Дейвид Балдачи
Част от секундата (60)

59

Кинг и Мишел потеглиха от дома на Холмгрен направо към Вирджинския университет в Ричмънд. Кейт Рамзи не беше във факултет „Публична администрация“. След кратко уговаряне дежурната се съгласи да им даде домашния й телефонен номер. Позвъниха, но отсреща се обади съквартирантката на Кейт. Тя каза, че не я е виждала от сутринта и няма представа къде е. Когато Мишел попита дали могат да я посетят, жената неохотно се съгласи.

По пътя Мишел подхвърли:

— Смяташ ли, че Кейт знае за Бруно и баща си? Моля те, не ми казвай, че знае. Невъзможно е.

— Имам лошото чувство, че грешиш.

Пристигнаха в апартамента на Кейт и се срещнаха със съквартирантката на име Шарън. Отначало Шарън отговаряше с половин уста, но стана много по-словоохотлива, след като Мишел й показа значката си. С нейно разрешение огледаха малката спалня на Кейт, но не откриха нищо полезно. Личеше, че Кейт чете много: стаята й беше претъпкана с томове, които биха затруднили дори мнозина професори. После Кинг забеляза кутията върху горния рафт в гардероба. В нея имаше комплект за почистване на пистолет и празна кутия от деветмилиметрови патрони. Той хвърли мрачен поглед към Мишел, която печално поклати глава.

— Знаете ли защо Кейт носи пистолет? — обърна се Кинг към Шарън.

— Защото веднъж я нападнали на улицата, поне така ми каза. Купи го преди седем-осем месеца. Ужасно ми е неприятно из къщата да се подмята оръжие, но тя си има разрешително. И ходи на стрелбището да тренира. Много е точна.

— Успокоителна мисъл. Тя взе ли пистолета, когато излезе тази сутрин? — порита Кинг.

— Не знам.

— Идвал ли е да я посети някой освен колегите? Мъж например?

— Доколкото знам, тя дори няма приятел. Все ходи по митинги, демонстрации или протестни събрания. Толкова много неща й се въртят из главата, че понякога ми се завива свят. Аз едва успявам да съчетая учението и приятеля си, какво остава да се тревожа за съдбините на света, нали ме разбирате.

— Да, разбирам. Но имах предвид по-възрастен мъж, може би някъде над петдесет.

Кинг описа Торнтън Джорст, но Шарън поклати глава.

— Не помня да съм го виждала. На два-три пъти обаче я видях да слиза от нечия кола. Не видях кой кара, но ми се струва, че беше мъж. Когато я попитах, взе да увърта.

— Можете ли да опишете колата?

— Мерцедес, от големите.

— Значи богат мъж — каза Мишел. — Кога видяхте колата за пръв път?

— Преди около девет-десет месеца. Помня, защото Кейт наскоро бе започнала аспирантурата си. Тя няма много познати. Ако се е срещала с някого, не е било тук. Но тя всъщност почти не си стои у дома.

Докато разговаряха, Мишел вдигна комплекта за почистване до ухото си и го разтръска. Чу тихо дрънчене. Тя пъхна нокти под меката подложка и я извади. Пръстите й напипаха малък ключ. Показа го на Шарън.

— Имате ли представа откъде е? Прилича на ключ за касетка в хранилище.

— В мазето има касетки — отговори Шарън. — Не знаех, че Кейт ги ползва.

Мишел и Кинг бързо слязоха в мазето, откриха касетките, намериха търсената по номера на ключа и я отвориха. Кинг щракна лампата и двамата огледаха подредените вътре кутии.

Кинг въздъхна дълбоко и каза:

— Е, добре, или ще е пълен провал, или сме напипали златна жила.

На петата кутия получиха отговора — бележници с хронологично подредени изрезки за две отделни събития. Едното беше убийството на Ритър. Кинг и Мишел прегледаха десетки вестникарски статии и снимки от събитието, включително няколко фотографии на Кинг, две на малката Кейт Рамзи, която изглеждаше самотна и тъжна, и дори една на Реджина Рамзи. Отделни пасажи в печатните текстове бяха дебело подчертани с маркер.

— Не е чак толкова странно да събира тия неща — каза Мишел. — В края на краищата става дума за баща й.

