Арнет Лем
Шотландска кръв (12)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Направиха си заслон и запалиха огън сред гора от букове. Във въздуха се носеше пушек. Небето беше обсипано със звезди. Огънят гореше ярко. Нощта беше изпълнена със звуци. Най-силно се открояваше приглушеното дишане на един баща, който не знаеше откъде да започне, и на един син, който не знаеше какво да каже.

Дръмонд се взираше в огъня и с крайчеца на окото си виждаше ботушите на Алисдър. Седнал на един пън до него, Алисдър потропваше с крака, с пети забити в пръстта. Панталонът на момчето беше покрит с прах от пътя.

По време на краткото пътуване върху жребеца пред Дръмонд Алисдър беше яздил мълчаливо. Той смело се беше хванал за гривата на коня и беше пазил равновесие с помощта на краката си. След като стигнаха сечището, Дръмонд тръгна да търси дърва за огъня, а Алисдър се отправи в обратна посока.

Откъде да започне? Дръмонд реши, че е по-добре да избягва причината за проблема и да подеме някоя весела тема. Какво щеше да зарадва Алисдър и да го окуражи да говори? Когато мълчеше, приличаше изцяло на майка си. Но Алисдър не пренебрегваше напълно Дръмонд. Ако наранените му чувства можеха да се чуят, момчето щеше да крещи от болка. Откъде трябваше да започне неопитният баща?

С върха на ботуша си Дръмонд побутна един догарящ клон. Във въздуха се разлетяха огнени искри и един бухал изрази протеста си. Нищо в миналото на Дръмонд не го беше подготвило за предстоящия разговор. В рода на Макуин на момчетата не беше позволено да страдат от наранени чувства. Лошото настроение и меланхолията се смятаха присъщи само на жените. Сега Дръмонд виждаше колко погрешно беше това убеждение. Ако едно момче или момиче беше наранено, родителят можеше да намали болката. Повече от всичко на света той искаше да облекчи болката на Алисдър.

— Знаеш ли, че Дъглас взе ножа ти, преди да стане от масата?

Тихо и тъжно Алисдър отвърна:

— Той ми се смееше.

— Ножът му хареса.

Алисдър сви краката си и положи брадичка на коленете си.

— Преди това ми се смееше. Когато казах, че Глори може да потопи фитила на друг мъж.

Значи момчето също не беше готово да влезе в леговището на лъва. Дръмонд се успокои. Ако имаше достатъчно време, щеше да намери начин да изглади отношенията си с Алисдър.

— Повече трябва да се тревожиш за реакцията на майка си, отколкото за тази на Дъглас. Той се забавляваше, а тя се разстрои.

Алисдър му отправи открит и честен поглед, същия като на майка му.

— Тя не ми говори. Така можеш да разбереш кога ми е наистина ядосана. Мога да скачам нагоре-надолу и да вия като вълк, но тя пак ще се преструва, че ме няма.

— Много ги умее тези неща. — Дръмонд усети как от плещите му пада част от товара. — През последните три дни напълно ме е пренебрегнала.

Алисдър се вторачи в огъня.

— На мене ми се е сърдила най-много един ден. Веднъж нарочно се изпърдях в църквата. А ти какво си сторил?

Той не го нарече татко и на Дръмонд му беше ужасно криво.

— Постъпих много лошо. През нощта, когато я подмамихме да ти разкаже приказка. Тя имаше право да се разсърди.

Алисдър взе едно клонче и започна да го чупи.

— Но тя винаги ми разказва приказки.

Тъй като не знаеше как да продължи, Дръмонд реши да заложи на искреността.

— Не беше заради приказката. А защото заговорничехме зад гърба й. Тя не обича да я мамят.

Алисдър изви глава по посока на Дръмонд. Блясъкът в очите му беше замъглен от болката.

— Защо тогава постъпихме така?

Дойдоха му няколко отговора наум, но те включваха мъжката му гордост, интимни обещания и други сложни въпроси от света на възрастните, които Алисдър не можеше да разбере.

— Не е наша вината, а моя.

