Дейвид Балдачи
Част от секундата (72)

71

— Много си се променил, Сидни — каза Кинг. — Отслабнал си. Едва те познах, толкова си променен. Но изглеждаш добре. Възрастта не е била тъй благосклонна към брат ти.

Сидни Морс, блестящият организатор на кампанията на Клайд Ритър, който би трябвало да лежи в психиатричната клиника в Охайо, огледа развеселено Кинг. Държеше пистолет, насочен към гърдите му. Облечен в скъп костюм, гладко избръснат, с оредяла, но отлично сресана бяла коса, Морс изглеждаше строен и изискан джентълмен.

— Впечатлен съм. Какво те накара да мислиш, че зад всичко това стои още някой освен клетия мистър Скот?

— Онази бележка, която остави в банята ми. Един истински агент от тайните служби никога не би използвал израза „стърчене на пост“, щеше да напише само „стърчене“. А Боб беше бивш военен и не би се поколебал как да отбележи точното време. В армията десет часа и трийсет и две минути означава безусловно и единствено сутринта. А после се замислих: защо точно Боулингтън? Защо точно хотел „Феърмаунт“? Защото е на двайсет минути път от Арнолд Рамзи, ето защо. Като ръководител на кампанията не ти е било трудно да го нагласиш.

— Но такава възможност имаха и неколцина други, включително Дъг Денби и самият Ритър. А за света аз съм само един луд нещастник в Охайо.

— Не и за един агент от тайните служби. Признавам, трябваше ми известно време, но накрая разбрах. — Кинг кимна към пистолета на Сидни. — Сетих се, че си левичар. „Лудият нещастник“ в Охайо обаче лови топки за тенис с дясната си ръка. А и на снимката в лудницата Питър Морс държеше бейзболната бухалка с дясна ръка, тъй че имах потвърждение.

— Скъпият ми брат. Винаги си е бил некадърник.

— Да, но е бил основна част от плана ти — насърчи го Кинг.

Морс се усмихна.

— Виждам, че не ти стига мозък да съобразиш докрай и искаш да ти го обясня. Е, добре, наистина не ми се вярва някога да дадеш показания по случая. Брат ми осигури пистолети със заличени номера за мен и за Арнолд.

— И след убийството на Ритър ти скри своя в килера.

— А онази камериерка ме видяла и ме изнудва цели седем години. Спря едва когато я убедих, че съм влязъл в лудница. Без да подозира, твоята приятелка Максуел ме насочи към нея. И аз й платих. С лихвите.

— Както и на Милдред Мартин.

— Тя не можеше да изпълнява указания. Аз не търпя глупаци.

— Вероятно имаш предвид и брат си.

— Сигурно беше грешка да го замесвам, но в края на краищата с него сме една кръв и той охотно се съгласи да помага. Но мина време, клетият ми брат продължи с наркотиците и взех да се боя, че ще проговори. Освен това вече разполагах с цялото семейно състояние и не беше изключено да ме шантажира. Най-добре е да криеш тайните си на явно място, тъй че аз се грижех за него и го издържах. Когато дойде моментът, размених самоличностите и го вкарах в лудница.

— Но защо изобщо ти трябваше да ги сменяш?

— Така целият свят бе убеден, че съм някъде другаде, докато всъщност разработвах плановете си. Иначе някои хора можеха да се разровят. — Морс разпери ръце. — Представи си само, няколко от участниците в драмата с Ритър събрани отново на тъй старателно подготвена сцена. Хората неминуемо щяха да се сетят за мен. Да съм в лудница беше по-добре, отколкото да умра. Смъртта може да се подправи. Сигурен бях, че никой няма да се досети, че аз съм вкарал Питър в психиатрията, а не той мен. — Морс се усмихна. — А щом ще се прави нещо, поне да е със замах.