Другата изследвана тема обаче ги накара да изтръпнат. Всичко бе свързано с Джон Бруно — от ранните му дни като прокурор до кандидатурата за президент. Кинг забеляза две пожълтели вестникарски изрезки, описващи разследване на корупция във вашингтонската прокуратура. Името на Бил Мартин се повтаряше често, но Бруно не бе споменат нито веднъж. Кейт обаче бе изписала върху всяка страница: „Джон Бруно“.

— Ах, мамка му! — изруга Кинг. — Нашата малка политическа активистка се е замесила в нещо далеч по-сериозно. И независимо дали Бруно го заслужава, или не, тя му е лепнала етикета на корумпиран прокурор, който е съсипал живота на баща й.

— Едно не схващам — каза Мишел. — Тези статии са отпечатани в края на седемдесетте години, още преди раждането на Кейт. Откъде ги е взела?

— Човекът с мерцедеса. Онзи, който подклажда омразата й към Бруно заради онова, което е сторил на баща й. Или не е сторил — добави Кинг. — А може би тя обвинява Бруно и за смъртта на баща си, разсъждавайки, че ако беше в Харвард или Станфорд, Рамзи щеше да бъде щастлив, жена му нямаше да го напусне и той никога нямаше да тръгне да убива човек като Ритър.

— Но каква е целта на всичко това?

— Отмъщение? За Кейт или за някой друг.

— Как да го свържем с Ритър, Лорета Болдуин и всичко останало?

Кинг безпомощно разпери ръце.

— По дяволите, и аз бих искал да знам. В едно обаче съм сигурен: Кейт е само върхът на айсберга. Сега вече си обяснявам и още нещо. — Мишел го изгледа въпросително. — Кейт изведнъж поиска да се срещнем, за да направи нови разкрития за Торнтън Джорст.

— Мислиш, че се е вслушала в нечий съвет? За да ни отклони от следата?

— Може би. Или пък сама го е решила, по съвсем друга причина.

— А може и да е казала истината — предположи Мишел.

— Шегуваш ли се? Досега никой не ни каза истината. От къде на къде правилата ще се променят изведнъж?

— Е, трябва да призная, че Кейт Рамзи е превъзходна актриса. Нито веднъж не ми хрумна, че може да е замесена.

— Нали разправят, че майка й била суперзвезда. Може да е наследила актьорската й дарба. — Кинг се позамисли, после каза: — Свържи се с Паркс и виж докъде е стигнал с Боб Скот. Бившият ми началник внезапно ме заинтригува.

 

 

Оказа се, че Паркс бе свършил доста работа през последните няколко часа. Беше открил къде живее Боб Скот в Тенеси и смяташе, че мястото представлява интерес в много отношения. Теренът от сто и двайсет декара се намирал в слабо заселената планинска източна част на щата. По време на Втората световна война там имало армейски лагер, който съществувал още двайсетина години, преди да бъде продаден на частно лице. По-късно имотът многократно преминавал от ръка на ръка.

Паркс се обърна към Мишел:

— Когато открих, че теренът някога е бил собственост на американската армия, взех да се питам защо му е на Скот такова нещо. Преди това той е живял известно време в Монтана — включил се в тамошните доброволни въоръжени отряди, доколкото разбрах, — тъй че защо да се преселва? Е, разрових се из карти, чертежи и схеми, и открих, че онзи проклет имот притежава грамаден бункер, издълбан под един хълм. По време на Студената война правителството и военните ги изграждаха с хиляди — от малки укрития до същински подземни комплекси като онзи под курорта Грийнбрайър в Западна Вирджиния, който трябваше да приюти Конгреса при ядрена война. Бункерът на Скот е доста голям, със спални помещения, кухня, бани, стрелбище, течаща вода и инсталация за пречистване на въздуха. И нещо интересно: има килии за военнопленници, вероятно в случай на чуждо нашествие.

— Затвор — каза Мишел. — Много удобно място за отвлечени кандидат-президенти.

— Същото си помислих и аз. А отгоре на всичко онзи имот в Тенеси е само на два часа път с кола от местата, където убиха Ритър и отвлякоха Бруно. Ако ги съединим на картата, ще се получи почти равностранен триъгълник.

— И си сигурен, че става дума за същия Боб Скот? — попита Мишел.

— Абсолютно сигурен. Ако не беше онази стара заповед за арест, трудно щяхме да го издирим; буквално е потънал вдън земя.

— Все още ли възнамеряваш да идеш там? — попита Мишел.