— Защо?

— Някои обстоятелства я принуждаваха да откаже да ти разкаже приказка. Не й дадох възможност за избор.

— Бърти беше заспал вече, нали?

— Аха. Не трябваше да използвам любовта й към тебе.

— Каза ли й това?

— Не, но ще го направя.

— Добре. Тя обича да говори за любов.

— Така ли? Какво казва?

— Обича да вижда как Суин се усмихва на Глори, но той не го прави често. — Той присви устни. — Обича да държи малки бебета и дори не се притеснява, ако пелените им са мокри…

Нещо прошумоля в храстите и Алисдър се стресна.

— Мислиш ли, че това е тя?

Дръмонд се ослуша да чуе дали конят му ще изпръхти, но не чу никакъв тревожен звук. Не вярваше тя да ги последва, защото не беше възразила, когато той и Алисдър станаха от масата. В случай, че възникнеха някакви проблеми, Дръмонд беше казал на Суин къде отиват.

След като не чу нищо тревожно, Дръмонд претърси храстите и видя, че конят спокойно хрупаше трева.

— Искаш ли да дойде?

Алисдър сви рамене и хвърли начупените клонки в огъня. После се приближи към Дръмонд.

— Тя знае, че с тебе съм в безопасност.

— Тя ли ти го каза?

— Да. Освен това ми каза, че много ме обичаш.

Де да бяха всички майки толкова внимателни.

— Така е.

— Татко, ще ми кажеш ли какво означава един мъж да потопи фитила си.

Дръмонд беше изпълнен със задоволство.

— Да, но не съм сигурен, че ще ме разбереш. Това е мъжки израз, една от фразите, които мъжете казват помежду си, но никога в присъствието на дама.

— Както и да се хвалиш, че са нужни двете ти ръце, за да държиш топките си, когато скачаш от плевника в сламата.

Каква радост беше той за човек, изгубил всяка надежда за здрав син. Господ да поживи Клеър за напътствията и грижите за него. По навик Дръмонд си спомни големия й грях, както се случваше всеки път, когато се радваше на постъпките й. Но този път стомахът му не се сви и не скръцна със зъби. Може би щеше да успее да забрави и да прости. Искаше я с настойчивостта на младеж, влюбил се за първи път. Това също го изненадваше, защото не беше очаквал толкова много да желае Клеър Макуин. Все още искаше обаче да чуе признанието й.

— Чу ли ме, татко?

Дръмонд се върна отново към темата на разговора.

— Точно така. Жените обикновено не се интересуват от разговори за интимните части на мъжете, една от които е неговата пишка.

Алисдър възкликна.

— Моята е по-голяма от фитил.

Като изключим устата, която беше наследил от майка си, Алисдър изглеждаше точно като по-малките братя на Дръмонд. Той се опита да скрие развеселеността си, но не успя.

— Не размерът е важен.

Алисдър опря ръце на бедрата си и продължи настойчиво:

— Уили Хендъл казва, че пишката на чичо Суин е толкова дълга, че може да пикае през рамо.

Като се опитваше да бъде кратък, Дръмонд каза:

— Не трябва да казваш това пред майка си или пред някоя друга жена.

— Добре. Потапянето на фитила не е ли същото като плуването?

— Не. Това е груб намек за онова, което жените и мъжете правят в спалните си. Ти ще правиш тези неща с жените, когато пораснеш. — След кратък размисъл Дръмонд добави: — Когато станеш голям.

— Какво правят големите?

— Те осъществяват брачните си клетви и доказват чувствата си един към друг по физически начин.

Лицето на Дръмонд се сбръчка от объркване.

— Ако имат късмет — продължи Дръмонд, — създават малки братчета и сестричета.

Заинтригуван, Алисдър се обърна с лице към Дръмонд.

— Как?

Дръмонд си спомни думите на Клеър: Ще ти задава десетки въпроси. Ще изгубиш търпение. Проблемът обаче не беше в търпението, а в липсата на опит и Дръмонд се смути.

— Мъжът използва члена си, за да сложи в жената семето си.

