на Дръмонд. Ще ти задава десетки въпроси. Ще изгубиш търпение и ще го нараниш.

Добър родител. Дръмонд тихо отвърна:

— Разбира се. А сега стой мирно до мене, по-късно можеш да отидеш с Морган, когато ще води Лонгфелоу до потока.

Молбата му се оказа неизпълнима и когато Алисдър започна да се върти, Дръмонд му позволи да излезе.

Алисдър сви ръце на фуния около устата си, приближи се до ухото на Дръмонд и прошепна:

— Ще се върна, след като се поупражнявам с меча.

Дръмонд се намръщи и махна на момчето да излиза. После докосна бузата на Джоана, за да види дали не изгаря в треска. Кожата й беше хладна.

Облекчен и неспособен да устои на очарованието на косата й, той я погали, възхитен от копринената й мекота и долавящ странния аромат на кухненски подправки.

Стената от презрение, която беше издигнал помежду им, започна да се срутва, както ставаше всеки път, когато я целуваше или споделяха общи чувства. Той си представи как повдига главата й и налива в устните й хранителен бульон. Видя се като влюбен съпруг да дава заповеди на прислугата и да настоява Глори или да я излекува, или да изтърпи последствията. Представи си как тя се възстановява и как той лежи до нея, прегърнал я, и шепне окуражителни думи в ухото й. В замяна на предаността тя му признава любовта си и казва, че никога няма да има друг мъж освен него.

Никой друг. Като изключим един принц, който сега беше крал.

Дръмонд не можеше да я иска сега. Той разбираше физическото си привличане към нея, Клеър беше достатъчно красива, за да възпламени желанието у него. Изненадващо беше, че по съвсем неочаквани начини тя му доставяше удоволствие. Не можеше да отрече, че се наслаждаваше на остроумието и чувството й за хумор, нито пък можеше да се отнесе с презрение към прямото й държание и честността й.

Дяволите да ги вземат хубавите й качества, изруга той, и се закле да не споделя леглото й, докато не му се отдадеше възможност да я наблюдава известно време в присъствието на стария й любовник.

През октомври щеше да я заведе в замъка на Дъглас в Дъмфрис и да я представи на гостуващия там Едуард Плантагенет. Ако новият крал казваше истината за продължаващата си връзка с Клеър, Дръмонд със сигурност щеше да разбере. Ако тя се държеше достойно и му докажеше, че Едуард II го е излъгал, Дръмонд щеше да й прости. Ако подозренията му се окажеха верни и тя покажеше предпочитания към стария си любовник, Дръмонд щеше да преживее по някакъв начин този миг. После, когато всички заспяха, щеше да вземе Алисдър и да потегли за Шотландия. Морган и Лонгфелоу щяха да пътуват на север сами.

Ако Едуард ги последваше, щеше да се наложи да поеме риска да поднови войната с Шотландия. Дръмонд се обзалагаше, че новият крал щеше да избегне конфликта, защото нито имаше пари, за да финансира нов поход срещу Шотландия, нито пък можеше да разчита на верността на войските, която имаше баща му. Планинците, след като научеха за отношението на англичаните към Дръмонд, щяха да търсят отмъщение.

Представяйки си кървавите битки, които щяха да последват, Дръмонд се размърда върху пейката. Дървените крака изскърцаха силно.

Очите й се отвориха. Тя започна бавно да се събужда.

Погледът й се фокусира върху него.

— Носи нещастие да гледаш жена, докато спи.

— Твоята приятелка Меридин твърдеше това.

— Тя е суеверна шотландка.

Изречена без злост, забележката й изискваше приятелски отговор. Той започваше да се убеждава, че воденето на разговор за нея беше толкова лесно, колкото и поддържането на градина.

— Не всички сме подвластни на страховете си.

Тя изглеждаше уморена, но не и смутена.

— А ти на какво си подвластен, Дръмонд?

Като се имаше предвид, че досега обмисляше вероятността за нова война между Англия и Шотландия, Дръмонд реши да насочи мислите си към нея.