— Намерихме благосклонен съдия от Тенеси, който ни издаде заповед за обиск. Ще посетим онова място, но под измислен предлог, защото не искам някой да бъде застрелян. А влезем ли веднъж, ще действаме според обстоятелствата. Малко е рисковано от правна гледна точка, но предполагам, че рискът е оправдан, ако успеем да арестуваме Скот и да спасим Бруно, преди да го сполети нещо. Ще оставим юристите да разплитат възела след това.

— Кога потегляш?

— Ще ни трябва известно време за подготовка, а е желателно да пристигнем там през деня. Не искам онзи смахнат тип да ни сметне за крадци и да открие огън. Пътят е четири-пет часа, тъй че потегляме утре рано. Още ли държите да дойдете?

— Да — каза Мишел, като се озърна към Кинг. — А може да открием там и още някого.

— Кого? — попита Паркс.

— Бивша студентка с натрупана стара омраза.

Мишел приключи разговора и разказа на Кинг за последния развой на събитията. После извади лист хартия и започна да отбелязва точка по точка.

— Добре, ето я гениалната ми теория номер две, която допуска, че Джорст не е замесен. Да я разгледаме стъпка по стъпка. Скот организира убийството на Ритър от Рамзи; той е вътрешният човек. Не знам с каква цел, може би за пари, може да е имал някаква тайна ненавист към Ритър. — Тя щракна с пръсти. — Чакай малко. Знам, че звучи безумно, но може би родителите на Скот са дали парите си на Ритър, докато е бил проповедник. Помниш ли какво каза Джорст за това? А когато проучвах миналото на Ритър, установих, че е бил много богат, най-вече заради „даренията“ за неговата църква — църква, представлявана във финансово отношение еднолично от него.

— И аз си мислех за това. Но за жалост фактите не потвърждават теорията. Работил съм със Скот години наред и знам миналото му. Родителите му починали, когато бил още малък. И не са имали пари, които да наследи.

Мишел се облегна назад с разочарована гримаса.

— Жалко, щеше да е чудесен мотив. Хей, а как ти се струва Сидни Морс? Неговите родители са били богати. Може да са си дали парите на Ритър. В такъв случай Морс би имал причини да се замеси в убийството.

— Не. Майката на Морс му е завещала парите си. Спомням си, че чух за това, когато той се включи в кампанията, защото тя почина приблизително по същото време. Така или иначе, вече знаем, че случаите с Ритър и Бруно са свързани по някакъв начин. Дори ако Сидни е имал нещо общо със смъртта на Ритър, не би могъл да участва в отвличането на Бруно. Освен ако го е зашеметил е топка за тенис.

— Добре, прав си. Да предположим все пак, че зад всичко стои Боб Скот. Това е първата част. Нека кажем, че са му платили, за да помогне при подготовката на убийството. Струвало му е кариерата — какво пък, тъй да бъде. Той напуска, отива да живее из пущинаците на Монтана и може би се побърква.

— Ами Бруно? Каква връзка може да има Скот с него?

— Представи си, че е организирал заговора срещу Ритър, защото някога двамата с Рамзи са били приятели. Знам, че звучи смахнато. Скот е воювал във Виетнам, а Рамзи протестирал срещу войната, но и по-странни неща са се случвали. Може да са се срещнали на някоя демонстрация. Нали разбираш, по онова време Скот е отвратен от войната и спонтанно възприема идеите на Рамзи. Ако заедно с Арнолд Рамзи е организирал убийството на Ритър, може би познава и Кейт Рамзи. В такъв случай знае също, че Бруно е провалил кариерата на баща й със скалъпени обвинения, и по-късно разказва на Кейт за това. Кейт израства с омраза към Бруно, а сетне Скот отново се появява в картинката и двамата се обединяват, за да го отвлекат и да го накарат да си плати за стореното. Това би обяснило всичко.

— А човекът, който посетил Рамзи и когото Кейт чула да споменава името на Торнтън Джорст… ти твърдиш, че е бил Скот?

— Ако Кейт наистина е замесена — вече си говорихме за това, — може да е излъгала за името просто за да ни отклони от истината. Е, какво мислиш?

— Доста добра хипотеза.

— Смятам, че от нас ще излезе добър екип.

Кинг въздъхна дълбоко.

— А сега май остава само да чакаме какво ще ни донесе утрешният ден.