— Но как точно го потапя.

„Избягвай нюансите, каза си Дръмонд, и изясни въпроса докрай, за да можеш да преминеш към по-безобидни теми.“

— Бог е създал жените така, че да допълват мъжете. Физически жените си различават от мъжете, така че могат да поемат фитила на мъжа.

Алисдър примигна в очакване.

О, Господи! Все едно беше попаднал в морето без весла и платна.

— Някой части на жената са меки и влажни.

Като дъвчеше устната си, момчето се вгледа в далечината.

— Кърли Хендъл веднъж ме целуна. Едва не повърнах върху нея.

Дръмонд се засмя.

— Няма да повръщаш, когато пораснеш и някоя жена те целуне. Заклевам се, че е така.

— Ти обичаш ли да целуваш мама?

Той си представи как стои гола и от нея капе вода с аромат на пирен. Господи, колко я желаеше, а и тя него също. Но в съзнанието му изникнаха и други образи: Клеър, дипломатката, която се опитваше да смени темата за затвора на Дръмонд, Клеър, разказвачката, която вдъхваше гордост у момчето без баща, Клеър, майката, която беше научила момчето да защитава баща, който почти не познаваше.

— Мислиш за целувката с нея, нали?

Дръмонд прочисти смутено гърлото си.

— Да, и за някои други работи.

— Шериф Хей веднъж беше пил прекалено много бира и се опита да я целуне. Тя го удари и каза, че ако отново се опита, ще го изхвърли и ще затвори портите за него.

— Какво направи той?

— Пълзеше като изгладняло кутре, защото я харесва. — После мъдро добави: — Вдовицата Макуин не е лесна плячка.

Освен това вече не беше вдовица.

— Шерифът може да отнесе чувствата си обратно в Дъмфрис.

— А какво ще кажеш за търговеца на платове от Глазгоу?

Изненадан, Дръмонд погледна сина си, за да разбере дали не го лъже.

— Той също ли я харесва?

— Да, тя е толкова красива и… — Той спря и почеса главата си. — И се моли за мъж, който да укроти неспокойния й дух.

Дръмонд се закле да бъде единственият мъж, който да я укротява. Щеше да направи нещо повече, отколкото да залости портите, ако някой друг се осмелеше да се държи непочтително с жена му. Все пак тя беше лейди Клеър Макуин.

Раздразнението му се засили. По право и по титла тя беше негова.

— Къде чу това?

— Когато има посетители от по-нисък ранг, като търговеца на платове, Суин и стражата винаги спят в коридора. Аз също спя там. — Той поклати пръст в престорен укор.

— За да стоят далече от нея тези злодеи. Заслужава си човек да се бори за нея, нали?

Дръмонд се зачуди дали Клеър беше измислила този план, или мъжете бяха решили да я защитават.

— Да, много е красива и аз скоро ще си поговоря с нея за сестричката ти.

Алисдър кимна бързо и настойчиво.

— Брат Джулиан казва, че тя работи прекалено много и се нуждае от съпруг. Сега ти се върна.

Тя не искаше съпруг, в това Дръмонд беше сигурен. Общуваше си с него само когато се налагаше или когато я беше ядосал. А това се случваше често, особено във връзка с Алисдър.

— Тя има и тебе.

Алисдър седна изправен и се усмихна дяволито.

— Знаеш ли, че като момиче е била голяма палавница? Бърти ми разказа, че се обличала като момче и се измъквала от абатството, за да отиде в селото и да гледа танците около огъня по жътва.

— Грешиш, Алисдър. Тя разказва това за приятелката си Джоана. Майка ти се страхува от всичко. — Клеър винаги беше плаха и прекалено свита, за да обикаля през нощта.

Но не и прекалено свита, за да се пъхне в кралското легло.

На лицето му се изписа недоверие.

— Майка страхлива? Не. Тя е много смела.

Дръмонд осъзна грешката си. Всяко момче искаше да мисли най-доброто за родителите си. Може би Клеър беше надвила страховете си.

— Тя е смела, Алисдър. Само не слагай гущери по дрехата й, нито пък очаквай от нея да погали куче.