Кинг поклати глава. Надяваше се да спечели време, като кара Морс да говори. Човекът очевидно искаше да се похвали с грандиозния си план, а Кинг можеше да използва това време, за да разработи стратегия.

— Аз бих постъпил другояче. Щях да го вкарам в психиатрия, а после да го убия. Така всички щяха да смятат, че си мъртъв.

— Но убийството щеше да доведе до аутопсия, а тя би могла да докаже, че не съм аз, ако направеха сравнение с медицинските и зъболекарски картони. Ако умре от естествена смърт, всичко е наред. Освен това ние доста си приличахме, а дребните допълнителни щрихи, които измислих, стигаха, за да заблудят когото и да било. Моят гений се крие в подробностите. Ето например тази зала е звукоизолирана. Защо да си правя този труд в един изоставен хотел? Защото със звука никога не се знае — той се разнася по странни, непредсказуеми пътища, а аз наистина не мога да си позволя външна намеса. Тя би провалила цялото представление, а аз никога не съм разочаровал публиката. Пък и обичам да върша нещата със замах. Като бележката, за която спомена. Можех просто да я пусна в пощенската кутия. Но трупът, закачен на вратата, е класика. Също и експлозията в къщата ти. Просто такъв ми е стилът.

— Но защо си замесил и Боб Скот? Сам каза, никой не би те заподозрял.

— Размишлявай, агент Кинг, размишлявай. Всяка драма се нуждае от злодей. Освен това докато бях с Ритър, агент Скот никога не ми отдаваше дължимото уважение. И сега съжалява.

— Добре, значи съсипа разсъдъка на брат си, обезобрази му лицето, за да не го разпознаят, погрижи се да надебелее, а ти свали килограми, прехвърли се в Охайо, където никой не ви познава, и извърши смяната на самоличностите. Изключителна постановка. Точно като кампанията на Ритър.

— Клайд Ритър бе само средство за постигане на целта.

— Именно. Цялата работа няма нищо общо с Клайд Ритър, а е насочена към Арнолд Рамзи. Той притежавал нещо, което трябвало да бъде твое. Желанието ти е било тъй отчаяно, че си тласнал Рамзи към гибел, за да му го отнемеш.

— Направих му услуга. Знаех, че Арнолд мрази Ритър. Любимата му съпруга го беше напуснала. Той бе стигнал до дъното и така бе напълно готов за моето предложение. Позволих му отново да преживее отминалата слава на борец срещу властта. Да влезе в историята като убиец на един отвратителен, неморален човек, навеки да се превърне в мъченик. Какво по-добро?

— Например твоето положение — да се измъкнеш с истинската награда. Наградата, която си се опитал да спечелиш преди трийсет години, когато си организирал срещу Рамзи скалъпено обвинение в убийство на войник от Националната гвардия. Но онзи опит се провалил, както и планът с Ритър. Пречката в лицето на Арнолд е била отстранена, но ти не си постигнал победа.

Морс го изгледа развеселено.

— Продължавай, добре се справяш. Какво не съм спечелил?

— Обичаната от теб жена — Реджина Рамзи, актрисата с велико бъдеще. Обзалагам се, че преди години е играла в някоя от твоите постановки. И не е било само бизнес, ти си я обичал. Само че тя се влюбила в Арнолд Рамзи.

— Най-смешното е, че аз ги запознах. Срещнах Арнолд, когато режисирах една пиеса за гражданските протести и трябваше да проуча нещата. Никога не съм виждал две тъй коренно различни личности… Е, разбира се, той не я заслужаваше. Ние с Реджина бяхме екип, велик екип и целият свят чакаше да падне в краката ни. Вече протягахме ръце към славата. С нейното потресаващо сценично присъствие щеше да стане една от най-великите звезди на Бродуей.

— А покрай нея щеше да изгрееш и ти.