— Задължен съм да те изправя на крака, за да престане синът ти да мяучи като загубено коте, как го би казал Суин.

Тя се усмихна, но в погледа й нямаше веселие.

— Сега, когато ти досажда, е моят син. Когато се държи добре, е клон от могъщото дърво на Макуин.

Чувство за хумор. Пъргав ум. Невярна съпруга. Дяволите да я вземат, че помнеше всяка негова дума и го караше да се радва, че я е казал. Дяволите да го вземат, че я беше донесъл в тази стая, тя изглеждаше прекалено привлекателна в леглото му.

— Така е и се чудя как го понасяш всеки месец, когато неразположението ти те изпрати в леглото.

Устата й се закръгли от изненада, но после тя се отпусна.

— Казах ти, че вече не страдам така.

Той не я бе чул и сега, изненадан, огледа слабото й, но много женствено тяло.

— Вече не можеш да раждаш деца ли?

Тя се обърна и промърмори:

— Не, това е друг дар от раждането на Алисдър. Лесно раждам.

Тя отново потъна в сън.

Когато след време Джоана се събуди, слънцето вече беше залязло, а Дръмонд седеше на пейката до леглото й. Той извади няколко листа от косата й. Тя затвори очи, за да не разбере, че се е събудила.

Рамото й туптеше от болка, сякаш ковачът беше смъкнал кожата й с горещ боздуган. Знаеше, че ще я боли, но не беше очаквала тази пронизваща до костите болка. Като си помислеше сега, планът й още от началото беше погрешен. Трапезарията беше прекалено тъмна. Желязото беше прекалено горещо. Болката — само като си помислеше за нея, агонията се завръщаше и тя не успя да сдържи стенанието си.

Нещо докосна устните й.

— Пий — чу се тихият, настоятелен глас на Дръмонд. В мига, в който капка от напитката на Глори с вкус на мускус докосна езика й, тя се отдръпна. Рязка болка проряза рамото й и стигна до шията й. Погледът й се замъгли и главата й се замая.

— Клеър?

През пелената от болка Джоана дочу името на сестра си. Значи беше жива, защото никой в отвъдното не би я нарекъл Клеър.

— Никакви лекарства. Вода.

— Но теб те боли.

Тя се насили да погледне и видя очарователните му сини очи. Настоятелната извивка на устните му обещаваше борба.

Мускалът отново докосна устните й.

— Изпий го.

Беше виждала как действа това лекарство, дори и на възрастен мъж. Миналата година беше превърнало Джон Хендъл в непрекъснато бърборещ разкаял се грешник. Беше си признал всички прегрешения, от краденето на дюли като малък до изпитването на удоволствие от гледката на голата му съпруга. Джоана Бенисън имаше много по-големи тайни и възнамеряваше да ги запази.

Стисна устни и отпъди болката. Когато стихна достатъчно, тя прошепна:

— Моля те, Дръмонд, дай ми вода. Изгарям от жажда.

Той се поколеба и я изгледа изпитателно, за да разбере истината. Ако тя трепнеше, щеше да продължи да дълбае, а тя нямаше достатъчно сили, за да продължи да пази тайните си дълго време. Насилвайки волята си, тя отвърна на проницателния му поглед.

Джоана видя мъж, който беше свалил бариерите, и зад смелата и красива външност тя откри загрижена и наранена душа. Видя мъж, който беше прекарал седем години в килия, без никой да потърси приятелството му или съвета му. Видя мъж, отрупан с нещастия, които бяха прекалено много за едно сърце. Дали можеше да го убеди да сподели товара си с нея? Ако любовта беше средството, тя със сигурност щеше да успее.

Погледът й се замъгли със сълзи и тя протегна ръка, за да го докосне.

Рамото й беше пронизано от болка. Той се отдръпна, но дали от изненада при вика й, или като защита от натрапването й, тя не знаеше. Подобно на облак, покриващ луната, моментът на откритието премина и Джоана усети чувство на празнота и пулсираща болка.