— Винаги е харесвала гущери. Сестра Маргарет изпрати кошниците, в които ги е ловяла.

Момчето отново се беше объркало.

— Не, Джоана е ловяла гущерите, за да ядат насекомите в кухнята на абатството.

Бавно и натъртено Алисдър каза:

— Майка се е грижила за градината, както и сега. Освен това си играе с кутретата и носи кокали на кучетата.

Момчето говореше толкова разпалено и убедено, че Дръмонд реши да не му противоречи.

— Татко?

Дръмонд наостри уши при сериозния тон на Алисдър.

— Истината ли каза Дъглас за тебе?

Дръмонд си пое дълбоко дъх с надеждата, че всичко ще завърши добре. Наведе се назад и обкрачи пъна, за да застане лице в лице с Алисдър. В погледа на момчето светеше напразна надежда.

— Да, синко. Истината каза.

Алисдър стисна устни и лицето му придоби израза на майка му.

— Мислех, че си бил на небето заедно с ангелите. Наистина ли си бил в адска дупка?

В съзнанието на Дръмонд се появиха грозни картини и въпреки че огънят грееше, изведнъж почувства хлад.

— Бях в затвора.

— Елтън Сингър също твърди, че е в затвора, но той е само в казармата. Ти в казарма ли си бил?

— Не. Бях в кула, която се нарича Лондонския Тауър.

— Как беше там? Чувстваше ли се самотен?

Първият му подтик беше да последва примера на собствения си баща и да запази чувствата за себе си. Инстинктът обаче му подсказа да говори откровено.

— Да, сине. Често се чувствах самотен.

С поглед, изпълнен със съчувствие, Алисдър сложи ръка върху коляното на Дръмонд.

— Бих изкачил кулата и бих те освободил, ако майка ми беше казала, че си там.

Дръмонд не се запита откъде Алисдър се беше научил на съчувствие. Това беше едно от многото добри качества, които Клеър беше възпитала у момчето. Дръмонд трябваше да я похвали за това.

— Майка ти не знаеше, че съм там. Мислеше, че съм… — Той потърси по-меки думи, за да опише жестокостите, които той, а и Клеър бяха очаквали.

— Нарязан на парчета?

Стражите на Дръмонд често го бяха заплашвали със „съдбата на уелските принцове“, както наричаха насичането. Дори и сега той потрепери от отвращение.

— Майка ти е мислела, че са ме обесили.

— Защо?

— Защото се борех срещу стария крал.

— Но аз плаках, когато той умря, и казах молитви за душата му.

А Дръмонд беше проклинал краля ежедневно и се беше молил да отиде в ада.

Старият Едуард мразеше клана Макуин.

— Майка казва, че омразата не може да бъде причина за смъртта на някого, особено ако той има семейство, на което липсва. Ти ни липсваше.

Освен това бяха запазили жив спомена за Дръмонд. Като имаше предвид миналото, благородният жест беше неочакван подарък.

— Вие също ми липсвахте.

Алисдър се облегна назад и обви ръце около пъна.

— Кралят ли те залови?

— Да. Това беше черен ден за клана Макуин. Моите хора се биха с армията му в продължение на седмици, но късметът ни изостави и ние се разделихме.

— Какво се случи?

На Дръмонд дойдоха наум много причини за съжаление и по-успешни тактики.

— Превъзхождаха ни по численост.

На лицето на Алисдър се появи скептично изражение и изведнъж физиономията му стана още по-детска.

— С колко души?

И досега Дръмонд беше преследван от погрешната си преценка.

— Двадесет на един.

— Но ти си се бил с петдесет викинги-безбожници, за да спасиш свещената църковна реликва. Как не си успял да избиеш толкова малко англичани?

В сравнение с приказката истинската история изглеждаше точно онова, което беше: тактическа грешка на отчаян младеж.

— Мечът ми беше счупен, а конят ми куцаше.

— Можеше да използваш камата си. С нея си убил страшната мечка.