— Всеки велик импресарио се нуждае от муза. И не се заблуждавай, аз събудих най-доброто у нея. Щяхме да бъдем неудържими. А вместо това творческата ми сила изчезна, когато тя се омъжи. Тъй рухна моята кариера, докато Арнолд съсипваше живота й в своя жалък академичен свят в един треторазреден колеж.

— Е, това е било твое дело. Ти си съсипал неговата кариера.

— Много въпроси задаваш, позволи и на мен един. Кое точно привлече вниманието ти към мен?

— Нещо, което чух, ме насочи към теб. И започнах да ровя около семейството ти. Открих, че баща ти е адвокатът, спасил Рамзи от обвинението в убийство. Сигурно планът ти е предвиждал Рамзи да изглежда виновен, тъй че Реджина да престане да го обича. После ти пристигаш като рицар на бял кон, спасяваш Арнолд и за награда получаваш красавицата. Направо като във филмов сценарий.

— Само че сценарият не свърши работа.

— Именно. След това чакаш да се появи нов удобен случай.

Морс кимна и се усмихна.

— Аз съм много търпелив човек. Когато Ритър обяви кандидатурата си за президент, разбрах, че случаят се е появил.

— Защо просто не уби съперника си в любовта?

— А къде ще остане забавлението? Къде е драмата? Казах ти, просто такъв ми е стилът. Освен това ако беше убит, тя щеше да го заобича още повече. Да, трябваше да убия Арнолд Рамзи, но не исках тя да скърби за него. Исках да го ненавижда. Тогава щяхме отново да бъдем екип. Разбира се, по онова време Реджина беше по-стара, но талант като нейния не се губи. Все още можехме да си възвърнем магията. Просто го знаех.

— И убийството на Ритър беше следващата ти постановка.

— Всъщност оказа се много лесно да убедя Арнолд. Двамата с Реджина най-сетне се бяха разделили, но знаех, че тя все още го обича. Дошъл бе моментът да го покажа като неуравновесен убиец, а не като онзи благороден и талантлив активист, за когото се беше омъжила. Проведох множество тайни срещи с Арнолд. Помагах им да оцелеят в трудните времена. Той ме смяташе за приятел. Напомних му как на младини искаше да промени света. Предизвиках го отново да бъде герой. И после, когато му казах, че и аз ще участвам, че Реджина ще се гордее, разбрах, че е паднал в капана. И планът успя безпогрешно.

— С изключение на това, че опечалената вдовица пак те отхвърли. Този път ударът беше още по-жесток, защото причината бе, че тя не те обичаше.

— Всъщност историята не свършва дотам и именно затова днес сме тук.

Кинг го погледна изпитателно.

— А по-късно тя посегна на живота си. Или може би някой друг го направи?

— Тя възнамеряваше да се омъжи. За човек, който приличаше удивително на Арнолд Рамзи.

— Торнтън Джорст.

— Сигурно имаше някакъв дефектен ген, та да се увлича по подобни хора. Почнах да виждам, че моята „звезда“ не е чак толкова съвършена. Щом след всички онези години не можех да я притежавам, нямаше да я дам на никого.

— Значи уби и нея.

— Нека го кажем по друг начин. Позволих й да иде при жалкия си съпруг.

— И сега стигаме до Бруно.

— Виждаш ли, агент Кинг, всяка велика пиеса има поне три действия. Първото беше свързано с войника от Националната гвардия, второто с Ритър.

— А сега се разиграва последното действие. Бруно и аз. Но защо? Реджина е мъртва. Какво печелиш от всичко това?

— Агент Кинг, липсва ти широта на погледа, за да видиш какво съм сътворил.

— Съжалявам, Сид, аз съм земен човек. И вече не съм в тайните служби, тъй че престани да ме наричаш „агент“.

— Не, днес си агент от тайните служби — заяви твърдо Морс.

— Да, бе. А ти си психопат. И когато всичко приключи, ще имам грижата да се събереш с брат си. Може да му хвърляш топката за тенис.

Сидни Морс насочи пистолета си към главата на Кинг.