Тя го наблюдаваше как затваря мускала и взема една оловна кана. Опря се на лявата си ръка и се изправи достатъчно, за да може да пие. Той допря каната до устните й, но погледът му беше вперен в ръкавицата, която по-рано бе свалила. Металът беше също толкова хладен, колкото и поведението му.

Но той имаше право да крие чувствата си от нея, както и тя имаше възможност да го преследва, което и възнамеряваше да стори. Щеше да изгради съвместен живот с този мъж и сега започваше битката за неговите чувства. Предателското клеймо вече го нямаше. Тя беше негова съпруга и щеше да задоволи физическите му нужди.

Почти беше изпила бульона, когато разумът й се възвърна и тя осъзна последиците от поемането на прекалено много течности. В следващия момент изпита нужда да се облекчи.

Тя повдигна брадичка и му показа, че вече достатъчно е пила. Той пъхна ръка под гърба й и й помогна да легне отново.

Лицето му беше на сантиметри от нейното. Той миришеше на дим и на нощ, прекарана в гората.

— Ти си нежен човек, Дръмонд Макуин.

Той дръпна ръката си и остави каната на пода.

— А ти си наранена.

Тя пое риска, като се надяваше, че държанието му ще стане по-топло.

— Някои рани не са така очевидни, нали?

Подобно на затварянето на кепенците преди буря, той успя да прикрие уязвимостта си.

— Или лесно лечими.

Като се стараеше да го привлече, тя попита:

— Какво подушвам?

— Босилек и… — Той допря кичур от косата й до носа си и помириса — кервел. Има цяло гнездо от него в косата ти.

Тя се беше преструвала на невежа в градината, когато той забеляза познанията й за растенията. Дори беше извадила един корен босилек, за да го докаже, но благодарение на приказливата Евелин, опитът на Джоана да подражава на сестра си се беше провалил.

— Колко дълго възнамеряваш да криеш истината от мене?

Сърцето на Джоана се сви. Той знаеше. Тъкмо когато беше намерила сили в себе си да изтрие последното доказателство за истинската си самоличност. С радост би изтърпяла отново същата болка, ако можеше да му каже истината и да чуе собственото си име, произнесено нежно от този мъж, който се опитваше да прикрие добротата и уязвимостта си зад външността на воин.

— Клеър?

Страхът й намаля, когато чу името на сестра си. Дори и в облекчението си Джоана знаеше, че един ден ще трябва да му каже истината. Но не сега. Не можеше да поеме този риск, докато не завладееше сърцето му.

— Колко дълго възнамеряваш да криеш истината от мене? — повтори той.

Тя се мъчеше да намери отговора, който щеше да го успокои, и избра най-общия.

— Колкото се може по-дълго.

— Защо?

— Инцидентът беше много глупав.

Предпазливото му изражение се смекчи.

— А ти не обичаш да изглеждаш глупачка?

— Абсолютно вярно.

Погледът му се премести върху рамото й.

— Какво се случи?

— Бях тромава и невнимателна с желязото.

— Ти? — Той имитираше провлечения говор на Евелин.

— Може да съм се променила, Дръмонд, но не съм изгубила гордостта си.

Печалната му усмивка му придаде отпуснат вид.

— Не, утроила се е, а с нея и инатът ти. Защо иначе ще пренебрегваш опасността от загниване?

Обзе я умора, но разговаряха по сравнително безопасна тема.

— Не си говорил с Глори, иначе щеше да знаеш, че тя е убедена, че раната няма да забере.

Крайчеца на устата му се изви.

— Всъщност никога не съм зървал неуловимата Глори. Както Суин би казал — той имитираше местния говор на ловеца, — момичето прехвърча наоколо като комарче върху прясна купчина тор.

— Тогава извикайте тръбачите — каза познат и заповеднически глас откъм вратата. — Явно Негово величество Суин Хендъл е признал, че мисли като кралското насекомо, което е.

Дръмонд се обърна към вратата. Както Джоана очакваше, очите му се разшириха от изненада при първия му поглед върху необикновената Глори Роуд.