Осъзнавайки, че разговорът може да продължи в тази насока с часове, Дръмонд изрече още една истина.

— Майка ти е украсила доста разказа за лова на мечката.

— Същото казваше и шериф Хей.

Дръмонд се ядоса. Рамзи щеше да си плати за пропуска, да не говорим за престъплението да ухажва чужда съпруга.

— В бъдеще ще слушаш само мене, Алисдър, не шериф Хей.

Той кимна.

— Ти може би още не знаеш, така че по-добре да ти кажа. Аз съм умен и лесно схващам.

— Кой ти каза това?

— Чух майка да го споделя с брат Джулиан.

— Зад вратата ли беше скрит?

Той беше изпълнен със справедливо възмущение.

— Бях в дневната и преглеждах сметките си. Вратата беше отворена.

— Твоите сметки?

— Да. Зърно за шестте ми пилета и овес за понито ми. Трябва да съм добре подготвен, когато порасна.

— Според тебе, какъв мъж ще станеш?

Подражавайки на по-възрастните, Алисдър потърка брадичката си.

— Ще зачитам обществените порядки.

— Достоен за похвала идеал.

Напълно сериозен, Алисдър скръсти ръце пред гърдите си.

— Мъжът трябва да защитава бедните, болните и разкаялите се.

Думите му прозвучаха толкова светски, че Дръмонд не успя да се удържи и го попита:

— Какво знаеш за разкаялите се?

Алисдър въздъхна и погледна към небето.

— Единствено, че не съм особено добър в това.

За да прикрие усмивката си, Дръмонд почеса бузата си.

— Добре казано.

— Татко? Когато се върнем, ще говориш ли с майка за сестричка? Тя явно не иска да ми даде такава.

— Ще се опитам да променя мнението й.

— А ще ме заведеш ли в Шотландия?

Дръмонд се поколеба. Беше издържал мрачните нощи в онази отвратителна кула само благодарение на мечтите си за завръщане у дома при семейството си. Сега Шотландия беше забранена територия за него, освен ако не се опълчеше срещу новия крал. Ако направеше това, Алисдър щеше да стане син на предател, а Клеър — съпруга на беглец. Освен ако Едуард II не се намесеше. Дали щеше да се съгласи да затвори очи за бягството на Дръмонд, ако тя отново му се отдадеше? Дали тя щеше да се съгласи?

Защо беше казала „да“ преди години? Или старата връзка, за която Дръмонд често си беше мислил, беше просто единичен прецедент, чиято цел беше да бъде унижен младият и популярен шотландски предводител?

Дръмонд се отчая. Онова, което преди смяташе за окончателно заключение, се беше превърнало в сложна дилема.

— Ще ме заведеш ли, татко?

Дръмонд отговори уклончиво.

— Там е прекалено студено за плуване.

— А как се забавляват през лятото момчетата?

Забавление? При условие че Едуард I непрекъснато изпращаше пови и нови войски в Шотландия, животът предлагаше малко развлечения за децата на планинците.

— Тук е много по-хубаво, Алисдър — Дръмонд знаеше, че това е вярно и въпреки това се почувства предател до дъното на душата си.

— Радвам се, че си тук, татко. Ще ми разкажеш ли някоя история?

Приказка нямаше да му свърши работа. Дръмонд искаше да разкаже на Алисдър за духа на планинците. Замисли се за случка, която щеше да е интересна за момчето, но повечето имаха нещастен край. С едно изключение.

— Ще ти разкажа за Масата на Скоун.

— Какво е това?

— Каменен блок, който преди се е намирал в абатството Скоун. По традиция кралете на Шотландия са заставали върху него, когато са ги коронясвали. Но старият крал Едуард взе камъка и го постави в абатството Уестминстър. Поне така смятат повечето хора.

— Какво всъщност се е случило?

— Преди да ти разкажа истината, скъпи приятелю, трябва да ми обещаеш никога да не споменаваш името на момчето или да откриваш тайната му.

— О, татко, заклевам се. — Алисдър се изправи рязко и започна да подскача нагоре-надолу. После се умисли. — Иска ми се и майка да беше с нас. Тя обича всякакви истории и умее да пази тайна.