— Нека сега да ти кажа точно какво ще направиш. Когато часовникът покаже 10:30, заемаш позиция зад въжето. Всичко друго е уредено. Имаш много важна роля в тази пиеса. Сигурен съм, че знаеш каква е. Желая ти успех в изпълнението. Всъщност в провала, разбира се.

— Значи ще бъде точно повторение на 1996-а година?

— Е, не съвсем точно. Не искам да се отегчаваш.

— Хей, може и аз да поднеса някоя изненада.

Морс се изкиска.

— Ти си далеч под нивото ми, агент Кинг. А сега запомни, това не е генерална репетиция. Премиера е, тъй че стреляй право в целта. И за твое сведение, пиесата ще има само едно представление.

После той изчезна в сенките и Кинг въздъхна дълбоко. Морс беше все тъй способен и страховит както някога. Нервите на Кинг бяха изпънати до краен предел. Предстоеше му да се изправи сам срещу кой знае колко противници. Имаше само един пистолет и изобщо не се съмняваше, че е зареден с нещо друго, освен халосни патрони. Той погледна часовника. Десет минути до началото. Сведе очи към ръчния си часовник. Стрелките наближаваха дванайсет и половина. Не знаеше дали е пладне или полунощ. Разбира се, Морс можеше да е нагласил часовника му както си иска.

Огледа се наоколо, опитвайки се да открие нещо, което би му помогнало да оцелее. Видя само повторение на ужасното събитие, за което не искаше дори да мисли, камо ли да го преживее отново.

И тогава го порази една мисъл: кой щеше да играе ролята на Арнолд Рамзи? Отговорът дойде светкавично. Крушата не пада далеч от корена! Ах, негодникът! Наистина щеше да го направи отново.

 

 

Мишел притичваше между дърветата, като се взираше напрегнато да види дали около хотела не дебне някой. Видя как Джефърсън Паркс се качи в джип и потегли с бясна скорост. Добре, един противник по-малко, помисли си тя. След като се увери, че засега няма опасност, се приведе ниско и изтича към оградата. Понечи да се изкатери, но изведнъж спря и отстъпи назад. Отначало глухото бръмчене я озадачи, после тя видя проводника, свързан с оградата. Отдръпна се, взе от земята вейка и я хвърли към мрежата. Сухото дърво мигновено пламна. Страхотно, по оградата течеше ток. Не можеше да използва отвора, защото бе казала на Паркс за него и ако все още не вярваха, че е мъртва, щяха да я чакат там. А и дупката беше толкова малка, че нямаше как да се провре, без да докосне мрежата.

Тя се върна в гората и обмисли дилемата. Накрая си спомни какво бе видяла при първото идване тук и осъзна, че това навярно е единственият начин да влезе. Изтича зад сградата, където нагорнището стигаше до мрежата и оформяше нещо като идеална стартова площадка. В гимназията Мишел беше шампионка на дълъг и висок скок, но оттогава бяха минали много години. Тя отмери разстоянието, потича за загряване и прецени на око височината на мрежата спрямо мястото, откъдето щеше да скочи. Събу си обувките, метна ги зад оградата, изрече безмълвна молитва, пое си дълбоко дъх и се втурна напред. Броеше крачките, както я бе учил треньорът. Едва не се отказа, виждайки как смъртоносната ограда идва все по-близо и по-близо. Ако се провалеше, поражението нямаше да й струва само няколко сълзи на разочарование. Щеше да заплати с живота си.

Тя излетя. Ръцете, краката и гърбът й действаха в пълен синхрон, а мускулната памет се включи тъкмо навреме. Мишел извъртя тяло, огъна гръбнак и мина на петнайсет сантиметра над върха на мрежата. Долу нямаше дунапрен, който да смекчи падането, и тя се изправи бавно, усещайки болки в цялото тяло. Обу се, тръгна към сградата, откри друг счупен прозорец и влезе през него.