— След като чуеш историята, ако искаш, можеш да й я разкажеш.

Той погледна към Феърхоуп с копнеж в погледа си.

— На майка ще й бъде мъчно за нас.

Според майка му Алисдър никога не беше прекарвал нощта извън къщи без нея. Дръмонд се почувства принуден да предложи:

— Искаш ли да се връщаме?

— Не съм сигурен. А ти не си ми разказал историята.

— Можеш да решиш и по-късно. Алисдър кимна разсеяно.

— Чудя се какво ли прави сега.

* * *

Джоана влезе в тъмната трапезария и се огледа в мрака, за да види дали е сама. Пръстите й стиснаха тежкото желязо. Металът беше хладен и гладък при допира до кожата й. И безобиден. Масите бяха разглобени и прибрани, а огънят — затрупан. Сигурна, че всички са си легнали, тя се приближи до огнището.

Преди да може да промени решението си, тя коленичи и пъхна дилафа в жаравата. Литнаха искри. Тя отскочи назад, за да опази най-хубавата си рокля.

Страхливката в нея настояваше да премисли отново. Не можеше да бъде сигурна, че Дръмонд ще забележи разликата в клеймото. Клеър й беше казвала, че той почти не обръщал внимание на белега. Нито пък той го е отблъсквал. Но ако забележеше, че отпечатъкът на миниатюрния тъп меч е обърнат обратно върху рамото на Джоана? Когато беше нахълтал в килера и я беше наблюдавал как се къпе, беше успяла да скрие клеймото с хавлията, но не можеше винаги да го прави. Дори ако първия път не забележеше разликата, това можеше да се случи следващия или по-следващия път.

Тя трябваше да се отърве от него и само горещото желязо можеше да й помогне.

А ако се инфектираше? Ако изгореното се инфектираше, можеше да умре.

Не и от толкова малка рана. Като бебе беше оцеляла от поставянето на клеймото. Щеше бързо и добре да превърже новата рана и да поспи на топло и удобно в леглото на Алисдър. Нямаше да бъде голям проблем. Не беше в гората без помощ и смъртно ранена. Слава Богу.

Допирът на желязото до кожата й щеше да отнеме време колкото да потопи перото си в мастилницата. Щеше да заличи единствения физически белег, който я отличаваше като Джоана Бенисън. Стомахът й се сви.

Не се страхуваше от болестта. Страхуваше се от изгубването на собствената си идентичност.

Докато се взираше в огнището, колебанието й растеше. Дръжката на дилафа се показваше от жаравата. Сбогом, Джоана.

Не. Не можеше да го направи. Тя избяга от стаята. На стълбището извади една запалена факла от свещника и хукна към върха на кулата.

Студеният вятър изостри усещанията й. Небето беше обсипано със звезди, а луната огряваше земята. Чуваше как селото спи, как животните се приготвят за сън, как вятърът стенеше между дърветата.

Мястото беше напълно диво, преди тя да дойде, и хората бяха изключително бедни. Сега имението беше изпълнено с живот и благоденствие.

Стражата на главната порта размаха фенера си. Джоана му отвърна с факлата си, после я постави в един свещник. Познатият ритуал й достави удоволствие, защото често идваше тук. Обхвана я меланхолия, когато си помисли за напредъка, който беше постигнала с управлението си.

Зад нея се чуха стъпки. Тя се обърна и видя Бърти, застанал на прага.

— Искате ли компания?

Изпълни я чувство на благодарност.

— Моля те.

Той беше облечен с черна наметка, а в ръката си държеше още една. Доближи се и застана до нея.

— Вземете.

Тя взе дрехата и загърна раменете си. Заедно наблюдаваха селището отдолу.

Тя първа наруши царящото мълчание.

— Тъкмо си мислех колко много промени са настъпили тук, откакто дойдохме.

— Беше само гора, блато и почти нищо друго, като изключим песимистите, които твърдяха, че ще се провалите.

Изпълни я чувство на задоволство. Подкрепата на Бърти беше нещо дадено и постоянно. Беше преживял заедно с нея всички трудни моменти. Беше съвсем естествено да бъде с нея и в този миг.

— Не бих могла да успея без тебе.

— Ами — изсумтя той и се усмихна скромно.

— Повече от всичко на света исках да имам собствен дом. Помниш ли колко ревнувах, когато стана известно, че Клеър ще се омъжи преди мене? Ненавиждах краля за това.

— Такава е била волята Божия, а не на краля. Затова беше освободен и Дръмонд, смятам аз.

При споменаването на името му сърцето я заболя.

Беше се съмнявала в чувствата си към него, но след тази вечер Джоана призна тъжната истина, че се е влюбила в Дръмонд Макуин. Вместо да засили увереността й, осъзнаването на това й тежеше.

— Той заслужава нещо по-добро, Бърти.

— По-добро от какво? — предизвикателно попита той и махна с ръка към укреплението. — По-проспериращо имение? По-снажен син? По-способна и красива съпруга?

Разкъсвана от съмнения, Джоана усети как унинието й се завръща.

— Не търсех комплимент, Бърти. Мислех си за онова, което чувства в сърнето си. Трябваше да го видиш на масата. Някой по-слаб мъж би се огънал под резките думи на Дъглас, но Дръмонд помисли първо за Алисдър.

— Той изпитва бащинска нежност към момчето и е прекалено умен, за да си позволи да загуби възхищението на хлапето. Той води борба, не виждате ли?

— Не му завиждам.

— А какво ще кажете за своята борба, скъпа приятелко?

— Той заслужава вярна съпруга. — После му разказа какво смята да направи.

— Милостиви Боже! — изруга той. — Не можете да се изгорите с нагорещеното желязо. А ако стане инфекция?

На Джоана никога не й беше лесно да се защитава, но Бърти й беше приятел.

— Няма. Какво говорят в селото за Дръмонд?

— Казват, че Едуард Втори трябва да бъде канонизиран за това, че е освободил съпруга ви от затвора. Аз казвам, че това, което сте замислили, е голяма глупост.

При други обстоятелства тя би искала съвета на Бърти.

— Бях още момиче, когато дойдохме тук. Имало ли е случай, в който да не съм те слушала, Бърти?

— Сега.

— Не мога.

— Имате добра душа, Джоана Бенисън, и с времето Дръмонд Макуин ще го разбере. Тогава можете да му кажете истината.

— А опасността за сестра Маргарет? Старият крал беше особено настойчив да се запази в тайна фактът, че Клеър има сестра, и то близначка. Сестра Маргарет му даде думата си.

— Защо би искал подобно нещо, освен ако не сте заплашвали управлението му? Той е мъртъв, а и кого го интересува сега.

— Не разбираш, Бърти. Сестра Маргарет стоя на гроба и плака за мене. — Тя посочи сърцето си. — Пред цялото селище тя се моли на глас на Господ да приеме Джоана Бенисън в рая. Приемаше съболезнованията на хората. Има много свидетели, които ще се закълнат, че Джоана Бенисън е починала и е погребана. Ако се разчуе, мислиш ли, че църквата ще стои безучастно настрана? Обзалагам се, че ще отнемат ранга и привилегиите на сестра Маргарет. — Мъката я задави. — Не мога да позволя това да се случи.

Той отвори уста, за да каже нещо, но веднага я затвори и кимна.

— Така е, скъпа приятелко, не можете. Това е омагьосан кръг.

Джоана знаеше единственото решение. Трябваше да намери кураж и да го изпълни.

Час по-късно тя коленичи пред огнището с рокля, смъкната до кръста. Сложи си дебелата кожена ръкавица на готвача. После взе желязото. Върхът беше нажежен до червено и от него се издигаше тънка струя дим.

Повдигна й се и в ума й изникнаха десетки други възражения. Мисълта за сестра Маргарет ги отпъди.

Твърдо решена и подготвена за предстоящата болка, тя доближи желязото до рамото си и прошепна:

— Сбогом, Джоана.